Дейвид Едингс
Пророчеството (6)

Глава 5

В средата на есента, когато листата загубиха зеления си цвят и вятърът ги обрули от дърветата като червено-златен сняг, когато вечерите станаха хладни, а димът от комините във фермата на Фалдор се издигаше, тънък и син, направо към студените звезди по лилавото небе, се върна Улф. Един ветровит следобед той се появи на пътя под ниско надвисналото есенно небе, окапалата шума се въртеше около нозете му, а огромната му тъмна пелерина плющеше на вятъра.

Гарион, който сипваше помията от кухнята на прасетата, го забеляза и изтича да го посрещне. Старецът изглеждаше мръсен след дългия път и много уморен, лицето му под сивата качулка беше безрадостно. Обичайното му лекомислено и бодро поведение бе заменено от мрачно настроение. Гарион никога не го беше виждал такъв.

— Гарион — каза Улф вместо поздрав, — виждам, че си пораснал.

— Минаха пет години — отговори Гарион.

— Нима изтече толкова много време?

Гарион кимна и закрачи до своя приятел.

— Всички ли са добре?

— О, да — каза Гарион. — Всичко си е същото. С изключение на това, че Брелдо се ожени и напусна фермата, а старата кафява крава умря миналото лято.

— Помня кравата — подхвърли Улф, после добави: — Трябва да говоря с леля ти Поул.

— Днес тя не е в добро настроение — предупреди го Гарион. — По-добре ще е, ако отдъхнеш в някой от хамбарите. Ще ти донеса нещо за хапване и пийване.

— Ще трябва да рискуваме и да изтърпим лошото й настроение — отговори Улф. — Онова, което имам да й казвам, не може да чака.

Минаха през портата, прекосиха двора и стигнаха до вратата на кухнята. Леля Поул ги чакаше.

— Пак ли? — язвително изрече ти, сложила ръце на кръста си. — Кухнята ми все още не се е съвзела от последното ти посещение.

— Господарке Поул — започна Улф и се поклони, после изведнъж направи нещо странно — пръстите му очертаха малка сложна фигура във въздуха пред гърдите му. Гарион беше съвсем сигурен, че този жест не е предназначен за неговите очи.

Очите на леля Поул леко се разшириха, после се стесниха. Лицето й помрачил.

— Откъде знаеш… — започна тя, после внезапно се обърна към момчето. — Гарион, трябват ми моркови. Вземи лопата и кофа и ми извади малко от градината зад кухнята.

— Но… — възрази той, но после, разтълкувал добре изражението й, веднага излезе.

Взе лопата и кофа от близкия навес и се приближи до кухненската врата. Подслушването естествено не беше добър навик и се считаше за върховна проява на лошо възпитание, но Гарион отдавна бе стигнал до заключението, че когато го отпращат някъде, разговорът непременно е интересен и по всяка вероятност се отнася конкретно до него. За кратко време му се наложи да се бори със съвестта си против тази постъпка, но след като не видя какво лошо би могло да последва от нея — докато той не издава нищо от онова, което е чул, — съвестта му загуби битката с любопитството.

Слухът на Гарион беше много остър, ала все пак му бяха необходими няколко мига, докато съумее да различи двата познати гласа сред другите звуци в кухнята.

— Той няма да остави никаква следа — каза леля Поул.

— Няма — отвърна Улф. — Но самият предмет ще остави следи, които аз мога да уловя. Мога да го следвам така лесно, както лисицата умее да намира следите на заека.

— И къде ще го занесе? — попита жената.

— Кой може да каже? Неговият ум е затворен за мен. Предполагам, че ще се насочи на север към Боктор. Оттам е най-краткият път до Гар ог Надрак. Той ще узнае, че го преследвам, и ще иска да отиде в земите на ангараките колкото е възможно по-скоро. Кражбата няма да бъде завършена изцяло, докато се намира в земите на Западните кралства.

— Кога се случи това?

— Преди четири седмици.

— Може би вече се намира в кралствата на ангараките.

— Едва ли. Пътят е дълъг. Но дори да е там, ще трябва да го проследя. Ще имам нужда от твоята помощ.

— Не мога да дойда. Трябва да бдя над момчето.

Любопитството на Гарион беше почти непоносимо. Той се прилепи по-плътно до кухненската врата.

