Пол Дохърти
Чашата на призраците (6)

Пета глава

„А Грижата на този грешен род е сляпа.“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

Изабела и аз нямахме много време да размишляваме или да обсъждаме онова, което се беше случило. В подготовка за възможното й заминаване за Англия, домакинството на принцесата се беше увеличило и включваше повече слуги. Да разсъждаваш върху миналото е все едно да стоиш в началото на тясна уличка, нетърпеливо очаквайки някого или нещо да се появи. Виждаш и усещаш присъствието на мнозина други, но душата ти, сърцето и очите ти търсят само онова, което ти е нужно. Така е и с хората около принцесата: бяха вратари, слуги, войници, камериерки. Нещо повече — аз винаги ги избягвах, помнейки властта на тайните съветници, както и известната пословица, че предателят винаги има усмихнато лице и целуващи устни. Не можех да се доверя на никого.

В същата вечер след завръщането ни от града и двете с Изабела бяхме повикани в стаята на кралския съд, където крал Филип се бе разположил като на трон зад овална дъбова маса. Кралят беше облечен в синя мантия, украсена с хералдически златни лилии, на верижка около врата му висеше реликва от свети Луи, а пръстите му бяха окичени със скъпи пръстени. От двете му страни седяха Марини и Ногаре, облечени в черни одежди като врани. Зад краля висеше изящно избродиран гоблен, показващ как великият му предтеча свети Луи пристига на пристанището Дамиета — въздействаща, впечатляваща картина, изобразяваща облечени в брони рицари, възседнали пръхтящи бойни коне под величествени знамена. На заден план се виждаше чисто синьо море, а начело на всичко това — Светият Дух в образа на снежнобял гълъб с очи от аметист и криле, позлатени по краищата. Светият Дух обаче не витаеше из тази заседателна зала. Крал Филип кипеше от гняв (макар че го прикриваше изключително добре) след спречкването си с Казалес — ледено сините му очи бяха твърди като стъкло. Непрекъснато потропваше по масата наклонил леко глава, сякаш слушаше пукота от мангалите. Рицари стояха наоколо, облечени в доспехи с кралския герб, с ръце, отпуснати върху мечовете. Един от тях обаче, поставил колана с меча между краката си, седеше на малко столче от дясната страна на Марини: мъж с красиво лице, с напомадена черна коса, спретнато подстригана брада и мустаци. На външен вид ми напомняше за Розалети. Седеше леко приведен напред и се усмихваше на принцесата. Колкото повече се взирах, толкова по-сигурна бях, че съм го срещала преди.

Марини заговори от името на краля, като описа брачните преговори и изрази дълбокото раздразнение, което царственият му господар изпитваше спрямо Едуард Английски. Накрая крал Филип вдигна ръка и даде знак за тишина, приковал поглед върху дъщеря си. О, помня този арогантен поглед! Сега, вече на преклонна възраст, все още се чудя защо не скочих на крака и не го обвиних в истината, защо не излях ужасяващата литания на отвратителните му грехове спрямо чичо ми и тамплиерите, спрямо собствената му дъщеря, мен и всички останали. Отговорът, предполагам, беше следният: бях млада, исках да живея; въпреки това имаше и още. В Лондонския Тауър и на други места съм виждала прочути зверове като любимия леопард на Едуард Английски — свирепо животно, което би ме разкъсало на парчета: въпреки това стоях пред него и го гледах като прикована. Крал Филип беше същият. Във въпросната вечер, докато говореше за смъртта на Пурт, нападението над Казалес и опасностите, заплашващи принцесата, той играеше ролята на леопарда: опасен, хитър, извиваше се и се изплъзваше. Огледах се бързо наоколо. Братята на Изабела ги нямаше. Можех да се възгордея, че съм ги прогонила, но в действителност ролята ми не беше голяма. Луи и Филип, сега трезви, се държаха на разстояние, защото не бяха толкова глупави — присъствието на Казалес, възможната скорошна женитба на сестра им, да не говорим за зловещия гняв на баща им, бяха охладили порочната им страст.

В онази мразовита декемврийска вечер крал Филип със сигурност беше твърдо решен да осигури благополучието на дъщеря си. Той драматично подчерта опасността, която я беше заплашвала по време на нападението. Не ме погледна нито веднъж, но жълтеникавото лице на Марини, с онези немигащи очи, като тъмни езера от амбиция и власт, ме изучаваше, сякаш ме виждаше за първи път. Тогава научих един урок, който помня и до днес. В света на мъжете жените са като децата и старците: те не са пренебрегвани — те дори не са забелязвани, дори не съществуват, докато това не се окаже от значение. Изпитах топло чувство към мосю дьо Витри. Той беше осъзнал тази истина, беше действал, придържайки се към нея, и така ме бе опазил невредима. Казалес не ме беше познал, нито пък седналият на малкото столче рицар, когото Филип сега ни представи като сър Бернар Пелет, верен поданик, някогашен член на омразния орден на тамплиерите, който, според краля, бил направил изключително много, за да въздаде докрай Божията справедливост и тази на кралската корона. Филип гордо оповести, че Пелет щял да бъде началник на личната охрана на Изабела, custos hospicii, пазител на дома й и тук, и в Англия. Пелет, проклет да е, се грееше на тези възхвали като котка пред огън.

Изабела сигурно бе доловила настроението ми — тя отговаряше бързо и живо, докато аз можех само да се взирам с безмълвен ужас. Познавах Пелет отпреди, но и тогава бях стояла скрита в сенките. Чичо Реджиналд някога бе разговарял топло с него като с благочестив и верен рицар, служител в хазната на тамплиерите, когато всъщност той е бил предателят, присъстващ на пиршеството. Бях чувала достатъчно слухове и клюки, за да науча, че Пелет изключително ожесточено бе отправял обвинения срещу бившите си другари и вероятно бе имал пръст в залавянето на собствения ми чичо. Не можех дори да го гледам и изпитах огромно облекчение, когато срещата свърши.

