Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (11) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава осма

Пътуването ни беше доста зловещо — имам предвид, че бяхме тръгнали на юг, за да видим един мъртвец — пък и изобщо не беше приятно. Времето беше ужасно студено, мразът хапеше всяка открита част от телата ни. Скоро ме накараха да се почувствам още по-зле. Спряхме в една кръчма и преди да вечерям, Бенджамин ме отведе в пълната ни с бълхи стая.

— Съблечи си дрехата и ризата, Роджър.

Аз го погледнах ужасен.

— Не се тревожи, Роджър. Няма да злоупотребя със стройното ти младо тяло. Просто искам да опиташ нещо. Довери ми се — той бръкна в дисагите си и извади дълга черна верига. — Не ме питай откъде съм я взел — той се усмихна. — Всъщност я намерих в Ройстън. Това е свещеническа верига за покаяние, която се носи на голо на кръста. Искам да я поносиш известно време.

— Защо аз? — извиках. — Ти носи проклетото нещо!

Бенджамин разтвори наметалото си.

— Прекалено съм слаб и кокалест. Ти си с по-подходящо телосложение. Намести я колкото се може по-удобно.

Сложих проклетото нещо. Странно, отначало не забелязах никаква разлика, освен че веригата беше студена и се плъзгаше по корема ми. Сещах се за нея само когато се навеждах напред или докато спях нощем. (Запомнете, тези вериги не са точно за покаяние, а за остро порицание на обичащата насладите плът и рязко напомняне за дадените обети.)

— Няма да я сваляш, Роджър — нареди господарят ми. — Настоявам за това. Трябва да я носиш като Джеймс IV Шотландски.

— А той защо я е носил? — попитах аз.

Бенджамин ми обясни.

— Бащата на краля бил убит, когато Джеймс бил малко момче. Но той винаги смятал, че е отчасти виновен за смъртта на баща си. Веригата трябвало да напомня за вината му.

— Според Осуалд трупът от Флодън нямал верига на кръста си. Защо е този маскарад тогава?

— Джеймс може да я е свалил — отвърна Бенджамин — по молба на някоя дама, както каза Осуалд, защото им е пречела да лудуват в кралското легло. Или по-вероятно защото е влязъл в битка в пълно снаряжение. Бронята е прилепвала плътно към тялото му и не е било възможно да носи веригата. Нещо повече, при удар, веригата би се врязала в плътта му и би причинила тежка рана.

Приех обяснението на Бенджамин, но когато го попитах защо тогава аз трябва да я нося, той само се усмихна, махна с кокалестата си ръка и ми каза да имам търпение. Стигнахме в Лондон след два дни. Казах на господаря ми, че ще бъде опасно да минем през града, тъй като шпионите на кардинала бяха навсякъде и можеше да възразят срещу пътуването ни до Шийн. Вместо това го преведох по тайни пътища покрай болницата „Света Катерина“, покрай Тауър — чак до митницата на ъгъла на улица „Темза“, близо до кея на вълнарите. О, изкушавах се да поскитам, да прекарам един ден, една нощ в старите си свърталища или да прекося реката към вертепите на Съдърк, но Бенджамин настоя да последвам собствения си съвет. Скрихме лицата си под качулките, отсядахме под измислени имена в кръчмите и не разговаряхме, нито обсъждахме каквито и да е въпроси, когато някой можеше да ни чуе. Тръгнахме покрай брега на реката: тъкмо бесеха двама контрабандисти близо до Билингсгейт и това беше привлякло голяма тълпа, която искаше да види последния им танц. Промъкнахме се между тях и наехме лодка от кея Сейнт Ботолф.

Помня, че въпреки студа денят беше ясен и слънчев. Мълчах, седнал отзад в лодката, и гледах отчаяно насреща — към кулите и камбанариите на града. Минахме под Лондонския мост. Видях набучените глави на обезглавените предатели, зейналите им уста и рошавите коси. Всички бяха без очи, защото гарваните изкълвават първо тях. Щом минахме под моста, лодкарите поеха към течението в средата. Спряха да гребат, за да изчакат флотилия от баржи с градски първенци. Баржите се плъзнаха край нас грациозно като лебеди. Разкошът на богатите! Свиреха менестрели и музиката се носеше сладко над водата откъм кърмата и носа, скрити под бляскавите ярки знамена. Дрънчаха сребърни звънчета и оцветените в златисто весла ритмично проблясваха нагоре и надолу. Разкошът и пищността на процесията сякаш се надсмиваха над нашето тайно и мрачно пътуване.

