Стефани Майър
Здрач (16)

15. Семейство Кълън

Събуди ме мътната светлина на поредния облачен ден. Лежах с ръка, просната върху очите, уморена и замаяна. Нещо, някакъв сън се опитваше да ми напомни за себе си, да пробие в съзнанието ми. Изпъшках и се превъртях на една страна с надеждата да поспя още малко. И в този момент предният ден нахлу в мисълта ми.

— О! — изправих се толкова рязко, че свят ми се зави.

— Косата ти прилича на купа сено… но ми харесва — невъзмутимият му глас идваше от люлеещия стол в ъгъла.

— Едуард! Наистина си останал! — възкликнах ликуващо и без да се замисля, се хвърлих през стаята към скута му. В мига, в който мислите ми застигнаха действието, замръзнах, стресната от неконтролируемия си ентусиазъм. Вдигнах очи към него, уплашена, че съм прехвърлила границата.

Но той се разсмя.

— Естествено — отвърна, изненадан, но като че ли доволен от реакцията ми. Ръцете му разтъркаха гърба ми.

Положих предпазливо глава на рамото му, вдишвайки аромата на кожата му.

— Бях сигурна, че е било сън.

— Нямаш чак такова въображение.

— Чарли! — сетих се внезапно и отново скочих и хукнах към вратата, преди да помисля.

— Тръгна преди час — след като върза обратно акумулатора ти, бих добавил. Трябва да призная, че съм разочарован. Толкова малко ли е нужно, за да те спре човек, ако си решила да тръгнеш нанякъде?

Замислих се, застанала права до вратата. Ужасно исках да се върна при него, но се опасявах, че сутрешният ми дъх не е от най-свежите.

— Обикновено сутрин не си чак толкова объркана — отбеляза той. Разтвори обятия, приканвайки ме да се върна. Почти неустоима покана.

— Трябва ми още една минутка за очовечаване — признах си.

— Ще почакам.

Скокнах до банята. Емоциите ми бяха неузнаваеми. Не можех да се позная — нито отвътре, нито отвън. Лицето в огледалото ми бе непознато — блеснали очи, трескави червени петна по скулите. Измих си зъбите и се заех да разреша заплетената бъркотия от коси. Наплисках лицето си със студена вода и се опитах да дишам равномерно, но без особен успех. Върнах се в стаята почти на бегом.

Стори ми се истинско чудо, че все още е там с разтворени обятия. Посегна към мен и сърцето ми заблъска неравномерно.

— Добре дошла обратно — прошепна той и ме прегърна.

Известно време мълчаливо ме люлееше, докато не забелязах, че е сменил дрехите си, че косата му е пригладена.

— Значи си излизал? — обвиних го, докосвайки яката на чистата му риза.

— Не мога да изляза от къщата ти със същите дрехи, с които влязох вчера — какво ще си помислят съседите?

Нацупих се.

— Беше заспала дълбоко. Нищо не пропуснах. — Очите му блеснаха. — Говоренето беше по-рано.

Изпъшках.

— Какво си чул?

Златните му очи омекнаха.

— Каза, че ме обичаш.

— Това вече го знаеш — напомних му, свела глава.

— Въпреки това ми беше приятно да го чуя.

Скрих лице в рамото му.

— Обичам те — прошепнах.

— Ти си целият ми живот — отговори той простичко.

За момента нямаше какво повече да си кажем. Той продължи да ме люлее, докато стаята постепенно изсветляваше.

— Време е за закуска — каза той небрежно накрая, за да подчертае, че помни всичките ми човешки слабости.

Сграбчих гърлото си с две ръце и го зяпнах с широко разтворени очи. На лицето му се изписа дълбока изненада.

— Шегувам се! — изкикотих се. — А ти казваше, че не ме бивало за актриса!

Той направи отвратена гримаса.

— Не е смешно.

— Много си е смешно и много добре го знаеш. — Но все пак внимателно се вгледах в очите му, за да се уверя, че ми е простил. Явно беше така.

