Пол Дохърти
Храмът на Хор (12)

Десета глава

„Да правиш зелени неща“ — древна египетска фраза, означаваща „Да правиш добро“

Сато, слугата на покойния Прем, обезкуражено изкачи стълбите и влезе в килията си над складовете в градинската кула. Избърса потта си и преглътна сълзите на самосъжаление. Беше ходил да търси момичето, което така щедро го бе забавлявало само преди няколко дни. Откри я и й показа сребърния диск, получен от Амеротке, но тя отказа дори да говори с него. Сато не можеше да я разбере. Искаше да поприказва с нея, да й каже какво знае… После се върна в храма и попита стражите къде да намери върховния съдия. Те му отвърнаха, че е заминал за Некропола, и го посъветваха да не се шляе из храма, защото никой не е в безопасност след мистериозната смърт на Хатор.

Сато погледна малката статуя на Изида на дървения постамент в другия ъгъл на стаята. Това беше любимата му богиня само защото статуетката му напомняше за танцьорката. След смъртта на Прем единствено върховният съдия се бе държал мило с него. И ако успееше да си събере мислите и да си спомни по-ясно какво беше видял в нощта на убийството, Амеротке може би щеше да го възнагради отново… Слугата вдигна глава и едва сега зърна делвичката с вино на масата. Стана и се приближи.

Делвичката беше хубава, от гледжосана керамика, с изображения на гъски, щъркели и ибиси. Беше запечатана с папирусова тапа, вързана с връв. Сато си взе чаша. Без съмнение беше подарък от щедрия Амеротке. Развърза връвта, наля си вино и пресуши чашата на един дъх. Вече пиеше от втората, когато болката го прониза като нож в стомаха. Изправи се неуверено. Това не беше подарък. Опита се да повърне, но не успя. Задави се, залитна и събори виното. То се изля от делвичката като кръв. Сато си спомни какво беше видял, потопи ръце във виното и се завлачи към бялата стена. Няколко пъти долепи дланите си, оставяйки ясни отпечатъци, после болката стана твърде силна и той се строполи в безсъзнание на пода.

 

 

Амеротке, Шуфой и Асурал седяха под сянката на една палма край пристана на Некропола. Върховният съдия ги гощаваше с печено на дървени въглища месо от газела, топъл хляб и голяма кана светло пиво. В началото ядяха мълчаливо. От време на време Асурал ставаше и нервно се разхождаше. В един миг Шуфой скочи и започна бясно да ругае, че заради инцидента е изгубил чантата си с безценните лекарства, за които всеки жрец би дал и кучешкия си зъб.

— Нали си жив — прекъсна тирадата му Асурал.

Дребосъкът удари с юмрук по масата, жълтеникавото му лице беше набръчкано от гняв:

— Когато ги хванем, господарю, когато ги хванем…

Амеротке избухна в смях, а началникът на храмовата полиция запуши с длан устата на джуджето.

— Трябва да разпитаме моряците… — рече делово Асурал.

— Вече го направих — отвърна съдията. — Платих им и им казах да подадат молба за обезщетение в храма на Маат.

— Някой се опита да ни убие, нали? — попита Асурал.

— Да, беше добре замислено покушение. Двама загинаха, но планът е бил всички да потънем във водите на реката. До падането на нощта новината ще обиколи цяла Тива.

— И защо не са проверили трюма? — извика ядосано Шуфой.

