Дейвид Едингс
Пророчеството (12)

Глава 11

Пътуваха цели девет дни покрай брега на морето от Камаар до столицата Сендар, макар че разстоянието беше само петдесет и две левги. Капитан Брендиг обмисляше внимателно всяка тяхна стъпка и разполагаше войниците, които се намираха под негово командване, по такъв начин, че дори мисълта за бягство бе невъзможна. Макар че снегът бе престанал да вали, пътят беше все още неудобен, а вятърът, който духаше от морето над обширните, покрити със сняг солени блата, беше пронизващ и леден. Нощуваха в изградените на еднакво разстояние един от друг сендарски ханове, които се издигаха като стълбове за отбелязване на изминатите левги сред ненаселената пустош край морския бряг. Хановете не бяха така добре поддържани както техните толнедрански събратя по Големия северен път, но поне предлагаха задоволителни удобства. Капитан Брендиг изглеждаше загрижен да им осигури удобно пребиваване, ала всяка нощ поставяше пазачи.

Вечерта на втория ден Гарион седеше край огъня с Дурник и се взираше печално в пламъците. Дурник беше неговият най-стар приятел, а тъкмо в този момент Гарион изпитваше отчаяна нужда от приятелство.

— Дурник — каза накрая той.

— Да, момко?

— Бил ли си някога в тъмница?

— Че аз да не съм разбойник? Не съм направил нищо, за да ме затворят в тъмница.

— Мислех си, че може да си виждал някога затвор.

— Честните хора нямат работа около такива места — каза Дурник.

— Чувал съм, че са ужасни — тъмни и студени, пълни с плъхове.

— Откъде ти дойде наум да приказваш за тъмници? — попита Дурник.

— Мисля, че твърде скоро ще ни се наложи да научим всички подробности за тях — отговори Гарион, като се опитваше да прикрие уплахата си.

— Не сме направили нищо лошо — възрази Дурник.

— Тогава защо кралят е пратил тези войници? Кралете не правят такива неща, без да имат основателна причина.

— Не сме направили нищо лошо — упорито повтори Дурник.

— Но може би господин Улф е направил — предположи Гарион. — Кралят не би изпратил толкова много войници след него без никаква причина — и сигурно ще хвърлят и нас в тъмницата заедно с него, просто защото сме негови спътници.

— Такова нещо не може да се случи в Сендария — твърдо заяви Дурник.

На следващия ден вятърът беше много силен и идеше от морето, но беше топъл и дълбокият до колене сняг започна да се размеква. Към обяд заваля дъжд. Те яздеха, мокри и унили, към следващия хан.

— Боя се, че ще трябва да отложим пътуването, докато дъждът престане — заяви капитан Брендиг вечерта, след като погледна през едно от малките прозорчета. — До сутринта пътищата ще бъдат съвсем непроходими.

Следващия и по-следващия ден прекараха в претъпканата стая за посетители, вслушвайки се в подгонените от вятъра дъждовни капки, които плющяха по стените и покрива. През цялото време бдителният Брендиг и войниците му не откъсваха очи от тях.

— Силк — каза Гарион на втория ден и се премести на пейката до него.

— Да, Гарион? — каза Силк и се разсъни.

— Що за човек е кралят?

— Кой крал?

— На Сендария.

— Глупав мъж — като всички крале. — Силк се разсмя. — Кралете на Сендария са може би дори по-глупави от другите, но това е съвсем естествено. Защо питаш?

— Ами… — Гарион се поколеба. — Да предположим, че някой е извършил нещо, което кралят не одобрява. Този някой пътува с други хора и кралят е заповядал те да бъдат пленени. Кралят всички ли ще хвърли в тъмница? Или ще задържи само човека, който го е ядосал, а останалите ще пусне на свобода?

Силк го изгледа за миг, след това твърдо заяви:

— Този въпрос не ти прави чест, Гарион.

Гарион се изчерви.

— Страх ме е от тъмниците — каза той едва чуто. Внезапно почувства срам от себе си. — Не искам да ме затворят и да ме държат на тъмно, без дори да зная защо.

— Кралете на Сендария са почтени и честни мъже — каза Силк. — Е, не са твърде умни, но винаги проявяват справедливост.

— Как може да са крале, щом не са умни? — попита Гарион.

— На някои кралската титла се пада по наследство — каза Силк. — И най-глупавият човек на света може да стане крал, ако има подходящи родители. В това отношение сендарските крале страдат от недостатъка, че са започнали твърде отдолу.

— Как твърде отдолу?

— Те били избирани. Дотогава никой народ на света не бил избирал краля си — сендарите били първи.

— Как се избира кралят?

Силк се усмихна.

— Лошо, Гарион. Не е хубаво, когато кралят се избира. Другите средства, чрез които може да получиш кралската корона, са още по-лоши, но и избирането не е добър подход, когато трябва да се посочи кой ще застане начело на държавата.

— Кажи ми как става това — настоя Гарион.

За миг Силк впери поглед към прозореца, опръскан от дъждовните капки, после сви рамене.

— Е, това е удобен начин да убием времето — рече той, протегна краката си към огъня и подхвана:

— Всичко започнало преди хиляда и петстотин години — заговори той и гласът му беше достатъчно висок, за да стигне до ушите на капитан Брендиг, който седеше наблизо и пишеше нещо върху парче пергамент. — По това време Сендария все още не била кралство, нито дори обособена област. По различно време тя принадлежала ту на Черек, ту на Алгария или на северните аренди — от родовете уейсит или астуриан, в зависимост от изхода на поредната арендска гражданска война. Когато войните най-сетне приключили, уейситите били избити, а астурианите били победени и изтласкани в непроходимите дебри на голямата гора в северна Арендия, и императорът на Толнедра — Ран Хорб Втори, решил, че трябва да бъде основано ново кралство.

— От къде на къде толнедрански император ще решава дали да има Сендария, или не? — възмути се Гарион.

