Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (10)

10.

Родителите на майка ми неслучайно я бяха оценили за три хиляди лева, няколко добитъка и десет декара нива. Тя струваше много, много повече дори само за това, че ме роди и даде на България един син, без който България щеше да има далече по-нещастна съдба. Но нека да бъдем скромни, както ни учат всеки ден и час, и да оставим последната дума на историята. Да не говорим и за това, че майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитарни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без всякакви препарати. Баба изпитваше върховно удоволствие да седне пролетно време някъде на припек и да повика майка ми да я попощи. Тя имаше черна като смола коса и всичко, що пъплеше по косата й, се виждаше от улицата с просто око. Иначе всичко бе хубаво и дори поетично. Особено поетични бяха утрините преди изгрев слънце, когато майка ми ставаше по-рано от другите да опали фурната, да опече хляба и да приготви ядене за нивата. Изтокът руменееше като опечен хляб (сравнение на майка ми, което отпосле често и успешно използвах), врабците цвърчаха лудо в акациите, прилепите се прибираха от нощните заведения, щураха се пияни из въздуха и не можеха да си намерят местата за спане, а къщите се прозяваха с комините си и изпускаха миризлив дим. Петлите кукуригаха и бяха много горди, че след като изкукуригат, слънцето непременно изгрява, разхождаха се като султани сред кокошките и се опитваха да ги сдобряват, защото кокошките като истински кокошки и жени успяваха да се скарат още по тъмно за някое червейче или зрънце. Между другото тези домашни птици непрекъснато се заяждаха и спореха кои от тях са по-умни: петлите или кокошките. Този спор ще си остане нерешен, изглежда, докато на света има петли и кокошки, но аз си мисля, че петлите са по-умни не защото принадлежа към тяхната порода, моля, ще си послужа с нагледен пример. Една сутрин слънцето не изгря навреме, защото се случи слънчево затъмнение. Петлите си умряха от гняв, съдраха си гърлата и така пресипнаха, че на следната сутрин ни един не можа да кръкне. Въпреки това съмна и след този случай нашенските петли си взеха добра бележка и никога вече не мислеха, че без тях не може да се съмне. Разбира се, имаше и диви петли, чиито внуци и досега си остават диви и вярват, че без тях не се съмва. Кокошките още по онова време си бяха по-практични, изчакваха слънцето да се покаже на хоризонта и чак тогава се разкрачваха над полозите, кудкудячеха до посиняване и се перчеха пред цялото село, че са снесли някакво си яйце. Най-смешни бяха ония, които кудкудячеха на празен полог и вдигаха по-голям шум от другите. Техните внуци пък са още по-глупави и още по-практични, не търсят полози, а кудкудячат по заведенията и събранията, по радиото и телевизията и по всякакви обществени места. Заслужават уважение ония от тях, които снасят всеки ден, ала не кудкудячат, защото трябва да си мътят пилетата и това им отнема всичкото време. Те са много полезни и умни кокошки. Остава да споменем и прасетата, които запалваха торищата, за да стоплят хладното утро, след това завираха зурлите си в къщните врати и искаха своя бульон с трици…

Пролетта си бе пролет, мила и животворна, влюбена и забременяла с много жито и царевица, с много домашни животни и пилета и най-вече с моя милост. Майка ми се бе разхубавила за две жени, защото носеше в себе си два живота, и баща ми бе влюбен в нея. Той стана вече на шестнадесет години и осем месеца, под носа му набодоха мустачки, а ушите му светнаха като книжни фенерчета. Най-после бе почнал да разбира, че жената е удоволствие, поднесено на мъжа от Божите ръце, а след това вече майка, равноправна другарка и прочие. Благословена пролет!

