Пол Дохърти
Маската на Ра (3)

Първа глава

Маат: египетската богиня на истината, изобразена като млада жена с перо от щраус в косите

Тутмос II — любимец на Амон Ра и въплъщение на Хор, господар на Черната земя и цар на Горен и Долен Египет — се облегна в инкрустирания си със злато трон и се загледа от откритата каюта на големия си царски кораб. После затвори очи и се усмихна. Връща се у дома! Остава само да минат завоя на реката и пред погледа му ще се открие Тива в цялото й величие. На източния бряг ще зърне белосаните къщи, храмове и дворци на града, а на западния — надупчените като пчелни пити хълмове на Некропола. Тутмос протегна обутите си в позлатени сандали крака. Корабът се наклони леко при смяната на курса; носът с формата на пищящ сокол продължи да пори повърхността на реката, а голямото, изтеглено в широчина платно все още бе издуто, но след малко започна да се отпуска. Отекнаха викове. Платното бе свалено, но корабът отново набра скорост благодарение на съблечените до кръста гребци, които ритмично изопваха тела над веслата под виковете на кормчиите. Главният рулеви подхвана песен в прослава на фараона:

Той владее небето и срази враговете,

носи име велико и славно!

Златен ястреб е той! Той е цар на царете!

Пръв любимец на богове и на смъртни!

Химнът бе поет от войниците на носа, които следяха оттам да не би корабът да попадне в някоя коварна плитчина. Греблата се вдигаха и потапяха, а разплисканата вода проблясваше ослепително на слънцето.

Лицето на Тутмос остана все така безизразно под бойната корона, оцветена в синьо. Първенците и приближените на фараона бяха тръгнали по-рано за Тива, за да подготвят столицата за пристигането му. Везирът Рахимере^[1], царският обвинител Сетос, главнокомандващият Омендап и главният писар Байлет бяха избързали напред; тук бе само началникът на гвардията на фараона Менелото, който сега седеше сред офицерите си.

Денят обещаваше да бъде горещ. Слънцето вече прежуряше, независимо от опънатото като навес платно с втъкани сребърни нишки. Тутмос слушаше химна, в който се изреждаха славните му дела, но душата му оставаше глуха за възвеличаващите го думи — какъв смисъл имаше от тях? За какво бе всичко? Нали бе посетил пирамидата на Хеопс в Сакара, нали бе прочел тайните на свещената стела^[2]!

Тя криеше много загадки. Дали е вярно написаното върху нея? Ако е така, кому са нужни тогава празното славословене и натруфените ласкателства? И за какво се пилеят несметните съкровища от хазната? Такава разсипия на богатство, време и хора! Фараонът поклати глава. Загледа се през маранята към брега от двете страни, където се мяркаха цветните знамена на ескадроните от бойни колесници, които го съпровождаха и пазеха при пътуването му обратно до Тива. О, измамна мощ! Полковете, носещи имената на боговете Хор, Алис, Ибис и Анубис, не бяха нищо повече от прах, стелещ се под небето. Тутмос знаеше тайната на всички тайни! Вече бе споменал за нея в писмо до обичната си съпруга Хатусу, а след завръщането си се готвеше да й разкаже всичко, което бе разкрил. Да, тя ще му повярва и ще го подкрепи, също като върховния жрец Сетос — пазителя на тайните, „Очите и ушите на фараона“. Тутмос въздъхна и отпусна в скута си царствените символи — млатилото и жезъла. Докосна блестящото украшение на гърдите си и размърда крака: при всяко движение полата със златни инкрустации издаваше глух звънтеж.

— Жаден съм.

Личният му виночерпец, коленичил в далечния край на опасаната с коприна каюта, вдигна до устните си бокал от слонова кост, отпи от подсладеното вино и после го поднесе на господаря си. Тутмос пийна и върна бокала. В същия миг наблюдателят на носа нададе вик. Тутмос извърна поглед натам. Навлизаха в завоя: Тива бе близо! Корабът се насочваше към брега. Уплашен от шума на веслата хипопотам се замята в тръстиките и вдигна ято гъски над обраслите с папирус блата. На източния бряг ескадроните от колесници се смалиха почти до изчезване. Те се подготвяха да заемат мястото си при другите войски, струпани извън града. Тутмос въздъхна с удоволствие. Вече е у дома! Толкова бе уморен! Любимата Хатусу го чака! Как хубаво ще си почине в Тива!