Щом остана сама, Изабела изгони от вътрешната си стая всички, освен един паж, комуто беше наредено да седне до вратата и да свири някаква нежна мелодия.

— Нещо леко и тихо — прошепна принцесата, — за успокояване на душата — без да говори, тя седна в подобния си на трон стол и като взе един свитък с домакински разходи, започна да го чете, сякаш погълната от мисълта за разходите на склада й за храни и напитки. Не вдигна поглед към мен нито веднъж. Исках да бъда сама. Прекосих стаята и отидох до малкото писалище, опряно в стената под една картина, изобразяваща въвеждането на Детето Иисус в Храма. Изабела често седеше там, като изучаваше един тъничък сборник с основни познания за млади хора, преглеждаше сметките си или пишеше писмо вместо някой от писарите. Аз седях, с гръб към нея, заслушана в тоновете на виолата, в далечните шумове на двореца, в приглушеното тананикане на Изабела. За известно време можех само да се боря с вълнението, което кипеше в сърцето ми и раздвижваше буйно кръвта ми, така че у мен се надигаше горчива жлъчка. Пелет щеше да се присъедини към нас! Един платен убиец, един Юда! Изправих се и свалих медицинската книга, за да открия настойка, която да усмири гнева ми, но се улових как прелиствам страниците, за да проуча свойствата на беладоната, напръстника и други силни отрови. Вече мислех за отмъщение.

Погълната от проучванията си, аз се стреснах, когато Изабела положи ръце на раменете ми и ме целуна нежно по тила. Обърнах се. Музиката бе секнала, стаята беше празна. Изабела беше по нощница, с разпуснати коси. Тя пъхна бокал вино с подправки в ръката ми и сведе поглед към страницата, която изучавах.

— Слушай, Матилда — не, не, не! — тя поклати глава. — Не така! Ела, ела — тя ме накара да се приготвя за сън, а след като изпихме виното, настоя да легна в едно легло с нея. Угасих свещите и легнах до нея в тъмнината. На слабата светлина можех да зърна златното сияние на косите й. Тя се наведе към мен и ме докосна по бузата. — Едно време имах навика да се промъквам и да лягам до майка си — Изабела се примъкна по-близо, взирайки се в мен през тъмнината. — Тя ми разказваше истории за Испания, за Родриго Диас, известен като Ел Сид, или описваше Сантяго и голямата църква в планината, посветена на свети Яков. Чувствах се толкова близка с нея! — тя направи пауза. — Ти знаеш ли някакви истории, Матилда? — опитваше се да ме разсее, затова й разказах една история от Бретини за таласъм, който ядял горделиви принцеси. Изабела се засмя и ме хвана за ръката. — Скоро — тя потисна кикота си — ще легна с Едуард Английски. Някога лягала ли си с мъж, Матилда?

— Само в мечтите си, милейди.

Изабела отново се засмя:

— Матилда, закълни се, закълни се, че няма да сториш нищо, за да навредиш на Пелет.

Запазих мълчание.

— Закълни се — промълви тя — и ще получиш святата ми клетва, че ще се погрижа за този дявол! Матилда, обещавам ти.

Преглътнах гордостта си и напиращите гневни думи, и обещах.

— Добре — Изабела се претърколи по гръб.

— Толкова много загадки — промълви тя. — Нападението върху тамплиерите, клането в дома на мосю дьо Витри, смъртта на Пурт, нападението над Казалес — тя отново се претърколи на една страна. — Казалес твърди, че убийството на писаря в гробищата „Дез Иносан“ показва колко опасно е за него да бъде тук. Казват, че писарят, Матю от Крокъндън, бил с някаква млада жена. Видели го да влиза с нея в гробището — тя отново ме докосна леко по бузата. — Матилда, внимавай да не те разпознаят.

Затворих очи и се вслушвах в тихото дишане на Изабела. Пъхнах горещата си ръка между гладкия студен чаршаф и пълната с пух валчеста възглавница.

— А баща ви? — попитах. — Какво казва той?

— Той смята… — Изабела направи пауза. — Той смята, че в Англия има хора, които остро се противопоставят на брака ми. Те силно желаят да внесат смут в тези преговори. Баща ми използваше дьо Витри при събирането на зестрата ми. Пурт беше доверено лице на английския крал и на лорд Гейвстън, какъвто е и Казалес: и двамата подкрепяха женитбата. В заседателната зала на англичаните има хора, които ще побързат да изтъкнат, че дори английските дипломатически пратеници не са в безопасност във Франция.

— Кой е начело на тези хора? — попитах.

— Чичото на английския крал, Хенри Лейси, херцог на Линкълн, и могъщият братовчед на Едуард, Томас, херцог на Ланкастър — тя замълча, сякаш се вслушваше в тъмнината. — На Марини дори е било намекнато, да пази Бог, че голяма опасност застрашава мен, а оттам и Пелет.

— И вас ли? — попитах.

— Скоро ще стигна четиринайсетата си година, Матилда; въпреки това понякога се чувствам като стара вещица, понесена от бурния вихър на интригите. Въпросът за брака ми трябва да се реши от папата — Климент V в Авиньон е пионка на баща ми. Англичаните също са обвързани от тържествен договор и все пак, Матилда, за да отговоря на въпроса ти — всички ние сме въвлечени в тъмна, непочтена и злокобна игра, която тепърва предстои да бъде изиграна. Затова бъди внимателна, особено с Пелет. Ти обеща, нали?

— И отново обещавам.

