Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (20)

7.

Между другото моя милост стана на шест месеца. Цветя и подаръци, разбира се, не получих, нито пък се сетиха да ме поздравят по случай тази кръгла дата. А аз, струва ми се, заслужавах не само поздравления, но и званието герой на живота или поне заслужил деятел на живота. Колкото и да бях скромен, не можех да не се гордея, че съм преживял здрав и читав цели шест месеца. Впрочем разболях се само веднъж, и то не по моя вина. Ето как стана това. Освен седенките, на които чепкаха вълна или кълчища, нашите правеха и ронянки. Сипват в единия край на стаята куп неронена царевица и канят момичета и жени от махалата да им помагат. Нареждат се от стена до стена, слагат неоронения кочан на дървено трупче и го удрят с опакото на сърп или някакво желязо. Зърната отскачат на всички страни, плющят по прозорците, по кюнците на печката, по тавана и стените и падат на пода като градушка. Аз си лежа в люлката и кихам, докато заспя, после пак кихам и пак заспивам, а зърната пълнят люлката и ме бият по лицето.

Една вечер търпението ми се изчерпи докрай, отворих уста и почнах да пищя. Майка ми стана да ме успокои, но докато дойде при мен, няколко зърна паднаха в устата ми. Рекох да ги изплюя, но те се затъкнаха на гърлото ми и ме задушиха. Трябва да съм посинял, защото майка ми се изплаши, взе ме от люлката и почна да ме утешава. Наставаха и другите жени, въртяха ме насам-натам, най-после баба се сети каква е работата и бръкна в гърлото ми. По-късно, когато боледувах, тя гасеше въглени в една паница, даваше ми да пия от четирите краища на паницата, а после издебваше кучето на пруста и изливаше отгоре му водата. Ако кучето се отърсеше, болестта щеше да отмине, а то винаги се отърсваше и аз винаги оздравявах. По онова време бях на четиридесет и пет дни, все още не можех да пия от паница и тя бъркаше в гърлото ми при всеки повод, без дори да си избърше ръцете в престилката. Сега баба извади от гърлото ми две царевични зърна, но третото остана вътре. Бръкна още веднъж и то слезе в стомаха ми. „Олеле, Боже, глътна го!“ — извика тя и се удари по челото. Майка ми се разплака, заскимтяха от съчувствие и другите жени. Само дядо остана спокоен и каза, че е гълтал цели камъчета от фасулената чорба, а веднъж и парче от гвоздей и пак нищо му нямало, от което баба не само че не се засегна, но се и зарадва. Той седна да си гледа работата, седнаха и другите, а аз се облещих към тавана, като че не бях глътнал царевично зърно, а оловно топче и си мислех колко малко му трябва на човек да хвърли топа. И сега си мисля, че няма умни причини за човешката смърт, но тогава ми се струваше съвсем глупаво да умра на прага на живота заради едно нищо и никакво царевично зърно. А зърното започна да набъбва и да издува стомаха ми като гайда. Тикаха в устата ми английска сол, разреден петмез от дини, принудиха ме да суча мляко от най-мръсната циганка в селото, защото циганското мляко било силно и лековито, препоръчаха ми и кръв от лалугер, но лалугер в края на февруари никъде не се намери. Така продължи четири дни и четири нощи и зърното не само че не мръдна от стомаха ми, а набъбна още повече. През това време всички баби от махалата идваха час по час у дома, чакаха майка ми да ме разповие и с голям интерес се взираха в абстракционистичните петна по пеленките ми. По пеленките ми имаше истински шедьоври от разниисти, нямаше само царевично зърно. В края на краищата благодарение на моето безпримерно мъжество зърното излезе на бял свят уголемено пет пъти и така на четиридесет и пет дневна възраст можах да отбележа първата си победа в живота.

