Стивън Кинг
Дума Ки (33)

XI

На следващата сутрин стояхме на брега, отпивахме кафе от пластмасовите чаши, а вълничките милваха глезените ни. Слънцето току-що се бе издигнало над острова зад нас и сенките ни сякаш се разпростираха на километри по гладката водна повърхност.

— Това ли е най-прекрасното място на земята? — Попита Илзе със сериозен тон.

— Не, но ти си млада и не мога да те виня за този извод. В моя списък на най-прекрасните места Дума Ки заема четвърто място, ала никой не може да напише първите три без правописни грешки.

Дъщеря ми се усмихна над ръба на чашата си.

— Кажи ми ги.

— Щом настояваш. Номер едно е Мачу Пикчу. Номер две — Маракеш. Номер три — Петроглиф Нешънъл Монюмънт^[1].

За секунда-две усмивката й стана по-широка, но сетне изчезна и сериозното й изражение се завърна. Както когато бе на четири годинки и ме питаше дали магията от приказките наистина съществува. Тогава й бях казал „Да, разбира се“, макар и да съзнавах, че я лъжа. Сега не бях толкова сигурен. Ала въздухът бе топъл, океанът обливаше босите ни нозе и аз не исках Илзе да бъде наранена. Съзнавах обаче, че едва ли ще й се размине. Всеки получава своята порция скръб, нали? Абсолютно. Бам! — по носа. Бам! — в окото. Бам! — под пояса, ти падаш, а съдията е отишъл за хотдог. И само онези, които обичаш, могат да умножават и препредават тази болка. Болката е най-великата сила на любовта. Поне така казва Уайърман.

— Нещо интересно ли виждаш, съкровище?

— Не. Отново се замислих колко се радвам, че дойдох. Представях си, че деградираш между някой старчески дом и долнопробен хавайски бар, където всеки четвъртък има конкурс „Мис Мокра фланелка“. Сигурно съм прекалила с четенето на Карл Хаясен^[2].

— Тук има доста такива места.

— А има ли такива като Дума Ки?

— Не знам. Може да има още едно-две. — Ала съдейки по казаното от Джак, едва ли имаше друго.

— Е, напълно си го заслужил. Време е за отдих и възстановяване. И ако всичко това… — тя ориса кръг с ръката си — … не те излекува, не знак кое изобщо би могло. Единствената…

— Да-а? — полюбопитствах и замахнах с ръка, сякаш улових нещо във въздуха. Всяко семейство си има свой таен език, включващ много жестове. Външен човек не би разбрал, ала Илзе се разсмя:

— Ясно, умнико. Единствената муха в супата е приливът. Събудих се посред нощ и за малко щях да се разпищя, докато ми просветна, че всъщност водата преобръща раковините. Така ли е? Моля те, кажи ми, че е заради раковините.

— Точно така е. А ти какво си помисли?

Тя потрепери.

— Първата ми мисъл беше… само не ми се смей… за скелети на парад. Стотици скелети, маршируващи около къщата.

Никога не ми бе хрумвала подобна асоциация, ала ми беше пределно ясно какво има предвид.

— На мен ми действа успокояващо.

Илзе вдигна рамене:

— Ами… щом казваш… Ще се връщаме ли? Мога да изпържа яйца. С чушки и гъби.

— С удоволствие.

— Не съм те виждала да преодоляваш без патерица толкова голямо разстояние.

— Надявам се, че до средата на януари ще изминавам половин километър по брега.

Тя подсвирна.

— Половин километър на юг и още толкова обратно?

Поклатих глава.

— Не, не. Само в едната посока. На връщане смятам да летя. — Изпружих ръка встрани, за да й покажа.

Дъщеря ми изсумтя и закрачи към „Розовата грамада“, ала внезапно се спря, понеже на юг проблесна нещо. Веднъж, после пак. На брега тъмнееха две петънца.

— Хора — каза Илзе, засланяйки с длан очите си.

— Моите съседи. Всъщност единствените ми съседи. Поне така си мисля.

— Познаваш ли ги?

— Не. Знам, че са мъж и жена в инвалидна количка. Ако не греша, обикновено тя закусва на брега. Онова, което блести, е подносът.

— Трябва да си купиш количка за голф. Тогава ще отидеш при тях, за да се запознаете.

— След време смятам да отида пешком при тях — заявих. — Никакви колички. Доктор Кеймън ми нареди да си набелязвам цели и аз го послушах.

— Татко, никога не са ти трябвали психиатри, за да си поставяш цели — отбеляза Илзе, загледана на юг. — В коя къща живеят? В онази голямата, която прилича на ранчо от някой уестърн?

— Май да.

— И никой друг не живее на острова?

— За момента не. Джак казва, че през януари и февруари в някои от вилите идвал летовници, ала сега само аз и те. Останалата част от Дума Ки е пищна ботаническа порнография. Озверели растения.

— Господи, защо?

— Нямам никаква представа. Смятам да разбера — или поне да се опитам, — ала все още се уча да стоя на краката си. В буквалния смисъл.

Вече вървяхме обратно към къщата.

— Почти необитаем остров с прекрасен климат — измърмори дъщеря ми. — Има нещо гнило. Трябва да има нещо, не мислиш ли?

— Съгласен съм — кимнах. — Джак Кантори ми предлагаше да направи справки, но аз му казах да не се занимава. Помислих си, че мога и сам.

Сграбчих патерицата, плъзнах ръката си в двете стоманени скоби — винаги е приятно да го направиш, след като си прекарал известно време без нея на брега — и закуцуках по пътечката. Забелязах, че вървя сам. Спрях и се огледах. Илзе гледаше на юг, заслонила очи от слънцето.

— Идваш ли, скъпа?

— Да. — В далечината отново проблесна нещо. Подносът. Или чайникът. — Може би те знаят каква е причината — извика дъщеря ми, докато се приближаваше към мен.

— Възможно е.

Тя посочи към пътя.

— Накъде води?

— Не знам.

— Искаш ли следобед да вземем колата и да разберем?

— Готова си да караш взет под наем шевролет „Малибу“?

— Естествено. — Тя сложи ръце на кръста си, престори се, че плюе, и добави с южняшки акцент: — Ще я каам таз кооа, докат’ не свърши пътаа!