Пол Дохърти
Маската на Ра (11)

Девета глава

Изида: главната богиня на Египет, често изобразявана като млада жена с йероглиф, който символизира царската власт

Амеротке остави Омендап, излезе от залата и се спусна в големия вътрешен двор пред сградата на двореца. Отвред се тълпяха наемници, надянали различни облекла и снаряжение: шарданци с изпити лица и остри погледи изпод роговите си шлемове; декари с шапки на ивици и кръгли щитове; сирийци с островърхи шапки и къси рогови лъкове; черни като нощта нубийци с поли от леопардова кожа и накити от пера по главите. Те поглеждаха начумерено към Амеротке, който си проправяше път с учтива усмивка и любезни извинения. Напрежението на предстоящата война трептеше във въздуха. Редовната войска се намираше под командването на Омендап, а разположените тук наемници бяха подчинени на Рахимере. Амеротке стигна до портите и се обърна назад. Веднага прецени, че ако везирът нанесе удар, дворецът ще бъде прегазен. Ще го последва разширяващият се пламък на неизбежния метеж. Беднотията ще изпълзи от бордеите, струпани долу около кея. Тълпите неминуемо щяха да връхлетят върху вилите и именията на богаташите извън града. Съдията разбираше, че е наложително да планира бързо необходимите действия от своя страна, но какво можеше да направи той сам?

Излезе от района на двореца и тръгна през града. Искрящи факли, привързани към стълбове, прогонваха тъмнината и подсилваха светлината на пълната луна. Тук все още всичко беше спокойно и животът течеше както обикновено. Амеротке премина покрай група жреци в бели роби, следвани от скромна погребална процесия. Едно семейство бе загубило домашната си котка: всички бяха обръснали веждите си, както повеляваше обичаят, и сега носеха мумията на животното в специален ковчег, който щеше да бъде пренесен по Нил до котешкия некропол в Бубастис. Семейството бе наело професионални оплаквачки, които посипваха главите си с пепел и не спираха да ридаят за скъпата загуба.

Амеротке се огледа, търсейки Шуфой. Погледът му се спря върху група роби, заобиколили плътно едно маслиново дърво. Новият им собственик сега ги дамгосваше, като натриваше черна прах в предварително оформените рани по челата им. Робите пищяха, но пронизителните им викове никак не трогваха собственика. Съдията отклони взора си от тях. Такива гледки го изпълваха с остра неприязън. Същите чувства го сподиряха винаги когато пред погледа му се изпречваше обезобразеното лице на Шуфой. Той забърза нататък да търси джуджето. Появиха се пияни гуляйджии. Когато забелязаха Амеротке, направиха опит да го привлекат в своя гуляй, но върховният съдия не им обърна внимание. Един от тях реагира грубо, залитайки към Амеротке със стиснати юмруци, но като видя служебния му пръстен, се спря и се върна при компанията си.

— Имате ли нужда от помощ? — приближи се към Амеротке патрулиращ полицай, станал свидетел на случката: — Но… вие сте… върховният съдия в Залата на двете истини — поклони се той. — Не би трябвало да сте тук, господарю. Тази нощ гуляят е масов — веднага забеляза озадаченото изражение по лицето на Амеротке и додаде: — Празнуват бог Озирис.

Амеротке въздъхна извинително:

— Да, да. Бях забравил. Търся слугата си. Едно джудже. Казва се Шуфой, а лицето му е обезобразено. Няма…

— Нос — прекъсна го със смях полицаят. — Продава амулети, нали? — и посочи към отсрещния край на площада: — Ей там, върти луда търговия!

Амеротке му поблагодари и се запровира през минувачите. В отсамната част на пространството имаше доста дървета и кичестите им клони не само хвърляха благодатна сянка през деня, но и бяха удобно място за срещи през нощта. Шуфой се бе настанил под една палма, а наметалото му бе разстлано пред него. Малкият човек се бе покачил на една бъчва и крещеше във всички посоки, че е голям ловец на скорпиони и продавач на истински амулети, които осигуряват сигурна защита срещу демони и вещици. Съдията не вярваше на очите си: сергията на Шуфой преливаше от стока — малки статуетки на джуджето бог Бес; изображения на скарабеи; амулети, покрити с магическа йероглифика, анкети — дървени кръстове с клупче на върха, познати като символ на живота; миниатюрни стели на богинята Таурет, закрилницата на родилките, и свещени фигурки с десетки уши по цялата периферия, като сигурен знак, че боговете ще чуят всяка отправена към тях молитва. Шуфой бе вдигнал няколко от тях нагоре и разпалено убеждаваше насъбралата се тълпа:

— Пътувах из Черните земи и Червените земи! Нося ви късмет и сполука! Амулети и скарабеи! Имам и свещен восък! Който си сложи от него в ухото през нощта, никой демон не ще може да се изпразни там. Моята стока ще ви пази от стрелите на Секмет, от копието на Тот, от проклятието на Изида, от слепотата, с която наказва Озирис, и от лудостта, с която отмъщава Анубис!