— Да перифразирам ли? — попита той. — Време е за закуска за човеците.

— А, добре тогава.

Той ме метна на едното си каменно рамо, нежно, но толкова бързо, че дъх не ми остана. Запротестирах, когато с лекота ме понесе надолу по стълбите, но той не ми обърна внимание. Сложи ме да седна на един стол.

Кухнята бе светла, щастлива, сякаш попила от настроението ми.

— Какво ще има за закуска? — попитах любезно.

Това леко го смути.

— Ами, не съм сигурен. Какво ще искаш? — мраморното му чело се набръчка.

Ухилих се и скочих на крака.

— Спокойно, чудесно ще се оправя и сама. Гледай как ловувам.

Взех купичка и кутията с овесени ядки. Усещах как ме гледа, докато наливам млякото и си взимам лъжицата. Сложих храната на масата, после спрях за миг.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попитах, да не би да му се сторя нелюбезна.

Той завъртя очи.

— Яж, Бела.

Седнах на масата, загледах го и гребнах първата лъжица. Той се бе вторачил в мен, изучавайки всяко движение. Чак се притесних. Преглътнах, за да кажа нещо, да го разсея.

— Какъв ни е планът за днес? — попитах.

— Хмм… — личеше си, че се старае внимателно да формулира отговора си. — Какво ще кажеш да те запозная със семейството си?

Задавих се.

— Сега страх ли те е вече? — попита той обнадежден.

— Да — признах си, а и как бих могла да отрека — та той виждаше очите ми.

— Не се тревожи — подсмихна се той. — Аз ще те пазя.

— Не ме е страх от тях — заобяснявах. — Страх ме е, че няма да… ме харесат. Няма ли, ами, няма ли да се изненадат, че водиш някого… като мен… у дома да се запознае с тях? Те знаят ли, че знам за тях?

— О, вече знаят всичко. Дори вчера се обзалагаха — той се усмихна, но гласът му бе строг — дали ще те върна, макар да ми е непонятно как им хрумна да се обзалагат срещу Алис. Във всеки случай в семейството нямаме тайни. Просто не е възможно, при положение че аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето.

— А да не забравяме, че Джаспър ви кара да се чувствате уютно и приятно и да споделяте всичко.

— Слушала си внимателно — усмихна се той одобрително.

— От време на време ми се случва — направих гримаса. — Алис видяла ли е, че ще дойда?

Реакцията му бе странна.

— Нещо такова — отвърна неловко и се извърна така, че да не виждам очите му. Загледах го с любопитство.

— Това вкусно ли е? — попита той, като внезапно отново се обърна към мен, и погледна към закуската ми с шеговито изражение. — Честно казано, не изглежда особено апетитно.

— Ами не е някоя раздразнена гризли… — измърморих, без да обръщам внимание на гневния му поглед. Все още се чудех защо реагира така, когато споменах Алис. Захванах се припряно с овесените ядки, потънала в мисли.

Той стоеше насред кухнята, превърнал се отново в статуя на Адонис, и гледаше разсеяно през един от задните прозорци. Но после отново се обърна към мен и ми се усмихна с една от своите спиращи сърцето усмивки.

— А и ти трябва да ме представиш на баща си, струва ми се.

— Той те познава — напомних му.

— Имам предвид в ролята на твое гадже.

Погледнах го подозрително.

— Защо?

— Не се ли прави така? — попита той невинно.

— Нямам представа — признах си. Досегашният ми опит с гаджетата не ми даваше достатъчно отправни точки. Не че тук можеха да се приложат нормалните правила за отношенията между момчетата и момичетата. — Не е необходимо. Не очаквам да… Искам да кажа, че не е нужно да се преструваш заради мен.

Усмивката му бе търпелива.

— Не се преструвам.

Заразбърквах остатъците от кашата из купичката, прехапала устна.

— Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже, или не? — настоя той.

