Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (13) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава десета

Бенджамин седна на стола до леглото ми и изтри потта от лицето си. Видя ми се по-блед и слаб.

— Съжалявам, Роджър — промърмори той. — Това е дълга история. Отидох в Келсо, в Шотландия — той отвърна поглед, потънал в спомените си. — Усамотен манастир, заобиколен от море тъмнопурпурен пирен и пусти, обитавани от духове блата. Сградата беше от тъмен камък, покрита със сиви плочи — той леко се усмихна. — Бях в безопасност. Агрипа ми даде разрешение за свободно преминаване, а лорд Д’Обини нареди на пограничните войници да ме пазят на всяка крачка.

— Какво откри? — попитах сприхаво.

Бенджамин потърка очи с опакото на дланта си.

— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо. Много шотландци избягали в Келсо след Флодън, но знаеш ли какво, Роджър? Никой нищо не си спомня от онези бурни дни. — Бенджамин смръщи чело. — И което е още по-странно, игуменът, помощник-игуменът, всички длъжностни лица в манастира са сменени. Някои са умрели при доста загадъчни обстоятелства, други са били изпратени в чужбина с една или друга задача. Останалите — той сви рамене — бяха мълчаливи като гробове. Само един възрастен послушник, побелял старец, промърмори, че абатството било тъмна яма, която криела злите дела на големците в страната ни.

Той въздъхна.

— После заминах на юг за Ройстън, но кралица Маргарет и свитата й вече се бяха върнали в Лондон, за да съберат багажа си, затова бързо ги последвах. Посетих кардинала в двореца Шийн. Той вече знаеше, че сме изпълнили успешно мисията си в Нотингам и одобри посещението ми в Келсо и твоето пътуване до Париж. — Бенджамин си пое дълбоко дъх. — После се разболях. Отначало си мислех, че е треска, но се оказа Потната болест. Чичо ме прати в болницата „Сейнт Бартолъмю“, а Агрипа доведе една старица, която ме хранеше с отвара от счукан мъх, размесен с остатъци от пресечено мляко. Треската премина, но бях много слаб — той нежно ме потупа по рамото. — Кардиналът прати насам човек, но го издебнаха, очевидно е бил убит от крадци край Дувър.

— Не мисля — отвърнах заядливо. — Бил е убит по поръчка, точно както негодниците едва не ме убиха в „Златният петел“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бенджамин.

Разказах му накратко историята си. Бенджамин слушаше внимателно.

— Съжалявам — извини се той. — От цяла седмица съм в Париж. Кръчмарят се закле, че нищо не знае за теб.

— Той е лъжец! — прекъснах го.

— Възможно е. Отидох при кмета на Париж. Използвах цялата власт на кардинала, за да организирам издирването ти. Всъщност помилването ти беше подписано снощи — той направи гримаса. — Но нали знаеш какви са чиновниците.

— Да, знам! — изръмжах. — Много добре знам! Негодниците ме обесиха!

Бенджамин прехапа устни.

— Съгласен съм с теб, Роджър, но проблемите ти започнаха с онова парче червена коприна. То е било сигнал да те убият. Несъмнено демонът, който ни следи, има хора в Париж.

— Това може и да е така — отвърнах аз, — но Муди ми даде шала, значи той трябва да е убиецът.

(Ето че капеланът подскача на стола. „Знаех си! Знаех си“, вика той. Казвам му да млъкне и го удрям рязко през кокалчетата. Малкото лайно изобщо не знае за какво говори.)

— Ти каза — продължи Бенджамин, — че коприната ухаела на нещо. Позната ли ти беше миризмата? Като тази ли беше?

Той развърза една малка кесия и я поднесе под носа ми. Помирисах. Ароматът беше същият като онзи, който лъхаше от подаръка за госпожа Еглантин.

— Да. Какво е това?

Бенджамин се усмихна и изсипа увехналите листа от бяла роза, които паднаха безшумно като снежинки на пода.

— Les Blancs Sangliers! — прошепнах аз. — Муди трябва да е един от тях. Той е убил Селкърк, Рутвен и Ървайн, макар само Бог да знае защо или как.

Бенджамин поклати глава.

— Не, не е толкова просто — той ме погледна въпросително. — Защо се усмихваш, Роджър? — Тревогата изчезна от лицето му. — Ти знаеш нещо, нали?

Усмихнах се.

— „Сега истината Се Намира в Ръцете Свети на мястото, което крие костите на Дионис.“

— Разбрал си какво означава? — прошепна Бенджамин.