Както и да е, денят на моето славно шестмесечие съвпадна с първия ден на жътвата. Майка ми и баща ми станаха в зори, за да отидат на нивата на съседа бай Костадин. Преди време бай Костадин бе услужил на баща ми с кожуха си, за да отиде на първата си любовна среща, а по-късно и да се венчае с него. Историята с този прословут кожух е известна. Баща ми успя да вземе с него очите на могиларовското общество по такъв блестящ начин, че в края на краищата спечели завинаги беззаветната любов на майка ми. Бай Костадин бе му дал кожуха с условие младоженците да му жънат четири дни, но както знаем, един от бившите съперници на баща ми направи кожуха на парчета с железния си бастун и сега бай Костадин пожела да му жънат цели десет дни. Това бе истинска експлоатация на човек от човека, но баща ми не можеше да се отметне, още повече че без кожуха нямаше да се ожени и така щеше да лиши рода ни от поколение, т.е. от моя милост. Той обичаше да прави равносметка на делата си и когато пораснах и не исках да стана доктор, нито офицерин, нито пък да се женя за жена с къща на кьоше, неведнъж ми казваше, че историята с кожуха е една от най-големите и непоправими грешки в живота му.

Първият ден на жътвата бе паметен за мен още и за това, че излязох за пръв път от дома и видях широкия свят. И още тогава разбрах защо много български писатели са съзерцавали с благоговение и сълзи на очи тази мила патриархална идилия. Тя бе претъпкана с ония шумове, цветове и миризми, без които в никакъв случай не може да се сътвори една национална литература. Имаше хорово кукуригане на петли, сънен кучешки лай, нетърпеливо цвъртене на врабци и крякане на гъски, имаше розов изгрев и слънцето поразително приличаше на една от ония едри жълти тикви, които лятно време висят по селските плетища редом с конските черепи и счупените гърнета, имаше и тих зефир, който галеше нежно златните класове на житата, качулати чучулиги, които се издигаха в синия ефир, трепкаха с криле в нечучулишко опиянение и пееха, докато се изпотят под езика, над полето се носеше неизбежният сладкогласен звън на писани каруци, трептеше още по-неизбежната мараня, подранили селяни плюеха на дланите си и шепнеха „Боже, помози!“ с благословена пот на челата, имаше още много и много поетични атрибути на селската идилия, които аз, макар да бях необикновено впечатлителен, не успях да видя и да им се възхитя, както подобава на бъдещ описател на селския бит…

Същия ден направих още едно откритие, което ме порази по-силно от първото. Майка ми ме носеше на ръце и докато шляпаше с босите си крака в праха, аз огледах полето и открих, че земята е плоска и безкрайна. Извървяхме четири или пет километра до нивата, а хоризонтът си оставаше все един и същ — права черта между земята и небето. Тази птоломеевска теория дълги години ме изпълваше с вярата за плоската безкрайност на земята, от което следваше, че всичко, което виждам около себе си, е безкрайно, в това число и аз, разбира се. И много се разочаровах, когато в прогимназията научих, че земята е обла като оная тиква, за която стана дума по-горе, и че виси на плета на вселената, а хората лазят по нея като мравки. Разочарованието ми се усили, когато малко по-късно научих, че не виси на плета на вселената, не се крепи на нищо и на всичко отгоре не е постоянна и се върти както около себе си, така и около слънцето. На тази земя, рекох си, ще се живее трудно, с много грешки и заблуди. Човек, като застане на коя да е точка от плоскостта, винаги ще определи четирите посоки на света, а с кълбото човек се обърква, защото няма посоки. Ако тръгнеш от едно място, ще вървиш, ще вървиш и ще стигнеш там, където си тръгнал. След всичко това аз се питах и не можех да си отговоря защо толкова умни хора бяха станали жертва на инквизицията само и само да докажат, че земята е кълбо и се върти около слънцето. Навярно за да докажат, че човек стига там, откъдето е тръгнал…

