Габриел Гарсия Маркес
В лош час (9)

Синовете на вдовицата Асис дойдоха на литургия в неделя. Бяха седмина, освен Роберто Асис. Всички бяха като излети в един и същ калъп — едри и яки, с нещо катърско в склонността им към тежката работа, и кротки пред майката, на която сляпо се подчиняваха. Роберто Асис, най-малкият и единственият, който се бе оженил, си приличаше с братята само по гърбицата на носа. С крехкото си здраве и изтънчени маниери той беше като утешителна награда вместо дъщерята, която вдовицата Асис така и не дочака.

В кухнята, където седемте Асисовци бяха оставили животните, вдовицата се разхождаше между вързани за краката пилета, зеленчуци и топки сирене, тъмни пити захар и късове осолено месо и раздаваше нареждания на слугините. След като в кухнята бе сложен ред, тя нареди да подберат най-доброто от всичко за отец Анхел.

Свещеникът се бръснеше. От време на време той протягаше ръка навън, за да навлажни брадата си с дъждовната вода. Канеше се да свършва, когато две боси момичета бутнаха вратата, без да чукат, и изсипаха пред него няколко зрели ананаса, банани, захар на пити, сирене и кошница, пълна със зеленчуци и пресни яйца.

Отец Анхел им смигна. „Това прилича — каза той — на мечтата на чичо Зайко.“ По-малкото момиче, с широко отворени очи, го посочи с пръст:

— Я, и свещениците се бръснели!

Другата я избута към вратата. „А ти какво си мислеше? — усмихна се свещеникът и добави сериозно: — И ние сме хора.“ После се загледа в пръснатите по пода провизии и си каза, че само къщата на Асис е способна на такова разточителство.

— Кажете на момчетата — почти извика той, — че господ ще им го заплати със здраве.

Отец Анхел, който за четиридесет години свещеническа служба не се бе научил да овладява безпокойството си преди тържествени случаи, прибра приборите, без да се избръсне докрай. После събра провизиите, струпа ги под мивката и влезе в ризницата, като бършеше ръце в расото.

Църквата беше пълна. На две пейки край амвона, подарени от самите тях и с имената им, изписани върху медни плочки, седяха Асисовци с майката и снахата. Когато пристигнаха в църквата, за пръв път всички заедно от няколко месеца, би могло да се помисли, че влизат на коне. Кристобал Асис, най-големият, който бе дошъл от чифлика преди половин час и не бе имал време да се обръсне, още носеше ботуши с шпори. Като се погледнеше този див исполин, изглеждаше верен никога непотвърденият слух, че Сесар Монтеро е извънбрачен син на стария Адалберто Асис.

В ризницата отец Анхел го чакаше неприятност — литургическите одежди не бяха на мястото си. Псалтът го завари слисан да рови в чекмеджетата, докато водеше неясен спор със самия себе си.

— Повикай Тринидад — нареди му свещеникът. — И я попитай къде е сложила епитрахила.

Беше забравил, че Тринидад е болна от събота. Вероятно, предположи псалтът, тя е взела някои неща в къщи, за да ги закърпи. Отец Анхел тогава облече одеждите, предназначени за погребалните церемонии. Не успяваше да се съсредоточи. Когато се изкачи на амвона — нетърпелив и все още задъхан, той разбра, че доводите, назрели предишните дни, сега нямаше да имат тази убедителна сила, която имаха в самотата на стаята.

Говори десет минути. Като се запъваше в думите, изненадан от множеството идеи, които не се побираха в предвидените калъпи, той забеляза вдовицата Асис, заобиколена от синовете й. Сякаш ги виждаше няколко века по-късно на някаква неясна семейна снимка. Само Ребека де Асис, разхлаждаща пищния си бюст с ветрило от сандалово дърво, му се стори жива и истинска. Отец Анхел завърши проповедта, без да засегне пряко въпроса за пасквилите.

Вдовицата Асис постоя вдървена няколко минути, като сваляше и слагаше брачния си пръстен с някакво прикрито отчаяние, докато литургията продължаваше. После тя се прекръсти, изправи се и напусна храма през централния кораб, следвана безредно от синовете си.

 

 

В една утрин като тази доктор Хиралдо бе проумял вътрешния механизъм на самоубийството. Ръмеше безшумно, в съседната къща пееше авлига, а жена му говореше, докато той си миеше зъбите.