— Ръцете на империята са много дълги — отговори Силк. — Големият северен път бил построен по времето на Втората борунска династия — мисля, че Ран Борун Четвърти започнал строителството, нали, капитане?

— Пети — поправи го Брендиг някак раздразнено. — Ран Борун Пети.

— Благодаря, капитане — каза Силк. — Тези династии на Боруните винаги ме объркват. Както и да е, по това време в Сендария вече имало императорски легиони, които поддържали пътищата, а щом някой има войска в дадена област, значи той има и власт, не бихте ли се съгласили с мен, капитане?

— Това си е ваш разказ — лаконично отвърна Брендиг.

— Наистина е така — съгласи се Силк. — Обаче, Гарион, Ран Хорб не взел това решение, подтикван от щедрост. Недей да разбираш погрешно постъпката му. Толнедранците никога не дават нищо даром. Точно по това време мимбратските аренди победили в Арендската гражданска война — хиляда години, изпълнени с кръвопролития и предателство — и Толнедра не можела да си позволи да допусне мимбратите да разпространят своето влияние на север. Създаването на независимо кралство в Сендария щяло да спре достъпа на мимбратите към търговските пътища, които водели до Драсния, и центърът на световното могъщество нямало да се премести във Воу Мимбре, и следователно кралската столица Тол Хонет нямало да бъде просто едно градче в изостанала и затънтена област.

— Всичко това ми звучи много объркано — каза Гарион.

— О, не — възрази Силк. — Това е само политика. Много проста игра, нали, капитане?

— Игра, каквато аз не играя — отвърна Брендиг, без да повдигне поглед от заниманието си.

— Така ли? — попита Силк. — Толкова дълго сте били в кралския дворец, без да станете политик? Вие сте рядко срещано явление, капитане. Както и да е — сендарите изведнъж открили, че имат кралство, но им липсват истински потомствени благородници. О, наистина тук-там се мяркали някои толнедрански люде с благородна кръв, които живеели в своите имения; неколцина претенденти за тази или онази уейситска или астурианска титла, двама-трима военни вождове от Черек с групички последователи, ала истински сендарски благородници просто нямало. Ето защо те решили да проведат избор между всички хора в кралството — да си изберат крал, нали разбираш. После щели да оставят в ръцете на краля раздаването на благородническите титли. Много практичен подход, при това типично сендарски.

— Как се избира крал? — попита за пореден път Гарион. Страхът му от тъмниците бе започнал да изчезва пред очарованието, което го бе обзело по време на разказа.

— Всеки гласува — просто рече Силк. — Родителите, разбира се, гласуват от името на своите деца, но изглежда, че измамите били съвсем малко. Хората от другите кралства гледали и се смеели, но сендарите продължили да дават своите листчета с името на избрания от тях претендент повече от дванадесет години.

— Шест години — поправи го Брендиг, без да вдига глава от пергамента. — От 3827 година до 3833-та.

— И имало над хиляда кандидати — обясни Силк, като съзнателно преувеличи техния брой.

— Седемстотин четиридесет и трима — поправи го лаконично Брендиг.

— Приемам поправката ви, благородни капитане — рече Силк. — Радвам се, че имам край себе си такъв тънък познавач, който улавя грешките ми. Но аз съм само прост драсниански търговец със съвсем ограничени познания в областта на историята. Както и да е — при прегледа на двадесет и третия поред избор те накрая избрали своя крал — един фермер, който отглеждал репи, на име Фундор.

— Отглеждал е много повече от репи — извика Брендиг и вдигна глава. Лицето му бе гневно.

— Ама разбира се! — каза Силк и се плесна по челото. — Как можах да забравя зелките! Той също така отглеждал зеле, Гарион. Никога не забравяй зелето. Е, всички от Сендария, които помислили, че той е важен човек, отишли до фермата на Фундор, заварили го да наторява една от нивите си и го поздравили със страховит вик: „Да живее Фундор Великолепния, кралят на Сендария!“ — и паднали на колене пред царственото му величие.

— Трябва ли да продължавате? — попита кисело Брендиг.

— Момчето иска да знае, капитане — отвърна Силк невинно. — Нима ще отречете, че е дълг на възрастните да разкрият пред децата историята на нашето славно минало?

— Говорете каквото искате — заяви Брендиг рязко.

— Благодаря, че ми дадохте позволение, капитане — поклони се Силк. — Знаеш ли какво отговорил тогава кралят на Сендария, Гарион?

— Не — отвърна Гарион. — Какво?

— „Моля, ваши светлости — казал кралят, — пазете си дрехите. Тъкмо наторих лехата, в която сте коленичили.“

Барак, който седеше до тях, избухна в смях и започна да шляпа коляното си с огромната си ръка.

— Според мен този урок въобще не е развлекателен, господине — студено заяви капитан Брендиг и се изправи. — Аз не се шегувам с краля на Драсния, нали?

— Вие сте възпитан човек, капитане — кротко отвърна Силк. — При това сте и благородник. Аз съм просто един беден човек, който се опитва да преживее някак си на тоя свят.

Брендиг го погледна безпомощно, после му обърна гръб и с тежки стъпки излезе от стаята.

На следващата сутрин вятърът беше престанал и дъждът беше спрял. Пътят приличаше по-скоро на блато, но Брендиг реши, че трябва да продължат. Пътуването беше тежко, ала на следващия ден пътят започна да изсъхва и се придвижваха по-лесно.