— А ще ни запазят ли те — извика дошлият наблизо Амеротке — от лъжите на разни шарлатани?

Струваше си да се види изненадващата промяна в поведението на Шуфой. Той скочи от бъчвата и с мълниеносна бързина уви амулетите, скарабеите и другите антики в едно голямо одеяло, отпъждайки струпалите се около него. После се кротна върху бъчвата и вдигна жалостив поглед към господаря си.

— Помислих, че си се прибрал у дома — изпъшка той. — Човек трябва да се труди — зацитира Шуфой едно от наставленията, с което обучаваха писарите — от зори до мрак, за да изкара къшей хляб. Тумбакът ми е празен. И в кесията ми няма нищо, освен прах.

— Млъквай, Шуфой! — сряза го Амеротке. — Имаш своя стая в къщата ми. Ядеш и пиеш от трапезата ми. Облечен си в хубави дрехи, какво повече искаш? Защо е всичко това? — и потупа импровизираната торба с амулетите. — Ти не си нито магьосник, нито ловец на скорпиони! Защо лъжеш хората?

— Как мина заседанието на съвета? — невинно попита Шуфой, наклонил глава на една страна.

— Не сменяй темата! — грубо се отзова Амеротке. — Откъде събра тези боклуци и глупотевини? Къде ги криеш? И къде отива цялата печалба?

— Миналата нощ ми се присъниха разни неща — занарежда Шуфой, като се заклати напред-назад. — Сънувах, че съм хванал хипопотам, а после, пак насън се съвкупявах със сестра си…

— Ти нямаш сестра — прекъсна го Амеротке.

— Вярно е, но ако имах, щеше да прилича на момичето, което ми се присъни. Та този сън иска да каже, че някога богатствата ми ще се множат. А за теб, господарю, сънувах, че членът ти е пораснал, което пък е сигурен знак, че имането ти ще става все по-голямо и ще получиш по-висок пост…

— Пренхое! — изправи се Амеротке и дръпна Шуфой да стане. — Пренхое! Той все мечтае за по-висок пост! Разговарял си с него, нали? Значи там държиш торбата си! В неговата къща! И си делите печалбата. Чудех се защо по-рано не съм те спипвал… Ето защо: Пренхое винаги излиза пръв, за да те уведоми, че се прибирам, а ти скриваш всичко или пък той го отнася в дома си!

Шуфой потърка запуснатата си брада и рече:

— Господарю, търговийката си я бива. Никому не правим зло, а живеем в наистина трудни времена.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — запита го Амеротке.

— Аз може и да съм без нос, но очите, ушите и мозъкът ми са си на мястото! Целият град не спира да говори. Ще има война, нали? — погледна той очаквателно нагоре. — Сърцата на всички са пълни с гняв и омраза: мор ще тръгне по земята и навсякъде ще плисне кръв. Мъртвите ще бъдат погребвани в реката, а крокодилите най-после ще се наситят с погълнатото.

— Пил ли си? — сряза го Амеротке.

— Само малко биричка, господарю.

Съдията въздъхна и добави:

— Остави торбата с дрънкулките при мен и веднага тичай да разбереш къде е живял жрецът Аменхотеп.

Шуфой буквално излетя, наистина доволен, че вниманието най-после бе отклонено от собствената му особа. Върна се скоро, взе торбата си и я прехвърли през рамо.

— Тръгвай с мен, господарю, ще те заведа.

Двамата се спуснаха из лабиринт от криволичещи улици. Прекосяваха квартала на работниците и занаятчиите. Шуфой обявяваше високо кой е Амеротке, и минувачите бързаха да се отдръпнат. След известно време пресякоха някакво незастроено място и влязоха в тясна и тъмна улица. Тук къщите бяха по-високи и просторни; ограждаха ги високи зидове с порти, оковани с декоративни бронзови гвоздеи. Шуфой се спря пред една от тях и похлопа. Амеротке отстъпи назад и погледна над стената. Капаците по прозорците на триетажната къща бяха затворени, не се виждаше никаква светлина.

— Кой е? — жалостно изхленчи женски глас.