— Неделите са странни — каза тя, като слагаше масата за закуска. — Като че ли висят на кука, разрязани на четири — миришат на сурово месо.

Лекарят завинти самобръсначката и започна да се бръсне. Очите му бяха влажни, а клепачите подпухнали. „Спиш лошо — каза жена му. И добави с лека горчивина: — Някоя такава неделя ще се събудиш стар.“ Беше облякла раиран пеньоар, а главата й беше покрита с ролки.

— Направи ми една услуга — каза той, — млъкни.

Тя отиде в кухнята, сложи канчето с кафе на огъня и зачака да заври, заслушана първо в свирукането на авлигата, а малко след това — в шума на душа. Тогава отиде в стаята, за да може мъжът й да намери бельото готово, когато излезе от банята. Когато слагаше закуската на масата, тя го видя готов за излизане; стори й се малко по-млад, облечен в панталона с цвят какѝ и спортната риза.

Закусиха мълчаливо. Малко преди края той я изгледа с нежно внимание. Тя пиеше кафето с наведена глава, леко разтреперана от обида.

— Това е от черния дроб — оправда се той.

— Нищо не оправдава високомерието — възрази тя, без да вдигне глава.

— Сигурно съм отровен — каза той. — В дъждовно време черният дроб се задръства.

— Винаги казваш едно и също — уточни тя, — но никога нищо не правиш. Ако не си отваряш очите — добави, — ще трябва да се признаеш за неизлечимо болен.

Той като че ли се съгласи. „През декември — каза — ще идем за петнадесет дни на море.“ Загледа се в дъжда през ромбовете на дървената врата, която отделяше столовата от двора, натъжен от упорството на октомври, и добави: „След това поне четири месеца няма да има недели като тази.“ Тя събра накуп чиниите, преди да ги отнесе в кухнята. Като се върна в столовата, го завари с шапка на главата да подрежда чантата.

— Значи, вдовицата Асис пак напусна църквата — каза той.

Жена му бе разказала случката, преди да започне да си мие зъбите, но той не й обърна внимание.

— Вече за трети път тази година — потвърди тя. — Изглежда, не е могла да си измисли по-добро забавление.

Лекарят разкри здравите си зъби.

— Богатите са побъркани.

На връщане от църквата няколко жени бяха наминали да видят вдовицата Монтиел. Лекарят поздрави групичката, събрала се в салона. Приглушен кикот го изпрати до площадката на стълбището. Преди да почука на вратата, той разбра, че има и други жени в спалнята. Някакъв глас го покани да влезе.

Вдовицата Монтиел бе седнала в леглото с разпусната коса и притискаше с ръце края на чаршафа към гърдите си. В скута й се виждаха огледало и рогов гребен.

— Значи, и вие се готвите да идете на празненството — обърна се към нея лекарят.

— Ще празнува петнадесетия си рожден ден — каза една от жените.

— Осемнадесетия — поправи я вдовицата Монтиел с тъжна усмивка. Легна си отново в леглото и се покри до брадата. — Естествено мъже не са канени, а най-малко вие, докторе, лоша поличба е.

Лекарят сложи мократа шапка върху тоалетката. „Добре сте намислили — каза той, като наблюдаваше болната благосклонно и някак замислено. — Сега разбирам, че нямам работа тук.“ После, като се обърна към групата жени, се извини:

— Ще позволите ли?

Когато остана насаме с него, вдовицата Монтиел отново възприе горчивото изражение на болна. Но лекарят, изглежда, не го забеляза. Продължи да говори със същия празничен тон, докато подреждаше върху нощното шкафче нещата, които вадеше от чантата.

— Моля ви, докторе — помоли вдовицата, — стига вече инжекции. Заприличала съм на решето.

— Инжекциите — усмихна се докторът — са най-доброто нещо, което е измислено, за да си изкарват хляба лекарите.

Тя също се усмихна.

— Повярвайте — каза, като попипваше бедрото си през чаршафа, — всичко това ми е като изгнило. Не мога да се пипна.

— Ами не се пипайте — каза лекарят.

Тогава тя широко се усмихна.

— Говорете сериозно поне в неделя, докторе.

Лекарят вдигна ръкава, за да премери кръвното й налягане.

— Лекарят ми е забранил — каза той. — Вредно е за черния дроб.

Докато той премерваше налягането, вдовицата с детинско любопитство наблюдаваше скалата на апарата. „Това е най-странният часовник, който съм виждала през живота си“ — каза тя. Лекарят не откъсна очи от стрелката, докато не престана да помпа.