— Момчето е на сигурно място тук — каза Улф. — Работата не търпи отлагане.

— Не — възрази му леля Поул. — Дори това място не е сигурно. Един мург и петима тули дойдоха тук миналия Ерастид. Мургът се представи за търговец, но започна да задава прекалено много въпроси — за някакъв старец и момче, наречено Рундориг, които били забелязани преди години в Горен Гралт. Може да ме е разпознал.

— Значи положението е много по-сериозно, отколкото мислех — замислено произнесе Улф. — Трябва да преместим някъде момчето. Може да го оставим другаде, при приятели.

— Не — отново не се съгласи леля Поул. — Ако тръгна с тебе, ще трябва да дойде и той. Той е на такава възраст, когато трябва да бъде наблюдаван особено внимателно.

— Не ставай глупачка — рязко каза Улф.

Гарион беше изумен. Никой не приказваше по този начин на леля Поул.

— Аз трябва да взема решението — отговори леля Поул. — Споразумяхме се, че аз ще се грижа за него, докато порасне. Няма да тръгна, ако той не дойде с мен.

Сърцето на Гарион заби силно.

— Поул — рязко каза Улф. — Помисли си къде може да стигнем. Не можем да вземем момчето с нас.

— Той ще е на по-сигурно място дори в Ктхол Мургос или в самата Малореа, отколкото ако остане тук сам и аз не го наблюдавам — заяви леля Поул. — Миналата пролет го улових с момиче на неговата възраст в плевника. Казах ти, трябва да го пазим.

Улф се разсмя весело.

— Това ли било? Прекалено много се тревожиш за такива маловажни неща.

— Как ще ти хареса, ако се върнем и го заварим женен, на път да стане баща? — попита леля Поул гневно. — От него ще излезе отличен фермер, нали? Много важно, че ще трябва да чакаме още сто години, за да се получи отново подобно съчетание на обстоятелствата.

— О, сигурно не се е стигнало толкова далеч. Те са още деца.

— Ти си сляп, Стари вълко — каза леля Поул. — Тук е затънтената Сендария и момчето е възпитано така, че ще извърши онова, което почтеността изисква от него. Момичето е малка светлоока кокетка, която съзрява прекалено бързо, за да бъда спокойна. Тъкмо сега очарователната малка Зубрет е много по-опасна от който и да било мург. Или момчето идва с нас, или няма да тръгна. Ти носиш своята отговорност, а аз — своята.

— Нямаме време за спорове — каза Улф. — Щом трябва, значи трябва.

Гарион почти престана да диша от възбуда. Усети само краткотрайна, моментна болка от това, че напуска Зубрет. Обърна се и погледна ликуващо към облаците, които летяха по вечерното небе. И понеже беше обърнат с гръб, не видя, че леля Поул излиза от кухненската врата.

— Доколкото си спомням, градината е от другата страна на къщата — смъмри го тя.

Гарион я погледна виновно.

— И къде са морковите? — продължи тя.

— Ами… търсех лопатата — неубедително излъга той.

— Така ли? Е, виждам, че най-сетне си я намерил. — Веждите й застрашително се свиха.

— Да, току-що я намерих и…

— Чудесно. Морковите, Гарион! Веднага!

Гарион грабна лопатата и кофата и побягна.

Беше паднал здрач, когато се върна и видя, че леля Поул се изкачва по стълбището към стаята на Фалдор. Вероятно щеше да я последва, за да чуе какво си приказват, но едва доловимо движение в тъмния вход на един от навесите го накара да потъне в сянката на вратата. Една човешка фигура тайно се промъкна от навеса към първата площадка на стълбището, което леля Поул току-що бе изкачила, и тихо запълзя по стълбите, щом тя влезе в стаята на Фалдор. Светлината беше слаба и Гарион не успя да различи кой точно бе проследил леля му. Той остави кофата на земята, стисна лопатата като оръжие и се насочи към вътрешния двор, като се стремеше да не излиза извън прикритието на сенките.

