Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion, the Witch and the Wardrobe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Клайв С. Луис. Лъвът, вещицата и дрешникът

Издателство „Отечество“, 1985

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава пета
Отново на отсамната страна на вратата

Тъй като играта на криеница все още продължаваше, доста време трябваше на Луси и Едмънд, за да намерят другите. Но когато най-после всички се събраха (което стана в дългата стая, където беше бронята), Луси извика:

— Питър! Сузан! Всичко е истина. Едмънд също я видя. Наистина съществува страна, в която можеш да отидеш през дрешника. И двамата с Едмънд влязохме вътре. Срещнахме се там, в гората. Хайде, Едмънд, разкажи им всичко, което се случи.

— За какво става дума, Ед? — попита Питър.

И сега стигаме до едно от най-неприятните неща в тази история. До този миг на Едмънд му беше лошо и беше намусен, ядосваше се на Луси за това, че е права, но не беше измислил какво да стори. Когато Питър му зададе въпроса, той реши изведнъж да извърши най-долното и злобно нещо, което можеше да му хрумне. Реши да не потвърди думите на Луси.

— Кажи ни, Ед — каза Сузан.

И Едмънд погледна високомерно, като че бе много по-голям от Луси (а всъщност имаха само година разлика), изкикоти се и отвърна:

— О, да, ние с Луси си поиграхме, преструвахме се, че историята, която разказа за някаква страна в дрешника, е вярна; Просто се забавлявахме, разбира се. Там всъщност няма нищо.

Клетата Луси само го погледна и избяга от стаята. Едмънд, който с всеки изминал миг ставаше все по-зъл, помисли, че е постигнал голям успех и веднага продължи:

— Хайде, пак се разсърди. Какво й става? Ето, това е най-лошото на малките деца, те винаги…

— Слушай — каза Питър с ярост в гласа, — млъкни! Държиш са отвратително с Лу, откакто тя започна да ни говори тези глупости за дрешника, а сега играеш разни игри с нея, а после отново я разстройваш. Смятам, че го правиш само от злоба.

— Но всичко това са глупости — каза Едмънд изненадан.

— Разбира се, че са глупости — каза Питър. — Там е работата. Лу беше съвсем добре, когато тръгнахме от къщи, но откакто сме тук, тя като че или се е побъркала, или пък е станала ужасна лъжкиня. И да е едното, и да е другото, мислиш ли, че и помагаш, като й се подиграваш и се заяждаш единия ден, а я окуражаваш на следващия?

— Мислех… мислех… — каза Едмънд, но не можа да измисли какво да каже.

— Ти изобщо нищо не си мислел — каза Питър. — Това е чиста злоба. Ти поначало обичаш да се подиграваш на по-малките от теб, виждали сме те да се държиш така и в училище.

— Хайде, престанете! — каза Сузан. — Няма да оправите нещата, като се карате. Да вървим да намерим Луси.

Никой не се учуди, когато доста по-късно намериха Луси и видяха, че е плакала. Каквото и да й говореха, нямаше значение. Тя си държеше на своето и каза:

— Не ме интересува какво мислите и не ме интересува какво говорите. Можете да кажете на професора, да пишете на мама, да направите каквото си щете. О, защо не останах там? А вие всички сте отвратителни… отвратителни…

Вечерта беше неприятна. Луси се чувствуваше нещастна, а Едмънд бе започнал да усеща, че планът му не върви така добре, както бе очаквал. Двамата по-големи започнаха наистина да мислят, че Луси не е с всичкия си. Те стояха в коридора и шепнешком говореха за това дълго след като Луси си беше легнала.

Резултатът бе, че решиха на другата сутрин да отидат при професора и да му разкажат всичко.

— Той ще пише на татко, ако мисли, че наистина нещо не е в ред с Лу — каза Питър. — Това вече излиза вън от нашите възможности.

И така, те отидоха, почукаха на вратата на кабинета, професорът каза: „Влезте!“ и стана, и им предложи столове, и каза, че е напълно на тяхно разположение. После седна и, допрял върховете на пръстите, си, започна да слуша, без да ги прекъсва, докато свършиха цялата история. След това дълго не каза нищо. Сетне прочисти гърлото си и каза последното нещо, което бяха очаквали.

— А вие откъде знаете — попита той, — че историята на сестра ви не е вярна?

— О, но… — започна Сузан и спря. По лицето на възрастния всеки би разбрал, че той говори съвсем сериозно. След малко Сузан се овладя и каза: — Но Едмънд казва, че те само са играли на ужким.

— И точно това заслужава да се обмисли — каза професорът. — Много внимателно да се обмисли. Например, извинете ме, че задавам този въпрос, след като познавам и двамата, но на кого може повече да се разчита — на брат ви или на сестра ви? Искам да кажа — кой е по-честен?

— Точно това е, което ни смущава, господине — каза Питър. — Досега винаги бих казал, че това е Луси.

— А ти какво мислиш, скъпа? — попита професорът, като се обърна към Сузан.

— Ами… — каза Сузан — изобщо бих казала същото като Питър, но това не може да бъде истина — всичко това за гората и за фавъна.

— По този въпрос не зная нищо — каза професорът. — Но да обвиниш някого, когото винаги си познавал като честен човек, че лъже, е много сериозно нещо, наистина много сериозно нещо.

— Ние се страхуваме, че това дори може да не е лъжене — каза Сузан. — Помислихме си, че може би с Луси се е случило нещо лошо.

— Искаш да кажеш лудост? — попита професорът съвсем спокойно. — О, можете да бъдете спокойни за това. Човек трябва само да я погледне и да поговори с нея, за да разбере, че не е луда.

