Маркиз дьо Сад
Флорвил и Курвал (4) (или Фатализмът)

Удивляваше ме хладнокръвието на тази жена: непонятно беше за мен как може една съвест, обременена с толкова грехове, така спокойно да очаква последния миг от своя живот, ужасна последица от пълното й безверие. Ако потръпваме ужасени при грозната смърт на някои злодеи, то колко по-страшна е такава закоравялост в мига на смъртта!

Всички нейни желания бяха изпълнени. Тя нареди да сервират чудесна вечеря, опита много от ястията, пи испански вина и ликьори, лекарят не й забрани нищо, като заяви, че в състоянието, в което е тя, нищо не може да й навреди.

Изтеглихме билетите от лотарията, на всеки се падна почти по сто луидора, в злато или в бижута. Едва бяхме приключили тази малка игра, когато тя внезапно изпадна в криза.

— И тъй… сега ще е, нали? — обърна се тя към лекаря все още в пълно душевно спокойствие.

— Госпожо, опасявам се, че…

— Ела при мен, Флорвил — каза тя, протягайки ръце към мен. — Нека да си кажем последно сбогом, бих искала да издъхна в обятията на добродетелта…

Притисна се конвулсивно към мен и в този миг нейните красиви очи се затвориха завинаги.

Бях чужда в тази къща и нищо повече не ме свързваше с нея, затова я напуснах веднага… можете да си представите в какво състояние бях… и колко този спектакъл ме потресе!

Твърде много се различаваше начинът на мислене на госпожа дьо Веркен от моя светоглед, за да мога най-искрено да я обикна; не беше ли тя първопричината за моето падение и всичките последици? Тази дама обаче, сестра на единствения човек, който се е грижил за мен през целия ми живот, се отнасяше към мене толкова доброжелателно, беше така великодушна, дори в минутите на смъртта си, че моите сълзи наистина бяха искрени и огорчението ми се увеличаваше от мисълта, че въпреки всичките си положителни страни, това нещастно същество се беше погубило само и сега, отхвърлено от лоното на Вечността, несъмнено очаква най-жестоки страдания, полагащи се за един живот, изпълнен с разврат. И само мисълта за безкрайната милост на Бога ме утешаваше в моите безнадеждни размишления; падах на колене и се осмелявах да моля Най-Висшето същество да се смили над тази нещастница. Аз, която толкова имах нужда от милосърдието на Небето, исках да го измоля за другите! Според възможностите си исках да укротя гнева на небето; отделих десет луидора от своя дял в лотарията на госпожа дьо Веркен и наредих веднага да бъдат раздадени между бедните от тамошната енория.

Последната воля на покойната беше изпълнена най-точно; беше се погрижила много старателно за всичко. Тленните останки на покойната бяха погребани под жасминовия храст, а на надгробната плоча беше гравирана само една дума: VIXIT.

Ето така се погуби сестрата на моя най-близък приятел; одухотворена и умна жена, толкова очарователна и талантлива, че при друго поведение би могла да заслужи уважение и любов сред всичките, които я познаваха, за съжаление тя събуждаше само презрение. С годините нейната разпуснатост се е увеличавала; няма нищо по-опасно от липсата на принципи във възраст, когато вече е изчезнало чувството за срам; покварата разяжда сърцето, изкушението задълбочава склонността към порочни постъпки и незабележимо довежда до престъпление, което се възприема като поредната допусната грешка. Невероятното заслепение на нейния брат не преставаше обаче да ме удивлява; толкова голяма е силата на добротата и наивността! Благородните хора никога не подозират злото у другите, защото те самите не са способни на това и затова много лесно стават жертва на първия негодник, който реши да ги измами; безочливият негодник, който цели да накърни честта или имуществото на благородния човек, неминуемо се унижава напълно и без да е доказал дори своята похватност в престъплението, още повече допринася за прослава на добродетелта.

Със смъртта на госпожа дьо Веркен изгубих всякаква надежда да получа някога каквито и да било вести за моя любим и за моя син; разберете ме, господине, че не можех да разговарям с нея за тези неща в страшното състояние, в което я сварих.

Смазана от тази катастрофа, измъчена от пътуването, което предприех в пълно отчаяние, реших да си отпочина известно време в Нанси в един хотел, където се установих, без да се срещам с абсолютно никой, още повече че господин дьо Сент Пра беше пожелал да скривам името си. Оттам написах писмо до моя наставник, като реших да замина едва след като получа отговора му.