— Да благодарим на Бога, Матилда — тя рязко се изсмя. — Да се върнем към таласъмите. Може да наричаме Луи така?

Такива бяха нижещите се един след друг дни на чакането. Казалес изпрати писма и пратеници до господарите си в Англия. Коледните пости отиваха към края си. Клонки от вечнозелени растения се появиха в параклиса. Свещениците носеха одежди в пурпурно и златно, а в колонадата на двореца бяха поставени празни ясли. Дворът се готвеше за коледния празник. Ловджиите тръбяха гръмко с роговете си, кралските лесничеи и гледачите на ловни ястреби бяха обзети от страст за преследване и улов. Кралските килери за храна бяха натъпкани до пръсване с еленско, глиганско и заешко месо, дъждосвирци, пъдпъдъци и патици. В галериите и стаите на двореца отекваше музика, докато хоровете репетираха хвалебствените песни за постите, както и коледните химни — затрогващи мелодични напеви, горчиво-сладки, за Девата, родила Сина Господен сред мрачната зима.

Дните бяха къси и тъмни, ужасно студени, затова не излизахме от стаите си. За мен всеки ден бе истинско чистилище, докато Пелет се опитваше да се държи и към двете ни като съвършения, галантен рицар. Никога зад толкова красиво и светло лице не се е крило такова зло сърце: предател, страхливец, въплъщение на Юда. Изабела обаче открито му оказваше благоволение и докато дните минаваха, аз се чудех дали бе запомнила клетвата си. Сега Казалес и Розалети станаха постоянни посетители в покоите на принцесата и въпреки това преговорите отиваха на зле, а техните любезности звучаха все по-кухо. Изабела, която тайно обсъждаше с мен този въпрос, се възползва от предоставилата се възможност, когато двамата мъже пиеха заедно вино в стаята й точно преди вечерня през четвъртата неделя от Коледните пости.

— Милорд — Изабела, загърната в кожи пред огъня, протегна нежната си ръка към пламъците, — разкажете ми най-простичко за вашия крал. Той тържествено твърди, че изпитва голяма любов към мен, и все пак…

— Милейди — намеси се Казалес, — Едуард Английски…

— Знам — прекъсна го весело Изабела, — той е смел и красив ерген, висок над шест фута, с хармонично телосложение, с хубави черти. Косата му е златиста, очите му са сини, лицето му — приятно за окото. Опитен ездач, воин, проливал кръвта си във войните с Шотландия, истински рицар. Той обича приятелите си и много се увлича от лова — Изабела имитира носовия говор на монахиня, задъхано рецитираща добре заучена молитва. — Но ако ме обича, защо отлага? Не е ли нашият брак уговорен и благословен от папата в тържествена спогодба между страните ни? Тогава защо е това бавене? Каква е истинската причина? Що за човек е бъдещият ми съпруг?

Розалети нервно облиза устни и извърна очи — съвършен кавалер, опитен царедворец. Казалес беше много по-различен — обичащ уединението, мрачен човек, потиснат поради осакатяването, избухлив и въпреки това достатъчно проницателен, за да разбере нетърпението на Изабела. Той се усмихна, прокашля се и отвори уста да отговори. Изабела, седнала от дясната му страна, се наведе и го докосна леко по ръката.

— Моля ви — изрече настоятелно тя, — без повече натруфени фрази или дворцови любезности.

Казалес въздъхна и се протегна в стола си. Беше облечен в широка свободна риза и тесни панталони до коленете, а над тях носеше тежък военен плащ — на пода до него лежеше оръжейният му колан. В качеството си на упълномощен дипломатически пратеник, той беше един от малцината, на които беше позволено да носят оръжия в двореца.

— Моят господар кралят — започна той внимателно — е, познавам го от толкова отдавна, от колкото познавам и лорд Гейвстън — той погледна към Розалети и вдигна пръст към устните си — знак, че говори in secreto, sub sigillo silentii — поверително, под печата на мълчанието.

— Какъвто бащата, такъв и синът — продължи уморено Казалес, — или понякога обратното. Mon seigneur беше невръстно дете, когато обичната му майка Елеонор Кастилска почина. Бащата на сегашния крал я обичаше страстно. След смъртта й, когато трупът й беше донесен на юг в Лондон, за да бъде погребан в Уестминстър, старият крал издигна великолепни кръстове навсякъде, където спираше кортежът — той бързо хвърли поглед към Изабела. — Разказвам това, за да покажа трайната страст на Едуард към първата му съпруга. Когато Елеонор беше жива, английският двор беше изпълнен с музика. След като тя почина — той направи гримаса, — музиката спря. Единственият път, когато си спомням старият крал да е повикал менестрели, беше, за да го разсейват, когато неговите лекари трябваше да му пуснат кръв.

— Толкова много я е обичал? — прошепна Изабела.

— О, да — съгласи се Казалес. — Едуард Първи беше човек от желязо, с огнен нрав: помня как едва не уби един слуга, който бе наранил любимия му сокол. Птиците на краля бяха единствените неща, които той обичаше след смъртта на съпругата си. Когато се разболееха, той дори изпращаше техни восъчни модели в параклиса на блажения Томас от Кентърбъри, за да измоли лек. Жалко е, милейди, че не обичаше наследника си и наполовина толкова много. Принц Едуард израсна самичък в един замък в Кинг’с Лангли в Хартфордшир. Самотно момче, той беше оставен да се отдава на собствените си занимания, с любимата си домашна камила или леопарда си, или да плава по реката със своя лодкар Абскалом. Завързваше приятелства със синовете на слугите: принцът често участваше в техните селяшки занимания, пренебрегвайки правилата на дворцовия етикет или дисциплината, проповядвана от неговата книга с наставления. Растеше като занемарено растение. По времето, когато неговият баща, кралят, осъзна това, вече беше твърде късно: в мъжа се отразява образът на детето. Принц Едуард беше самотен. Хранеше странни фантазии, създаде си митичен брат — Казалес не обърна внимание на рязкото ахване на Изабела.