Отминахме Куийнсхайт, кея Сейнт Пол, Кармелитите и Темпъл. Бенджамин ме смушка, когато пред погледите ни се появи Уестминстърското абатство. Господарят знаеше миналото ми. Преди дебелият Хенри да се намеси, в абатството имаше убежище, където бегълците от закона се криеха от приставите и хората на шерифа. Престъпниците си опъваха палатки на територията на абатството, биеха се за крадените вещи и като Джак Хог и мен се измъкваха нощем, за да ограбват и плячкосват домовете на богатите. Големите камбани на абатството биеха и аз лениво се зачудих какво щеше да стане с живота ми, ако не ни бяха хванали с Джак Хог. (Нека това ви е за урок! Никога не спорете със съдбата: когато една врата се затваря, друга се отваря. Трябва само да се уверите, че зад нея не ви чака клопка.)

Най-накрая стигнахме двореца Шийн. Лодката спря на кея и ние слязохме при голямата градинска порта. Дворецът се намираше далеч от реката, единственият път към него беше през полята и градините, които го пазеха от капризите на Темза. С Бенджамин бяхме скроили хитър план. Преди да тръгнем, бяхме обсъдили дали дворът и придворните паразити ще бъдат тук. Решихме, че няма. През есента Лъжливия Хал предпочиташе Уиндзор и ловните шатри в голямата гора наблизо. С радост открихме, че дворецът е пуст (или поне така си мислехме) като изключим иконома и прислугата, които стояха тук през цялата година, за да почистват стаите, да перат драпериите и да разтребват, след като дворът се премести. Бенджамин се държеше с целия авторитет, на който беше способен — показа пълномощията на Уолси и раздаваше заповеди с толкова рязък тон, че всички, които срещнехме, скоро се суетяха около нас, все едно самият кардинал беше пристигнал. Открихме иконома в малката му стая близо до килера и голямата зала — нервен върлинест мъж с мазна сива коса и заешка устна, която постоянно привличаше погледа ми.

— Мастър — изхленчи той, — с какво мога да ти помогна?

— Можеш ли да пазиш тайна? — остро попита Бенджамин.

Мъжът кимна с ококорени очи.

— Разбира се, мастър. Устата ми е запечатана — той затвори уста и това направи лицето му още по-уродливо.

— Няма да казваш на никого за идването ни тук. Искаме да видим тялото на покойния Джеймс IV Шотландски.

Устата на иконома увисна и в очите му проблесна страх. Той облиза устни.

— Това е забранено — прошепна.

— Тук съм по изрично нареждане на кардинала — отвърна Бенджамин. — Видя пълномощията ми. Да ида ли да кажа на чичо ми, че си ги пренебрегнал?

Съпротивата на иконома рухна; като се кланяше и мърмореше извинения, той ни изведе от главната сграда на двореца и се насочи през пустия настлан с плочи двор към малка кула в най-отдалечената стена. Двама пазачи, въоръжени с мечове и алебарди, стояха на пост. Отново последваха протести, но Бенджамин не отстъпи. Вратата беше отключена, изкачихме се по влажни, студени и плесенясали стълби и пристъпихме в овално помещение. Беше напълно голо — нямаше мебели, рогозки, нито драперии по стените. Капаците на прозорците бяха здраво затворени и залостени — подходящ мавзолей за самотния ковчег, който лежеше върху дървени магарета в средата на стаята.

— Запали факлите — нареди Бенджамин — и след това можеш да се оттеглиш.