Леля Поул, изглежда, въобще не се интересуваше от факта, че са ги пленили по заповед на краля. Тя се държеше все така царствено, макар че Гарион не виждаше никаква нужда да продължават с тази хитрина и пламенно желаеше леля му да се откаже. Нейният практически усет, който той добре познаваше и с който тя бе ръководила кухнята във фермата на Фалдор, бе заменен от някаква взискателна упоритост, която го потискаше. За пръв път през живота си той почувства, че между тях застава някаква хладина, и долови празнота, която никога преди не бе съществувала. Положението се влошаваше още повече от несигурността, която гризеше душата му и постоянно нарастваше след като на хълма над Уинолд Силк недвусмислено му беше казал, че леля Поул със сигурност не е негова леля. Тези думи жестоко го бяха разтърсили и Гарион осъзна, че често си задава ужасния въпрос: „Кой съм аз?“

Господин Улф също изглеждаше променен. Той почти не приказваше — нито по пътя, нито нощем в хановете. Прекарваше много време уединен, а на лицето му се четеше мрачна раздразнителност.

Накрая, на деветия ден след като бяха тръгнали от Камаар, обширните солени блата свършиха и сушата край брега стана по-хълмиста. Към пладне, тъкмо когато лъчите на слабото зимно слънце пробиха през облаците, те изкачиха билото на един хълм и в долината пред тях се разкри ограденият със здрави стени Сендар.

Отрядът пазачи на южната врата ги посрещна с енергичен поздрав, когато капитан Брендиг въведе малката група в града. Капитанът отвърна на поздрава също така енергично.

Широките улици на града изглеждаха претъпкани с хора, облечени в най-новите си дрехи. Всички се движеха горделиво, сякаш техните задачи бяха най-важното нещо на този свят.

— Придворни — изсумтя презрително Барак, който по някаква случайност яздеше до Гарион. — Между тях няма нито един свестен човек.

— Необходимо зло, скъпи Барак — подметна Силк през рамо. — Дребните службички изискват дребни хорица, но именно дребните служби поддържат живота на кралствата.

Минаха през великолепен обширен площад и се отправиха по една голяма улица към кралския палат. Той беше огромна многоетажна сграда с множество широки крила, които се простираха във всички посоки, и застлан с каменни плочи вътрешен двор. Дворецът беше увенчан с кръгла кула, очевидно най-високата постройка в целия град.

— Къде мислиш, че се намира тъмницата? — прошепна Гарион на Дурник, когато спряха.

— Ще ти бъда благодарен, ако не говориш толкова много за тъмници, Гарион — отвърна ковачът огорчено.

Капитан Брендиг слезе от коня си и отиде да разговаря с един нервен на вид човек в бродирана туника и шапка с перо, който току-що бе слязъл по широкото стълбище пред двореца да ги посрещне. Размениха няколко думи и, изглежда, заспориха за нещо.

— Аз съм получил заповед от самия крал — заяви Брендиг високо. — Наредено ми е да предам тези хора на Негово Величество веднага щом пристигнем.

— Моите заповеди също са издадени от краля — каза нервният човек. — На мене пък ми е наредено да ги приведа в приличен вид, преди да бъдат въведени в тронната зала. Аз ще поема отговорността за тях.

— Те ще останат под моя опека, граф Нилден, докато не ги предам лично на краля — студено заяви Брендиг.

— Няма да позволя твоите кални войници да цапат коридорите на двореца, Брендиг — отговори графът.

— Тогава ще чакаме тук, граф Нилден — каза Брендиг. — Така че бъдете добър да доведете Негово Величество.

— Да го доведа? — Графът се втрещи от ужас. — Аз съм главният иконом на домакинството на Негово Величество, лорд Брендиг. Аз не довеждам никого, нито донасям нещо. Още по-малко краля.

Брендиг обърна гръб, като че ли искаше отново да се качи на коня си.

— О, добре — подхвърли раздразнено граф Нилден. — Щом толкова настоявате. Но поне ги накарайте да си изтрият краката.

Брендиг студено се поклони.

— Няма да забравя това, Брендиг — заплаши го Нилден.

— Нито пък аз, граф Нилден — отговори капитанът.

Всички слязоха от конете, войниците на Брендиг плътно ги обкръжиха, после заедно прекосиха двора и стигнаха до висока врата в центъра на западното крило.

— Бъдете така добри да ме последвате — каза граф Нилден, потрепвайки при вида на опръсканите с кал войници, и ги въведе в широк коридор.

В ума на Гарион се бореха страхът и любопитството. Въпреки уверенията на Силк и Дурник и нотките на надежда, които се прокрадваха в душата му след като Нилден обяви, че трябва да ги приведе в приличен вид, заплахата от някаква лепкава, пълна с плъхове тъмница, в която има машина за трошене на кости, колело за разпъване и още много неприятни неща, все още изглеждаше напълно реална. От друга страна, той никога не бе стъпвал в дворец и очите му се опитваха да обхванат всичко едновременно. Онази част от неговия ум, която понякога му говореше със сдържана безпристрастност, сега нашепваше, че страховете му вероятно са безпочвени; а заплеснатият му поглед го правеше да изглежда като провинциален глупчо.

Граф Нилден ги отведе към няколко бляскави врати.

— Тази е за момчето — обяви той и посочи една от вратите.

Един от войниците отвори вратата и Гарион неохотно мина през нея, хвърляйки поглед през рамо към леля Поул.

— Хайде идвай — каза някакъв нетърпелив глас.

Гарион светкавично се обърна — не знаеше какво да очаква.

— Затвори вратата, момче — нареди един приятен на вид мъж, който го чакаше. — Слушай, нямаме на разположение цял ден. — Мъжът стоеше край огромно дървено корито, от което се вдигаше пара. — Бързо, момче, сваляй тези мръсни парцали и влизай в коритото. Негово Величество чака.

Прекалено объркан да възрази или дори да отговори, Гарион сковано започна да развързва туниката си.

След като го окъпаха и сресаха сплъстената му коса, бързо му помогнаха да облече дрехите, които лежаха на близката пейка. Грубите му вълнени панталони в удобния за селяните кафяв цвят бяха заменени с нов чифт от много фина синя бляскава материя. Протритите му кални ботуши изчезнаха и в замяна му дадоха меки кожени обувки. Новата му туника беше мека и бяла, а жакетът, който облече върху нея, беше в наситено син цвят, украсен със сребристи ивички кожа.

