Джеймс Джойс
Портрет на художника като млад (3)

III

Бързият декемврийски здрач се бе спуснал с клоунско салтомортале под мътния купол на деня и както седеше в класната стая, вторачен в мътния квадрат на прозореца, той усети, че стомахът му стърже от глад. Искаше му се за вечеря да има овнешка яхния с ряпа, моркови и картофено пюре и той предвкусваше тлъстите мръвки, които плуват в гъстия, запържен с брашънце, пиперлив сос. Бухай в търбуха! Бухай в търбуха! — нареждаше стомахът му.

Тъмна и потайна щеше да е тая нощ. В ранния мрак, прихлупил мръсния квартал на вертепите, скоро тук-там ще замъждукат жълтите фенери. Той ще хлътне в лабиринта от криви улички и тръпнещ от страх и радост, ще се промъква все по-близо, все по-близо, докато внезапно нозете му сами не свърнат зад някой тъмен ъгъл. Стервите тъкмо излизат на улицата и се приготвят за нощта, протягат се лениво да прогонят съня и дотъкмяват фуркетите в сплъстените си коси. Подминава ги спокойно, изчаква да бъде тласнат от внезапен изблик на желание или да усети внезапния зов на меката им напарфюмирана плът, запленила грехолюбивата му душа. Но докато дебне в очакване на тоя зов, сетивата му, замъглени само от плътската похот, трескаво изучават до болка унизителната сцена: ту локвица бирена пяна върху някоя незастлана маса, ту снимка на двама войници в стойка мирно или някой крещящ театрален афиш приковават очите му, а ушите попиват познатите провлечени подвиквания:

— Здрасти, Бърти, идваш ли?

— Ти ли си, гълъбче?

— Номер десет при Нели, бъбрече — да се оближеш!

— Ало, мъжът ми! Влез на бърза ръка!

Уравнението върху страницата на тетрадката започна да се разгръща в пищна паунова опашка, осеяна с очи и звездички; после, щом очите и звездичките на степенните показатели взаимно се съкратиха, тя бавно започна да се прибира. Показателите ту се появяваха, ту изчезваха, както очи ту се отварят, ту се затварят, и примигваха като звезди, които лумват и угасват. Необятният кръговрат на астралното битие люшкаше уморения му мозък, ту го носеше навън към своите предели, ту го връщаше назад към своите недра под звуците на някаква далечна музика. Каква бе тая музика? Мелодията се приближи и в паметта му започнаха да изплуват думи, стиховете на Шели за луната, бледа, изнурена, сама в безкрайната вселена. Звездите изригнаха в искри и из простора се посипа пелена от безплътен звезден прах.

Мътната светлина върху страницата стана съвсем оскъдна, а там едно ново уравнение вече бе започнало да се разбулва като паунова опашка. Това бе собствената му душа, впуснала се да набира опит: с грях подир грях се разбулваше тя, лумваше като клада и изригваше пръски пламнали звезди, сетне пак се свиваше и бавно, бавно догаряше, гасейки сама заревото на своя огън. Ето, той угасна. И хаосът се изпълни с ледена тъма.

В душата му цареше студено безразлично просветление. Когато пръв път падна в бесовския грях, той бе усетил как в него бликва вълна от жизнена сила и бе изтръпнал от ужас да не би след това изстъпление да остане недъгав тялом или духом. Но бликналата вълна го бе грабнала в обятията си и отнесла далеч от него самия, а когато го върна обратно с отлива си, и тялото, и душата му бяха непокътнати: тъмната сила тайно ги бе помирила. Хаосът, в който бе угаснала блудната му жар, се оказа хладно и безразлично себепознание. Той бе паднал в смъртен грях, и то неведнъж, а безброй пъти, и съзнаваше, че още с първото си безумство се бе изложил на опасността от вечно проклятие, а всеки следващ грях умножава неговата вина и наказание. Нито отминаващите дни, нито трудът и размислите можеха да му донесат изкупление: изворът на освещаващата благодат бе престанал да напоява душата му. Оставаше му единствено унило да се надява, че може би ще бъде възнаграден с мъничко благодат за милостинята, която даде на някакъв просяк и тутакси побягна, за да не чуе благословията му. Вярата му бе отишла на вятъра. Мигар имаше полза да се моли, щом съзнаваше, че собствената му душа ламти за своята погибел? Някаква гордост, някаква боязън го възпираха вечер да каже дори една-едничка молитва, макар да знаеше, че Бог държи живота му в ръцете си и може да му го отнеме, както спи, и да запрати душата му в ада, преди да успее да го помоли за пощада. Гордостта от собствения му грях и небоголюбивата боязън го бяха убедили, че грехът му е прекалено тежък, за да може изцяло или поне частично да го изкупи с неискрено коленопреклонение пред Всезрящия и Всевещия.

— Слушай, Енис, в тая твоя чутура май има толкова ум, колкото в дръжката на бастуна ми! Как да не можеш да обясниш що е ирационално число?

Несвързаният отговор разпали въглените на неговото презрение към съкласниците му. От другите той не изпитваше ни срам, ни страх. В неделя, когато преминаваше край църковните двери, той хладно поглеждаше богомолците, които стърчаха гологлави в редица по четирима и духом присъстваха на утринната служба, без да могат да видят или чуят нещо от нея. Тъпата им набожност и гадната миризма на евтиния брилянтин, с който бяха намазали косите си, го отблъскваха от олтара, пред който те се молеха. Той не се гнусеше от лицеприятие към другите, защото презираше тяхната наивност, която тъй лесно успяваше да мами.

На стената в спалнята му висеше украсена с винетки грамота, свидетелството му на префект^[1] в колежанското братство на света Дева Мария. Събота сутрин, когато цялото братство се събираше в капелата на колежа за тихата служба^[2], той ръководеше отговорите на своето крило от хора, коленичил върху кадифено молитвено столче вдясно от олтара. Фалшът на неговата длъжност не го измъчваше. И ако навремени му идеше да скочи от своето почетно място, да признае пред всички цялата си низост и да напусне капелата, достатъчно бе само да погледне лицата им, за да се възпре. Поезията на хвалебните псалми смиряваше суетната му гордост. Богородичните славословия^[3] пленяваха душата му: нард, смирна и тамян, символи на безценните съкровища, които Бог бе дарувал на душата й: пищни одеяния, символи на царствения й род; късно покарала младочка и късноцветно дърво, символи на раслия из вековете неин култ сред племената. И когато към края на службата идеше неговият ред да прочете от Писанието, той зачиташе с приглушен глас и опиваше съвестта си с музиката на словото:

Quasi cedrus exaltata sum in Libanon et quasi cupressus in monte Sion. Quasi palma exaltata sum in Gades et quasi plantatio rosae in Jericho. Quasi uliva speciosa in campis et quasi platanus exaltata sum juxta aquam in plateis. Sicut cinnamomum et balsa-mum aromatizans odorem dedi et quasi myrrha elec-ta dedi suavitatem odoris^[4].

Греховността, отлъчила го от лицето господне, го бе приближила до застъпницата на грешниците. Очите й сякаш го гледаха с тихо състрадание; нейната святост, неземното сияние, което меко струи от слабата й плът, не низвергваше грешника, прибягнал към нея. И ако навремени той биваше нуден от порив да се отърси от греха и да се покае, то поривът идеше от страстното му желание да бъде неин рицар. И ако навремени душата му, завърнала се срамежлива в обиталището си след стихването на бесовската плътска похот, се обръщаше към нея, лъчезарната и мелодична утринна звезда, що разказва за небето и вселява мир^[5], то бе в ония мигове, когато устните му, още тръпнещи от мръсни и безсрамни думи и запазили вкуса на сластните целувки, шепнешком мълвяха името й.

Колко странно бе всичко това! Той се мъчеше да намери обяснение, но сумракът в класната стая се бе сгъстил и забулил мислите му. Звънецът би. Учителят даде примерите и задачите за домашна работа и излезе. Херон, седнал до Стивън, започна да си тананика под нос:

Любезни ми друже, Бомбадос^[6].

Енис, излязъл повънка, се върна и каза:

— Байчото се качва при ректора.

Дългунът зад Стивън потри ръце и рече:

— Излезе ни късмет. Можем да го вържем тоя час. Няма начин да дойде преди два и половина. А ти, Дедалус, после ще го заглавикаш с катехизиса.

Облегнат на чина, Стивън си драскаше безцелно в черновата тетрадка и слушаше разговора край себе си, сегиз-тогиз прекъсван от гласа на Херон:

— По-тихо бе! Ще събудите и умрелите!

Странно бе и това, че той намираше някакво безплодно удоволствие да проучва издъно суровите църковни догмати, да се вглъбява в съкровените тайни неясноти само за да чуе и усети още по-дълбоко, че е погинал. Предупреждението на свети Яков^[7], че който опази целия закон, но съгреши в едно, бива виновен във всичко, изпърво му се струваше само гръмко преувеличение, докато сам не започна пипнешком да се ориентира в мрака на своето състояние. От злотворното семе на сластолюбието в него бяха избуяли всички останали смъртни грехове: гордостта, себевъздигането и презрението към другите, ламтежът за пари, купуващи му запретените наслади, завистта към всички, които го надминават в порочност, клеветническото злословие срещу благочестивите, ненаситното му чревоугодие, тъпата ожесточена гневливост, сред която вирееха похотливите му щения, тинята на телесна и духовна леност, в която тънеше цял.

В клас той спокойно гледаше суровото проницателно лице на ректора и умът му се забавляваше да сплита примки от чудновати въпроси. Ако на младини някой открадне една лира и я използва, за да натрупа несметно богатство, какво е длъжен да върне отпосле: лирата, която е откраднал, и само нея или нея заедно със събралите се лихви, или цялото си огромно състояние? Ако някой мирянин при кръщение излее водата, преди да е произнесъл думите кръстено ли е детето или не? Истинно ли е кръщението с минерална вода? Защо в първото блаженство на нищите духом е обещано Царството небесно, а във второто на кротките е обещано още, че ще наследят земята?^[8] Защо тайнството на Светото причастие е било положено с две отделни съставки, щом Исус Христос присъства и в тяло, и в кръв, и с душата, и с божествеността си както само в хляба, така и само във виното? Съдържа ли всяка трошичка от евхаристийния хляб цялото тяло и всичката кръв Христова или само част от тялото и кръвта му? Ако виното вкисне, а нафората плесеняса след преосъществяването, присъства ли още Исус Христос в тях като бог и като човек?^[9]

— Иде! Иде!

Един от учениците, застанал на пост до прозореца, бе съгледал ректора да се задава откъм централната сграда. Тутакси всички катехизиси бяха разтворени и всички глави — мълком сведени над тях. Ректорът влезе и зае мястото си на катедрата.

Леко побутване с крак изотзад напомни на Стивън, че трябва да зададе някой труден въпрос.

Ректорът обаче не поиска да му дадат катехизиса, за да започне урока. Той сбра ръце, облегна се на катедрата и каза:

— Духовните упражнения в чест на свети Франциск Ксаверий, чийто празник е в събота, ще започнат сряда следобед. Те ще продължат от сряда до петък. В петък след утринната целият следобед е за изповеди. Ако някой от вас има свой постоянен изповедник^[10], може би ще е по-добре да не взима извънреден. Събота сутринта в девет часа ще отслужим света литургия с всеобщо причастие за целия колеж. В събота занятия няма да има. Естествено, и в неделя. Тъй като събота и неделя са празници, не е изключено някому от вас да хрумне, че и понеделник е празник. Пазете се от подобна грешка. Ти, Лолис^[11], май вече си готов да сбъркаш, а?

