Роналд Хан
Спящият крал (4)

КОМПЮТЪРЕН ДНЕВНИК:

БРУНО VI МЬОЦЛИ (2380 г.)

Най-ожесточената битка за нашия храм започна, когато Гнепф Нюсли III, най-могъщият господар от Сивите кардинали, обяви паролата: „Долу Спящият крал! Няма никакъв крал с това име и неговите мръсни братя от ордена не могат да ни заповядват.“

Той насъска достойните рибари по Цюрихското езеро срещу нас, въоръжи ги с дълги, железни ножове и дебели боздугани и ги накара да тръгнат срещу нас с обещанието, че ще ги възнагради богато, ако успеят да прогонят Мьоцли от свещената им земя. Но при храма на Спящия крал се сдобиха единствено с разкървавени носове, изпотрошени крака и големи дупки в главите. Тогава сред тях се надигна голям вой и жалби и те нарекоха Сивите кардинали племе на лъжци и се заклеха никога повече да не вдигат ръка срещу братството на бролианите.

Това така разядоса Сивите кардинали, че благодарение на богатството си довлякоха в страната от далечна Франца една орда, която се нарича „гули“ и е известна с това, че напълно безхарактерно плячкосва за всеки, който й обещае тлъст кокал. Занапред почти не минаваше и седмица, през която да не ни се наложи да се браним от коварните им нападения, а патроните ни така намаляха, че се решихме сами да леем куршумите.

Във връзка с това изпратихме облечени в брони хора, петдесет на брой, до Цюри, където пред Златната гробница на Сивите кардинали смазаха една мръсна орда на гулите, а на онези, които си отвореха мръсната уста, напълваха я с олово. Този подвиг на братята от нашия орден донесе много похвали от устата на баща ми, първосвещеника Гопфрид, който за съжаление, тъй като го мъчи подагра, в това време обилно се поти в леглото, така че аз, неговият син Бруно Шести, кръстен на името на нашите мъдри предци, докладвам пред Спящия крал.

Откакто разбрахме, че дългоухите джуджета разбират единствено грубия език на разбитите носове, възприехме нова тактика. Занапред лозунгът ни трябва да гласи: „Да покажем зъбите си.“ Покажете на сганта, където и да се събира, че гвардията на Спящия крал не се страхува нито от хора, нито от зверове.

 

 

Мат не знаеше какво точно е очаквал.

Е, добре, в противоположност на другите обиталища от старото време, които видя на брега на езерото, вилата беше в първокласно състояние. Сега знаеше и причината за това: тя се поддържаше в ред от дисциплинирана секта, която се опираше на древни ритуали и обичаи.

Някога — ако казаното от Ахмаз беше вярно, преди повече от шестнайсет поколения — последователите на тази секта избрали тази сграда за своя главна квартира. Стоманените врати им дали основание да предполагат, че в дълбоките подземия се намира нещо, което по времето на строителството на вилите на по-богатите кръгове от обществото се среща под път и над път: „противоатомен“ бункер.

Не беше се излъгал. Онова, което успя да види в първото помещение, в което проникнаха, му подсказа достатъчно: пред него бяха наредени чак до тавана херметизирани в пластмаса кутии и сандъци. Според надписите съдържаха суха храна от всякакъв вид.

— Какво е това? — попита Аруула.

— Храна — обясни Мат.

Аруула въздъхна смаяно. Никога не беше виждала толкова много храна накуп. В областта, от която идваше, от поколения наред бяха търпели оскъдица и най-вкусното, което въртяха на шиш на огъня, беше месото на мутиралите морски кончета.

В съседното помещение Мат се натъкна на няколко цистерни. Бяха големи колкото железопътни вагони и посредством дебели кабели бяха свързани с някакви уреди. Навсякъде жужеше и бръмчеше. Температурата беше около 21 градуса. Зад всяка врата, която отваряше, осветлението се включваше автоматично. Беше смаян. Къде ли се намираше генераторът? Как така още функционираше? Какво разбираха обитателите на вилата от техника от XXI век? Как бяха стигнали до знанията, които бяха необходими за обслужването на всички тези съоръжения?

