Пол Дохърти
Чашата на призраците (13)

Дванадесета глава

„Въздай възмездие, о, справедливи Боже!“

 

„Песен за времената“, 1272–1307 г.

По-късно същата сутрин, когато камбаните на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ удариха за Ангелската молитва, пристигна Казалес, загърнат в плътно наметало. Беше дошъл по заповед на краля, за да види лично как стоят нещата. Той огледа трупа на Сандуик, взря се мрачно в мен, излезе навън и продължи към стълбите, откъдето се разкриваше изглед към вътрешния двор.

— Още една смърт — той хвърли поглед през рамо. — Бакел, Сандуик — той дойде и се надвеси над мен, придържайки внимателно осакатената си ръка. — Сигурно е било запланувано да умра и аз?

— Розалети — запитах настойчиво, — виждали ли сте Розалети?

— И аз ли е трябвало да умра? — повтори той.

— Сър Джон — поклатих глава, — не знам.

— Е, за да отговоря на въпроса ти — не съм виждал Розалети и точно в това е загадката, Матилда. Уестминстър още спи, но във водите на Темза пристигна френски военен кораб и пусна котва на Куинсхийт. Пристигнал е да прибере Марини и неговата пасмина. Ще се радвам да им видя гърбовете. Колкото до Розалети обаче — той се заклатушка надолу по стълбите, — аз също го търся. Искам да му задам някои въпроси.

Изпратих го с поглед, след това отидох в параклиса „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Резето на вратата му бе махнато, тъй като стенописецът, който обясни, че именно той бил изобразил сцената на Великото чудо върху стените на болницата „Сейнт Камилус“ на пътя от Кентърбъри за Мейдстън, беше зает да довършва последните очертани с въглен скици върху далечната стена. Напомняше на катерица с лъскавите си черни очи и издути бузи под оплешивяващото теме. Извиних се, че още не съм виждала Великото чудо на пътя за Мейдстън, но възкликнах възхитено при вида на стенописите в „Сейнт Питър“.

— Клетият сър Ралф — авторът на „Великото чудо“ поклати глава. — Искаше да види този параклис завършен.

Внимателно го убедих да обясни съдържанието на фреската, изрисувана в яркочервено, кафяво, зелено и златно. Докато той правеше това, проумях защо Сандуик бе така обсебен от този параклис, от суровия му, просто изработен олтар и мрачна атмосфера. Сандуик бе стар човек, преживял царуването на бащата и дядото на крал Едуард: човек, който освен това сигурно бе научил от първа ръка за бедите на крал Джон, прадядото на Едуард. Бе преживял гражданската война в Англия между краля и благородниците. Което бе по-важно, той знаеше как френската кралска фамилия бе потопила мечовете си в кръвта на страната му. Фреските на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ изобразяваха подробно събитията от хиляда двеста двайсет и пета година, отпреди осемдесет години, когато принц Луи Френски нахлул в Англия в опит да узурпира престола на младия крал Хенри Трети. Луи отплавал нагоре по Темза и всъщност завзел Тауър, като установил там кралския си двор и дори се обявил за „Луи, по Божия милост крал на Англия“. Фреските обясняваха всичко това, както и последвалата ожесточена борба. Авторът на „Великото чудо“ на пътя за Мейдстън описа как Сандуик научил всичко това от Flores Historarum — Цветята на историята — голямата хроника в Уестминстър.

Разгледах внимателно тези картини. Нищо чудно, че „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ бе „Чашата на призраците“ на Сандуик. Там се пазеха образи не само на миналото, но и на едно възможно бъдеще. Все още водех задълбочен разговор с автора на „Великото чудо“, когато в параклиса влезе Дьо Монтегю и ми направи знак да се приближа.

— Розалети — прошепна той. — Намерен е мъртъв — извадили са трупа му от Темза. Казалес изпрати духовник от Уестминстър — той смята, че Розалети се е опитвал да стигне до френския военен кораб.

Тръгнахме незабавно и се качихме на кралска баржа, управлявана от опитни гребци. Те лесно се справиха с бушуващите води между арките на Лондонския мост, провирайки се бързо и безшумно през мразовитата мъгла. Пуснахме котва при Кралските стълби и забързахме нагоре през парка на двореца, все още плътно скован от твърд сребрист скреж. Камбани биеха и звъняха. Монаси се мяркаха подобно на призраци по пътеките и коридорите. Кралски служители излизаха забързано от вратите, нетърпеливи да изпълнят задачите си, така че да могат да се върнат към буйно пламтящите огньове вътре. Научихме, че заради празненствата в двореца трупът на Розалети е бил пренесен върху една от масите в параклиса за покойници. Съпроводена от Дьо Монтегю, забързах през ограденото място около абатството, през мразовитите малки параклиси и надолу покрай помещението на катедралния съвет, чиито статуи, барелефи и фигури по водоливниците се взираха в мен с каменни погледи. Високи факли, закрепени върху поставки, пръскаха светлина. Докато минавах покрай тежката врата на стаята, в която се пазеше причастието, забелязах окаченото на нея нещо, което приличаше на парче мръсен плат.

— Какво е това? — приближих се и докоснах тъканта.

— Човешка кожа.

Извъртях се рязко. Лицето на монаха беше скрито дълбоко в качулката му, светлината улавяше само острия му нос и безкръвните устни.

— Съжалявам — той излезе напред. — Аз съм брат Стивън, отговарям за лечебницата. Това — той посочи към вратата — е човешка кожа. Кожата на Ричард Пудликот, ако трябва да бъдем точни. Опитал се да открадне съкровището на краля — монахът посочи към каменната настилка, — пазещо се в криптата отдолу. Бил заловен, отведен с двуколка до бесилката на Тотхил Лейн, обесен и одран — той се усмихна. — Sic transit gloria mundi — така отминава световната слава. Мога ли да ви помогна?

