Бернд Френц
Последната жертва (8)

В противоположност на ликуващите рибари, на връщане у дома Мат остана замислен. Макар и да бяха решили битката в своя полза, войната срещу езерното чудовище далеч не беше спечелена. Онова обаче, което много повече занимаваше Мат, бяха светлините, които видя на езерното дъно. За този феномен не му идваше на ум никакъв естествен произход. Какво можеше да означава това осветление? Дали не беше свързано по някакъв начин с мутиралото влечуго?

Мат би скочил веднага обратно във водата, за да стигне — буквално — до дъното на загадката. Но въздухът нямаше да му стигне, за да проникне до двайсетметровата дълбочина.

По дяволите, трябваше да има някаква възможност! Замислено гледаше към манастира, чиито очертания вече се открояваха на брега на Урлок. Когато заобиколиха носа със старата черковна камбана, на Мат изведнъж му хрумна възпламеняваща идея.

Естествено! Ако не можеше да задържи дишането си достатъчно дълго, за да се потопи толкова надълбоко, тогава пък трябваше да вземе въздуха със себе си! Най-добре с водолазен звънец, както го е сторил Едмънд Халей^[1] още през 1690 година. Онова, което са успели да направят хората през XVII век, трябваше да бъде възможно и за него. А старата черковна камбана, която е била използвана от жреците на Лемар при принасянето на жертви, беше най-пригодна за това главоломно начинание.

Матю не обърна внимание на поздравите, с които посрещнаха от брега завръщащите се. Трескаво насъбра най-приближените си хора, за да ги посвети в най-новите си планове.

— Каква е тази побъркана идея? — изръмжа Фрадак, след като Мат с помощта на обърната чаша за вода му демонстрира принципа на действие на водолазния звънец. — Ти или ще се задушиш в железния купол, или Лемар ще те изяде! Тъй или иначе, ще умреш на езерното дъно. И всичко това само защото долу си видял няколко светлини? Тук горе не ти ли е достатъчно светло?

— Довери ми се — каза Мат. — Ако вие се придържа към мои указания, тогава водолазен звънец функционира също като взривните заряди. „А ако там долу наистина се намира нещо, което е от моето време — добави си мислено той, — тогава може би ще получа отговори на всичките свои въпроси. Например защо през последните векове светът се е развил по такъв начин — дори и в областите, които почти не са били засегнати от сблъсъка с кометата.“

Фрадак махна с ръка. Тъй или иначе не проумяваше и половината от обясненията на Мат. Но все пак от летателния апарат и от експлодиращите чаши за вода рибарят беше разбрал, че откачените изобретения на Мат функционират. А защо тогава да не може да се разхожда и по езерното дъно?

— Ще ти помогнем — намеси се в разговора Мокас. — Дължим ти го, Маддракс. Надявам се само, че наистина знаеш какво вършиш.

Анака, Ослонг и другите кимнаха одобрително.

— Не се тревожете — успокои приятелите си Мат, — аз ще се справя с всички трудности.

— Ние ще се справим с тях! — поправи го Аруула. — При всички случаи слизам с теб долу, за да мога да те предупредя, ако евентуално Лемар се появи.

В първия миг Матю искаше да отхвърли предложението на Аруула, за да не я излага на опасност при гмуркането. Но после се подчини на аргументите й. Тя имаше право. Ако срещнеха влечугото, шансът им да оцелеят беше много по-голям.

След приключването на разговора Мат и другите потърсиха доброволци, които желаят да им помагат в работата. Междувременно първите съобщения за борбата с Лемар бяха обиколили от уста на уста. Когато жадните за зрелища хора чуха, че езерният демон е получил тежки наранявания, мнозина от тях бяха готови да помагат при построяването на новото оръжие. Повечето сигурно вярваха, че Мат иска да се спусне на дъното на езерото единствено за да нападне Лемар в леговището му.

Двайсетина мъже потеглиха, за да секат дървета в околностите на брега, от които трябваше да се сглоби голям сал. Други донасяха въжета, с които да се спусне камбаната до езерното дъно.

До късно през нощта ехтяха чуковете на помощниците, които изграждаха дървена платформа върху изкуствения полуостров. В ранните утринни часове вече камбаната беше придвижена до приготвения сал по кръгли дървени стволове. Същевременно пристигна голяма рибарска лодка с подемник на борда. Обикновено с него се прибираха мрежите, но съоръжението беше достатъчно здраво, за да повдигне тежката камбана.

Екипажите на корабите бяха принудени чак до следобеда да изчакват силен вятър, който духа към езерото. Най-сетне успяха да изтеглят сала до мястото, където Мат беше видял подводните светлини.

Мокас беше запомнил някои характерни точки на брега, въпреки това мина доста време, докато се открие мястото. Мат и Фрадак се потопяваха все по-надълбоко, докато най-сетне успяха да открият светлините на дъното. Аруула подслушваше дълбините през цялото време, но не успя да открие и най-незначителен признак за присъствието на Лемар. След поражението от предния ден, изглежда, гадината се беше оттеглила. Или пък може би беше мъртва поради нараняванията си? Никой не можеше да каже това със сигурност. На Мат и Аруула не им оставаше нищо друго, освен да поемат риска и да се спуснат в дълбините.