— Аз ли, сър? Защо пък аз, сър?

Лека вълна от приглушен смях заля целия клас при мрачната усмивка на ректора. Сърцето на Стивън започна боязливо да потръпва и посърна като попарена папрат.

— Всички вие, убеден съм, сте запознати с житейския път на свети Франциск Ксаверий, патрона на вашия колеж. По произхождение той принадлежал към старинен и знатен испански род и както си спомняте, станал един от първите сподвижници на свети Игнатий. Те се запознали в Париж, където Франциск Ксаверий преподавал философия в университета. Блестящият млад благородник и книжовник с цялото си сърце и душа се посветил на идеите на нашия велик отец-основател и както знаете, сам пожелал да бъде изпратен от свети Игнатий да проповядва в Източните Индий, за което е наречен Апостол на Индиите. Надлъж и нашир обходил той Изтока, от Африка до Индия и от Индия до Япония, носейки кръщението на народите. Казват, че само за един месец покръстил над десет хиляди езичници. Казват още, че дясната му ръка изсъхнала от непрестанното благославяне. Той мечтаел да отиде и в Китай, за да спечели там още много души за господа, но починал от треска на остров Сян Цзян. Велик светец е той, свети Франциск Ксаверий. Велик сред воините Христови!

Ректорът замълча, после продължи, тресейки пред себе си молитвено сбраните си ръце.

— Той е имал вярата, която планини премества.^[12] Да завоюваш десет хиляди души за господа, и то за един-едничък месец! Това се казва истински конкистадор, верен на девиза на нашия орден: Ad majorem dei gloriam! И запомнете добре: с велика власт е облечен той на небесата: властта да бъде наш ходатай, когато сме в скърби, властта да измолва всичко, за което вопием, стига то да е за благото на душите ни, най-паче властта да добива за нас благодатта на покаянието, когато съгрешим. Велик, велик светец е той, свети Франциск Ксаверий! Велик ловец на човеци!^[13]

Той престана да поклаща сключените си ръце, положи на тях челото си и изпитателно изгледа слушателите вляво и вдясно от себе си с тъмните си сурови очи.

В настъпилото мълчание техният тъмен огън озари здрача с червеникавото си зарево. Сърцето на Стивън се бе свило като пустинно цвете, което издалеч усеща повея на самума…

 

— Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от книгата на Еклесиаста, глава седма, стих четиридесети.^[14] В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Стивън седеше на първата скамейка в капелата на колежа. Зад масата, вляво от олтара, седеше отец Арнал. Той бе загърнал плещи в тежко наметало, изглеждаше пребледнял и изпит и гласът му хриптеше, пресипнал от простуда. Възкръснал тъй ненадейно пред него, старият учител събуди у Стивън спомена за живота в Клонгоус: гъмжило от момчета по широкото игрище, барата на нужника, малкото гробище отвъд липите край централната алея, където бе мислил, че ще го погребат, отблясъците на огъня по стената на лечебницата, където бе лежал болен, печалното лице на брат Майкъл. Понесена от прилива на тези спомени, душата му отново се превърна в душа на дете.

— Днес, невръстни мои братя в Исуса Христа, ний сме сбрани тук за един кратък миг, далеч от смутната суета на тоя свят, за да въздадем почит и похвала на един от най-великите светци: Апостола на Индиите, небесния покровител на вашия колеж, свети Франциск Ксаверий. Години наред, и то много повече, отколкото вие, скъпи мои чада, или аз бихме могли да си спомним, в навечерието на празника на своя свети патрон възпитаниците на този колеж са се оттегляли все в същия този храм, за да извършат ежегодните си духовни упражнения. Лети времето и носи своите промени. Мигар не забелязахте колко много неща се измениха дори само през последните няколко години? Мнозина от онези, които доскоро като вас седяха тук на предните скамейки, сега навярно са нейде из далечните страни, в знойните тропици или са погълнати от работа и задължения; едни се учат в семинарии, други кръстосват безбрежната шир на бездната морска, а трети вече негли са повикани от всемогъщия Бог в друг живот, за да им се каже: дай сметка за пристойничеството си^[15]. Все тъй се нижат годините край нас, времената се менят и за добро, и за зло, а питомците на колежа продължават да тачат паметта на великия светец и всяка година се оттеглят на духовни упражнения в навечерието на неговия празник, специално установен от нашата света майка църквата, за да прославя из рода в род името и делата на един от най-великите синове на католическа Испания.

Но нека видим първо какво означават думите духовни упражнения и защо те са всепризнато душеспасително средство за оногова, който е поревнал да живее като истински християнин и пред Бога, и пред людете. Духовните упражнения, скъпи мои чада, са едно временно оттегляне от житейската суета, от делничните грижи, с цел да изпитаме състоянието на нашата съвест, да поразмислим над тайните на светата религия и по-добре да разберем защо сме пратени в света. През идните няколко дни с божията помощ ще ви запозная с някои мисли относно Четирите сетни неща. А те, както на всинца ви е известно от катехизиса, са: смърт, съд, преизподня и небе^[16]. Ето защо ние ще се постараем из основи да ги опознаем през идните няколко дни, за да придобием от това познание вечно благо за душите ни. И помнете, скъпи мои чада, Бог ни е проводил в тоя свят с една-едничка цел: да изпълняваме святата Му воля и да спасим безсмъртните си души. Всичко друго е суета. Едно ни е насъщно: спасението на душата. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети?^[17] О, скъпи мои чада, истина ви казвам, нищо на тоя окаян свят не ще поправи такава загуба.

Затова ви моля, скъпи мои чада, прогонете през тия няколко дни от себе си всички светски помисли, уроци, удоволствия, тщеславие и отдайте цялото свое внимание на състоянието на вашите души. Едва ли следва да ви напомням, че през тези дни на духовни упражнения от всинца ви се очаква да спазвате смирено и благочестиво поведение и да избягвате всякакви шумни и непристойни развлечения. Старшите ученици, естествено, ще трябва да гледат никой да не престъпва този ред и аз особено разчитам, че префектите и офицерите от братството на нашата пресвета Дева и от братството на Светите ангели ще служат за пример на своите другари.

Нека прочее се потрудим да извършим нашите духовни упражнения в чест на свети Франциск с всичкото си сърце и с всичкия си разум. Благодатта на Господа Исуса Христа тогава през цялата година ще е с вас. Но преди всичко и над всичко нека тези упражнения станат за вас такъв празник, за който вие ще можете да си спомняте и след много години, когато може би ще сте далеч от този колеж и сред съвсем различни житейски обстоятелства, за който вие ще си спомняте с радост и признателност и ще благодарите Богу за това, че ви е низпослал тази възможност да положите първия камък на един благочестив, достопочтен и ревностен християнски живот. Но ако — а това никак не е изключено — в този миг сред вас, на тези скамейки, се намира и някоя клета душа, застигната от неизразимата злочестина да загуби светата Божия благодат и да затъне в скверен грях, то аз с пламенно упование се моля нашите духовни упражнения да станат прелом към поправление в живота на тая душа. Аз моля Бога посредством ходатайството на ревностния Му слуга свети Франциск Ксаверий да сподоби тая душа със сърдечно покаяние, щото Светото причастие в деня на свети Франциск тази година навеки да скрепи завета между Бога и нея. Да бъдат упражненията ни паметни на цял живот за праведни и за неправедни, за свети и за грешни.

Сами ми бъдете в помощ, мили мои невръстни братя в Христа! Бъдете ми в помощ с благочестивото си внимание, с набожното си усърдие, с цялата си обхода. Прогонете от своето съзнание всички светски помисли и мислете единствено за Сетните неща: смъртта, съда, преизподнята и небето. Помнещият ги, казва Еклисиаста, не ще съгреши вовеки. Оня, който помни Сетните неща, сявга ще ги има пред очи в своите постъпки и помисли. Праведни са на тогова и животът, и смъртта, защото вярва и знае, че ако много е пожертвал в тоя тленен живот, стократно и хилядократно повече ще му бъде въздадено в идещия ден, който трае вечно. И това благо, скъпи мои чада, аз от все сърце го пожелавам всекиму и всинца ви, в името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Сякаш гъста мъгла бе обвила разсъдъка му, докато той си отиваше вкъщи сред смълчаните си съученици, и с вцепенен ум я чакаше да се вдигне и разбули онова, което бе скрила. Прегладнял и свъсен, излапа обяда си и щом се нахрани и на масата останаха само мръсните влоясали чинии, стана и се приближи към прозореца, облизвайки с език тлъстината в устата и по устните си. Значи, паднал бе до състоянието на животно, което лиже муцуната си след ядене. Паднал бе до дъното: и в замъгленото му съзнание плахо затрепкаха проблясъци на страх. Той притисна лице о стъклото на прозореца и се вторачи в смрачаващата се улица. Сегиз-тогиз в неясната светлина преминаваха силуети на минувачи. Да, това е животът. Буквите ДЪБЛИН тягостно тегнеха на съзнанието му и в безпорядък се бутаха една о друга с мудно животинско упорство. Душата му, станала на тлъсто сало от постоянно угояване, пропадаше, обзета от скотски страх, все по-дълбоко в зловещите бездни на здрача, а тялото, немощното му, осквернено, безпокойно, беззащитно човешко тяло гледаше с помътен поглед, подвластно на бога на биците.

Следният ден донесе смъртта и страшния съд и душата му бавно започна да се пробужда от обзелото я безучастно отчаяние. Плахите проблясъци на страх прераснаха в духовен ужас, когато пресипналият глас на проповедника обвея душата му с мъртвешки лъх. И той изпита агонията. Усети, че леденото дихание на смъртта докосва крайниците му и плъзва нагоре към сърцето, пелена от мрак замрежва очите и един подир друг като улични фенери угасват светлиците на мисълта в мозъка, по кожата избиват последни капчици пот, крайниците немощно омекват, езикът набъбва, заплита се, замира, все по-слабо и по-слабо тупка сърцето, затихва, спира дъхът, клетият дъх, клетият безпомощен човешки дух, хълца и хлипа, хъхри и хърка в гърлото. Няма, няма, няма спасение! Той — самият той — умира, умира плътта, на която се бе поддал. В гроба! Там му е мястото! Заковете тоя труп в ковчег и гробарите да го откарат! Хвърлете го далеч от хорските очи, в зиналата яма, в гроба, да гние там за храна на плъпналата гмеж червеи, нека го разкъсват бързоноги тлъсти плъхове!

А още докато приятелите седят край смъртния одър със сълзи на очи, душата на грешника е вече застанала на съд. Миг преди съзнанието да угасне, целият земен живот преминава пред душевния гледец, ала вече няма време за размисъл, тялото е мъртво и обзета от ужас, душата се явява пред Христовото съдилище. Проявявал тъй дълго Своето милосърдие, сега Бог ще бъде справедлив. Дълго е търпял Той, увещавал е грешната душа, давал й е време да се покае, дълго е отлагал Своята отсъда. Но вече срокът е изтекъл. Имало е време и за грехове, и за наслади, имало е време да се поругаваш с Бога и със съветите на Светата Му църква, време да оскърбяваш могъществото Му и да престъпваш повеленията Му, да мамиш ближния си, да вършиш грях след грях и грях след грях и да таиш покварата си скрита. Това време е минало. Дошъл е ред на Бога и Него нито ще измамиш, нито ще излъжеш. Всеки грях сега ще изпълзи от своята бърлога: и най-метежният против волята Божия, и най-омерзителният за нашата жалка плътска природа; и най-смътното несъвършенство, и най-зверското злодеяние. Каква полза тогаз да си бил велик император, славен пълководец, прочут изобретател или най-учен между учените? Пред съда на Бога всички са равни. Праведните Той ще награди, грешните ще накаже. Човешката душа ще е осъдена в един-едничък миг. Един-едничък миг след смъртта на тялото тя вече е претеглена на везните. Частният съд е приключил и душата е преминала в селенията на славата или в затвора на чистилището, или пък, прокълната, с писък пропада в геената огнена.