Обясних за Розалети. Монахът кимна и ни въведе в лечебницата. Трупът на Розалети беше положен върху една маса в помещението за покойници оттатък — мрачна, зле осветена стая. Отговорникът на лечебницата запали пурпурните погребални свещи, поставени на черни железни шипове около масата и отдръпна покривалото. Розалети бе съблечен, изкъпан, намазан с благоухания и поръсен с миро, но от трупа още лъхаше воня на речната тиня. Подгизналата му черна коса беше разчорлена и стърчеше, маслинената му кожа бе придобила болнав сивкав цвят, очите му бяха полуотворени, въпреки поставените върху тях монети. Изрекох молитва за душата му, после огледах трупа му.

— Няма белег или синина — отекна грубо гласът на монаха. — Никакви.

— Някакви следи от отвара или настойка?

— Няма следи от отрова — отговори монахът от лечебницата, — нищо, освен речната воня и слабия, сладникав мирис на вино. Изглежда, че се е качил на някоя баржа от Уестминстър — монахът сви рамене. — Станала е злополука.

— Опитвам се да открия лодкаря.

Обърнах се. На прага стоеше Казалес. Той прекрачи прага с широки крачки.

— Бях долу при Кралските стълби — той кимна към трупа. — Някакъв рибар го намерил да се носи по реката, полюшвайки се на повърхността й. Очевидно лодкарят също е изчезнал — Казалес разтвори широко почервенелите си очи. — Злополука — промърмори той. — Бог знае!

— Но той се страхуваше от реката.

— Знам — въздъхна Казалес, — но не достатъчно, за да се откаже от опита си да стигне до онзи френски военен кораб в мъглив ден — той разтърка лице.

— Розалети не беше член на тайния съвет, нали? — попитах.

— Вярно, и аз знам какво си мислиш, Матилда — Казалес ми хвърли поглед с присвити очи, — но смятам, че е било злополука.

— Кралицата — наблегнах на думата — ще иска да знае защо е отивал там: в края на краищата, той беше пазител на печата й.

— Мадам — поклони се иронично Казалес, — ще уведомя нейно величество веднага щом сам открия това.

Той си тръгна скоро след това. Дьо Монтегю промърмори, че не искал да го виждат твърде често заедно с мен и го последва. Аз минах бавно обратно през заскрежения парк и влязох в двореца. Върнах се до входа на малката зала, където бях стояла, когато най-напред пристигнах в Уестминстър, и съвсем ясно си спомних как бях влязла в къщата на дьо Витри. Отворих вратата, влязох и постоях известно време, представяйки си, че това е домът на мосю дьо Витри. Аз бях платеният убиец. Имах арбалет. Пред мен излезе слуга, друг излизаше от една стая от дясната ми страна, една прислужница слизаше припряно по стълбите. Никой от тях не бе осъзнал, че ги застрашава смърт. Престорих се, че изстрелвам стрела — слугата, застанал отпред, падна. Мъжът от дясната ми страна гледаше втренчено: той също падна убит; ами онази прислужница, слизаща по стълбите? Тя сигурно беше чула — защо не се беше обърнала и не беше побягнала? Спомних си трупа й, който лежеше в подножието на стълбите. Убиецът не е могъл да действа толкова бързо. Затворих очи, когато осъзнах ужасната грешка, която бях направила. Бях пренебрегнала едно правило, което ми беше повтаряно безброй пъти: никога не елиминирай причините, нито една от тях — остави ги да отпаднат от само себе си. Бях толкова изненадана, че се плъзнах надолу по стената и приседнах със скръстени ръце, взирайки се в тъмнината.

Най-сетне си тръгнах и се върнах в абатството. Брат Лео, който отговаряше за библиотеката и скриптория, беше озадачен от молбата ми, но след като зърна печата на Изабела, бързо се съгласи. Отведе ме до онова, което наричаше своя Светая светих — голямата библиотека на абатството с украсени със стъклописи прозорци, безброй лавици, маси, пейки и катедри. Показа ми хранилището си за ценни ръкописи и книги, всички внимателно описани и подредени — най-ценните бяха приковани с вериги или заключени зад железни решетки. Сладкият аромат на мастило, пемза, пергамент, кожа и велен витаеше като облак тамян в църква; свещите с покрити фитили и запечатаните фенери горяха като черковни свещи в този храм на учението.

Брат Лео ме въведе вътре и ме заведе да седна до една маса, като ми донесе кожена кутия с принадлежности за писане, в която имаше мастилници, пера и пергамент. И така аз започнах отново, съставяйки ясен списък на всичко случило се. Работих дълго след вечернята и общата молитва: приглушеният камбанен звън оповестяваше часовете, благоговейните напеви на монасите отекваха звънливо във въздуха: „Ти накара земята да се тресе и я разтвори: напълно ли ще ни отблъснеш, О, Боже? Помогни ни срещу враговете ни“. Тези думи намериха подслон в собственото ми сърце. Отправих молитви към духовете на мъртвите, които, сега призовани, сякаш се събраха около мен.

Накрая очите ми така натежаха, че се наложи брат Лео да ме събуди. Събрах пергаментите си и се върнах при кралицата. Тя играеше на зарове заедно с младите пажове: щом влязох, тя ги отпрати. Залостих тежката врата и седнах на едно столче за крака до нея. Бях изморена, но й разказах за смъртта на Розалети и когато още един от пръстените на часовата свещ догоря, се върнах към началото. Изабела слушаше напрегнато. Издаваше изненадата си, като си поемаше дъх с остро свистене, и съмненията си — чрез въпроси, по-точни и строги и от онези, които би задал някой началник на стражата. След това се изправи и, като се облягаше на рамото ми, се наведе и ме целуна по главата. Постоя известно време до прозореца, като си тананикаше под нос мелодията на „Ликувай, царице“ — един от химните, изпети по време на коронацията й.

— Моят съпруг — заяви тя, без да помръдва — спа цял следобед. Сега се затвори с милорд Гейвстън. Ела, Матилда, хайде да нанесем удар в корена на всичко това — тя се засмя, пърхайки подигравателно с клепачи. — Ще покажем, че Фата Моргана не е само плод на въображението на трубадура.