— Проверили са го, о, най-блестящи сред лекарите — отвърна му подигравателно Амеротке. — Отворили са люка на трюма, делвите с вода са били там. Те се пълнят от кладенеца в храма. Снощи е било заповядано на кормчията да приготви лодката за прекосяването на Нил и той е събрал екипажа. Но явно през нощта някой е слязъл до хранилището на лодките. „Славата на Хор“ не е била охранявана, а и защо да се пази? Било е толкова лесно. Две-три от делвите с вода са били излети и напълнени с волска кръв от кланицата, донесена с кожен мях. Тапите не са били затворени плътно, а въжетата са били нарочно разхлабени… — съдията млъкна и прогони мухата от чашата си с бира. — При отделянето си от пристана лодката се разклати и всички чухме как делвите се прекатуриха. Кръвта се е изляла и крокодилите са я надушили. Но моряците се оказаха корави момчета и задържаха лодката над водата по-дълго, отколкото е смятал убиецът. Ако не беше тази сватба… — думите му увиснаха във въздуха. Асурал пребледня, а Шуфой прехапа устни. И тримата ясно си представяха какъв можеше да е злокобният завършек на историята. Скверен, варварски край, без погребални ритуали, балсамиране, молитви и псалми, които да помогнат на душите им да прекосят далечния хоризонт. — Само едно ще ви кажа — добави накрая Амеротке. — Заклевам се в името на Маат, че ще хвана убиеца. Искам да го видя мъртъв! — изпи чашата си с бира и се изправи. Робата му беше изцапана с пръст, едната лентичка на сандала висеше скъсана, при бързото бягство от лодката бе загубил бойния си колан, меча и колчана със стрелите. — Изглеждаме така, сякаш сме пропътували през пустинята пеша — подхвърли сухо той.

— И освен всичко друго изгубихте парите си — обади се Шуфой с блеснали очи.

Амеротке се наведе, хвана джуджето за раменете, разтресе го и се усмихна, когато изпод робата му се чу приятното дрънчене на пълна кесия. Тримата тръгнаха по улиците на Некропола. Непрекъснато срещаха погребални процесии или хора, дошли да посетят домовете на вечността, в които спяха близките им. Някои бяха дошли да изберат ковчег, погребални съдове или да откупят място за бъдеща гробница. Съдията и спътниците му прекосиха града и продължиха към жълтеникавите скали, в които бяха издълбани дюкяните на тези, които се грижеха за по-малоимотните хора. Въздухът беше наситен с дим, а саждите от огньовете летяха във въздуха като мухи. От двете страни по терасите на хълмовете се издигаха къщи. Улиците бяха препълнени с купчини боклук. Котки и кучета ровеха из отпадъците, а край тях просяци молеха за милостиня. На един ъгъл Асурал спря. Огледа се, изсумтя и ги поведе по тясна виеща се пътека. Спряха пред една къща. От вратата изскочи мъж. Беше облечен като скитник от пустинята — с мръсна сива роба, която го покриваше от глава до пети. Очите му блестяха, но Амеротке съзря около тях противните червени рани на проказата. Асурал предупреди странника да не се приближава и каза:

— Дошли сме да се видим с Лекет.

Мъжът се качи по няколко дървени стъпала, като прошепна нещо, и махна да влязат. Къщата беше току-що изметена и изненадващо чиста. Близо до стената в първата стая бяха подредени саксии с цветя. В другия край върху възглавничка седеше мъж с внушителна осанка и внимателно отпиваше от чашата си.

— Ти ли си Лекет? — извика Асурал.

— Да. Приближете се! — с жест ги покани да седнат срещу него. И той беше целият покрит с широката си роба, но очите му бяха ясни, а гласът издаваше, че е образован. — Разбрах, че искате да говорите с мен, господарю Амеротке. Вече познавам Асурал, така че това сигурно е джуджето Шуфой, вашият слуга.

— И един от най-добрите лекари в Тива! — дребосъкът не се оставяше да бъде пренебрегнат.

— Да не би да знаеш лек срещу проказата, Шуфой? — очите зад маската проблеснаха със задоволство, гласът бе пълен със смях. Съдията изпита симпатия към Лекет. Проказата беше отвратителна болест, но водачът на живите мъртъвци я приемаше философски.

— Имате ли новини от амеметите? — попита Амеротке.

— Господарю — гласът все още беше пълен със смях, — те са мъртви и вие го знаете.

— Но чухме някакви слухове…

— О, в Тива винаги е имало убийци. Без съмнение с течение на времето ще бъде образувана нова гилдия, но преди това да се случи, ще има жестоки кръвопролития! — Лекет вдигна бинтованата си ръка, преди Амеротке да успее да отговори. — Знам за нападението в съда, приказките са като вятъра, никой не може да ги спре. Но ето какво ще ви кажа: Нехему не беше амемет. Не се е клел пред Мафдет. Той беше самохвалко и пияница и смъртта му дори закъсня.

