Маркиз дьо Сад
Флорвил и Курвал (3) (или Фатализмът)

Събудих се силно развълнувана, в душата ми се кълбяха хиляди смесени чувства, някакъв вътрешен глас ми казваше: „Винаги, когато заспиш, ще ти се явява тази нещастна жертва и ще изтръгва от очите ти кървави сълзи, от ден на ден все по-болезнени. И острието на твоите угризения никога няма да бъде притъпено…“

В такова състояние на духа пристигнах в Нанси; там ме очакваха нови огорчения; щом веднъж ръката на съдбата ни притисне със своята тежест, ударите й бързо се умножават.

Първо се отбих в дома на госпожа дьо Веркен; тя ме беше помолила за това в своето последно писмо, в което подчертаваше, че изпитва голямо нетърпение и радост да ме види отново.

Господи, в каква ситуация ни беше съдено да изпитаме тази взаимна радост! Тя лежеше на смъртното си ложе, въпреки че бяха изминали само петнадесет дни от момента, в който ми беше писала… споделяйки своите радости и с надеждата за бъдещи. Ето какво са плановете на обикновения смъртен; посред забавления и удоволствия безмилостната смърт прекъсва нишката на неговия живот, а той е живял, без да се замисля за този фатален миг, сякаш ще бъде на земята вечно, потъва завинаги в бездната на безсмъртието, несигурен в съдбата, която го очаква отвъд!

Позволи ми, господине, да прекъсна за момент историята на моя живот и да ви разкажа за болезнената загуба, като ви опиша неимоверния и страшен стоицизъм, с който тази жена прие смъртта.

Госпожа дьо Веркен не беше вече млада жена (тогава беше на петдесет и две години), след някаква лудешка за възрастта си оргия скочила във водата, за да се освежи, и се простудила, на следния ден развила възпаление на белите дробове; на шестия ден й било казано, че й остават може би само двадесет и четири часа живот. Тази вест не я изплашила никак; тя знаеше, че ще пристигна, и беше дала разпорежданията си да бъда приета както подобава. Пристигнах и още на прага ми беше съобщено лекарското заключение, че същата нощ тя вероятно ще умре. Беше наредила да я положат в стаята, която беше подредена с най-изискан вкус и елегантност; лежеше неглиже в разкошно легло, покрито с лилави завеси, прелестно приповдигнати от гирлянди живи цветя: карамфили, жасмини, рози и туберози украсяваха всички кътчета на нейната спалня; цветя, които се изсипваха от кошнички, покриваха цялата стая и ложето й. Когато ме видя, протегна към мен ръце:

— Ела, Флорвил — ми каза тя, — прегърни ме и поседни на моето легло от цветя… Ти си пораснала и си станала по-хубава! Ох! Наистина, дете мое, твоята непорочност ти помага… Знаеш вече за моето положение… говориха ти, нали? И аз знам. След няколко часа няма да съм жива; не бих могла да допусна, че ще се видим за толкова кратко време… — И като забеляза, че сълзи напълниха очите ми, тя се усмихна и каза: — Хайде, глупачето ми, не ставай дете! Сигурно си мислиш, че съм нещастна, нали? Не се ли насладих достатъчно на този живот като жена? Не губя много, само годините, в които и без това трябваше да се откажа от всички удоволствия, а как бих могла да живея без тях? Наистина, ни най-малко не се оплаквам, че няма да доживея до старост; след известно време никой мъж нямаше да ме желае, а аз винаги съм искала да живея до тогава, докато у никого не будя отвращение. Дете мое, само вярващите се плашат от смъртта, разпънати постоянно между ада и рая, без да знаят кой ще се отвори за тях, потиснати от постоянна тревога и безпокойство. Аз не вярвах в нищо, сигурна съм, че и след смъртта си няма да бъда по-нещастна, отколкото съм била преди раждането си, така че ще затворя очи и ще заспя тихо в лоното на Природата, без болка и жал, без угризения на съвестта и без тревога. Помолих да бъда погребана под храста жасмин, там вече са приготвили мястото ми, там ще почивам, Флорвил, и атоми, излъчени от моето разпадащо се тяло, ще кълнят в цветята, които обичах най-много от всичко на света.

— Виждаш ли — продължи тя, като галеше бузите ми с клонка от жасмин, — когато догодина усетиш аромата на този храст, ти ще виждаш частица от душата на твоята стара приятелка и тя ще проникне до фибрите на твоя мозък, за да ти вдъхне добри идеи и да те накара да си спомниш за мен.

Сълзи течеха от очите ми… стисках ръцете на тази нещастна жена, исках да я склоня да се откаже от тези страшни идеи на материализма в полза на една система по-малко безбожна и нечестива. Едва обаче бях проявила това желание, когато госпожа дьо Веркен ме отблъсна с ужас: — Флорвил! — извика тя, — умолявам те, не отравяй със своите предразсъдъци последните мигове от моя живот, остави ме да умра спокойно. Презирала съм ги през целия си живот, не за да ги приема в мига на моята смърт!

Замълчах; слабо беше красноречието ми пред такава непоколебимост. Оплаквах госпожа дьо Веркен, без да правя повече опити да я покръствам, изискваше го чувството за човечност. Тя позвъни: веднага се чуха сладостните звуци на мелодичен концерт, които излизаха от съседната стая.

— Ето — каза тази епикурейка, — така исках да умра! Флорвил, не е ли по-добре така, отколкото обкръжена от свещеници, които смущават последните мигове живот с безпокойство, тревога и безнадеждност… Не, искам да покажа на твоите безбожници, че мога да умра спокойно, без да приличам по нещо на тях, и бих искала да ги убедя, че не религията е потребна, за да умре човек в мир и уравновесеност на духа, а само смелост и разум.

Свечеряваше се; в стаята влезе нотариусът, който тя беше повикала. Музиката замлъкна; тя издиктува своята последна воля; беше собственица на голямо имущество, вдовица от много години без деца. Записа значително завещание на приятелите си и на прислугата; после нареди да й подадат малка кутия от шкафа до леглото й.

— Ето какво ми е останало — каза тя, — малко пари и няколко бижута. Нека да се позабавляваме до края на вечерта; тук сте шест души в стаята, ще го поделя на шест части и ще направим лотария, всеки ще изтегли един лотариен билет и ще си вземе това, което му се е паднало.