— Смятам, че това е най-доброто, което мога да направя за толкова кратко време — каза мъжът, който го беше изкъпал и облякъл, след като го огледа критично. — Поне няма да се срамувам, когато те представят на краля.

Гарион измърмори някакви благодарности и се изправи, очаквайки по-нататъшни наставления.

— Е, тръгвай, момче. Не бива да караш Негово Величество да те чака.

Силк и Барак стояха в коридора и разговаряха тихо.

Огромният Барак изглеждаше великолепно в зелен жакет от брокат, ала като че ли се чувстваше неудобно без сабята си. Жакетът на Силк беше черен, украсен със сребърни нишки, редките бакенбарди на дребосъка бяха внимателно подстригани.

— Какво означава всичко това? — попита Гарион.

— Ще ни представят на краля — отвърна Барак. — А нашите почтени дрехи сигурно щяха да го обидят. Кралете не са привикнали да гледат обикновени хора.

Дурник излезе от една от многото стаи с пребледняло от гняв лице.

— Онзи натруфен глупак искаше да ме изкъпе — изрече той с едва сподавено възмущение.

— Такъв е обичаят — обясни Силк. — Никой не очаква, че благородните гости са в състояние да се изкъпят сами. Надявам се, че не си го набил.

— Аз не съм благородник и мога да се изкъпя и сам — разгорещено отвърна Дурник. — Казах му, че ще го удавя в собственото му корито, ако не си махне ръцете от мене. След това той спря да ми досажда, но успя да открадне дрехите ми. Вместо тях трябваше да облека ей тия. — Той посочи облеклото си, подобно на онова, което бяха дали на Гарион. — Надявам се, че никой няма да ме види в тая премяна.

— Барак казва, че кралят може да се обиди, ако ни види в нашите истински дрехи — съобщи му Гарион.

— Кралят няма да гледа мен — възрази Дурник. — И въобще не ми харесва тази работа, дето ме карат да изглеждам като човек, какъвто не съм. Ще се измъкна навън при конете, стига да успея да си взема дрехите.

— Имай търпение, Дурник — посъветва го Барак. — Ще изясним с краля каква е тази работа и после ще продължим по пътя си.

Ако Дурник бе ядосан, то състоянието, в което бе изпаднал господин Улф, можеше да се опише като неудържима ярост. Той излезе в коридора, облечен в снежнобяла дреха с голяма качулка.

— Някой ще ми плати за това — вилнееше той.

— Обаче наистина ти отива — каза с възхищение Силк.

— Твоят вкус винаги е будил съмнения у мен, господин Силк — сряза го Улф ледено. — Къде е Поул?

— Госпожа херцогинята все още не се появила — отвърна Силк.

— Трябваше да се досетя — каза Улф и се тръшна на близката пейка. — Сядайте и вие. Подготовката на Поул ще отнеме доста време.

Зачакаха. Капитан Брендиг, който също беше сменил ботушите и жакета си, крачеше нервно по коридора. Минутите бавно се нижеха. Гарион беше напълно изумен от начина, по който ги приеха. По всичко личеше, че не са под арест, но неговото въображение продължаваше да вижда тъмници и това беше достатъчно, за да е неспокоен. Накрая се появи леля Поул. Беше със синята кадифена рокля, която шивачката й бе ушила в Камаар, и със сребърна диадема, която правеше белия кичур на челото й да изпъква още повече. Беше величествена и гледаше строго.

— Толкова скоро, госпожо Поул? — сухо попита Улф. — Надявам се, че не са ви притеснявали да бързате.

Тя остави без внимание забележката му и огледа поред всички.

— Изглеждате задоволително — каза накрая тя и поправи разсеяно яката на жакета на Гарион. — Дай ми ръката си, Стари вълко. Нека да видим какво искат от нас кралят и неговите сендари.

Господин Улф се надигна от пейката, предложи й ръката си и двамата заедно тръгнаха по коридора. Капитан Брендиг и войниците бързо тръгнаха след тях.

— Ако обичате, госпожо — извика капитанът на леля Поул. — Позволете ми да ви покажа накъде да вървите.

— Знаем накъде да вървим — отвърна тя, без дори да обърне глава.

Граф Нилден, главният иконом, ги чакаше пред масивна двойна врата, охранявана от униформени тежковъоръжени войници. Той се поклони на леля Поул, щракна с пръсти и пазачите отвориха вратата.

Фулрах, кралят на Сендария, беше тантурест човек с къси крака и къса кафява брада. Той бе седнал твърде неудобно — поне така изглеждаше, на трона с висока облегалка, който се издигаше върху подиум в единия край на огромната зала, където ги въведе граф Нилден. Тронната зала беше просторна, с висок сводест таван и стени, покрити сякаш с цели левги тежка червена драперия от кадифе. Навсякъде имаше свещи, десетки люде, облечени в хубави дрехи, се разхождаха наоколо и лениво бъбреха по ъглите, като почти не обръщаха внимание на присъствието на краля.

— Мога ли да обявя името ви? — попита граф Нилден господин Улф.

— Фулрах знае кой съм — кратко отговори Улф и двамата с леля Поул закрачиха по дългия ален килим към трона. Гарион и останалите ги последваха. Брендиг и войниците вървяха по петите им през внезапно стихналата тълпа от придворни и техните дами.

Всички спряха пред платформата, върху която се издигаше тронът, и Улф се поклони твърде хладно. Леля Поул направи реверанс, ала очите й бяха ледени. Барак и Силк сториха изтънчен поклон и Дурник и Гарион последваха примера им, макар че изпълнението им не беше така грациозно.

— Моля за позволение да ви съобщя, Ваше Величество — прозвуча гласът на Брендиг зад гърбовете им. — Това са хората, които търсехте.