Изабела и аз си поделихме чаша вино, взехме наметките си и наредихме на неколцина от пажовете да ни придружат. Тръгнахме към покоите на краля. Открихме Едуард и Гейвстън, пременени в широки дрехи, захвърлили коланите и ботушите си на пода, да се взират задълбочено в карти, разгърнати на голямо писалище. Едуард се бе прегърбил в голям стол, а Гейвстън седеше срещу него. Кралицата ми нареди да правя всичко, каквото прави и тя, и щом влезе в стаята и вратата се затвори зад нас, тя отметна качулката си назад и коленичи, свеждайки глава към земята. Едуард и Гейвстън скочиха на крака. Кралят понечи да тръгне към нея, но Изабела протегна ръце.

— Ваше величество, лордове, умолявам ви, изслушайте ме. Ще приема всяка ваша клетва, дадена пред дарохранителницата, съдържаща благословеното тяло Христово или пред светото Евангелие.

— За какво говорите, милейди?

— Размишлявахме върху смъртта на Бакел, Сандуик и Розалети.

Нейните думи предизвикаха реакция. Едуард и Гейвстън ни изгледаха нервно и тревожно.

— Слушайте — настоя Изабела. — Слушайте добре какво ще ви каже Матилда — тя се обърна и посочи към мен. — Кажи им.

Повторих дума по дума всичко, което бях разказала на кралицата. Говорих прямо, без заобикалки. Отначало двамата мъже правеха гримаси и клатеха глави, но произнасяните от мен изречения, подобно на стрели, се сипеха като градушка. Не описах подробно злодейството, но, след като изказах предположението си, безпощадно преминах към логичното му заключение. Едуард, леко пребледнял, се отпусна в стола си, като направи знак на Изабела също да заеме мястото си. Кралицата обаче поклати глава. Продължих. Гейвстън ме прекъсна с порой от въпроси, на които отговорих. Щом свърших, Изабела отново протегна ръце.

— Господарю, съпруже мой, моля ви, изслушайте ме. Играех вашата игра, но сега тя приключи. Умолявам ви, милорд, да ми кажете истината. Кажете ми, че не сте имали пръст в смъртта на тези мъже — Пурт и останалите.

— Разбира се, че не! — изкрещя Едуард, като удари по масата. — Макар да се противопоставяха на присъстващия тук херцог, те бяха предани и верни поданици — той си пое дълбоко дъх. — Отначало мислех, че това са нещастни случаи, но Сандуик, Бакел… — той поклати глава. — В сърцето си обвинявам великите херцози.

— Слушайте, господарю — продължи бързо Изабела, — умолявам ви. Ще приема дадена от вас клетва върху която свята реликва пожелаете. Говоря истината, давам ви мъдри съвети. Може и да бъда пренебрегната заради крехката си възраст, заради неопитността си, но, Бог ми е свидетел, по един въпрос няма да отстъпя — гласът на Изабела стана твърд. — Познавам баща си. Моля ви, умолявам ви, каквото и да ви е обещал тайно, каквато и тайна клетва да ви е дал, каквито и тайни планове да крои, коленопреклонно ви умолявам — не му вярвайте. Кажете ми, господарю, понеже аз ви обичам, какво ви е казвал той в потайни кътчета, в писма, изпращани под прикритието на тайния печат, или чрез Марини и другите тайни съветници — Изабела замълча за миг. — Уверявам ви, милорд, каквото и да ви е обещал, това са лъжи, нагласени, за да ви хване в капан, да доведе вас и лорд Гейвстън до пълно унищожение.

— Милорд Гейвстън — обърнах се към фаворита, — посетили сте тайно Париж. Срещнали сте се с мосю дьо Витри. Сега вие притежавате принадлежалото на него изображение на света Агнес — направих пауза. — Пътували сте по времето, когато са били арестувани тамплиерите. Мосю дьо Витри спомена нещо за посетител, така че, като се замисля, трябва да е бил някой важен човек. Вие, монсеньор, се пошегувахте, че Дувър бил идеалното място, за да се измъкне човек от кралството.

— Да, да — Гейвстън вече не беше познатото ми надуто конте, а погледът му бе станал суров, дори страшен. — Посетих дьо Витри, за да получа парични средства, изплатени от крал Филип — така трябваше да се направи. Видях картината. Мосю дьо Витри ми я подари.

Едуард се изправи на крака. Започна да крачи нагоре-надолу, за да събере мислите си.

— От сто години — започна той — великите херцози се възправят срещу семейството ми, срещу нашата династия от славни крале. Прадядо ми бил преследван надлъж и нашир из кралството, изгубвайки съкровищата си в тесния проток между Норфолк и Ланкшир. Дядо ми Хенри се е сблъскал с гражданска война, плен, затворничество. Дори баща ми, великият воин — Едуард не можа да скрие сарказма в гласа си — е бил заставян да стори едно или друго, принуждаван да подпише тази или онази харта, давайки обещания, отстъпвайки правата си. Парламентът и съветниците, непокорни духовници и велики херцози го принуждавали да тръгне с шапка в ръка да проси пари, понеже в неговите ковчежета за скъпоценности оставали само паяжини — Едуард се облегна назад в стола си. — Вашият брачен съюз, милейди, предложи друг начин. Миналото лято, както знаете, моят баща принуди лорд Гейвстън да замине в изгнание. Той отиде във Франция и беше приет с отворени обятия от крал Филип, който изтъкна, че славният ми баща няма да живее вечно. Филип обеща, че ако се оженя за вас, ще ми помогне да смажа веднъж завинаги всяка съпротива в Англия. Баща ми умря през юли миналата година. Месеци по-късно лорд Гейвстън се върна тайно във Франция, за да продължи нашите преговори. Именно тогава мосю дьо Витри му е дал картината. Филип предложи военна помощ — щеше да финансира плана с богатствата, заграбени от тамплиерите.

Отпуснах се и седнах на пети, кимайки в знак на съгласие. Спомних си как дьо Витри искаше да си отида, защото очаквал друг гост. Нищо чудно, че беше толкова нервен, разкъсван между мен и машинациите на владетелите.

— Английското начинание? — попитах. — Монсеньор — вдигнах ръка, — извинявам се.