В стаята на горния етаж се чу шум от стъпки и фигурата, която се бе долепила до вратата, бързо се спусна по стълбището. Гарион се отдръпна, за да не го забележат. Все още стискаше лопатата готова за бой. Когато фигурата на непознатия се плъзна край него, той долови миризмата на плесен и мръсни дрехи, както и вонята на пот. По-сигурно, отколкото ако бе видял лицето на мъжа, Гарион разбра, че онзи, който се бе промъкнал подир леля Поул, беше Брил, новият ратай.

Вратата горе се отвори и Гарион чу гласа на леля си.

— Съжалявам, Фалдор, но това е семеен проблем. Трябва да напусна незабавно.

— Ще ти плащам повече, Поул. — Гласът на Фалдор потрепваше.

— Парите нямат нищо общо с това — отговори леля Поул. — Ти си добър човек, Фалдор, и твоята ферма се оказа спокоен пристан за мен, когато имах нужда от подобно нещо. Аз съм ти благодарна — повече, отколкото можеш да си представиш, — но трябва да напусна.

— Може би когато разрешиш семейния проблем, ще се върнеш — изрече Фалдор умолително.

— Не, Фалдор — каза жената. — Боя се, че няма да мога.

— Ще ни липсваш, Поул — измърмори фермерът. В гласа му се долавяха неизплакани сълзи.

— И ти ще ми липсваш, скъпи Фалдор. Никога не съм срещала човек с по-добро сърце от твоето. Ще бъде много мило от твоя страна, ако не споменеш нищо за моето заминаване, докато не си тръгна. Не обичам обясненията и сантименталностите, когато човек казва „сбогом“.

— Както желаеш, Поул.

— Не бъди толкова тъжен, приятелю — тихо каза тя. — Моите помощници са добре обучени. Те ще готвят като мен. Твоят стомах никога няма да усети разликата.

— Но сърцето ми ще я усети — промълви Фалдор.

— Не бъди глупав — меко го сгълча тя. — Слизам да се погрижа за вечерята.

Гарион бързо се отдръпна, остави лопатата под навеса и взе кофата с моркови, която бе оставил до портата. Ако разкриеше на леля си, че е видял Брил да подслушва на вратата, това незабавно щеше да създаде множество догадки какво е правил той самият на това място, а Гарион предпочиташе да не отговаря на подобни въпроси. Ала фактът, че бе видял противния Брил да се занимава с неговото любимо безвредно развлечение, го накара да се почувства съвсем неудобно — дори започна да се срамува малко от себе си.

Гарион бе прекалено възбуден, за да се храни, макар вечерята в трапезарията на Фалдор да изглеждаше такава, както всеки друг път. Момчето тайно наблюдаваше навъсеното лице на Брил, ала ратаят не даваше никакви външни признаци, че разговорът, който бе положил толкова големи усилия да подслуша, му е повлиял с нещо.

Щом вечерята свърши, господин Улф, както винаги, когато посещаваше фермата, отстъпи пред горещите молби и се приготви да разкаже една от своите истории. Изправи се и за миг остана потънал в мисли. Вятърът виеше в комина, факлите потрепваха в поставките на каменните колони.

