Пол Дохърти
Храмът на Хор (5)

Трета глава

Апопис: обитателят на тъмнината, враг на Бога Слънце, често изобразяван като гигантски питон удушвач

Амеротке излезе от храма на Маат с малка метличка за прогонване на мухите в ръка. Тръгна по широката павирана улица, напечена от горещото обедно слънце. Тълпите по сергиите бяха намалели, тъй като хората бързаха към домовете си или към реката, за да се скрият на сянка от задухът и палещата жега.

Върховният съдия спря пред преминаващата в този миг тържествена процесия — принцът на Куш^[1] се бе отправил към Дома на вечността, крайбрежния палат на фараона. До украсения му паланкин пристъпваха мургави слуги. Един от тях държеше златен слънчобран над главата му, друг му вееше с ветрило с щраусови пера. Отстрани вървяха телохранителите му, облечени в бели плисирани одежди, а от раменете им се спускаха кожи от леопарди. Край широките им смугли лица проблясваха златни обеци, а бръснатите им глави бяха покрити със зелени перуки. Принцът на Куш блестеше с величествената си премяна от рисова кожа; ръцете му бяха покрити със сребърни гривни, а на върха на златистата му перука бе прикачена малка корона.

Амеротке изпрати с поглед шествието и се запровира между сергиите. Куртизанка с величествена перука и бяла прозрачна роба водеше на каишка малък леопард и шумно предлагаше услугите си. Щом съзря съдията, тя мигом се шмугна встрани. От сергиите се носеха всевъзможни благоухания на балсами, ароматични кори, канела, билки и други скъпи стоки. Това беше богатата част от пазара, тук на безбожни цени се предлагаха скъпоценни украшения и дрехи. Амеротке реши да купи нещо за Норфрет и накрая се спря на малка статуетка от слонова кост, запечатала присвит за скок леопард.

Пресече улицата и навлезе в другата част. Шуфой трябваше да е някъде тук. След дълго обикаляне Амеротке го намери под една палма на ъгъла на улицата към храма. Дребосъкът беше заспал със скръстени ръце, а слънчобранът му бе завързан с въженце за китката. Амеротке коленичи до него. Откакто го бе взел на работа при себе си, не спираше да се изненадва от неизчерпаемия му запас от шеги, от неподозираните му познания за какво ли не и от решимостта му да натрупа богатство по какъвто и да е било начин.

— Не спя, господарю! — обади се в този миг джуджето.

— Тогава защо са ти затворени очите? — подразни го Амеротке.

— Господарят добре ли е?

Амеротке въздъхна облекчено. Помощникът му явно не бе научил за нападението на Нехему.

— Винаги ми става по-добре, щом те видя, Шуфой.

Джуджето отвори очи и разтегна устни в усмивка. После заговорнически потупа кожения портфейл, вързан на въженце около шкембето му.

— Добра работа свърших сутринта, господарю.

— Какво успя да продадеш? — попита Амеротке и се настани удобно на земята.

— Лек срещу разстройство. Вземаш един бръмбар, откъсваш му крилата и главата, изпичаш го в змийска мазнина и го смесваш с мед — джуджето плесна с ръце: — Най-малко няколко дни ще стоиш далеч от тоалетната.

— Аха — усмихна се Амеротке. — А какъв е лекът срещу запек?

— Вземаш един бръмбар — започна да обяснява Шуфой, — махаш му главата и крилата, печеш го с житни зародиши, смесваш го със сок от смокиня и…

— И отново се връщаш в тоалетната — довърши съдията.

Край тях мина търговец — кошовете от двете страни на товарния му кон бяха пълни с дрънчащи звънци.

— Може ли да ви предложа тапи за уши, драги търговецо — заговори го Шуфой, на мъжът отмина, сумтейки обидено.

— Ще ми направиш ли една услуга, Шуфой. Познаваш ли лодкарите по реката?

— Един-двама — отвърна джуджето.

Амеротке го сграбчи за ръката и зашепна:

— Те събират повече клюки, отколкото рибарите — риба. Затова искам да ги поразпиташ за един войник. Казва се Антеф. Бил се е в голямата битка на север при делтата. Загубил е паметта си, останал е известно време в Мемфис и след това се е върнал у дома. Сега иска да си върне жената и богатството й… — Шуфой облиза устни и изду бузи. Напомняше на Амеротке малкия бог Бес, палав дух, който се грижи за децата и животните. — Ще ги поразпиташ ли, Шуфой?

— Те ще искат да им се плати.

— Един скъпоценен камък — предложи Амеротке. Зърна обидата в очите на малкия мъж и добави: — Два скъпоценни камъка, един за теб и един за този, който ми донесе информация.