— Откъде знаете всичко това? — попита Шуфой.

— Дребосъче, в младостта си аз бях амемет. За известно време дори им бях водач, но след това боговете си отмъстиха. Аз вземах живот и те взеха моя. Така че се превърнах в скитник из Червените земи. Върнах се да изкупя вината си. Работя за мъртвите. Балсамирам телата на бедните и не искам пари, а само вино и храна за мен и за слугите ми. Познавам амеметите. Нехему не беше от тях.

— Но аз получих питка със семена от рожков — обяви Амеротке.

— Е, какво от това?

— Не е ли това знакът на амеметите?

— Разкажете ми как пристигна.

— В кутия от сандалово дърво, обвита в папирус.

Лекет се разсмя:

— Мислите ли, че амеметите ще харчат пари за такава кутия. Те изпращат какво ли не — сладкиш, восъчна фигурка, проклятие… Но винаги го правят лично, ръка в ръка. Който и да ви е пратил питката, господарю, е бил член на амеметите, колкото и вие самият. Гилдията на убийците е разпусната. Кървавата им работа е преустановена. Взрете се във враговете си и там ще откриете изпращача. Днес пак се е опитал да ви убие, нали? Вече чух за пътуването ви през Нил…

Амеротке му благодари и понечи да стане.

— А, и още едно нещо! — върховният съдия го погледна. — Спомняте ли си Залата на подземния свят, лабиринта на хиксосите в Червените пясъци? Синът на Омендап е обвинен в убийството на двамата си приятели, нали? — Амеротке кимна. Лекет продължи: — Когато бях амемет, нека боговете ми простят, заведохме там един търговец, който ни нае, но не ни плати. Вкарахме го в лабиринта. Той изобщо не излезе…

— Какво се случи?

— Не знам, господарю. Чакахме го три дни. Ако беше излязъл, дългът му щеше да е уреден. Изпратихме бегач по блоковете на лабиринта, но от него нямаше и следа. Заклевам се, че вътре не е влизал звяр или човек и определено никой не е излизал!

Амеротке и приятелите му се върнаха в храма на Хор. Веднага щом слязоха на пристана, върховният жрец Хани и съпругата му Вехлис ги посрещнаха и ги отведоха в една от вътрешните зали. И двамата изглеждаха измъчени и разтревожени, а стоящият до вратата Пренхое нервно пристъпваше от крак на крак, нетърпелив да чуе какво се е случило. Вехлис сграбчи Амеротке за ръката и впи очи в него:

— Чухме какво се е случило, от един от моряците. Да благодарим на боговете за безопасното ви завръщане!

— Да, да им благодарим… — на вратата се показа върховният жрец Амон, следван от Изида, Озирис и Анубис. Те бутнаха Пренхое настрани и се приближиха, готови да подхванат нов спор. — Не сте забравили думите си от снощи, нали? — Амон не можа да скрие злобата в гласа си. — Знаете, че тези лодки никога не трябва да носят кръв. Тя е била сложена там нарочно, трябвало е да умрете в скверна смърт…

— Пак ли ще ни посъветвате да останем тук? — попита Озирис.

— Не съм отговорен за случилото се — намеси се Хани. Той изгледа кръвнишки върховните жреци: — Всеки би могъл да се качи на лодката и да сложи кръвта в делвите.

Амеротке отстъпи и изгледа изучаващо жреците един по един. Питаше се дали всички те не са замесени в убийствата, дали не се прикриват един друг, причинявайки колкото се може повече неприятности и всявайки страх, за да подхранят клюките в Тива. По лицата им личеше, че с удоволствие биха приели разпускането на срещата в такава атмосфера, за да се върнат в храмовете си и да заговорничат тайно, като оставят горкия Хани да поеме вината за случилото се.

— Организирахте ли внимателно издирване? — попита Амеротке.

Върховният жрец поклати глава:

— Хранилището на лодките е отворено за всички. След свечеряване е самотно и изолирано място. Моряците приготвят лодките си, проверяват дали са готови за сутринта, и след това си отиват.