Отговора на този въпрос получи в следващото помещение, чиято дясна стена беше заета от един пълен и един празен оръжеен шкаф. По рафтовете до него се трупаха десетки сандъци с муниции за пушки и леки оръжия. В средата на помещението стърчеше огромният метален кожух на автономното електрозахранване, на чиято лицева страна, захваната за пет тънки метални грайфера, светеше голям трилитиев кристал. Енергиен източник, който е успял да издържи повече от пет века.

Мат се почеса по главата. Това беше просто непонятно. Погледът му се местеше по оборудването. Метално писалище, леко издраскано. Върху него — плосък екран последно поколение, без клавиатура. Трябва да е от онези страхотно скъпи гласови компютри, които по негово време се използваха само по етажите на най-големите шефове.

На екрана нещо се движеше: пръстеновидна космическа станция и самотен астронавт в бял скафандър. Скрийнсейвър. Плоските екрани от 2012 г. вече не им вършеха работа, но някои хора ценяха подобни носталгични играчки.

Аруула се спря като омагьосана пред живата картина. Хвана се за главата, после обиколи около екрана, огледа плоския му гръб и след това отправи към Мат питащ поглед.

Как да й обясни какво представлява екранът? Дори учената му бивша съпруга Лиз не разбираше как функционира компютърът. А Аруула не бе посещавала дори начално училище.

— Не е магия — каза той. — Това е машина, направена от хората.

— Вече съм виждала такова нещо!

— Какво? — Мат вдигна рязко глава.

— Миналата нощ. По време на подслушването. — Аруула посочи космическата станция. — Такива неща… Бълваха огън. И тези малки човеци — тя посочи астронавта — също ги видях. Носеха пушки в ръцете си.

Мат се намръщи. Дали имаше вероятност да е видяла с шестото си чувство картина на скрийнсейвър? Та това беше невъзможно…!

Зад тях се усили непрекъснатият бумтеж. Мат се стресна. Дали гуулите бяха проникнали във вилата?

Минаха три секунди, докато разбере, че думкането не беше от изстрели. Някой блъскаше с тежък предмет по входа на бункера.

Мат бързо се върна при вратата и напрегнато се ослуша. Изглежда, изстрелите навън бяха замлъкнали. Вече не чуваше бойни викове. Гвардията на Спящия крал навярно и този път беше показала на врага си къде му е мястото. И сега искаха да се заемат с натрапниците, които бяха нахълтали в тяхната светая светих.

— Маддракс! — извика внезапно Аруула. — Виж!

Тя стоеше пред матов леден блок. Той беше изправен в задната част на помещението и беше около три метра висок и един метър в диаметър. Протегнатата ръка на Аруула сочеше към него. Лицето й изразяваше шок и ужас. Мат веднага побърза да отиде при нея, за да види каква е причината за уплахата й.

Когато застана пред цилиндричния блок, реакциите му бяха като тези на Аруула. Защото не беше матово, а прозрачно, изпотено отвън стъкло. Зад него се различаваха размитите контури на човек със затворени очи. Беше около четирийсетгодишен, плешив и цялата му физиономия приличаше на гравюрата върху намерения в степта шлем, както и на немного отдалечената оттук статуя.

— Спящият крал — рече тихо Мат.

Аруула го погледна объркано.

— Защо не се събуди?

Мат се огледа. Едва сега разбра, че цилиндърът, в който почиваше спящият, посредством всевъзможни кабели беше свързан с автономния енергоизточник.

Криогенна система? Още по време на детството си беше чувал, че има педанти, които разработват машини, с които може да се замразяват хора, та по-късно отново да се съживят — може би тогава, когато смъртоносната болест, от която страдат, стане лечима. От пресата непрекъснато се разпространяваха слухове, че този или онзи изобретател уж успял да построи такава машина. Но той вземаше тези съобщения на пресата толкова малко на сериозно, колкото и ежегодно разпространяваната новина за откриването на планета зад орбитата на Плутон.

Лицето на спящия беше бледо. Около устните му играеше тайнствена усмивка. Но ни най-малко не изглеждаше мъртъв.