— Както всички знаят — започна той, — марагите вече не съществуват, а духът на Мара ридае самотен в ледената пустош и вие сред обраслите с мъх развалини на Марагор. Ала също така, както всички знаят, хълмовете и потоците на Марагор са пълни с чисто, жълто злато. Това злато, разбира се, било причината за унищожаването на марагите. Когато някое от съседните кралства усети, че наблизо има злато, изкушението става прекалено голямо, а резултатът — както става почти винаги, когато в отношенията между две кралства се намеси златото — е война. Поводът за тази война бил печалният факт, че марагите били канибали. Макар че този навик е отвратителен за цивилизованите хора, ако в Марагор не било открито злато, никой нямало да обърне внимание на човекоядството, разпространено сред този народ. Ала войната била неминуема. Тя избухнала и марагите били избити. Но духът на Мара и душите на всичките съсечени мараги останали в Марагор, в което скоро се убеждавали всички, които отивали в това обитавано от духове на мъртъвци кралство. Така се случило, че горе-долу по същото време в град Мурос, в южната част на Сендария, живеели трима жадни за приключения мъже и щом чули за всичкото това злато, те решили да предприемат пътешествие до Марагор и да се сдобият с колкото се може повече от жълтия метал. Мъжете, както казах, били храбри, жадни за приключения и се подигравали на приказките за духове. Пътуването им било дълго, защото стотици левги се простират от град Мургос до най-северните области на Марагор, но жаждата за злато непрекъснато ги теглела напред. И се случило така, че през една тъмна, бурна нощ те се промъкнали през границата под носа на патрулите — защото били поставени патрули да възпират такива като тях — и навлезли в Марагор. Близкото кралство, което направило толкова много разходи за войната и претърпяло всичките й нещастия, съвсем естествено не желаело да дели златото с онези, които случайно минавали през Марагор… Тримата пълзели в нощта, изгаряни от жажда за злато. Духът на Мара виел около тях, но те били смели мъже и не се бояли от духове — при това, казвали си те, стенанията не били звуци, издавани от дух, а просто вой на вятъра в клоните на дърветата. После върху хълмовете се спуснала мрачна, мъглива утрин и те чули наблизо ромоленето на река. Както знаят всички, златото най-лесно се намира по бреговете на реките и затова те бързо се отправили към примамливите звуци. Тогава един от тях случайно погледнал надолу в неясната светлина и що да види — земята в краката му била осеяна със злато — цели буци, огромни късове злато. Обзет от алчност, той си замълчал и изостанал назад, докато неговите спътници изчезнали от погледа му; тогава паднал на колене и започнал да събира златото, както дете бере цветя. Но изведнъж чул шум зад гърба си и се обърнал. По-добре да не описвам какво видял. Просто хвърлил всичкото злато и побягнал. Реката, шумът от която долитал до слуха им, вече била съвсем близо и мятала водите си в една дълбока клисура. Двамата други удивени видели как приятелят им се хвърлил от ръба на канарите в клисурата, като дори продължавал да тича, докато падал, и краката му се размахвали във въздуха. Обърнали се и разбрали какво го преследвало. Единият съвсем си изгубил ума и полетял с отчаян вик в пропастта, която погълнала тялото на неговия спътник, но третият, най-храбрият, най-неустрашимият от всички, си казал, че нито един дух в действителност не може да нарани живо човешко същество и не отстъпил. Това, разбира се, била най-голямата му грешка. Духовете го заобиколили, но той смело останал, защото бил сигурен, че те не са в състояние да го наранят.

Господин Улф прекъсна разказа си и отпи малка глътка от халбата си.

— И тогава — продължи старият разказвач, — понеже дори духовете огладняват, те го разкъсали и го изяли още жив.

Косите на Гарион настръхнаха при този ужасяващ край; той усещаше, че и другите на неговата маса са се разтреперили. Въобще не бяха очаквали да чуят подобна история.

Непривлекателното лице на Дурник ковача, който седеше наблизо, изглеждаше объркано. Накрая той заговори.

— Не бих поставил под въпрос истинността на твоя разказ за нищо на света — каза той на Улф, като встъпи в неравна битка с думите. — Но ако те са го изяли — имам предвид духовете, — къде е отишло онова, дето са яли? Искам да кажа — ако духовете са нематериални, както разправят всички хора, значи те нямат стомаси, нали? И с какво биха могли да отхапят поне една хапка?

Лицето на Улф стана лукаво и тайнствено. Той вдигна пръст, сякаш се готвеше да даде някакъв важен отговор на объркания въпрос на Дурник, после изведнъж започна да се смее.

Отначало Дурник изглеждаше ядосан, но после, твърде срамежливо, също се засмя. Смехът полека се разнесе сред останалите слушатели, когато всички схванаха закачката.

— Отлична шега, приятелю — каза Фалдор, който се смееше силно като всички останали. — От нея човек може да се поучи на много неща. Алчността е лоша, но страхът е още по-лош, а светът и без друго крие достатъчно опасности, за да го отрупваме с измислени таласъми. — Фалдор винаги успяваше да преобърне добрия разказ и да го използва като някаква моралистична проповед.

— Така е, добри ми Фалдор — каза Улф по-сериозно. — Но на света съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени или отминати със смях.

Брил, който се бе разположил близо до огъня, не се бе присъединил към смеха.

— Никога не съм виждал дух — раздразнено каза той. — Нито пък съм срещал човек, който е виждал, така че не вярвам в никакви магии, вълшебства и други подобни детинщини. — Той се надигна от мястото си и с тежки стъпки излезе от трапезарията, като че разказът му беше нанесъл лична обида.

