Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (20)

21

На връщане от магазина за алкохол се отбих до кръчмата на Джопи.

Все едно, че се прибирах у дома като видях как търка плота на мраморния бар. Не се чувствах обаче комфортно. Винаги бях уважавал Джопи като приятел. Също така си имах едно на ум, защото човек винаги трябва да е нащрек с бившите професионални боксьори.

Когато се добрах до бара пъхнах двете си ръце в джобовете на памучното си яке. Имах толкова много да казвам, че да момента бях останал безмълвен.

— Какво си ме зяпнал така, Изи?

— Не знам за какво говориш, Джоп.

Джопи се изсмя и прокара ръка по олисялата си глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Онова момиче ми позвъни миналата нощ.

— Кое момиче?

— Онова, което приятелят ти търси.

— Аха. — Допи остави парцала си и положи ръце върху бара. — Направо си извадил късмет, както гледам.

— Така предполагам.

Барът беше празен. Двамата с Джопи се гледахме един друг в очите.

— Но не мисля, че в действителност съм извадил късмет — казах.

— Не ли?

— Не, Джопи, мисля, че ти си и казал.

Мускулите на предмишницата му се напрегнаха когато ръцете му се свиха в юмруци.

— Как разбра?

— Това е единствената възможност, Джоп. Вие двамата с Корета бяхте единствените, които знаеха, че я търся. Искам да кажа, че ДеУит Олбрайт също знаеше, но той просто щеше да хукне подир момичето, ако знаеше къде е. Корета пък гледаше да измъкне някой друг долар от мен, така че не искаше да разбера, че е говорила с Дафне. Значи оставаш само ти, авер.

— Може да те е намерила в телефонния указател.

— Няма ме в никакъв указател, Джопи.

Не знаех със сигурност дали бях прав. Беше възможно Дафне да ме е открила по някакъв друг начин, но не мислех така.

— Защо го направи? — попитах.

По коравото лице на Джопи никога не можеше да се разбере какво мисли в момента. Не мисля обаче, че се досещаше за оловните тръби, които стисках в джобовете си.

След една дълга минута той ме дари с приятелска усмивка и каза:

— Не се впрягай чак толкова, авер. Не е чак толкова зле.

— Какво искаш да кажеш с това „не е чак толкова зле“? — изревах аз. — Корета е мъртва, твоят приятел Олбрайт се кани да ми пръсне всеки момент задника, ченгетата вече веднъж ме прибраха…

— Не съм пожелавал никому това да се случи, Изи, трябва да ми повярваш.

— А сега Олбрайт ме накара да му намеря Франк Грийн — изломотих.

— Франк Грийн ли? — Очите на Джопи се присвиха и заприличаха на птичи.

— Да, Франк Грийн.

— Добре, Изи. Нека да ти кажа как стоят нещата. Олбрайт дойде при мен, търсейки това момиче. Показа ми снимката и аз веднага разбрах коя е тя.

— Откъде си разбрал? — попитах го.

— Понякога Франк я мъкнеше с него когато разнасяше алкохол. Разсъдих, че му е приятелка или нещо такова.

— Но ти не спомена нищо на Олбрайт?

— Не. Франк ми е доставчик, нямам намерение да си развалям отношенията с него. Просто го изчаках да се мярне насам с нея и издебнах удобен момент да й прошепна, че имам една информация, която може да я заинтересува. Тя ми се обади и аз й дадох телефонния ти номер.

— Защо? Защо искаш да й помогнеш?

Джопи се захили срамежливо, доколкото беше способен на такова нещо.

— Тя е хубаво момиче, Изи. Много хубаво. Не бих имал нищо против да ми е приятелка.

— Защо просто не каза на Франк?

— И да го накарам да почне да ми размахва ножовете си? По дяволите, той е луд.

Джопи се отпусна малко като видя, че го слушам. Отново вдигна парцала си.