Икономът се канеше да възрази, но твърдият поглед на господаря ми го принуди да се подчини. Той щракна с огнивото и двете факли, поставени в ниши на стената лумнаха. Признавам си честно, че бях уплашен. Не че не бях виждал трупове. Старият Шалот е кавгаджия; роден побойник и войник, който е виждал повече битки, отколкото топли вечери сте изяли вие. Но онази стая ме смразяваше. Имах чувството, че сме в присъствие на призрак, на оживял мъртвец. Икономът затвори вратата зад себе си и сенките ни затанцуваха върху стената, докато гледахме като хипнотизирани капака на ковчега, почти очаквайки да се отвори, трупът да се надигне и да излезе. Бенджамин сигурно беше усетил настроението ми, макар че, разбира се, както винаги, той черпеше сили от присъствието ми.

— Отмести капака, Роджър.

Поех си дълбоко дъх и прокарах камата си под ръба на капака, освобождавайки дървените колчета, които го прикрепяха, от дупчиците им. Вдигнахме капака и внимателно го сложихме на пода. Ароматът от билките на балсаматорите изпълни стаята, примесен с лек неприятен дъх. После развихме савана, повдигнахме прозрачните воали и видяхме трупа на краля. Очите с тежки клепачи все още бяха полуотворени, както и устните; в трепкащата светлина на факлите кралят сякаш спеше. Почти очаквах да напипам пулс на шията му, да видя как гърдите се повдигат и спадат, как дългите бели пръсти се потягат към мен…

— Хайде, Роджър — прошепна Бенджамин.

— Божичко, господарю! Какво?

— Вдигни тялото.

Стомахът ми се обърна и сърцето ми заби бясно. Когато бях пленен от французите (да, това е друга история) трябваше да разчиствам трупове от бойното поле. Толкова се радвах, че съм жив, че местех тела без глави, крака и ръце, без да ми трепне окото. Но да вдигаш труп, който изобщо не прилича на труп, си е жив ужас. Никога не знаеш какво да очакваш.

(Виждам, че капеланът е позеленял около високите скули, с които толкова се гордее. Нека, може би така няма да бърза да си натъпче шкембето с деликатесите от моята кухня!)

Както и да е, в онази пуста стая в Шийн свалих меките ботуши от краката на трупа, внимателно разтворих синята роба и бялата памучна риза под нея. Бенджамин разхлаби набедрената препаска. Аз не можах да докосна тази част на тялото.

Балсаматорите внимателно бяха възстановили лицето, но тялото беше покрито с рани и обезобразено от дебела черна линия, която се простираше от чатала до врата.

— Виждаш ли, Роджър — обясни Бенджамин, — най-напред балсаматорите разрязват трупа и изваждат сърцето, стомаха и вътрешностите. Източват колкото се може повече кръв и умиват тялото с вкиснало вино. След това го напълват с билки и зашиват кожата.

— Благодаря, господарю — казах възпитано, обзет от слабост. Отчаяно се опитвах да се овладея и да не изпразня стомаха си от последното, което бях хапнал. — Какво трябва да докаже всичко това?

— Тялото е било обезобразено в битката. — Бенджамин посочи с върха на пръста си пурпурночервените кръстчета върху гърдите на трупа. — Това са рани от стрела. А тази — той посочи отстрани на гръдния кош — е от копие. — После протегна ръка и почука трупа над коленете. — Това са рани от меч. Подозирам, че кралят е бил обграден и леко ранен от стрелите. Някой е опитал да го свали, като забие копие под бронята му, докато друг е замахнал с меч към мястото, където се съединяват наколенниците му. Но това не го е убило.

— Не го е убило? — повторих.

— О, не — прошепна Бенджамин. — Смъртоносната рана е някъде другаде. — Той обърна трупа по корем и посочи към голяма грозна дупка в основата на гръбнака. — Бил е убит изотзад. Някой се е промъкнал откъм гърба му и е забил меч под задната част на бронята, прекъсвайки гръбначния стълб. — Бенджамин посочи тила на мъртвеца. — Подозирам, че тези рани се дължат на това, че по време на битката са газили тялото му.

— Но това ли е кралят? — попитах аз. — Това ли е Джеймс?

Бенджамин обърна тялото по гръб.

— Погледни бедрата, Роджър. Виждаш ли някакви белези?

Взех една факла от стената и се наведох, бърчейки нос от неприятната миризма. — Няма ожулвания — отбелязах. Станах и минах от другата страна. — Кожата му е бяла и гладка като на бебе.

Бенджамин се усмихна и взе факлата от мен.