Но това далеч не е всичко. Божията справедливост тепърва предстои да бъде явена на човеците: подир частния иде всеобщият съд. Ето, дошъл е Свършекът на света, Денят на Страшния съд.^[18] Звездите небесни падат на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, стърсва своите смокини. Слънцето, великото светило на вселената, е станало струнено ветрище. Месечината е като кръв. Небето се е дръпнало и се е сгърчило като свитък. Архангел Михаил, архистратигът на небесното войнство, се явява величествен и страшен в небесата. Стъпил с един крак на морето, с другия на земната твърд, той гръмогласно разтръбява с архангелската си тръба свършека на дните. Трикратен тръбен глас изпълва цялата вселена. Има време, имало е време, но няма повече да има време. При последното протръбяване душите на целия човешки род се стълпяват в Йосафатската до — лина: богати и бедни, знатни и простолюдни, мъдреци и глупци, праведни и грешници. Душите на всички човеци, живели нявга на земята, душите на родените и на още неродените, всички синове и дъщери Адамови се сбират в този страшен ден. И ето, дохожда Страшният съдник! Той вече не е смиреният Агнец Божи, вече не е кроткият Исус Назорей, скръбният Син человечески и Добрият Пастир. Сега Той възлиза на облаците във велика власт и слава, съпровождан от деветте ангелски чина: ангели и архангели, начала, сили и власти, престоли и господства, херувими и серафими! Той, всемогъщият Господ-Бог, вечният и изначалният! И Той проговорва: гласът Му се разнася до най-далечните предели на пространството, дори до бездънните бездни на ада. Той е Върховният Съдник и присъдата Му е без право на обжалване. Той призовава праведните при Себе си и им казва да влязат в Неговото царство, в царството на вечното блаженство, което е приготвил за тях. Неправедните прогонва от Себе си с вик на оскърбено величие: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели.^[19] О, каква мъка настава тогава за злочестите грешници! Побратим бива разлъчен от побратима, чада от родители, мъже от жените им. Клетият грешник простира ръце към всички, които са били свидни нему в земния му път, към онези, над чието благочестиво простодушие може би се е глумил, към онези, които са го съветвали и са се мъчили да го върнат в праведния път, към добрия брат, към любещата сестра, към майката и бащата, които са го обичали с безпределна любов. Късно е: праведниците се отвръщат от злощастните осъдени души, които сега са извадили наяве цялата си мерзост и злина. Горко вам, лицемери, горко вам, гробници варосани, които отвън помазвате лицата си, а отвътре сте пълни със смрад и нечистотии!^[20] Какво ще стане с вас в този страшен ден?

И този ден иде, ще дойде, трябва да дойде: денят на смъртта, съдният ден. Отредено е човеку да умре, а след смъртта иде Страшният съд. Неотменимо ще умрем. Не знаем кога и как, дали от мъчителна болест или от ненадейна злополука: в който час не мислите, тогаз ще дойде Син Божи.^[21] Затова бъдете и вие сявга готови, понеже знаете, че може да умрете всеки миг. Смъртта е общата ни участ. Смъртта и Страшният съд, донесени на света от греха на прародителите ни, са тъмните двери, които се затварят след нас в края на земното ни съществуване, дверите, които се отварят в незнайното и невидяното, дверите, през които трябва да премине всяка душа, сам-самичка, лишена от друга подкрепа освен от добрите си дела, без другар и братец, без родител и учител, които да й помогнат, самичка и трепереща. Нека тази мисъл сявга бъде в нашия ум и тогаз не ще съгрешим. Смъртта, която е мраз и ужас за грешника, е блажен миг за оногова, вървял по праведния път, който е изпълнявал повиненията си в този живот, не е пропускал нито утринни, нито вечерни молитви, приемал е често Светото причастие и е вършил добри и милосърдни дела. У благочестивия и боголюбив католик, у праведния човек смъртта не буди ужас. Нима самият Адисън, този велик английски писател, на смъртния си одър не изпрати да повикат разпънатия млад граф Уорик, за да му покаже как един християнин посреща своя край? Да, само благочестивият и боголюбив християнин, той и само той може да рече в сърцето си:

Де ти е, смърте, жилото?

Де ти е, аде, победата?^[22]

Всяка една от тези думи бе за него. Върху неговия грях, гнусен и спотаен, бе насочен целият гняв Божи. Ножът на проповедника се бе врязал до дъното на заболялата му съвест и той почувства, че душата му бе гноясала в греха. Да, проповедникът е прав. Дошъл бе Божият ред. Като звяр в бърлогата се бе въргаляла душата му в собствената си мръсота, но звукът на ангелската тръба я бе прогонил от тъмната дупка на греха навън, на светлина. Съдбовните слова, изречени от ангела, в миг бяха разрушили самонадеяното му спокойствие и сега в съзнанието му вилнееше вихърът на сетния ден. И неговите грехове — във въображението му блудници с елмазени очи — панически бягаха пред урагана и сгушени под козината си, в ужас писукаха като мишки.

Когато пресичаше площада на път за вкъщи, звънък девичи смях докосна пламналите му уши. Нежният радостен звук прониза сърцето му дори по-силно от архангелската тръба. И без да посмее да вдигне очи, той свърна настрана и продължи да върви, вперил поглед в сянката на сплетените храсталаци. В покрусеното му сърце се надигна вълна от срам и заля цялото му същество. Образът на Ема изплува пред него и под погледа й в сърцето му бликна нова вълна от срам. О, ако тя знаеше на какво е подложена в неговото въображение, как животинската му похот бе потъпкала и поругала нейната невинност! Къде остана чистата юношеска любов? Рицарството? Поезията? Задушливата воня на разпътството кадеше в ноздрите му: тестето зацапани от сажди фотографии, които криеше в комина на камината и пред чиито безсрамни или прикрито изобразени сцени на разврат той бе лежал и блудствал тялом и духом часове наред; чудовищните му сънища, населени с маймуноподобни същества и блудници, чиито очи святкат като елмази; гнусните изповедални писма, които бе писал, упоен от греховната си откровеност, и скришом бе носил със себе си в продължение на седмици, чакайки прикритието на нощта, за да ги подхвърли нейде в тревата накрай полето или мушне под някоя паянтова врата или в пролука на живия плет с надежда, че някоя девойка случайно ще ги зърне и тайничко ще ги прочете. Безумец! Безумец! Нима той наистина бе вършил всичко това? По челото му избиха хладни капчици пот от гнусните спомени, прииждащи в паметта му.

Когато този смъртен срам постихна, душата му се опита да се въземе от жалката си немощ. Бог и светата Дева бяха твърде далеч от него: Бог бе твърде велик и суров, а светата Дева — твърде чиста и непорочна. Но той си представи, че стои до Ема всред някаква необятна шир и смирено, със сълзи на очи скланя глава и целува ръкава на дрехата й.

Всред тази необятна шир, под нежния прозрачен вечерен небосвод, където едно облаче плува на запад, по бледозелените моря на небесата един до друг стоят те — две съгрешили деца. Грехът им дълбоко е оскърбил величието Божие, макар те още да са само две деца, но Нея — не; Нея, чиято красота неземна е и не погубва устремения към Нея взор, защото като Своето знамение е Тя — лъчезарна мелодична утринна звезда^[23]. В очите, с които ги гледа, няма нито гняв, ни укор. Тя съединява ръцете им ръка в ръка и мълви на сърцата им:

— Хванете се за ръце, Стивън и Ема^[24]. Сега е чудна вечер в небесата. Вие съгрешихте, но оставате завинаги мои деца. Сърце сърцето нека люби. Хванете се за ръце, мои мили деца, и ще бъдете щастливи един с друг и сърцата ви ще се обичат.

Цялата капела бе обляна в мътна пурпурна светлина, която се процеждаше през спуснатите щори, а един блед лъч, врязал се като копие през пролуката между края на щорите и перваза, докосваше гравираните бронзови свещници върху олтара и те блестяха като бранните брони на ангелското войнство.

Дъжд се лееше над капелата, над градината, над колежа. Щеше да вали безспирно, нечуто. Сантиметър по сантиметър водите ще се надигат и залеят тревата и храстите, дърветата и къщите, паметниците и планините. И всички живи твари ще се издавят нечуто: птици, хора, слонове, прасета, деца — трупове, плаващи беззвучно сред отломките на гинещия свят. Четиридесет дни и четиридесет нощи ще се лее дъждът, докато водите не залеят лицето на земята.

Може би. Защо не?

— Преизподнята се е разширила и безмерно е разтворила устата си — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от Книгата на Исайя, глава пета, стих четиринадесети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Проповедникът извади от вътрешния джоб на сутана си часовник без верижка, за миг се вгледа мълком в циферблата и безшумно го сложи на масата пред себе си.

Той заговори с равен глас:

— Адам и Ева, скъпи мои чада, бяха, както знаете, нашите прародители; спомняте си, че Бог ги сътвори, за да заемат в небесата мястото, опустяло след падането на Луцифера и непокорните ангели. Луцифер, казват, бил син на зората, могъщ и лъчезарен ангел. Но паднал; паднал и заедно с него паднали една трета от небесното войнство; паднал и бил низвергнат заедно с бунтовните си ангели в ада. Непостижима тайна е неговият грях. Богословите смятат, че той е паднал поради своята горделивост, поради един-едничък, заченат в миг греховен помисъл: nono serviam — няма да служа. Този миг станал негова погибел. Само за миг оскърбил той величието Божие с греховния си помисъл и Бог на вечни времена го низвергнал от Себе си в ада.

И сътвори тогава Господ-Бог Адам и Ева и ги посели в Едем, в Дамаската равнина, в оная дивна градина, заляна от слънце и багри и преизобилна на тучна зеленина. Плодородната земя щедро ги кърмеше със своите дарове; драговолно им служеха зверовете и птиците небесни; те не знаеха злините, които нашата плът е наследила: болестите, нищетата и смъртта; всичко, което всемогъщият и щедър Бог можа да стори за тях, биде сторено. Но той им заръча и едно условие: послушание на Словото Му. Повели им да не вкусват от плода на забраненото дърво.

Уви, мили мои невръстни братя, и те също паднаха. Дяволът, някогашният сияен ангел, синът на зората, станал лукав изкусител, ги споходи в образа на змията, най-хитрата от всички земни твари. Завидял им бе. Той, падналият светлоносец, не можеше да се примири с мисълта, че сътвореният от кал човек обладава наследие, което той по собствена вина бе загубил навеки. Яви се той на жената, на по-слабия съсъд, и изливайки в ухото й отровата на своето красноречие, й обеща — о, проклето да е богохулното му обещание! — че ако тя и Адам вкусят от забранения плод, ще бъдат като богове. Не, нещо повече, като самаго Бога. И Ева се поддаде на коварството на архиизкусителя. Яде от ябълката, па даде и на Адам. А тоя нема̀ сила на духа да й се възпротиви. Отровният език на сатаната бе сторил своето. Те паднаха.