— О, да, и мястото не е далеч оттук. Дионис не е гръцкият бог! — извиках аз, забравил синината на врата и умората, която още притискаше крайниците ми в желязна хватка. — Той е свети Дьони, първият епископ на Париж, мъченик, обезглавен на хълма Монмартър, който според легендата занесъл главата си на мястото, където сега се намира абатството „Сен Дьони“.

Бенджамин скочи и от вълнение ритна стола си.

— Разбира се! — прошепна той. — Дионис е латинското име на Дьони. Монасите там сигурно пазят тайната на Селкърк!

Свалих крака от леглото.

— Да, ще намерим истината там, в едно очукано ковчеже.

Бенджамин ме изгледа с подозрение.

— Защо не отиде сам в „Сен Дьони“?

Потърках следата от въжето на врата си.

— Как пък не — отвърнах саркастично. — Английски просяк, облечен в дрипи, се завлича до вратите на абатството, моли да му дадат ковчежето и монасите с радост му се подчиняват.

Бенджамин се усмихна.

— Но сега ще го направят! — Той ми хвърли чисти дрехи. — С тези няма да приличаш на придворен, Роджър, но поне няма да изглеждаш и като просяк!

— Уморен съм — изхленчих. — Вратът още ме боли. Искам храна и вино, за да се уверя, че съм още жив.

Бенджамин се надвеси над мен, продълговатото му смугло лице беше изпълнено с тревога.

— Роджър — настоя той, — трябва да побързаме. Времето е от значение. Убиецът несъмнено върви по стъпките ни, а и трябва да разрешим тази загадка преди кралица Маргарет да замине за Шотландия. Трябва да отидем в „Сен Дьони“, да разкрием тайната на Селкърк и да се върнем в Англия възможно най-бързо.

Кимнах навъсено.

Господарят ми донесе нова чаша вино и купа мазна супа. Изядох я, преглъщайки като куче, после се преоблякох. Проклетият ханджия с глупава усмивка на слабото си лице, дойде да се поинтересува от здравето ми. Усмихнах му се зловещо и казах на Бенджамин да ме изчака на улицата. Приготвих се и слязох бързо при него. Тръгнахме по отъпканата пътека, пързаляхме се по замръзналата земя и ругаехме. Зад мен свещта, която внимателно бях поставил в сухата слама на тавана на „Златният петел“, свърши работата си и пламъците превърнаха отвратителния хан в пламтящ ад. О, да, отмъщението никога не е тъй сладко, както когато е заслужено.

Макар да се бях отървал от бесилката при Монфокон, мразовитият ден скоро развали настроението ми. Градът още беше скован от зимата и да вървиш през него беше мъчително трудно. Цялото тяло ме болеше, а раната в гърлото, възпалена от студа, стягаше в пръстен от болка врата и раменете ми.

Минахме покрай бесилките, където труповете на онези, които не бяха имали моя късмет, висяха замръзнали на въжетата, после излязохме през градската порта и се упътихме към абатството „Сен Дьони“. Бог ми е свидетел, то е величествена и внушителна сграда с високи каменни фронтони, ухилени фигури по водоливниците, огромни прозорци с цветни стъкла, кули, които пронизват небето и каменна резба на всеки корниз, колона и куличка. „Сен Дьони“ е гробницата на кралете на Франция, където те лежат в белите алабастрови саркофази и мълчаливо очакват Второто пришествие. Странно място, студено и мрачно. Абатството прилича на истински град; хамбарите, постройките и бараките му се разпростират на голяма площ, заобиколени от висока стена, която се охранява с войници в униформите на кралското семейство. Разбира се, ако бях сам, щяха да ме върнат. Но Бенджамин с отличния си френски и личната препоръка от английския кардинал скоро уреди да ни пуснат вътре. Неприветлив приор ни посрещна в стаята си и внимателно изслуша молбата на господаря ми.

— Много хора идват тук — каза той тихо на отличен английски. — Носят дарове и съкровища, които оставят на грижите ни. Някои се връщат, други не — приорът разпери ръце. — Те ни се доверяват — после погледна остро към Бенджамин. — Ще се закълнеш ли, че Селкърк е мъртъв?

— Да, отче.

— И тайната му може да застраши английския престол?

— Може би — отвърна Бенджамин. — Дотук тя стана причина за смъртта на поне трима добри мъже и може да причини убийството на други, включително на нас самите.

Приорът се размърда неспокойно зад писалището си и посочи към Библията, закачена с верига на големия аналой зад него.