— Изправи се, Роджър. Вдигни си ризата и свали желязната верига.

Послушах го, чувствайки се странно да стоя полуоблечен в присъствието на мумифициран труп. Бенджамин притисна студената си кама към корема ми.

— Веригата е оставила леки следи тук, но те скоро ще изчезнат. Къде всъщност те боли?

Посочих бедрата си, по-точно дясното, което беше поемало тежестта на веригата. На него имаше грозен белег. Бенджамин прибра камата си.

— Всичко е ясно, Роджър — ти носи тази верига само няколко дни и тя е оставила следи. Предполага се, че крал Джеймс е носил своята поне двадесет години. Резултатът от постоянното търкане със сигурност би личал върху кожата му.

Подскочих, когато един от капаците изтрака.

— Хайде, господарю — прошепнах. — Да се махаме оттук. Видяхме достатъчно!

Завързах връзките на панталона си, свалих ризата, доволен да се защитя поне донякъде от нечовешкия студ, който цареше в онази ужасна стая. Лекичко побутнах с крак трупа.

— Не са ни нужни повече доказателства, господарю. Този мъж може да се е бил при Флодън, но не е крал Джеймс. По тялото му няма ожулвания от верига.

Бенджамин седна на едно от магаретата, подпря се на ковчега и потри брадичката си.

— Господарю — настоях, — трябва да тръгваме.

Увихме трупа в савана и благоприлично го върнахме в ковчега, а после здраво затворихме капака. Бенджамин внимателно угаси факлите и аз почти го изблъсках през вратата, радостен да се отдалеча от миризмата на непогребан мъртвец. Икономът ни чакаше в подножието на стъпалата.

— Видя ли всичко, което искаше, мастър?

Бенджамин пусна две сребърни монети в ръката му.

— Да. И помни, не казвай на никого за това, макар че тук едва ли има някой.

Човекът преглътна нервно.

— Не е точно така, мастър. Кралят замина, но…

— Кой е тук? — рязко попита Бенджамин.

— Нейно величество кралицата и малката й дъщеря, принцеса Мери.

— Те не бива да знаят! — прошепнах аз. — Господарю…

Бенджамин разбра предупредителния ми поглед. Минахме покрай иконома, прекосихме отново двора и влязохме в главната сграда. Почти бяхме отминали входа към главната зала, когато женски глас извика:

— Сеньор Даунби! Сеньор Даунби!

Бенджамин спря толкова рязко, че едва не се блъснах в него. Една жена стоеше на прага на залата. Носеше рокля от червено моаре, поръбена със златисто и бял копринен воал, а около шията имаше златна огърлица с гранати. До нея стоеше малко червенокосо момиче с бледо лице и тъмни очи. Жената повдигна воала си и се приближи.

— Ваше величество! — Бенджамин падна на едно коляно и ме дръпна за ръкава да направя същото. — Роджър — прошепна ми той, — това е кралицата!

Жената се приближи. Погледнах и видях добродушното жълтеникаво лице на Катерина Арагонска. Тя също ме погледна и долових как в очите й проблеснаха весели искрици.

— Сеньор Даунби, моля те, стани. Приятелят ти също!

Бенджамин се изправи леко изчервен и погледна през рамо, надявайки се, че икономът няма да се появи.

— Ваше величество — заекна той, — вие знаете името ми?

Тя се усмихна, но очите й станаха непроницаеми.

— Имам добра памет за лица и имена, сеньор Даунби. Ти си племенникът на кардинала. Виждала съм те в двора. Свикнала съм да… — сега тя заекна — да забелязвам новите лица, които се появят. — Кралицата побутна леко момичето пред себе си. — Но вие не познавате дъщеря ми, принцеса Мери.

Поклонихме се и целунахме малката бяла ръка.

— Ваше величество, мислехме, че сте в Уиндзор.

Кралицата отмести поглед.

— Не мога — отвърна тя с гърления си глас, който разкриваше испанския й произход. — Не мога да споделям стаята… — Тя облиза устни. — Аз съм инфанта на Испания и кралица на Англия. Каквото и да казва съпругът ми, не мога да споделям една и съща стая с проститутка!