На нивата нямаше круша, затова баща ми носеше люлка и три пръта с въженца. Завърза прътите на триъгълник, окачи люлката между тях, метна отгоре една черга, да ме пази от слънцето, и ето че моето бунгало бе готово. Майка ми ме накърми и се нареди при другите жътвари, а аз се отдадох на еснафско удоволствие от моя първи пикник. Лежах си в люлката сит като едър буржоа отпреди Девети, гледках си равното добруджанско поле, заслушвах се в гълчавата на жътварите и се възхищавах на техния трудов ентусиазъм. Утринната хладина галеше лицето ми, свежият мирис на полските треви ме опияняваше, а една птичка бе кацнала на върха на бунгалото ми и сладко чуруликаше някаква мелодия вместо магнетофон марка „Грундиг“. Но както са казали древните, всяко щастие е краткотрайно и измамно. Слънцето напече, житата наостриха осили и се натаралежиха срещу него, в бунгалото ми стана горещо и душно, а птичката млъкна и отлетя. И тогава всички студенокръвни твари излязоха от скривалищата си и плъзнаха навсякъде. Едно зелено животно с дълги тънки крака и изпъкнали очи прелетя отвън и кацна на люлката до самото ми лице. Извиках с пълни гърди, но то не помръдна, защото виждаше, че ръцете ми са вързани, раздвижи пипалата си и аз разбрах, че ми се заканва. Извиках още веднъж, майка ми притича и ме взе на ръце, онова зеленото се изплаши от нея и изчезна с един скок навън. Скакалец, каза майка ми и отиде да жъне. Сега пък съвсем наблизо се обади някакво чудовище с дрезгав глас, а след малко го видях да пълзи по ръба на бунгалото. По-късно узнах, че е жътвар, черно и безобидно животинче, но тогава зловещото му жижикане ме хвърли в ужас. Жи-жи-жи! Този сух еднообразен звук напомняше пържене, имах чувството, че се пържа като мравка в тиган, и нямах ни сили, ни въздух да викам за помощ.

На третия ден се преместиха на друга нива до една каменна кариера. Някакво влечуго, три пъти по-дълго от мен, пропълзя на близкия камък, сви се на кравай и остана там. Слънцето пак почна да прежуря и аз изнемогвах от задуха, а влечугото се протегна на камъка като чех на Златните пясъци. След някое време над кариерата премина черна сянка и една огромна птица се спусна и връхлетя в бунгалото ми. Птицата удари крило в люлката, аз изпищях и тя отлетя. На обед жътварите се прибираха да обядват. Майка ми влезе в бунгалото да ме вземе, изпищя и избяга навън. „Настъпих змия!“ — викаше тя и чупеше ръце, а мъжете награбиха сърпове и сопи. Баща ми се престраши, взе ме от люлката, а бай Костадин отметна чергилото. Смокът си лежеше на земята, увит на кравай, и равнодушно гледаше изплашените човеци. По всичко личеше, че не е имал намерение да ми стори нищо лошо, но нали бе змия, трябваше да се убие и мъжете смачкаха главата му.

Отсега нататък, ако нямаше круша на нивата, окачиха люлката ми на чужда круша, за да ме предпазят от гадини и насекоми. Чуждата круша биваше далече, през две или три ниви, така че нямаше никаква полза да плача, когато бивах гладен или неразположен. Майка ми идваше да ме наглежда и накърми според слънцето, през останалото време стоях сам сред полето, но затова пък притежавах най-модерното бунгало за онова време — висящо, прохладно и безопасно. Така месеци и години от най-крехката си възраст прекарах между земята и небето и това се оказа твърде символично. И сега ми се случва да вися във въздуха с месеци и години и все не мога да реша къде ми е по-добре, на земята или на небето.

