Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (3)

Глава трета
Едмънд и дрешникът

Луси изтича от празната стая в коридора и намери там другите трима.

— Всичко е наред — повтори тя. — Върнах се.

— За какво, по дяволите, говориш, Луси? — попита Сузан.

— Защо? — учуди се Луси. — Нима всички вие не се питахте къде съм била?

— Значи си се крила, а? — каза Питър. — Бедната Лу, крила се, а никой не е забелязал. Трябва да се криеш по-дълго, щом искаш да те търсят!

— Но аз много дълго не бях тук — отговори Луси. Другите се спогледаха.

— Побъркала се е — каза Едмънд, чукайки се по главата. — Съвсем се е побъркала.

— Какво искаш да кажеш, Лу? — попита Питър.

— Каквото казах — отговори Луси. — Веднага след закуска влязох в дрешника и ме нямаше цели часове. Бях поканена на чай и се случиха най-различни неща.

— Що за глупости, Луси — каза Сузан. — Ние току-що, преди минутка, излязохме от стаята и ти беше там.

— Това съвсем не са глупости — каза Питър. — Просто съчинява, за да бъде по-весело, нали, Лу? И защо пък не?

— Не, Питър, не съчинявам — каза тя. — Дрешникът е вълшебен. В него има гора и вали сняг, има и фавън, и вещица; това се нарича Нарния. Елате да видите.

Децата не знаеха какво да мислят, но Луси беше тъй възбудена, че всички се върнаха с нея в стаята. Тя изтича напред, отвори широко вратата на дрешника и извика:

— Хайде, влезте и вижте сами!

— Гъска такава — каза Сузан, като мушна главата си вътре и разбута кожените палта. — Това е обикновен дрешник. Гледай! Ето му гърба.

Едно след друго децата надникнаха вътре и разбутаха палтата; и всички видяха — видя и самата Луси — един обикновен дрешник. Нямаше никаква гора, никакъв сняг, а само гърбът на дрешника, с куки по него. Питър влезе и го почука с пръсти, за да се увери, че е истински.

— Много хубава шега, Лу — каза той, като излезе от дрешника. — Трябва да си призная, че наистина успя да ни заблудиш. Почти ти повярвахме.

— Но това съвсем не беше шега — каза Луси, — наистина, така беше. Всичко беше различно преди малко. Честна дума. Уверявам ви.

— Хайде, Лу — каза Питър, — прекаляваш. Направи си шегата. Не е ли по-добре да престанеш вече?

Луси се изчерви силно, опита се да каже нещо, макар че едва ли знаеше какво иска да каже и избухна в плач.

Следващите няколко дни тя се чувствуваше много отчаяна. Можеше да се сдобри с другите съвсем лесно и то всеки миг, ако се бе насилила да каже, че всичко е история, измислена за развлечение. Но Луси беше много честно момиче — тя знаеше, че е права, и не можеше да си наложи да каже такова нещо. Беше много нещастна, защото другите мислеха, че тя лъже, и то глупаво. Двамата по-големи вършеха това несъзнателно, но Едмънд можеше да се държи злобно и в случая се държеше така. Той се подиграваше и се присмиваше на Луси, като я питаше дали е намерила някакви други нови страни в други шкафове из къщата. Това, от което всичко ставаше още по-лошо, бе, че точно тези дни трябваше да са прекрасни. Времето бе хубаво и те бяха навън от сутрин до вечер, къпеха се, ловяха риба, катереха се по дърветата, лежаха в пирена. Нищо не можеше да достави пълно удоволствие на Луси. Така вървяха нещата до следващия дъждовен ден.

В този ден, когато предобедът мина без никакъв признак да се промени времето, те решиха да играят на криеница. Сузан трябваше да жуми и щом другите се пръснаха да се крият, Луси отиде в стаята, където беше дрешникът. Тя нямаше намерение да се крие в дрешника, защото знаеше, че това само ще накара другите да говорят отново за цялата проклета история. Но много искаше да надникне още веднъж вътре, тъй като и тя вече започваше да се чуди дали Нарния и фавънът не са били сън. Къщата бе толкова голяма и объркана, с много места за криене, и тя помисли, че ще има време да погледне в дрешника и след това да се скрие другаде. Но още щом се приближи до него, чу стъпки в коридора и вече нямаше никакъв избор, освен, да скочи в дрешника и да затвори вратата зад себе си. Тя не я затвори добре, защото знаеше, че е много глупаво да се затвориш в дрешник, та дори и да не е вълшебен.

Стъпките, които бе чула, бяха на Едмънд. Той влезе в стаята точно навреме, за да види как Луси изчезва в гардероба. Веднага реши да я последва — не защото мислеше, че там е особено подходящо място за криене, а защото искаше да продължи да я дразни за измислената от нея страна. Той отвори вратата. Видя висящите палта, усети миризмата на нафталин, беше тъмно и тихо, но от Луси нямаше и следа.

— Тя мисли, че аз съм Сузан, която е дошла да я хване — си каза Едмънд, — и затова седи съвсем тихо вътре в дъното на дрешника.