Погледнах мургавото й лице, изпълнено с гняв и обида, после към малката Мери до нея, която години наред понасяше обидите, нанасяни на любимата й майка.

(Знаете ли, че Хенри често правеше така! Зарязваше Катерина и Мери в някой далечен дворец, докато той ходеше по жени. Когато най-накрая се разведе с Катерина, я изпрати във влажен и студен дом с надеждата, че ще настине и умре. Разбира се, това не стана! Дебелият негодник я отрови. Много малко хора знаят това, но аз присъствах, когато разрязаха трътлестото тяло на бедната Катерина и извадиха сърцето й. Повярвайте ми, беше черно и подуто като гниещ свински мехур. Мери, разбира се, никога не забрави това! Не вярвайте на историите, че крал Хенри бил заровен в Уестминстър. Бях там през нощта, когато тя ексхумира тялото на баща си и накара да хвърлят разложените му останки в Темза. Мир на праха им, бяха две добри жени, към които един жесток мъж се отнесе ужасно! Но това тепърва предстоеше.)

В Шийн Катерина изглеждаше щастлива да види приятелско лице. Побъбрихме известно време и Бенджамин се канеше да се сбогува, когато кралицата пристъпи напред.

— Сеньор Даунби, защо сте тук? Носите ли ми съобщения?

Тя ме погледна и забеляза желязната верига в ръката ми.

— Затова ли дойдохте, да видите трупа?

— Да, ваше величество, по поръчка на чичо ми.

Катерина кимна.

— Аз бях регентка, нали знаеш — почти прошепна тя. — Аз изпратих стария Съри на север, за да смаже Джеймс при Флодън.

— Ваше величество — обадих се аз, — ние видяхме трупа. Ще бъдете ли така любезна да ни отговорите на няколко въпроса?

Бенджамин ме погледна изненадан, но, честно казано, ми беше омръзнало от тези увъртания, а Катерина изглеждаше най-дружелюбният човек, когото бяхме срещнали от началото на тази кошмарна история. Кралицата се усмихна и леко ме щипна по бузата.

— Чувала съм за теб, Шалот — промърмори тя. — Кардиналът описваше приключенията ти и се смееше, докато сълзи не потичаха по бузите му.

— Радвам се, че съм го забавлявал — отвърнах саркастично.

(Повярвайте ми, старият Уолси имаше повод да поплаче искрено за мен, преди да завърши земния си път.)

Катерина ни направи знак да влезем в залата и ние седнахме до прозореца. Бенджамин промърмори молбата си — никой друг да не разбира за посещението ни. Кралицата се усмихна топло. Малката Мери седеше до нея като кукла, лапнала мрачно палеца си.

— Какви са въпросите ти, сеньор Шалот?

— Ваше величество, как изглеждаше трупът, когато го донесоха на юг?

— Като кървава каша — отвърна тя. — Едната страна на лицето беше обезобразена. Балсаматорите работиха усърдно от момента, когато го донесоха тук. Кралското наметало беше подгизнало от кръв. Изпратих го на Хен… на краля във Франция като знак за голямата ни победа. — Тя погледна през стъкления прозорец. — Не трябваше да го правя — прошепна.

— Ваше величество — попитах отново, — сигурна ли сте, че това беше тялото на шотландския крал?

Катерина сви рамене.

— Не съм срещала Джеймс, докато беше жив, как бих могла да го разпозная мъртъв? Носеше пръстен на дясната си ръка, наметалото и бронята бяха кралски. — Тя направи гримаса. — Тялото беше обръснато, но брадата и мустаците му бяха червени. Съри каза, че бил Джеймс, но съм чувала да твърдят обратното.

— Но нямаше верига? — настоях аз.

— А, веригата — промърмори тя. — Не, нямаше верига. Но ще ви кажа нещо — дори ако трупът не е на Джеймс, самият Съри ме увери, че кралят не би могъл да избяга от онази битка. Но Джеймс може да се е бил с обикновена броня. Много пълководци го правят — тя ни се усмихна. Забелязах, че зъбите й са още бели, а не гнили и черни като на придворните, които постоянно се тъпчеха със сладкиши и захаросани плодове. — Защо се интересувате от трупа? — попита тя. — Макар че ако сте умни, няма да ми отговорите.