— Не се извинявай, Матилда. Това би ли променило нещо? Да, Английското начинание, истинската причина, поради която Филип нападна тамплиерите — той се нуждаеше от техните богатства. След като лорд Гейвстън се върна в Париж миналия декември, нашият таен договор бе потвърден. Щях да се оженя за Изабела. Най-големият ни син щеше да бъде наречен Луи, вторият ни син щеше да получи Гаскония, но под пълен френски протекторат. Филип щеше да ми помогне да смажа съпротивата тук и в Шотландия. Щяхме да сключим траен мир. Неговите врагове щяха да бъдат и мои. Преди всичко — Едуард вдигна бокала си с вино и отпи, — тук нямаше да има съпротива.

— Разбира се — намеси се Гейвстън, — господарят ни щеше да се държи различно пред другите, противопоставяйки се на Филип във всичко, доколкото може.

— А аз? — попита Изабела.

— Ваша светлост — Гейвстън се поклони, — и бих желал да седнете — вие сте част от преструвката, дори и да не ви е известна истинската причина. Дойде ли пролетта, Филип ще тръгне на поход.

— Значи това е истинската причина — попитах — за голямата игра? Заблуждавали сте придворните, демонстративно обиждайки и наранявайки съпругата си, нейните роднини и мощта на Франция. Престрували сте се — продължих, — докато тайно сте подготвяли унищожението им?

Гейвстън кимна.

— Враждебността ви към Франция — продължих — е била престорена. Заблуждавали сте херцозите си, които са можели да допуснат грешката да влязат в заговор с Филип. Щели сте да научите за плановете им и същевременно да съберете доказателства за измяната им.

Едуард и Гейвстън се усмихнаха като комарджии, започващи хазартна игра.

— Помолихте ни за помощ, убеждавайки ни, че вредим на Филип, но през цялото време Филип е знаел истината, било то за отношението ви към дъщеря му, или за това, че сте дали сватбените й подаръци на Гейвстън.

— Толкова ли твърдо е намерението ви да предизвикате вашите велики лордове? — попита Изабела.

— Разбира се — Едуард посочи към един стол. — Милейди, седнете!

Изабела остана права.

— А смъртта на Пурт и останалите? — попита тя.

— Отначало — бавно отговори Едуард — смятахме, че това са нещастни случаи, или дори дело на враговете ни тук в Англия, но…

— Мислехме — прекъсна го Гейвстън, — че Пурт и Бакел могат да ни осигурят Лондон: Сандуик — Тауър, Уенлок — Уестминстър. Затова и подозирахме, че са отстранени от великите херцози.

— Милорд, вие сте прав, но има и други причини — Изабела отиде до стола близо до съпруга си, като ми направи знак да седна до нея. — Милорд, сега вие сте лишен от мъдри съветници, мъже, поддържащи исканията за мир, които биха могли да установят контрол над едно или друго, но биха могли също и да ви посъветват да поемете средния път — да се помирите и с Филип, и с вашите херцози — тя направи пауза. — Именно затова баща ми е отстранил тези мъже. Моля ви, повярвайте — Изабела сключи ръце. — Зад тяхната смърт стои именно Филип, а също и Марини. Те ще нахлуят в Англия, вече са много напреднали с приготовленията си. Баща ми може лесно да унищожи вашите херцози, но ще унищожи и вас веднага след като аз родя син. Вие ще умрете, а Филип ще стане регент от мое име, докато в същото време неговите войски ще прегазят Гаскония и всяка друга територия във Франция, която се намира във владение на английската корона. Шпионите на баща ми вече се събират на рояци тук. Александър от Лисабон, предводител на Нокталиите, гонител на тамплиерите бе зает в западните графства, да шпионира крепостите, морските и речните пристанища. Започне ли нашествието, вие няма да имате контрол над него. Моят баща ще диктува условията.

— Господарю — обадих се сега аз, — сигурна съм, че сме прави. Вие казвате, че Филип се е споразумял с вас за голямата игра, и все пак ние бяхме свидетели на неговата ярост от това, че го дразнят и предизвикват, дори това да е било преструвка. Истинската причина за подобна ярост е било нетърпението му да унищожи властта ви веднъж завинаги.

— Той не би… — Едуард млъкна, когато видя изражението на Изабела.

— Милорд — настоя тя, — той ще го стори! Мога да ви предоставя доказателства, че Матилда говори истината.

Едуард сведе глава — неговият фаворит се наведе през масата и му зашепна дрезгаво. Кралят кимна, изправи се, прекоси стаята и отиде до една странична масичка. Сграбчи парче пергамент и перо и написа няколко реда, запечатвайки писмото с личния си печат. Приближи се, застана до мен и сложи документа на масата.

— Litterae plenae potestatis^[1] — кралят зашепна на ухото ми. — Писмо, предоставящо пълни правомощия. Матилда, това, което правиш за доброто на владетеля, има пълната сила на закон. Донеси ми окончателното, решаващото доказателство. Ти започна този лов — присъствай и на убиването на жертвата!

Пристигнах в Тауър рано на другата сутрин. Небето беше безоблачно, звездите блещукаха като късчета лед. Не пътувах с баржа заради режещия зимен вятър. Оуейн-Ап-Ител и отряд конни стрелци ме взеха тайно от Уестминстър. Уелсецът искаше да говори за Сандуик. Оставих го да бъбри, докато пътувахме през пусти улици. Проститутките и скитниците се разбягваха при приближаването ни, а стражите се отдръпваха настрани, за да ни пуснат да минем. Зловещо пътуване, в което си проправяхме с криволичене път покрай каналите — все едно пътувахме през град на мъртвите. Мракът около нас понякога се разкъсваше от самотна пламтяща факла, примигващ фенер или проблясване на свещ през прозорците с вертикално разделени стъкла или издрънчаването на някой капак. От време на време някое куче надаваше вой, на който отговаряха други, или нечий глас надаваше вик, ясен и отчетлив, последван от пронизителен детски плач. Яздех приведена на седлото на кроткия, набит, късокрак кон, който Ап Ител беше довел, размишлявайки върху онова, което се беше случило предишната вечер, върху онова, което бях планирала за деня. Погледнах нагоре към небето и се заклех, че преди отново да падне мрак, убиецът ще бъде мъртъв, а плановете на Филип — осуетени.