— А ти гадже ли си ми? — потиснах срязването в стомаха при мисълта за Едуард, Чарли и думичката гадже по едно и също време в една и съща стая.

— Признавам, че това действително е доста свободен прочит на думата.

— Всъщност бях останала с впечатлението, че си нещо повече — признах, гледайки в масата.

— Ами, не знам дали е необходимо да му разкриваме всички кървави подробности — той се пресегна през масата, за да повдигне брадичката ми с един студен, нежен пръст. — Но все пак ще трябва да му дадем някакво обяснение защо толкова често се навъртам тук. Не ми се иска полицейски началник Суон да ми извади ограничителна заповед.

— Ще се навърташ ли? — попитах, внезапно разтревожена. — Наистина ли ще си с мен?

— Докогато ме искаш — увери ме той.

— Винаги ще те искам — предупредих го аз. — Завинаги.

Той бавно заобиколи масата, спря на няколко педи от мен и протегна ръка, за да докосне бузата ми с върховете на пръстите си. Изражението му беше непроницаемо.

— Това натъжава ли те? — попитах.

Той не отговори. Взря се в очите ми така, че загубих представа за времето.

— Свърши ли? — попита накрая.

Подскочих.

— Да.

— Обличай се — ще те чакам тук.

Не беше лесно да реша какво да облека. Съмнявам се да съществуват книги върху етикета, които дават съвет какво да облечеш, когато възлюбеният от теб вампир те води у дома, за да те запознае със семейството си вампири. Почувствах някакво облекчение, след като един-два пъти прехвърлих мислено думата. Бях наясно, че несъзнателно се боя от нея.

В крайна сметка се спрях на единствената си пола — дълга, в цвят каки и неофициална като всичките ми останали дрехи. Сложих си тъмносинята блуза, за която веднъж ми бе направил комплимент. Един бърз поглед към огледалото доказа, че косата ми бе в абсолютно невъзможен вид, така че я прибрах в опашка.

— Ето — заскачах надолу по стълбите. — Вече изглеждам що-годе прилично.

Той ме чакаше в подножието на стълбите и се оказа по-близо, отколкото очаквах, и направо се блъснах в него. Той възстанови равновесието ми, задържа ме в продължение на няколко секунди на известно разстояние от тялото си, после внезапно ме придърпа към себе си.

— Пак грешиш — прошепна той в ухото ми. — Напълно неприлично изглеждаш — не е редно да изглеждаш толкова изкусително, просто не е справедливо.

— В какъв смисъл изкусително? — попитах. — Мога да се преоблека…

Той въздъхна и поклати глава.

— Толкова си смешна. — Притисна хладните си устни нежно към челото ми и стаята внезапно се завъртя. Ароматът на дъха му ме лиши от способността да разсъждавам. — Трябва ли да обяснявам в какъв смисъл си изкусителна? — Въпросът май беше риторичен.

Пръстите му бавно запълзяха по гръбнака ми, дъхът му върху кожата ми се ускори. Ръцете ми омекнаха върху гърдите му и отново ми се зави свят. Той бавно наклони главата ми назад и докосна хладните си устни до моите за втори път много внимателно, като лекичко ги раздели.

В този момент рухнах.

— Бела? — той ме прихвана и изправи, а гласът му прозвуча уплашено.

— Накара… ме… да… припадна — обвиних го замаяно.

— Какво ще правя с теб? — простена той отчаяно. — Вчера те целунах и ти ме нападна! Днес пък припадаш!

Засмях се немощно, отпусната в ръцете му, а главата ми продължаваше да се върти.

— А уж казваше, че ме бива във всичко — въздъхна той.

— Точно това е проблемът — казах все още зашеметена. — Твърде много те бива. Просто прекалено те бива.

— Гади ли ти се? — попита, нали вече ме бе виждал в подобно състояние.

— Не — това не е от онези припадъци. Не знам какво ми стана. — Поклатих глава извинително. — Май забравих да дишам.

— Не мога да те водя никъде в това състояние.