През тази пролет, през май, чичо Мартин извърши още една лудория. Него ръцете го сърбяха да върши лудории и така създаваше развлечения на народа. Чичо Мартин смяташе, че от време на време трябва да се хвърля камък в блатото, за да се нарушава еднообразието на живота. Той често казваше, че това е закон на общественото развитие, иначе хората ще измрат от скука, и обясняваше дори революциите с този закон. Той бе пълен с дяволи, които не стояха мирно и него не оставяха на мира. Тези дяволи го бяха наказали да завърши трети прогимназиален клас и да се запише в гимназията. Искаше да учи, а никак не му се учеше, макар че бе най-възрастният в класа. Първата му работа бе да съблазни дъщерята на околийския началник, тя се влюби в него и бе готова да зареже гимназията и да го последва. Очевидно и в нея имаше много дяволи. Чичо Мартин не желаеше да бяга с нея, достатъчно му бе да оскандали най-знатното семейство в града и да се занимава с други лудории. Учителят по логика и психология Первазов искаше да го вразуми и го изпитваше все едно и също: що е логика и що е съзнание. Чичо Мартин не можа нито веднъж да му отговори и винаги си получаваше двойки по тези предмети. В края на срока реши да даде на учителя урок по логика и психология, приготви бомба и една нощ я хвърли в спалнята му. Бомбата бе безопасна, но подейства психологически на учителя и той припадна от страх. След този атентат чичо Мартин не можеше, а и не желаеше да остане в гимназията. Наистина нямаше никакви улики против него, но всички знаеха, че той е хвърлил бомбата. Намеси се и околийският началник, положението на чичо Мартин се усложни и той трябваше да се завърне на село. Ако околийският началник бе предвидил каква полза ще има от него след години, не само че нямаше да го преследва, а още тогава щеше да го направи свой зет. А Первазов, щом научи, че съм племенник на чичо Мартин, винаги ми пишеше отличен по логика и психология, макар че буйната и немирна глава на чичо Мартин отдавна бе разцепена като тиква и лежеше на две половини в земята…

През оная пролет чичо Мартин се нае да открадне хубавата Аница за Татаровите. Татаровите бяха заможни, имаха само един син Бенко и Аница, хитра и хубава, се бе заловила здраво за късмета си. Тя бе бедна, но баща й не я даваше на Татаровите поради стари вражди, бяха се съдили и сега не искаха да се гледат. Времето бе работно и необичайно за сватба, но Татаровите бяха научили, че от Арнаутлар обещали Аница на някого си веднага след харман.

Привечер чичо Мартин и Бенко напълниха каруцата с прясна люцерна, метнаха отгоре една черга и потеглиха към Арнаутлар право срещу слънцето. По тъмно спряха каруцата извън селото, Бенко остана, а чичо Мартин отиде да открадне Аница. Според уговорката Аница трябваше да дойде зад плевника, а ако това се окаже неудобно, да се измъкне през задното прозорче на къщата. Чичо Мартин познаваше всички моми в околните села, с повечето от тях бе флиртувал или се канеше да флиртува. С Аница се бяха запознали на един събор, бяха играли заедно хоро, запомни я, запомни го и тя по погледите, които й хвърляше, и най-вече по градското му облекло. Той бе единственият момък на сбора с бяла риза и вратовръзка. Докато я очакваше зад плевника, чичо Мартин усети, че се вълнува за нещо (не от страх, разбира се, страх той не знаеше), вероятно неговите дяволи го погъделичкаха и му казаха, че нощта е чудесна, ухае на току-що изкласила ръж, че славеите пеят като разпрани, гъделичкани и те от своите дяволи, че в такава майска нощ много трудно се краде хубава мома и още по-трудно се дава в ръцете на един страхлив момък. Но чичо Мартин бе верен другар и кавалер, разтърси глава и каза на дяволите да не го задяват, защото ще им скъса опашките. Докато се заканваше да извърши това, което Господ още не е успял да извърши поради свои съображения, Аница отвори прозореца и надникна в градината. Чичо Мартин наниза на едната си ръка бохчичката й с чеиза, после пое и нея и тръгна през градината. Класовете на ръжта галеха дланите му, а Аница отпусна глава на рамото му, млъкна и замря в прегръдката му и нито той се сещаше да я остави на земята, нито тя поиска да слезе от ръцете му. Така стигнаха до средата на градината, където ръжта бе най-гъста, най-висока и най-ухаеща.

Чичо Мартин се умори да носи Аница, задъха се и я остави върху меката ръж, за да си почине. Тогава славеите изведнъж престанаха да пеят, звездите угаснаха, утихна ветрецът, стана тъмно и горещо, с една дума дяволите си свършиха работата и отидоха по дяволите…

След един час чичо Мартин предаде Аница на нейния възлюблен и ни лук ял, ни лук мирисал, изказа своите искрени пожелания на бъдещото семейство:

— Честито! Живейте, любете се, плодете се до амина!