Заедно с Фрадак следяха как камбаната беше вдигната с подемника от дървената платформа. Макар че поради тежестта платноходката се наклони опасно настрани, металната камбана беше спусната безопасно във водата. След като над вълните стърчеше само връхчето, Мат се потопи, за да провери дали във вътрешността се задържа въздух, или излиза през малки пукнатини. Въпреки усиленото търсене не успя да открие нехерметизирани места, така че се насочи надолу и изплува във вътрешността на камбаната.

Както се очакваше, беше се създал въздушен балон, който пречеше на водата да нахлуе. Зарадван, Мат се опря на дъската за сядане, която беше вградена по негово указание, и дръпна два пъти сигналното въже, което водеше до платноходката. Съгласно уговорения знак след него трябваше да дойде Аруула.

След секунди синьо-черната й къдрица изплува до краката му. Учудена, варварката погледна нагоре и извика:

— Тук наистина има въздух за дишане! — Гласът й прокънтя глухо в тясното, оградено от метала пространство.

Мат й помогна да седне на пейката. После дръпна три пъти въжето, след което камбаната продължи да слиза надолу.

Метър след метър се заспускаха със скрипеца. Колкото по-надълбоко отиваха, толкова повече водата се покачваше към краката им.

— Но някъде може да има дупка! — извика Аруула боязливо.

— Не се страхувай — успокояваше я Мат. — Въздухът просто се сгъстява, защото водното налягане се покачва. На дълбочина десет метра налягането се увеличава с един бар. Понеже искаме да работим на двайсет метра, обемът на въздуха в звънеца ще се намали с една трета^[2]. Сега знаеш защо наредих да поставят пейките толкова нагоре.

Аруула кимна, но не изглеждаше да е разбрала казаното от Мат.

Когато водата във вътрешността стигна до половината, Мат и Аруула вече можеха да виждат тайнствените светлини под краката си. Колкото по-дълбоко се спускаха, толкова по-ярко светеха кръглите купчини, които поради пречупването на светлината се виждаха неясно. Когато увиснаха на два метра над светлото сияние, Мат дръпна три пъти сигналното въже. Спускането беше незабавно преустановено.

Обемът на въздуха междувременно значително се намали. Въпреки това щеше да им стигне, за да направят няколко гмуркания за разузнаване на тайнствения обект.

Налягането на въздуха в звънеца отговаряше на външното налягане на водата, затова Мат и Аруула можеха без колебание да вдишват и да се спускат във водата. На тази дълбочина беше чувствително хладно, но Мат забрави за настръхналата си кожа, когато накрая видя какво се намира на дъното на езерото!

Макар че без очила за гмуркане виждаше само размити образи, пред очите му се разкриха очертанията на подводна база!

Долните, готови строителни елементи вече показваха ясни следи от постепенна корозия. Преди всичко забитите в тинестото езерно дъно метални греди, върху които стоеше станцията, бяха ръждясали и покрити с водорасли. Горният етаж на станцията, напротив, се състоеше от прозрачни пластмасови сфери, които в по-голямата си част все още бяха осветени.

Загубил ума и дума, Мат се задържа известно време пред останката от миналото, на фасадата на която изпъкваше надписът САНДОР II. Тогава, омагьосан, доплува по-близо, докато установи, че вътрешните помещения на повечето пластмасови сфери все още бяха в изправност. Само една куполна обвивка с течение на годините се беше напукала и намиращата се под нея лаборатория беше наводнена. Осветлението на другите помещения на станцията обаче даваше надеждата, че животоподдържащите системи все още работят. И всичко това след няколко столетия! Станцията сигурно използваше за енергоизточник някакъв малък атомен реактор.

Щом въздухът му свърши, Мат доплува обратно до камбаната. Когато Аруула изплува до него, дишайки тежко, той й обясни каква изключителна находка са открили. Тогава веднага се отправи към следващия разузнавателен тур.

На първо място трябваше да намери входния шлюз на станцията. А с това — и пътя към един отдавна отминал свят…

Лемар беше бесен. Макар че раната в корема му вече не кървеше, засегнатото място продължаваше да пулсира, сякаш сухоземното създание още ровеше в него с острите си зъби.

Гигантският гущер напразно се опитваше да разкъса тъмната мъгла, която обгръщаше съзнанието му — но колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни, че една светла кожа веднъж вече му беше нанасяла подобна телесна повреда.

С превъзхождащите си сили Лемар винаги беше безспорен владетел на водата. Ала сега една светла кожа така го рани, че силата на болките взривяваше досегашния капацитет на разума му.

Замъгленият му разум беше завладян единствено от желанието за мъст. Да, Лемар искаше да накара сухоземното създание да си плати.

Внезапно желанията му за мъст бяха прекъснати от някакъв шум, който достигаше до него на дъното. Когато се взря нагоре с оцелялото си око, различи сенките на три лодки, които се открояваха на водната повърхност. Между тях се намираше кръгло очертание, което Лемар не можеше да причисли към никаква позната схема на своята плячка.

Малко след това напомнящият му за нещо чуждо обект се спусна в дълбините — точно над ужасните светлини, които Лемар винаги заобикаляше. Какво ли му спускаха сухоземните съзнания? Ново оръжие ли, което щеше да му причини още повече болки?

За момент колосът беше обзет от порив за бягство, но после реши да стои на дъното, без да се помръдва. Просто щеше да изчака, за да види какво става. И щом беше сигурен, че безформеният предмет не може да му навреди с нищо, тогава щеше да нападне.

Хората щяха да съжаляват, че са навлезли в царството му!