— Само той определя точно кога трябва да се стане — каза лекарят.

Когато свърши, докато навиваше тръбичките на апарата, той внимателно се вгледа в лицето на болната. Сложи върху масичката туба с бели хапчета, които тя трябваше да взема на дванадесет часа. „Щом не искате повече инжекции — каза той, — няма да има повече инжекции. Вие сте по-здрава от мене.“ Вдовицата махна нетърпеливо с ръка.

— Никога не съм била болна — каза тя.

— Знам — съгласи се лекарят, — но трябваше да се измисли нещо, за да се оправдае сметката.

Като отмина забележката, вдовицата попита:

— Трябва ли още да лежа?

— Напротив — възрази лекарят, — забранявам ви го категорично. Слезте в салона и се погрижете за гостите, както му е редът. Освен това — добави той лукаво — за много неща имате да си поговорите.

— За бога, докторе — възкликна тя, — не бъдете такъв клюкар. Сигурно вие лепите пасквилите.

Доктор Хиралдо се разсмя на хрумването. Като излизаше, той хвърли бегъл поглед към кожения куфар с медни кабари, приготвен за път в един ъгъл на спалнята. „И да ми донесете подарък — извика той от вратата, — когато се върнете от околосветското пътешествие.“ Вдовицата отново се бе заела търпеливо да разчесва косите си.

— Естествено, докторе.

Не влезе в салона. Остана в леглото, докато си отиде и последната гостенка. Тогава се облече. Господин Кармичаел я завари да яде срещу полуотворения балкон.

Тя отговори на поздрава, без да откъсва очи от балкона. „Всъщност — каза тя — тази жена ми харесва, смела е.“ И господин Кармичаел погледна към дома на вдовицата Асис, чиито врати и прозорци в единадесет часа още не бяха отворени.

— Въпрос на природа — каза той. — Такава като нея, създадена да ражда само момчета, не може да бъде друга. — И като се обърна към вдовицата Монтиел, добави: — А вие сте същинска роза.

Тя като че ли го потвърди със свежата си усмивка. „Знаете ли?“ — запита. Господин Кармичаел нерешително мълчеше и тя побърза да отговори:

— Доктор Хиралдо е убеден, че съм луда.

— Не може да бъде!

Вдовицата кимна с глава. „Няма да се учудя — продължи тя, — ако вече е разговарял с вас как да бъда изпратена в лудницата.“ Господин Кармичаел не знаеше как да излезе от неудобното положение.

— Не съм излизал от къщи цяла сутрин — каза той.

После се отпусна в мекото кожено кресло, поставено до леглото. Вдовицата си спомни Хосе Монтиел в същото това кресло, сразен от мозъчния кръвоизлив, петнадесет минути преди да умре. „В такъв случай — каза тя и прогони лошия спомен — може да ви повика следобед.“ И промени темата с лъчезарна усмивка:

— Говорихте ли с кума ми Сабас?

Господин Кармичаел потвърди с кимане на глава. И наистина, в петък и събота той бе опитвал бездънната пропаст на дон Сабас, мъчейки се да разбере каква ще бъде реакцията му, ако наследството на Хосе Монтиел се обяви за продан. Дон Сабас — предполагаше господин Кармичаел — изглеждал готов да купи. Вдовицата го изслуша, без да проявява признаци на нетърпение. „Ако не следващата сряда, щеше да е по-следващата“ — съгласи се тя със спокойна твърдост. При всички случаи бе решила да напусне селото още преди края на октомври.

 

 

С мигновено движение на лявата ръка кметът измъкна револвера от калъфа. И последният мускул на тялото му бе готов за стрелба, когато се разбуди напълно и позна съдията Аркадио.

— По дяволите!

Съдията Аркадио стоеше като вкаменен.

— Не правете това друг път — каза кметът и като прибираше револвера, отново се отпусна в брезентовия стол. — Слухът ми работи по-добре, когато спя.

— Вратата беше отворена — каза съдията Аркадио.

Кметът беше забравил да я затвори на разсъмване. Беше толкова уморен, че се отпусна в стола и веднага заспа.

— Колко е часът?

— Към дванадесет — отвърна съдията Аркадио.

Някаква струна в гласа му още потрепваше.

— Умирам за сън — каза кметът.