— Нищо ми няма — настоях. — А семейството ти и без това ще ме сметне за луда, така че какво значение има?

Известно време преценяваше изражението ми.

— Много ми допада комбинацията от този цвят с кожата ти — заяви неочаквано. Изчервих се от удоволствие и погледнах настрани.

— Виж, полагам огромни усилия да не се замислям какво точно съм на път да направя, така че може ли да тръгваме вече? — попитах.

— И се притесняваш не защото си се запътила към къща, пълна с вампири, а защото смяташ, че тези вампири няма да те харесат, правилно ли съм разбрал?

— Точно така — отвърнах бързо, прикривайки изненадата си от небрежното споменаване на онази дума.

Той поклати глава.

— Ти си невероятна.

Докато караше пикапа ми през главната част на града, осъзнах, че всъщност нямам представа къде живее. Прекосихме моста над река Калава, шосето се заизвива на север, а къщите, които се стрелкаха от двете ни страни, се разредиха и станаха по-големи. А след това изцяло изостанаха и ние поехме през мъгливата гора. Чудех се дали да попитам, или просто да изчакам, когато той внезапно сви по един черен път. Не беше обозначен и едва се виждаше сред папратта. Гората го притискаше от двете страни и пътят се виждаше едва на няколко метра пред нас, усукан като змия сред вековните дървета.

А по-нататък, след няколко километра, дърветата леко оредяха и внезапно се озовахме на малка поляна, или пък беше изкуствена морава. Но мракът на гората не отстъпваше, тъй като шест древни кедъра засенчваха с огромните си корони някъде към четири декара площ. Дърветата протягаха плътната си сянка чак до стените на къщата, която се издигаше сред тях, и правеха излишна дълбоката веранда, опасваща първия етаж.

Нямам представа какво очаквах, но определено не беше това. Къщата бе изящна и вероятно поне на сто години. Беше боядисана в мек, леко пожълтял от времето бял цвят, триетажна, правоъгълна и пропорционална. Вратите и прозорците бяха или оригиналите от първоначалната постройка, или съвършени реплики. Пикапът ми беше единствената кола отпред. До ушите ми долиташе шумът на река, скрита в дебрите на гората.

— Еха!

— Харесва ли ти? — усмихна се той.

— Притежава… чар.

Той ме дръпна за опашката и се подсмихна.

— Готова ли си? — попита, докато ми отваряше вратата.

— Никак, но да вървим — опитах се да се засмея, но смехът сякаш заседна в гърлото ми. Пригладих нервно коса.

— Изглеждаш прелестно — той ме хвана за ръката, без въобще да се замисля.

Тръгнахме през гъстата сянка към верандата. Знаех, че долавя напрежението ми — палецът на ръката му масажираше в успокоителни кръгове опакото на ръката ми.

Отвори вратата.

Вътрешността на къщата бе още по-изненадваща, по-непредсказуема от външността. Беше много светла, много просторна и много голяма. Вероятно първият етаж първоначално се бе състоял от няколко стаи, но стените на повечето бяха съборени, за да се създаде едно-единствено широко помещение. Задната, южната стена, бе заменена изцяло със стъкло и отвъд сянката на кедрите се виждаше как моравата се простираше гола чак до широката река. Масивно извито стълбище заемаше западната част на помещението. Стените, високият таван, дървените подове и дебелите килими бяха все в различни оттенъци на бялото.

А точно отляво на вратата, върху една повдигната част на пода край импозантен роял, ни чакаха родителите на Едуард.

Естествено, и преди това бях виждала доктор Кълън, но не можех да не се възхитя на младостта му, на безбожното му съвършенство. До него стоеше Есме, така предположих, единствената от семейството, която не бях срещала. Имаше същите бледи, красиви черти като останалите. Нещо в сърцевидното й лице, в меките вълни на косата й с цвят на карамел ми напомняше на наивните девойки от епохата на нямото кино. Беше дребна, стройна, но не така слаба като останалите, по-закръглена. И двамата бяха облечени спортно в цветове, които подхождаха на обзавеждането. Усмихнаха ми се радушно, но не пристъпиха да ни посрещнат. Предполагам се стараеха да не ме уплашат.