И тогаз в райската градина се зачу гласът Господен, който диреше сметка от Своето творение, човека; и Михаил, архистратигът на небесното войнство, се яви пред съгрешилата двоица с огнен меч в ръка и ги изпъди от Едемската градина, в света на болестите и враждите, на жестокостта и отчаянието, на труда и лишенията, с пот на лице да си изкарват хляба. Но дори и тогаз колко милостив бе Господ-Бог. Съжали той клетите ни съгрешили прародители и им обеща, че щом времето се изпълни, ще проводи от небесата Оня, който ще ги изкупи и отново направи чада Божии и наследници на Царството небесно; и Той, Спасителят на падналите люде, ще бъде Неговият единороден Син, Второто Лице на Светата Троица, Вечното Слово.

Той дойде. Той биде роден от пречистата Дева Мария, Божията майка. Роден биде в една бедна ясла в Юдея и живя като прост дърводелец до тридесетата Си година, когато се изпълни часът за Неговото дело. И тогаз, преизпълнен от любов към хората, Той тръгна да обихожда градове и села, проповядвайки благовестието за царството Божие.

Слушаха ли Го? Да, слушаха Го, но не пожелаха да Го чуят. И Той биде хванат и вързан като обикновен престъпник, подигран и охулен като безумец, отритнат, за да бъде пуснат един прочут разбойник, бичуван с пет хиляди удара, увенчан с трънен венец, влачен по улиците от юдейската паплач и римските войници, съблечен гол и разпнат на кръста и прободен с копие в ребрата, така че от раненото тяло на Нашия Господ изтече кръв и вода.

Ала още тогаз, в оня час на велики мъки, милостивият ни Спасител съжали човешкия род. И още тогаз, на Голгота, Той положи основите на светата католическа църква, и според завета Му портите адови няма да й надделеят, положи основите й на вековечната скала и я дарува със Своята благодат, принесе в жертва Себе си и обеща, че ако хората послушат словото на Неговата църква, те ще заслужат вечен живот, но ако след всичко сторено за тях упорстват в греховността си, за тях остават вечните мъки: адът.

Гласът на проповедника замря. Той мълком сбра молитвено длани, раздели ги. Сетне продължи:

— А сега нека за миг се опитаме да си представим, доколкото умът човешки побира, какво представлява това обиталище на осъдените, създадено от разгневения, но справедлив Бог за вечно наказание на грешниците. Адът — това е една тясна, тъмна и смрадна тъмница, обиталище на демони и осъдени души, изпълнено с огън и дим. Тая тясна тъмница е умишлено направена от Бога за наказание на онези, които не са пожелали да се подчинят на Неговите закони. На клетниците, които гният в затворите по тая земя, е предоставена поне известна свобода на движенията, било то само между четирите стени на килията или в мрачния затворнически двор. Но не и в ада. В това ужасно мъчилище, за чиито стени казват, че били дебели четири хиляди мили, осъдените са натрупани на купчина поради безчетното си множество и затова са така приклещени и така безпомощни, че както блаженият свети Анселм^[25] пише в своята книга за подобията, никой не може да отмахне дори червея, който гложди окото му.

Те лежат, хвърлени във външната тъмнина^[26], защото — запомнете — огънят в ада не излъчва никаква светлина. Както по повеля на Бога огънят във Вавилонската пещ изгуби жарта си, но запази светлината си^[27], така, пак по Негова воля, огънят в ада запазва ужасната си жар, ала гори във вечен мрак. Вековечно бушува тази буря от тъмнина, тъмни пламъци и тъмен дим от горяща сяра, сред които телата са струпани едно връз друго, лишени от глътчица въздух. От всички напасти, с които Бог порази фараонската земя, само една биде наречена ужасна: тъмнината^[28]. С какво име да назовем тогаз тъмнината на ада, която трае не три дни, а цяла вечност?

Ужасът на тая тясна и непрогледна тъмница се умножава от чудовищното й зловоние. Всичката земна нечистота, поганта и гнусотата на света, знаем, ще се стекат в нея като в огромна воняща клоака, щом страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света. Чудовищното количество сяра, която гори там, също изпълва целия ад с непоносимата си смрад, а и телата на самите осъдени издават такива отровни изпарения, че както казва свети Бонавентура^[29], и едно от тях стига, за да зарази целия свят. Дори въздухът, който дишаме, става спарен и смраден, щом бъде затворен за дълго. Представете си тогава каква смрад трябва да цари в ада! Представете си един разкапан и зловонен труп, който лежи в гроба и се разлага, един сплут, лепкаво-мазен леш. Представете си същия този труп, обхванат от пламъци, облизван от огнените езици на горящата сяра: той изпуска гъстък удушлив зловонен дим и гнусна смрад. Представете си най-сетне този схумен гнойник, от който ви се повдига, умножен и преумножен стотици и хиляди пъти по милионите и милиарди трупове — сплути, струпани накуп в зловонната тъма, едно огромно гниещо скопище човешка плесен. Представете си всичко това и тогава ще добиете известно понятие за ужасното зловоние на ада.

Но не това зловоние, колкото и да е ужасно, не то е най-страшното мъчение, на което са подложени осъдените. Мъчението с огън — това е най-чудовищното изтезание, с което един тиранин може да мъчи своята жертва. Поставете само за миг пръста си в пламъка на горяща свещ и ще усетите каква е болката от огъня. Но нашият земен огън е създаден от Бога за благото на човека — да поддържа в него искрицата на живота и да му служи в труда, докато огънят на ада има съвсем различни свойства и е създаден от Бога, за да измъчва и наказва непокаяните грешници. Освен това предметите изгарят сравнително бърже в пламъците на нашия земен огън, в зависимост от своята горимост, затова човешкият гений е успял дори да изобрети химически вещества, които спират или забавят неговото действие. Но сернистият жулел, който гори в ада, е вещество, предназначено да гори навеки и навеки с невиждана ярост. При това нашият земен огън едновременно и гори, и разрушава, тъй че колкото по-силно гори, толкова по-скоро стихва; пламъците на адовия огън, напротив, имат свойството да изгарят, без да разрушават, и макар че бушуват с безпределен бяс, те бушуват навеки.

И още нещо: нашият земен огън, колкото и яростно и нашироко да се разпростира, винаги има предел; а огненото езеро в ада е безпределно, безбрежно и бездънно. Писано е, че самият сатана бил принуден да признае в отговор на въпроса на един войник, какво, че и цяла планина да се сгромоляса в огнения океан на преизподнята, тя в миг ще изгори като капчица восък. Този страшен огън изтезава телата на осъдените не само отвън, но всяка осъдена душа носи ада и в самата себе си, в собствената й утроба свирепства този всепоядащ огън. О, ужасна орис на злочестите създания! Кръвта във вените завира, къкри и клокочи, мозъкът в черепа цвърчи, в гръдта гори сърцето и се пръска, врят вътрешностите като нажежено желе, очните ябълки пламтят като разплавени оловни топки.

И все пак всичко, което отбелязах във връзка с яростта, свойствата и безпределността на тоя огън, е нищо в сравнение с неговата мощ в качеството му на оръдие, чието предназначение според Божествения промисъл е да наказва както душата, така и тялото. Тоя огън, пряко породен от гнева Господен, действа не сам по себе си, а като оръдие на Божието мздовъздаяние. Както водата в кръщелния купел очиства и възражда душата ведно с тялото, така и възмездителният огън изтезава духа ведно с плътта. От изтезанията страдат всички сетива на плътта, а заедно с тях и всички способности на душата: зрението — от абсолютната непрогледна тъмнина, обонянието — от отвратителната смрад, слухът — от стенанията, писъците и проклятията, вкусът — от гнусната гнилоч, разтленната проказа и всяческата задушлива гадост, осезанието — от нажежените вили и шишове и безмилостните огнени езици. А чрез всички тези изтезания на плътта бива изтезавана в самата й същност и безсмъртната душа насред неизброимото множество от бушуващи клади, запалени в бездната от оскърбеното величие на всемогъщия Бог и раздухвани във вековечна и всеразгаряща се ярост от диханието на Неговия гняв.

Забележете накрая, че мъченията в тази адова тъмница се умножават и от съжителството с другите осъдени. На земята близостта до злото е толкова опасна, че дори растенията сякаш инстинктивно се отдръпват от всичко гибелно и вредно за тях. В ада всички закони са преобърнати: всеки е забравил семейство, родина, приятели и близки. Осъдените вият и вопият, и проклинат един другиго, а мъките и яростта им се усилват от присъствието и на други същества, измъчвани и ожесточени като тях самите. Всичко човешко е изчезнало. Воплите на гърчещите се грешници изпълват всички кътчета на бездънната бездна. Погиналите се давят от богохулства, от ненавист към другите осъдени и от проклятия към всички съучастници в техните грехове. В стари времена имало обичай да наказват отцеубиеца, човека, вдигнал светотатствена ръка срещу собствения си баща, като го хвърляли в морските глъбини зашит в чувал заедно с петел, маймуна и змия. Намерението на законодателите, измислили тая присъда, било да накажат престъпника посредством близостта му до тези злобни и свирепи твари. Но какво е яростта на безсловесните твари в сравнение с яростта на проклятията, които бълват от напуканите уста и горящите гърла, щом само осъдените забележат всред събратята си по страдание онези, които са ги подстрекавали и поощрявали в греха, онези, чиито слова първи са посели в ума им семената на греховни помисли и греховен живот, онези, чиято безсрамна лъст ги е въвела в греха, онези, чиито очи са ги съблазнили и отклонили от праведния път? Да, те се нахвърлят срещу съучастниците си с хули и проклятия. Ала безсилни и безпомощни са те: късно е да се покаят.

На последно място помислете какво страховито страдание изпитват осъдените души — и съблазнителите, и съблазнените — от съжителството си с бесовете. Дяволите измъчват грешниците двояко: със своето присъствие и със своите укори. Не е по силите ни да си представим колко ужасни са тези дяволи. Света Катерина Сиенска^[30], която веднъж видяла жив дявол, сведочи, че би предпочела до края на дните си да върви по разжарени въглени, нежели един-едничък път отново да зърне подобно ужасно чудовище. Тези дяволи, които някога са били красиви ангели, сега са станали точно толкова уродливи и отвратителни, колкото са били красиви. Те се подиграват и гаврят с осъдените души, които сами са въвлекли в погибел. И именно те, злите демони, в ада се превръщат в гласове на съвестта. Защо съгреши? Защо се поддаде на сатанинската съблазън? Защо се отвърна от благочестивия живот и добрите дела? Защо не страни от тинята на греха? Защо не изостави тоя лош другар? Защо не се отказа от тоя разпътен, от тоя нечист навик? Защо не се вслуша в съветите на своя изповедник? Защо, дори след като бе съгрешил един, два, три, четири или дори сто пъти, не се разкая за низостта си и не се обърна към Бога, който само чакаше разкаянието ти, за да ти опрости греховете? За разкаяние е вече късно. Има време, имало е време, ала няма повече да има време. Имало е време скришом да грешиш и време да угаждаш и на леността си, и на горделивостта си; време да ламтиш за запретеното и време да отстъпваш пред щенията на низката природа; имало е време да живееш като скота безсловесни, не, по-зле от скота, защото той поне е твар, лишена от разум, който да говори; имало е време, ала няма повече да има време. Бог те зовеше с безброй гласове, но ти не щеше и да чуеш. Не рачи да съкрушиш горделивостта и злобата в сърцето си, не рачи да върнеш нечестиво придобитото, не рачи да преклониш глава пред поученията на твоята света църква и да изпълниш християнския си дълг, не рачи да изоставиш лошите другари, не рачи да избегнеш гибелната съблазън. Ето, такава е речта на сатанинските мъчители: гавреща се и осъдителна, изпълнена с омраза и отвращение. Да, именно отвращение! Защото дори те, самите дяволи, са паднали в единствения грях, съизмерим с ангелската им природа: бунта на разума; и те, дори те, нечестивите дяволи, с отвращение и погнуса ще извърнат очи от нечуваните грехове, с които презреният човек безчести и скверни храма на Духа Светаго^[31], безчести и мърси самия себе си.