Скочи вътре и затвори вратата, като забрави колко е глупаво да се прави това. После започна пипнешком да търси Луси в тъмното. Очакваше, че ще я намери за няколко секунди и беше много учуден, че не успява. Реши да отвори отново вратата, за да влезе малко светлина, но и вратата не можа да намери. Това никак не му хареса и той лудо започна да опипва по всички посоки. Дори извика:

— Луси, Лу, къде си? Знам, че си тук.

Нямаше никакъв отговор и Едмънд забеляза, че неговият собствен глас звучи доста странно, не както очакваш да го чуеш в дрешник, а като на открито. Забеляза също, че неочаквано му стана студено и тогава видя светлина.

— Слава богу — каза Едмънд, — сигурно вратата се е отворила сама.

Той съвсем забрави за Луси и тръгна към светлината, като мислеше, че е отворената врата на дрешника. Но вместо да излезе в празната стая, видя, че излиза изпод сянката на няколко гъсти мрачни ели, на открито, сред гора.

Под краката му скриптеше сух сняг, а още повече сняг имаше по клоните на дърветата. Небето над главата му бе бледосиньо, такова, каквото човек може да види сутрин в хубав зимен ден. Точно пред себе си между стволовете на дърветата той видя да изгрява слънцето — червено и ясно. Цареше пълна тишина, като че ли той бе единственото живо същество в тази страна. По дърветата нямаше нито една червеношийка, нито една катеричка, а гората се простираше навсякъде наоколо, докъдето погледът му стигаше. Той потръпна.

Изведнъж си спомни, че търси Луси; спомни си и колко лош беше към нея заради „измислената“ й страна, която сега се оказа съвсем не измислена. Помисли си, че тя трябва да е някъде съвсем близо и извика:

— Луси! Луси! И аз, Едмънд, съм тук.

Нямаше никакъв отговор.

„Тя ми е сърдита за всичко, което й говорех напоследък“ — помисли Едмънд. И макар че не му се искаше да си признае, че е сбъркал, още по-малко му се щеше да бъде сам в това странно, студено, безмълвно място. И той отново завика:

— Слушай, Лу, съжалявам, че не ти повярвах! Сега виждам, че си била съвсем права. Моля те, излез! Ела да се сдобрим!

И отново никакъв отговор.

„Такива са момичетата — си каза Едмънд, — стои някъде намусена и не приема извинения.“

Той отново се огледа, заключи, че това място не му харесва много и почти беше решил да се върне вкъщи, когато чу, далеч в гората, дрънченето на звънчета. Ослуша се. Звукът се приближаваше все повече и ето че пред очите му изскочи шейна, теглена от два северни елена.

Елените бяха големи почти колкото шотландски понита, а козината им беше толкова бяла, че дори снегът не изглеждаше бял в сравнение с тях. Разклонените им рога бяха позлатени и блестяха като запалени на изгряващото слънце. Хамутите им от червена кожа бяха обшити със звънчета. В шейната, подкарало елените, седеше дебело джудже — ако се изправеше, щеше да е високо около три стъпки. Беше облечено в кожа от бяла мечка, а на главата си имаше червена качулка с дълъг златен пискюл на върха. Огромната му брада покриваше коленете му и му служеше вместо одеяло. А зад него, на доста по-висока седалка в средата на шейната, седеше съвсем различна персона — грамадна жена, по-висока от всяка друга, която Едмънд бе виждал. Тя също бе покрита с бяла кожа чак до брадичката, в дясната си ръка държеше дълга права златна пръчка, а на главата си имаше златна корона. Лицето й беше бяло, но не просто бледо, а бяло като сняг или като хартия, или като захарна глазура. Само устните й бяха яркочервени. Общо взето лицето й бе красиво, но надменно, студено и отблъскващо.

Хубава бе гледката с леко плъзгащата се към Едмънд шейна с пеещите звънчета и джуджето, което плющеше с камшика, а снегът летеше от двете й страни.

— Спри! — каза дамата и джуджето дръпна поводите така рязко, че елените почти приклекнаха. Сетне се съвзеха и се изправиха, като хапеха юздите и дишаха тежко. В замръзналия въздух дъхът, излизащ от ноздрите им, приличаше на дим.

— А какво, моля, си ти? — каза дамата, като гледаше строго Едмънд.

— Аз съм аз… съм… името ми е Едмънд — отвърна доста смутен Едмънд. Не му хареса начинът, по който го гледаше тя.

Дамата се намръщи.

— Така ли се обръщаш ти към кралица? — попита тя, като гледаше още по-сурово.

— Моля да ме извините, Ваше Величество, не знаех — каза Едмънд.

— Нима не познаваш кралицата на Нарния? — извика тя. — Виж ти! Отсега нататък ще ни опознаеш по-добре. Но аз повтарям — какво си ти?

— Извинете, Ваше Величество — каза Едмънд, — но аз не разбирам какво имате предвид. Аз съм ученик, впрочем бях, сега е ваканция.