Група жени стояха в сянката на колоните от портика в храма на Амон Ра. Плътни черни перуки от къдрави блестящи коси висяха до раменете им; плисирани рокли от фин полупрозрачен лен покриваха телата им от врага до нозете, обути в сребърни сандали. Ноктите на ръцете и краката им бяха боядисани с тъмна къна. Жените стискаха в ръцете си систри — металните пръстени по дървените дръжки на тези инструменти, които при енергично разклащане така весело дрънчаха, сега бяха замлъкнали. Щяха да зазвънят едва при появата на фараона.

По-назад стояха жриците на Амон Ра, събрани около Хатусу — царицата на фараона. Тя също бе обвита в дреха от изискан бял лен. Върху главата й бе положена короната на цариците на Египет, а в ръцете си тя държеше скиптър и жезъл. Хатусу бе застинала с безизразно изражение като статуя загледана надолу към обляния в слънце вътрешен двор, където строени в редици жреци с бръснати глави чакаха завръщането на нейния съпруг. Лек бриз развяваше знамената и вимпелите, които висяха от масивните каменни пилони около нея. Хатусу погледна към тълпата, събрана във втория вътрешен двор — подредени според ранга си чиновници, администратори и висши длъжностни лица. Отвъд този двор се бе проточил Свещеният път, спускащ се към града; гражданите се тълпяха от двете страни на колоните от сфинксове, притиснати досами статуите с надеждата да зърнат лицето на божествения фараон.

Бризът довя до Хатусу едва доловима музика от бойни тръби. Тя зърна далечния отблясък на оръжията и щитовете, а след малко съзря и самите войници, маршируващи откъм Свещения път. По характерните им шлемове от рогов материал тя разпозна царската гвардия на Египет, съставена главно от судански негри. Щом те бяха тук, значи и Тутмос си идваше! Хатусу би трябвало да се радва, а я изпълваха страхове. Боеше се, че загадъчният автор на онзи подъл свитък може да сподели фаталната тайна с доведения й брат и съпруг. И тогава… Хатусу си наложи да не мисли за това и вдигна глава. Хорът поде химн за възхвала:

Замахна с юмрук и разби враговете!

Противника стъпка като грозде с краката си!

Земята нашир и надлъж му е поданик!

Със слава и почести той е покрит!

Пеенето бе удавено от грандиозен победен рев. Фараонът бе стигнал до Свещения път. Скоро щеше да влезе в предния двор на храма. Висшите сановници и жреците престанаха да шушукат и се изпънаха в нервно мълчание: фараонът им се връщаше с триумфа на победата, но делата им в негово отсъствие тепърва щяха да бъдат проверявани и оценявани. Някой от околните прошепна: „Царят котарак се завръща в кошницата си.“ Хатусу се приближи към горното стъпало на стълбите, а жриците се подредиха ветрилообразно зад нея. Сега всички гледаха към голямата бронзова порта, свързваща вътрешния двор с храма. Разнесоха се викове: „Дълъг живот! Благополучие! Здраве!“ Пронизителен звук на тръба наложи тишина. Бронзовите порти бяха отворени, за да пропуснат шествието от жреци в бели роби и офицери с високи украшения от пера на главата.

Хатусу зърна и членове от съвета на съпруга си. Кортежът спря. Тръбите отекнаха отново и дванайсет благородници, понесли върху раменете си пищния паланкин от злато и сребро на фараона, прекрачиха във вътрешния двор. Всички присъстващи легнаха по очи на земята. Тръбите звъннаха отново. Хатусу се изправи с грациозно движение, а жриците се втурнаха покрай нея надолу по стъпалата, раздрънквайки систрите, за да приветстват завърналия се фараон. Паланкинът бе свален и Тутмос бавно слезе от трона. Жреците го оградиха отвсякъде, за да го затулят от людските погледи. Хатусу се отпусна на колене със сключени пред себе си ръце и с поглед проследи бавно изкачващата се по стълбите сянка на съпруга си. Затвори очи за миг. О, само да можеше пак да изпита оня искрен трепет, с който бе чакала завръщането му, за да му разкаже как ахет, прииждането на Нил, е било най-плодоносното от много време насам и как в отчетите на номарсите^[3] има само добри новини…