— Карлайл, Есме — гласът на Едуард наруши краткото мълчание — това е Бела.

— Добре дошла, Бела — стъпките на Карлайл бяха внимателни, премерени. Той вдигна колебливо ръка и аз пристъпих да се здрависаме.

— Приятно ми е да ви видя отново, доктор Кълън.

— Моля те, наричай ме Карлайл.

— Карлайл — усмихнах му се широко и чак се изненадах от неочакваната си самоувереност. Усещах облекчението на Едуард до мен.

Есме се усмихна и също пристъпи, протягайки ръка към моята. Студеното й, каменно ръкостискане не ме изненада.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя искрено.

— Благодаря ви. И на мен също. — И наистина беше така. Сякаш бях пристъпила в приказка и срещах Снежанка от плът и кръв.

— А къде са Алис и Джаспър? — попита Едуард, но никой не му отговори, тъй като в този момент двамата изникнаха на върха на стълбите.

— Едуард! — извика ентусиазирано Алис. Тя се затича по стълбите като вихрушка от черни коси и бяла кожа, която спря внезапно и грациозно точно пред мен. Карлайл и Есме я погледнаха предупредително, но на мен реакцията й ми допадна. Беше естествена, поне за нея.

— Здрасти, Бела! — каза Алис и скочи да ме целуне по бузата. Ако до този момент Карлайл и Есме изглеждаха предпазливи, то сега вече бяха напълно смаяни. Аз също се стреснах, но се зарадвах, че показва одобрението си. С изненада усетих как тялото на Едуард до мен се напряга. Хвърлих поглед към лицето му, но изражението му бе непроницаемо. — Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега — заяви тя за мое огромно смущение.

На никого не му хрумваше какво точно да каже, но в този момент се появи Джаспър — висок, приличащ на лъв. Обзе ме спокойствие и внезапно се почувствах уютно въпреки обстановката. Едуард загледа Джаспър с повдигната вежда и тогава се сетих какъв особен талант имаше той.

— Здравей, Бела — каза Джаспър. Стоеше на известно разстояние и не дойде да се ръкуваме. Но ми беше невъзможно да се чувствам неловко край него.

— Здравей, Джаспър — усмихнах му се стеснително, а после и на останалите. — Много ми е приятно да се запозная с всички ви, домът ви е много красив — добавих според етикета.

— Благодаря ти — каза Есме. — Много се радваме, че дойде. — Говореше с чувство и осъзнах, че според нея проявявам истинска смелост.

Освен това осъзнах, че Розали и Емет ги няма, и си спомних колко неубедително бе опровергал Едуард предположението ми, че останалите не ме харесват.

Изражението на Карлайл ме разсея от тези мисли — гледаше многозначително Едуард, а чертите му бяха напрегнати. С периферното си зрение видях как Едуард му кима еднократно.

Извърнах поглед в опит да съм любезна. Очите ми отново се насочиха към разкошния инструмент на подиума край входната врата. Внезапно си спомних как като дете си фантазирах, че ако спечеля лотарията, ще купя роял на майка ми. Не я биваше кой знае колко — свиреше само за себе си на нашето пиано втора ръка — но обожавах да я гледам. Беше щастлива, погълната, беше някакво ново, загадъчно същество, извън шаблона на „майка“, който приемах като даденост. Естествено, беше записала и мен на уроци, но като повечето хлапета и аз бях мрънкала, докато не се отказа.

Есме забеляза интереса ми.

— Свириш ли? — попита тя, накланяйки глава към пианото.

Поклатих глава.

— Не. Но е толкова красиво. Твое ли е?

— Не — засмя се тя. — Едуард не ти ли е казвал, че е музикален?