Вехлис отново хвана Амеротке за ръката и я стисна:

— Ние наистина съжаляваме — прошепна тя, очите й бяха пълни със сълзи. — Трябва ли божествената Хатусу да узнае за случилото се?

— Вероятно тя е разбрала още преди нас — подхвърли подигравателно Амон.

— Тук наистина витае смъртта — поклати глава Изида. — Господарю Хани, разбрах, че един от слугите в храма също е мъртъв.

— А… апоплексия — отвърна бързо Хани. — Той беше известен пияница…

— Кой е? — попита Амеротке, въпреки че знаеше отговора.

— Сато — тихо рече Вехлис. — Господарю Амеротке, той е бил открит мъртъв в килията му точно преди обяд. Тялото му вече е при балсаматорите. Съпругът ми реши, че ще е най-добре да остави стаята му недокосната, за да я видите. Искате ли преди това да се изкъпете и да се освежите?

Амеротке кимна. Чувстваше се уморен и потиснат, но първо трябваше да види килията на Сато. Не хранеше никакви илюзии, че смъртта на слугата е нещастен случай. Поклони се на жреците и излезе в градината.

— Снощи сънувах сън, господарю — дотича след него възбуденият Пренхое.

— Ако не ме оставиш на мира — отвърна му Амеротке през зъби, — това ще е последният ти сън! — спря толкова внезапно, че Пренхое се блъсна в него. — Какви са другите новини?

— Има съобщения от съда — отвърна Пренхое. — Очите и ушите на фараона настоява да му бъде позволено да изложи случая срещу Рамос… Той се извинява, господарю, но казва, че също като вас е подложен на натиск…

— Да, сигурен съм, че е така! — върховният съдия избърса потните си ръце в робата. — И какво друго?

— Омендап.

Амеротке притвори очи. Омендап, главнокомандващият войската на фараона, на свой ред го притискаше да отхвърли обвиненията. Отвори очи.

— И какво каза вестоносецът на генерала?

— Че дните минават и той е нетърпелив по-скоро да обяви невинността на сина си пред цяла Тива.

— Ще му се наложи да почака! — извика Амеротке. — Шуфой, намери някой слуга! Искам да огледам стаята на Сато.

Когато пристигнаха, килията беше абсолютно пуста. Съдията се огледа и разбра, че останалите слуги в храма вече бяха успели да отмъкнат вещите на мъртвеца. Въпреки това вероятно по нареждане на Хани чашата и прекатурената делвичка с вино не бяха побутнати и масата не беше почистена. Разлятото вино беше образувало червена локвичка и над нея бръмчаха мухи.

— Кой каза, че е било сърдечен удар? — попита Амеротке, приближи се до прозореца и погледна навън.

— Лекарите на храма. Дойдоха и внимателно огледаха трупа. Всички знаеха — продължи Пренхое, — че Сато е дебел и пие твърде много. Но аз поех част от работата ви, господарю.

Амеротке се обърна и седна на перваза на прозореца.

— И какво разбра, Пренхое?

— Сато бил излизал тази сутрин. Казват, че е търсил някаква куртизанка, която си падала по него.

— Да, той спомена за нея. Някой знае ли коя е?

Пренхое поклати глава:

— Когато се върнал… — писарят спря, беше чул хъркане и погледна през рамо. Асурал бдеше пред вратата, но Шуфой се беше настанил удобно в ъгъла и беше заспал.

— Дребосъкът е уморен — каза меко Амеротке — и неутешим от загубата на всичките си целебни отвари. Продължавай, Пренхое.

— Сато се върнал в храма. Според стражата на храма той ви е търсил. Повтарял, че имал да ви каже нещо…

Пренхое проследи погледа на Амеротке. Главният съдия се беше взрял в стената. Той се приближи и внимателно огледа петната.

— Скоро са направени — измърмори съдията. — Пет, шест, дори седем. Виж, Пренхое, явно Сато е потопил ръцете си във виното и е направил отпечатъци на стената.

— Лекарят каза, че сигурно е станало при конвулсиите…

— Къде е бил намерен трупът?

Родственикът му посочи пода.

— Лежал е приведен тук. Ръцете му са били изцапани с вино.

