Чарлз Фонтаней
Коприната и песента (2)

II

Блик умря след три години. Смъртта на младия хусър натъжи Алън, защото Блик беше мил с него и отношенията им бяха близки като между любимо животно и господар. Тази загуба остана за Алън свързана с друга голяма промяна в живота му. Блик умря в деня след като Уилн хвана Алън долу на потока с русото момиче и го прехвърли в полето на големите мъже.

— Така става, като позволяваше на Блик да си избира любимци сред хората — каза Снък, най-големият син, който беше пораснал и се обучаваше да управлява имението, за да замени един ден баща си. — Трябваше да го сложим да работи, докато Блик беше болен, вместо да му се позволява да се мотае сред жените и децата.

Алън съзнаваше, че тази забележка е справедлива. Играта с малките деца беше вече скучна за него. Той разбираше, че като любимец на Блик е бил доста изолиран и само затова не го бяха преместили в другото поле поне две години по-рано.

Уилн и Снък останаха вън от оградата и подсвиркваха доволно, докато гледаха как мъжете и големите момчета блъскаха Алън до замайване. Ритуалът сигурно щеше да е по-труден за него, ако не беше отлаган толкова дълго. Но той успя добре да се представи, защото беше по-висок от повечето от тях, а и едър за годините си. Издраскан и ожулен, той все пак спечели още от началото уважението на новите си другари, като тръшна на земята няколко момчета с неговия ръст.

Тази нощ, самотен и нещастен, Алън чу от замъка жални мелодии. Алън разбра какво значеше това — дългото боледуване на Блик беше свършило, младият му господар беше умрял. Той си намери скрито кътче в полето и поплака, преди да заспи. Обичаше Блик. Мислеше, че след смъртта на Блик ще го пратят да тегли ралото и да обработва посевите. Знаеше, че не е научен да работи в замъка или наоколо, а не му се вярваше, че ще го задържат за яздене. Но Снък мислеше другояче.

— Забелязах, че имаш добри данни за ездитен човек — каза му Снък, като злобно присви уши назад. Снък говореше човешки език, защото според неговата теория можеш да управляваш по-добре хората, когато разбираш разговора им. — Блик те е разглезил, но аз ще променя това.

Беше минала само седмица от смъртта на Блик и Алън още тъгуваше. Той обезкуражено помогна на Снък да сложи хамута и седлото върху него и клекна, за да се качи хусърът. Когато се изправи, Снък дивашки заби шпорите в ребрата му. Алън с агонизиращ вик подскочи високо във въздуха.

— Тихо, човече! — извика Снък, като го зашиба през лицето. — Ще те науча да се подчиняваш. Шпорите значат „тръгвай“ — ето така!

И отново заби шпорите в тялото на Алън.

Алън мигновено се изви, но разумът му го спаси. Ако беше паднал на земята и се беше затъркалял, или ако беше опитал да събори Снък с потриване в някое дърво, това щеше да значи смърт за него. Никаква милост не можеше да се очаква от жестокия нов господар.

Снък заби шпорите за трети път и Алън затича бързо по оградената с дървета алея, която водеше вън от замъка. Снък отпусна юздите и дивашки започна да блъска Алън отстрани. Едва когато човекът забави крачката си, целият изпотен и задъхан, хусърът дръпна поводите и го обърна към замъка. След това отново го накара да тича.

Уилн чакаше на портала връщането им.

— Не си ли твърде суров с него, Снък? — попита той, като оглеждаше критично изтощения Алън. От двете страни на човека течеше кръв.

— Само му давам да разбере от самото начало кой е господарят — отговори важно Снък. С ненужно грубо потупване по главата той накара Алън да коленичи, за да слезе. — Мисля, че този ще е ценно допълнение в конюшнята ми, но не искам да го разглезвам като Блик.

Следващите няколко месеца бяха за Алън само страдание. Той притежаваше физически качества, които Снък харесваше у ездитните хора, и затова хусърът го яздеше повече от другите. Обичаше бързия ход и безмилостно пришпорваше Алън. Биеше го свирепо за най-малкото невнимание, когато не успееше точно да реагира на дръпването на поводите или ако заговореше в негово присъствие. Скоро гърбът му се покри с белези от шпорите, а често едното му око беше затворено от ударите по лицето.