— Закълни се в това! — дрезгаво каза той. — Закълни се, че говориш истината с ръка на Светото писание.

Бенджамин се подчини. С ръка върху дебелата, украсена със скъпоценни камъни книга, а другата вдигната нагоре, той тържествено се закле в името на Бога, че говори истината. Щом свърши, приорът кимна и каменното му лице се озари от лека усмивка. Той позвъни с едно малко звънче и когато влезе един млад монах, му прошепна нарежданията си. Чух името „Селкърк“ и някаква дата. Младежът кимна и тихо се отдалечи. Скоро се върна с малко, ожулено ковчеже, запечатано с восък, на който се виждаше гербът на абатството. Приорът счупи восъка и повдигна капака. Бръкна вътре и дългите му пръсти измъкнаха няколко късчета пергамент. После погледна учудено към Бенджамин.

— Казваш, че Селкърк е бил луд?

— Да, отче.

— Тогава това може би е последната му побъркана шега. Тук няма нищо, освен безброй парченца пергамент. Съвестта ми е спокойна, можете да го вземете.

Излязохме от „Сен Дьони“, точно когато падна мрак и се отправихме към един хан извън Париж, на главния път за Кале, топло и уютно място, избегнало глада, който още върлуваше из града. Бенджамин нае стая, както и отпочинали коне за сутринта. Освен това поръча вкусен печен петел в ароматен сос и прясно изпечен пшеничен хляб, не като сухия ръжен, който бях ял през изминалите месеци. Натъпках се до насита, макар че Бенджамин ми нареди да бъда по-умерен с виното. След това седнахме край камината и се загледахме как ревящите пламъци превръщат боровите цепеници в бяла пепел. Бенджамин отвори ковчежето на Селкърк и се зае да прехвърля парчетата пергамент. Едно беше отделено — пожълтяло и мръсно, назъбено отгоре и отдолу; четеше се само заглавието му — цитат на латински от едно от посланията на свети апостол Павел. То гласеше: „Неясно като в огледало“. Останалото беше плетеница от йероглифи и странни символи. Имаше и цели ръкописи, но те бяха просто кралски заповеди, писани лично от крал Джеймс и подпечатани с пръстена му, с който възлагаше задачи или оказваше благоволения на своя „любим лекар Андрю Селкърк“. Бенджамин прочете някои от тях, аз също, но не открихме нищо нередно. Господарят ми прибра документите в ковчежето.

— Нека освежим паметта си — каза той. — Селкърк е бил лекарят на крал Джеймс. Отишъл е с него при Флодън, където войските на Джеймс били разгромени, а той — убит. Селкърк избягал в Париж, оставил тъй наречената си тайна в „Сен Дьони“ и отишъл в „Златният петел“, където бил арестуван и отведен в Англия. — Той ме погледна. — Съгласен ли си с това?

— Да, господарю.

— През това време в Шотландия вдовицата на Джеймс Маргарет, майка на едно дете, била отново бременна, когато чула новините за разгрома и смъртта на съпруга си. По нареждане на крал Джеймс тя станала регентка, но изгубила титлата си, като се омъжила за граф Ангъс. Изгубила и доверието на благородниците си и била принудена да избяга в Англия, оставяйки двамата си сина в Шотландия. Шотландските благородници избрали регентски съвет, състоящ се от опекуни на невръстните й синове, един от които, Александър, херцог Рос, умира скоро след внезапното отпътуване на майка си. Прав ли съм, Роджър?

— Трябва да си припомним още няколко неща — отвърнах аз. — Първо, преди Джеймс да се отправи към Флодън, са му се явили онези видения, които осъждали разпуснатите му нрави и го предупреждавали, че го грози опасност, ако нахлуе в Англия. Второ, защо Маргарет внезапно се е омъжила за граф Ангъс и много скоро след това го е напуснала, дори го е намразила? Трето, защо е потърсила убежище в Англия, далеч от кралството и синовете си? От лорд Д’Обини чухме, че шотландският съвет с отворени обятия ще приеме кралицата обратно.

— Което — продължи Бенджамин — ни води до внезапната промяна в настроението на кралицата. Тя внезапно се разбърза да се върне в Шотландия. Извинявай. Продължи, Роджър.

— Чудя се от какво толкова се е бояла Маргарет. И каква тайна я свързва с граф Ангъс? Не забравяй, господарю, че има и други загадки, които може би са разкрити в документите в това ковчеже. Какво е искал да каже Селкърк с фразата, че може „да преброи дните“? И защо тялото на крал Джеймс не е било върнато и погребано в Шотландия?

