Робърт Джордан, Брандън Сандърсън
Буря се надига (16)

Глава 14
Отваря се кутия

— Значи тази е от Сенкодушните — каза Сорилея. Белокосата Мъдра обикаляше пленничката и я оглеждаше замислено. Разбира се, Кацуан не очакваше да види страх у жена като Сорилея. Айилката беше гранитно същество, като статуя, брулена от бури и бури, търпелива пред ветровете. Беше пристигнала в чифлика съвсем наскоро, с тези, които бяха донесли на ал-Тор за развоя на събитията в Бандар Еваан.

Кацуан беше очаквала да намери много неща сред айилците, които следваха Ранд ал-Тор: свирепи воини, странни порядки, доблест и вярност, неопитност в интриги и политика. Беше се оказала права. Едно нещо, което определено не беше очаквала да намери обаче, беше равна на себе си. Определено не и у една Мъдра, която едва можеше да прелива. И все пак, странно, точно така възприемаше айилката със сбръчканото лице.

Не че се доверяваше на Сорилея. Мъдрите си имаха свои цели и те можеше да не съвпадат напълно с целите на Кацуан. Но все пак намираше Сорилея за способна, а в днешно време на света имаше изключително малко хора, заслужаващи тази дума.

Семирага изведнъж се сепна и Сорилея кривна глава. Този път Отстъпницата не се рееше във въздуха. Стоеше изправена, облечена в коравата кафява рокля, късата й тъмна коса беше чорлава. Все още излъчваше превъзходство и самообладание. Точно както щеше да е самата Кацуан в подобно положение.

— Какви са тези сплитове? — попита Сорилея и посочи. Въпросните сплитове бяха източникът на внезапните сепвания на Семирага.

— Мой личен трик — отвърна Кацуан, като ги разплете и заплете отново, за да покаже как става. — През няколко минути издават рязък звук в ушите на овързания и бляскат в очите му, за да не му дават да заспи.

— Надяваш се да я умориш толкова, че да заговори — каза Сорилея и отново огледа Отстъпницата.

Семирага беше обкръжена с прегради, за да не може да ги чува, разбира се. Въпреки двата дни без сън обаче изражението й беше ведро, а очите — бистри. Сигурно владееше някоя умствена хитрина, която й помагаше да надвие умората.

— Съмнявам се, че това ще я прекърши — призна Кацуан. — Пфу! Едва я кара да се сепва. — Трите със Сорилея и Баир, стара Мъдра без никаква дарба в преливането, бяха единствените в стаята. Айез Седай, които поддържаха щита над Семирага, седяха отвън.

Сорилея кимна.

— Една от Сенкодушните няма да може бъде манипулирана толкова лесно. Все пак много разумно от твоя страна, че си се опитала, предвид… ограниченията ти.

— Бихме могли да поговорим на Кар-а-карн — каза Баир. — Да го убедим да ни я даде тази за малко. Няколко дни… деликатен айилски разпит и ще каже всичко, което поискаш.

Кацуан се усмихна уклончиво. Сякаш щеше да позволи друга да поеме разпита! Тайните на тази жена бяха твърде ценни, за да се излагат на риск, дори в ръцете на съюзници.

— Е, бихте могли да го помолите. Но не вярвам да ви послуша. Знаете как се инати глупавото момче, стане ли дума за нараняване на жени.

Баир въздъхна. Странно беше да си представи човек тази благодушна на вид баба, увлечена в „деликатен айилски разпит“.

— Да — отрони тя. — Права си. Ранд ал-Тор е дваж по-упорит от всеки вожд на клан, когото съм познавала. И дваж по-нагъл при това. Да си въобразява, че жените не могат да понасят болка толкова добре като мъжете!

Кацуан изсумтя.

— Честно казано, мислех да наредя да я вържат тая и да я напердашат с камшика, и поврага забраните на ал-Тор! Но не мисля, че ще подейства. Пфу! Ще трябва да намерим нещо друго вместо болка, с което да я прекършим.

