Софи Кинсела
Пожелай ми слънчогледи (5)

Четвърта глава

Едуард. Елтън. Еръл.

Час по-късно все още съм в шок. Не откъсвам поглед от халката на нощното шкафче. Аз, Лекси Смарт, имам съпруг. Не съм достатъчно възрастна, за да имам съпруг.

Елиът. Едмънд. Егбърт.

Господи, само да не се казва Егбърт.

Прерових чантата „Луи Вюитон“. Прелистих целия бележник. Прегледах всички номера, записани в мобилния телефон. Въпреки това все още не съм открила какво име се крие зад въпросното „Е“. Не трябва ли човек да помни името на собствения си съпруг? Не трябва ли да е като запечатано в главата ми?

Когато вратата се отваря, аз застивам на място, защото очаквам да е той. Само че отново се появява мама, поруменяла и ядосана.

— Полицаите нямат никаква милост. Бях нищо и никакви двайсет минути при ветеринаря, а…

— Мамо, имам амнезия — прекъсвам я развълнувано аз. — Изгубила съм си паметта. Липсва ми голяма част от живота. Много съм… шашната.

— А, да, сестрата спомена. — Погледите ни се срещат за миг, след това тя отново се извръща. Мама не е от хората, които обичат да гледат другите в очите. Открай време е така. Когато бях по-млада, много й се дразнех, но сега го приемам като една от типичните за мама прояви. Както и това, че не научи имената на телевизионните програми и сериали, въпреки че съм й повторила поне петстотин пъти, че не са казва „Семейство Симпсънови“.

Сега е седнала и съблича късото си палто.

— Много добре знам как се чувстваш — започва тя. — Аз все повече и повече забравям, дори онзи ден…

— Мамо… — въздъхвам дълбоко и се опитвам да запазя спокойствие. — Нямаш никаква представа как се чувствам. Това не е като да забравиш къде си сложила нещо. Три години от живота ми липсват! Не знам нищо за себе си от 2007 година. Не изглеждам същата, нищо от нещата, с които съм свикнала, не е същото, а тези пръстени очевидно са мои, затова искам да те питам нещо… — Гласът ми изтънява от вълнение. — Мамо… наистина ли съм омъжена?

— Разбира се, че си омъжена! — Мама не може да повярва, че я питам. — Ерик ще дойде всеки момент. Нали ти казах одеве.

— Ерик съпругът ми ли е? — учудвам се аз. — Мислех, че Ерик е някое от кучетата.

— Куче ли? — Мама извива вежди. — Боже, миличка! Май наистина зле си ударила главата си.

Ерик значи. Повтарям името наум. Съпругът ми Ерик. Това нищо не означава за мен. Не изпитвам абсолютно нищо към името.

Обичам те, Ерик.

Тялото ми тръпне за теб, Ерик.

Очаквам да усетя нещо. Би трябвало да откликна, нали? Не трябва ли клетките на любовта в тялото ми да се събудят? Не изпитвам абсолютно нищо.

— Тази сутрин имаше много важно съвещание, но през останалото време бе при теб денонощно.

— Ясно — кимам аз. — Той какво представлява?

— Много е приятен — отвръща мама, сякаш говори за парче сладкиш.

— А той… — Млъквам.

Не мога да я попитам дали е хубав. Това би било наистина повърхностен въпрос. Ами ако тя избегне въпроса и отвърне, че има чудесно чувство за хумор?

Ами ако е някой дебелак?

Господи! Ами ако съм опознала прекрасната му душа, докато сме си разменяли имейли, а сега съм забравила всичко и се наложи да се преструвам, че много го харесвам?

Докато мълчим, оглеждам роклята на мама, купена от „Лора Ашли“ сигурно през 1975 година. Къдрите ту са на мода, ту не са, но тя не забелязва подобни дреболии. Все още носи същите дрехи, които е имала по времето, когато се е запознала с татко. Косата й е същата — дълга и провиснала, същото перлено червило. Вероятно си мисли, че е още на двайсет.

Не че ще й го кажа. Никога не сме били близки като някои майки и дъщери. Веднъж, когато скъсах с едно от гаджетата си, се опитах да поговоря с нея. Оказа се груба грешка. Не само че не прояви съчувствие, не ме прегърна и не ме изслуша, ами поаленя и стана рязка, сякаш нарочно се опитвах да я натоваря с проблемите си. Все едно че пристъпвах по минно поле и се опитвах да потъпча нещо, което дори не подозирах, че съществува.