— Да, Изи, помислих си, че мога да изкарам някой друг долар и да изпратя Олбрайт в пета глуха. Всичко щеше да се развие отлично, ако ме беше послушал и се бе отказал от търсенето.

— Защо си я накарал да ми позвъни?

Джопи стисна челюсти с такава сила, че мускулите изпъкнаха зад ушите му.

— Тя ми се обади и поиска да й помогна да отиде някъде, до някаква нейна приятелка, така ми каза. Но аз не исках да имам нищо общо с това. Знаеш, че бих могъл да помогна дотолкова, доколкото да не ми се налага да се отделям от бара си, защото не мога да ходя никъде.

— Но защо избра мен?

— Казах й да ти позвъни. Искаше да знае какво иска Олбрайт, а ти си човекът, който работи за него. — Джопи разкърши плещи. — Дадох й номера ти. Не виждам нищо лошо в това.

— Значи ти просто си ме работил като последната ливада и после, когато си приключил, си ме предал на нея.

— Никой не те е карал да вземаш парите на този човек. Никой не те е карал насила да се срещаш с това момиче.

Беше напълно прав. Вярно, пусна ми въдицата, но аз страшно се нуждаех от парите.

— Приятелят й е мъртъв — казах.

— Бялото момче?

— Аха. Корета Джеймс и тя е мъртва, а този, който я е убил, също е видял сметката и на Хауърд Грийн.

— И аз така чувам. — Джопи захвърли парцала под плота и извади една ниска чаша. — Хич не съм и предполагал, че ще стане така, Изи, и никога не съм го желал — каза той, докато ми наливаше. — Опитвах се само да ви помогна на теб и онова момиче.

— Това момиче е самият дявол, авер — казах. — Злото просто блика от нея.

— Може би трябва да се махнеш оттук за известно време, Изи. Поразходи се малко обратно на изток или пък на юг или някъде другаде.

— Такъв акъл ми даде и Одел. Но аз няма да бягам, човече.

Знаех какво трябваше да направя. Трябваше да открия Франк и да му кажа за парите, които предлагаше Картър. Франк беше бизнесмен до мозъка на костите си. И ако ДеУит Олбрайт застанеше на пътя на Франк аз само щях да се отдръпна настрани да ги оставя да излъчат победител.

Джопи отново ми напълни чашата. Беше нещо като предложение за мир. Той наистина не се бе опитал да ми причини злина. Лъжата обаче беше тази, която ми причиняваше болка.

— Защо не ми каза за момичето? — попитах го.

— Не знам, Изи. Тя искаше да си затварям устата и… — лицето на Джопи видимо се смекчи — исках да си я запазя за себе си… като тайна, нали разбираш?

Изпих си питието и му предложих цигара. Изпушихме цигарата на мира и отново станахме приятели. Дълго време преседяхме така в тишина.

— Кой мислиш, че избива всичките тези хора, Изи? — попита ме по-късно Джопи.

— Не знам, авер. Одел ми каза, че според ченгетата бил някакъв маниак. За Корета и Хауърд може да е вярно, но аз знам кой е убил Ричард МакГий.

— Кой?

— Не виждам с какво ще ни помогне това, ако ти кажа. Най-добре да го запазя в тайна.

 

Мислех върху тези неща докато минавах през вратата на двора и крачех по алеята към къщата си. Едва когато стигнах до вратата на къщата, ме жегна, че вратата на двора не беше на двоен ключ, както я оставяше раздавачът.

Преди да се обърна и да погледна, в главата ми избухна експлозия. Политнах бавно през здрача към циментовите стъпала на предната ми веранда. Поради някаква причина обаче не успях да си разбия главата в стъпалата. Вратата рязко се отвори и аз се озовах върху дивана със заровено в него лице. Прииска ми се да се изправя, но силният шум в главата ми ме бе замаял здравата.

После той ме обърна с лице нагоре.