Сорилея — продължаваше да гледа Семирага — каза:

— Искам да поприказвам с нея.

Кацуан махна с ръка и пусна сплитовете, които пречеха на Семирага да чува, вижда и говори. Тя примига — само веднъж, за да проясни погледа си — и се обърна към Сорилея и Баир.

— А. Айилки. Толкова добри слуги бяхте някога. Я ми кажете не ви ли гризе да знаете как сте престъпили клетвите си? Предците ви щяха да крещят за наказание, ако знаеха колко много смърт лежи на ръцете на потомците им.

Сорилея не реагира. Кацуан знаеше това-онова от разкритото от ал-Тор за айилците, неща, разказани от втора или трета ръка. Ал-Тор твърдеше, че айилците някога следвали Пътя на листото, заклети да не причиняват зло, преди да изменят на клетвите си. Кацуан се беше заинтересувала за тези слухове, а още повече се заинтересува, като чу, че Семирага ги потвърждава.

— Изглежда много повече човек, отколкото бях допускала — каза Сорилея на Баир. — Израженията й, тонът, акцентът, макар и странни, са лесни за разбиране. Не го очаквах.

При този коментар, макар и само за миг, очите на Семирага се присвиха. Любопитно. Това беше по-силна реакция от буквално всичко, което бяха предизвикали наказанията. Блясъците светлина и звънът в ушите бяха довели само до леки неволни сепвания. Коментарът на Сорилея обаче като че ли въздейства на Семирага на емоционално ниво. Дали Мъдрите всъщност нямаше да успеят съвсем лесно, след като Кацуан се беше провалила след толкова усилия?

— Мисля, че трябва да запомним това — каза Баир. — Една жена е просто жена, колкото и да е стара, каквито и тайни да помни. Плътта може да бъде срязана, кръвта може да бъде пролята, костите могат да бъдат строшени.

— Всъщност, чувствам се почти разочарована, Кацуан Мелайдрин — заяви Сорилея и поклати белокосата си глава. — Това чудовище има много малки нокти.

Семирага не реагира. Самообладанието й се беше върнало, лицето й бе ведро, очите — властни.

— Подочула съм нещичко за вас, новите клетвопрестъпни айилци, и за вашите тълкувания на честта. С голямо удоволствие бих проучила колко болка и страдание ще е нужно, преди членове на вашите кланове да се посрамят. Кажете ми, колко според вас ще трябва да притискам, преди някой от вас да склони да убие ковач и да изяде плътта му?

Знаеше доста повече от „нещичко“, щом разбираше почти свещения статут на ковачите сред айилците. Сорилея я изгледа, но не каза нищо. Заплете отново преградата против слушане, след това постави и топките светлина пред очите на Семирага. Да, немощна беше в Силата, но се учеше много бързо.

— Разумно ли е да я държите така? — попита Сорилея с тон, намекващ, че с всяка друга би била много по-настойчива. За Кацуан обаче смекчи думите си и това почти докара усмивка на устните на старата Айез Седай. Бяха като два стари ястреба, Сорилея и тя, свикнали да властват над гнездата си, а сега принудени да гнездят на съседни дървета. Трудно се удаваше почитта и на двете.

— Ако аз трябваше да избирам — продължи Сорилея, — мисля, че щях да наредя да й прережат гърлото и да хвърлят тялото й да изсъхне в прахта. Да се държи жива е все едно да държиш отровна змия за домашен любимец.

— Пфу! — рече Кацуан с гримаса. — Права си за опасността, но ако я убием сега, ще е още по-лошо. Ал-Тор не може — или не иска — да ми даде точен отчет колко Отстъпници е убил, но намеква, че поне половината от тях още са живи. Ще са на Последната битка и всеки сплит, който научим от Семирага, ще намали с един онези, с които ще ни изненадат.

Сорилея не изглеждаше убедена, но не настоя повече.

— А онази вещ? — попита тя. — Може ли да я видя?