Бенджамин кимна и се вгледа в гаснещите пламъци.

— Което ни води до стиховете на Селкърк — допълни той. — Знаем, че соколът е Джеймс, а агнето е Ангъс, лъвът също символизира краля на Шотландия. Дали Селкърк иска да каже, че по някакъв начин крал Джеймс е оцелял след Флодън? Нещо, което заподозряхме, когато видяхме тялото в Шийн.

— Може би — намесих се аз. — В стиховете се казва, че лъвът е плакал, макар да е умрял. Най-после открихме и кой е Дионис, но не и тайната, оставена при него.

Бенджамин взе ковчежето и внимателно го разгледа, търсейки тайно отделение или чекмедже.

— Няма нищо — промърмори той.

— Което, господарю, ни води отново до убийствата — казах аз. — И Селкърк, и Рутвен бяха открити отровени в стаи, заключени отвътре. При никого от тях не намерихме чаша или чиния с отрова.

Бенджамин се съгласи.

— Докато Ървайн — забеляза той — може да е бил убит от всеки от свитата на кралица Маргарет, освен четирима; аз и ти, които бяхме в манастира, и Кейтсби и Мелфорд, които са били в Нотингам. Знаем също, че кралицата не е напускала имението.

— А това означава — заключих уморено, — че не знаем кой е убиецът, макар да подозираме Муди. Не знаем тайната на Селкърк, макар да я държим в ръцете си. И най-вече не разбираме значението на първите два реда от проклетото му стихче: „От дванайсет трябва по-малко да е с три или на краля принц не ще се роди.“

С тези жизнерадостни мисли двамата се оттеглихме за нощта. Бенджамин прекара повечето време, седнал на стола, загледан в гаснещия пламък на свещта, докато моят сън беше нарушаван от ужасни кошмари за Монфокон. На другата сутрин господарят превърза раните ми и ние поехме обратно към Кале. Времето се оправи и макар че пътищата бяха покрити с киша, скоро стигнахме до пристанището, където Бенджамин използва пълномощията и положението си, за да уреди отпътуването ни у дома на един боен кораб.

Повярвайте ми, пътуването беше кошмарно! Ако съществува ад, той сигурно се състои в това да страдаш от морска болест на кораб, който прекосява Тесните морета, но никога не стига до брега. Слязох в Дувър, проклинайки Бенджамин, краля, кардинала и желаейки от все сърце да бях в Ипсуич, далеч от опасното влияние на владетелите на страната ни. Положението не се подобри, когато открихме доктор Агрипа да ни очаква в една кръчма на брега, весел и жизнерадостен като сито врабче. Този човек сякаш не остаряваше, нищо не го променяше; по херувимското му лице нямаше бръчки, а твърдите му, стъклени очи блестяха, сякаш тайно се забавляваше от нещо.

Той ни поздрави прочувствено и топло стисна ръката на Бенджамин. Настоя да вечеряме заедно и ни засипа с клюки от двора и града.

— Откъде знаеше, че пристигаме? — попитах го заядливо.

Агрипа се усмихна, сякаш на някаква шега, която разбираше само той.

— Имам си източници — отвърна той. — Кардиналът ми каза да дойда тук. Завръщането ви беше само въпрос на време — лицето му стана сериозно. — Имате ли новини?

— И да, и не! — пошегува се на свой ред Бенджамин. — Играта още не е свършила и ако ни извиниш, още не можем да различим приятелите от враговете.

Загадъчният дребен магьосник не обърна внимание на скритата обида и бързо насочи разговора към други теми. Останахме една нощ в Дувър, после отпътувахме през замръзналата провинция към Лондон. Бог знае откъде Агрипа черпеше сведения, но той настоя да се въоръжим. Освен това ни предупреди, че щом се върнем в Лондон, трябва да внимаваме къде ходим, с кого говорим, какво ядем и пием.

