Софи Кинсела
Пожелай ми слънчогледи (14)

Тринайсета глава

Опитах. Наистина опитах. Направих всичко, което успях да измисля, за да докажа на отдела, че не съм адско изчадие.

Подготвих постер, в който предложих идеи за сближаване, но никой не откликна. Поставих цветя на первазите на прозорците, но никой не ги спомена. Днес купих огромна кошница с кроасани с пълнеж от боровинки, ванилов крем и шоколад и ги оставих върху ксерокса с надпис: „От Лекси! Да ви е сладко!“.

Преди няколко минути надникнах и забелязах, че никой не си е взел. Нищо, още е рано. Ще им дам още десет минути и ще отида отново да проверя.

Отварям отново папката, над която работех, след това включвам друг документ на компютъра и се опитвам да проверя данните. Без да искам се прозявам и отпускам глава на бюрото. Уморена съм. Не, не съм просто уморена, а разбита отвсякъде. Всеки ден идвам в седем сутринта, за да отхвърля поне част от купищата документи. Очите ми са зачервени от безкрайно взиране ту в разни разпечатки, ту в екрана на компютъра. Четенето няма край.

За малко да не се върна на работа. В деня, след като двамата с Ерик почти правихме секс, се събудих бледа, със зверско главоболие и никакво желание да се появя отново на работа. Затътрих се в кухнята, направих си чаша чай с три лъжици захар, седнах и написах на един лист:

„Възможности

Откажи се

Не се отказвай“.

Взирах се в написаното цяла вечност. Накрая задрасках „Откажи се“.

Ако се откажеш, така и няма да разбереш. Никога няма да разбереш дали си щяла да се справиш, или не. Освен това не знам нищичко за живота си. Затова сега съм в кабинета си и се трудя над предложенията за цени от 2005 година. Може да се окаже, че е нещо важно.

Не може да бъде. Просто няма начин да бъде нещо важно. Затварям папката, размърдвам крака и се приближавам на пръсти до вратата. Открехвам я и надничам с надежда към главния офис. Кошницата се вижда през прозореца. Все още никой не я е пипнал.

Не проумявам. Какво става? Защо никой не си е взел? Да не би да не са разбрали, че кифлите са за всички? Излизам от стаята и влизам в огромния главен офис.

— Здравейте! — започвам ведро. — Просто исках да ви кажа, че съм ви донесла кифли. Опечени са тази сутрин. Така че… давайте. Вземете си!

Отговор няма. Все едно че никой не е забелязал присъствието ми. Да не би неочаквано да съм станала невидима?

— И така — насилвам се да се усмихна. — Да ви е сладко! — Врътвам се и излизам.

Направих, каквото можах. Ако искат кифлички, да си вземат. Ако не искат, да не си вземат. Точка по въпроса. Пет пари не давам. Връщам се зад бюрото си, отварям един от новите финансови отчети и прокарвам пръст по колоните. След няколко минути се отпускам назад и потривам очи. Тези цифри просто потвърждават онова, което вече ми е известно. Постиженията на отдела ми са близки до нулата.

Миналата година продажбите малко са се покачили, но въпреки всичко договорите са малко. Ще загазим, ако не променим нещата. Онзи ден го споменах пред Байрън, но той не ми обърна никакво внимание. Как е възможно чак пък толкова да не му пука? Написвам на едно листче: „Говори с Байрън за продажбите“. След това оставям химикалката.

Защо не искат кифлите?

Колко оптимистично бях настроена днес сутринта, когато ги купих. Представих си как ще грейнат лицата на всички, как ще кажат: „Чудесно, че си се сетила, Лекси, благодаря!“. Само че сега съм напълно отчаяна. Значи много ме мразят. Трябва наистина да ненавиждаш някого, след като отказваш кифличка.

А тези кифлички са от най-скъпите. Освен че бяха топли, имат и глазура.

Тихо разумно гласче ми подсказва да не се занимавам повече с този въпрос. Забрави тази работа. Та това е една нищо и никаква кошница с кифли.