Бенджамин се усмихна и двамата станахме. Поклонихме се и се канехме да си тръгнем, когато кралицата внезапно прошепна:

— Сеньор Даунби, сеньор Шалот — сега лицето й изглеждаше натъжено и аз долових проблясък от смуглата красота, която някога беше запленила Хенри. — Много внимавайте — предупреди ни тя. — И знайте, че съпругът ми, кралят, е тясно свързан с тази история.

Взехме присърце предупрежденията й. Захвърлих веригата в блатото и напуснахме Шийн, бързи като вятъра. Беше късен следобед, когато лодката ни върна на кея Сейнт Ботолф. С Бенджамин едва ли бяхме разменили и дума, дори когато лодката се плъзна покрай манастира „Сион“.

Взехме конете си от кръчмата и решихме да заобиколим града. Пресякохме Холиуел Роуд, Дийп Дич и минахме колкото се можеше по-бързо покрай Чартърхауз и Кларкънуел, преди да тръгнем по пътя на юг към Ню Крос. Там пренощувахме в чудесен хан. Разбира се, аз пих много, отчасти от облекчение заради откритата подкрепа на кралицата, отчасти заради нуждата да забравя ужасите на кошмарната стая. След вечерята (вкусна сьомга, сготвена с бяло вино) с Бенджамин останахме будни, дълго след като кръчмата се беше опразнила. Говорихме главно за кралицата и увлечението на краля по все по-млади любовници. Най-накрая Бенджамин огледа празното помещение.

— Как мислиш, Роджър? Дали видяхме трупа на Джеймс IV Шотландски?

— Не знам — отвърнах.

Той се приведе над масата и започна да отмята на пръсти.

— Защо отидохме в Шийн? — Без да изчака отговора ми, Бенджамин продължи. — Искахме да видим трупа, защото подозираме, че тялото не е на краля. Единственото доказателство за подозренията ни е липсата на верига или доказателства, че тя е била носена. Открихме, че човекът в ковчега вероятно никога не е носел верига. — Господарят ми млъкна и побутна чинията си встрани. — От това заключавам, че тялото, което видяхме, не принадлежи на Джеймс IV. Какво тогава е станало с краля?

Заех се да чистя восъка от голямата свещ в средата на масата.

— Изправени сме пред няколко възможности, господарю — отвърнах. — Първо, може крал Джеймс да се е бил с обикновена броня, бил е убит, а Съри е взел друго тяло. Второ, Джеймс може да е бил убит или преди битката, или в началото й, може би от убийци, изпратени от Les Blancs Sangliers — свих рамене. — Това би обяснило объркването и слабата стратегия на шотландската армия при Флодън.

— Или — прекъсна ме Бенджамин — Джеймс може да е избягал, може да се е скрил в абатството в Келсо.

— Но ако някое от тези неща е вярно — отвърнах аз, — защо кралица Маргарет скърби над трупа на самозванец? Тя би трябвало да познае тялото на съпруга си!

Бенджамин сведе поглед към масата и поклати глава. Изсмях се горчиво.

— Не виждаш ли слабостта на нашите аргументи, господарю? Ако трупът в Шийн е на самозванец, за Маргарет би било по-безопасно да се отърве от него.

— Може би се надява, че хората ще видят онова, което искат — отвърна Бенджамин. — Всяко несъответствие може да бъде отминато като фантазия или резултат от работата на балсаматорите — той се облегна на стола и въздъхна тежко. — Да, Роджър, трябва да помним това. Докато бях писар, съм виждал достатъчно трупове, за да знам, че смъртта може да обезобрази ужасно и най-красивото лице. — Той направи гримаса. — Разбира се, кралицата може да не е виновна за измамата. Може би Маргарет просто иска това да е трупът на съпруга й, за да има над какво да скърби. Може би предпочита да приеме това, вместо да се изправи пред ужасната идея, че съпругът й, кралят на Шотландия, е бил хвърлен в някоя яма сред селяните — той вдигна поглед. — Какво има, Роджър?

— Господарю, ние градим аргументите си на факта, че е имало хора, които са приличали на крал Джеймс.

Бенджамин потърка лицето си. Внезапно ми се видя уморен и измъчен.