— Не — изгледах го сърдито, а той внезапно придоби невинно изражение с присвити очи. — Но предполагам трябваше да се сетя.

Есме объркано вдигна красивите си вежди.

— Едуард може да прави всичко, нали така? — поясних.

Джаспър се изкикоти, а Есме погледна укорително Едуард.

— Надявам се да не си се хвалил, толкова е невъзпитано — скара му се тя. — Само малко — засмя се той непринудено. При този звук чертите й омекнаха и двамата си размениха кратък поглед, който така и не разбрах, а на лицето на Есме се изписа почти самодоволно изражение.

— Всъщност беше твърде скромен — поправих се.

— Е, посвири й — подкани го Есме.

— Нали току-що каза, че самохвалството е невъзпитано — възрази той.

— Всяко правило си има изключения — отвърна тя.

— Много бих искала да те чуя — казах.

— Значи е решено. — Есме го побутна към рояла.

Той ме отведе до рояла и ме сложи на пейката до себе си. Изгледа ме мъчително и после се обърна към клавишите.

А след това пръстите му затичаха пъргаво по слоновата кост и стаята се изпълни с толкова сложна, толкова пищна композиция, че не можех да повярвам, че се изпълнява само от един чифт ръце. Усетих как брадичката ми увисва, устата ми се отваря от смайване, а зад гърба си дочух как някой тихо се изкикотва на реакцията ми.

Едуард ме погледна небрежно, а музиката продължаваше да се лее безспир, и ми намигна.

— Харесва ли ти?

— Ти ли си го написал? — ахнах, когато се досетих.

Той кимна.

— Любимата на Есме.

Затворих очи и поклатих глава.

— Какво има?

— Чувствам се безкрайно незначителна.

Музиката се забави, стана по-нежна и за своя изненада разпознах мелодията на неговата приспивна песен, вплетена в разточителството от ноти.

— Тази ти я вдъхнови — каза той нежно. Музиката се лееше непоносимо сладостна.

Стоях безмълвно.

— Между другото те, те харесват — подхвърли той. — Особено Есме.

Погледнах зад гърба си, но огромната стая бе празна.

— Къде отидоха?

— Предполагам, много деликатно ни осигуряват малко уединение.

Въздъхнах.

— Те може и да ме харесват. Но Розали и Емет… — не довърших, несигурна как да изразя съмненията си.

Той се намръщи.

— Не се тревожи за Розали — каза той, очите му бяха разширени, убедителни. — И тя ще свикне със ситуацията.

Свих скептично устни.

— А Емет?

— Ами, той определено смята, че съм обезумял, но не мисли, че проблемът е в теб. Опитва се да убеди и Розали.

— А нея какво точно я тревожи? — не бях сигурна, че искам да знам отговора.

Той въздъхна дълбоко.

— Розали най-много от всички ни се измъчва от… от това, което сме. Трудно й е да приеме, че външен човек е наясно с истината. И малко ревнува.

— Розали ревнува от мен? — изрекох невярващо. Опитах се да си представя свят, в който някой така главозамайващ като Розали би имал причина да ревнува от някого като мен.

— Ти си човек — вдигна той рамене. — Нещо, което и на нея й се иска.

— О! — измърморих, все така потресена. — Но и Джаспър…

— Тук вината е моя — каза той. — Споменах ти, че той най-отскоро е привърженик на нашия начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.

Сетих се за причината за това предупреждение и потръпнах.

— А Есме и Карлайл…? — продължих припряно, за да не забележи.

— Те са щастливи, че аз съм щастлив. Всъщност Есме би те приела дори ако имаше трето око и ципи между пръстите. Откакто сме заедно, все се тревожи за мен, опасява се, че нещо липсва в характера ми, че съм бил твърде млад, когато Карлайл ме е променил… Така че сега е във възторг. Всеки път, когато те докосна, направо се дави от задоволство.

— Алис ми изглежда много… ентусиазирана.

— Алис гледа на нещата по свой начин — каза той със свити устни.