— Защо не се събужда? — повтори Аруула.

— Спи много дълбоко, Аруула… — Намръщен, Мат обиколи стъкления контейнер. В главата му препускаха мисли. Кой беше човекът? Как така е оцелял през вековете след катастрофата?

Наведе се, избърса част от изпотеното стъкло и разгледа лицето във всичките му подробности. Не беше лесно да си представиш как е изглеждал човекът с отворени очи и със здрав тен на кожата. Но все пак му се стори някак си познат.

И когато отвън гвардията на Спящия крал в отчаянието си премина в ужасен рев и скърцане, което можеше да означава единствено, че пожелават на проклетите натрапници да ги тръшне бубонната чума, Мат най-сетне се досети.

Клод де Броли! Ексцентричният канадски милиардер! Знаеше го от телевизията и пресата. Бе станал известен малко след началото на новото хилядолетие, защото бе подвеждан от налудничавите планове на многобройни шарлатани. Бе вложил част от наследеното си богатство в утопични проекти като „автомати за четене на мисли“, „винаги готовата за секс жена андроид“ и най-нечуваната глупост — „двигатели за междузвездни кораби“ и винаги бе претърпявал неуспех.

Но очевидно Де Броли поне веднъж в живота си е проявил верен нюх. В подножието на цилиндъра беше написано с релефни месингови букви:

Ото Фортенски

Криогенна система 1

Изобретателят Фортенски, доколкото беше известно на Мат, бе свършил в лудницата. Очевидно преди това е продал прототипа на машината си за замразяване на Де Броли.

— Можеш ли да го събудиш? — попита Аруула.

Мат се стресна.

— Какво? — Погледна я. — Не знам. Защо пък трябва да мога?

— Спящият крал — каза Аруула с обезоръжаваща логика — има власт над поданиците си и може да ги накара да ни пуснат да си идем.

— Идеята не е лоша. — „Ами ако е отдавна мъртъв — помисли си Мат. — Ако криогенният контейнер на Фортенски предпазва единствено тялото от разтление? Да приемем, че го размразя и той се разтече като органична гнилоч… как ще обясня това на апостолите му?“

От друга страна, теорията на Аруула не биваше да се отхвърля. Макар че тук имаха преголямо изобилие от храна и помещенията предлагаха известен лукс, духът му нямаше стремеж да прекара остатъка от дните си в приятно затоплена изба. Ако Де Броли беше още жив, щеше да им помогне. Той познаваше местните дадености и беше почитан от защитниците на дома като бог.

Мат стисна устни и се приближи до екрана. Протегна дясната си ръка и почука по матовия екран. Скрийнсейвърът изчезна и някакъв хъхрещ глас, който звучеше като че ли собственикът му пуши по сто и двайсет цигари на ден, каза: „Тук е «таткото». Моля идентифицирайте се.“

Таткото ли?

Разтревожена от внезапно раздалия се глас, Аруула незабавно зае бойна поза и протегна ръката с меча. Мат й даде знак с ръка, че няма от какво да се страхува. После каза:

— Тук е командир Матю Дракс от ВВС на САЩ.

— Добре дошъл, командир Матю Дракс от ВВС на САЩ — изхърка гробовният глас на „таткото“. — Какво мога да направя за Вас?

— Необходима ми е информация — каза Мат. — Първо, откога мистър Де Броли почива в криокамерата?

— От 8 февруари 2012 г. — отвърна „таткото“.

„Ах! — помисли си Мат. — Значи той е започнал зимния си сън в деня на катастрофата.“

— Какви са командите относно неговата реанимация? — попита високо.

— Искаше да бъде размразен точно след сто години — гласеше информацията на „таткото“.

— Защо това не е станало?

— Беше взето друго решение.

— От кого?

За части от секундата на екрана светна стилизиран пясъчен часовник, когато компютърът търсеше съответната информация.

— Бруно Мьоцли Първи.

— Кой е Бруно Мьоцли Първи?

— Бруно Мьоцли, роден на…

— Благодаря, достатъчно — прекъсна го Мат. — Кога е взел новото решение?

— През декември 2111 г.

— Три месеца преди срока? Защо?