Кацуан за малко щеше да отсече: „Не“. Но… Сорилея я беше научила на Пътуването, невероятно могъщ инструмент. Беше подарък, протегната ръка. Кацуан трябваше да работи с тези жени, най-вече със Сорилея. Ал-Тор беше прекалено голям проект, за да може да се справи с него само една жена.

— Елате с мен — каза Кацуан и излезе от стаята. Мъдрите я последваха. Отвън Кацуан нареди на Сестрите — Дайгиан и Сарийн — да държат Семирага будна, с отворени очи. Едва ли щеше да подейства, но беше най-добрата стратегия, която можеше да измисли за момента.

Макар че… все пак разполагаше с онова мигновено изражение на Семирага, онази издайническа нотка на гняв при коментара на Сорилея. Когато можеш да контролираш нечий гняв, можеш да контролираш и другите емоции. Затова толкова упорито се бе съсредоточила да научи ал-Тор да владее гнева си.

Контрол и гняв. Какво беше казала Сорилея, за да предизвика тази реакция? Че Семирага изглежда разочароващо човешки. Все едно беше очаквала Отстъпницата да е извратена като мърдраал или драгхар. И защо не? Отстъпниците бяха легендарни фигури от три хиляди години, надвиснали сенки от мрак и мистерия. Можеше да е разочароващо да откриеш, че в много отношения са най-човешките от следовниците на Тъмния: жалки, пагубни и свадливи. Поне така твърдеше ал-Тор, че се държали. Колко странно запознат беше с тях.

Семирага виждаше себе си като нещо свръхчовешко обаче. Позата й, претенциите й за власт над обкръжението й, бяха източник на сила за нея.

Кацуан поклати глава. Твърде много проблеми и твърде малко време. Коридорът за пореден път й напомни за глупостта на момчето ал-Тор. Все още можеше да надуши миризмата на пушек, твърде силна, за да е приятна. Зейналата дупка в предната стена на къщата — покрита само с платнена завеса — пропускаше мразовит въздух в пролетните нощи. Трябваше да се преместят досега, но той упорстваше, че нямало да се остави да го гонят.

И като че ли гореше от нетърпение за Последната битка. Или може би просто се беше примирил. Чувстваше, че за да стигне до края, трябва да си пробие път през дребните човешки свади като среднощен пътник, газещ през преспите сняг, за да се добере до хана. Проблемът бе, че ал-Тор не беше готов за Последната битка. Кацуан го усещаше в начина, по който говореше, в начина, по който действаше. В начина, по който гледаше света — мрачно, почти замаяно. Ако мъжът, който беше той сега, се изправеше срещу Тъмния, за да реши съдбата на света, Кацуан се боеше за всички хора.

Кацуан и двете Мъдри стигнаха до стаята й: хубава стая с хубава гледка към отъпканата морава и лагера отпред. Кацуан беше поставила съвсем малко изисквания за обзавеждането: твърдо легло, заключващ се скрин и масичка с огледало. Твърде стара и нетърпелива беше, за да й досаждат повече вещи.

Скринът беше уловка; в него държеше малко злато и други не особено ценни неща. Най-ценните си притежания или носеше по себе си — накитите тер-ангреал, — или пазеше заключени в една неугледна кутия за документи до огледалото. От изтъркано дъбово дърво и зацапана, с предостатъчно щръбки и драскотини, за да изглежда често използвана, но не беше чак толкова похабена, че да е не на място сред другите й неща. Щом Сорилея затвори вратата зад трите, Кацуан изключи капаните по кутията.

Беше й странно колко малко Айез Седай в последно време се учеха да правят нововъведения с Единствената сила. Запаметяваха проверени във времето и традиционни сплитове, но рядко се замисляха какво друго биха могли да направят. Вярно, експериментирането с Единствената сила можеше да е гибелно, но някои простички усъвършенствания можеше да се направят без опасност. Сплитът й за тази кутия беше такъв. Доскоро беше използвала обичаен сплит от Огън, Дух и Въздух да унищожи документите в кутията, ако я отвори натрапник. Ефикасно, но някак лишено от въображение.