— Май нямаш намерение да обясниш какво имаш предвид?

В продължение на минута се гледахме, без да продумаме. Той разбра — аз съм наясно, че крие нещо от мен. Аз разбрах, че няма намерение да ми обясни каквото и да било. Поне не сега.

— А какво ти каза Карлайл преди малко?

Веждите му се свиха.

— Забеляза ли?

Вдигнах рамене.

— Естествено.

Той ме гледа замислено няколко секунди, преди да отговори.

— Искаше да ми съобщи нещо. Не знаеше дали бих искал да го споделя с теб.

— А ще го направиш ли?

— Налага се, защото ще бъда малко… прекомерно покровителствен през следващите няколко дни или седмици и не бих искал да си помислиш, че съм тиранин по душа.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Просто Алис вижда, че скоро ще дойдат посетители. Те знаят, че сме тук, и са любопитни.

— Посетители?

— Да… те, естествено, не са като нас… имам предвид по отношение на ловните си навици. Вероятно изобщо няма да влязат в града, но със сигурност не смятам да те изпускам от поглед, докато не си заминат.

Потреперих.

— Най-после някаква разумна реакция! — промърмори той. — Започвах да си мисля, че изобщо не притежаваш инстинкт за самосъхранение.

Направих се, че не съм го чула, а очите ми отново заобхождаха просторното помещение. Той проследи погледа ми.

— Не очакваше нещо подобно, нали? — попита той доволно.

— Не — признах.

— Няма ковчези, нито купчини черепи по ъглите. Дори май нямаме паяжини… колко ли си разочарована — продължи той закачливо.

Не му обърнах внимание.

— Толкова е светло… просторно.

Този път бе по-сериозен.

— Тук е единственото място, където не се налага да се крием.

Песента, която все още свиреше, моята песен, стигна своя край, а финалните ноти прозвучаха по-меланхолично. Последната нота мъчително се проточи в тишината.

— Благодаря ти — прошепнах. Усетих сълзи в очите си. Смутено ги избърсах.

Той докосна ъгълчето на окото ми и пресрещна една пропусната от мен сълза. Вдигна пръст и замислено заразглежда капката влага. След това сложи пръст в устата си, за да я опита, толкова бързо, че не можех да съм сигурна дали действително го направи.

Взрях се в него въпросително, а той ме изгледа продължително, преди най-накрая да се усмихне.

— Искаш ли да видиш останалата част от къщата?

— Няма ковчези? — исках да потвърдя, а сарказмът в гласа ми не прикриваше напълно леката, но пък искрена тревога, която изпитвах.

Той се разсмя, взе ръката ми и ме поведе.

— Никакви ковчези — обеща ми.

Тръгнахме по масивните стълби и аз плъзнах длан по гладкото като коприна перило. Дългият коридор в горната част на стълбите бе облицован в ламперия с цвета на мед, същия като дъските на пода.

— Стаята на Розали и Емет… кабинетът на Карлайл… стаята на Алис… — сочеше той, докато ме водеше покрай вратите.

Вероятно щеше да продължи, но в дъното на коридора спрях като вкаменена, зяпнала невярващо украшението, което висеше над главата ми от тавана. Едуард се засмя тихо на обърканото ми изражение.

— Спокойно, можеш да се засмееш — каза той. — Иронията действително е голяма.

Не се засмях. Ръката ми автоматично се вдигна, показалецът ми се протегна като да докосне големия дървен кръст, чието потъмняло от годините дърво контрастираше със светлия тон на стената. Не го докоснах, макар да ми беше любопитно дали старото дърво ще се окаже толкова гладко на допир, колкото изглеждаше.

— Май е много стар — предположих.

Той вдигна рамене.

— Някъде от трийсетте години на седемнайсети век.

Свалих поглед от кръста и го зяпнах.

— Защо го държите тук? — зачудих се.

— От носталгия. Принадлежал е на бащата на Карлайл.

— Колекционирал е антики? — предположих колебливо.