По-късно, докато леля Поул се занимаваше с почистването на съдовете, а Улф лениво седеше на една маса с халба в ръка, Гарион продължи битката със съвестта си. Сдържаният вътрешен глас изтъкваше многозначително, че прикриването на онова, което бе видял, е не просто глупаво, но може да се окаже опасно. Той остави тенджерата, която търкаше, прекоси кухнята и отиде при тях.

— Може би не е важно — внимателно подхвана той, — но докато се връщах от градината, видях, че Брил вървеше след тебе, лельо Поул.

Тя се обърна и го погледна. Улф остави халбата си на масата.

— Продължавай, Гарион — каза леля Поул.

— Това стана, когато ти отиде да разговаряш с Фалдор — обясни Гарион. — Той изчака, докато ти изчезна нагоре по стълбите и Фалдор те пусна да влезеш. После се промъкна и през цялото време подслушва до вратата. Видях, че е там, когато отидох да оставя лопатата.

— От колко време работи този Брил във фермата? — попита Улф и се намръщи.

— Дойде миналата пролет — отвърна Гарион, — след като Брелдо се ожени и напусна.

— И търговецът мург беше на тържеството на Ерастид във фермата няколко месеца преди това, така ли?

Леля Поул го изгледа проницателно.

— Смяташ, че…

— Смятам, че не би било лошо, ако се поразходя малко и разменя няколко думи с този приятел Брил — мрачно каза Улф. — Знаеш ли къде е неговата стая, Гарион?

Гарион кимна и сърцето му внезапно започна да се блъска като лудо в гърдите му.

— Покажи ми. — Улф стана. Вече не изглеждаше немощен старец. Сякаш годините изведнъж се бяха смъкнали от плещите му.

— Бъди внимателен — предупреди го леля Поул.

Улф се изсмя вледеняващо.

— Аз винаги съм внимателен. Би трябвало да го научиш досега.

Гарион бързо изведе Улф в двора и тръгнаха към стълбището, което стигаше на втория етаж до стаите на ратаите. Заизкачваха се нагоре, меките им кожени обуща не издаваха никакъв звук по протритите каменни стъпала.

— Хей там, в дъното — прошепна Гарион, без точно да знае защо шепти.

Улф кимна и двамата безшумно тръгнаха по тъмния коридор.

— Тук — прошепна Гарион и спря.

— Дръпни се — изсъска Улф и докосна вратата с върховете на пръстите си.

— Заключена ли е? — попита Гарион.

— Това не представлява никаква трудност — тихо каза Улф, сложи ръка върху ключалката, чу се изщракване и вратата за миг се отвори. Улф влезе, Гарион веднага го последва.

Вътре цареше непроницаема тъмнина. Въздухът бе напоен с киселата воня от непраните дрехи на Брил.

— Той не е тук — заговори Улф с нормален тон, измъкна нещо от пояса си, чу се звук от драскане на кремък върху стомана и се посипаха рой искри. Улф подуха върху парче раздърпан фитил и той пламна. Старецът го вдигна над главата си и огледа празната стая.

Подът и леглото бяха осеяни със смачкани дрехи и лични вещи. Гарион веднага осъзна, че това не се дължи просто на немарливост, а е знак на прибързано заминаване, макар че момчето не знаеше по какъв начин бе разбрало това.

Улф изправи рамене, стиснал здраво горящия фитил. Лицето му изглеждаше някак празно, като че умът му търсеше нещо другаде.

— В конюшните! — извика рязко той. — Бързо, момче!

Гарион се обърна и светкавично напусна стаята. Улф го последва по петите, захвърляйки фитила през перилата на стълбището.

В конюшнята блещукаше светлина. Беше слаба, защото някой се опитваше да я прикрие, ала немощните й лъчи се процеждаха през цепнатините на вратата. Конете неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Назад, момче — каза Улф и с един удар отвори вратата.

Брил беше вътре и се мъчеше да оседлае един кон, който се противеше, уплашен от неприятната миризма на човека.

— Тръгваш ли си, Брил? — попита Улф и застана на вратата със скръстени ръце.