Предупрежденията му се оказаха пророчески. Бяхме стигнали до пуст участък от пътя точно пред Лондон; беше късен следобед, скоро щеше да мръкне и ние спорехме дали да побързаме към града или да пренощуваме в някой крайпътен хан. Нападателите, увити в наметала, сякаш изскочиха изпод земята и бързо се спуснаха към нас, въоръжени с мечове и ками. В романите подобни битки са изпълнени със смели подвизи и героични пози. Но аз се смятам за познавач на изкуството на убийството и ще ви кажа, че насилствената смърт винаги идва тихо. В един миг яздехме, а в следващия бяхме заобиколени от петима негодници, решени да ни убият. Бенджамин и Агрипа извадиха оръжията си и се впуснаха в бой, зловещата тишина на пустия път се нарушаваше от охкания, промърморени ругатни и дрънченето на метал. Извадих сабята и подвикнах окуражително на другарите си. Но, Божичко, колко ме беше страх! Това не бяха обикновени разбойници, те никога не биха нападнали трима добре въоръжени конници. Не, бяха убийци, изпратени от коварния престъпник, когото търсехме.

— Роджър! — извика Бенджамин. — За Бога, човече!

Бях изостанал, опитвайки се да измисля някаква стратегия.

(Не, това е лъжа! Капеланът е прав, бях смразен от ужас. Говорете с който искате страхливец, истински страхливец като мен, и той ще ви каже, че има момент, в който страхът става толкова голям, че се превръща в смелост, не от гняв или ярост, а от силното вътрешно желание да си спасиш кожата. На онзи път за Лондон аз стигнах до тази точка.)

Двама от нападателите притискаха Агрипа, а другите трима явно бяха забравили за мен и се опитваха да убият господаря ми. Затворих очи и пришпорих коня си, размахвайки голямата си сабя като самата смърт. Цяло чудо е, че не убих Бенджамин, но когато отворих очи, двама от разбойниците бяха мъртви от дълбоките рани между рамото и шията, а Бенджамин беше на път да прониже с меча си третия в гърдите. Агрипа, чието лице беше покрито с пот, вече се беше отървал от единия си противник, но беше изпуснал меча и въртеше коня си, за да отблъсква нападенията на другия. Изчаках, докато мъжът се обърна с гръб към мен, приближих и усетих как мечът ми потъна дълбоко в откритото му рамо. Той се завъртя и в този миг Агрипа го довърши, забивайки камата си в гърба му.

Смъртта е странно нещо; в един миг шум, кръв, викове и гърчене, а в следващия — ужасяваща тишина. Вие, стари воини, които четете мемоарите ми, знаете, че казвам истината. Така стана и на онзи обвит в мъгла, пуст път към Лондон. Дишайки тежко, Бенджамин и Агрипа почистиха оръжията си. Аз седях неподвижен, докато внезапно стомахът ми се сви и шумно повърнах. Въпреки това и господарят ми, и докторът не спестиха думи за смелостта ми в боя. Мога да устоя на всичко, освен на ласкателството и го попих до капка като котка, която облизва паничката от млякото. Разбира се, съзрях шеговитите пламъчета в очите на Агрипа, но Бенджамин ме изгледа особено.

— Ти си странен човек, Шалот — каза той. — Никога няма да те разбера.

Слязох от коня и претърсих труповете. Не намерих нищо забележително, освен значително количество в сребро у водача, което прибрах, за да го раздам на бедните. После продължихме с по-бърз ход, докато стигнахме градските стени и отседнахме в един от хубавите ханове край реката от страната на Съдърк. Беше чудесно да си пак в Лондон! Да видиш и помиришеш мръсните дрипи на бедните; копринените напарфюмирани елеци, кадифени панталони и обувки с токи на богатите. Да съзреш превзетите църковни пристави, свещениците в тъмни раса, правниците от Уестминстър Хол с кожените им пелерини и любимките ми, проститутките с високо вдигнати коси, големи деколтета и токчета, които тракаха по настланите с плочи улици. Една мечка се беше промъкнала между вертепите, пред вратите на болницата „Сейнт Томас“ бичуваха една проститутка; двама касапи, продавали развалено месо, яздеха с лице към задницата на стара кранта с вързани на гърба ръце, а отвратителната гадост, която бяха продавали, беше здраво прикрепена под носовете им.

(Бен Джонсън е прав, Лондон е чудесен град! Между стените му можеш да видиш цялата гама на човешките характери; разкошът на богатите, които се движат по улиците на коне с покривала от дамаска и голтаците, които биха ти прерязали гърлото за трошица хляб.)