Докато се протягаше с дълга прозявка, той имаше усещането, че времето е спряло. Въпреки старанието му, въпреки безсънните нощи пасквилите продължаваха да се появяват. Същата тази сутрин, на разсъмване, той бе намерил една хартийка, залепена на вратата на спалнята му: „Не си хабете барута, лейтенанте.“ По улицата се говореше открито, че самите участници в патрула поставят пасквилите, за да разнообразяват скучните си обиколки. Хората — бе помислил кметът — си умират от смях.

— Разсънете се — каза съдията Аркадио — и да идем да хапнем нещо.

Но кметът не беше гладен. Искаше да поспи още един час и да се изкъпе, преди да излезе. Съдията Аркадио, напротив, свеж и чист, тъкмо се връщал да обядва в къщи. Като минавал край къщата, тъй като вратата била отворена, влязъл да поиска от кмета пропуск, за да може да се движи и след комендантския час.

Лейтенантът каза просто: „Не.“ После с бащинско увъртаме се оправда:

— По-добре е за вас да си стоите мирно в къщи.

Съдията Аркадио запали цигара. Загледа се в пламъка на кибритената клечка в очакване недоволството му да се уталожи, но не намери какво да каже.

— Не се сърдете — добави кметът. — Повярвайте, че бих искал да съм на ваше място, да си лягам в осем вечерта и да ставам, когато ми кефне.

— Как ли не — каза съдията. И добави с подчертана ирония: — Само това ми липсваше — един нов баща на трийсет и пет години.

Беше му обърнал гръб и си даваше вид, че наблюдава през балкона набъбналото от дъжд небе. Кметът мълчеше. После каза строго:

— Съдия!

Съдията Аркадио се обърна към него и двамата се погледнаха в очите.

— Няма да ви дам пропуск. Разбрахте ли?

Съдията захапа цигарата и понечи да каже нещо, но се сдържа. Кметът го чу как бавно заслиза по стълбите. Изведнъж, като се наведе, извика:

— Съдия!

Не получи отговор.

— Оставаме си приятели — извика кметът.

И този път не последва отговор.

Той постоя така наведен, очакващ реакцията на съдията Аркадио, докато вратата се затвори, и отново остана сам със спомените си. Вече не направи опит да заспи. Не му се спеше, беше като затънал в едно село, което продължаваше да бъде чуждо и непроницаемо много години след като бе поел в ръце съдбата му. В онази ранна утрин, когато крадешком слезе на брега с един стар картонен куфар, вързан с канап, и заповедта на всяка цена да подчини селото, той разбра какво е ужас. Единствената му явка беше едно писмо за някакъв неизвестен привърженик на правителството, когото трябваше да намери на другия ден, седнал по гащи на вратата на една мелница за ориз. С помощта на указанията му и непреклонната воля на тримата убийци, които го придружаваха, задачата бе изпълнена. Но този следобед, без да съзнава невидимата паяжина, която времето бе оплело наоколо му, достатъчен бе този мигновен изблик на проницателност, за да се запита кой на кого всъщност се бе подчинил.

Сънува с отворени очи срещу балкона, шибан от дъжда, чак до четири и нещо. После се изкъпа, облече си униформата и слезе в хотела да закуси. По-късно направи обичайната проверка в участъка и изведнъж се озова изправен на един ъгъл с ръце в джобовете, без да знае какво да прави.

Собственикът на салона за билярд го видя да влиза привечер, все още с ръце в джобовете. Поздрави го от дъното на празното заведение, но кметът не му отговори.

— Бутилка минерална вода — каза той.

Бутилките затрополиха, когато собственикът ги разбута в касата с лед.

— Някой ден — каза собственикът — ще се наложи да ви оперират и ще намерят черния ви дроб пълен с мехурчета.

Кметът впи очи в чашата. Отпи, оригна се, постоя облакътен на тезгяха, загледан втренчено в чашата, после пак се оригна. Площадът беше пуст.

— Добре — каза кметът. — Какво става?

— Неделя е — отвърна собственикът.

— А-а!

Той остави една монета на тезгяха и излезе, без да се сбогува. На ъгъла на площада някакъв човек, който вървеше, сякаш влачеше огромна опашка, му каза нещо, което той не разбра. Но малко след това реагира. Някак смътно разбра, че нещо става, и се отправи към казармата. С няколко скока изкачи стълбите, без да обръща внимание на хората, които се тълпяха на вратата. Един от полицаите го пресрещна. Подаде му някакъв лист хартия и само с един поглед той разбра за какво става дума.