Пясъчният часовник отново светна.

— През 2111 г. цареше особено студена зима — каза „таткото“. — Бруно Мьоцли и близките му бяха обсадени от войската на рода Нюсли. Не можеха да напуснат храма, за да набавят дърва за отопление. И тъй като температурите бяха значително под нулата, той реши да не събужда мистър Де Броли.

— Разбирам — рече Мат. — А защо не го е размразил, когато положението се е подобрило?

— Вече не беше в състояние да го направи — каза гъгнещо „таткото“. — За съжаление малко след това беше убит, без да успее да инструктира наследниците си.

— Защо по-късно никой не е отменил промяната?

— Никой не знаеше за това — каза „таткото“.

— Ти си знаел.

— Никой не ме е питал.

Мат се хвана за главата. Размисли.

— Следващият въпрос: Разрешено ли ми е да отменя командите на Бруно Мьоцли?

— Това е възможно — каза „таткото“.

— Тогава ги отменям и нареждам мистър Де Броли незабавно да бъде реанимиран.

— На Вашите заповеди, командире.

В черния сандък на Де Броли нещо изпука. Аруула се обърна към него с обнажен меч в ръка. Тогава започна едно голямо бръмчене и клопане.

— Колко време ще продължи процесът на размразяване? — попита Мат.

— От този момент два часа и шестнайст минути.

— Чудесно — рече Мат, хвърли още един поглед към Де Броли и после отново се обърна към компютъра. — Какво още можеш да ми съобщиш за Бруно Мьоцли и неговия род?

— Мога да ви пусна виртуалния дневник на Мьоцли — отвърна компютърът. — Да го направя ли?

— Моля за това — каза Мат. После седна върху един сандък, който съгласно надписа съдържаше бюст на Моцарт, и концентрира погледа си в екрана.

 

 

КОМПЮТЪРЕН ДНЕВНИК:

РУЕДИ МЬОЦЛИ (2510 г.)

След края на ледниковия период борбата за надмощие в кантон Цюри бушува с още по-голямо, никога невиждано досега ожесточение. Нашите противници, Сивите кардинали от Златната гробница, упорито настояват, че храмът на Спящия крал по право им принадлежал и не престават с опитите си с помощта на платени от тях войски от чужди страни да реализират претенциите си.

Както узнах, те се позовават на документ, който гласял, че на тях като повереници на така наречената финансова служба преди седемнайсет поколения им била възложена задачата да инкасират от собственика на храма сумата от така наречените 250 000 франка. Тъй като не ги получили, били задължени да конфискуват храма като насрещна услуга, плюс така наречените лихви на сума „20 милиона франка“.

Тъй като нито аз, нито някой друг знае какво е това „франкове“ и никой няма представа какво може да е това „финансова служба“, трябва да предполагаме, че дългият период на застудяване е причината за силното умопомрачение, в което са изпаднали хората от фамилията Нюсли.

Че искат от нас да предадем всичките намиращи се в храма на Спящия крал съкровища, се върши от чиста завист. Следователно документът на така наречената финансова служба може да бъде само коварна измислица, с цел да ни изместят от властта.

Междувременно Сивите кардинали все по-често преминават към изтребване на братята ни с помощта на военна сила от Франца. От това заключавам, че в края на краищата искат да ни унищожат. От известно време на дневен ред са кървавите нападения над наши патрули и търговски експедиции…

 

 

Когато хъхрещият глас на „тейкото“ замлъкна, на Мат му се замая главата.

Макар че не му беше лесно да смели информацията, която се изля като дъжд върху него, отчасти обърканото празнословие на предстоятелите на ордена от последните векове поне по принцип го осветли какво е ставало на това място след катастрофата.

Бруно Мьоцли Първи, основателят на ордена, бе измислил мита за Спящия крал, за да създаде на фамилията си цел, която може да бъде постигната единствено със силно чувство за съпринадлежност. За да се предотврати изпадането на потомците му във варварство като у алпийските орди, бе ги накарал да мислят за освобождаване от студената долина на смъртта и да се стремят към прекрасните времена, които уж щели да настъпят, когато Спящият крал отвори очи.