Когато отвори очи, сянката на Тутмос се бе извисила над нея. Хатусу сведе глава, но съпругът й я подхвана с ръка под брадичката. Тя погледна нагоре и той й се усмихна. О, колко бледо и изпито бе лицето му под церемониалния пласт боя! Тъмните сенки под очертаните му с туш очи издаваха безкрайна умора. Царицата се дръпна леко назад, пронизана от внезапно прозрение: любимецът на боговете изглеждаше така, сякаш току-що бе прекосил реката на смъртта. В този миг Тутмос леко я погали по страната, а от очите му бликна удоволствие, когато тихо изрече:

— Липсваше ми! Обичам те! — и разтвори дланта си. В нея лежеше златен лотосов цвят, обсипан със скъпоценни камъни и окачен на сребърна верижка. Постави го на врата й и й помогна да се изправи. После двамата се обърнаха и протегнаха ръце, за да приемат приветствения рев на тълпите.

Тръбите отново зазвъняха, цимбалите заблъскаха и в небето се заиздигаха кълба дим от тамян, за да се изпълни въздухът със сладост и да се пречисти насъбралото се множество. Гвардейците от царската стража се втурнаха напред да проправят широка пътека, по която със залитания и накуцване запристъпяха най-знатните военнопленници — тъмнокоси загорели мъже с вързани на главата ръце. Стражите ги принудиха да коленичат в подножието на стълбите. Хатусу пак затвори очи — знаеше какво предстои. Фараонът замахна отсечено с ръка. Царските палачи пристъпиха напред. Устите на пленниците бяха запушени, а гърлата им — прерязани.

— Свърши — пошепна Тутмос.

Хатусу отвори очи, но не се осмели да погледне надолу. Във въздуха се разнесе противният мирис на смърт и на желязо, накиснато в кръв. След мълчаливото приношение към боговете оставаше само фараонът да се отправи към голямата статуя на Амон Ра, за да хвърли тамян върху разискрените въглени в подножието й. Сподирени от рева на тълпата, който кънтеше в ушите им, Тутмос и съпругата му пристъпиха в хладния покой на колонадата към огромната статуя на върховното божество. Фараонът спря, загледан в искрящите пламъци на въглените в големия съд пред статуята. Приближи жрец със златно гърне в едната ръка. Той протегна напред гърнето и сребърната лъжица към фараона. Тутмос не помръдна. Хатусу недоумяваше: какво чака, защо се бави; бе извоювал големи победи на север и сега трябваше да благодари на Амон Ра, както винаги бе правил баща й. След една безкрайна пауза Тутмос пристъпи крачка напред и въздъхна. Хатусу очакваше, че съпругът й ще коленичи върху алената възглавница със златни пискюли, но Тутмос не помръдваше. Продължаваше да стои, без да отмества погледа си от черното лице на божеството. После вдигна ръце с обърнати напред длани както при отправяне на молитва, но почти веднага ги отпусна, сякаш усилието бе прекалено голямо за него.

— Господарю мой — почти изсъска Хатусу. — Какво става?

Тутмос се бе загледал надолу към вътрешния двор. Приветствените възгласи вече не се чуваха. Вместо тях се носеше тихо недоволно мърморене, готово да прерасне в гневен протест. Забързано се приближи жрец и се простря на земята по очи.

— Какво има? — запита Тутмос.

— Знамение, ваше величество. Над двора прелетя гълъб. Беше ранен и оплиска вътрешния двор с кръвта си, преди да падне от небето и да умре.

Тутмос залитна; брадичката му затрепери и челюстта му се изви на една страна. Допря с ръка гърлото си, но главата му конвулсивно се отметна назад и голямата корона в червено и бяло^[4] се търкулна на земята. Хатусу изпищя и го прехвана, преди да се строполи на земята; после се опита да успокои гърчовете и го положи внимателно на пода; Тутмос почти се вцепени, а очите му започнаха да се обръщат назад. В крайчеца на устните му, оцветени с карминена боя, изби фина пяна.

— Обични мой! — пошепна Хатусу и прихвана отпуснатото тяло на съпруга си.

Той привдигна леко глава и отвори очи:

— Всичко е само за заблуда! — с мъка изрече той.

Хатусу се наведе към него, за да чува шепота му, но миг по-късно любимецът на боговете потръпна за последен път и издъхна.