— Раздаваше ги на арената за бой с петли — каза агентът.

Кметът се втурна по коридора. Отвори първата килия и се спря с ръка на бравата, като се вглеждаше в полумрака, докато го видя — беше около двадесетгодишен младеж, с тъмно слабо лице, белязано от едра шарка. Носеше шапка за бейзбол и очила с половин рамки.

— Как се казваш?

— Пепе.

— Пепе чий?

— Пепе Амадор.

Кметът го изгледа за миг и се помъчи да си спомни нещо. Младежът бе седнал на бетонната платформа, която служеше за легло на затворниците. Изглеждаше спокоен. Свали очилата, обърса ги с пеша на ризата си и погледна кмета с присвити очи.

— Къде сме се виждали? — попита кметът.

— Тук някъде — отвърна Пепе Амадор.

Кметът не пристъпи нито крачка навътре в килията. Продължи замислено да гледа арестувания, после започна да затваря вратата.

— Добре, Пепе — каза, — мисля, че загази.

Той заключи, прибра ключа в джоба си и отиде в залата да прочете и препрочете няколко пъти нелегалния позив.

Седна срещу отворения балкон, трепейки комарите с ръце, докато по пустите улици светнаха лампите. Той познаваше това спокойствие на здрача. Веднъж в една такава привечер той бе изпитал напълно вълнението от властта.

— Значи, пак започват — каза гласно.

Пак започваха. Както и по-рано, позивите бяха отпечатани на циклостил от двете страни и биха могли да се разпознаят навсякъде и по всяко време по неуловимия отпечатък на тревога, който придава нелегалното.

Мисли дълго в мрака, като сгъваше и разгъваше листчето хартия, преди да вземе някакво решение. Накрая го прибра в джоба си и опипом позна ключовете от килията.

— Ровира! — повика той.

Довереният му полицай изникна от мрака. Кметът му даде ключовете.

— Заеми се с това момче — рече. — Опитай се да го убедиш да ти съобщи имената на хората, които донасят в селото нелегална пропаганда. Ако не успееш с добро — доуточни той, — накарай го да проговори по друг начин.

Полицаят му напомни, че тази нощ е дежурен.

— Остави това — каза му кметът. — Остави всичко друго до нова заповед. — И още нещо — добави, сякаш го бе осенило някакво вдъхновение: — Пусни хората, които са на двора. Тази нощ няма да има патрули.

После повика в блиндирания кабинет тримата полицаи, които по негова заповед бездействаха в участъка. Нареди им да си облекат униформите, които пазеше под ключ в шкафа. Докато те се обличаха, той събра на масата халосните патрони, които предишните вечери бе раздавал на хората от патрулите, и извади от желязната каса шепа куршуми.

— Тази вечер вие ще патрулирате — им каза той, като проверяваше пушките, за да им даде най-добрите. — Не трябва да правите нищо, но нека хората разберат, че именно вие сте на улицата. — След като всички бяха въоръжени, той им раздаде муниции. Изправи се пред тях.

— Но чуйте добре — предупреди ги той, — ако някой от вас извърши някоя глупост, ще бъде разстрелян в двора. — Почака отговор, но такъв не последва. — Ясно ли е?

Тримата мъже — двамата с индиански черти и съвсем обикновен вид, а третият рус, предразположен към гигантизъм и с прозрачно сини очи — изслушаха последните думи, зареждайки пушките. Застанаха мирно.

— Ясно, лейтенант.

— И още нещо — каза кметът и смени тона с по-неофициален. — Асисовци са в селото и няма да е чудно да срещнете някого от тях, пиян, да налита на бой. Каквото и да става, не го закачайте. — И този път не последва очакваният отговор. — Ясно ли е?

— Ясно, лейтенант.

— Е, хайде тогава — заключи кметът. — И бъдете нащрек.

 

 

Като затваряше църквата след вечерната молитва, която бе преместил с един час напред заради комендантския час, отец Анхел усети миризма на мърша. Това бе мигновена воня, която не успя да привлече вниманието му. По-късно, докато пържеше зелени банани и топлеше млякото за вечеря, откри причината за миризмата — Тринидад, която от събота беше болна, не бе изхвърлила умрелите мишки. Тогава се върна в църквата, отвори и почисти капаните, а след това се упъти към дома на Мина, на две преки от църквата.