Все пак планът му се оказал разумен: в болшинството си гвардията на Спящия крал оцеляла незасегната от ледниковата епоха. Тя преоткрила старите занаяти като ковачеството и леенето на куршуми и израснала като общност, която може да се грижи за себе си. В хода на поколенията неговият род използвал пестеливо съкровищата на Де Броли и изградили солидна устойчивост, за да се справя с враговете си.

Осмиваните или ненавиждани групировки най-често се сплотяват още повече. Голямо предимство за просъществуването на фамилията Мьоцли било, че и най-върлите им врагове, Сивите кардинали, успели да се задържат на крака. В лицето на Нюсли израснала конкуренция, с която да имат търкания. Постоянните конфликти довели до повишена бдителност и духовна и физическа активност.

Ако не ги е имало Сивите кардинали, щяло е да се наложи да бъдат измислени.

Кррръц!

Мат се сепна. Аруула, която по време на дългата реч на „тейкото“ седеше на пода с положена на присвитите си колене глава, за да подслушва, вдигна очи.

Мат пристъпи до криогенния контейнер на Ото Фортенски. Във вътрешността му нещо потрепваше.

Внезапно Клод де Броли отвори очи и го загледа втренчено със светлосините си зеници.

— Бинго! — каза тихо Мат. — Събуди се.

Аруула скочи на крака и застана до него. И тя ококори очи като Де Броли, който също я забеляза. Устните му се разтеглиха в по-широка, но, както Мат я намери, също и по-глупава усмивка. Тогава нещо отново щракна и черният капак на криогенния контейнер бавно се отвори и разкри фигурата на стоящия в него гол мъж. Безбройните кабели и проводници, завършващи като дълги, но тънки като косъм инжекционни игли, които го свързваха с апаратурата, се опънаха и смъкнаха от тялото му. Раните дори не кървяха.

Тялото на Де Броли трепереше като при треска. Нормалните реакции при реанимация — или погрешна функция.

Вероятно първото, както Мат констатира с облекчение, когато след няколко минути разголеното тяло отново се успокои. През това време очите на Де Броли не се затвориха нито за миг и все още изучаващо наблюдаваха варварката Аруула. Устата му се мъчеше да произнесе някаква дума, но той едва след няколко опита успя да овладее лицевата си мускулатура.

— Възхитително… — Де Броли примигваше към Аруула и Мат забеляза с неприятно удивление как и друга една част от тялото му, доста по-надолу, се събуди за живот и започна видимо да се втвърдява. Е, мъжът от векове не беше виждал жена…

В чекмедже под изваяното според формите на тялото корито, в което беше стоял Де Броли, видя черна униформа. Пресегна се и я подаде на мъжа от контейнера, който я пое с все още несръчни движения. Засега поне изглеждаше, че забелязва и Матю Дракс.

— Мистър Де Броли? — попита Мат.

— Кой ще… сте вие? — изграчи Де Броли и тромаво прехвърли краката си през ръба на студения си саркофаг. Протягаше се и се прозяваше преизобилно. — Нима стоте години вече са минали? Струва ми се, като че ли съм заспал току-що. Коя година сме?

— Не мога да кажа точно — рече Мат, на когото едва в същия момент му хрумна, че би могъл да попита компютъра за актуалната дата.

— Какво, американец ли сте? — попита Де Броли, влезе в черния комбинезон, който покриваше дори краката му с вградени в дрехата обувки и впи погледа си отново в представителните форми на Аруула. — Красиво е облечена приятелката ви. Това ли е най-новата мода? — Огледа се. — От пресата ли сте? Как ме открихте?

— Това е Аруула, аз се казвам Матю Дракс — рече Мат и се покашля. — Беше чиста случайност, че ви намерихме, мистър Де Броли. За съжаление трябва да ви кажа, че не всичко е протекло според плана. Вие — кхъ — би трябвало да седнете.

Милиардерът, изглежда, изобщо не го слушаше. Сочеше към вратата на бункера, зад която отново се дочуваха крясъците на братята от ордена, които правеха всичко възможно да я разбият.

— Какво означава този шум отвън?