— Вече обсъдихме това, Роджър. Знаеш, че Джеймс е бил от шотландски клан. Повече от възможно е да е имало неколцина придворни със същата фигура и подобно лице — той се усмихна вяло. — Никога не забравяй, че благородниците обичат да имитират стила и маниерите на своите господари. Мога да изброя поне половин дузина от придворните на Хенри, които могат да бъдат сбъркани с краля — той се облегна тежко на масата. — Възможностите са безкрайни. Откъде да знаем, че Джеймс не е бил взет в плен от Съри и тикнат в някой таен затвор в Англия? — Той си поигра с чашата, наблюдавайки как виното искри и танцува в нея. — Това, което знам, Роджър, е, че всички убийства, на които присъствахме, всички загадки, с които се сблъскахме, тръгват от онова, което се е случило по време на битката при Флодън.

— Знаем много неща — отвърнах аз, — но не можем да докажем нищо.

Бенджамин замълча и ние седяхме, загледани в смаляващия се пламък на свещта.

— Може би има и други ключове, които пасват на ключалката на тази загадка?

Господарят ми ме погледна учудено.

— Ами — заекнах аз, — ако можем да разгадаем убийствата на Бялата роза…?

Бенджамин се размърда и извика на прислужницата да му донесе зъбочистка. Съненото момиче се подчини и той започна да чисти зъбите си. Гледах го невярващо, защото обикновено господарят ми проявяваше отлични обноски на масата. Но той продължаваше да го прави, като от време на време изучаваше върха на зъбочистката.

— Господарю, добре ли си? Да не смяташ тази зъбочистка за по-интересна от загадките, пред които сме изправени?

Той се усмихна.

— Аристотел, скъпи ми Роджър, винаги е казвал, че внимателното наблюдение, съчетано с логика, може да разреши всеки проблем под слънцето. Помниш ли Рутвен и парченцата, които открихме между зъбите му?

Преглътнах с мъка.

— Господарю, току-що се нахраних.

— Да, Роджър, аз също. През последните няколко седмици след смъртта на Рутвен, се стараех, доколкото е възможно, да ям същата храна като него. Но досега не съм открил нищо, което да прилича на онова, което открихме в устата му. Интересно, нали, Роджър?

— И откри ли отговора?

— Както ти казах в Нотингам, засега има слаби проблясъци — много сенки и нищо съществено. Но утре аз ще отпътувам на север, а ти ще отидеш в Дувър. Кой знае каква истина ще ни разкрият кръчмата в Париж и манастирът в Шотландия.

На другата сутрин станахме рано. Внимателно подредих дисагите си, уверявайки се, че имам копие от стиховете на Селкърк и съм взел подаръка на Муди. Бенджамин тръгна с мен през мъгливата, скована от студ околност. Разговаряхме за Ипсуич и аз открих, че историята с лечението на майка ми от Скозби все още измъчва сърцето ми. На кръстопътя южно от Норууд се разделихме. Бенджамин сърдечно стисна ръката ми.

— Не мисли за Скозби, Роджър. Развесели се. Ще се срещнем в Париж и ще бъдем у дома за Коледа — той се усмихна и аз долових закачката в гласа му. — Каквото и да стане, Роджър, ние успяхме. Самата кралица Маргарет ни поздрави. Подобна похвала — сухо добави той — не може да се отмине с леко сърце.

Представих си тлъстото подуто лице на кучката и това донякъде ме развесели.

— Помни, Роджър, ще дойда в „Златният петел“ преди Коледа. Бъди там!

Той стисна още веднъж ръката ми, обърна коня си, препусна в лек галоп и изчезна от погледа ми.

Нямах друг избор, освен да поема на юг. Мислех да мина през Ипсуич и да поднеса най-горещите си почитания на мистрес Скозби, но това щеше да бъде твърде опасно. Скозби беше станал причина за смъртта на майка ми, едва не накара да ме обесят и аз реших, че едно по-изтънчено отмъщение ще ми се услади повече. Затова продължих на юг по широкия път, който се вие край хълмовете към Дувър. Когато погледна назад, си мисля, че бях доволен, макар и да ми беше тъжно, че се разделям с Бенджамин. Да, лудориите на младостта!