— Милорд — попитах, — той има ли истински братя?

— Полубратя — Казалес ми се усмихна. — Деца на втората съпруга на стария крал, Маргарет Френска, леля на нейна светлост — те са още съвсем невръстни. Не, принцът искаше брат, другар. Изоставен от всички, той започна да ненавижда баща си и мечтите му приеха плът и кръв в лицето на лорд Пиърс Гейвстън, който се присъедини към кралската свита в Гаскония. Милейди, Гейвстън беше братът, за когото принцът жадуваше, негов най-близък другар, все едно той беше Йонатан, а принц Едуард — Давид — той разпери ръце. — Както казва писанието: „Любовта на Давид към Йонатан превъзхождаше всички останали“ — Казалес си пое дълбоко въздух. — Привързаността на принц Едуард към Гейвстън се задълбочаваше, те станаха една душа. Старият крал беше против, но принцът настояваше на своето. Баща му се опита да го наказва и унижава, но това не промени нищо. Принц Едуард дори помоли баща си да даде на Гейвстън титлата „херцог на Корнуол“. Старият крал, прословут с яростните си изблици, влошени още повече от една язва на крака му, буквално нападна сина си физически — с удари и ритници, като крещеше, че бил негодник и че желаел от все сърце да остави короната си на друг. Гейвстън незабавно беше изпратен в изгнание — Казалес разтърка лице. — Миналия юли, веднага щом старият крал почина, Гейвстън беше повикан да се върне и удостоен с благородническата титла „херцог на Корнуол“ а сетне оженен за племенницата на краля — Маргарет де Клер. Херцозите на Линкълн и Ланкастър се противопоставиха на удостояването с толкова висока титла на един човек от неблагороднически произход, гасконец, за чиято майка се твърдеше, че е вещица. Но господарят ни не отстъпи. Въпросът не е само в Гейвстън, но и в това, че той се противопоставя на волята на мъртвия си баща — било то за Шотландия, било срещу деспотизма на министрите му…

— Или за женитбата ми? — вметна Изабела.

— Да, милейди — призна Казалес. — А сега знаете истината. Всичко, което неговият баща искаше, сега Едуард желае да преобърне, ритайки отчаяно срещу ръжена, така че един Бог знае докъде ще доведе това — Казалес се обърна към мен и ме погледна с присвити очи. — Била ли си някога самотна, Матилда? Знаеш ли какво е да си съвсем сама?

Разбира се, можех да кажа истината, но за тези двама мъже аз бях онова, което се преструвах, че съм — придворна дама, едно обикновено момиче от прост произход, ползващо се с голямото благоволение на принцесата. Разбрах какво намекваше Казалес. Беше взел решението си относно мен: бях фаворитка на принцесата и следователно, трябваше да осъзная колко важен е Гейвстън. Припряно потвърдих, макар че трябваше да разсъдя по-внимателно върху въпроса му. Казалес продължи, решен да каже истината. Той обясни как Едуард Английски се нахвърлял яростно срещу всеки, който му се бил противопоставял през младостта му. Специално спомена Уолтър Лангтън, епископ на Ковънтри и Лийчфийлд, бивш ковчежник на стария крал, който се бил опитал да обуздае разточителността на принца. Сега той бил изхвърлен от поста си и арестуван.

— И какво мислите, че ще стане? — попита Изабела.

Казалес вдигна здравата си ръка.

— Моят господар, кралят, е като бърза и гъвкава хрътка, умее да се извива и измъква. С отказа си да се ожени за вас той отива против волята на покойния си баща и дразни вашия, Бог да му прости. В това го подкрепя лорд Гейвстън, но в края на краищата — Казалес кимна към високия прозорец — денят изгрява и умира, пада нощ: отминаването на часовете не може да бъде спряно.

— Така ли виждате женитбата ми? — попита Изабела.

Казалес отпи от чашата си с вино. Той пренебрегна въпроса на господарката ми и вместо това сподели един свой спомен. Спомням си го добре:

— Старият крал — каза той, сякаш говореше на себе си — беше като студена, ледена слана, паднала върху душите на всички ни, със сурово сърце и желязна воля — Казалес повдигна осакатената си китка. — Бях в бойния му отряд при Фолкърк, когато нанесохме поражение на Уолъс. Милейди, забравете приказките за благородни рицари. В боя душата се изпълва с ожесточение и ярост. При Фолкърк бях обкръжен от отряд шотландци и свлечен от коня си. Бих се за живота си и изгубих ръката си. Един бръснар почисти чуканчето, изливайки врящ катран върху разкъсаната плът. Старият крал мина покрай мен — спря, погледна ме и каза, че съм късметлия. „По-достойни мъже са губили повече“ — такъв бе старият Едуард Английски — можеше да те смрази до мозъка на костите.

Искреността на Казалес, макар и освежаваща, не разведри настроението ни. Изабела се питаше дали Едуард Английски по-скоро ще е готов да се изправи пред опасността от война, отколкото да се подчини на желанията на баща си и нейните. Тя каза, че ще изпратим лично писмо и една брошка от кутията й с бижута. Казалес и Розалети възнамеряваха да прекарат Коледа в Уестминстър и вече се готвеха да тръгнат за Висан. Спомням си, че Розалети бе силно обезпокоен. Той довери на двете ни с принцесата, че изпитвал голям страх от реки и морета, затова за него едно зимно прекосяване на Тесните морета било подобно на някой от ужасите на ада. Може би имаше предчувствие за смъртта си — което не може да се каже за Пелет.