Аница се изтегна върху дъхавата люцерна като царица и нищо не каза. Пъстрите й зелени очи блестяха в тъмното като очи на невестулка, не се обади дори когато чичо Мартин слезе пред вратника на Татаровите и си отиде. Един Бог знае какво ставаше в душата й, преди да легне обезчестена в брачното ложе.

Татаровите дигнаха голяма сватба, както се полагаше на хора с тяхното положение, изпиха и цяла бъчва сладка ракия. Аница омагьоса Бенко през нощта, изстиска го като лимон, но върху ризата й нищо не капна. Затулиха безчестието й пред очите на селото, старата Татарка сама ходи посред нощ да лови гълъби под стряхата, улови един, изтърбуши му сърцето и го даде на снахата да си пусне малко кръв на ризата. Свекърът и свекървата преглътнаха хапа, но никога нямаше да простят безчестието на Аница и години наред щяха да й го натякват. Но и Аница щеше да им го върне тъпкано, след няколко години тя щеше да легне в една стая с любовника си, а ония щяха да пасуват в другата и да стискат в ръце една кожена торбичка със злато…

През лятото чичо Мартин забърка и друга каша и за малко не вкара в беда и нашето семейство. Една нощ домъкна двама млади цигани, както се узна отпосле, конекрадци разбойници, и поиска от дядо да ги скрие. Циганите бяха избягали от затвора за трети или четвърти път, след като бяха отворили вратите с прост молив, и чичо Мартин не можеше да се нарадва на тяхната сръчност и смелост. Той изобщо обичаше такива хора, защото сам бе сръчен и смел. Циганите бяха истински юнаци, двадесетгодишни, стройни и хубави мъже. Единият — Реджеб Алтъндишлията по прякор, си бе позлатил всичките зъби за салтанат и се усмихваше с малко студена златна усмивка, другият, Мехмед Перчемлията, имаше бели бисерни зъби и корав чер перчем над челото. Двамата хубавци гледаха чичо Мартин с благоговение и по всичко личеше, че се знаят отдавна. Дядо разбра с какви хора има работа и ги отпрати. Не мина седмица и от съседното село изчезна цял табун коне.

Прекарваха конете през румънската граница и ги предаваха на влашките цигани, на граничната зона ставаше горещо, патрулите отсам и оттатък сновяха денонощно, по заставите се водеха следствия. Крадците рядко биваха улавяни и контрата оставаше у местните цигани. Капитан Арабов обираше всички мъже от бордеите, затваряше ги в мазето на заставата и привечер ги водеше един по един в конюшнята на разпит. Циганките клечаха по телената ограда заедно с циганчетата и щом видеха да водят някого към конюшнята, виеха като вълчици, децата пищяха, ревяха и ония от конюшнята, преди още капитанът да е вдигнал бича си. Следствието продължаваше около десетина дни, капитан Арабов освобождаваше циганите с насинени задници, те се прибираха в махалата си и почваха веселби. По цели нощи надуваха кларнети, думкаха тъпани, изпиваха всичко изпросено, циганките хвърляха гюбеци и така отпразнуваха освобождението от конюшнята. На следната година се повтаряше същото следствие със същите дунанми…

Чичо Мартин бе уверен, че другите трябва да сърбат това, което той е дробил, и винаги излизаше чист от тези афери. В този живот, казваше той, все някой трябва да вади кестените заради другия. Иначе ще вземе да настане някоя голяма справедливост между хората, та ще се разцепим надве от скука. Трифон Татаров мислеше същото, но публично не споделяше този житейски принцип, защото нямаше сметка. Чичо Мартин честичко му даваше да сърба гореща попара. Веднъж му изчезна кон, друг път чичо Мартин прескочи у тях през нощта, докато Бенко пасеше конете на къра. Трифон усети работата и почна да го дебне, но и чичо Мартин не се даваше лесно в ръка, хареса му се през май в ръжта и сега дебнеше Аница като хрътка. Трифон знаеше, че снахата кръшка, но и тя не бе по-малко изобретателна, та му се изплъзваше от ръцете. Така се дебнеха до юни, когато една сутрин Трифон Татаров осъмна кмет. Навътре в България бе настъпила някаква бъркотия, а тук изчистиха старите кметове дружбаши и назначиха нови. Сега Татаров се надяваше да пипне чичо Мартин и да му иска сметка за всички поразии. Чичо Мартин не се уплаши, но за всеки случай си почисти пистолета и набави нови патрони.