Беше в тъмносин костюм, толкова тъмен, че можеше да го вземат за черен. Носеше черна риза. Черната му обувка бе стъпала върху възглавницата до главата ми. Върху главата си бе сложил черен Стетсън с къса периферия. Лицето му беше не по-светло от облеклото му. Единственото цветно нещо по Франк Грийн беше вратовръзката му с цвят на банан, завързана хлабаво около врата му.

— Здравей, Франк. — Думите причиниха силна болка в размътения ми от удара мозък.

Десният юмрук на Франк описа дъга и в дланта му изсвистя четириинчово острие.

— Чувам че си ме търсил, Изи.

Опитах се да седна, но той зарови обратно лицето ми дивана.

— Чувам, че си ме търсил — повтори той.

— Точно така, Франк. Трябва да поговорим. Имам една сделка за теб, двамата ще изкараме по половин бон.

Брикетното лице на Франк разцъфна в широка усмивка. Той подпря коляно в гърдите ми и притисна върха на ножа си, съвсем леко, в гърлото ми. Усетих как прободе кожата и потече кръв.

— Трябва да те убия, Изи.

Първата ми реакция беше да се огледам дали няма нещо наоколо, което да ме спаси, но нямаше нищо, освен стени и мебели. После забелязах нещо странно. Дървеният стол с правата облегалка, който обикновено държах в кухнята, беше издърпан до фотьойла ми, сякаш някой го беше използвал да си вдигне краката върху него. Не знам защо се съсредоточих върху него; най-вероятно Франк да го беше издърпал от кухнята докато съм бил в безсъзнание.

— Изслушай ме — казах.

— Какво?

— Може да станат седемстотин и петдесет.

— Откъде у един механик толкова много пари?

— Един човек иска да говори с едно момиче, което познаваш. Богат човек. Плаща по толкова само да говори с нея.

— Какво момиче? — Гласът на Франк се превърна почти в ръмжене.

— Бяло момиче. Дафне Монет.

— Ти си вече мъртъв, Изи — каза Франк.

— Франк, изслушай ме. Не си ме разбрал правилно, човече.

— Непрекъснато душиш около мен. Чувам го отвсякъде. Ти си ходил дори по местата, където си въртя бизнеса, и където пия. Връщам се значи от работа и заварвам, че Дафне я няма и ти си завирал във всяка дупка, където съм срал. — Твърдите му жълти очи се бяха забили право в моите. — Ченгетата също ме търсят, Изи. Някой е убил Корета и чувам, че си бил наблизо преди тя да умре.

— Франк…

Той натисна още малко острието.

— Ти си мъртъв, Изи — каза той и след това издърпа дясното си рамо нагоре.

— Недей да плачеш или се молиш, Изи — обади се гласът. — Не карай този негър да изпитва задоволство.

— Добър вечер, Франк — изрече някой с приятелски тон. Не бях аз. Разсъдих, че наистина не ми се бе счуло, защото Франк застина. Той още ме гледаше втренчено, но вниманието му вече бе насочено зад гърба му.

— Кой си ти? — изграчи той.

— Мина много време оттогава, Франк. Трябва да има повече от десет години.

— Плъх, ти ли си?

— Добра памет имаш Франк. Винаги съм обичал хората с добра памет, защото в девет от единадесет случая той е умен мъж, които може да познае кога се е заловил с нещо опасно. Защото знам, че тук имам проблем, Франк.

— Какъв проблем?

Точно в този момент телефонът иззвъня и проклет да съм, ако Плъха не се обади!

— Да? — произнесе той. — Да, да, Изи е тук, но в момента е малко зает. Да, да, разбира се, разбира се. Да ви позвъни ли след малко? Не? Добре. Да. Да, опитайте отново след час, тогава вече трябва да се е освободил.

Чух го да затваря телефона, но не може да го видя, защото Франк Грийн закриваше гледката.