Два дни след срещата с Казалес и Розалети започнах да страдам от гадене и стомашни спазми — принцесата също. Стомахът й, също като моя, беше издръжлив, затова отначало си помислих, че това може да се дължи на злосторничеството на принцовете, Луи и Филип. Тази прекрасна двойка се наслаждаваше да прави злобни номера, като например да сложи мъртъв плъх на някой стол, да остави изпражненията на дворцовите мелези пред стаите ни или да събори някого от слугите, докато ни носеше храна и питиета. Бяха мъже с ограничените души на злобни момчета. На втория ден симптомите ни се засилиха, започнахме да се потим обилно и да повръщаме. Към сутринта на третия ден обаче болестта започна да губи силата си. Пелет нямаше такъв късмет. Той също беше обзет от силни спазми, разтърсван от мощни студени тръпки. За него се грижеше лично Изабела, както и рояк кралски лекари. Опитах се да се намеся, но принцесата безцеремонно ме отпрати.

Накрая добрите лекари се оказаха неспособни да помогнат. Препоръчаха лапи и отвари за извличане на вредните вещества от телесните течности, но Пелет продължаваше да отпада. Накрая изгуби съзнание и умря, преди да бяха изтекли седем дни от началото на болестта. Дотогава аз вече се бях възстановила напълно. Не изпитвах състрадание към Пелет, особено когато говореше на висок глас за сенки, скупчили се около леглото му. Премина на родния си диалект от областта Лангедок, крещейки към разпятието за милост. „Който сее ветрове, ще пожъне бури“, или поне така ни кара Писанието да вярваме. Пелет беше причинил смъртта на много хора. Бог искаше душата му, за да я съди. Можех само да стоя и да гледам как последиците от отравянето с арсеник следват естествения си път. Смятах това за много уместно. В крайна сметка, чичо Реджиналд със своите ръкописи беше такъв авторитет по отношение на отровите и вредните отвари, колкото е Светото писание по теологическите въпроси. Малко арсеник може да помогне на стомаха, но когато е твърде много, пристъп на силна треска обзема жертвата му. Такава бе участта на Пелет. Аз разпознах симптомите, добрите лекари — не. Като се замисля, възможно е Изабела да бе поднесла и на двете ни нещо, което да увреди телесните ни течности: навярно малко тлъстига или пипер, смесен с гъст оцет, за да ги заблуди. Кралските лекари, както е обичаят им, можеха само да се хванат за своите наръчници и стъкленици с урина, да клатят глави и да се тюхкат какви трески и болежки имало в днешни дни, и да поздравят Изабела и мен за чудодейното ни възстановяване.

Изабела се държеше като професионална оплаквачка. Тя постави монетите върху очите на Пелет и запали висока свещ пред преградата между нефа и мястото за хористите в „Ла Сент Шапел“. Разбира се, Филип и неговите приближени може и да са заподозрели нещо, но по онова време арсеникът беше рядко срещан, а това, че и ние с Изабела се разболяхме, сочеше внезапна инфекция, с която Пелет не беше успял да се пребори — обрат на съдбата, най-обикновена нещастна случайност. Хитростта на Изабела беше достатъчна, за да заблуди хората. Тя не ми каза и дума, а когато се опитах да заговоря, притисна пръсти към устните ми.

— Те отидоха при Бога, Матилда — прошепна тя, — за да отговорят на зова за отмъщение заради пролятата невинна кръв.

Не можех да измисля по-подходяща епитафия. Междувременно Казалес и Розалети вече бяха заминали за Англия, но два дни преди Коледа, точно същата вечер, когато трупът на Пелет беше изпратен в града, за да бъде погребан, един опръскан с кал пратеник влезе със силен тропот във вътрешния двор на двореца. Вестта, която съобщи, бързо се разнесе из двореца: Казалес и Розалети се връщаха! На път за Булон, близо до Монтрьой, срещнали трима нови английски дипломатически представители — сър Ралф Сандуик, комендант на Лондонския Тауър, лорд Уолтър Уенлок, абат на Уестминстър и сър Джон Бакел, рицар. Тези трима души се били осмелили да прекосят леденостудените Тесни морета, за да донесат удивителни новини. Едуард Английски бе приел всички искания на французите. Женитбата му с Изабела щеше да се състои. Английският крал дори назовал мястото: катедралата „Нотр Дам“ в Булон, в областта Понтийо — участък от Нормандия, все още намиращ се под управлението на английската корона. Сватбата щеше да се състои през новата година и то със сигурност не по-късно от деня, в който се честваше обръщането на свети Павел — двайсет и пети януари. Пратеникът носеше писмо, подпечатано и от Казалес, и от Розалети, в което се обобщаваше накратко донесената от тях новина. Тя бе оповестена из кралските покои и то отново от Марини, на великолепно празненство, набързо организирано в Залата на лилиите в центъра на двореца.

Радостта на Филип и неговите министри бе очевидна. Не бяха пожалени никакви разходи. Музиканти с ребека, тамбура и виола свиреха весели мелодии, докато жонгльори, акробати, клоуни и шутове забавляваха кралското домочадие. Всички пирувахме със сочно еленско месо и прясна риба, уловена в кралските рибарници, последвани от говеждо и свинско, поднесени във винен сос, сгъстен с месо от петел и бадемови ядки и подправен с карамфил и захар. Странстващ певец, облечен като архангел Гавраил, изпя песен, посветена на Изабела:

Във рокля от сатен тя тук пред нас стои,

докосне ли я някой,

роклята й шумоли.

Ей-а!

Във рокля златоткана се изправя тя,

с лице — същинска роза и с мирис на цветя.

Ей-а.