Пристигнахме в Тауър. Отидох на утринна литургия в „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Трупът на Сандуик, обвит в саван и положен в ковчег, лежеше върху дървена маса под черно-златист покров, заобиколен от погребални свещи. Ковчегът беше поставен точно пред входа на олтара. Щеше да остане там, докато бъдеше свален до „Грейфрайърс“, за да бъде заровен срещу затвора Нюгейт, където Сандуик, в качеството си на съдия, толкова често беше провеждал съдебни заседания. Сбогувах се със Сандуик в онзи студен ден преди толкова много години. Сега, когато дойдох в „Грейфрайърс“, често идвам на гроба му в църквата на благочестивите братя, но духът му отдавна си е отишъл оттук. В онзи февруарски ден обаче изглеждаше подобаващо трупът на Сандуик да бъде положен там — душата наистина продължава да витае и той можеше да бъде свидетел как се произнася присъдата и се изпълнява възмездието за неговото убийство. Свещеникът напевно редеше стиховете на погребалната литургия. Заслушах се особено внимателно, докато четеше от Книгата на Йов: „Аз зная: Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа“.^[2] Предполагам, че Ангелът на отмъщението може да се явява в много образи, дори като млада жена, която добре познава билките.

След литургията закусих заедно с Ап Ител. Показах му писмото на краля и му обясних внимателно какво предстои да се случи. Той примигна изненадано, но се съгласи. Щом посетителите ми пристигнеха, неговите стрелци трябваше да обкръжат параклиса „Сейнт Питър“, но трябваше да се намесят само при даден от мен знак. След като се нахраних, се върнах в „Сейнт Питър“ и застанах край мангала, топлейки ръцете си. Вратата на параклиса се отвори и влезе Дьо Монтегю.

— Добро утро, Матилда, какво е това?

Отправих се да го поздравя точно когато камбаната на Тауър оповести часа.

— Прави това, за което те помоля — казах умолително. — Трябва да ми се довериш. Имам разрешението на краля — посочих зад гърба му. — Стой близо до вратата на столчето на вратаря. Зад вълнената завеса ще намериш арбалет, колчан със стрели и оръжеен колан.

Чух издрънчаването на резето и в църквата с едри крачки влезе сър Джон Казалес.

— Матилда, поискала си да ме видиш? Толкова рано?

— Сър Джон, чаках ви. Моля ви, дръпнете резетата.

Той го направи, свали наметалото си, метна го на едно столче, кимна на Дьо Монтегю и влезе след мен в нефа, подмина ковчега на Сандуик и влезе в олтара. Ап Ител беше поставил два стола един срещу друг. Освен това бе сложил чашата на Сандуик до моите гърненца и кана с кларет върху близката масичка за църковни вещи. Дьо Монтегю заключи вратата. Лицето му беше изопнато и неподвижно. Той премести наметалото на Казалес и седна, търсейки опипом оръжията зад вълнената завеса. Направих знак на Казалес да седне. Той го направи: суровото му лице беше безизразно и непроницаемо, макар че очите му непрекъснато се стрелкаха към ковчега на Сандуик.

— Каза, че е важно?

— Наистина е така, сър Джон. Днес е денят, в който ще умрете.

Здравата ръка на Казалес посегна към оръжейния колан, който бе хвърлил на пода до себе си.

— Недейте! — предупредих го. — Дьо Монтегю е въоръжен с арбалет, меч и кинжал, вратата е залостена, а отвън чакат стрелци с натегнати лъкове.

Казалес отдръпна ръка.

— Сър Джон Казалес — посочих, — обвинявам ви като изменник, платен убиец и истински предател. Вие сте пионка на Филип Френски. Не, не ме прекъсвайте. Вие убихте Симон дьо Витри.

— Аз…

— Убили сте го — настоях — в първия ден след пристигането си в Париж. Вие и вашият съучастник, Розалети.

— Това е…

— Разбира се, това е истината. По чиста случайност аз посетих къщата на дьо Витри в същия ден, може би съвсем скоро след като клането е приключило. Допуснах грешка. Представях си един нает убиец с два или три малки арбалета и различни стрели, промъкващ се през онази врата, но, разбира се, съм сгрешила.

— Дьо Витри почти не ме познаваше.

— Познавал е Розалети — кралски писар, член на тайния съвет. Както казах, допуснах грешка. Убийците са били двама: Розалети и вие! Французинът е настоял да го пуснат да влезе. Слугата, който отворил вратата, се съгласил. Обърнал се и тръгнал пред вас. Розалети го убил със скрития арбалет; убил също и слугата, който излязъл от една стая вдясно от него. Най-горе на стълбите обаче се появила прислужница. Вие сте забързали напред. Може и да сте изгубили едната си ръка, Казалес, но сте достатъчно ловък. Изстреляли сте една стрела — прислужницата е била улучена. Шурнала кръв, тя е залитнала. Вие сте хванали трупа й и сте го пуснали да се изтърколи по стълбите. Лявата ви ръка обаче е била оплискана с кръвта й. Продължили сте нагоре, но заради нараняването си не сте успели да се хванете за парапета на стръмните стъпала, затова сте се облегнали на стената и сте оставили върху мазилката петно от кръв. Стори ми се странно, че толкова високо на стената има петно, без никакви други петна, но — логично — това е начинът, по който вие винаги се изкачвате по стълби. Дадох си сметка за това онзи ден, докато наблюдавах как един носач, държащ ковчеже в дясната си ръка, се изкачва по стълбите, подпирайки се на стената с лявата си ръка.

— Както и да е, стигнали сте до галерията. Дьо Витри, още по нощна риза, излязъл от стаята си. Бил още полузаспал. Убили сте го веднага. Въпреки осакатената си китка, Казалес, вие сте стар и опитен войник, хладнокръвен и суров, приготвили сте за стрелба и двата арбалета, и бързо и безшумно сте се придвижили нататък, за да продължите с убийствата. Междувременно Розалети, който не е воин, е стоял долу до вратата. Не я бил заключил или залостил, за да не би, ако някой дойде и не може да влезе, да се вдигне глъчка. Вие сте се разбрали с него за това. Когато аз влязох, Розалети се е скрил. Бях потресена. Прекосих коридора и се качих по стълбите. Вие сте ме чули да идвам и също сте се скрили. За вас и Розалети съм била непозната, просто едно обикновено момиче, но вече съм била нащрек. На Розалети можеше да му се види трудно да ме убие; на вас също. Можех да ви се изплъзна, да изтичам навън от къщата, да вдигна тревога, затова сте ме оставили да си тръгна. Единствената ви грижа е била да се измъкнете възможно най-бързо, за да не би аз да се върна заедно със стражите.