Затова се отказах и звъннах на Фи.

— Успя ли да поръчаш покривките за канапето, Лекси? — прекъсва мислите ми мама. — По интернет — уточнява тя, когато забелязва недоумението ми. — Щеше да го свършиш миналата седмица.

Тя изобщо чу ли каквото й казах?

— Не знам, мамо — отвръщам бавно и ясно, — не помня нищо от последните три години.

— Извинявай, миличка — плясва с ръце тя. — Колко съм глупава!

— Нямам представа какво съм правила миналата седмица, нито пък миналата година… не знам кой е собственият ми съпруг… — Разпервам ръце. — Честно казано, доста е страшно.

— Разбира се. Така е. — Мама кима, но очите й издават, че е разсеяна. — Работата е там, миличка, че не помня имената на уебсайтовете, така че, ако си спомниш…

— Веднага ще ти кажа, обещавам. — Не се сдържам и се заяждам. — Ако паметта ми се върне, първото, което ще направя, е да позвъня за канапетата. Господи!

— Няма нужда да викаш, Лекси! — отвръща тя ококорена.

Добре. Значи през 2007 година мама ме дразни точно толкова, колкото и преди. Не трябва ли да съм престанала да се дразня от майка си? По навик започвам да гриза палеца си. След това спирам. Двайсет и осем годишната Лекси не си гризе ноктите.

— Той с какво се занимава? — Връщам въпроса на така наречения ми съпруг. Все още не мога да повярвам, че е истински.

— Кой, Ерик ли?

— Да! Естествено, че питам за Ерик!

— Продава недвижими имоти — отвръща мама, сякаш би трябвало да знам. — При това е много добър.

Значи съм омъжена за брокера Ерик.

Как е станало?

Защо?

— В моя апартамент ли живеем?

— Твоят ли? — Мама не може да повярва. — Миличка, ти продаде апартамента си много отдавна. Сега си имате семеен дом.

— Продала ли съм го? — Бодва ме съжаление. — Нали тъкмо го бях купила?

Много обичам апартамента си. Намира се в Балам, малък е, но е много уютен, със сини рамки на прозорците, които боядисах сама, и чудесно кадифено канапе, купища пъстроцветни възглавници и шарени светлини около огледалото. Фи и Каролин ми помогнаха да се пренеса преди два месеца и заедно боядисахме банята сребърна, след това боядисахме и дънките си сребърни.

А ето че вече го няма. Имала съм семеен дом. Със съпруга си. За поне милионен път поглеждам диамантения пръстен и халката. След това измествам очи към ръката на мама. Тя продължава да носи пръстена на татко въпреки начина, по който той се държа с нас.

Татко. Погребението на татко.

Все едно че ледена ръка стиска сърцето ми, при това много здраво.

— Мамо — прошепвам предпазливо. — Много съжалявам, че пропуснах погребението на татко. Тогава… кажи, всичко ли беше наред?

— Не си го пропуснала, миличка. — Тя ме поглежда така, сякаш съм луда. — Беше там.

— Така ли? — Наблюдавам я напълно объркана. — А, да. Разбира се. Просто не го помня.

Въздъхвам дълбоко и се отпускам на възглавниците. Не помня сватбата си, не помня и погребението на татко. Та това са две от най-важните събития в живота ми, а имам чувството, че съм ги пропуснала.

— Как мина?

— Добре, доколкото може да е добро подобно събитие… — Мама започва да нервничи, както става винаги, когато повдигна въпроса за татко.

— Дойдоха ли много хора?

По лицето й се изписва мъка.

— Нека да не говорим по този въпрос, мила. Беше много отдавна. — Тя се изправя, сякаш иска да се отдръпне от въпросите ми. — Кажи, обядва ли нещо? На мен не ми остана време да хапна, грабнах набързо едно варено яйце с препечена филийка. Ще отида да взема нещо и за двете. Да се храниш добре, Лекси — добавя тя. — И да престанеш с тези дивотии без въглехидрати. Един картоф няма да те убие.

Без въглехидрати ли каза? Така ли съм влязла във форма? Поглеждам непознатите си слаби крака. В интерес на истината изглеждат така, сякаш не знаят какво е картоф.

— Външният ми вид е доста променен, нали? — не се стърпявам аз. Малко ми е притеснено. — И косата, и зъбите…

— Да, различна си. — Тя ме стрелва с поглед. — Всичко стана толкова постепенно, че дори не съм забелязала.