Обектът на цялото това веселие и ликуване си оставаше все така с неподвижно лице, бяло като слонова кост, с втренчени сини очи. Тя почти не пи, а само седеше, с плътно стиснати устни. Щом празненството приключи и любимите мелези на краля бяха пуснати да влязат в стаята, Изабела се оттегли, давайки ми знак да я последвам. Тя нареди на пажовете, които носеха факлите, да я придружат до малкия параклис, който имаше обичай да посещава. Щом влезе вътре, тя ги отпрати и ми каза да заключа и залостя вратата. Параклисът бе леденостуден — в мангала имаше само купчина сгурия и пепел. Без да обръща внимание на протестите ми, Изабела си свали роклята и мантията. Само по долна риза, тя отиде боса до олтара и се просна по очи на около два ярда пред преградата, отделяща кораба на църквата от мястото за хористите. Просната на леденостудените големи каменни плочи, тя запълзя напред, подобно на разкайващ се грешник, който пълзи, за да целуне кръста на Разпети петък и да легне с протегнати ръце и с лице на земята пред олтара. Опитах се да я покрия с наметката си, но тя повдигна рамене и я отхвърли. Приклекнах в подножието на една колона: студът пропълзя нагоре и по краката ми, а от неудобната поза мускулите на гърба ми спазматично се свиха. Дворцовите камбани отбелязаха отминаващия час, но принцесата все още лежеше като заспала. Най-сетне се надигна, облече се и ми се усмихна, щипвайки ме по бузата.

— Матилда, въздадох благодарност за избавлението си от ада. Ето на — закачливо рече тя, — тази вечер се молим, а утре се отдаваме на веселие.

Казалес, Розалети и останалите трима английски дипломатически пратеници пристигнаха рано на двайсет и четвърти декември, носейки подаръци и писма от „скъпия братовчед“ на Филип — краля на Англия. На Изабела бе наредено да се срещне с тях в кралската заседателна зала малко след Ангелската молитвата. Казалес и Розалети обаче, все още небръснати и раздърпани след прибързаното си завръщане, първо я посетиха в стаята й, за да обяснят положението, пълномощията и целта на останалите трима дипломатически пратеници. И двамата седнаха близо до огнището, мърморейки за мразовитото време и как чак костите им се вледенили, а след това описаха мъжете, с които Изабела щеше да се срещне. Сандуик беше стар войник, комендант на Тауър, който освен това отговаряше за приемането на новите затворници в Нюгейт, най-отвратителния затвор в Лондон и сетен дом на мнозина престъпници.

— Броят на обесените от него престъпници е по-голям от броя на чашите вино, които съм изпил — възкликна Казалес. — Грубиян със синя кръв, близък приятел на стария крал, той обича тази мрачна крепост — Тауър — смята го за свое лично феодално владение. Дори плаща за поддържането на малкия й параклис, „Сейнт-Питър-ад-Винкула“, от собствения си джоб. Сандуик е буен и неудържим — продължи Казалес, — предан на английската корона, телом и духом! Веднъж арестува един папски събирач на данъци, който беше разгневил стария крал — взе парите му и му каза да напусне границите на кралството до три дни или щял да го обеси на стените на Тауър.

— О, Господи! — престори се Изабела на изплашена. — А сър Джон Бакел още по-голям звяр ли е?

— Е, Бакел е лондонски търговец, приятел на Пурт, богат и могъщ. Градски съдия. Докато, от една страна, гражданите на Лондон се ужасяват от Сандуик, към Бакел те изпитват омраза, защото е назначен лично от краля.

— А лорд Уолтър Уенлок?

— Абат на Уестминстър — присмехулно каза Розалети, — който е наясно с важността на поста си — той се закашля и после се съвзе. — Абат е вече повече от двайсет години, близък приятел на стария крал и специален довереник на новия. Негова светлост лорд Гейвстън много го харесва.

— А смъртта на Пурт и нападението над вас? — попита Изабела. — Какво мислите сега?

— Подозрението не е доказателство — отвърна Казалес, като дъвчеше устната си. — Разбира се, mon seigneur кралят знае за това и изрази недоволството си — той вдигна очи към тавана. — Но това е просто намек как ще се развият събитията.

— А рязката промяна на решението на моя годеник?

— Един Господ знае! — промърмори Казалес. — Милейди — усмихна се той, — предстои скоро да ви наричаме „Ваше величество“. Може би промяната е просто политика, приемане на неизбежното.

Изабела хвърли остър поглед към Розалети, който кимна.

— Милейди — повтори Казалес, — това не са думи, взети от някой романс, но моля ви, помнете, че mon seigneur кралят на Англия храни силна любов към вас.

— А лорд Гейвстън? — двусмисленият въпрос на Изабела сепна Казалес, който хвърли бърз поглед към Розалети. В отговор секретарят само се усмихна спокойно, сякаш не той бе човекът, който трябваше да даде този отговор.

— Mon seigneur кралят — припряно заяви Казалес — изпитва любов към бъдещата си жена, докато обичта му към лорд Гейвстън е като към скъп брат. Новите дипломатически пратеници ще ви уверят в това.

— В такъв случай, мосю — изправи се Изабела, приглаждайки гънките на роклята си, — е време да посрещнем гостите.