— Ще бъда тук привечер, господарю — извика Шуфой. Амеротке кимна и си тръгна, но зад него отново изгърмя гласът на джуджето: — Сторете път! Отдръпнете се! Това е върховният съдия от Залата на двете истини, господарят Амеротке! И току-що той ме поздрави, че съм открил ефикасен лек за болен стомах. Елате насам и вижте! Насам, народе!

Амеротке забързано продължи. Шмугна се в прохладата на храма и тръгна по мраморните коридори, които водеха към задната част на Залата на двете истини. Пренхое го чакаше и пристъпваше от крак на крак. Държеше малък свитък папирус, запечатан с елипсовидния картуш^[2] на фараона.

— Откога ви чакам, господарю! Пратеникът каза, че е спешно.

Амеротке пое свитъка, целуна печата и го счупи. Съобщението бе написано от ръката на везира Сененмут и гласеше: „Върховният съдия Амеротке е призован в Дома на вечността точно преди залез.“

— Някакъв проблем ли има? — попита писарят. — Тази нощ сънувах сън, господарю. Двамата с Шуфой бяхме с едно момиче…

Амеротке се скри в малкото светилище и затвори вратата под носа на Пренхое, но младежът не се предаде толкова лесно и продължи да описва съня си и през вратата. Съдията отиде в стаичката си, изми ръцете и устата си, надяна опознавателните си знаци и отвори вратата.

— Само още една дума за сънищата ти — предупреди той Пренхое, — и ще те пратя обратно в Дома на живота.

— Господарю! Милост, не! Обещавам, че след сезона на покълването^[3] ще си взема изпитите.

— В такъв случай сядай да учиш, Пренхое. Съдът ни очаква.

Още щом зае креслото си и се взря в папируса, подаден му от уредника на съда, Амеротке разбра, че предстоящият за разглеждане случай е сериозен и доста деликатен. Той вдигна глава. Всички бяха по местата си, но за разлика от друг път не гледаха него, а се бяха втренчили в младия воин, коленичил върху възглавниците на мястото на подсъдимия. Амеротке се усмихна. Младежът изглеждаше нервен. Постоянно придърпваше свилената си роба или си играеше с медната гривна на китката, която издаваше, че е офицер в легиона на Анубис. Съдията знаеше историята: Норфрет му беше разказала какви клюки се носеха из града. Младият мъж пред него беше Рамос, най-малкият син на Омендап, върховния главнокомандващ египетската войска и личен приятел на Хатусу. От папируса в скута си съдията разбра, че Рамос имал двама много близки другари — близнаците Банопет и Ушурел, синове на главния надзорник в Дома на среброто Пешеду. И тримата служели в един и същ легион. Бащата на близнаците бе един от най-богатите и влиятелни мъже в Египет. Лично отговаряше за събирането на налозите от номарсите^[4] и за управляването на царската хазна.

Според събраните сведения синовете на Пешеду се скарали с Рамос. Те излезли от града с колесницата си и се отправили към Залата на подземния свят, големия лабиринт, построен в пустинята от хиксосите. Предполагаше се, че Рамос ги е последвал, за да се сдобрят. Отишъл с колесницата си до Залата на подземния свят и открил, че приятелите му са влезли в лабиринта. Рамос решил на шега да освободи конете от колесницата и да ги вземе със себе си в Тива. Денят минал, но братята не се върнали. При организираното издирване открили единствено колесницата и останките от някакъв скитник, разкъсан от див звяр. Изпратените в Червените земи следотърсачи забелязали дирите на огромен лъв. Според слуховете край оазиса се навъртало точно такова голямо животно, а пустинниците го наричали Трошача на кости или Людоеда. Така или иначе, от близнаците не били намерени никакви следи. А сега Пешеду обвиняваше Рамос в убийство. Амеротке вдигна глава и попита:

— Убиец ли си, Рамос?

— Не, господарю.

Съдията вдигна ръка:

— Защо приятелите ти са влезли в лабиринта? Носеха ли със себе си оръжие?

— Да, заедно с мях вино и храна — отвърна нервно Рамос. — На един пир преди няколко дни те се похвалиха, че могат да минат през лабиринта и да излязат невредими.

— Че това за хвалба ли е?

— Господарю, били ли сте някога в лабиринта?

— Не — Амеротке се обърна към главния писар: — Какво знаеш за лабиринта, наречен Залата на подземния свят?

— Според легендата — услужливо отвърна писарят, — преди божественият фараон да ги прогони от земите ни, хиксосите построили огромна крепост близо до оазиса Амарна… — Амеротке барабанеше нетърпеливо с пръсти, но главният писар за нищо на света нямаше да пропусне своя миг слава. — Тогава се намесили боговете на Египет и Апеп, Великата змия на земята, се разтресла…

— Искаш да кажеш, че е имало земетресение, така ли? — прекъсна го Амеротке.