Отчаян, Алън потърси съвета на стария си приятел Роб, когото сега виждаше често.

— Не можеш да направиш нищо — каза му Роб. — Аз само благодаря на Златната звезда, че мен ме язди Уилн, а когато той умре, ще съм твърде стар за Снък. Но тогава той ще е господар на всички ни. С ужас мисля за този ден.

— Не може ли някой от нас да убие Снък, като го блъсне в дърво? — попита Алън. Той мислеше сам да го направи.

— И през ум да не ти минава — предупреди го Роб. — Ако това стане, всички ездитни хора ще бъдат заклани за месо. Семейството на Уилн е достатъчно богато да смени изцяло обора си, а нито един хусър няма да търпи бунтовни хора.

Тази нощ Алън легна до оградата, която беше най-близо до ливадата на жените и децата и се отдаде на спомени. Мечтаеше си за щастливите детски години и добротата на господаря си Блик. През междинните полета той чуваше меките гласове на жените, които пееха за светлата звезда.

— Ела с мен на свобода, човече — каза над него една зирда.

Алън беше виждал много зирди — те идваха само през нощта — и беше слушал призива им. Те казваха само една фраза и винаги на човешки език.

Зирдата беше само едно малко нощно животно. Как можеше да говори? Откъде идваха зирдите и къде отиваха през деня? За пръв път в живота си той попита:

— Какво е свобода и къде е тя, зирдичке?

— Ела с мен на свобода, човече! — повтори зирдата. Плесна с крила, вдигна се малко над оградата, после пак кацна.

— Само това ли можеш да казваш? — попита раздразнено Алън. — Как да дойда с тебе, като не мога да летя?

— Ела с мен на свобода, човече! — каза зирдата.

В сърцето на Алън се надигна решителност, подтиквана от ужасната перспектива на сутринта отново да понася садизма на Снък. Той огледа оградата.

Дотогава Алън никога не й беше обръщал внимание. Хората не се опитваха да излязат извън заградените места, защото родителите разказваха на децата, че бегълците винаги ги хващат и ги убиват.

Гредите на оградата бяха поставени една до друга, но пръстите му можеха да влязат между тях. Внимателно опита да се покатери. Беше изненадващо лесно. Озова се в следващото поле. Разбира се, имаше още огради, но можеше да се прехвърли и през тях. Можеше да отиде в ливадата на жените. А можеше дори да се прехвърли до пътя за Фолклин.

Избра пътя. Зирдата летеше пред него през полетата и го изчакваше да се прехвърли през всяка ограда. Със сподавена въздишка той отмина оградата на спящите жени, после през полето с узрелите зърна акко, през високите до кръста треви сенто. Накрая прекрачи и последната ограда. Беше извън царството на Уилн. Прашният път към Фолклин беше под краката му.

А сега накъде? Ако отиде към Фолклин, ще го хванат и ще го върнат в замъка на Уилн. Същото щеше да се случи и ако тръгнеше в обратната посока. Дали да се върне? Лесно ще намери пътя до ливадата на мъжете — и после ще има много нощи, когато полето на жените ще е достъпно за него.

Но оставаше и Снък.

За пръв път, откакто Алън тръгна, зирдата проговори.

— Ела с мен на свобода, човече!

Тя полетя надолу по пътя, обратно на Фолклин, като просветваше в праха, сякаш му показваше пътя. След миг колебание Алън я последва. Светлините на замъка Уилн блестяха отляво. Постепенно избледняха и изчезнаха зад един хълм. Зирдата летеше, като се съобразяваше с неговия ход.

И тогава от сумрака пред него излезе фигура на човек, човешка ръка докосна рамото му и женски глас каза:

— Мислех си, че никога няма да дойде още някой от замъка Уилн. Ускори малко стъпката си, приятелю. Имаме дълъг път да извървим до зазоряване.