О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, дано никогаж не ни сполети участта да чуем тая реч! Дано не ни сполети тая участ! Аз горещо моля Господа-Бога ни една-едничка душа от сбраните днес в тоя храм да не попадне в сетния ден на страшната разплата сред онези злочести създания, които Великият Съдник навеки ще пропъди от очите Си, за никого от нас да не прозвучи страхотната присъда: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!

С подкосени нозе той се промъкна между пейките и излезе от капелата. Кожата по главата му потръпваше, сякаш го докосваха невидими пръсти. Изкачи се по стълбата и тръгна по коридора, по чиито стени като обесени злодеи висяха накачените палта и мушами: безглави, подгизнали и грозни. И с всяка стъпка нарастваше ужасът му дали вече не е мъртъв, дали душата му не е изтръгната от телесната й обвивка, та той презглава да пропада в бездната.

Подът се олюля под нозете му и той рухна на чина, отвори напосоки някаква книга и се вглъби в нея. За него! Всяка дума бе за него! Точно така. Бог бе всемогъщ. Всеки миг можеше да го призове, още сега, както си седи на чина, преди дори да осъзнае къде. Ето, Бог го зовеше. Сега? Какво? Сега? Цялото му тяло се сгърчи, усетило всепоядащите огнени езици, плътта му пресъхна и повехна, опалена от повея на палещия вихър. Мъртъв бе. Да. Това бе съдът. Вълна от огън плисна по цялото му тяло: първата. Още една. Мозъкът му пламна. Още една. Мозъкът закъкри, заклокочи, лобът се пропука и изригна в пламъци като огнен венец, като неистов хор от гласове:

— Ад! Ад! Ад! Ад! Ад!

Гласове… Кой говореше до него?

— За ада.

— Така и ви се пада. Натри ли ви носовете?

— И още как. Разтрепериха ни се гащите.

— С вас само така трябва, и то по-честичко, че съвсем сте се разхайтили.

Прималял, той се облегна на чина. Жив. И този път Бог го бе пощадил. Още бе в познатата класна стая. Господин Тейт и Винсент Херон, застанали до прозореца, разговаряха, шегуваха се, поглеждаха проливния дъжд навън и клатеха глави.

— Дано се разнесе. Имах намерение да се поразходя с велосипеда до Малахайд с приятели. По пътя сигурно е кал до колене.

— Може и да се разнесе, сър.

Познатите гласове, познатите думи, тишината на класната стая, когато гласовете замлъкнаха и остана само едно шумолене като от спокойно пасящо стадо — другите момчета кротко дъвчеха обедните си закуски, — успокоиха изтерзаната му душа.

Имаше, имаше време. О, Майко Божия, прибежище на грешниците, застъпи се! Спаси, Пречиста Дево, спаси от бездната на смъртта!

Часът по английски започна с препитване по история. Крале и фаворити, интриганти и епископи се занизаха пред него като безмълвни привидения, скрити зад маските на своите имена. Всички бяха мъртви: и всички бяха минали през съда. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети? Най-сетне той бе разбрал: човешкият живот се разстилаше край него — една мирна равнина, из която задружно се трудеха хора-мравки, а мъртъвците спяха под смълчаните гробове. Лакътят на съседа му го докосна и докосна камъка в сърцето му: и когато отговори на въпроса на учителя, той чу, че собственият му глас бе изпълнен със спокойствието на смирение и разкаяние.

Душата му се потопи още по-дълбоко в глъбините на покайния мир и неспособна да понася повече мъчителния страх, потъвайки, тихом възнесе молитва. Да, да, все пак той щеше да бъде пощаден, щеше да се покае в сърцето си и да получи опрощение; и тогава там горе, на небесата, щяха да видят, че той е готов да отдаде целия си живот, за да изкупи своето минало, всеки свой миг. Почакайте само.

— Всеки миг, Господи! Всеки, всеки!

Някой открехна вратата и съобщи, че в капелата изповедите вече са започнали. Четирима ученици напуснаха стаята; той чу, че по коридора минават и други. Трепетен хлад повя в сърцето му, едва осезаем, като лъх на лек ветрец, но безмълвно заслушан и обзет от терзания, той сякаш бе долепил ухо до собствения си сърдечен мускул и усещаше как сърцето му тръпне и се свива, заслушан в ускореното пърхане на клапите му.

Нямаше изход. Длъжен бе да се изповяда, да изговори с думи всичко, което бе вършил и мислил, грях подир грях. Но как? Как?

— Отче, аз…

Мисълта прободе слабините му като хладен лъскав кинжал: покай се! Не, само не там, в капелата на колежа. Той щеше да изповяда всичко, искрено да изброи всичко, каквото бе съгрешил с мисъл и дела; ала само не там, сред съучениците си. Далеч от тях, в някое глухо място щеше да прошепне своя позор; и той смирено се помоли Богу да не му се гневи, задето не му достига кураж да се изповяда в капелата; и в пълно съкрушение на духа нечуто отправи към юношеските сърца молба за прошка.

Мина време.

И отново той седеше на първата пейка в капелата. Навън денят вече гаснеше и през вехтите тъмночервени завеси бавно се процеждаха последните слънчеви лъчи, сякаш сетният ден клонеше към заник-слънце и тръбачът зовеше на съд всички души.

— Отхвърлен съм от Твоите очи — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от тридесетия псалом, стих двадесет и трети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.

Проповедникът заговори със спокоен ласкав глас. Лицето му излъчваше доброта и върховете на пръстите му, опрени един о друг, образуваха малка клетка.

— Тази заран в нашата беседа за ада ние се опитахме да извършим онова, което светият основател на нашия роден в книгата си с духовни упражнения нарича compositio loci^[32]. Направихме, сиреч, опит да възсъздадем с помощта на духовните си сетива във въображението си материалната същност на това ужасно мъчилище и характера на телесните изтезания, на които са подвъргнати всичките му обитатели. Тази вечер накратко ще спрем вниманието си върху характера на духовните мъки в ада.

Запомнете добре: всеки грях е двойно злодеяние. От една страна, грехът е позорен сговор с прищевките на развратената ни природа, отстъпка пред низките страсти, пред мръсното и скотското, от друга страна обаче, грехът е и отвръщане от гласа на по-висшата природа, от всичко, що е чисто и свято, от самаго Господа-Бога. Затова в ада всеки смъртен грях бива наказван с два вида мъки: телесни и духовни.

Прочее най-страшната от духовните мъки е мъката от загубата и тя наистина е толкова силна, че сама по себе си надминава всички останали страдания, взети заедно. Свети Тома, най-великият църковноучител, ангелският доктор, казва, че няма по-ужасно проклятие от това човешкият разум да бъде всецяло лишен от божествената светлина, а сърцето — надменно отвърнато от благостта Божия. Бог, запомнете това добре, е безкрайно благо същество и затова загубата на подобно същество не може да не е безкрайно мъчителна. В този си живот ние не можем достатъчно ясно да си представим какво означава такава загуба. Ала осъдените в ада, в придатък към страшните мъки, си дават съвсем точна сметка за това, което са загубили, и съзнават, че безвъзвратната загуба е причинена от собствените им грехове. В самия миг на смъртта възлите на плътта се разтрогват и душата тутакси литва към Бога. Душата се стреми към Бога като към средоточието на своето битие. Запомнете, мои мили невръстни братя, нашите души жаждат единение с Бога. Ние идем от Бога, живеем чрез Бога и принадлежим на Бога: ние сме Негови, неразлъчно Негови. Бог обича с божествена любов всяка човешка душа и всяка човешка душа живее в тая любов. И би ли могло да бъде инак? Всяко наше дихание, всяка мисъл, всеки миг от нашия живот извира от неизчерпаемата благост Божия. И ако болка къса сърцето на майката, разлъчена от своето чедо, на изгнаника, прокуден от роден край и бащино огнище, на човека, откъснат от своите другари, о, помислете само каква болка, какви терзания ще мъчат клетата душа, лишена от близостта на преизпълнения с благост и любов Създател, който я е извикал на живот от небитието, подкрепял я е в земния й път, обичал я е с безпределна любов! Следователно да бъдеш навеки отлъчен от най-висшето си благо, от Бога, и да усещаш болката от тая загуба, съзнавайки, че е непоправима — това, значи, е най-страшното мъчение, което може да изпита сътворената душа — poena damni, мъка от загубата.

Втората духовна мъка, на която са подвъргнати осъдените в ада, са угризенията на съвестта. Както в гниещия труп се завъждат червеи, така в гноясалата от грехове душа на осъдения се заражда вечно угризение, появява се жилото на съвестта или както папа Инокентий III го нарича — червеят с тройното жило. Първото жило на твоя жесток червей е споменът за прежните наслади. О, какъв ужасен спомен! В езерото на всепоглъщащите пламъци горделивият властелин ще си припомни разкоша на своя двор, нечестивият мъдрец — своята библиотека и научни прибори, ценителят на изкуствата — своите статуи, картини и всички други съкровища, чревоугодникът — разточителните пиршества, изисканите гозби и отбраните вина; скъперникът ще си припомни своите сандъци със злато, разбойникът — нечестиво придобитите богатства, озвереният, отмъстителен и безпощаден убиец — кървавите си злодеяния и безчинства, сластолюбецът и прелюбодеецът — срамните си и гнусни наслади. Ще си припомнят те всичко това и ще възненавидят и себе си, и греховете си. Защото колко жалки ще изглеждат тогава всички тия наслади на душата, осъдена да се мъчи в адовия огън на вечни векове! Каква неистова ярост ще ги обземе при едничката мисъл, че са загубили небесното блаженство заради земната тлен, заради шепа монети, суетна слава, плътски удоволствия, заради една сладостна тръпка. О, те ще се разкаят, но това е второто жило на червея на съвестта — закъснялото и безполезно разкаяние за извършените грехове. Правосъдието Божие непреклонно изисква разумът на тези жалки създания да бъде постоянно съсредоточен върху извършените от тях самите грехове, нещо повече, както посочва свети Августин, Бог ще всели в тях собственото си познание за греха и тогава всеки грях ще се разкрие пред тях в цялата си чудовищна мерзост, точно такъв, какъвто изглежда в очите на Бога. Те ще съзрат всичката низост на греховете си и ще се разкаят, но ще бъде твърде късно и те горко ще оплакват възможностите, които са пропуснали. Това е последното, най-острото и най-безмилостното жило на червея на съвестта. Съвестта ще рече: имаше време и възможности да се покаеш, но ти не пожела. Родителите ти те възпитаваха в благочестие. Можеше да се възползваш от тайнствата, благодатта и индулгенциите на църквата. Божият служител бе до теб, за да те напътства, да те връща в праведния път, щом се заблудиш, да прощава греховете ти независимо от броя и мерзостта им, стига само да се бе изповядал и разкаял. Не. Ти не пожела. Ти пренебрегна служителите на светата църква и обърна гръб на изповеднята, за да затънеш все по-дълбоко и по-дълбоко в тинята на греха. Бог те зовеше, заплашваше, молеше те да се върнеш при него. О, какъв срам, какъв позор! Самият Вседържител умоляваше тебе, творението от кал, да обичаш Него, своя Създател, и да вървиш по закона Му. Не. Ти не пожела. А сега дори да наводниш целия ад със сълзите си, ако все още можеш да плачеш, този океан от покаяни сълзи не ще ти даде онова, което би ти дала една-едничка искрено пролята сълзица на разкаяние по време на смъртния ти живот. Сега просиш само миг от земния си живот, за да се разкаеш: всуе. Това време мина: мина навеки.