Слязохме в заседателната зала. Всичко беше подготвено като за служба: свещи припламваха по протежение на полираната маса, буйно пращящият огън изпепеляваше напоените с аромати борови пънове, мангалите изпускаха искри, покритите с гоблени стени тънеха в сенките, без съмнение надупчени от пролуки за надзъртане и незабележими кътчета, в които Марини и неговите тайни съветници можеха да се притаят. Тримата дипломатически пратеници бяха събрани в далечния край на масата. Видът на Сандуик не лъжеше — той беше воин ветеран, стар рицар, останал верен на Бог и на своя крал. Допадна ми веднага, стана ми симпатичен с грубоватата си доброта. Толкова много ми напомняше на чичо Реджиналд! Като обръщам поглед назад, осъзнавам, че някои хора притежават вродена почтеност и душевно богатство. Сандуик беше един от тези хора. Имаше орлови черти, извит като клюн нос, твърда уста и пламтящи очи под гъсти вежди. Беше облечен по старата мода, без излишни украси, само с дълга, безръкавна тъмнозелена мантия върху късо палто в наситено морав цвят, с увит около кръста колан за меч и сребърна верижка, показваща ранга му, окачена на шията. Стоманеносивата коса на Сандуик се спускаше свободно надолу към раменете му, макар че белите му мустаци и брадата му бяха спретнато подрязани. Той коленичи, когато Изабела се приближи, целуна ръцете й, после, с изключително трогателен жест, се обърна към мен и направи същото, стискайки пръстите ми. Душата ми целуна неговата, животът ми докосна неговия. Jesu miserere mei: споменът за жестоката му смърт терзае дълбоко и силно в ума ми.

Бакел беше различен: дребен, дебел и надут, с весело червендалесто лице под гъстата, сплъстена коса. Беше облечен в скъпа пъстра дреха от фин плат, пъстроцветни тесни панталони и аленочервени ботуши за езда, изработени в Кордова. Бакел не знаеше дали да говори гръмко и надменно, или да раболепничи, докато в същото време така нареченият му вежлив говор беше достатъчно тромав и непохватен, та Розалети се усмихваше тайно. Истински търговец на едро, изпълнен със съзнанието за собствената си важност, беше ясно доколко той държи на поста си на кралски дипломатически пратеник — поклони се на господарката ми съвсем бегло.

Лорд Уолтър Уенлок, абат на Уестминстър, беше облечен в черните одежди на бенедиктински монах, но те бяха от най-чиста вълна и поръбени с хермелин, докато колосаната му качулка, отметната елегантно назад, бе подплатена със скъп пурпурен златотъкан брокат. Уенлок беше горд и по държание, и на външен вид — със спретнато оформена тонзура на главата, с гладко избръснато лице, застинало в маска на лицемерно блажено спокойствие. Мъж с тънки устни и арогантен поглед, който при онези обстоятелства, би трябвало по-скоро да се вгледа в душата си и да се вслуша в идващия призив за нейното явяване пред Бога, за да отговаря за делата си, вместо да изтъква властта си. Той протегна ръката си с нокти като на хищна птица, за да можем да целунем масивния му пръстен, показващ сана му. Изабела го стори бързо. Аз последвах примера й, след това преминахме към размяната на любезности. Любезните въпроси изискваха любезни отговори. Старият Сандуик обаче не се съобрази с това.

— Милейди — той се облегна на масата, — вие със сигурност трябва да бъдете наречена Прекрасната Изабела. Ще спечелите сърцата на всички верноподаници с красотата и грацията си.

Моята господарка се изчерви леко и наведе глава в знак на благодарност.

— Моят господар — продължи Сандуик, без да обръща внимание на раздразнения поглед, който му хвърли Уенлок — силно желае да се срещне с вас. Всичко е подготвено. Имате апартаменти в Тауър: чисти, преметени и украсени с най-прекрасни гоблени. Ще ви бъдат предоставени всякакви удобства. В Уестминстър, след неотдавнашния пожар, стаите ви бяха напълно преобзаведени. Отвън градините са току-що наторени и са поставени нови дървени решетки за увивните растения, а езерцата в тях са пресушени и почистени. Разполагате дори със собствен кей — Куин’с Бридж, ремонтиран така, че е като нов — старият рицар се усмихна лъчезарно на събеседниците си, но ръката му непрекъснато се вдигаше към ухото — можех да разбера, че носът и гърлото му са възпалени от простуда. Подобни болежки не можеха да изличат възбудата му и дълбокото му възхищение от красотата на Изабела. Спомних си легендарната любов между Едуард I и неговата кралица Елеонор Кастилска — навярно Сандуик се надяваше, че това може да се случи отново в английския кралски двор.

— В Дувър — продължи Сандуик, — mon seigneur подготви кралския кораб „Принцеса Маргарет от Уестминстър“, кръстен на благородната ви леля. И корабът, и ескортът му от лодки и баржи са напълно преустроени. В кралския кораб има нови гардероби и складове за храна и напитки, пригодени за ваше удобство.

Изабела долови ентусиазма на Сандуик. Атмосферата стана по-спокойна, беше поднесено вино и бяха предложени сладки. Сега Бакел и Уенлок последваха примера на Сандуик. Търговецът описа нетърпението на лондончани да видят новата си кралица, докато Уенлок възхваляваше прелестите на Уестминстърското абатство, в което тя щеше да бъде коронясана. Изабела им благодари изискано, извини се и се оттегли да се наслаждава на неочаквания развой на събитията.

Сега се появи крал Филип в целия си блясък. Едуард беше в ръцете му — дъщеря му щеше да стане кралица на Англия, а внукът му щеше да седи в Уестминстър и да носи короната на Изповедника. Оживлението и веселието на френския кралски двор по Коледа се усещаше като тежък парфюм. В полунощ беше отслужена Ангелската меса, последвана от Утринната служба, а след нея — Пастирската меса: бляскави литургии, със свещеници, облечени в златно бели одежди, подходящи за големия празник. В кралския параклис отекнаха химните „Hodie ego Genui te“ — „На този ден те родих“ и „Puer natus nobis“ — „Роди се дете“. Въздухът се насити с мириса на тамян, сякаш тънка благоуханна мъгла се беше спуснала от небето и Божията радост се беше присъединила към нашата във всички хвалебствия, коледни песни, танци, представления на пътуващи актьори и празненства. Беше трудно да се определи дали крал Филип празнуваше раждането на детето Христос, или бъдещото раждане на внука си.