Новият й сплит беше много по-гъвкав. Той не унищожаваше предметите в кутията — Кацуан всъщност не беше сигурна дали е възможно да се унищожат. Вместо това сплитовете, извърнати навътре, за да са невидими — изскачаха навън на усукани нишки Въздух и залавяха всеки в стаята, когато кутията се отвореше. След това друг сплит издаваше силен звук, наподобяващ свиренето на сто тръби, и блясваха светлини, за да вдигнат тревога. Сплитовете също така щяха да се задействат, ако някой отвори кутията, премести я или дори само я докосне с най-тънката нишчица на Единствената сила.

Кацуан вдигна капака. Изключителните предпазни мерки бяха необходими. Защото в кутията се пазеха два предмета, които представляваха сериозна опасност.

Сорилея се приближи и погледна. Единият предмет беше висока около една стъпка статуетка на стар брадат мъж, вдигнал високо сфера. Другият беше черен метален нашийник и две гривни: ай-дам, направен за мъж. С този тер-ангреал една жена можеше да превърне мъж, способен да прелива, в свой роб и да контролира способността му да докосва Единствената сила. Може би да го контролира напълно. Не бяха изпробвали нашийника, Ал-Тор го беше забранил.

Сорилея изсъска. Гледаше гривните и нашийника, без изобщо да обръща внимание на статуетката.

— Това нещо е зло.

— Да — каза Кацуан. Рядко щеше да нарече един предмет „зло“, но този беше. — Нинив ал Мийра твърди, че това нещо донякъде й е познато. Макар да не успях да изтръгна от момичето как познава тези неща, тя твърди, че знае, че имало само един мъжки ай-дам и че била уредила да бъде хвърлен в океана. Но също така признава, че не е видяла лично как е унищожен. Може да е бил използван като модел от сеанчанците.

— Притеснително е дори да се гледа — каза Сорилея. — Ако някоя от Сенкодушните или дори от сеанчанците го плени с това…

— Светлината да ни пази всички — прошепна Баир.

— И хората, които ги имат тези, са същите, с които ал-Тор иска да сключва мир? — Сорилея поклати глава. — Самото създаване на тези отвратителни неща би трябвало да предизвика кръвна вражда. Чух, че имало и други като това. Къде са?

— Пазят се другаде — отвърна Кацуан и затръшна капака. — Заедно с женските ай-дам, които взехме. Някои мои познати — Айез Седай, които са се оттеглили от света — ги изпробват, като се опитват да открият слабостта им.

В техните ръце беше и Каландор. Кацуан много я беше яд, че не е пред очите й, но чувстваше, че мечът още пази тайни, които могат да се изтръгнат.

— Това го държа при мен, защото смятам да намеря начин да го изпробвам на мъж — рече тя. — Ал-Тор обаче няма да позволи никой негов Аша’ман да бъде окаишен. Дори и за съвсем къс срок.

Това посмути Баир и тя измърмори:

— Това ще е малко като да изпробваш силата на копие, като го мушкаш в някого.

Сорилея обаче кимна. Тя разбираше.

Едно от първите неща, които Кацуан бе направила, след като плениха онези женски ай-дам, бе да си сложи един и да изпробва начини да се измъкне от него. Направила го беше при грижливо контролирани обстоятелства, разбира се, с жени, на които разчиташе, че ще й помогнат да се измъкне. Успяла бе да открие, че сама изобщо не може да се измъкне.

Но ако врагът се кани да направи нещо, трябва да откриеш как да го контрираш. Дори това да означава сам да се окаишиш. Ал-Тор не можеше да разбере това. Когато го попита, той само промърмори за „онзи проклет сандък“ и как са го били.

— Трябва да направим нещо с този мъж — каза Сорилея и погледна Кацуан в очите. — Станал е по-лош, откакто се срещнахме последния път.

— Да — отвърна Кацуан. — Станал е изненадващо ловък в избягването на обучението ми.

— Да го обсъдим тогава — каза Сорилея. — План трябва да се състави. За доброто на всички.

— За доброто на всички — съгласи се Кацуан. — И най-вече на самия ал-Тор.