— Знаех, че може да се разчита на вас, баронете — отговори кралят. — Вашата репутация е напълно заслужена. Приемете моите благодарности. — После погледна към господин Улф и спътниците му, ала изразът му остана неразгадаем.

— Мой скъпи стари приятелю — каза кралят на господин Улф. — Много години изминаха, откакто се срещнахме за последен път.

— Съвсем ли си загубил ума си, Фулрах? — гневно му отговори господин Улф с глас, който достигна само до ушите на краля. — Защо ти хрумна да ми пречиш сега, точно по това време? И какъв зъл дух се всели в тебе, за да ме натруфиш в такава нелепа премяна? — Той с отвращение издърпа предницата на бялата си дреха. — Или просто се опитваш да разтръбиш къде се намирам, така че всеки мург оттук до извития като кука полуостров на Арендия да разбере местонахождението ми?

Лицето на краля изглеждаше огорчено.

— Боях се, че ще приемеш постъпката ми точно по този начин — заговори той също така тихо, както господин Улф. — Ще ти обясня, когато можем да разговаряме на място, където никой не ще ни чува. — Той бързо се обърна към леля Поул, сякаш се опитваше да запази поне привидно достойнството си. — Отдавна не сме се виждали, скъпа госпожо. Така много липсвахте на Лейла и децата, а и самият аз като че осиротях, откакто си отидохте.

— Ваше Величество е както винаги любезен — каза леля Поул с не по-малко хладен тон от този на Улф.

Кралят трепна.

— Моля ви, скъпа госпожо. Не ме съдете прекалено прибързано. Причината, поради която постъпих така, е изключително сериозна. Надявам се, че капитан Брендиг не ви е причинил голямо неудобство.

— Капитан Брендиг беше самата учтивост — отговори леля Поул все така студено и погледна Брендиг, който видимо бе пребледнял.

— А вие, скъпи милорд Барак — продължи бързо кралят, като се опитваше да се примири с лошото положение, в което бе изпаднал и да го преодолее. — Как е вашият братовчед, нашият скъп събрат, крал Анхег, господарят на Черек?

— Беше добре, когато го видях за последен път, Ваше Величество — отговори официално Барак. — Беше малко пийнал, но това не е нещо необичайно за Анхег.

Кралят се изсмя нервно и бързо се обърна към Силк.

— Добре дошли и вие, принц Келдар от Драсния. Изненадани сме, че намираме такива благородни посетители в пределите на нашето кралство, ала сме и оскърбени, че те предпочетоха да не ни посетят и не ни дадоха възможност да ги посрещнем с почести. Нима кралят на сендарите е толкова незначителен, че дори не е заслужил една кратка визита от ваша страна?

— Ние не възнамерявахме да се отнесем непочтително към вас, Ваше Величество — отвърна Силк и се поклони. — Ала нашата задача беше така неотложна, че не разполагахме с време за обичайните прояви на учтивост.

При тези думи кралят му хвърли предупредителен поглед и неочаквано сплете пръстите си в едва забележимите жестове на драснианския таен език „Не тук. Има прекалено много чужди уши.“ След това въпросително погледна към Дурник и Гарион.

Леля Поул пристъпи напред.

— Това е занаятчията майстор Дурник от областта Ерат, Ваше Величество — заяви тя. — Смел и честен човек.

— Добре дошъл, майстор Дурник — каза кралят. — Мога само да се надявам, че някога хората ще кажат и за мен, че съм смел и честен човек.

Дурник неумело се поклони, върху лицето му се изписа удивление.

— Аз съм само прост ковач, Ваше Величество — каза той. — Но се надявам, че всички хора знаят, че съм един от най-преданите и верни поданици на Ваше Величество.

— Добре казано, майстор Дурник — отвърна кралят с усмивка и най-накрая погледна към Гарион.

Леля Поул проследи погледа му.

— Момче, Ваше Величество — каза тя безразлично. — Казва се Гарион. Повериха го на моите грижи преди няколко години и той ни придружава по време на нашите странствания, понеже не зная какво друго да сторя с него.

Ужасна студенина се впи в стомаха на Гарион. Убедеността, че тези нейни небрежно подхвърлени думи всъщност отразяват цялата истина, го смаза. Тя дори не се беше опитала да смекчи удара. Болеше го повече от безразличието, с което бе унищожила неговия живот, отколкото от самия акт на унищожението.

— На теб също казвам добре дошъл, Гарион — поздрави го кралят. — Рядко се удава на толкова млад човек да пътува с такава благородна компания.

— Аз не знаех кои са те, Ваше Величество — отговори отчаяно Гарион. — Никой нищо не ми казва.

Кралят се засмя весело и разбиращо.

— Когато станеш голям, Гарион — заговори той, — може би ще решиш, че на твоята възраст в дни като днешните невинността е най-хубавото състояние, в което може да живее човек. Напоследък ми разказаха такива неща, че предпочитам никога да не ги бях узнавал.

— Може ли да поговорим сега насаме, Фулрах? — попита господин Улф. Гласът му все още звучеше гневно.

— Всяко нещо с времето си, стари приятелю — отвърна кралят. — Подготвил съм угощение във ваша чест. Нека всички отидем да обядваме. Лейла и децата ни чакат. По-късно ще има време да обсъдим някои неща. — И след като изрече тези думи, кралят стана от трона и слезе от подиума.

Гарион, притиснат от бремето на собственото си нещастие, застана до Силк и прошепна:

— Принц Келдар? — Изпитваше отчаяна нужда да отпъди от ума си ужасяващата реалност, която изневиделица го беше връхлетяла.

— Случайно съм се родил такъв, Гарион — рече Силк и сви рамене. — Това е нещо, което не зависи от мен. За щастие съм само племенник на краля на Драсния и що се отнася до наследяването на кралската титла, се намирам твърде назад в списъка на наследниците. Не съществува непосредствена опасност да се възкача на трона.

— А Барак е…

— Братовчед на Анхег, краля на Черек — отговори Силк, хвърли поглед през рамо и попита: — Каква точно ти беше титлата, Барак?