За бога! Как е възможно да не забележиш, че дъщеря ти се е превърнала от дебеличка Зъбатка в слаба, загоряла и добре поддържана жена?

— Няма да се бавя. — Мама грабва бродираната си ръчна чанта. — Ейми ще дойде всеки момент.

— Ейми тук ли е? — Настроението ми се оправя в мига, в който си представям малката си сестра в розово кожухче, дънки с бродирани цветя и симпатичните гуменки, които светят, когато танцува.

— Отиде да купи бонбони. — Мама отваря вратата. — Много обича ментовия „Киткат“.

Тя хлопва вратата. Вече са измислили ментов „Киткат“, значи.

2007 година е наистина напълно различен свят.

 

 

Ейми не ми е полусестра, нито доведена сестра, както предполагат повечето хора. Тя ми е стопроцентова сестра. Само че хората се объркват, защото: 1.Разликата ни е дванайсет години. 2.Мама и татко са се разделили, преди тя да се роди.

„Разделили“ е прекалено силна дума. Не съм сигурна какво точно се е случило, знам само, че татко не се мяркаше често, докато бях малка. Официалната версия беше, че работи в чужбина. Истинската причина бе, че е бил несериозен тип и нехранимайко. Бях на осем, когато чух една от лелите ми да го описва по този начин на коледното тържество. След това ме видя, притесни се и смени темата, затова реших, че „нехранимайко“ е грозна псувня, но така и не я забравих.

Първия път, когато ни напусна, бях на седем. Мама каза, че бил заминал в Америка по работа, така че, когато Мелани от училище започна да разправя, че го била виждала в магазина с някаква жена в червени дънки, аз й казах, че е дебела лъжкиня. Той се прибра няколко седмици по-късно, уморен — от разликата във времето, както обясни. Когато поисках подарък, той ми даде пакетче дъвка „Ригли“. Нарекох я американската дъвка и я показах на всички в училище — докато Мелани не ми показа етикета от магазина. Никога не признах пред татко, че знам истината, не признах и пред мама. Май през всичкото време знаех, че не е ходил в Америка.

Две години по-късно той изчезна отново, този път за няколко месеца. След това започна да се занимава с недвижими имоти в Испания, но работата му се провалила. Накрая попадна в някаква пирамида и се опита да въвлече всичките си приятели. Междувременно беше станал алкохолик… след това заживя известно време с някаква испанка… а мама продължаваше да го чака. Накрая, преди около три години, се премести в Португалия завинаги, очевидно, за да избяга от данъчните.

Мама имаше не един и двама приятели през годините, но двамата с татко така и не се разведоха. Очевидно след едно от коледните му посещения, след като са пийнали повечко, двамата вероятно са…

Както и да е. Не ми се иска да си представям какво точно е станало. След това се появи Ейми. Тя е най-очарователното създание, което не спира да слуша диско и умира да сплита косата ми на милион плитчици.

Стаята утихна, след като мама излезе. Наливам си чаша вода и отпивам на бавни глътки. Мислите ми са неясни и разпилени, все едно че е паднала бомба. Чувствам се като криминолог, който се опитва да събере отделните частици, за да изясни какво става.

Някой чука предпазливо на вратата и аз вдигам поглед.

— Да. Влез.

— Здрасти, Лекси.

Непозната на около шестнайсет се промъква в стаята. Висока и страшно слаба, дънките й са с много ниска талия, на пъпа има пиърсинг, косата й е щръкнала на сини кичури и се е наплескала с поне пет пласта спирала. Нямам представа коя е.

— Господи! — Тя покрива устата си с ръка, когато ме вижда. — Лицето ти е прецакано. Боли ли?

— Не много — отвръщам любезно.

Момичето присвива очи и ме наблюдава.

— Лекси… аз съм. Не ме ли позна?

— Ами… — Мръщя се и ми става неловко. — Виж, много съжалявам, но катастрофирах и имам проблеми с паметта. Сигурна съм, че сме се срещали…

— Лекси! — Очевидно е, че тя не може да повярва. Дори ми се струва обидена. — Аз съм. Ейми!

Нямам думи. Направо онемях. Не е възможно това да е малката ми сестричка.

Само че е тя. Ейми е станала висока нахакана тийнейджърка. Тя е почти възрастен човек. Докато обикаля стаята и вдигна разни неща, а след това ги оставя, аз не мога да повярвам колко е висока. Ами колко самоуверена е станала!

— Тук няма ли нищо за ядене? Умирам от глад. — Все още има същия приятен, леко дрезгав глас, само че малко променен. Вече говори по-спокойно и по-отракано.