Сам Тото Висбал му отвори вратата. В сумрачното салонче, където имаше няколко кожени табуретки в безпорядък и окачени по стените литографии, майката на Мина и сляпата й баба пиеха в големи чаши някакво горещо и ароматно питие. Мина правеше изкуствени цветя.

— Вече петнадесет години — каза сляпата — не сме ви виждали в тази къща, отче.

Това беше вярно. Всеки следобед той минаваше край прозореца, до който Мина сядаше да прави изкуствени цветя, но никога не влизаше.

— Как минава времето — каза той. После, давайки да се разбере, че бърза, се обърна към Тото Висбал:

— Идвам да ви помоля да пуснете Мина от утре да се заеме с капаните. Тринидад — обясни той на Мина — от събота е болна.

Тото Висбал даде съгласието си.

— Това е губене на време — намеси се сляпата. — В края на краищата тази година светът ще свърши.

Майката на Мина сложи ръка на коляното й, за да я накара да замълчи. Сляпата отстрани ръката й.

— Бог наказва суеверието — каза свещеникът.

— Така е писано — каза сляпата, — кръв ще се лее по улиците и никаква човешка сила не ще е в състояние да я спре.

Свещеникът й хвърли поглед на състрадание — тя беше много стара, извънредно бледа и мъртвите й очи сякаш проникваха в тайната на нещата.

— Ще се къпем в кръв — подигра се Мина.

Тогава отец Анхел се обърна към нея. Видя я как изниква — с гарвановочерна коса и същата бледост като на сляпата, иззад мъгляв облак от разноцветни ленти и хартии. Приличаше на алегорична жива картина от някоя училищна вечеринка.

— А ти — каза й той — работиш в неделя.

— И аз й казах — намеси се сляпата. — Горяща пепел ще се посипе върху главата й.

— Нуждата има остри зъби — усмихна се Мина.

Тъй като свещеникът продължаваше да стои прав, Тото Висбал издърпа една табуретка и отново го покани да седне. Той беше дребен човечец, с нервни от стеснение движения.

— Благодаря — отказа отец Анхел. — Комендантският час ще ме завари на улицата. — Той се заслуша в дълбоката тишина в селото и забеляза: — Като че ли вече е минало осем.

Тогава узна — след почти две години празни килии, Пепе Амадор беше в затвора, а селото — оставено в ръцете на трима престъпници. Хората се бяха прибрали още в шест часа.

— Странно. — Отец Анхел сякаш си говореше сам. — Едно такова нещо изглежда безразсъдно.

— Рано или късно, трябваше да се случи — каза Тото Висбал. — Цялата страна е закърпена с паяжина.

Той изпрати свещеника до вратата.

— Не сте ли виждали нелегалните позиви?

Отец Анхел се вкамени.

— Пак ли?

— През август — намеси се сляпата — ще започнат трите дни мрак.

Мина протегна ръка и й подаде едно започнато цвете. „Млъкни — каза й тя — и завърши това.“ Сляпата опипа цветето.

— Значи, пак започнаха — каза свещеникът.

— Вече от близо седмица — каза Тото Висбал. — Тук се появи един и никой не разбра кой го е донесъл. Нали знаете как стават тия работи.

Свещеникът кимна с глава.

— Казват, че всичко си продължава както по-рано — продължи Тото Висбал. — Правителството се смени, обеща мир и сигурност и в началото всички повярваха. Но държавните служители са си все същите.

— Вярно е — намеси се майката на Мина. — Ето тук пак въведоха комендантски час и тези трима престъпници са на улицата.

— Но има нещо ново — каза Тото Висбал, — сега казват, че във вътрешността на страната пак се организира партизанска борба срещу правителството.

— Всичко е писано — каза сляпата.

— Това е абсурдно — каза свещеникът замислено. — Трябва да признаем, че отношението се е променило. Или поне — поправи се той — се беше променило до тази вечер.

Няколко часа по-късно, разсънен в задухата под мрежата за комари, той се запита дали наистина времето бе изминало през тези деветнадесет години, откакто беше в енорията. Чу точно пред къщата си шума на ботуши и оръжие, който по-рано предхождаше изстрелите. Само дето този път ботушите се отдалечиха, минаха отново след един час и пак се отдалечиха, без да прозвучат изстрели. Малко след това, измъчен от безсънието и жегата, той разбра, че вече от доста време петлите кукуригат.