— Господарят Амеротке, върховен съдия в Залата на двете истини! Приятел на божествения фараон! — гръмовно обяви Шуфой. — Отваряйте!

Портата зейна. От нея надникна възрастна жена с малка маслена лампа в алабастрова съдина; нечистото й набръчкано лице бе мокро от сълзи.

— Нямате ли малко уважение? — почти изстена тя. — Господарят ми е мъртъв! Подло убит!

— Точно затова сме тук.

Амеротке побутна встрани Шуфой и пристъпи през портата. Прехвана старицата за лакътя и внимателно я поведе покрай акациевите дървета към къщата. Долови аромата на цветята и сладкия мирис от пресата за изстискване на грозде. Допълваше го уханието на прясно изпечен хляб.

— Богат човек ли бе господарят ти?

— Той беше жрец в храма на Амон Ра — отговори с треперещ глас жената. — А също и личен капелан на божествения фараон — обърса тя леко сълзите, които размазваха положения по-рано пласт руж по лицето й.

Влязоха в преддверието. Стените и колоните явно доскоро са били покрити с рисунки на ловни приключения и сцени от живота на боговете, но сега тънеха в прах и мръсотия. Подът не беше измит. Въздухът беше спарен и с кисел привкус. Декоративните растения в ъглите бяха повехнали. На един стол бе оставена чиния с храна, около която бръмчаха мухи. Капаците на прозорците бяха спуснати; дразнещият проточен звук, издаван от комарите, които танцуваха около маслените лампи, засилваше усещането за самота и отчаяние. Сякаш Аменхотеп бе предчувствал края си и бе изгубил цялата си жажда за живот.

— Как се чувстваше господарят ти?

— Не беше добре — поклати глава възрастната жена. — Всичко около него сякаш изведнъж спря. Престана да излиза от стаята си. От време на време хапваше по нещо. О, да: пиеше здравата! Все го предупреждавах, че силното вино е вредно на гладен стомах. Нито веднъж не отиде някъде, било в дворец, или в храм. Не приемаше посетители. Не ме оставяше да почистя. Освободи прислугата си, робите, а дори и младите момичета, които преди танцуваха за него и го забавляваха.

— А какво знаеш за смъртта му? — Амеротке погледна през рамо. Оказа се, че Шуфой бе предпочел да остане навън. Съдията можеше само да се надява, че слугата му няма да сътвори някоя и друга пакост в притъмнената градина.

— Дойде някакъв тип — отговори жената, — който никак не ми хареса. Почти не го видях, защото беше облечен в черни дрехи, също като онези бродници от пустинята. Заяви, че носи послание за господаря ми. Взех го от ръцете му и той на мига сякаш се стопи.

— Кога се случи това? — запита Амеротке.

— По-рано днес. После го отнесох в стаята на Аменхотеп. Той го отвори и аз видях, че се развълнува. Махна ми с ръка да си вървя. Започна да мърмори нещо под носа си. О, жрецът наистина бе раздразнителен и имаше тежък характер. Случвало се е да ме замерва с разни неща. А след смъртта на божествения фараон буквално заживя като отшелник… — жената се вгледа внимателно в Амеротке: — Вие сте върховният съдия, нали? И са ви изпратили тук, за да разследвате?

Амеротке кимна.

— А знаеш ли какво е променило настроението на господаря ти?

— Отначало мислех, че е смъртта на божествения фараон, но така и не чух дума от него. Той не разговаряше с никого. Елате, ще ви покажа.

Тя го преведе през тъмната къща; прекосиха вътрешен двор с плискащ фонтан, където въздухът бе много по-приятен, после преминаха през някакъв коридор. Старицата влачеше едвам краката си пред него с маслената лампа в ръце. Спря пред една врата; Амеротке видя, че се намират пред малък параклис, досущ като мястото за молитви в собствения му дом. Отвътре параклисът бе занемарен и мръсен като останалата част от къщата. По стените бяха изрисувани картини, на които Амон Ра с протегнати ръце приемаше върховната почит на жреците си. До него бе изобразен Хор, държащ поднос с приношения. Наосът бе непочистен, а оставените пред него дарове, изглежда, бяха оставени преди доста време. Пръснатият по пода пясък бе разтъпкан в безпорядък, съдинката за тамян бе студена, а парчето растителна смола в него се бе втвърдило и почерняло. Съдът за светена вода, с която жрецът е трябвало ежедневно да пречиства плътта си, лежеше счупен на пода. При всякакви други обстоятелства Амеротке би помислил, че в молитвения кът е било извършено светотатство. Но сега стигна до заключението, че Аменхотеп или се бе отрекъл от своите богове, или те го бяха изоставили. Възрастната жена се бе върнала до вратата и се взираше в нощта. Амеротке прекоси помещението и застана до нея:

— Казвал ли ти е нещо Аменхотеп?