Амеротке беше виждал починали от апоплексия хора. При удар се умираше бързо. Погледна пак масата, падналата чаша и делвата с вино. Сато сигурно е седял там, станал е и се е приближил до стената. Той се обърна отново към червените следи.

— Проверихте ли виното?

— Аз дойдох, когато лекарите преглеждаха трупа — отвърна Пренхое. — Те помирисаха виното, чашата и делвата. Дори го опитаха. Чисто е.

Амеротке се приближи до масата и се взря в нея. Виното беше плътно и гъсто. Видя колко активни са мухите, нито една от тях не изглеждаше замаяна. Оставено в чашка, отровното вино се използваше от слугите да улавя и да унищожава мухи и други насекоми. Той седна на стола и внимателно огледа масата.

— Нещо не е наред ли, господарю?

Като че ли в отговор Шуфой изхърка силно, млясна с уста и измърмори нещо на сън.

— Да, Пренхое. Погледни — Амеротке му махна да мине от другата страна на масата. — Какво според теб не е наред?

Пренхое взе делвичката, връзката и парчето папирус.

— Възможно ли е Сато да си позволи такова вино? — попита той.

— Браво — измърмори Амеротке. — Но делвата не е от скъпите — той потопи пръст във виното и го помириса. — Погледни следите!

Пренхое се взря отблизо.

— Има две петна! — възкликна той и посочи избледнялата следа. — Вероятно Сато е разливал вино и преди.

— Не ми се вярва. Мисля, че убиецът е разлял виното след това. Знаеш ли какво предполагам, че се е случило, Пренхое? Сато е обикалял сутринта и е разправял, че иска да ме види. Убиецът е научил. Вероятно вече е бил набелязал Сато, в случай че е видял нещо необичайно. И е оставил делва с отровно вино в стаята му. Сато се е върнал уморен и недоволен. Тъй като е обичал пийването, не е могъл да повярва на късмета си. Някой приятел му е оставил делва с вино. Вероятно си е помислил, че е от мен или че е подарък от онази куртизанка, която е преследвал. Човек като Сато не задава въпроси. А и освен това нещо го е тревожело. Напълнил си е чашата и безгрижно я е изпил. Напълнил си я е отново, но отровата в стомаха му вече е била подействала и е прорязала тялото му. Той е блъснал делвата и е изпуснал чашата. Разбрал е две неща — че умира и че е отровен вероятно заради това, което е искал да ми каже. И затова е отишъл до стената — Амеротке погледна през рамо отпечатъците, сега съвсем избледнели, но различи дланта и формата на свитите пръсти. — Чудя се какво се е опитвал да ми каже… — седна и поклати глава. — Горкият Сато. Отровата е спряла сърцето му. И прилича съвсем на естествена смърт. Съмнявам се, че господарят Хани е направил щателно разследване, върховните жреци в никакъв случай не искат още приказки за убийство.

— Нима той прикрива нещо? — възкликна Пренхое.

— Възможно е — съдията се изправи и отиде до прозореца. — Но тук отново е най-вероятно простото обяснение. Хани не иска смъртта на Сато да бъде обявена за подозрителна. Сигурен съм, че лекарите няма да го прегледат много внимателно, а съществуват прахчета и отвари, които не оставят следи — той сви рамене. — И кой би се загрижил? Дебелият Сато, слугата от храма. Могат да кажат дори, че е умрял от мъка по господаря си, въпреки че хората ще шушукат и мърморят.

— Но виното не е отровно.

— Да, не е. Убиецът вероятно е наблюдавал кога Сато ще се върне. Това е изолирано, далечно кътче от храма. Злодеят е можел да се скрие и да изчака жертвата да умре. После е подменил делвата с отровното вино, почистил е остатъците и е измил чашата.

— И е разлял вино от новата делва — заключи Пренхое.

— Много добре, умни ми писарю. Останали са трупът и чистото вино. Сато веднага е бил закаран при балсаматорите и никой не си е помислил за убийство.

— И кога ще свърши това? — попита уморено Пренхое.

— Скоро — отвърна Амеротке. — Отговорът се крие в Нерия, той е първата жертва. Ако разберем защо е бил убит, ще открием и кой го е извършил.