„Нещастното момиче, което може би нищо не значи за Вас — му пишех аз, — което има право само на вашето съжаление, непрестанно нарушава вашето спокойствие. Вместо да облекча болката ви, причинена от голямата загуба, осмелих се да ви пиша за своите грижи, да ви моля за съвети и да очаквам вашите заповеди“ и т.н.

Но като че ли ми бе предопределено нещастието да ме настига навсякъде и непрестанно да бъда или жертва, или свидетел на зловещите му действия.

Една вечер се връщах доста късно от разходка в компанията на своята камериерка, с мен вървеше само това момиче и лакеят, който бях наела след пристигането си в Нанси; в хотела всички вече спяха. В момента, когато отварях вратата на своята стая, една жена, около петдесетгодишна, висока, все още много хубава, която познавах по външен вид още от времето, когато живеех в същия хотел, изскочи изведнъж от своята стая, съседна на моята, и се насочи въоръжена с кама в ръка към отсрещната стая. Естествената ми реакция беше да видя какво става… Затичах се. Прислугата ме последва. За миг само преди да успеем да вдигнем тревога или да се опитаме с нещо да помогнем… тази нещастница се нахвърли върху някаква жена, като я повали и заби в сърцето й ножа повече от двадесет пъти, после се извърна и изтича към стаята си, без да ни забележи. Тогава ни се стори, че това е някаква умопобъркана, не разбирахме какъв мотив може да има подобно престъпление. Камериерката и лакеят започнаха да викат, без да си дават сметка какво правят; със заповеден жест им наредих да мълчат, сграбчих ги за ръцете и ги вмъкнах в стаята си, където веднага се заключихме.

От коридора достигаха до нас отгласи от страшна бъркотия; смъртно наранената жена успяла да се довлече до стълбите, издавайки ужасяващи крясъци; преди да издъхне успяла да произнесе още името на своята убийца. И тъй като се знаеше, че същата вечер ние се бяхме върнали последни в хотела, арестуваха ни заедно с престъпницата. Показанията на умиращата не оставяха ни най-малко съмнение върху нас, затова полицията се задоволи да ни препоръча да не напускаме хотела до завършването на процеса. Закарана в затвора, престъпницата не признала нищо и се бранила срещу обвинението с голяма решителност; освен мен и двамата ми слуги, други свидетели нямаше, тъй че трябваше да застана пред съда… да дам показания… и старателно да прикрия тревогата, която разкъсваше душата ми. Та аз самата също заслужавах смърт, подобно на тази престъпница, която сега щях да изпратя на ешафод, благодарение на принудителните си показания; аз извърших същото престъпление!

Не знам какво бих дала да можех да избегна тези жестоки показания; струваше ми се, че с всеки въпрос изцеждат по капка кръв от сърцето ми. Трябваше обаче да говоря; свидетелствувахме каквото бяхме видели. Въпреки че всички бяха убедени в престъплението на тази жена, която, както разбрах, беше убила своята съперница, въпреки че съдиите бяха сигурни, че е виновна, оказа се, обаче, че без нашите показания не биха могли да я осъдят, тъй като в тази афера е бил замесен и някакъв мъж с подозрително поведение, който избягал и лесно би могъл да бъде подведен за извършването на това убийство. Но нашите показания и особено тези на лакея, който беше от персонала на хотела и познаваше добре дома, в който беше извършено престъплението… тези жестоки показания, които не бихме могли да откажем, без да се компрометираме, подпечатаха смъртната присъда на тази нещастница.

На последната ни очна ставка тази жена ме оглеждаше с изключително вълнение и най-неочаквано ме попита на колко съм години.

— Тридесет и четири — отговорих аз.

— Тридесет и четири ли? И произхождате от тази провинция?

— Не, госпожо.

— И се казвате Флорвил?

— Да — отговорих аз, — така ме наричат.

— Не ви познавах, госпожо — каза тя, — но сте почтена, и, както се говори, уважавана в този град. Това ми стига в моето нещастие.