— Абсолютно нищо, господарю. Почти не се хранеше, пиеше много вино и от време на време заспиваше; в повечето случаи седеше в стаята си и полугласно мърмореше нещо.

Съдията си спомни отрязаната глава, донесена на Рахимере по време на банкета. Тя не беше избръсната: наболата брада покриваше плътно бузите и брадичката. Аменхотеп дори не се бе постарал да очисти тялото си — основно задължение на всеки жрец.

— А прочете ли изпратеното му послание? — продължи да пита настойчиво Амеротке.

— Да — развълнувано трепна гласът на старата жена. — После премина през стаята и видях как го пусна в една от маслените лампи. По-късно следобед взе едно наметало и бастуна си, след което излезе, без да каже и дума.

— Покажи ми стаята му, ако обичаш — рече Амеротке.

Тя се върна с него в къщата и го поведе нагоре по стълбите. Покоите на Аменхотеп бяха мръсни и смърдяха отвратително, сякаш жрецът не си бе правил труда да ползва тоалетната, а бе уринирал из ъглите. Спалнята бе осеяна с остатъци от храна. Гримаса сви лицето на съдията, когато два плъха, настанили се на тапицирано столче, изприпкаха бързо-бързо и се скриха. Очевидно Аменхотеп бе живял заможно в разцвета на силите си. Леглото бе изработено от скъпо смокиново дърво, а облегалката за глава бе украсена със златни инкрустации. Многото столове бяха тапицирани със скъпа материя и украсени със слонова кост и абанос. По масите и лавиците бяха наредени златни и сребърни чаши. Подът беше покрит с килими от чиста вълна, а по инак голите стени бяха овесени гоблени. Амеротке отвори малко ковчеже, пълно с тюркоази и драгоценни камъни от мините в Синай. В друго ковчеже имаше сребърни и златни дебени, гривни за китката и ръката, а така също и огърлици от скъпоценни камъни.

— Всичко това нямаше никаква стойност за него — плачевно занарежда възрастната жена. — Абсолютно никаква. Той бе свикнал да слиза до Езерото на чистотата, дето е в градината. Миеше се и се къпеше три пъти дневно. Но откакто се върна от делтата, дори не сменяше дрехите си.

Амеротке взе един папирусен свитък и освободи закопчалката. Оказа се красиво копие от Книга на мъртвите, изписана с изящните йероглифи на Меду Нефтер — езика на боговете. На много места Аменхотеп бе издрасквал отстрани с червено и зелено мастило йероглифите на числата едно и десет. Амеротке хвърли обратно свитъка и прекоси стаята към прозореца. Движеше се бавно и оглеждаше внимателно пода, защото всяка стая, осеяна с остатъци от храна, привлича змии и опасни вредители. Погледна към нощното небе. Питаше се какво бе довело до такава голяма промяна у жреца. Дали душевното му равновесие е било нарушено? Имаше достатъчно основания да повярва в това. И все пак защо един състоятелен и надменен жрец се бе затворил в себе си? Какво го бе накарало да изостави всекидневните ритуали и да обърне гръб на боговете и на задълженията си към тях? Нима скръбта от смъртта на фараона? Или нещо друго? Може би някое събитие, станало по време на пътуването с божествения до пирамидите в Сакара? Той погледна през рамо. Старицата бе взела златен поднос с инкрустирани скъпоценни камъни по периферията и побутваше с отвращение остатъците от храна, хвърлени по пода.

— Промяната у него е настъпила след връщането му от Сакара, така ли?

— Да, но не знам по каква причина — подсмръкна тя. — И сам видяхте, че се е хранил само с овче месо и чеснов лук.

— Да, но тази храна е забранена за жреците. Тя го омърсява и прави нечист…

— И аз му го казах, но той само се изсмя. Обясни ми, че единственото му желание е да тъпче корема си с овче месо и чеснов лук. Не искаше да хапне нищо друго — вдигна тя оцапаното си с боя и сълзи лице: — Господарю, защо смъртта го настигна точно сега? А какъв самохвалко беше! Е, понякога ми е давал и подаръци…

— Приемаше ли посетители? — запита Амеротке.