Ето такова е тройното жило на съвестта, тая ехидна, която гризе клетниците в ада право в сърцето и затова, изпълнени с пъклена ярост, те проклинат себе си и своето безумство, проклинат лошите другари, довели ги до погибел, проклинат бесовете, които са ги съблазнили на земята, а сега, във вечността, ги подиграват и мъчат, хулят и проклинат дори самия Всевишен, чиято благост и дълготърпение са презрели и оскърбили, но от чието всемогъщество и справедливост не са могли да убегнат.

Следващото духовно мъчение, на което са подвъргнати осъдените в ада, е мъката от разширимостта. На много злини е способен човек в земния си живот, ала не е в състояние да ги извърши наведнъж, понеже едно зло често поправя или прекъсва някое друго, също както една отрова често служи за противоотрова срещу някоя друга. В ада, напротив, всяко отделно мъчение не само не прекъсва другите, ами ги разширява и им придава нова сила. Нещо повече. Тъй като нашите духовни способности са по-съвършени от телесните ни сетива, мъките, които те търпят, са и много по-жестоки. И точно както всяко сетиво на плътта, всяка способност на духа също е подвъргната на подходящо изтезание: въображението е наказано с чудовищни видения, чувствата — ту с копнеж, ту с ярост, съзнанието и разсъдъкът — с вътрешен мрак много по-ужасен дори от непрогледната външна тъмнина, която цари в тоя непоносим затвор. Злобата, обзела тия ожесточени души, макар и безсилна, се отличава с безграничната си разширимост и безпределна продължителност и представлява чудовищно състояние на греховност, което трудно бихме могли да си представим, ако не вземем предвид цялата уродливост на греха и ненавистта, която Бог храни към него.

В противовес на тая мъка от разширимостта, но успоредно с нея ние различаваме мъката от напрегнатостта. Адът е средоточие на зло и както знаете, напрегнатостта в центъра на всеки предмет многократно надвишава тая в неговата периферия. В ада няма никакви противосили или примеси, които да отслабят или поне мъничко да притъпят мъките. Нещо повече, дори онова, което само по себе си е благо, в ада става зло. Близостта на хората, която навсякъде другаде носи утеха на страдалеца, тук е източник на постоянни мъки; знанието, към което всички се стремят като към най-висшето благо на разума, тук бива много по-ненавистно от невежеството; светлината, за която копнеят всички твари — от Създателя на творението до най-нищожното горско растение, — предизвиква тук ожесточено отвращение. В земния живот нашите страдания са или недълговечни, или не са прекомерно тежки, защото човек или ги превъзмогва със силата на навика, или ги прекратява, като загине, смазан от тежестта им. Мъките в ада обаче не могат да бъдат надмогнати по пътя на привикването, защото се отличават не само с чудовищна напрегнатост, но и с безкрайно многообразие: всяка мъка бива, така да се каже, възпламенена от някоя друга, но в същото време подхранва огъня на оная, която я е предизвикала, с още по-яростен пламък. Още по-малко пък би могла човешката природа да намери спасение от напрегнатостта и многообразието на тези изтезания в смъртта. Защото душата бива съхранявана и поддържана в злото, за да бъдат страданията й още по-големи. Безпределната разширимост на мъченията, неописуемата напрегнатост на страданията, безкрайното многообразие на изтезанията, ето какво заповядва разгневеният от грешниците Вседържител, ето какво налага небесната светиня, оскърбена и отритната заради срамната порочна похотливост на покварената плът, ето какво изисква кръвта на невинния Агнец Божи, проляна за изкупление на грешниците и потъпкана от най-мерзките измежду мерзките.

Последна и върховна мъка, мъката на мъките в това ужасно място, е вечността на ада. Вечност! О, зловещо злокобно слово! Вечност! Чий ум човечески ще може да те проумее? Помнете, вечност от мъка! Дори адовите мъки да не бяха толкова ужасни, колкото са, те пак щяха да са безпределни, понеже са предопределени да траят навеки. Но бидейки вечни, те, както знаете, са същевременно и непоносимо разширими, и нетърпимо напрегнати. Ужасно мъчение би било навеки да търпиш ужилването на едно-едничко насекомо! Какво ли е тогава навеки да търпиш многообразните мъчения на ада? Навеки! Във вечните векове! Не година, не столетие, навеки! Помъчете се да си представите страхотното значение на тая дума. Всички вие неведнъж сте виждали пясъка покрай морето. Колко незабележими са мъничките песъчинки! И колко ли такива незабележимо ситни песъчинки ще са нужни, за да се напълни мъничката шепа на дете, което си играе с пясъка? А сега си представете цяла планина от такива песъчинки, която е висока един милион мили и се възвишава от земята до най-далечните небеса, която е широка един милион мили и се простира до самия край на вселената и чийто диаметър е също един милион мили. Представете си после цялата тая гигантска маса от безбройни песъчинки, умножена по сбора от всички горски листа, всички водни капчици в безбрежния океан, всички пера на птиците, всички люспи на рибите, всички косми на зверовете и всички атоми в необятните въздушни простори; представете си най-сетне, че веднъж на един милион години една мъничка птичка каца на тая планина и отнася в човчицата си една микроскопична песъчинка. Колко милиона милиони векове ще изтекат, дорде птичката успее да отнесе един квадратен дециметър от планината, и колко милиарда милиарди хилядолетия ще изтекат, дорде дойде ред на последната песъчинка? Ала дори когато изтече и тоя необятен срок от време, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността. В края на всичките тез билиони и трилиони години вечността едва ще е наченала. И ако тая планина изново израсте и се извиси цяла-целеничка и изново мъничката птичка я заотнася песъчинка по песъчинка до сетното зрънце; и ако тя се извисява и бива отнасяна толкоз пъти, колкото има звезди на небето и атоми във въздуха, и водни капчици в морето, и листа по дървесата, и пера на птиците, и люспи на рибите, и косми по зверовете, дори тогаз, след като безброй пъти се е извисявала и смалявала тая необозримо огромна планина, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността; да, дори тогаз, след всичко това, след тая бездна от време, при едничката мисъл за която шеметно ни се завива свят, вечността едва ще е наченала.

Веднъж един светия (и то, доколкото си спомням, един от светите отци на нашия орден) бил удостоен да види ада. Сторило му се, че стои насред грамадна мрачна зала, чиято тишина бива нарушена само от тиктакането на някакъв гигантски часовник. Неспирно тиктакал този часовник и на светия отец му се сторило, че той неспирно повтаря две думи: сявга, нивга; сявга, нивга. Сявга да си в ада, нивга на небето; сявга да си афоресан от лика Господен, нивга да не бъдеш сподобен с блажено лицезрение; сявга да си в огнената пещ, облазен с гад и мушен с нажежени вили, нивга да не бъдеш отърван; сявга да те гложди съвестта, спомени да те терзаят до полуда, да си помрачен от бяс и от отчаяние, нивга да не бъдеш пощаден; сявга да проклинаш и да ненавиждаш злите демони, които сатанински се упиват от теглото на наивните глупци, нивга да не зърнеш лъчезарните одежди на блажените души; сявга да вопиеш в огнената бездна и да молиш Бога миг да ти дарува, само миг на отдих от ужасната агония, нивга, ни за миг дори да не получиш прошка; сявга да се мъчиш, нивга да не си блажен; сявга да си прокълнат, нивга да не се спасиш: сявга, нивга, сявга, нивга. О, какво страхотно наказание! О, вечност на нескончаемо страдание, на нескончаеми телесни и духовни мъки, и ни един-едничък лъч надежда, ни един-едничък миг на отдих, о, вечност на безпределна по размах и по напрегнатост агония, на безгранично продължителни и безкрайно многообразни изтезания, изтезания, които навеки съхраняват навеки изтезаваната жертва, на отчаяние, което вековечно терзае душата и инквизира плътта, вечност, всеки миг от която сам по себе си е вечност, и то вечност от мъки! Ето — такова е ужасното наказание, отредено от всемогъщия и всеправеден Бог томува, който умре в смъртен грях.

Да, от всеправедния Господ-Бог. Човеците, които сявга разсъждават само по човечески, недоумяват защо за един-единствен тежък грях Бог отсъжда вечно и безпределно наказание в огъня на ада. Разсъждават така, защото, помрачени от мерзките съблазни на плътта и невежествения мрак на човешкия разум, не могат да проумеят чудовищната гнусота на всеки смъртен грях. Разсъждават така, защото са неспособни да проумеят, че дори и най-дребното съгрешение е нещо чудовищно и мерзко и затова дори ако Всемогъщият Творец можеше да тури край на всичкото зло и на всичките страдания в тоя свят — на войните, болестите, грабежите, престъпленията, смъртта, убийствата, — при условие че позволи да остане ненаказано едно дребно съгрешение, едно-едничко дребно съгрешение — една лъжа, един гневен поглед, една твърдоглава проява на леност, — то Той, великият, всемогъщият Господ-Бог, не би могъл да стори това, защото да съгрешиш, било то с мисли или дела, означава да престъпиш Неговия закон, и Бог не би бил Бог, ако не накажеше престъпника.

Един грях, един миг метежна горделивост на разума, погуби Луцифер и една трета част от ангелското войнство. Един грях, един миг на безразсъдство и слабост, лиши Адам и Ева от Рая и донесе на земята смърт и страдания. Тогава, за да поправи последствията от тоя грях, Единородният Син Божи слезе от небето на земята, страда, биде разпнат и след тричасови кръстни мъки предаде дух.

О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, нима ние сега ще оскърбим благия наш Изкупител и ще предизвикаме гнева Му? Нима отново ще потъпчем Неговото обезобразено и изтерзано Тяло? Нима ще заплюем Лицето, изпълнено с толкова скръбна любов? Нима и ние като жестоките иудеи и грубите войници ще се глумим над кроткия и милостив Спасител, който Сам заради нас изпи до дъно горчивата чаша? Всяко греховно словце е една нова рана в нежното Му тяло. Всяко греховно дело е трън, който се впива в Неговото чело. Всяка нечиста мисъл, на която съзнателно се отдаваме, е остро копие, което пронизва това свято любещо сърце. Не, не. Ни едно човешко същество не би се решило да извърши онова, което тъй дълбоко оскърбява величието Божие, онова, което бива наказвано с вечност от мъки, онова, което изново разпъва на кръста Сина Божи и се поругава с Него.

Аз моля Господа-Бога, щото словата, изречени в немощ, да спомогнат днес да се утвърдят в святост ония, които са били осенени от Божията благодат, колебливите да се укрепят, а злочестата, заблудила се душа — ако сред вас има такава — да се върне в пътя на вярата. Аз моля Господа — и вие се помолете с мене — да ни помогне да се покаем от греховете. А сега ви моля всички до един да коленичите тук, в тоя скромен храм, пред лицето на Бога, и да повтаряте след мене деянието на разкаяние^[33]. Той е тук, в дарохранителницата — преизпълнен от любов към човешкия род и готов да утеши страдалците. Няма страшно. Колкото и многобройни, колкото и гнусни да са греховете ви, стига само да се покаете, ще получите опрощение. Нека не ви възпира суетен срам. Бог още е нашият милостив Господ, Който желае на грешника не вечна погибел, а покаяние и праведен живот.

Той ви зове при Себе си. Вие сте Негови. Той ви създаде от нищо. Той ви обича, както само Бог може да обича. Обятията Му са разтворени за вас дори да сте съгрешили против Него. Дойди, дойда в лоното Му, клети грешнико, клети, суетен, заблуден грешнико! Бог чака. Часът настъпи.