— Апеп се разтресла — повтори невъзмутимо писарят. — Крепостта се срутила, но царят на хиксосите заповядал от гранитните блокове да бъде изграден огромен лабиринт. После всички, които били строили лабиринта, били оставени в него без храна и вода. Малцината, които са се престрашавали да влязат вътре и са имали късмета да излязат живи от там, твърдят, че костите на избитите строители още се белеят в мрачните проходи… — в залата се разнесе тревожен шепот. — Понякога — продължи главният писар — в лабиринта пускали диви зверове. Те също не можели да намерят пътя обратно и за да оживеят, се хранели с човешка плът.

— А сега? — прекъсна го Амеротке. — Възможно ли е лабиринтът да се обитава от диви животни?

Пренхое вдигна ръка, хванал пръчицата за писане:

— Съмнявам се, господарю. Залата на подземния свят е ужасен лабиринт — обясни той. — Съмнявам се, че изобщо някое диво животно би влязло вътре…

— Има още един фактор… — додаде главният писар. — Залата на подземния свят е изоставено място с лоша слава. Обитателите на пустинята и скитниците го заобикалят отдалеч, но често палавите младежи от Тива правят облози и ходят там, за да докажат смелостта си.

— И?

— Някои се завръщат, господарю. Но повечето не.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто изчезват. Говори се, че стават жертва на демони…

Амеротке се взря в топлия слънчев лъч, който проникваше измежду колоните, на светлината се виждаше как във въздуха танцуват прашинки. Искаше му се да каже, че не вярва в демони, че хората не изчезват просто ей така от лицето на земята. Но вместо това попита:

— Никой ли не е търсил изчезналите?

— Всеки път организираме издирвания, господарю. Но никога не сме намирали и следа от тях. Само скелетите на убитите от хиксосите.

— И този път ли? — потупа нетърпеливо с крак Амеротке.

— Да, господарю. От двамата братя няма и помен. Сякаш са изчезнали безследно! Ако заповядате, ще повикам ръководителя на издирването Карфу.

Амеротке плесна с ръце и след малко в задния край на залата настъпи раздвижване. Асурал отстъпи встрани и напред закрачи висок жилав мъж. Беше облечен с кожена шапка, ботуши за езда до коленете, бойна поличка с широк кожен колан. Съдията посочи червените възглавнички за свидетелите пред статуетката на Маат. Мъжът коленичи, сложи ръка върху статуетката, затвори очи и повтори кратката клетва, прочетена от един писар. Амеротке внимателно огледа Карфу. Беше типичен войник, с белязано от тежкото време лице, с хлътнали бузи и присвити от постоянното взиране в горещото слънце и пустинния вятър очи. По мускулестото му тяло се виждаха белези с избледнели розови шевове. Амеротке забеляза плисираните наръчници над китките и втъкнатите в колана на поличката сини и червени пера. Войник, но и женкар, заключи той. Мъж, който обича да се показва из кръчмите и да привлича погледите на танцьорките.

— Ти ли си Карфу?

— Да, господарю.

— Ти си войник, нали?

— Главен следотърсач в легиона на Изида.

— И си бил изпратен да търсиш изчезналите близнаци?

— Заедно с още десетина други от частта. Потеглихме рано сутринта на другия ден след изчезването им. Открихме само една разпрегната колесница. Колчаните за копията бяха празни, а за стрелите липсваха. Имаше остатъци от огън, счупена чаша и празен мях от вино. Освен това намерихме полуизядения труп на някакъв скитник и следи от лъв.

— Възможно ли е лъвът да е нападнал изчезналите братя?

Следотърсачът поклати глава:

— Изпратих един от хората си да огледа лабиринта. Не открихме следи от звяра.

— Колко входа има лабиринтът?

— Пет-шест. Само при един от тях имаше следи и те сочеха навътре, господарю. Бяха избледнели, но хората ми са добри и разбраха, че стъпките са на двама мъже.

Амеротке посочи обвиняемия:

— Възможно ли е и той да е влизал вътре?

— Възможно е, но не открихме никакви следи.

— А дали пък близнаците не са още в лабиринта? — попита съдията. — Може би се скитат изгубени, омаломощени, гладни и обезумели от жажда?

— Не ми се вярва да са живи, господарю. Доколкото разбрах, Ушурел носел със себе си украсен ловджийски рог. Ако са се изгубили, той сигурно щеше да го надуе в отговор на нашите изсвирвания. Освен това изпратих следотърсачи да се качат върху блоковете и да преминат над целия лабиринт. Отне ни доста време, но момчетата ми се справиха отлично. Откриха още скелети на нещастници, умрели вътре преди десетки години, но ни следа от Банопет и Ушурел.