През месец мехир, втория от сезона на покълването и третия след официалния траур заради внезапната смърт на фараона Тутмос II, върховният съдия на Тива Амеротке се канеше да произнесе поредната присъда в Залата на двете истини, която се намираше в храма на Маат, богинята на истината и правосъдието, господарката на закона и на световния ред. Амеротке бе седнал на нисък стол от акациево дърво върху възглавница, съшита от свещена тъкан и избродирана с йероглифи, възхваляващи чудесата на богинята Маат. Стените на залата бяха украсени с барелефи на четирийсет и два демона — причудливи създания с глави на змии, ястреби, лешояди и овни. Всеки от тях държеше нож, а отдолу с ярка червена охра бяха отбелязани имената и функциите им: Багрещият с кръв, Хранещият се със сенки, Поглъщачът на души, Костотрошачът, Изпепеляващият с дъх… Тези същества обитаваха отвъдните селения, готови да заробят душите на уличените в нечестивост простосмъртни след претеглянето на сърцата им със свещените везни на божествената правда. Пред Амеротке върху красива маса от кедрово дърво бяха поставени писаните закони на Египет и официалните декрети на фараона. Зад съдията се извисяваше огромна статуя от черен гранит на бог Озирис, а встрани имаше и по-малка статуя на Хор — господаря на небето, с глава на сокол.

Залата беше с ярко оцветени колони, през които Амеротке можеше свободно да съзерцава градините на Маат — свежи зелени поляни, в които стадата на богинята пасяха под сянката на бухлати дървета, а птици с искрящи пера прехвръкваха между фонтаните в декоративните езерца. Сега обаче Амеротке се взираше напрегнато в разпилените пред него папируси и пергаменти. Всички присъстващи в залата бяха стихнали в мълчаливо очакване. От едната страна, приведени над малки писалища, коленичеха писарите, облечени в бели роби и с бръснати глави. Пред тях прилежно подредени стояха необходимите за професията пособия: съдинки с червено и черно мастило, гърненца с вода, снопче остриета за писане от кухи тръстикови стъбла, четчици, пемза, бурканчета с лепило и малки остри ножове за рязане на папирус.

Пренхое, най-младият сред писарите, отправи очакващ поглед към съдията. Амеротке бе негов роднина и младежът едновременно му завиждаше и му се възхищаваше. Трийсет и пет годишният Амеротке се бе издигнал до поста на върховен съдия в Залата на двете истини заради реномето си на ерудиран, проницателен, справедлив и почтен служител. Съдията изглеждаше по-млад за възрастта си — главата му бе обръсната, с изключение на кичур блестяща черна коса, провесен покрай дясното му ухо на плитка със златисти и червени нишки. Тялото му, увито елегантно в бяла роба с червен кант, бе мускулесто и гъвкаво като на атлет. В сравнение с него Пренхое се чувстваше неуютно в собствената си кожа — искаше му се да захвърли дрехите от потното си тяло, да излезе и да се изкъпе в басейна със свещената вода. Е, поне краят на разглежданото сега дело наближаваше. Амеротке бе предупредил Пренхое за очакващия ги тежък ден. Предстоеше обявяването на смъртна присъда!

Върховният съдия се размърда върху възглавницата. Светлината проблесна в златния му медальон със знака на Маат. Амеротке го опипа и насочи гневен поглед към затворника, овързан и коленичил пред него. После погледна надясно към тъжителите — мъж и жена на средна възраст, по чиито лица се стичаха сълзи. Встрани от тях бе разположена групата на свидетелите, сгушени между две колони. Амеротке пое дълбоко дъх. В дъното на залата чакаха служителите на реда, облечени в кожени поли и нахлупили бронзови шлемове. Бяха въоръжени с бойни тояги и щитове. Началникът им се открояваше сред тях — як и набит оплешивяващ мъж, далечен братовчед на върховния съдия. Вече всичко беше готово — изслушванията по делото бяха приключили, свидетелите бяха разпитани, клетвите бяха положени.