Свещеникът стана, обърна се с лице към олтара и коленичи в падналия мрак на стъпалото пред дарохранителницата. Той изчака, докато всички коленичат и в църквата се възцари гробно мълчание. Тогава повдигна глава и пламенно, фраза след фраза започна да произнася деянието на разкаяние. Фраза по фраза момчетата повтаряха молитвата след него. С език, прилепнал о небцето, Стивън сведе глава и мълком започна да се моли:

— О, Господи, Боже мой —

— О, Господи, Боже мой —

— разкайвам се от все сърце —

— разкайвам се от все сърце —

— задето те оскърбих, Господи —

— задето те оскърбих, Господи —

— и ненавиждам греховете си —

— и ненавиждам греховете си —

— паче всяко друго зло —

— паче всяко друго зло —

— понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,

— понеже те са гнусота пред Тебе, Господи,

— пред Тебе, който заслужаваш —

— пред Тебе, който заслужаваш —

— всичката ми любов —

— всичката ми любов —

— и твърдо се решавам —

— и твърдо се решавам —

— с благодатната Ти помощ —

— с благодатната Ти помощ —

— никога вече да не Те оскърбявам —

— никога вече да не Те оскърбявам —

— и да изправя стъпките си —

— и да изправя стъпките си.

Като се нахрани, той се качи в стаята си, за да остане насаме със своята душа, и при всяка стъпка от нея сякаш се изтръгваше въздишка; ведно с нозете, стъпало по стъпало, въздишайки, душата му се възземаше нагоре през гъстия мрак.

На площадката пред стаята се спря, поколеба се, после сграбчи порцелановата топка и бързо отвори вратата. Достраша го да влезе и с примряла душа той започна да се моли дано смъртта не докосне челото му, като прекрачи прага, дано на бесовете, скрити в мрака, не бъде дадена власт над него. Стоеше замръзнал на прага като пред входа на някаква тъмна пещера. Лица… Вътре имаше лица… Очи… Дебнеха и бдяха.

— Ние, разбира се, безпогрешно знаехме, че макар това да не може да не излезе наяве, за него все пак ще бъде непосилно трудно да се опита да се помъчи да застави себе си да се помъчи да се опита да определи своя духовен ходатай и затова ние, разбира се, безпогрешно знаехме…

Шепнешката вътре дебнеха и бдяха някакви лица; шъпот на безбройни гласове и изпълваше тъмните недра на пещерата. Ужас сграбчи душата и тялото му, но той храбро вдигна глава и решително прекрачи прага. Врата… стая… Познатата стая, познатият прозорец. Той спокойно рече на себе си, че всички ония думи, които шепнешком изплуваха от мрака, са съвършено безсмислени. Рече на себе си, че това чисто и просто е собствената му стая с отворена врата.

Затвори вратата, приближи се бързешком до леглото, коленичи край него и зарови лице в ръцете си. Дланите му бяха ледени и влажни, нозете до болка вкочанясали от студ. Телесният смут, студът и умората не му даваха покой и разпиляваха мислите му. Защо стоеше на колене, като дете, което мълви своята молитва преди сън? За да бъде насаме с душата си, да изпита съвестта си, да застане лице в лице със своите грехове, да си припомни кога, как и къде бе извършил всеки един и да поплаче над тях. Но да заплаче той не можеше. Не можеше дори да ги извика в паметта си. Усещаше само някаква душевна и телесна болка, усещаше, че цялото му същество, памет, воля, разум и плът са вцепенени и изнурени.

Само работа на дяволите беше това: те бяха разпилели мислите и забулили съвестта му, а сега напираха да го превземат през вратите на неговата мекушава и грехопокварена плът; и с боязлива молитва към Бога да прости слабостта му той се покатери в леглото, зави се презглава и отново зари лице в ръцете си. Съгрешил бе. Съгрешил бе толкова тежко против небето и пред Бога, че не бе вече достоен да се нарече Негов син.^[34]

Но нима той, Стивън Дедалус, наистина е вършил всичко това? В отговор съвестта му въздъхна. Да, той, той; скритом, мерзко, ден след ден, докато закоравя и се ожесточи в греха и даже се осмели да носи маската на благочестието пред самия олтар, макар вътре в него душата му да бе жив гнойник на порока. Прокажената паплач на греховете му го обгради като обръч, те се надвесиха от всички страни и задишаха право в лицето му. Той се опита да ги забрави в молитва, сви се на кълбо и замижа; но гледните на душата му оставаха будни и макар до болка да стискаше клепачи, той виждаше местата, където бе блудствал, макар плътно да бе запушил уши, чуваше всичко. Напрегна цялата си воля, за да престане да вижда и чува. Напрегна я до сетен предел, докато снагата му се разтресе от това усилие и за миг той изгуби свяст. Ала само за миг; сетне дойде на себе си. И тогава видя.

Поле, обрасло с настръхнали тръни, репей и коприва. Сред гъсто сплетените стъбла на избуялия буренак се въргалят смачкани тенекиени кутии, пити и краваи втвърдени изпражнения. Белезникава блатиста светлина струи от тях и бавно се процежда през плъпналия сивозеленикав гъсталак. Воня се вие и стеле като блатна мъглица над всяка смачкана кутия, над всеки спечен куп човешка кал.

Някакви същества шават из полето… едно, три, шест… Някакви същества сноват насам-натам и шумолят. Козлоподобни същества с гуменосиви човешки лица, рогати, с проскубани бради шумолят. Шетат насам-натам, провлачили дълги опашки, шумолят, жестоките им очи святкат със сатанинска злоба. Ехидно злорадство озарява кокалестите им старчески лица. Едно от тях загръща туловището си с парцалива фланелена жилетка, друго монотонно мърмори, заплело брадата си в сплъчкания буренак. Пресъхналите им устни сумтят невнятни думи, те шетат околовръст, шумолят из шубрака, описват бавно кръг след кръг, провлачили дълги опашки сред тракащите тенекии. Кръг след кръг описват те и свиват обръча си все по-близо, все по-близо шумолят, приближават, приближават, ломотят невнятни слова, шумолят и плющят с дългите опашки, омацани със смрад, зъбят се със сатанински морди…

— Помощ!

Обезумял, той изрита завивките да освободи лицето и шията си. Ето неговия ад! Бог му даваше да види ада, приготвен за неговите грехове: смрадно, скотско, сатанинско скопище на похотливи козобради бесове. За него! За него!

Той скочи от леглото, задавен от гнусните миазми, които се стичаха право в гърлото и преобръщаха червата му. Въздух! Глътчица небесен въздух! Стенейки, залитна към прозореца, почти изгубил свяст от погнуса, но разкъсван от спазми в стомаха, се сгърчи до мивката, лудо стисна с ръце леденото си чело и повърна всичко в агонизиращ пристъп.

Щом пристъпът премина, той изнемощял се добра до прозореца, вдигна рамката и седна в ъгъла на нишата, облакътен на перваза. Дъждът бе престанал; всред облачетата пара, които плуваха от един светлик към друг, градът предеше около себе си мек пашкул от жълтеникава мъглица. Небосводът бе тих и едва-едва осветен, въздухът нахлуваше в гърдите сладостен, като в окъпана от дъжд горичка. И всред този мир от примигващи светлинки и уханна тишина той даде обет на сърцето си.

Устните му замълвиха молитва:

— Той нявга бе замислил да слезе на земята в своята небесна слава, ала ние съгрешихме; оттогава вече Той не можеше да се яви, без да скрие своето величие и да забули своя блясък, понеже Той бе Бог. И слезе Той, но не в могъществото си, а в немощ, и Тебе, своето творение, проводи вместо себе си, дарува ти човешка красота и блясък, безопасен за човешките очи. Затова сега и ликът твой, и твоята снага, преблага Майко, ни говорят за Предвечния; красотата ти неземна е и не погубва устремения към нея взор, защото като своето знамение си ти — лъчезарна, мелодична утринна звезда; с дихание пречисто ти разказваш за небето и вселяваш мир. О, вестителко на идещия ден, пътеводен зрак на пилигрима! Води, води ни, майко, както досега. Води ни ти през мрака на нощта, води ни през безводната пустиня, към нашия Спасител ни води — към Исуса Христа, води ни у дома.^[35]

Със замъглени от сълзи очи той смирено погледна към небето и заплака за загубената си невинност.

Когато се мръкна, излезе от къщи, но щом влажният вечерен въздух го лъхна, а вратата хлопна зад гърба му, угризенията на съвестта, приспана с молитви и сълзи, се пробудиха изново. Покай се! Покай се! Не бе достатъчно само да приспи съвестта си със сълзи и молитви. Длъжен бе да падне на колене пред служителя на светия Дух и чистосърдечно и покаяно да разкрие спотаените си грехове. Преди отново да чуе скръцването на входната врата, когато се завърна у дома, преди отново да види кухненската маса, сложена за вечеря, трябваше вече да е коленичил и изповядал греховете си. Всичко бе толкова просто.

Мъчителните угризения стихнаха и той бързо закрачи по смрачените улици. Колко много каменни плочи застилаха тротоара на улицата, колко много улици имаше в този град, колко много градове имаше по света! А вечността нямаше край. Той живееше в смъртен грях. Един-едничък път дори, пак бе смъртен грях. Всичко става в миг. Но как толкова бързо? Просто виждаш или пожелаваш. Само миг и… А дали оня уд разбира нещо? Змията: най-коварната от всички земни твари. Сигурно разбира, щом мигом пожелава, а подир греховно удължава похотта си, миг по миг. Чувства, разбира, пожелава. Какъв ужас! Кой можа да го сътвори такъв, тоя скотски уд със скотско чувство и скотска похотливост? Но тогава той ли е това, или там има Нещо, нещо нечовешко, движимо от друга, низша душа? Душата му потръпна от погнуса при мисълта, че вътре в него живее някаква вцепенена твар, някакъв червей, който смуче от жизнените му сокове, от мозъка на костите му, гои се със сладострастната слуз. Защо, защо е така? О, защо?

При тази мисъл той потъна вдън земя от срам и страхопочитание пред Бога, създателя на всички твари и човеци. Безумие! Как можа дори да го помисли! Боязливо свил се в мрака, в пълно самоунижение, той замоли своя ангел-пазител да прогони с меча си беса, който му нашепваше тези мисли.

Шепотът секна и тогава той ясно осъзна, че собствената му душа самоволно бе съгрешила с: мисли, думи и дела чрез собственото му тяло. Покай се! Длъжен бе да изповяда всеки грях. Но мигар можеше с думи да изговори пред свещеника това, което бе вършил? Трябва, трябва. Боже господи, как да го стори, та нали ще умре от срам? А как е могъл да го върши, без да се срамува? Безумец, мерзък безумец! Покай се! О, как жадуваше отново да бъде свободен и чист! Може би свещеникът ще знае как… Всеблаги Боже!

Все напред го носеха нозете му, по улици, потънали в мрак, и той не смееше да спре дори за миг, да не би да излезе, че иска да избяга от това, което го очаква, че се бои да стигне там, където още го влечеше цялото му същество. Колко ли красива изглежда сигурно всяка душа, проникната от благодат, щом Бог я погледне свише, преизпълнен от любов!

Чорлави момиченца с кошнички цветя седяха по бордюра. По челата им се спускаха сплъстени влажни кичури. Ето, наклякали сред калта, те съвсем не изглеждат красиви; но Бог вижда душите им и ако тези души бъдат осенени от благодат, те изглеждат лъчезарни и Бог им се любува.