Прибрахме се в село, когато заваляха студените есенни дъждове. Всички бяха доволни, че свършиха полската работа, за да отдъхнат край печката, само аз не бях доволен и ужасно страдах. Каквито и неудобства да имаше в полето, то бе истински курорт в сравнение с домашния уют. Там прекарах самотни часове, изпитах страх от разни насекоми и влечуги, но имах възможност да съзерцавам широкия свят, а широкият свят винаги ни привлича, възбужда въображението ни и ние го приемаме като символ на свободата. Защото да пътуваш, значи да си свободен… Преди известно време един мой приятел предприе голямо пътуване в чужбина — Москва, Ленинград, Стокхолм, Лондон, Париж. Всичко бе приготвил за това пътуване, липсваше му само шлифер последна мода. Аз току-що си бях купил нов шлифер и му услужих. След около месец моят приятел се завърна от голямото пътуване и ми върна шлифера. Вечерта, като се прибрах у дома, поставих шлифера на масата и дълго го разглеждах. По едно време изпитах странното чувство, че сам аз съм пътувал и видял непознати страни. Така малко по малко се превъплътих в шлифер и макар да бях окачван по закачалките на влакове, самолети или приемни, успях да обиколя много столици, да видя музей, ресторанти и хотели, да се запозная с различни хора от различни националности. Този случай ме подтикна да си купя и хубав кожен куфар, от ония, с които обикновено се ходи в чужбина. Щом науча, че някой познат или приятел се готви да пътува зад граница, отивам при него и му предлагам шлифера или куфара. Напоследък свикнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, но и в ония, които пътуват. Така посетих няколко континента. Веднъж стигнах до Владивосток, а друг път — до нос Добра надежда. Тези въображаеми пътешествия започнаха да ми харесват, защото са по-лесни и по-евтини от истинските. Скитам си по широкия свят и в същото време хем си гледам работата, хем пестя валута на държавата…

По онова време нямах толкова силно въображение, но можех да ходя, макар да бях на шест месеца. На този феномен никой от нашите не искаше да повярва. Една вечер баба ме разпови и докато донесе чисти пеленки, аз скочих на крака и тръгнах из стаята. Нашите току-що бяха насядали около софрата и като ме видяха, залците им преседнаха на гърлата, а баба почна да се кръсти пред иконата. Аз се усмихвах и протягах ръце към тях, исках да им кажа, че няма нищо лошо в това, дето съм проходил преждевременно, а те, вместо да ме приветстват, както се приветстват новаторите, превъзмогнали природните и обществените догми, наскачаха от софрата, увиха ме в пеленките и стегнаха крайниците ми повече отвсякога. Щял съм да си изкривя краката, щял съм да падна и да си счупя главата!… Когато биваха скарани и сърдити помежду си, нашите обичаха да си служат с мъдрости и поговорки и аз често ги чувах да казват, че човек най-много тегли от своите. Ако можех да говоря, щях да им напомня тази чудесна българска поговорка, но аз знаех да произнасям само „ма“ и „та“, пък и да знаех да говоря, едва ли щяха да ми позволят.

Все пак не се примирих така лесно, както очакваха. Ударих го на плач и пищях до посиняване цяла седмица. Нашите правиха-струваха и накрай хвърлиха вината върху мен, безпомощния и безсловесния, изкараха ме нездрав и ми измислиха сума болести. Почнаха да ме тъпчат с илачи, да ми баят и заплюват за уроки, а аз, като нямаше как да се съпротивлявам, гълтах каквото ми даваха и се учудвах на тяхното демагогско съчувствие. Уверен бях, че знаят истинската причина за моето страдание, но не искат да я признаят. Най-после дядо реши да ми пусне кръв. Баба ме притисна да не шавам, а той наряза гърба ми с бръснач отгоре надолу и отляво надясно, та гърбът ми заприлича на карта с меридиани и паралели. Наложиха рязаното с прясно остригана вълна (наричаха я сяра) и ме повиха, а дядо бе много доволен, че ми е намерил дамара. На човека всичкото му е в кръвта, и доброто, и дяволското, говореше той на другите. Почне ли да пищи, значи дяволското му не стои мирно в жилата, та за да миряса, трябва да се източи.

Аз действително мирясах. Дремех си в люлката и повече не отворих уста да протестирам, че ми пречат да проходя преждевременно. Нямах сили и глас да викам, а помнех и как ме рязаха с бръснача. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам да проходят други деца на моята възраст. Те бяха две в цялото село и ако се окажеха рахитични или дембели, които предпочитат да се изтягат в люлките, докогато си искат, аз трябваше да ги изчакам, за да не ме вземат хората за ненормален.

Когато станах суетно момче, често опипвах раните на гърба си, спомнях си операцията с бръснача и все си мислех, че дядо не ще да е бил само прост селски врач, а и умен човек. Неведнъж ми се случваше да наблюдавам как ония, които не се съобразяват с каноните, винаги им пускат кръв, за да източат дяволското от жилата им.