Брил бързо се обърна, приготви се за скок, пристъпи напред и изръмжа. Кривогледото му око проблесна в мъждивата светлина на фенера, окачен върху едно колче на яслата, изпочупените му зъби се показаха.

— Странно време за пътешествие — сухо каза Улф.

— Не се бъркай в работата ми, старче — изрече Брил със заплашителен тон. — Ще съжаляваш.

— Съжалявал съм много пъти в моя живот — отвърна Улф. — И не смятам, че ако ми се случи още веднъж, ще почувствам огромна разлика.

— Предупредих те. — Брил изръмжа, ръката му хлътна под наметката и отново се появи с къса, изцапана с ръждиви петна сабя.

— Не бъди глупав — каза Улф. В тона му се долавяше непреодолимо презрение.

Ала Гарион още при първото проблясване на сабята измъкна камата си и застана пред невъоръжения старец.

— Назад, момче! — изкрещя Улф.

Но Гарион вече се бе устремил към противника си с протегната напред кама. По-късно, когато имаше време да обмисли постъпката си, той не можеше да обясни защо бе реагирал така. Някакъв прастар инстинкт, изглежда, се бе събудил в него.

— Гарион — каза Улф. — Не ми пречи!

— Още по-добре — извика Брил и вдигна сабята си.

В този миг се появи Дурник. Той сякаш изникна от нищото, грабна един волски хомот и изби с него сабята от ръката на Брил. Вбесен, Брил се втурна срещу него и вторият удар на Дурник улучи кривогледия в ребрата, малко по-ниско от мишницата. Дъхът със свистене излезе от белите дробове на ратая, той падна и започна да се гърчи на осеяния със слама под.

— Как не те е срам, Гарион — укорително заговори Дурник. — Не направих ножа ти, за да вършиш такива неща.

— Той щеше да убие господин Улф — възрази Гарион.

— Я да оставим това — каза Улф, наведе се над задъхания мъж на пода в конюшнята, грубо го претърси, измъкна звънтяща кесия изпод мръсната му туника, приближи я към светлината на фенера и я отвори.

— Това е мое — изпъшка Брил и се опита да се изправи. Дурник отново вдигна волския хомот и той се отпусна на пода.

— Доста значителна сума за един ратай, Брил — каза Улф и изсипа звънтящите монети от кесията в ръката си. — Как успя да се сдобиеш с нея?

Брил го погледна свирепо.

Очите на Гарион се разшириха при вида на монетите. Никога преди не бе виждал злато.

— Всъщност не е необходимо да отговаряш, любезни Брил — заяви Улф, след като разгледа една от монетите. — Твоето злато приказва вместо тебе. — Той отново изсипа монетите в кесията и захвърли малкото кожено вързопче към човека на пода. Брил светкавично го сграбчи и го скри под туниката си.

— Ще трябва да кажа на Фалдор — каза Дурник.

— Не — възпря го Улф.

— Но това е сериозно — подхвана Дурник. — Малка схватка и няколко разменени удара е едно, съвсем друго е щом са вдигнали оръжие един срещу друг.

— Няма време за това — каза Улф и взе една юзда от окачалката на стената. — Вържи му ръцете зад гърба. Ще го оставим в някой от сандъците за зърно. Сутринта някой ще го намери.

Дурник се взря в него.

— Довери ми се, Дурник — каза Улф. — Работата не търпи отлагане. Вържи го и го скрий някъде, после ела в кухнята. Тръгвай с мен, Гарион. — После им обърна гръб и излезе от конюшнята.

Леля Поул нервно крачеше в кухнята и щом ги видя, попита:

— Е?

— Опитваше се да избяга — обясни Улф, — но ние го спряхме.

— Направихте ли… — Тя не довърши въпроса си.

— Не. Той извади сабя, но Дурник се случи наблизо и изцеди и последната капка войнственост от него. Намесата му беше много навременна. Твоето вълче тъкмо се готвеше да влезе в боя. Камата му не е лоша, но наистина не можеше да се мери със сабята.

Леля Поул се втурна срещу Гарион с блеснали очи, но той предвидливо отстъпи извън обсега на ръцете й.