Казалес дишаше тежко. Наведе се напред — бездушните му очи ме изучаваха.

— Може и да сте се изненадали — продължих, — че не вдигнах тревога. Мога само да си представя какво е било удивлението ви, когато сте открили коя съм в действителност, но тогава е било твърде късно. Пред помещението за мъртъвци, след като огледах трупа на Пурт, вие и Розалети се опитахте да ме сплашите и да ме прогоните. Не посмяхте да ме убиете. Филип желаеше да запази спокойствието на скъпоценната си дъщеря. Казали сте на Марини — той сигурно е претърсил документите на дьо Витри и е открил истинската ми самоличност. Но междувременно аз вече се ползвах със закрилата на принцесата, затова назначиха Пелет в домакинството й, за да следи нея и мен.

— И ти го уби?

— Не аз, господарю.

— Принцесата? — ахна Казалес. — Аз…

— Истинска дъщеря на баща си, както откри Марини, когато се опита да ме разпитва. Ако нейна светлост не ме беше закриляла така, никога нямаше да напусна Франция. Всъщност, вие и Розалети ме нападнахте и на стълбите на лечебницата в малкия манастир „Свети Августин“.

— Ние бяхме…

— Беше зимна нощ в сумрачен манастир. Вие бяхте само два силуета, облечени в черни раса, пърхащи като прилепи из сенките. Използвахте онзи послушник, малоумния. Розалети се е престорил на бенедиктински монах и за да обърка нещата, стисна ръцете на нещастника. За какво му е било да прави това? Ами защото слабоумните помнят докосването — той каза нещо за грубата кожа на ръцете му, което означаваше, че не може да сте били нито вие, нито Розалети.

— И?

— Е, сър Джон, щом вие сте могли да хвърлите парче зебло върху мен, Розалети е могъл да използва нещо подобно, за да направи ръцете си по-груби. Вие сте извършили нападението. Били сте там, сър Джон. Празненството в кръчмата е било оживено, хората са идвали и са си отивали, а в същото време разстоянието между кръчмата и малкия манастир е съвсем кратко и може да се измине пеша. Ако бяхте постигнали целта си, тогава щях да умра — всъщност ме спаси Дьо Монтегю — усмихнах се, когато видях как се изненада. — О, да, онази нощ в приората е имало повече от един платен убиец. По време на нападението бях дърпана и теглена, докато двама души ме блъскаха насила към върха на онези стълби. Всъщност са били двама: вие и Розалети.

— Беше Розалети…

— Той не може да отговори. Той е мъртъв, сър Джон, защото вие сте го убили. Не се е качил на баржа или лодка — той се ужасяваше от водата. Вие сте поискали да се срещнете с него някъде по онзи обгърнат от булото на нощта, обвит в мъгла кей на Уестминстър. Той би слязъл до водата, за да се срещне с човек, на когото има доверие. Вие сте действали бързо като връхлитащ ястреб или бързо стрелкаща се змия и сте го блъснали в реката. Дори само шокът е бил достатъчен да го убие след кратка борба в леденостудената вода. Изгубил е живота си, както бе изгубил и душата си.

— За какво ми е да го убивам, ако е бил мой съучастник?

— Защото вие сте платен убиец. Бог знае, че може би душата на Розалети не е била изпълнена със злоба и коварство като вашата. Навярно е съжалявал за онова, което е сторил. Може би мъртвите са се върнали да го преследват. Розалети сякаш ме харесваше. Долових тъга в погледа му. Може би е започнал да изпитва угризения. Във вашите очи обаче той е бил слаб и не е можело да му се има доверие. Бил е единственият човек в английския двор, който е знаел цялата истина. Вие сте го съдили и сте издали присъда. Вашите зловещи господари в Париж приемали това. Било недопустимо някакви дребни угризения да изложат на опасност вас или, което е по-важно, тяхното начинание.

Казалес се изправи, протегна се и плъзна поглед надолу по нефа. Дьо Монтегю се изправи, опънал тетивата на арбалета. Отвън се чу дрънчене на оръжия и приглушеното мърморене на стрелците, които Ап Ител разполагаше по местата им.

— За какво ми е било да убивам дьо Витри?

— О, той е знаел твърде много за всичко и Филип е имал сериозни основания да не му се доверява. Дьо Витри е бил добър човек и верен поданик, свикнал с кралските интриги, но неспособен да преглътне коварството на Филип срещу тамплиерите. Подозирам, че не е успял да прикрие това и следователно е заплатил цената.

— А ти приписваш на мен вината за смъртта на останалите.

Казалес не показа нито разкаяние, нито съжаление. Нищо в него не показваше нервност, освен бързо стрелкащите се очи и това, че от време на време навлажняваше устните си. Той беше истински войник, хладнокръвно преценяващ врага и онова, което можеше да се случи.

— Разбира се, че обвинявам вас. С Бакел е било лесно. Покривите на онези павилиони бяха уязвими, особено поради това, че са били прибрани в затъмнен трансепт. Вие, сър Джон, загърнат в наметало и скрил лицето си под качулка, сте можели да се промъкнете в абатството с меч и кинжал. Отсекли сте онези клинове — те са дебели не повече от един инч, нали? Решили сте да поласкаете сър Джон, отреждайки му почетно място вдясно от олтара. Щели сте да се погрижите повреденият павилион да бъде разположен точно там. Ако Бакел оцелеел, можело да има други възможности, макар че коронацията е била изключително благоприятна възможност. Случайната смърт на личния съветник на краля по време на такава церемония! Какви предсказания и поличби можели да прочетат хората в това събитие!