Странно, но Бенджамин не пожела да посети чичо си, който зимуваше в хана „Епископът на Илай“ на север от Холдън. Настоя да отидем направо в Тауър. Минахме през Чийпсайд, защото Темза беше изцяло замръзнала, покрай богатите имения, сергиите с дрънкулки, плесенясалия Кръст на Елинор^[1] и големия канал, който би трябвало да носи чиста вода в града. Казвам „би трябвало“, защото той също беше замръзнал и под леда съзрях мършавия труп на куче. Градът тъкмо се съвземаше след една от честите чумни епидемии, започнала в края на зимата; но гражданите усещаха, че най-лошото е отминало и улиците гъмжаха като обърнат кошер. Стигнахме до Тауър през Еврейския квартал, покрай обителта на Монасите с кръстовете^[2], а после минахме през страничната порта близо до Хог Стрийт. Бенджамин и Агрипа бяха странно умълчани.

Едва след като влязохме в Тауър, Бенджамин се приведе към мен и ми прошепна:

— Роджър, преструвай се, че не сме открили нищо. Не разкривай мислите си и пази мнението си в тайна, докато не разберем истината за тази банда мошеници.

„Бандата мошеници“ отново се беше настанила в Тауър, очаквайки пролетта да разтопи леда по пътищата, за да отпътува на север. Сър Робърт Кейтсби поздрави Агрипа топло и го дръпна встрани за някакъв таен разговор, докато на мен и Бенджамин не обърна внимание. Най-накрая се ядосах на грубото му поведение. Конярите бяха отвели конете ни и не ми се щеше да стърча като слуга в студения вътрешен двор на кулата.

— Доктор Агрипа! — извиках. — Какво има?

Той се извини и се върна при нас, хванал за ръка Кейтсби, който сега учтиво ни се поклони.

— Добре дошли обратно, мастър Бенджамин, Шалот. Извинете ме, ако съм ви обидил, но умря още един човек, макар че неговата смърт може би ще разреши загадките, които ни измъчваха.

— Муди е мъртъв! — безизразно съобщи Агрипа. — Този път не е било убийство — побърза да добави той. — Умрял е като римлянин.

Бенджамин наклони въпросително глава.

— Сам е отнел живота си — заяви Кейтсби. — Поискал купа топла вода от кухнята, заключил се в стаята си и си прерязал китката.

— Кога е станало това? — попитах аз.

— Снощи. Откриха тялото му едва късно през нощта.

Погледнах нагоре към сивото небе и черните гарвани, които кръжаха над укрепленията като души на хора, обречени завинаги да скитат по земята.

— Каза, че неговата смърт може да разреши загадките? — рязко попита Бенджамин.

Потропах с крака, за да покажа, че замръзвам. Кейтсби ме разбра, усмихна се и ни поведе нагоре към топлата си, просторна стая в Лъвската кула. Поднесе ни подсладено вино с канела, затоплено с гореща маша, после изпразни съдържанието на някакви дисаги върху масата; имаше няколко повехнали венчелистчета от бяла роза и парченца пергамент. Последните ни подаде да разгледаме. Повечето бяха бележки, чернови на писма или меморандуми за тайните планове на йоркистите, както и анонимни прокламации, които е трябвало да се закачат по вратите на църквите из цялото кралство. Те бяха пълни с обичайните детински глупости, че Тюдорите са узурпатори и че короната по право и Божия воля трябва да премине в рода Йорк — всъщност жалка купчина избледнели мечти и неуспели стремежи. Агрипа ги прегледа с усмивка. Бенджамин не ги удостои с внимание, а ги хвърли обратно на масата.

— Значи Муди е бил сподвижник на Бялата роза — тихо каза той. — Член на Les Blancs Sangliers. Но защо е убил Селкърк и Рутвен?

Кейтсби сви рамене.

— Бог знае! Може би е решил, че го заплашват с нещо. Вероятно стиховете на Селкърк са съдържали сведения, които е искал да унищожи.

— Вярваш ли в това? — попитах го.

Кейтсби поклати глава.

— Не — отвърна той бавно. — Не, не вярвам. Може би е било просто отмъщение — той въздъхна. — Няма никаква логика в самоубийството на Муди. — Кейтсби се отпусна тежко на стола. — Не разбирам как са умрели Селкърк и Рутвен — каза той и вдигна поглед. — А вие?

Бенджамин поклати глава.

— Муди може да е убил Ървайн — продължи Кейтсби. — Той излезе от Ройстън по същото време като вас, а един свещеник би бил добре приет зад стените на манастира „Колдстрийм“.

— Какво казва кралица Маргарет? — попита Бенджамин.

Кейтсби сви рамене.