— Така — кимна съдията и се обърна към Рамос: — А каква е твоята версия за случилото се?

— Преди два дни в една кръчма до хранилището на лодките се скарахме с приятелите ми. Те искаха тримата заедно да идем в лабиринта, а аз отказах и те ме нарекоха страхливец. Присмяха ми се и рекоха, че ще отидат сами — Рамос нервно опипа златната верижка около врата си. — На следващата сутрин минаха през къщи. Аз отново отказах да ги придружа и те заминаха с колесницата със смях и подигравки. Реших да ги последвам, но когато стигнах до Залата на подземния свят, вече беше късно — приятелите ми вече бяха навлезли дълбоко в лабиринта. Чуваше се само пеенето на Ушурел…

— Пеене ли? — приведе се напред Амеротке.

— Само откъслечни фрази, донесени от вятъра. Ядосах се. Реших да им дам урок. Освободих конете им и се върнах в Тива.

— Това не е ли доста глупава постъпка?

— Сега като се замисля, да, господарю, прав сте, но беше планирано като шега. Те се хвалеха на всеослушание колко са силни и смели. И аз си мислех, че една разходка до вкъщи ще поохлади гордостта им. Те бяха войници, при това добре въоръжени.

— А лъвът? — попита Амеротке. — Или скитниците от пустинята?

— Скитниците от пустинята никога не нападат добре въоръжени воини — отвърна Рамос. — А що се отнася до лъва, господарю, не знаех нищо за него.

— И въпреки това си постъпил глупаво — Амеротке почука с пръст по масата и вдигна ръка в знак, че ще произнесе присъдата. — Няма никакво съмнение, че тези млади мъже са били убити. Защото явно не са от хората, които биха избягали, а няма никакво друго обяснение, защо все още не са се завърнали в Тива. Доказателствата сочат, че са влезли в Залата на подземния свят, но явно не са излезли от там. Ти — посочи той Рамос — си постъпил глупаво и детински. Затова решението ми е да бъдеш изпратен на съд…

Той махна с ръка, за да освободи следотърсача. Рамос се отпусна на пети и закри лицето си с ръце. Чиновниците се разшумяха. Съдията отпи чаша студено бяло вино и тъкмо се готвеше да продължи заседанието, когато в задната част на залата настъпи раздвижване и се появи царският обвинител Валу. Беше облечен в изискана бяла роба и със златоткан шал около раменете. Пристъпи бавно напред, а обшитите му със сребърни нишки сандали зашляпаха по пода. Валу беше нисък и набит, почти без врат, с увиснали дебели бузи и малки тъмни очи. Появата му предизвика едва потиснат смях, защото царският обвинител се гримираше като жена — с плътен черен туш около очите и с боядисани в зелено клепачи. Често добавяше багрило по устните си и повече руж по бузите от всяка куртизанка. С пъшкане и охкане той коленичи върху възглавниците и се поклони на Амеротке. Върховният съдия забеляза, че ноктите на ръцете му са боядисани в зелено, за да са в тон с гривните на китките му.

— Поздравявам ви — усмихна се престорено той и се поклони на съдията. — Взехте справедливо и умно решение…

Амеротке му кимна приветствено и го огледа изучаващо. Царският обвинител не можеше да го заблуди с хвалебствия — обичаше да се прави на глупак, но беше безмилостен и амбициозен, а външният му вид изграждаше толкова лъжлива представа за него, че и мангуста би му завидяла. Преди да стане „очи и уши на фараона“, Валу се бе изявил като блестящ учен в Дома на живота, надарен с рядко ораторско майсторство и изумителна проницателност.

— Решението ми е резултат единствено на логиката — отвърна предпазливо Амеротке. — Но какво те води в Залата на двете истини, царски обвинителю?

— Прегледах доказателствата — отговори Валу, облиза устни и потри ръце. Облегна се назад на петите си. — Те недвусмислено сочат, че синовете на Пешеду са отишли в Залата на подземния свят, влезли са вътре, но не са излезли. Били са въоръжени и са носели запаси с храна и вода. Би трябвало отдавна да са се върнали в бащиния си дом. Но не са. Не са и в лабиринта, както твърдят следотърсачите. Няма никакво доказателство да са били нападнати от човек или звяр. Рамос открито си призна за сериозна кавга, а има и свидетели колко жестоко са му се подигравали и присмивали… — Валу вдигна глава. Облегна се назад и сложи ръце на бедрата си. — Аз, Очите и ушите на фараона, твърдя, че синът на главнокомандващия Омендап не само е взел конете от колесницата, но и е убил най-хладнокръвно другарите си, а после е заровил телата им в горещите пясъци на Червените земи.

— Обвинявате го в убийство, така ли? — попита Амеротке и вдигна ръка да усмири залата.

— Да, господарю. В двойно убийство.