— Моят павилион също…

— Нищо повече от лукав замисъл да представите и себе си като една от набелязаните жертви, както направихте в Париж с помощта на Марини. Спомняте ли си? Ние се върнахме в града. Вие съобщихте на господарката ми и на самата мен, че желаете да разговаряте с нея за Англия. Винаги яздехте до нас, но през онзи следобед се преместихте в предната част на колоната. Направили сте го, за да помогнете на наемниците на Марини, когато предприемат фалшивото си нападение. Убихте няколко от тях, играейки ролята на смелия, галантен рицар. Останалите от онази пасмина избягаха. Не ги е било грижа за смъртта на другарите им — просто е щяло да има повече злато, което да си поделят, когато хората на Марини им го дадат.

Казалес сведе глава, пристъпвайки нервно с обутите си в ботуши крака.

— Вие тамплиер ли сте, Дьо Монтегю? — Казалес вдигна глава.

— Какъв съм аз, сър — отвърна Дьо Монтегю, — е моя грижа. Какъв сте вие — това вече беше успешно доказано.

— Поне за това се досетих — на мрачното лице на Казалес се появи усмивка. — Да — кимна той, — поне за това се досетих, но — той се приведе напред — какво ще кажете за смъртта на Уенлок? Аз не седях на една маса с него.

— Бил е отровен! — отвърнах. — Дали сте му отровата малко след като е пристигнал в двореца, а после сте се държали на разстояние от него. Било е само въпрос на време. Вие знаете много за билките и отварите, нали, сър Джон?

— А Пурт?

— Ах, да — усмихнах се, — очевиден нещастен случай, каквато сте планирали да бъде и моята смърт. Всичко, с което разполагахме, бе честната дума на Марини и неговите хора, че вие и Розалети сте дълбоко посветени в плановете им. Е — свих рамене, — това е логично. Марини е плащал на двама ви с Розалети, затова, разбира се, е бил готов да излъже заради вас — двама от собствените му Secreti, които той е посвещавал все повече и повече в съветите, давани на английската корона. Всъщност, в нощта, когато Пурт умря, вие двамата с Розалети сте го посетили. Ударили сте го в гръб и сте го изхвърлили през онзи прозорец. Подозирам, че вие сте останали до вратата, която Розалети е заключил: след това той е използвал стълбата, донесена от агентите на Марини. Слязъл е, хвърлил е онази верижка върху скобата на стената, уверил се е, че Пурт е мъртъв и се е върнал при другарите си заговорници.

— Наистина имаш остър ум, Матилда!

— Иска ми се тази острота да се беше проявила по-рано. Вие ме наблюдавахте, сър Джон, тук и в Париж. Онзи ден знаехте, че съм излязла от Тауър и съм отишла в града. Откъде знаехте това? Можех да съм отишла навсякъде. Знаели сте къде съм отишла, защото сте дебнели и сте чакали нова възможност да ме убиете точно както едва не сторихте това в Париж. Опитахте се да ме удавите с онази баржа, която се появи със светкавична бързина от мъглата. Да, може и наистина да сте били с принцесата, но сте научили къде и кога отивам и сте предали сведенията на наетите от Марини убийци. Двама добри мъже умряха в онзи ден, сър Джон, още две души, които надигат глас към Бог за възмездие.

Казалес отклони поглед, сякаш се боеше да гледа към ковчега на Сандуик.

— Ах, да, моят добър приятел — свалих ножа от колана си още докато Дьо Монтегю се изкачваше по-нагоре по нефа. Той също беше видял как Казалес се раздвижи, готов сякаш да нападне. Моят противник обаче погледна надолу по нефа, въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Старият Сандуик — продължих, — измъчван от болежки и стари рани. Изпращали сте му отвари — нищо сериозно, но достатъчно, за да разстроите организма му. Щом коронацията приключи и Бакел загина, сте решили да разчистите фигурите от шахматната дъска. Розалети е донесъл смъртоносната напитка — отвара от вълче биле — в гърненце, подобна на онези, които използвам аз. Сандуик дори не би заподозрял.

— Защо да убивам тези мъже? — промърмори Казалес, а очите и гласът му издаваха отчаянието му.

— Защо ли? Заради Английското начинание.

В очите на Казалес проблесна изненада.

— О, да, зная всичко за това, а също и кралят. Как той щял да се държи предизвикателно с великите херцози, а след това тайно да се обърне към Филип Френски за помощ. Онова, което нашият господар не знаеше, но сега вече му е известно, беше, че е бил предаден. Беше поканил лисиците да влязат в кокошарника. Филип никога не е възнамерявал да помага на Едуард, а се стремеше да го унищожи, да отслаби Англия, да вземе Гаскония и да отстрани заплахата, каквато представляват Плантагенетите за Франция, веднъж завинаги — посочих зад параклиса. — Сандуик е започнал да подозира, че историята е на път да се повтори, че нагоре по течението на Темза ще потегли френска флотилия, французите ще превземат Тауър и ще поемат управлението. Не е чудно, че наричаше това място своята Чаша на призраците. Ако Филип постигнеше целта си, тези призраци щяха да се върнат, за да преследват всички ни.

Устните на Казалес помръднаха, сякаш говореше на себе си.

— Сега кралят знае истината — преместих кинжала в другата си ръка и измъкнах пергамента от джоба на дрехата си. — Lettera plenae potestatis, сър Джон — замълчах за миг, за да си събера мислите. — Убили сте тези мъже по три причини: първо, защото са били застъпници на мира. Те, както вие добре знаете, са съветвали Едуард да бъде приятел с всички и съюзник с никого. Възможно е да са прозрели предложението на Филип и да са доловили истината. Те са били възпиращи гласове, които е трябвало да бъдат накарани да замлъкнат завинаги. Престрували сте се на един от тях. Второ, те са били важни хора. Бакел и Пурт са владеели Лондон, Сандуик — Тауър, Уенлок — Уестминстър. Кой знае какво са можели да си помислят другите, ако такива мъже, които са освен това и кралски съветници, умрат при подобни загадъчни обстоятелства? Надявали сте се, че вината ще бъде приписана на Едуард: това щяло да отслаби още повече неговата кауза. Особено смъртта на Бакел е била замислена като поличба, предсказание какво може да се случи с приятелите на краля, особено с онези — добавих, — които се противопоставят на лорд Гейвстън.