В коледната вечер, в Залата на лилиите, Филип устрои голямо тържество. Бяха подредени четири маси във формата на квадрат, отделени от паравани, украсени с великолепни гоблени, изобразяващи славните времена на династията на лилиите и подвизите на Капетите. На главната маса седяха Филип, Марини и Ногаре заедно с Уенлок и Бакел. На втората тримата синове на Филип развличаха Казалес и Розалети — забелязах Луи да ме гледа злобно. На третата маса седяха важни духовници, дипломати и служители. На четвъртата, срещу баща си, Изабела, обслужвана от мен, забавляваше Сандуик и секретарите на английската делегация. Беше наистина великолепно пиршество — поднесоха супа от смляно месо на петел, сгъстена с бадемово мляко и поднесена с нарове и червени захаросани плодове. Блюда с печено месо, младо козле, задушено в сметана, патици и пилета, желиран омар, последван от жито, сварено в прясно мляко и подправено с канела и захар. Музиканти свиреха жива и весела музика, а хорове от момчета със звънки гласове нежно пееха коледни песни.

О, добре си спомням тази вечер. Смъртта също присъстваше на празненството. Седях до Сандуик и бързо си дадох сметка, че той бе дошъл не само като дипломатически пратеник — поне според плановете на английския крал той бе определен да замести Пелет като Custos, началник на охраната на принцесата веднага щом тя тръгнеше за Булон. Сандуик първо се извини, че не ми е дал подарък, след това ми поднесе кинжала си с красиво оформено острие и дръжка от слонова кост. Помислих си, че е пиян, но той настоя да приема подаръка, като тикаше златисточервената ножница в ръцете ми, а очите му се наляха със сълзи.

— Някога имах дъщеря — промълви той. — Нещо в очите и стойката ти ми напомня за нея — след това се обърна да говори с един от секретарите. Виждах, че е тъжен. С господарката ми вече си бяхме разменили подаръци: тя ми беше подарила един екземпляр от поученията на Хилдегард от Бремен — най-известното бе украсено със злато: „О, човече, вгледай се в човека, защото човекът притежава небето и земята и всички останали създадени неща му принадлежат. Той е едно с тях и всички неща са скрити в него.“ На свой ред аз бях подарила на принцесата един пръстен — подарък от чичо Реджиналд, на който тя много се възхищаваше. На празненството отпивах от виното си и докато гледах как Филип вдига наздравица за мълчаливия Уенлок от Уестминстър, се чудех какво мога да подаря на Сандуик, който толкова много ми напомняше за чичо ми с неговото строго изражение и проявеното към мен внимание. Докоснах го по рамото, а той се обърна с въпросително изражение.

— Злато и сребро аз нямам — отвърнах усмихнато, повтаряйки думите на свети Петър в „Деяния на Апостолите“, а каквото имам, това ви давам.

— И какво е то, мистрес?

— Сър, вие страдате от простудно възпаление, крайниците ви болят, а главата ви е натежала и замаяна.

— Мъдра жена си ти, Матилда!

— Достатъчно мъдра, сър, да знам, че топлото олио, подсолената вода и една отвара от върбинка ще помогнат.

Сандуик си помисли, че го вземам на подбив, но веднъж убеден, прие помощта ми, извинявайки се за очевидното си неразположение, както правят старите хора. Но стар или не, той беше проницателен и хитър. Отпиваше по малко от различните вина и описваше любимия си Тауър с голямата му четиристенна главна кула, опасващите го стени и широките порти, когато бяхме рязко сепнати от някаква суматоха на кралската маса. Нещо ставаше с абат Уенлок. Беше се отпуснал назад в стола си, сграбчил масата, сякаш му се виеше свят. Наоколо се скупчиха слуги и хора от свитата. Сандуик се надигна от стола си, последван от английските секретари. Изабела ми хвърли остър поглед, давайки ми знак да ги последвам. Отначало си помислих, че бенедиктинецът е прекалил с пиенето. Отведоха го в малка странична стаичка и го положиха на пода, пъхвайки украсена с брокат възглавница под главата му. Уенлок обаче явно не осъзнаваше какво става: трепереше и се гърчеше в конвулсии, мърморейки, че усеща краката си студени като камък.

Побързаха да повикат лекар, но неразположението на лорд Уенлок се влоши и думите му станаха неясни — повдигаше му се, но не успя дори да се облекчи в купата от кленово дърво, която тикнаха под устата му. Отпусна се назад, кашляйки дрезгаво. Сложиха под главата му още възглавници. Предсмъртно хъркане отекваше в гърлото му. Сандуик коленичи до него и се опита да го успокои, но лорд-абатът, с клюмаща ту на една, ту на друга страна глава, с изстинал от страдание поглед и уста, зинала да поеме въздух, не беше в състояние да отговори. Повикаха свещеник. Той прошепна словата на опрощението, заглушавайки ужасяващите хрипове на умиращия. Уенлок се разтресе силно, изхърка високо и после се отпусна неподвижно, а главата му клюмна на една страна.

Приклекнах до Сандуик, преструвайки се, че го утешавам, но бързо притиснах пръсти към крака, корема и ръката на абата. Почувствах колко твърди и неподатливи бяха мускулите, сякаш трупното вкочаняване вече беше започнало. Знаех повече от онези лекари. Бях изучавала свойствата на всички видове бучиниш. Разпознах отличителните признаци на това отравяне, спомняйки си направеното от Платон описание на смъртта на Сократ: схващането на крайниците, бавната постепенна загуба на чувствителност, задавеното дишане, последвано от предсмъртните конвулсии. Абат Уенлок беше отровен със смес от бучиниш и вино, но защо, как и от кого?