После продължи развълнувано:

— Видях ви насън, сред всичките тези ужасии… бяхте с моя син… защото аз съм майка, и както виждате нещастна… същата фигура, същият ръст, даже същата рокля… и ешафодът се изправи пред очите ми…

— Насън ли? — извиках аз, — насън, госпожо… — Едва тогава си спомних моя собствен сън преди известно време; чертите на лицето й се бяха врязали в съзнанието ми; в тази жена аз разпознах същата фигура, която се появи заедно със Сеневал до ковчега от тръни… Очите ми се напълниха със сълзи; колкото повече се заглеждах в тази жена, толкова по-силно желаех да се откажа от показанията си… дори да приема върху себе си нейната смъртна присъда. Изпитвах желание да избягам, а не можех да се помръдна. Забелязаха, че съм много смутена, но съдът беше убеден в моята невинност, тъй че се задоволи само да прекъсне разговора ни… върнах се вкъщи съсипана, изпълнена с най-противоречиви чувства, причината за които не можех да си изясня. На следния ден тази нещастница беше изправена на ешафода.

Същият ден получих отговор от господин дьо Сент Пра. Той ме задължаваше да се върна. След всички тези фатални преживявания Нанси ми беше опротивял, напуснах го незабавно и се отправих към столицата, преследвана от призрака на тази жена, която сякаш викаше след мен: „Ти, нещастнице, ти ме изпрати на ешафода и не знаеш даже кого осъди на смърт!“

Потресена от безбройните удари на съдбата, изтерзана от мъка, аз помолих господин дьо Сент Пра да ми намери някакво убежище, където бих могла да завърша дните си в най-дълбоко усамотение, отдавайки се изцяло на строгите си задължения към религията. Той ми препоръча един манастир, където вие ме открихте; още същата седмица се преселих тук и реших да напускам неговите стени само за да посещавам два пъти в месеца моя наставник и да прекарвам приятни мигове при госпожа дьо Леренс. Но небесата не ми спестиха още един удар, не ме оставиха да се радвам дълго на приятелството си с нея: загубих я през миналата година. Нежността й към мен не ми позволи да я изоставя в тези последни жестоки минути; тя също умря в ръцете ми.

Не зная дали ще повярвате, господине? Нейната смърт не беше така спокойна, както смъртта на госпожа дьо Веркен; тя не се надяваше на нищо и не се страхуваше, че ще загуби всичко; другата, обратно, сякаш се плашеше от това, че ще загуби надеждата си. Не забелязах ни най-малки угризения на съвестта у жената, която би трябвало да се огъва под тяхната тежест, затова пък у тази, която беше освободена от всякакви грехове, като че ли те се появиха пред самия и край. Госпожа дьо Веркен в мига на смъртта съжаляваше единствено, че не е съгрешавала достатъчно, а госпожа дьо Леренс се упрекваше, че е вършила малко добро. Първата се беше покрила с цветя, оплаквайки единствено загубата на удоволствията, втората искаше да умре в покаяние, измъчвана от спомена за часовете, които не е посветила на добродетелта.

Замислих се над тези противоположности и някакво съмнение се прокрадна в душата ми. Защо е така, си казвах аз, защо спокойствието в последните мигове живот не е част от благоразумието, а като че ли повече част от безпътния живот? Но в същия миг чух някакъв дълбок вътрешен глас, който идваше от сърцето ми. Не е достойно, помислих аз, да се съмнявам в замисъла на Предвечния! Това, което бях видяла, трябваше да усили вярата ми; тревогата на госпожа дьо Леренс беше безпокойство за добродетелта, докато жестоката апатия на госпожа дьо Веркен беше последното доказателство за последиците от престъпността. Ах! Ако можех да си избера определен вид смърт, бих помолила Бог да бъде милостив и да ме дари с безпокойството на първата, като ме предпази от зашеметяващия пример на втората…

Такъв е краят на моята история. От две години живея в манастира Възнесение Господне, където ме настани моят благодетел. Да, господине, от две години живея там и не съм имала нито миг покой, всяка нощ ми се явява образът на нещастния Сент Анж и на тази бедна жена, която в Нанси изпратих на смърт. Ето в какво състояние вие ме намерихте, това бяха тайните от моя живот, които трябваше да ви доверя. Не бях ли задължена да го направя, преди да се поддадете на чувствата, които ви мамят? Сега сам виждате дали мога да бъда достойна за вас… и дали моята разкъсана от страдания душа може да донесе в живота ви каквато и да било радост…

Ах! Господине, повярвайте ми, откажете се от тази илюзия и ме оставете да се върна в своята сурова самота, която единствено сега ми подхожда. Ако ме измъкнете оттам, вие ще имате пред очите си завинаги образа на гузната съвест, скръбта и нещастието!