— Мама отиде да купи нещо за хапване. Ако искаш, ще си го разделим.

— Става. — Тя сяда на един стол и прехвърля дългите си крака през страничната облегалка. Дънките се вдигат и аз виждам сиви велурени ботуши с високи токчета. — Значи нищо не помниш, така ли? Страхотно!

— Изобщо не е страхотно — сопвам се аз. — Ужасно е. Спомням си всичко допреди погребението на татко… след това нещата се губят. Не помня нито първите си дни в болницата, нито нищо. Все едно че снощи се събудих за пръв път.

— Все едно си избягала. — Тя ме гледа ококорена. — Значи не помниш, че идвах да те видя.

— Не. Помня, когато беше на дванайсет. Беше с плитки и шини. Имаше едни много сладки шнолки.

— Хич не ми напомняй — цупи се тя. След това се намръщва. — Чакай сега да се разберем. Значи последните години ти се губят.

— Все едно са потънали в огромна черна дупка. А и преди това ми е малко мътно. Очевидно съм омъжена — смея се нервно аз. — Нямах представа. Ти беше ли шаферка на сватбата?

— Да — отвръща разсеяно тя. — Беше готино. Слушай, Лекси, не ми се иска точно сега да повдигам въпроса, но… — Тя навива на пръста си кичур коса и ме поглежда притеснена.

— Какво? — чудя се аз. — Кажи ми.

— Просто ми дължиш седемдесет кинта. — Тя свива рамене. С неудобство. — Взе ги назаем миналата седмица, когато дебитната ти карта отказа и обеща да ми ги върнеш. Сигурно не помниш…

— Аха — отвръщам уплашено. — Разбира се. Вземи си. — Посочвам чантата „Луи Вюитон“. — Не знам дали имам пари в брой.

— Има — отвръща ухилената Ейми и дръпва ципа, без много да му мисли. — Благодаря! — Натъпква банкнотите в джоба си и отново прехвърля крака през страничната облегалка, след което започва да си играе с богатата колекция сребърни гривни. След това вдига стреснато поглед. — Чакай малко. Значи не знаеш за… — Тя млъква.

— Какво?

Ейми ме поглежда с присвити очи, в които се чете недоверие.

— Никой не ти е казал, нали?

— Какво?

— Господи! Сигурно се опитват да ти поднесат истината постепенно, но ми се струва… — Тя клати глава и загризва един от ноктите си. — Лично аз мисля, че е по-добре да научиш веднага.

— Какво да науча? — Започвам да се плаша. — Какво, Ейми? Кажи ми!

Отначало тя се колебае, след това става.

— Чакай тук — изфучава от стаята. След малко се връща с бебе азиатче на около годинка. Детето е в гащеризон, държи шише сок и ми се ухилва доволно.

— Това е Ленън — отвръща тя и изражението й омеква. — Синът ти.

Аз ги зяпвам, замръзнала от ужас. Какви ги говори това момиче?

— Сигурно и него не помниш? — Ейми го гали нежно по главата. — Осинови го от Виетнам преди шест месеца. Страшна работа беше. Наложило ти се да го измъкнеш нелегално от страната в раницата си. За малко да те арестуват!

Осиновила съм дете? Усещам, че ми става студено. Не е възможно да съм станала майка. Не съм готова. Не знам нищо за бебетата.

— Кажи здрасти на детето си! — Тя го понася към леглото и токчетата й тракат по пода. — Той ти казва „май-ми“, между другото.

— Май-ми ли?

— Здрасти, Ленън — промълвявам най-сетне, гласът ми е напрегнат от неудобство. — Аз… аз съм май-ми! — Опитвам се да говоря с майчински гукащ глас. — Ела при май-ми!

Вдигам поглед и забелязвам, че устните на Ейми потръпват. В следващия момент тя се изкисква и покрива устата си с ръка.

— Извинявай!

— Ейми, какво става? — поглеждам я и заподозирам нещо. — Това бебе наистина ли е мое?

— Видях го в коридора, като идвах — продължава да се киска тя. — Просто не се сдържах. Да се беше видяла само! — Тя се залива от смях. — Хайде, май-ми!

Чувам приглушени викове пред вратата.

— Това сигурно са родителите му — съскам ужасено аз. — Противна малка… Върни им го веднага!

Отпускам се облекчено на възглавниците и усещам, че цялата ми глава пулсира. Нямам никакво дете.