— Нямаме време за това — каза Улф и взе халбата, която бе оставил на масата, преди да напуснат кухнята. — Брил има пълна кесия с хубаво червено злато от Ангарак. Мургите са решили да наблюдават това място. Бих желал да го напуснем по по-незабележим начин, но тъй като вече ни следят, от това няма никакъв смисъл. Искам да спечелим няколко левги между нас и Брил, преди той да се е освободил. Не ми е приятно час по час да гледам през рамо дали по петите ми няма мурги.

Дурник, който току-що бе влязъл в кухнята, спря и се вгледа изумено в тях.

— Какво става? — рече той. — Какви хора сте вие и как е станало така, че имате толкова опасни врагове?

— Това е дълга история, добри ми Дурник — отговори Улф, — но се боя, че сега нямам време да ти я разкажа. Извини ни пред Фалдор и се опитай да задържиш Брил ден-два. Бих желал да сме далече, преди той и неговите приятели да тръгнат по следите ни.

— Някой друг трябва да го направи — бавно каза Дурник. — Не знам какво става, но зная със сигурност, че е опасно. Изглежда, че трябва да дойда с вас — поне докато ви изведа на сигурно място далеч оттук.

Изведнъж леля Поул се засмя.

— Ти, Дурник? Ти искаш да защитиш нас?

— Съжалявам, госпожо Поул — отговори той. — Няма да позволя да си отидете, без да ви придружа.

— Няма да позволиш? — повтори тя невярващо.

— Много добре — каза Улф и лицето му придоби лукав израз.

— Ти да не си се побъркал? — попита леля Поул и пристъпи гневно към него.

— Дурник се прояви като полезен човек — отбеляза Улф. — Ако не друго, с него поне ще мога да си приказвам по пътя. Твоят език става все по-остър с годините, Поул, и никак не се радвам на перспективата да изминем сто левги — че и повече — и вместо да си имам приятна компания, да бъда засипван само с ругатни.

— Виждам, че вече започваш да изкуфяваш, Стари вълко — язвително отбеляза жената.

— Тъкмо такива твои думи имах предвид — любезно й отговори Улф. — Сега съберете най-необходимите неща и да изчезваме оттук. Нощта преваля.

Тя го изгледа свирепо и разярена изхвърча в кухнята.

— И аз ще трябва да взема някои неща — каза Дурник, обърна се и излезе в тъмната ветровита нощ.

Умът на Гарион се обърка. Всичко ставаше прекалено бързо.

— Уплаши ли се, момче? — попита Улф.

— Не — отвърна Гарион. — Просто нищо не разбирам. Не разбирам нищичко от онова, което става около мен.

— След време ще разбереш, Гарион — каза Улф. — Засега е по-добре, че не знаеш. Онова, което правим, е опасно, но не чак толкова. Твоята леля и аз… и добрият Дурник, разбира се — ще се погрижим да не ти се случи нищо лошо. Помогни ми сега да приключим работата в килера. — Той влезе с фенера в тясното помещение и започна да слага хляб, месо от свински бут, кръгли пити кашкавал и няколко бутилки вино в един чувал.

По преценката на Гарион беше почти полунощ, когато тихо напуснаха кухнята и пресякоха тъмния двор. Дурник отвори портата и при движението й се чу едва доловимо изскърцване, ала този звук се стори на момчето непоносимо шумен.

Излязоха и Гарион почувства моментна болка. Фермата на Фалдор беше единственият дом, който някога бе имал. Той го напускаше сега — може би завинаги, — а такива неща имаха огромно значение. Усети дори по-остра болка при спомена за Зубрет. Мисълта, че Доруун и Зубрет остават заедно в плевника, пълен със сено, едва не го накара да се откаже от цялото начинание, но вече беше твърде късно.

Сградите вече не ги пазеха от вятъра. Сред полето той беше много по-студен и непрекъснато отмяташе пелерината на Гарион. Тежки облаци покриха луната и пътят изглеждаше съвсем малко по-светъл от дивото поле около него. Беше студено, самотно и страшно. Гарион пристъпи по-близо до леля Поул.

Когато се изкачиха на върха на хълма, той спря и погледна назад. Фермата на Фалдор изглеждаше като бледо, неясно петно в долината зад тях. Изпълнен със съжаление, той й обърна гръб. Долината, която се простираше пред тях, беше съвсем тъмна и дори пътят се губеше в мрака.