— Но, тогава… — започна Сузан и спря. Никога не й бе минавало през ума, че един възрастен човек може да говори като професора и не знаеше какво да мисли.

— Логика! — каза професорът почти на себе си. — Защо не преподават логика в тези училища? Има само три възможности. Сестра ви или лъже, или е побъркана, или пък говори истината. Вие знаете, че тя не лъже, очевидно е, че не е луда. И в такъв случай за момента и докато не те появи някакво ново доказателство, ние трябва да приемем, че тя говори истината.

Сузан погледна изпитателно професора и бе почти сигурна от израза на лицето му, че той не се подиграва с тях.

— Но, господине, как може да бъде истина? — каза Питър.

— А защо казваш това? — попита професорът.

— Ами, преди всичко — каза Питър, — ако е истина, защо всеки не намира тази страна винаги когато отиде при дрешника? Имам предвид това, че когато ние погледнахме, там нямаше нищо. Дори Луси не твърдеше, че има нещо.

— И какво от това? — каза професорът.

— Но когато нещата са истински, тях винаги ги има.

— Така ли? — рече професорът и Питър съвсем не знаеше какво да каже.

— Но нямаше време — каза Сузан, — Луси нямаше никакво време да отиде където и да било, дори това място да съществува. Тя изтича след нас в мига, когато излязохме от стаята. Беше минало по-малко от минута, а тя твърдеше, че я е нямало цели часове.

— Точно заради това историята й вероятно е истинска — каза професорът. — Ако наистина в тази къща има врата, която води към някакъв друг свят (а трябва да ви предупредя, че това е една много странна къща, която дори и аз не познавам добре), ако, както казах, тя е влязла в друг свят, изобщо няма да се изненадам да узная, че този друг свят има свое собствено време; така че колкото да престои човек там, времето тук остава в същия миг. От друга страна, аз не мисля, че много момичета на нейна възраст биха измислили сами такова нещо. А ако тя го е правила на ужким, щеше да се скрие някъде за по-дълго, преди да излезе и да ви разкаже историята си.

— Но наистина ли мислите, господине — каза Питър, — че може да има други светове, тук наоколо, на всяка крачка?

— Защо да не е възможно? — каза професорът, като свали очилата си и започна да търка стъклата, докато мърмореше на себе си: „Чудя се учат ли ги на нещо в тези училища!“

— А какво да правим ние? — каза Сузан. Струваше й се, че разговорът започна да се отклонява от темата.

— Скъпа моя девойко — каза професорът и изведнъж погледна много остро и двамата. — Има един начин, който все още никой не е предложил, но който заслужава да се опита.

— Какъв? — попита Сузан.

— Да се постараем всички ние да си гледаме работата — каза той. И това беше краят на разговора.

След този разговор нещата станаха много по-добри за Луси. Питър се погрижи Едмънд да престане да й се подиграва и нито тя, нито някой друг беше склонен да говори за дрешника. Това бе станало опасна тема за разговор. Затова известно време изглеждаше като че всички приключения са към своя край. Но не стана така.

Къщата на професора — която дори той познаваше толкова малко, беше толкова стара и известна, че от цяла Англия идваха хора и искаха разрешение да я разгледат. Тя беше от този вид къщи, за които се пише в пътеводителите и дори в учебниците по история. И всичко е напълно възможно, защото за нея се разказваха най-различни истории, някои от тях дори по-странни от историята, която ви разказвам сега. Когато идваха групи туристи и чакаха да разгледат къщата, професорът винаги им даваше разрешение, а госпожа Макреди, икономката, ги развеждаше, като им разказваше за картините и рицарските доспехи, за редките книги в библиотеката. Госпожа Макреди не обичаше деца и не обичаше да я смущават, когато разказва на посетителите всичко, което знае. Тя беше предупредила Питър и Сузан още първата сутрин заедно с много други наставления: „Моля, запомнете, не трябва да ми стоите на пътя, когато развеждам група из къщата“.

— Сякаш някой от нас иска да си губи половината сутрин, като се влачи наоколо с тълпа непознати възрастни! — каза Едмънд.

Останалите трима мислеха същото. Точно по този начин започнаха приключенията за втори път.

Няколко сутрини по-късно, тъкмо Питър и Едмънд разглеждаха рицарските доспехи, и се чудеха дали могат да ги разглобят, когато момичетата се втурнаха в стаята и казаха:

— Внимание! Насам иде Макреди с цяла банда.

— Светкавично изчезвайте! — каза Питър и четиримата се измъкнаха през вратата в далечния край на стаята. Но когато преминаха в зелената стая, а след нея в библиотеката, изведнъж чуха пред себе си гласове и разбраха, че госпожа Макреди явно води групата си по задните стълби вместо по главните, както бяха очаквали. А после, дали защото загубиха ум и разум, дали защото госпожа Макреди се опитваше да ги хване, или защото в къщата оживя някаква магия, която ги гонеше към Нарния — започна да им се струва, че отвсякъде са преследвани, докато накрая Сузан каза:

— Да ги вземат дяволите тези пътешественици! Насам! Да влезем в стаята с дрешника, докато отминат. Никой няма да ни последва там.

Но щом влязоха в стаята, чуха гласове в коридора, сетне някой доближаваше вратата, сетне видяха, че дръжката на вратата се накланя надолу.

— Бързо — каза Питър, — няма къде другаде — и отвори вратата на дрешника.

Четиримата се наблъскаха вътре и седнаха задъхани в тъмното. Питър държеше вратата притворена, но не я затваряше докрай, защото, разбира се, помнеше, като всеки разумен човек, че никога не трябва да се затваряш в дрешник.