— Отвън тълпа ревящи дервиши се опитват да отворят вратата към бункера — осведоми го Мат.

— Възхитително. — Де Броли се хвана за главата. Изглеждаше объркан.

— Боя се, че планираните сто година са станали с няколко века повече, сър — продължи Мат. — И се питам дали познавате този свят навън…

— Няма да е толкова зле, стари приятелю — прекъсна го Де Броли. — Как казахте, че е името ви?

— Мат Дракс.

— Странно име. — Де Броли глупаво се изкиска. Хвърли един поглед към компютърния екран, който отново показваше скрийнсейвъра. Тогава се обърна отново към изхода. — Очевидно днешната преса е още по-свирепа, отколкото по мое време.

— Не са журналисти, мистър Де Броли.

Де Броли не реагира на думите му. Мат го споходи смътното предчувствие за нещо ужасно. Да приемем, че дълбоко замразеният мозък е пострадал в хода на многото години? Ами ако криогенната система на Ото Фортенски не е функционирала така безупречно, както са го убедили тестовете с мишките?

— Помните ли Ото Фортенски, сър?

— Ото Фортенски ли? — Де Броли си придаде замислен вид. — Ах, Ото Фортенски! Естествено! Той беше командващият адмирал на космическите флотилии в последната битка срещу фрогите в съзвездието Орион!

Мат го погледна втренчено. Какво?

— Не е ли така? — Де Броли направи сърдечно съкрушена физиономия. — Сигурно веднага ще се сетя, мистър Макс… — Но не си направи труда. Вместо това огледа пълния с огнестрелни оръжия шкаф до стената и безгрижно си заподсвирква.

Аруула хвърли въпросителен поглед към Мат.

По челото на Мат се появиха едри като перли капки пот.

— Мистър Де Броли — започна той, за да обясни поне като встъпление на седящия срещу него човек сериозността на положението, — за съжаление трябва да ви кажа, че сме в опасност… В голяма опасност…

— Глупости — каза Де Броли. — Ще се справя с хиените от пресата! Още по време на студентските ми години ме наричаха „изключително нахалният Клод“. — Погледна Мат и Аруула и като че ли за пръв път ги забеляза истински. — Как изглеждате, войнико? Трябва да поддържате дрехите си, хм?! — Обърна глава към Аруула. — А вие, лейди? — прошепна той. — С тези парцали по-скоро сте за някакъв филм за Конан, отколкото за моята лаборатория!

Междувременно английският на Аруула беше достатъчно добър, за да следи думите на Де Броли. Макар и да не знаеше кой е този „Конан“, агресивният тон на Де Броли я накара инстинктивно да се хване за меча в ножницата на гърба си.

Преди Мат да изясни ситуацията, Де Броли се отдръпна назад и изкрещя:

— Какво искате?! Ако ме заплашва някаква опасност, то тя идва от вас!

— Мистър Де Броли — каза меко Мат. — Успокойте се! Ние сме на ваша страна…

— Не сте! — изкрещя Де Броли.

— Напротив, естествено, че сме на ваша страна — отвърна Мат.

— Не сте! — изкрещя Де Броли.

Мат въздъхна.

— Слушайте, тези игрички няма да ни отведат надалеч. Навън дебне побесняла орда. Можете да помогнете на нас и на самия себе си да отървем кожите. За хората отвън сте крал или своего рода бог.

— Крал ли? — попита Де Броли. — Бог? — Представлението му хареса, Мат го видя по очите му. Веднага съжали, че е споменал новия статус на Де Броли.

— Е, бог е малко пресилено — каза той съобразявайки — и, за съжаление, по-малко убедително.

С понакуцване и на гигантски скокове Де Броли мина през помещението, стигна до вратата и коридора с наредените сандъци и отвори входната врата на бункера, така че първите му шестима последователи се стовариха буквално под носа му.

Мат и Аруула, които след първата секунда на ужас го бяха последвали с обнажен меч и вдигната „Берета“, стояха два метра зад него, което направи много лошо впечатление на останалите шестима мъже с шлемове, които със зейнала уста се опулиха в своя крал и идол.