Не мога да преглътна новата Ейми. Беше толкова сладко и невинно дете. Гледаше „Спящата красавица“ отново и отново, захапала палец. Как е могла да се промени толкова много?

— За малко да получа удар — признавам аз, когато тя се връща. — Ако бях умряла, ти щеше да си виновна.

— Трябва да свикваш — отвръща тя с доволна усмивка. — Хората ще ти пробутват какви ли не простотии.

Вади дъвка и започва да я разопакова. След това се навежда напред.

— Слушай, Лекси — зашепва тя. — Наистина ли имаш амнезия, или просто се преструваш. Обещавам да не казвам.

— Какво? Защо ми е да си измислям?

— Може да има нещо, от което се опитваш да се измъкнеш. Като например час при зъболекаря.

— Не. Наистина имам.

— Добре. Щом казваш. — Тя свива рамене и ми предлага дъвка.

— Не, благодаря. — Прегръщам коленете си с ръце и усещам, че тя е права. Хората ще се опитат да се възползват от мен. Трябва да науча толкова много неща, че дори не знам откъде да започна.

Мога да започна с очевидното.

— Кажи ми — започвам небрежно. — Какво представлява съпругът ми? Как изглежда?

— Иха! — ококорва се Ейми. — Естествено! Нямаш представа как изглежда, нали?

— Мама каза, че бил приятен. — Опитвам се да прикрия страха си.

— Истинска прелест — кима сериозно тя. — Има страхотно чувство за хумор. И в скоро време ще му оперират гърбицата.

— Браво, Ейми, добър опит — извивам очи аз.

— Лекси! Той много ще се обиди, ако те чуе! — Ейми ми се струва стресната. — Годината е 2007. Не съдим хората по вида им. А пък Ерик е симпатичен човек. Не е виновен, че гърбът му се е скапал, когато е бил бебе. Освен това е постигнал толкова много. Хората го гледат с истинско страхопочитание.

Сега вече ме е срам. Съпругът ми може и да има гърбица. Не бива да съдя що за човек е по външния му вид. Независимо как изглежда, щом съм го избрала, значи съм имала основателна причина.

— Може ли да ходи? — питам нервно.

— За пръв път проходи на сватбата ви — отвръща Ейми с отнесен поглед. — Стана от инвалидната количка, за да си каже брачните клетви. Всички плачеха… свещеникът едва намери сили да продължи… — Устните й отново потрепват.

— Глупава малка крава! — възкликвам аз. — Нещастникът няма никаква гърбица, нали?

— Извинявай. — Тя отново се киска неудържимо. — Но пък е толкова забавно.

— Изобщо не е забавно! — Заравям ръка в косата си и се намръщвам от болка, защото съм забравила за раните. — Говорим за моя живот. Нямам никаква представа кой е съпругът ми, нито как съм се запознала с него, нито… Нищо…

— Добре. — Тя май искрено съжалява. — Добре, истината е, че си се заговорила с дъртия развратник на улицата. Казва се Ерик.

— Млъквай! Щом не искаш да ми кажеш, ще попитам мама.

— Добре! — Тя вдига примирено ръце. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да!

— Добре. Запознали сте се по време на телевизионно предаване.

— Хайде пак! — извивам очи към тавана.

— Истина е! Този път не те бъзикам. Ти участва в едно риалити шоу. Казва се „Амбиция“. Посветено е на хора, които искат да стигнат върха на избраната от тях професия. Той е бил един от съдиите, а ти си била състезателка. Не спечели състезанието, но се запозна с Ерик и двамата сте се харесали.

Следва мълчание. Чакам я отново да прихне и да ми се присмее, но тя надига спокойно кутийката диетична кола.

— Участвала съм в риалити шоу? — питам скептично.

— Да. Много гот. Всичките ми приятели са те гледали и всички гласувахме за теб. Трябваше да спечелиш!

Наблюдавам я внимателно и разбирам, че този път е съвсем сериозна. Дали ми казва истината? Наистина ли са ме давали по телевизията?

— Защо, за бога, ми е трябвало да участвам в подобно предаване?

— За да станеш шеф сигурно. — Ейми свива рамене. — За да постигнеш нещо. Тогава си направи зъбите и косата, за да изглеждаш добре пред камерата.

— Но аз не съм амбициозна. Искам да кажа… не съм чак толкова амбициозна.

— Ти шегуваш ли се? — Ейми отново се кокори. — Че ти си най-амбициозният човек на света! Щом шефът ти се пенсионира, ти налапа работата му. Големите клечки във фирмата те гледали по телевизията и били страшно впечатлени. Затова те назначиха.