Леден лъх на унижение обвя оголената му душа при мисълта, че той бе паднал и погубил своята душа, а техните души са свидни Богу. Вихърът повя над него и пое към мириадите и мириади от души, озарявани от Божията милост, ту по-ярко, ту по-слабо, грейнали звезди, които ту припламват, ту помръкват, засилват и угасват. Лъчезарните души отлитнаха далеч, далеч, сияещи и гаснещи, понесени и слети от всевластното дихание. Една душа се изгуби; една злочеста мъничка душа; неговата душа. Проблесна и угасна, забравена, изгубена. Свърши се: непрогледна ледна празна пустота.

Беззрачна, безпаметна, безжизнена бездна от време измина, преди той бавно да се опомни къде е. Отново познатият жалък декор: простолюдният говор, газеничетата в магазините, миризмата на риба, алкохол и влажни трици, минувачите мъже, жени… Една старица с газена тенекия в ръце тъкмо се готвеше да прекоси улицата. Той се наведе към нея и я попита дали наблизо има църква.^[36]

— Църква ли, сър? Да, сър. На „Черковна“, по-надолу.

— Къде точно?

Тя премести тенекията в другата си ръка и му посочи пътя; когато протегна изпод шала съсухрената си, воняща на газ дясна ръка, той се наведе още по-ниско към нея, трогнат и успокоен от гласа й.

— Благодаря ви.

— Няма защо, сър.

Свещите на главния олтар бяха вече угасени, но благоуханието на тимиана още плуваше в притъмнелия кораб. Брадати прислужници с набожни лица изнасяха един балдахин през страничните двери, икономът спокойно ги ръководеше с думи и жестове. Неколцина усърдни богомолци, останали в църквата, още се молеха пред един от страничните олтари, други стояха на колене сред пейките до изповедните. Той плахо приближи и коленичи на последната пейка в дъното на нефа, изпълнен от благодарност за покоя, тишината и благоуханния полумрак в църквата. Дъската, на която бе коленичил, бе тясна и протрита, ревностните богомолци край него — скромни и смирени следовници Христови. Та нали Исус също се бе родил в бедност, работил бе в дърводелска работилница, рязал и рендосвал дъски и проповядвал Царството Божие най-първо на нищите рибари, учейки ги, че всички хора трябва да бъдат смирени и кротки по сърце.

Той склони глава в ръцете си и рече на сърцето си да бъде кротко и смирено, за да може сам да стане като тези, които коленичеха край него, и молитвите му да бъдат угодни Богу като техните. Молеше се редом с тях, но му беше тежко. Душата му бе омърсена от греха и той не смееше да помоли за прошка с простодушната вяра на онези, които Исус по неизповедимите пътища Божии първи бе повикал при себе си — дърводелците и рибарите, бедните простодушни труженици, които режели дъски в дъскорезните и търпеливо кърпели своите мрежи.

Висока сянка премина по пътеката между пейките и покаяниците се размърдаха; той бързо вдигна очи и забеляза дългата побеляла брада и кафявото расо на капуцина миг преди изповедникът да се скрие от погледа му. Двоица покаяници се надигнаха и влязоха в изповеднята от двете й страни.

Дървената преградка скръцна и нечий глас зашепна тихо в тишината.

Шепотът премина в кръвта му, внезапно шумнала във вените като разблуден град, пробуден от сън, за да се види обречен. Над къщите тихом се сипе дъжд от огнени стрели и те потъват в палещата пелена от пепел. Грешниците помръдват в съня си, събуждат се, стреснати, задушени от нажежения въздух.

Преградката хлопна. Първият покаяник излезе. Скръцна другата преградка. Една жена безшумно и чевръсто се вмъкна на негово място. Отново нечий глас зашепна в тишината.

Все още не бе късно да избяга. Трябваше само да стане, да направи крачка встрани, да се измъкне безшумно и подир бързо, бързо, бързо да побегне по тъмните улици. Все още би могъл да се спаси от тоя срам. О, да бе повинен в нещо друго, в най-ужасното престъпление, само не в това! Човек да бе убил! Безброй огнени стрели обсипаха отвред снагата му — срамни мисли, срамни думи, срамни дела. Срамът го покри от глава до пети като палещ покров от пепел и тлеещи въглени. Как да го изговори с думи? Задушена и безпомощна, душата му би потънала в небитието.

Преградката хлопна. Вторият покаяник излезе от оттатъшния край на изповеднята. Скръцна отсамната преградка. Следващият каещ се влезе на негово място. Тихо, като леки облачета пара от изповеднята полъхна нежен шепот. Жената: нежни облачета шепот, нежен лъх на шепот, шепнешком полъхнал и изчезнал.

Паднал ничком, той скришом заудря с юмрук гърдите си. Ще се върне при другите и при Бога. Ще обикне ближните. Ще обикне Бога, който го създаде и възлюби. Ще коленичи, ще се моли заедно с другите и ще бъде щастлив. Бог ще погледне свише и него, и тях, и всинца им ще възлюби.

Колко лесно е да си добър. Благо и леко е игото Божие.^[37] И най-добре е никога да не грешиш, да си останеш завинаги дете, защото Бог обича тия, малките, и ги оставя да дойдат при него. Да грешиш е страшно и тъжно. Но Бог е милостив към бедните грешници, които искрено се каят. Колко вярно! Това значи истинска благост!

Изведнъж преградката хлопна. Покаяницата излезе. Сега бе негов ред. Разтреперан, той се изправи и слепешката влезе в изповеднята.

Най-сетне. Коленичи в здрачната тишина и вдигна очи към бялото разпятие над главата си. Бог може да види, че се разкайва. Ще разкаже греховете си до един. Нека бъде изповедта му от дълга по-дълга. Нека всеки в църквата разбере що за грешник е бил! Нека! Така е! Нали Бог обещава да му прости, ако се разкае. Разкайва се. Той сбра ръце за молитва, простря ги към бялото разпятие и започна да се моли със замъглени очи: молеше се цялото му разтреперано тяло и главата му се люшкаше; изгубено създание се молеше и устните му стенеха:

— Съгреших Ти! Съгреших Ти! Боже, съгреших Ти!

Преградката се хлъзна и сърцето му подскочи. Зад решетката, извърнал лице и подпрял глава с ръце, седеше стар свещеник. Прекръсти се и помоли изповедника да благослови него, грешния. Подир сведе глава и разтреперан замълви Confiteur-а, ала щом изрече думите преголямата ми вина, дъхът му секна.

— Колко време има, откак се изповяда за последен път, чедо?

— Много, отче.

— Има ли месец, чедо?

— Повече, отче.

— Три месеца, чедо?

— Повече, отче.

— Шест месеца, чедо?

— Осем, отче.

Началото мина. Свещеникът попита:

— И какво си спомняш оттогава насам?

Той започна да изповядва греховете си: пропуснати литургии, непрочетени молитви, лъжи.

— Нещо друго, чедо?

Изблици на гняв, завист, чревоугодие, тщеславие, непокорство.

— Нещо друго, чедо?

— Леност.

— Нещо друго, чедо?

Няма изход. Той прошепна:

— Аз върших… блуд, отче.

Свещеникът не извърна глава.

— Сам със себе си ли, чедо?

— И… с други.

— С жени ли, чедо?

— Да, отче.

— С омъжени ли, чедо?

Откъде да знае. Греховете се процеждаха и стичаха от устните му капка по капка, от душата му, забрала и кървяща като гнойник, се процеждаше и стичаше мръсната мътилка на порока. Източиха се и последните грехове, срамни и гнусни. Това бе всичко. Премалнял, той обори глава.

Свещеникът мълчеше. Подир попита:

— Колко си годишен, чедо?

— Шестнайсет, отче.

Свещеникът прокара няколко пъти ръка по лицето си, сетне отново опря чело о нея, приведе се към решетката и както бе извърнал очи, бавно заговори с уморен старешки глас:

— Ти си още съвсем млад, чедо — рече той, — и аз те моля да оставиш тоя грях. Ужасен грях е това. Убива и тялото, и душата. Какви ли не престъпления и злочестини идват от него. Остави го, чедо, в името на Бога, остави го. Позорен грях е това и безчести мъжа. Ти не можеш да знаеш докъде ще те отведе тая злощастна привичка и кога ще се обърне против тебе. Докато постоянстваш в тоя грях, клето чедо мое, ти не чиниш и пукната пара пред Бога. Помоли се на нашата майка Мария да ти помогне. Тя ще ти помогне, чедо. Моли се на нашата Пресвета Дева, колчем ти влезе в главата тоя грях. Аз ти вярвам, чедо, нали ще го сториш? Ти се разкайваш за тия грехове. Вярвам ти, че се разкайваш, чедо. Трябва сега да се вречеш на Бога, че с неговата свята благодат никогаж вече няма да го разгневяваш с тоя проклет грях. Обещаваш тържествено пред Бога, нали?

— Да, отче.

Умореният старчески глас ороси като сладостен дъжд треперещото му изсъхнало сърце. Колко сладко и колко тъжно!

— Обещай, клето мое чедо. Дяволът те е съблазнил. Прогони го, да се върне в ада, ако пак ти подшушне да скверниш плътта си, прогони тоя зъл дух, който мрази нашия Господ-Бог. Обещай сега на Бога, че ще оставиш тоя грях, тая срамота на срамотите.

Ослепен от сълзите и от сияйната милост Божия, той сведе глава, чу свещеника да изговаря тържествените слова на опрощението и видя ръката му вдигната в знак на отпущение.

— Бог да те благослови, чедо. Моли се за мен. Коленичил в ъгъла на тъмния кораб, той зачете покайна молитва^[38]: молитвословието му се възнасяше към небето от очистеното му сърце като благоухание, бликнало от цвета на бяла роза.

Веселие изпълваше калните улици. Той крачеше към къщи и чувствуваше как невидимата благодат осенява тялото му и го окриля. Въпреки всичко успя да го стори. Изповяда се и Бог му прости. Душата му отново е чиста и свята, свята и честита.

Как прекрасно би било сега да умре, ако Бог повели. Но прекрасно е и да живее, щом Бог повелява, да живее в благодат и мир, добродетелен и благ с всички.

Седнал в кухнята пред камината, той не смееше да продума от щастие. Досега не бе имал ни най-малко понятие колко красив и спокоен може да бъде животът. Нежна светлина струеше от зеления книжен абажур, закачен с карфици около лампата. На бюфета имаше чиния със салам и пача, а на рафта яйца, сложени за закуска утре сутрин, след причастието в колежа. Пача, яйца, салам и чашка чай. Колко прост и красив е все пак животът! И целият е пред него.

Унесен в мечтания, заспа. В мечтания се събуди на сутринта и в мечтания пое към колежа в тихото утро.

Всички бяха вече там, коленичили по местата си. Радостен и смутен, коленичи и той сред тях Престолът бе засипан с благоуханни бели цветя и в утринната светлина бледите пламъчета на свещите всред белите цветя бяха ясни и спокойни като собствената му душа.

Той стоеше на колене пред олтара сред съучениците си, хванал заедно с тях покрова на престола, който потрепваше над живия плет от ръце. Ръцете му трепереха, разтрепери се и душата му, щом чу свещеникът да поднася от причастник на причастник потира със светите дарове.

— Corpus Domini nostri^[39].

Нима е истина? Не сънува ли, че стои на колене, безгрешен и смирен, и след миг ще усети хостията на езика си и Бог ще влезе в пречистеното му тяло?

— In vitam eternam. Amen^[40].

Нов живот! Живот на благодат, добродетел и щастие. Истина е. Не е сън, от който ще се пробуди. Миналото си е минало.

— Corpus Domini nostri.

Потирът стигна до него.