— В името на господарката Маат — Амеротке вдигна едната си ръка и се обърна към писарите — има ли някой сред вас, който да не е съгласен с присъждането на смъртно наказание? — устните на писарите останаха плътно притиснати. Неколцина поклатиха отрицателно глава: жестът на Пренхое бе най-красноречив. Роднината му пресрещна неговия поглед и леко се усмихна. Амеротке постави ръце върху миниатюрния олтар на богинята пред него. Пренхое пое дълбоко въздух: присъдата щеше да бъде произнесена всеки миг. — Батрет! — строго рече Амеротке и се приведе напред, загледан право в задържания. — Вдигни глава! — затворникът се подчини. — Сега ще чуеш присъдата си. Нека боговете ми бъдат свидетели. Ти си порочен и нечестив! Стореното от теб е мерзко и отвратително дело, то е ужасна воня в ноздрите на боговете! Ти си работил в Некропола, в Града на мъртвите. Задължението ти е било да подготвяш телата на умрелите за погребението и да помагаш в ритуалите на очистването, за да може Ка на мъртвия да отпътува към божествените селения. Това е огромно доверие, а ти си го поругал! — Амеротке посочи мъжа и жената вдясно, които сега плачеха на глас; после продължи: — Тяхната единствена дъщеря е починала от треска и тялото й ти е било предадено, за да го балсамираш. Но вместо това ти си го осквернил: послужил си си с мъртвата й снага за плътски удоволствия. И собствените ти колеги са те хванали на местопрестъплението. Всички в гилдията на балсаматорите са възмутени и ужасени от богохулното ти дело! И само заради доблестта им да те предадат в ръцете на правосъдието сега ще се отърват от върховната строгост на закона, който настоява те също да споделят наказанието ти! — Амеротке плесна с ръце към скупчените един в друг балсаматори и очистители, после отново заби гневен поглед в затворника: — Ето и присъдата: ще бъдеш отведен в Червените земи на юг от града, където сам ще си изкопаеш гроб и после ще бъдеш погребан в него жив! Присъдата ще бъде изпълнена веднага! — затворникът се замята и се разпищя, обсипвайки със сквернословия Амеротке, но мъжете от храмовата полиция го сграбчиха и повлякоха извън Залата на двете истини.

Съдията направи знак към балсаматорите и към опечалените родители да приближат. Мъжете не можеха да скрият дълбоката си уплаха: лицата им бяха бледи, а погледите — размътени от ужасната присъда. Те коленичиха с протегнати напред ръце.

— Милост, господарю! — замоли се водачът им. — Милост и прошка!

— Той беше един от вас — безизразно заяви Амеротке. — Дължима е отплата.

— Ще бъде дадена, господарю. В злато и сребро, обработени и с най-висока проба… — Амеротке го изгледа втренчено. Големите тъмни очи на съдията сякаш задълбаха в душата на човечеца. — Още ли трябва? — почти проплака предводителят на балсаматорите. — Какво още трябва да направим?

Амеротке докосна гръдното си украшение със знака на Маат.

— Можем да построим гробница — забързано се обади друг. — С коридори, молитвени кътове, камери и складови помещения за прекрасното семейство, което изстрада толкова много.

Амеротке погледна въпросително към родителите на жертвата и рече:

— Нищо не може да откупи поруганието на вашата дъщеря — заяви той. — И все пак приемате ли предложеното като отплата? — родителите кимнаха, а съпругът обви с ръка раменете на жена си. — А желаете ли да проявим състрадание към осъдения?

— Господарю — отговори мъжът, — в името на душата на дъщеря ни, приемаме смъртта за достатъчна.

— Нека бъде записано — каза Амеротке, като направи знак на един от куриерите, които стояха зад писарите. — Предай на онези, които отведоха задържания, че на оня мерзавец може да се даде отрова, преди да го заровят в пясъците — вестоносецът забързано излезе. Амеротке се изправи, с което даде знак, че заседанието на съда е приключило.

Балсаматорите заотстъпваха назад с поклони и доволни, че са отървали кожата, и още по-благодарни, че не им е наложено никакво наказание. Съдията стисна ръцете на родителите със заръката да се върнат и да го уведомят незабавно в случай и на най-малкото неизпълнение на компенсацията. После се оттегли в малкото помещение за молитви, коленичи пред свещения олтар на Маат, пръсна тамян върху разжарените въглени и се помъчи да сложи в ред мислите си. Бе доволен, че случаят е приключен. Удовлетвори го и фактът, че виновният балсаматор бе действал еднолично и че правосъдието отмери, както се полага. Случаят бе скандализирал Тива и силно бе снижил репутацията на балсаматорската гилдия, така че неговата отсъда щеше да възстанови равновесието. Той затвори очи и се замоли за мъдрост. Очакваха го още дела за решаване. После чу стъпки зад себе си.