— Граф на областта Трелхайм — избоботи Барак. — Защо питаш?

— Момъкът проявява любопитство — каза Силк.

— Всичко това са глупости — заяви Барак. — Но когато Анхег стана крал, някой трябваше да стане племенен вожд. В Черек не е възможно да имаш и двете титли едновременно. Смята се, че това носи нещастие — особено от вождовете на другите племена.

— Струва ми се, че разбирам защо са изпълнени с такива чувства — засмя се Силк.

— Във всеки случай втората ми титла няма никакво покритие — отбеляза Барак. — От три хиляди години в Черек не е имало война между клановете. Оставих най-малкия си брат да действува от мое име. Той е простосърдечен човек, голям веселяк. Освен това тази титла дразни жена ми.

— Ти женен ли си?

— Можеш да се изразиш и по този начин, ако желаеш — отбеляза кисело Барак.

Силк предупредително мушна Гарион в ребрата — подсказваше му, че това е деликатна тема.

— Защо не ни каза? — попита обвинително Гарион. — Имам предвид за титлите ти.

— Щеше ли да бъде по-различно? — попита Силк.

— Ами… не — призна Гарион. — Но… — Той замълча, неспособен да изрази чувствата си с подходящи думи. — Нищо не разбирам от тези неща — завърши неубедително той.

— След време всичко ще ти се изясни — увери го Силк, докато влизаха в залата за пиршества.

Тя беше почти толкова голяма, колкото тронната. Имаше дълги маси, покрити с фин ленен плат, и както в другата зала, и тук навсякъде горяха свещи. Зад всеки стол беше застанал слуга, а всички дейности се контролираха от дребна закръглена жена с лъчезарно усмихнато лице и малка корона, кацнала твърде несигурно върху главата й. Когато те влязоха, тя бързо изтича напред и извика:

— Скъпа Поул, изглеждаш просто великолепно! — После сърдечно прегърна леля Поул и двете потънаха в оживен разговор.

— Кралица Лейла — накратко обясни Силк на Гарион. — Наричат я майката на Сендария. Четирите деца хей там са нейни. Има още четири или пет — по-големи от тези. Вероятно са изпратени някъде из страната да изпълняват държавни поръчения, понеже Фулрах настоява неговите деца да заработват прехраната си. Всеизвестна шега сред другите крале е, че кралица Лейла от четиринадесетгодишна възраст непрекъснато е бременна, но те вероятно говорят така, защото трябва да изпращат щедри подаръци при раждането на всяко поредно дете. Ала тя е добра жена и помага на крал Фулрах да не прави прекалено много грешки.

— Тя познава леля Поул — отбеляза Гарион и поради някаква неясна причина този факт го разтревожи.

— Всички познават леля ти Поул — каза Силк.

Тъй като леля Поул и кралицата разговаряха оживено и вече полека се придвижваха към централните места на масата, Гарион остана близо до Силк.

„Не ми позволявай да правя грешки“ — предаде Гарион на Силк с жестове, като се опитваше да не привлича вниманието на околните към движението на пръстите си.

Силк само му намигна.

След като всички седнаха по местата си и храната започна да пристига, Гарион полека се успокои. Разбра, че всичко, което трябва да върши, е да следва примера на Силк, и изисканите обноски на официалното хранене престанаха да го плашат. Разговорът около него беше изпълнен с достойнство и напълно неразбираем, ала той прецени, че има голяма вероятност никой да не му обърне внимание. Нямаше да пострада, ако държеше устата си затворена и погледа — забит в чинията.

Ала един възрастен благородник с красиво накъдрена сребриста брада явно бе решил да го заговори.

— Казаха ми, че напоследък сте пътували — почна той с известна нотка на пренебрежение. — Как се развива кралството, млади човече?

Гарион безпомощно погледна през масата към Силк и попита с пръсти: „Какво да кажа?“

„Кажи му, че кралството се развива нито по-добре, нито по-зле, отколкото може да се очаква при настоящите обстоятелства“ — отвърна Силк.

Гарион послушно повтори тези думи.

— А — възкликна старият благородник. — Тъкмо това очаквах. Ти си много наблюдателно момче за своята възраст. Изпитвам голяма наслада, когато разговарям с млади хора. Възгледите им са толкова свежи.

„Кой е той?“ — попита с жестове Гарион.

„Граф Селайн — отговори Силк. — Досаден стар бърборко, но бъди учтив с него. Наричай го милорд.“

— А какво е мнението ти за пътищата? — поинтересува се графът.

— Не са поддържани твърде добре, милорд — отговори Гарион с помощта на Силк. — Но това е нормално през този сезон, нали?

— Наистина е така — одобрително кимна графът. — Ти си прекрасно момче.

Странният разговор с трима участници продължи и Гарион дори започна да се забавлява, когато коментарите, подавани му от Силк, изглежда, се сториха изненадващи на стария благородник.

Накрая пиршеството свърши и кралят стана от мястото си начело на масата.

— А сега, скъпи приятели — обяви той, — кралица Лейла и аз бихме желали да поговорим насаме с нашите гости, затова ви молим да ни извините. — Той предложи ръката си на леля Поул, господин Улф на свой ред подаде своята на закръглената дребна кралица и четиримата се насочиха към една врата в дъното на залата.

Граф Селайн широко се усмихна на Гарион и след това хвърли поглед през масата.

— Нашият разговор ми хареса, принц Келдар — обърна се той към Силк. — Аз наистина може да съм досаден стар бърборко, но това понякога се оказва истинско предимство, не мислите ли?

Силк се засмя разочаровано.

— Трябваше да се досетя, че стара лисица като вас вероятно е умел познавач на тайния език, милорд.

— Това е наследство от зле прекараната ми младост — отвърна със смях графът. — Вашият ученик прекрасно е овладял това умение, но има странен акцент.