— Та докъде бях стигнал… аха, тъкмо щях да споделя проблема си с теб, Франк. Виждаш ли, имам си тук един четиридесет и първи калибър револвер с дълго дуло насочен в главата ти. Не мога обаче да стрелям, защото се страхувам, че ако паднеш напред, ще срежеш гърлото на партньора ми. Ето, това ми е проблемът, разбираш ли?

Франк остана втренчен в мен.

— Така че как мислиш, че трябва да постъпя, Франк? Знам, че те сърби ръката да прережеш гърлото на бедния Изи, но не мисля, че ще останеш жив, за да се радваш, братко.

— Това изобщо не ти влиза в работата, Плъх.

— Виж какво ще ти кажа, Франк. Пуснеш ли още сега ножа до дивана, ще те оставя жив. Не го ли направиш, мъртъв си. Нямам намерение да броя или пък други чекиджийски истории като тая. Давам ти една минута и стрелям.

Франк бавно отдели ножа от гърлото ми и го постави на дивана, където Плъха можеше да го види.

— Добре, сега се отдръпни и седни в хей онзи стол.

Франк изпълни нареждането му и Плъха се появи в цялото си величие. Усмивката му сияеше. Някои от зъбите му бяха облечени в злато със син скъпоценен камък инкрустиран в метала. Носеше едноцветен костюм с бродуейски презрамки върху ризата му. Беше излъскал чепиците си до блясък, а в лявата му ръка висеше небрежно най-големият пистолет, който някога бях виждал.

Франк не отделяше погледа си от оръжието.

Ножаря наистина беше мръсен, но не чак дотам, че да се опита да върти номера на Плъха; никой с ума си не би посмял да го направи.

— Как си, Изи?

— Здравей, Плъх — продумах. Кръвта се стичаше по предницата на ризата ми; ръцете ми трепереха.

— Искаш ли да му пръсна черепа, Изи?

— Хей! — изрева Франк. — Нали се разбрахме.

— Изи е моят старши партньор, авер. Ще ти пръсна гадната физиономия и няма нищо, което да ме спре.

— Не е необходимо да го убиваме. Всичко, което искам от него, е да ми отговори на няколко въпроса. — Внезапно проумях, че Франк повече не ми беше потребен, щом имах Плъха на моя страна.

— Тогава питай го, авер — ухили се Плъха.

— Къде е Дафне Монет? — попитах Грийн. Той само ме изгледа кръвнишки.

— Нали го чу, Франк — подсети го Плъха. — Къде е тя?

Погледът му, с който се обърна към Плъха, вече беше по-миролюбив, но въпреки това запази мълчание.

— Това не е игра, Франк. — Плъха бавно отпусна пистолета, докато дулото му започна да сочи право надолу. Приближи се до Франк; беше толкова близо, че Ножаря можеше да го сграбчи. Франк обаче остана неподвижен. Той знаеше, че Плъха само си играе с него.

— Кажи ни какво знаеш, Франк, или ще ти пръсна черепа.

Челюстта на Франк се стегна и лявото му се притвори наполовина. Видях, че Дафне означаваше толкова много за него, че той беше готов да умре заради нея.

Плъха вдигна пистолета, докато дулото опре в шията на Франк.

— Пусни го.

— Но нали ми каза, че имаш сделка за пет стотака. — Плъха умираше да причини болка на Франк, усещах го по гласа му.

— Пусни го, авер. Не искам да го убиваш в къщата ми. — Помислих си, че Плъха може би ще разбере този довод, ако не други.

— Дай ми тогава ключовете от колата си. Ще го изведа на разходка. — И Плъха се усмихна с най-злата си усмивка. — Тогава вече ще си изпее и майчиното си мляко.

Внезапно Плъха халоса Франк без предупреждение с пистолета три пъти. Всеки удар биваше съпровождан от глухо издумтяване. Франк рухна на колене с тъмна кръв потекла по тъмните му дрехи.