— Господарю, време е да тръгваме! — Асурал, началникът на храмовата полиция, стоеше на входната врата с ръка върху дръжката на меча си. Амеротке се постара да скрие усмивката си. Независимо дали в служебните помещения бе топло или хладно, Асурал винаги бе пристегнат в бронзовата си броня и металния си шлем с пера. Макар суетен и превзет, а понякога и свадлив, полицейският началник бе човек неподкупен, предан и жертвоготовен. Сега заговори: — След малко тръгваме — после се засмя и очите му почти се скриха в пълното му лице: — Доволен съм от присъдата. Онези измамници от Града на мъртвите ще получат урок, който никога няма да забравят… — Амеротке се изправи и Асурал се отдръпна, за да го пропусне обратно в Залата на двете истини, след което го прехвана за лакътя. Съдията се усмихна — с този жест началникът на храмовата полиция обичаше да показва, че двамата са не само колеги, но и добри приятели. — Тревожа се обаче за другия случай — рече приглушено Асурал.

— Пак ли грабежи? — повдигна вежди Амеротке.

Шефът на полицията кимна утвърдително:

— Умно замислени и ловко изпипани — заяви той. — След затваряне гробниците винаги се уплътняват. Но всеки път, когато ги отворят за следващо мъртво тяло, се оказва, че нещо липсва. Говори се, че е дело на зли демони, защото хората не допускат, че може нещо от плът и кръв да премине през дебелите кирпичени стени.

— И какво крадат тези „демони“? — заинтересува се Амеротке.

— Огърлици, статуетки, пръстени, кутийки за бижута, бокали и вази.

— И нищо по-голямо, така ли?

— Не, никога — категорично поклати глава полицейският началник.

— Значи става дума за демони, които проявяват интерес само към дребни, но ценни вещи. Без обемисти предмети, така ли? — тънка усмивка заигра по лицето му. — Не мисля, че са демони — продължи съдията. — Просто е някой много хитър и сръчен крадец. Пренхое, хей, Пренхое! — викна той към другата страна на залата.

Писарят скочи на мига и се обърна към началника си:

— Да, господарю!

— Искам да си поговориш с водача на балсаматорите. Той би могъл да даде ключа към обирите на гробници — нареди Амеротке. — Крадецът явно има сигурна информация, какви вещи са оставени във всяка гробница. Значи има свой човек в Града на мъртвите…

— Да, господарю. Колкото до другия случай…? — погледна в очакване Пренхое.

Амеротке замълча и се загледа към статуята на Маат. Само преди три месеца Тутмос II се бе върнал като победител, но ненадейната му смърт пред статуята на Амон Ра хвърли в смут целия град. Синът му, носещ същото име, бе едва седемгодишен, а овдовялата царица Хатусу нямаше никакъв опит в държавното управление. Заговори се за регентство под властта на везира Рахимере. Разбира се, смъртта на фараона също подлежеше на разследване. Призован бе един от личните придворни лекари, който откри следи от ухапване на змия над едната пета на божествения. Свещените му нозе бяха докоснали земята само при слизане от трона в каютата на големия царски кораб „Слава на Ра“ и при изкачване на стъпалата към статуята на Амон Ра. Последва незабавно претърсване: под платформата на трона в каютата бе намерена свита на кравай усойница. Никой не бе заподозрян в измама, но обвиненията се насочиха към Менелото, капитана на личната гвардия на фараона. Обвиниха го в небрежност при изпълнение на служебните си задължения. Днес в два часа подир обед предстоеше процес в Залата на двете истини. Но преди това върховният съдия трябваше да придружи палачите за изпълнението на току-що произнесената смъртна присъда. Амеротке отправи поглед към другия край на залата — там стояха двамина едри мъже в къси червени поли. На голите им гърди бяха кръстосани черни ремъци с метални пулове, а лицата им бяха скрити с маски на Анубис. Амеротке докосна знака на Маат върху гърдите си и се помоли за повече смелост. Двамината помощници на главния палач се поклониха на съдията.

— Всичко е готово! — отекна плътен и глух глас изпод една от маските.

— Присъдата следва да бъде изпълнена! — додаде като ехо друг като него зад втората.

— Е, да свършваме — въздъхна Амеротке.