— Времето беше студено, докато се учеше, милорд — обясни Силк. — Пръстите ни бяха малко премръзнали. Ще коригирам тази беда, щом намеря малко свободно време.

Старият благородник изглеждаше изключително доволен от себе си, защото беше надхитрил Силк.

— Великолепно момче — каза той и потупа Гарион по рамото, след което си тръгна усмихнат.

— Ти през цялото време знаеше, че той ни разбира, нали? — възмути се Гарион.

— Естествено — призна Силк. — Умът на драснианеца веднага открива познавача на нашия таен език. Понякога е уместно да позволиш на противника да улови няколко внимателно подбрани фрази. Ала никога не подценявай граф Селайн. Не бива да отхвърляме възможността, че той е умен поне колкото мен. Виж как се зарадва, че ни хвана.

— Не може ли да направиш нещо, без постоянно да проявяваш своята лукавост? — попита Гарион. В тона му се криеха сърдити нотки, защото беше убеден, че по някакъв начин в края на краищата самият той бе станал за смях.

— Не и ако това абсолютно не се налага, скъпи ми Гарион — усмихна се Силк. — Хората като мен непрекъснато се занимават с измама — даже когато това не е нужно. Нашият живот понякога зависи от хитростта ни, така че трябва винаги да поддържаме остротата на своя ум.

— Такъв живот сигурно е много самотен — проницателно забеляза Гарион, следвайки указанията на своя вътрешен глас. — Ти никога не се доверяваш на никого, нали?

— Така излиза — призна Силк. — Това е игра, в която участваме всички, Гарион. И трябва да сме много опитни — поне онези от нас, които възнамеряват да живеят дълго. Всички се познаваме, тъй като сме майстори в един много рядък занаят. Печалбите са огромни, но след известно време продължаваме играта само заради удоволствието да се надхитряме един друг. Но ти си прав. Животът ни наистина е самотен, понякога отвратителен — но през по-голямата си част е страшно забавен.

Граф Нилден се приближи до тях и учтиво се поклони.

— Негово Величество моли вас и момчето да се присъедините към него и останалите в личните му покои — обяви той. — Ще бъдете ли така добър да ме последвате?

— Разбира се — отговори Силк. — Ела, Гарион.

Стаите в личните покои на краля бяха много по-скромни, отколкото залите в главната част на двореца. Крал Фулрах беше свалил короната и одеждите, които обличаше при тържествени случаи, и изглеждаше като обикновен сендар във всекидневните си дрехи. Той тихо разговаряше с Барак. Кралица Лейла и леля Поул се бяха разположили на едно диванче и оживено си приказваха, Дурник стоеше наблизо, правейки всичко възможно да привлича по-малко внимание. Господин Улф се беше изправил до прозореца. Лицето му приличаше на буреносен облак.

— А, принц Келдар — каза кралят. — Помислихме си, че някой ви е издебнал от засада с Гарион.

— Просто проведохме мъничък дуел с граф Селайн, Ваше Величество — отговори весело Силк. — В преносен смисъл, разбира се.

— Внимавайте с него — предупреди го кралят. — Твърде е възможно той да се окаже прекалено умен дори за човек с вашите възможности.

— Изпитвам голямо уважение към този стар мошеник — засмя се Силк.

Крал Фулрах хвърли неспокоен поглед към господин Улф, след това разкърши рамене и въздъхна.

— Нека приключим с неприятната страна на нещата. Лейла, би ли позабавлявала нашите гости, докато аз се оттегля с навъсения ми приятел и благородната госпожа, за да им дам възможност да ме сгълчат хубаво? Ясно е, че той няма да се почувства щастлив, докато не ми наприказва някои неприятни неща по въпроси, за които аз нямам никаква вина.

— Разбира се, скъпи — каза кралицата. — Опитай се да не говориш прекалено дълго и моля те, не крещи. Вече сложих децата да спят, а те наистина имат нужда от почивка.

Леля Поул стана от дивана и заедно с господин Улф, чийто мрачен израз бе останал непроменен, последва краля в съседната стая.

— Ами сега — подхвана любезно кралица Лейла, — да си поприказваме?

— Наредено ми е, Ваше Величество, да ви предам поздравите на кралица Порен, ако такъв удобен случай ми се удаде — заговори Силк в съответствие с правилата на дворцовия етикет. — Тя моли за вашето разрешение да започне кореспонденция с вас по една деликатна тема.

— Но да, разбира се — усмихна се лъчезарно кралица Лейла. — Порен е мило дете, прекалено красива и добродушна за онзи стар дебел разбойник Родар. Надявам се, че той не я е направил нещастна.

— Не е, Ваше Величество — отвърна Силк. — Колкото и учудващо да изглежда, тя безумно обича моя вуйчо, а той, естествено, е опиянен от радост, че притежава толкова красива и млада съпруга. На човек със сигурност може да му призлее, като гледа колко са влюбени един в друг.

— Някой ден, принц Келдар, и вие ще се влюбите — заяви кралицата с лека самодоволна усмивка. — И всичките дванадесет кралства ще си умрат от смях заради капитулацията на такъв прочут заклет ерген като вас. Какъв въпрос желае да обсъди с мен Порен?

— Става дума за безплодие, Ваше Величество — отвърна Силк и деликатно се изкашля. — Тя желае да възнагради моя вуйчо с наследник и има нужда от вашия съвет. Целият свят със страхопочитание насочва погледа си към вас, защото вие сте наистина светило в тази област.

Кралица Лейла красиво се изчерви и след това се засмя.

— Веднага ще й напиша дълго писмо — обеща тя.

През това време Гарион внимателно се беше промъкнал до вратата, през която крал Фулрах беше извел леля Поул и господин Улф, и се отдаде на педантично изследване на един гоблен върху стената, за да скрие факта, че се опитва да чуе какво става зад затворената врата. Беше му необходим само миг, за да привикне с обстановката, след което започна да долавя познатите гласове.