— Не. Сам го е правил. Висял на стената над амвона в църквата, в която проповядвал.

Не бях сигурна дали изражението ми издава огромното ми смайване, но за всеки случай извърнах лице обратно към простичкия прастар кръст. Набързо изчислих наум — кръстът бе на повече от триста и седемдесет години. Тишината се проточи, докато умът ми се бореше с представата за толкова много години.

— Добре ли си? — прозвуча разтревожено.

— На колко години е Карлайл? — попитах тихо, без да обръщам внимание на въпроса му, все така загледана нагоре.

— Наскоро отпразнува своя триста шейсет и втори рожден ден — каза Едуард. Погледнах го, а в очите ми се криеха милиони въпроси.

Той заговори, като ме наблюдаваше внимателно.

— Карлайл смята, че е роден в Лондон през четирийсетте години на седемнайсети век. По онова време не отбелязвали годините особено прилежно, поне що се отнася до обикновените хора. Но било точно преди управлението на Кромуел.

Стараех се изражението ми да е спокойно, съзнавайки, че внимателно ме гледа, докато слушам. Което ми беше по-лесно, ако не полагах усилия да повярвам.

— Бил единствен син на англикански пастор. Майка му починала при раждането. Баща му бил твърде нетолерантен човек. Когато протестантите дошли на власт, проявил огромен ентусиазъм в преследването на католиците и привържениците на други религии. Освен това силно вярвал в проявленията на злото. Водел гонитби на вещици, върколаци… и вампири.

При тази дума застинах. Сигурна съм, че забеляза, но продължи, без да прекъсва.

— Изгорили доста невинни хора, естествено, съществата, които преследвал, не били толкова лесни за залавяне. Когато свещеникът остарял, поставил послушния си син начело на тези гонения. В началото Карлайл го разочаровал — не бил склонен да прибързва с обвиненията, да вижда демони там, където не съществували. Но бил упорит и доста по-умен от баща си. Всъщност открил сборище на истински вампири, които се криели в каналите на града и излизали на лов само нощно време. В онези дни, когато чудовищата не били само митове и легенди, мнозина живеели по този начин. Хората грабнали вили и, естествено, факли — краткият му смях прозвуча горчиво — и зачакали там, където според Карлайл чудовищата излизали на улицата. Накрая единият от тях се показал.

Гласът му бе съвсем тих, налагаше се да се напрягам, за да чуя думите му.

— Вероятно е бил изключително стар, изнемощял от глад. Карлайл го чул да се провиква на латински към другите, когато надушил тълпата. Хукнал из улиците и Карлайл — бил на двайсет и три и много бърз — повел гонитбата. Създанието лесно можело да ги надбяга, но според Карлайл бил твърде гладен, затова се обърнал и нападнал. Хвърлил се първо върху Карлайл, но останалите го следвали плътно, така че се наложило да се защитава. Убил двама и отвлякъл трети, оставяйки Карлайл потънал в кръв на улицата.

Спря за миг. Усещах, че пропуска нещо, че крие нещо от мен.

— Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени — всичко, докоснато от чудовището, трябвало да се унищожи. Действал инстинктивно, за да спаси живота си. Изпълзял от уличката, докато тълпата продължавала да преследва хищника и неговата жертва. Скрил се в някакво мазе и прекарал три дни, заровен в купчина гниещи картофи. Цяло чудо е, че успял да запази тишина и така не го открили. После всичко приключило и той осъзнал в какво се е превърнал.

Нямам представа какво е изразявало лицето ми, но той внезапно млъкна.

— Как се чувстваш? — попита ме.

— Добре съм — уверих го. Макар да прехапах устна нерешително, той долови любопитството, което ме изгаряше.

Усмихна се.

— Предполагам, имаш още няколко въпроса.

— Няколко, да.

Усмивката му се разтегна и разкри блестящите му зъби. Тръгна надолу по коридора, теглейки ме за ръката.

— Ела тогава — подтикна ме. — Ще ти покажа.