Стивън Кинг
Дума Ки (211)

V

Джак постоя още малко с Новийн на коляното си. Слънцето ги озаряваше, около тях танцуваха прашинки, надигнали се от стълбището и прастария мокет. После той хвана късото вратле на куклата и парцалените й раменца. Главата й се надигна.

— Здрасти, пичове — каза, обаче се получи „’Расти ’ичове“, защото се опитваше да не мърда устни. Той поклати глава и прашинките отлетяха.

— Чакайте малко. Така няма да стане.

— Спокойно, не бързай — казах. Мисля, че говорих спокойно, но сърцето ми биеше по-силно от всякога. Донякъде се страхувах за Джак. Ако от тая работа излезеше нещо, можеше да стане опасно за него.

Той изпъна врат и замасажира адамовата си ябълка. Приличаше на тенор, който се готви за разпяване. Или на птичка. Може би на колибри.

— Здрасти, пичове — повтори. Сега беше по-добре, но… — Мамка му! Звуча като оная дърта руса мацка Мей Уест. Един момент.

Той пак разтри гърлото си. Погледът му се рееше в нахлуващата на вълни светлина и не бях сигурен дали знае, че другата му ръка — тази с куклата — се движи. Новийн първо се взря в мен, после в Уайърман, после отново в мен. Черни очички като копченца. Черна косица, окичена с панделки, около лице като шоколадова курабийка. Кръгла алена устица, която ей сега щеше да каже: „Уууу, мръсник такъв!“

Уайърман ме стисна със студената си ръка.

— Здрасти, пичове — каза Новийн и въпреки че адамовата ябълка на Джак подскачаше нагоре-надолу, устните му почти не трепнаха.

— Е, как беше?

— Добре — отвърна Уайърман със спокойствие, каквото аз не изпитвах. — Накарай я да каже още нещо.

— Шефе, за това трябва да ми платите допълнително!

— Естествено — отговорих. — Време и ха…

— Н’ма ли нари’уваш нещо? — попита Новийн, вперила в мен кръглите си черни очички. Бях почти сигурен, че са копчета за обувки.

— Няма какво да нарисувам… Новийн.

— Ще ти покажа к’во да нари’уваш. ’Ъде ти е ’ицникът? — Сега Джак беше зареял блуждаещ поглед в сенките, водещи към съсипания салон. Не изглеждаше нито буден, нито заспал, а нещо по средата.

Уайърман ме пусна и бръкна в чантата, в която бях пъхнал двата скицника. Подаде ми единия. Ръката на Джак се поогъна и Новийн като че ли любопитно наклони глава, когато разгърнах скицника и дръпнах ципа на несесера за моливи. Извадих един.

— Не, не. ’Земи от нейните.

Отново се разтършувах и измъкнах светлозеления молив на Либит. Единствено той беше достатъчно дълъг, че да е удобен за хващане. Вероятно този не е бил любимият й цвят. Или на острова зеленината беше по-наситена?

— Добре, а сега какво?

— Нарисувай ме в кутията. До кутията за ’ляб е добре.

— Имаш предвид на плота?

— Ти да не мислиш, че го’оря за пода?

— Божичко! — промърмори Уайърман. Гласът се променяше равномерно с всяка реплика. Това вече не беше Джак. Чий беше този глас, щом в разцвета си Новийн е говорела чрез въображението на едно малко момиченце? Реших, че слушаме версия на леля Мелда.

Щом се захванах за работа, сърбежът се плъзна по липсващата ми ръка, очерта я, направи я реална. Рисувах куклата до старомодната кутия за хляб, провесила крака от плота. Без капчица колебание — нещо дълбоко в мен, откъдето извираше картината, ми нашепваше, че колебанието би убило в зародиш една зачеваща магия — добавих едно малко момиченце, застанало до плота. Застанало до плота и вдигнало поглед. Четиригодишно момиченце с престилка. Не знаех какво представляват престилките по онова време, преди да нарисувам една върху рокличката на малката Либит, която си стоеше в кухнята до своята кукла, която си стоеше там и гледаше, която си стоеше там…

Шшшшт…

… с пръст на устните.

Моливът препускаше в ръката ми, оформяйки леля Мелда, която виждах за пръв път извън онази фотография, където бе хванала с две ръце червената кошница за пикник. Леля Мелда се навеждаше над момиченцето, изглеждаше разгневена.

Не, не разгневена…