— Какво точно означава цялата тази глупост, Фулрах? — питаше господин Улф.

— Не ме съди така прибързано, Древни — успокоително отговори кралят. — Случили са се някои неща, които ти може би все още не си усетил.

— Знаеш, че усещам всичко, което се случва под небето — каза Улф.

— Знаеше ли, че сме беззащитни, ако Прокълнатия се събуди? Онова, което го държеше в шах, е било откраднато от трона на Риванския крал.

— Всъщност аз вървях по следата на крадеца, когато твоят благороден капитан Брендиг прекъсна моето търсене.

— Съжалявам — каза Фулрах, — но ти и без това нямаше да стигнеш по-далеч. Всичките крале на Алория вече три месеца те търсят. Твоят образ, изрисуван от най-добрите художници, е предаден в ръцете на всеки посланик, агент или служител в петте кралства на севера. Преследват те от мига, когато си напуснал Дарайн.

— Фулрах, аз съм зает. Кажи на алорнските крале да ме оставят на мира. Защо така внезапно са се заинтересували от мен?

— Те искат да се посъветват с тебе — отговори кралят. — Алорните се подготвят за война и дори в моята бедна Сендария тихомълком започна мобилизация. Ако Прокълнатия се събуди сега, всички сме обречени. Мощта, която е била открадната, може да бъде използвана за неговото събуждане, а първата му стъпка ще бъде нападение срещу запада. Ти знаеш това, Белгарат. А също така знаеш, че преди да се завърне кралят на Рива, западните кралства са напълно беззащитни.

Гарион примигна и трепна рязко, след това се опита да прикрие своето внезапно движение, като се наведе да огледа един фин детайл върху гоблена. Каза си, че само така му се е счуло. Името, което бе произнесъл крал Фулрах, не можеше да е Белгарат. Белгарат беше герой от приказките за вълшебства, от старинните легенди.

— Просто кажи на алорнските крале, че аз преследвам крадеца — каза господин Улф. — Тъкмо сега нямам време за военни съвети. Ако ме оставят на мира, ще мога да го настигна преди да е направил някоя пакост с онова, което е откраднал.

— Не предизвиквай съдбата, Фулрах — посъветва го и леля Поул. — Твоята намеса ни струва много време, което не можем да си позволим да губим. Внимавай да не ме ядосаш.

— Познавам могъществото ти, лейди Поулгара — твърдо отговори кралят и Гарион подскочи още веднъж. — Ала нямам избор. Дал съм дума да ви заведа във Вал Алорн при кралете на Алория, а един крал не бива да нарушава обещанието си.

В другата стая се възцари тишина. Умът на Гарион започна да се блъска над десетките възможности, които дочутите думи бяха разкрили пред него.

— Ти не си лош човек, Фулрах — каза господин Улф. — Може би не си толкова умен, колкото бих желал, но това не променя нещата — добър човек си. Никога няма да вдигна ръка срещу теб, нито аз, нито моята дъщеря.

— Говори само за себе си, Стари вълко — мрачно го прекъсна леля Поул.

— Не, Поулгара — каза той. — Щом трябва да отидем във Вал Алорн, нека се отправим натам възможно най-бързо. Колкото по-скоро обясним положението на алорните, толкова по-рано те ще престанат да ни пречат.

— Мисля, че с възрастта мозъкът ти е започнал да се размеква, татко — каза леля Поул. — Нямаме време за тази разходка до Вал Алорн. Фулрах и сам може да обясни всичко на Алорнските крале.

— Няма да има никаква полза от това, лейди Поулгара — печално каза кралят. — Както подчерта твоят баща, аз не съм особено умен. Алорнските крале няма да ме изслушат. Ако тръгнете сега, те ще изпратят някой друг като Брендиг и отново ще ви арестуват.

— Тогава на този нещастник може да се наложи да изживее остатъка от дните си като крастава жаба или като репичка — заплашително изрече леля Поул.

— Стига, Поул — прекъсна я господин Улф. — Има ли готов кораб, Фулрах?

— Да, очаква ви на северния кей, Белгарат — отговори кралят. — Кораб от Черек, изпратен от крал Анхег.

— Добре — каза господин Улф. — Значи утре заминаваме за Черек. Изглежда, че ще се наложи да разтълкувам едно-две неща на някои твърдоглави алорни. Ти ще дойдеш ли с нас?

— Длъжен съм — отговори Фулрах. — Съветът е общ и Сендария е включена в него.

— Ти не чу последните ми думи, Фулрах — напомни леля Поул.

— Остави, Поул — каза господин Улф. — Той постъпва така, както смята, че е правилно. Ще изясним нещата, когато пристигнем във Вал Алорн.

Гарион разтреперан се отдръпна от вратата. Това беше невъзможно! Типичното му сендарско възпитание в дух на скептицизъм не му позволяваше дори да помисли за подобен абсурд. Ала макар и неохотно, Гарион си наложи да обмисли тази идея и да погледне истината в очите.

Ами ако господин Улф наистина беше вълшебникът Белгарат, човек, живял повече от седем хиляди години? И леля Поул наистина беше неговата дъщеря — вълшебницата Поулгара, която беше съвсем малко по-млада от своя баща? Всичките късчета от дочути разговори, тайнствените намеци, полуистините, всичко отиде по местата си. Силк беше прав — тя не можеше да бъде негова леля. Гарион изведнъж беше останал кръгъл сирак. Бе захвърлен сред света без никакви кръвни роднини, без надежда, че принадлежи някому, без наследство, към което да се чувства привързан. Той отчаяно пожела да си отиде у дома, там, във фермата на Фалдор, където, без да бъде измъчван от кошмарни мисли, можеше да потъне в забрава, където нямаше вълшебници нито странни пътувания в търсене на нещо неизвестно, където нищо нямаше да му напомня за леля Поул и за жестоката измама, в каквато тя бе превърнала целия му живот.