— Скърби за Муди и има собствено обяснение за смъртта му — той млъкна, за да събере мислите си. — Покойният й съпруг Джеймс IV известно време е подкрепял каузата на Бялата роза, но после оттеглил подкрепата си. Тя смята, че Джеймс е загинал при Флодън, но не в битката — той се изкашля и звукът отекна оглушително сред злокобната тишина на стаята. — Кралица Маргарет вярва — продължи Кейтсби, — че съпругът й е бил убит вероломно при Флодън от член на Les Blancs Sangliers, които оттогава водят неспирна война срещу хората, които са били близки на покойния й съпруг — като Селкърк и Рутвен.

Облегнах се, изненадан, защото казаното от Кейтсби имаше смисъл. Агрипа си играеше с пискюлите на робата, докато Бенджамин се взираше в пространството, потънал в собствените си мисли.

— Но защо му е било на Муди да се самоубива точно сега? — попита той най-накрая.

— Защото — намеси се доктор Агрипа — вероятно е помислил, че ти или Шалот сте открили нещо при пътуванията си в Шотландия и Франция и ще го разобличите.

Заключението на Агрипа също беше логично; в крайна сметка Муди беше организирал смъртоносното нападение над мен в Париж.

— Какво стана с мисията ви? — попита Кейтсби.

Аз свих рамене, а Бенджамин се засмя.

— Нека се изразя така, сър Робърт — ако Муди се е боял от завръщането ни, било е напразно.

Агрипа шумно въздъхна — не знам от облекчение или от разочарование.

— Е, добре! — Кейтсби се изправи. — Скоро този въпрос ще бъде приключен и нейно величество ще замине за Шотландия. Тя е много заета — младежкото му лице се озари от усмивка. — Но знам, че иска да ви види.

Агрипа се извини, а Кейтсби поведе Бенджамин и мен към просторните покои на кралицата на втория етаж на Тауър, точно до параклиса „Сейнт Стивън“. (Или може би беше „Сейнт Джон“? Вече съм забравил.) Дебелата кучка се беше настанила удобно! Имаше красива стая, боядисана в червено и украсена със златни луни и сребърни звезди. По стените висяха гоблени, лъснатият под беше покрит с турски килими. Самата Маргарет беше облечена в прилепнала червена рокля, която подчертаваше пищната й, закръглена фигура, а златистите й коси бяха пуснати свободно до раменете. Видът й беше привлекателен, но очите й още бяха мрачни като нощта, а лицето — изкривено в престорената усмивка. Семейство Кари също бяха тук: лейди Кари ни изгледа мрачно, докато съпругът й ровеше нещо в другия край на стаята, пренебрегвайки напълно съществуването ни. Мелфорд също беше тук, изтегнал се като улична котка на една пейка до стената, а негодникът Скозби подслаждаше чаша вино за господарката си. Когато влязохме, той се обърна и раменете му се разтресоха, сякаш се смееше на нещо тайно. Кралица Маргарет хвана и двама ни за ръцете, приветства ни със завръщането и връчи на Бенджамин малка кесия със сребърни монети.

— Оценявам онова, което свърши за мен, мастър Даунби — усмихна се тя превзето. — Бих те помолила да останеш по-дълго, но негово величество кралят ме покани на бал с маски в Ричмънд. — Тя махна с ръка към роклите, разхвърляни из стаята — някои от тафта, други от дамаска или златисти тъкани. Престорената усмивка стана още по-широка. — Времето напредва и трябва да вървя.

Поклонихме се и се сбогувахме. Кейтсби ни изпрати до вратата. Излязохме отново на студения двор. Бенджамин се облегна на стената и загледа как един касапин в другия край на двора реже говежди бут на големи, димящи парчета, а кръвта се стича като червен поток по неравно одялания дръвник.

— Роджър, Роджър — промърмори той, — какво става тук? В един миг сме натоварени с държавни дела, убийство, заговори, а в следващия ни освобождават, защото нейно величество иска да отиде на бал с маски!

Кейтсби ни беше казал да се настаним в старата си стая в една от кулите, но Бенджамин настоя, преди да си легне, да огледаме трупа на Муди, който беше оставен в дома за покойници — прост дървен навес, построен до църквата на Тауър „Свети Петър в окови“.

Повярвайте ми, виждал съм много трупове, тела на купчини, високи 2–3 метра, оставени да гният на бойни полета — от Франция до Северна Африка. Виждал съм да отсичат глави и да ги слагат в кошници, и повече тела на обесени по клоните, отколкото ябълки в овощна градина. Но няма по-жалка гледка от самотен труп, лежащ върху студена плоча в изоставена барака.