— Не, никакви. Само днес — изтърва тя подноса и се отправи към един от тъмните ъгли, — но къде ли се е дянало… Да, беше рано сутринта. Спя много малко и обичам да гледам изгрева на слънцето. Когато заранта отворих портата, намерих парче ленен плат, свито и превързано с червена връвчица — гласът й прозвуча по-глухо. Тя се наведе и затърси нещо в тъмното. — Да, ето я! — върна се и му подаде восъчна фигурка, чиито ръце и крака бяха вързани с червена връв.

— Знаеш ли какво е това? — запита Амеротке.

Възрастната жена присви очи, за да я види по-добре на слабата светлина.

— Някаква кукличка. Детска играчка.

Амеротке остави статуетката на масата.

— Да, наистина е играчка — въздъхна той, — но искам да я изгориш, след което да почистиш и да пречистиш стаята!

После се спусна по стълбите и слезе в градината. Шуфой бе приклекнал до портата, стиснал здраво скъпоценния си вързоп.

— Търпеливото чакане пречиства сърцето на човека — зазвуча напевно гласът на джуджето.

— Да, а също и здравият нощен сън — не му остана длъжен Амеротке. — Шуфой, тръгваме.

Слугата отвори портата и последва господаря си. Продължи след него мълчаливо и с наведена глава: не искаше да се разбере колко уморен и тъжен се чувстваше след онова, което се бе случило в отсъствие на съдията: докато господарят му оглеждаше покоите на Аменхотеп, джуджето възнамеряваше да пообиколи из градината и да потърси нещо, което си струваше да прибере. Но точно когато Амеротке и старицата се скриха във вътрешността, някой потропа на портата. Шуфой изприпка обратно, защото имаше опасност за оставения там вързоп. Отвън чакаше човек, облечен в черно. Той бутна в ръцете на джуджето нещо увито в парче ленен плат.

— Това е за господаря ти! — почти изсъска гласът му в мрака.

След миг тъмната фигура бе изчезнала. Любопитният Шуфой развърза червената връвчица и се взря уплашено в грубо изработената восъчна фигурка с овързани като на пленник глезени и китки. Джуджето мигом долови заплахата като знак, символизиращ бога Сет: господарят му бе набелязан за унищожение! Размаза с пета фигурката, защото се срамуваше от проявеното любопитство и защото „не е работа на слугата да смущава покоя в сърцето на своя господар“, както твърдеше Книгата на пословиците.

 

 

Убиецът, фанатичен поклонник на Сет, се взираше в нощта седнал с кръстосани нозе в голямата пещера, зейнала високо над ронливото и прашно уади^[1] в отвъдния край на Долината на царете.

Огромната пещера бе стара; по стените й се виждаха чудновати знаци. Тя беше известна като светилище на богинята Мерецегер, но сега тук всичко бе запуснато. Възрастният жрец Лабда лежеше в един от ъглите с прерязано гърло и разбита глава: кръвта му бе изтекла в гъсти и лепкави локвички около мършавото му тяло, оваляно в прахта. Отвъд оголените скални зъбери се простираха обширните Червени земи — свърталище на лъвове, чакали и космати хиени, чийто вой цепеше нощта. Убиецът подсили огъня от изсушени парчета оборски тор и погледна към копието, костения лък и колчана със стрели до себе си. Огънят държеше хиените настрана, но стрелите бяха допълнителна защита срещу ненаситните нощни страшилища.

Приседна по-близо до огъня и се загледа към звездите над самия отвор на пещерата. Захапа парче диня и отново спря погледа си върху трупа. Вече бе направил приношение на Хор — една чапла, а после и стария жрец. Главорезът затвори очи и пое дълбоко въздух. Отправи мислена молитва към богинята лъвица Секмет и към Сет, бога на мрака, разрухата и смъртта: очакваше от тях да чуят молбата му и да изпратят на помощ своите демони.

До трупа на възрастния жрец бяха проснати бездиханните тела на двата павиана, предварително приготвени за примамка на дивите зверове в сенчестата тъмнина отвън. Убиецът произнесе на глас имената на враговете си с молбата да бъдат включени в списъка, подготвян като свитък от боговете на подземния свят за онези, които щяха да умрат преди края на годината. Той бе длъжен да изпълни заръката. Ако не го стори, Египет няма да бъде спасен, а боговете му ще останат без защита. Какво значение би имала една гражданска война в сравнение с тази мисия? Но трябваше да бъде колкото безпощаден, толкова и ловък. Особено с Амеротке! И вече никакви ненадейни змийски ухапвания! Убиецът огледа поред погиналите от ръката му и сведе глава в знак на благодарност. Вслуша се в джавкащия вой на хиените. Прие го като отговор на отправената молитва за смъртта на иначе справедливия и честен върховен съдия от Залата на двете истини.