В този момент скочих между него и Плъха.

— Пусни го! — извиках.

— Махай се от пътя ми, Изи! — В гласа на Плъха вече не бе останало нищо човешко.

Сграбчих го за ръката.

— Остави го, Реймънд!

В следващия миг усетих Франк да ме изблъсква отзад. Връхлетях върху Плъха и двамата полетяхме на пода. Сграбчих Плъха не само да смекча удара в пода, но и за да не му позволя да застреля Франк. Докато Плъха успее да се освободи, Франк се стрелна през вратата и изчезна.

— По дяволите, Изи! — Плъха се извърна към мен с провиснал в ръката си пистолет. — Да не си посмял повече да ме сграбчваш когато държа пистолет! Да не си полудял?

Той изтича до прозореца, но Франк вече го нямаше.

Дръпнах се малко назад докато Плъха охладнее.

След минута или две той се дръпна от прозореца и се загледа в сакото си.

— Виж как ме изцапа с кръвта си, Изи! Защо правиш такива неща?

— Франк Грийн ми трябва жив. Убиеш ли го, един от източниците ми на информация секва.

— Какво? Какво общо има това с цялата тая каша? — Плъха свали сакото си и го провеси на ръката си. — Там ли ти е банята? — попита той, сочейки към вратата.

— Да — отвърнах.

Той затъкна пистолета в колана си и понесе изцапаното си сако към тоалетната. Чух водата да шурти.

Когато излезе от банята аз стоях до прозореца и гледах навън през пластините на щората.

— Тази вечер той няма да се върне, Изи. Корави мъжаги като Франк Грийн са видели прекалено много смърт, за да я желаят и за себе си.

— Какво правиш тук, Плъх?

— Нали си звънял на Ета?

— Е, та?

Плъха ме гледаше усмихнат, клатейки глава.

— Изи, ти си се променил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти се плашеше от всичко. Хващаше се само за дребни негърска работа като копане и почистване. Сега си имаш хубава къща и чукаш момичето на бял мъж.

— Не съм я и докосвал, авер.

— Още не.

— Никога!

— О, хайде, Изи, на мен ли ми ги разправяш тия? Аз ли не те познавам? Че то една жена само да те погледне два пъти и си й в кърпа вързан.

Бях си имал работа с Ета и то когато двамата бяха в процес на сгодяване. Той научи, но не даде и пет пари. Плъха никога не се вълнуваше какво правят жените му зад гърба му. Виж, ако бях посегнал на парите му, щеше да ми пръсне черепа без дори и миг колебание.

— Така че какво правиш тук? — Реших да сменя темата.

— Първото нещо, което искам да разбера, е как мога да прибера парите, за които каза на Франк.

— Не, Плъх. Това няма нищо общо с теб.

— Тук беше един човек, който искаше да те убие, човече. Окото ти изглежда като хамбургер. Авер, да ти кажа, вече разбирам защо ме повика. Имаш нужда от малко помощ.

— Не, Реймънд, виках те, но това беше когато бях зле. Искам да кажа, благодарен съм ти, че ми спаси живота, авер, но сега просто нямам нужда от помощта ти.

— Хайде, Изи, включи ме в бизнеса и двамата ще излезем от него с печалба.

Преди осем години бе изрекъл почти същите думи. Когато всичко приключи, имах двама мъртъвци на съвестта си.

— Не, Реймънд.

Плъха ме гледа в продължение на минута. Имаше светлосиви очи; очи, които сякаш проникваха през всичко.

— Казах не, Плъх.

— Разкажи ми за тая работа, Изи. — Той се отпусна назад в креслото. — Няма друг начин, братко.

— Какво искаш да кажеш?