В смъртта тялото на Муди приличаше на счупена играчка, забравена на рафта, разкривените черти, полускрити от мръсния чаршаф; отворените очи, празни и изцъклени. Някой се беше опитал да изпъне крайниците му и това беше всичко. Очевидно щяха да го погребат в дрехите, с които беше умрял, завит в платнище, в гробището на някоя близка църква или онова от другата страна на „Свети Петър в окови“. Тъй като беше мъртъв от два дни, тялото му започваше да се разлага и вонята задави и двама ни. Бенджамин прошепна молитва, погледна лицето, което беше на петна и внимателно огледа китките на мъртвеца. На лявата нямаше нищо, но на дясната се виждаше дълбока и широка резка, откъдето сигурно беше изтекла кръвта му.

— Мъчителен начин да умреш, господарю.

Бенджамин поклати глава.

— Всъщност не е, Роджър — каза той с глас, приглушен от края на наметката, която бе вдигнал, за да покрие носа си. — Китката се разрязва и слага в топла вода. Казват, че смъртта настъпва като сън, че пътят към забравата е безболезнен. В древен Рим често са използвали този начин.

Повярвах му и излязохме, доволни да напуснем това ужасно място. Навън Бенджамин погледна към потъмняващото небе.

— Играта още не е свършила, Роджър — промърмори той. — Повярвай ми, Муди не е умрял напразно.

Не пожела да ми каже нищо повече. Прибрахме се в стаята си, разположихме се колкото се може по-удобно, а по-късно се присъединихме към останалите за вечеря в малката зала. Кралица Маргарет вече беше заминала, сияеща като пъстроцветна дъга, придружавана от Кейтсби и Агрипа, за да мине по Улицата на въжарите, а после покрай винарните към Темза, където при замъка Байнард щеше да я посрещне отряд кралски войници.

Ако беше останал, Кейтсби може би щеше да обуздае дребнавата злост на другарите си. Досега те ни бяха пренебрегвали, но сега изляха върху нас цялата си злоба. Кари (съпругата му беше отишла с кралица Маргарет), Мелфорд, Скозби и двамата убийци от клана Чатън, Корин и Алейн, влязоха в залата. Честно казано, бях забравил за подаръка на граф Ангъс за отчуждената му съпруга, но двамата шотландци още ни помнеха. Усмихнаха се с острите си зъби и отново ми напомниха на ловни кучета, изучаващи бъдещата си плячка. С Бенджамин седнахме от едната страна на масата, а другите се скупчиха от другата като глупави момчета, които се кикотят на тайните си шеги. Гарнизонът беше вечерял, така че бяхме сами. Прислужниците донесоха чинии с позагоряло и граниво месо, подправено с билки и когато се оттеглиха, а виното обиколи масата, Мелфорд започна да говори високо колко глупаво било да се пращат момчета да вършат мъжка работа. Двамата шотландци се усмихваха, сякаш разбираха всяка дума. Кари се подсмихваше мрачно, а Скозби пускаше онзи смях, който напомняше на цвилене и караше кръвта да пулсира в слепоочията ми. Страхливец или не, идеше ми да забия камата си в предателското му сърце. Бенджамин не им обръщаше внимание, потънал в собствените си мисли, но най-накрая Скозби, чието жълтеникаво лице се беше зачервило от виното, стана и се приближи към мен.

— Радвам се да те видя, Шалот — измърка той. — Пак се провали, а?

Бенджамин ме смушка с коляно и аз отместих поглед. Скозби се приведе още по-близо и аз смръщих нос, когато усетих неприятния му дъх.

— Ти си един обикновен престъпник, Шалот! — изсъска той. — Ако зависеше от мен, бих те погребал като майка ти в просешки гроб!

Бенджамин сграбчи китката ми, преди да успея да извадя ножа си.

— Хайде, Роджър — промърмори той. — Нахранихме се.

И ме измъкна, защото можех да убия Скозби на място, както и всеки, който би се намесил. Навън се обърнах към Бенджамин.

— Трябваше да ме оставиш да го убия! — възнегодувах аз.

— Не, не, Роджър, те са замаяни от виното и си придават важност. Смятат, че играта е свършила и ще ни прогонят като псета при чичо ми.

— Да можеше да докажеш, че Скозби е убиецът! — изсъсках аз. — Все пак, той разбира от отрова.

Бенджамин отмести поглед.

— Скозби — прошепна той. — Дали е убиецът или просто презрян човек, който се радва на унижението на другите? Едно ще ти кажа, Роджър, Муди не е бил виновен в нищо. Самоубил се, колкото и Селкърк или Рутвен!