Казалес се приведе, вдигна писмото и внимателно разгледа печата.

— А третата причина?

— Тя е известна единствено на вас. Защо един английски феодал и рицар, с години служил така предано на английската корона, би станал изменник? Мога да заподозра причината. Помните ли историята, която ми разказахте за битката при Фолкърк, в която сте изгубили ръката си? Старият крал ви срещнал и казал: „По-достойни мъже са губили повече“ — направих пауза. — Бихте могли да отречете всичко това, но служителите на кралския съд ще изготвят обвинението срещу вас, ще съберат нужните доказателства. Вече претърсват стаите ви. След това онези, чието задължение е да проведат разпита, ще се заемат с работата си. Знаете какво е наказанието за измяна, Казалес — да бъдете вързан и завлечен до Смитфийлд, да бъдете полуобесен, коремът ви — разпорен, вътрешностите ви — изтръгнати, а мъжествеността ви — кастрирана. А след това ще бъдете свален от бесилката и обезглавен, тялото ви — разсечено на четири, осолено и изпратено да краси портите и моста на Лондон.

Казалес вдигна глава — в ъгълчетата на очите му набъбваха сълзи.

— Старият крал — отвърна дрезгаво той — никога не ми се е доверявал истински! О, виждах го в очите му. Не, беше по-лошо! В действителност той никога не ме е харесвал. Именно онази забележка при Фолкърк сложи началото на душевната ми поквара. Така и не можах да заслужа близостта му.

Казалес говореше бързо. Лееше се поток от горчивини, трупани през годините, доведени до критичната си точка от новия крал и привързаността му към Гейвстън.

— Трудих се дълго и упорито — той ме изгледа гневно. — Сега съм сам. Аз бях като свещенослужител, а английската корона бе моят Бог, и за какво? — той захвърли писмото на масата. — После ме изпратиха във Франция. Розалети ме привлече в общата работа. Марини и останалите се отнасяха благосклонно към мен, обещавайки ми още години на висок пост, щом Английското начинание бъде завършено, но имаше цена, която трябваше да се плати — той преглътна мъчително. — Матилда, случва се човек да поеме по някакъв път и скоро да осъзнае, че няма връщане назад — той плъзна поглед надолу по нефа. — Радвам се, че убих Розалети. Той ме въвлече в това, после, като страхливец, какъвто беше, започна да изпитва съжаление и угризения — той примигна. — Розалети можеше да си тръгне, когато поиска. А той беше единственият, който знаеше тайната и трябваше да умре. Мислех си, че може да има път назад, но… — Той направи гримаса и посочи към мен. — Трябваше да те убия, Матилда, ти наистина си опасна. О, да — направи гримаса той. — Открих коя си в действителност — племенница на дьо Деинкур. Спомних си те — той насочи пръст към мен. — Просто едно момиче! Така казах на Филип. Дьо Деинкур не беше глупак и колкото повече неща откривах за теб, толкова повече се убеждавах, че представляваш заплаха. Е, добре — той шумно си пое дъх. — Хванат съм в капан. Наясно съм с това. Не искам да доставям удоволствие на тълпите в Смитфийлд, но няма да си призная, не и напълно, не и писмено.

Посочих към ковчега на Сандуик.

— Ще умрете тук, сър Джон.

Изправих се на крака, напълних чашата на Сандуик с кларет и добавих отварата от вълче биле, която кралският аптекар беше донесъл в стаята ми предишната вечер. Дьо Монтегю се беше приближил и стоеше до ковчега с готов арбалет. Отдръпнах се назад, направих му знак да се отдалечи и поставих чашата до стола на Казалес.

— Вземете — казах настойчиво, издържайки на неподвижния му поглед, — пийте. Поне смъртта ви ще е бърза.

— А ако не го направя?

— Дьо Монтегю ще ви нанесе такава рана, че да оживеете, докато ви откарат до Смитфийлд, за да умрете там. Между другото, Казалес, той наистина е тамплиер, свещеник. Той може да ви изповяда. Сбогом!

Тръгнах надолу по коридора на църквата. Дьо Монтегю застана отстрани.

— А ако откаже да пие, Матилда? — прошепна той.

— Убийте го!

Излязох навън на слабата слънчева светлина. Хората на Ап Ител се бяха строили под формата на дъга с лице към църквата. Седнах на една дървена пейка и погледнах към мястото, което Сандуик наричаше своята Чаша на призраците. Почаках малко на студа, докато вратата се отвори и Дьо Монтегю излезе и ми подаде празния бокал.

— Изпи го — Дьо Монтегю се вгледа в мен със странно изражение. — Мъртъв е.

— Тогава Бог да го съди — отвърнах.

Пет дни по-късно излязох с господарката си в централния вътрешен двор на двореца „Уестминстър“. Французите си тръгваха, но поради лошото време, нямаше да се доверят на реката, а щяха да слязат до Куинсхийт, където беше закотвен военният им кораб. Имаше сбогувания и подаръци, уверения в приятелство, целувки, затвърждаващи мира, моята господарка дори произнесе реч. Марини, който ме наблюдаваше през цялото време, избута коня си по-наблизо и се наведе, със светнали зелени очи, с показваща се изпод бобровата му шапка червена коса.

— Матилда — прошепна той, възползвайки се от шума във вътрешния двор.

— Да, милорд?

Той приближи коня си още малко, като скръсти ръце върху лъка на седлото.

— Много хитро изиграно — прошепна той. — Със сигурност те подценихме.

— Милорд, и двамата със сър Джон Казалес ми правите един и същи комплимент!

— Казалес е мъртъв.

— Бог да го съди за престъпленията му — посочих към постройките на двореца около нас. — Негова светлост кралят реши да свика парламент, за да се справи със своите херцози.

— Това си остава между нас, Матилда — Марини размаха с облечените си в ръкавици пръсти. — А l’outrance!^[3]

— Милорд — примигнах изкусително и направих подигравателен реверанс. — Не бих приела да бъде иначе. Както казвате, a l’outrance, usque ad mortem — изправих се. — До смъртта!