Сещам се за визитките в дневника. „Лекси Смарт, директор“.

— Ти си най-младият директор, който някога е назначаван във фирмата. Ходихме да празнуваме и ти ни черпи с шампанско… — Тя вади дъвката на дълъг ластик. — Не помниш ли?

— Не, нищичко.

Вратата се отваря и мама се връща с поднос с покрита чиния, купичка шоколадов мус и чаша вода.

— Готово — заявява тя. — Донесох ти лазаня. Познай кой е тук. Ерик!

— Тук ли? — Кръвта се оттича от лицето ми. — Тук, в болницата ли?

Мама кима.

— Качва се, за да те види! Казах му да ти остави няколко минутки, за да се нагласиш.

Няколко минутки ли? Трябва ми много повече от няколко минутки. Всичко става прекалено бързо. Дори не съм готова да съм на двайсет и осем, камо ли да се срещам със съпруга си.

— Мамо, не съм сигурна, че искам да се виждам с него. Още е рано. Дали не е по-добре да се видим утре? Тогава ще съм свикнала с мисълта.

— Лекси, миличка! — възмущава се мама. — Не можеш да отпратиш съпруга си. Зарязал си е бизнеса специално, за да те види!

— Но аз не го познавам! Нито знам какво да му кажа, нито какво да направя.

— Миличка, той ти е съпруг. — Тя ме гали по ръката. — Няма от какво да се притесняваш.

— Може да ти върне спомените — обажда се Ейми, която похапва шоколадов мус. — Може би щом го видиш, ще ахнеш и ще хлъцнеш: „Ерик! Любов моя! Всичко си спомних!“.

— Млъквай! — сопвам й се аз. — Това е моят шоколадов мус.

— Ти не ядеш въглехидрати — отвръща тя. — И това ли си забравила? — Тя размахва лъжицата пред лицето ми.

— Добър опит, Ейми — отвръщам и извивам очи. — Няма начин да съм се отказала от шоколада.

— Ти вече не ядеш шоколад. Нали така, мамо? Не яде дори от собствената си сватбена торта заради калориите.

Тя сигурно се бъзика с мен. Не е възможно да съм се отказала от шоколада, просто е невъзможно. Тъкмо се каня да я пратя по дяволите, когато на вратата се чука и приглушен мъжки глас подвиква:

— Ехо?

— Господи! — Ужасена поглеждам от мама към Ейми. — Господи! Той ли е? Вече?

— Чакай малко, Ерик — провиква се мама и шепне: — Пооправи се, миличка! Все едно че са те влачили из пущинака.

— Остави я на мира, мамо — намесва се Ейми. — Извадили са я от премазана кола, забрави ли?

— Ще те среша набързо… — Мама протяга малък гребен и започва да ми тегли косата.

— Ау! — протестирам аз. — Амнезията ми ще стане още по-лоша!

— Готово! — Тя прокарва гребена за последен път и забърсва лицето ми с ъгълчето на някаква кърпичка. — Готова ли си?

— Да отворя ли вратата? — пита Ейми.

— Не. Чакай… дай ми секунда.

Стомахът ми заплашва да се преобърне. Не мога да се срещна с напълно непознат, който ми се води съпруг. Ама че шантава работа.

— Мамо, моля те — обръщам се към нея. — Прекалено рано е. Кажи му да дойде по-късно. Да се върне утре. Най-добре след няколко седмици.

— Не ставай глупава, миличка! — смее се мама. Как е възможно да се смее? — Та той ти е съпруг. Освен това ти преживя катастрофа и той побеля от тревоги. И без това го карахме да чака достатъчно дълго, горкичкият!

Мама тръгва към вратата, а аз стисвам чаршафите толкова силно, че пръстите ми побеляват.

— Ами ако ми стане неприятен? Ами ако между нас няма искра? — Не успявам да скрия ужаса си. — Ами ако иска да живея с него?

— Карай по усет — наставлява ме мама. — Стига, Лекси, просто няма за какво да се притесняваш. Много е приятен.

— Стига да не споменаваш тупето му, всичко ще бъде наред — вметва Ейми. — Или пък нацисткото му минало.

— Ейми! — мама цъка възмутено с език и отваря вратата. — Ерик! Много се извинявам, че те накарахме да чакаш. Влизай.

Следва непоносимо дълга пауза и накрая вратата се отваря. В стаята влиза огромен букет цветя, последван от най-страхотния мъж, когато съм виждала.