— Негърът не може да се измъкне от блатото без чужда помощ, Изи. Искаш тази къща да стане напълно твоя, да изкараш някой долар и да си имаш бели момичета, които да ти звънят по телефона? Добре. Всичко е наред — дотук. Но, Изи, ти трябва да имаш някой да ти брани гърба, братко. Това е само една от многобройните им лъжи на белите хора, че човек трябвало да се справя сам. Те винаги си слагат тенекийка под задника.

— Всичко, от което имам нужда, е да имам шанс — казах.

— Да, Изи, това е всичко, което искаме да имаме.

— Но позволи ми да ти кажа нещо. Шубе ме е да се захващам за каквото и да е съвместно с теб, човече.

Плъха ме ослепи със златната си усмивка.

— Какво?

— Спомняш ли си когато отидохме до Пария? Да вземем пари за сватбата ти?

— Да?

— Татенцето Рийз и Клифтън загинаха, Рей. Загинаха заради теб.

Когато усмивката на Плъха се стопи, светлината в стаята сякаш помръкна. Той внезапно се преобрази в делови човек; току-що бе имал бизнес с Франк Грийн.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ги уби, човече! Ти, и аз заедно с теб! Клифтън идва при мен два дни преди да умре. Искаше да му кажа какво да прави. Каза ми, как си планирал да го използваш. — Усетих как сълзите набъбват в очите ми, но успях да ги задържа. — Но аз не му казах нищо. Просто оставих момчето да си тръгне. Сега всички мислят, че той е убил Рийз, но аз знам, че беше ти. И ме боли много от това, авер.

Плъха разтърка устата си, без дори да мигне с очи.

— Това ли те е тормозело през цялото това време? — Той прозвуча искрено изненадан.

— Да.

— Изи, това беше преди много години, а и теб дори те нямаше там в действителност.

— Вината не познава времето — казах.

— Вината? — Той произнесе думата сякаш нямаше никакво съдържание. — Искаш да кажеш, че онова, което към направил тогава, не ти дава мира?

— Точно така.

— Добре, виж какво ще ти кажа сега. — Той вдигна ръце в защитен жест. — Ти ме вземаш с теб по тази работа, и аз ще те оставя ти да ръководиш шоуто.

— Какво означава това?

— Че няма да правя нищо без твоето предварително одобрение.

— Ще правиш само онова, което ти кажа?

— Каквото кажеш, Изи. Може би ти ще ми покажеш как един беден човек може да мине без да пролива кръв.

 

Не се докоснахме до уискито.

Казах на Плъха онова, което ми беше известно; не беше чак толкова много. Казах му, че от ДеУит Олбрайт добро не мога да чакам. Казах му, че мога да изкарам хиляда долара за информация относно Дафне Монет, защото за главата й имаше награда.

Когато ме попита какво е направила, аз само го изгледах в очите и казах, че не знам.

Плъха пафкаше цигарата си докато ме слушаше.

— Ако Франк се върне, ти повече няма да излезеш оттук — каза той когато приключих с разказа.

— Нас няма да ни има тук и двамата, човече. Утре сутринта и двамата тръгваме да довършим работата. — Казах му къде може да открие ДеУит Олбрайт. Казах му и как може да се свърже с Одел Джоунс и Джопи, ако му се наложи да потърси помощ. Планът беше да пусна Плъха по следата на Франк, а аз да се разчопля по местата, където бях видял Дафне. Веднъж след като откриехме момичето, щяхме вече да решаваме какво да правим по-нататък.

Усещането да отвърнеш на удара не беше лошо. Плъха беше добър боец, макар и да имах сериозни съмнения по отношение готовността му да изпълнява нареждания. Успеех ли да изградя цялата работа както трябва, и двамата щяхме да сме върхът; освен това щях да съм останал жив и щях да съм си запазил къщата.

Плъха легна да спи върху дивана ми във всекидневната. Никога нямаше проблеми със съня. Веднъж ми каза, че ще им се наложи да го будят и за екзекуцията му, защото „Плъха няма намерение да си пропусне почивката“.