Само че не мога да стоя бездейна. Не мога да си седя кротко. Импулсивно скачам и тръгвам към офиса. Кошницата си стои недокосната. Всички говорят по телефоните и не ми обръщат абсолютно никакво внимание.

— Така значи! — опитвам се да говоря спокойно. — Никой не иска кифла. Много са хубави.

— Кифла ли? — мръщи се Фи. — Не виждам никакви кифли. — Тя се оглежда недоумяващо. — Вие виждате ли кифли?

Останалите свиват рамене и също гледат недоумяващо.

— За английски кифлички ли става въпрос? — уточнява Каролин. — Или за френски кроасани?

— В „Старбъкс“ правят кифлички. Ако искаш, ще поръчам да ти донесат — намесва се и Дебс и едва сдържа кикота си.

Ха-ха. Много смешно.

— Добре! — опитвам се да прикрия колко съм обидена. — Щом сте решили да се държите като деца, така да бъде. Просто се опитвах да се държа мило.

Дишам тежко, когато посягам да отворя вратата. Чувам кикот, но се опитвам да не мисля. Трябва да запазя достойнството си, да се държа спокойно, като истински шеф. Не бива да повишавам глас, не бива да реагирам…

Господи, едва се сдържам. Гневът и разочарованието се надигат и изригват като вулкан. Как е възможно да са толкова противни?

— Не, всъщност изобщо не е добре. — Връщам се в офиса с пламнало лице. — Вижте, отне ми много време и усилия, за да осигуря тези кифлички, защото реших, че няма да е зле да ви поглезя, а вие се преструвате, че не ги виждате…

— Съжалявам, Лекси. — Фи се преструва на объркана. — Наистина не разбирам за какви кифлички говориш.

Каролин се превива от смях и нещо в мен се пречупва.

— Говоря за това! — Грабвам шоколадова кифла и я запращам по Фи, а тя се навежда, за да я избегне. — Това е кифла! Това е противна кифла! Чудесно! След като не искате да ги ядете, аз ще ги изям! — Натъпквам една в устата си и започвам да дъвча ожесточено, след това отхапвам отново. Огромни трохи се ронят по пода, но на мен не ми пука. — Ще ги изям всичките! — добавям аз. — Защо не. — Грабвам една с пълнеж от къпини и също я натъпквам в устата си. — Ммм, на това му се казва вкуснотия.

— Лекси? — Обръщам се и всичко в мен се свива. Саймън Джонсън и Байрън са застанали на вратата на офиса.

Байрън не може да прикрие колко е доволен от картината, която се разкрива пред очите му. Саймън ме гледа така, сякаш е в зоопарка и някаква горила замеря посетителите с храна.

— Саймън… — От устата ми се ронят трохи. — Ъъъ… здрасти. Как си?

— Исках да си кажем набързо няколко думи, стига да не си… заета. — Той извива вежди.

— Разбира се! — Приглаждам косата си и отчаяно се опитвам да преглътна хапката. — Заповядай в кабинета ми.

Когато излизам, забелязвам отражението си в стъклената врата и ми призлява. Кокът ми се е разпаднал. Дали да не го оправя. Е, в момента не мога да направя абсолютно нищо.

— И така, Лекси — започва Саймън, щом затварям вратата и оставям недоядените кифли на бюрото. — Току-що говорих с Байрън за юни и седма. Знам, че той те държи в течение.

— Разбира се — кимам и се опитвам да представя нещата така, сякаш имам представа за какво става въпрос. Работата е там, че „юни и седма“ не означава абсолютно нищо за мен. Какво е пък това?

— Окончателното решение ще вземем в понеделник. Сега няма да обсъждаме повече този въпрос, очевидно дискретността е от първостепенно значение… — Саймън млъква и сбръчква чело. — Знам, че имаш известни резерви, Лекси. С всички ни е така, но просто няма друга възможност.

Този какви ги дрънка? За какво става въпрос?

— Саймън, сигурна съм, че ще се справим — блъфирам аз с отчаяната надежда да не ме накара да обясня.

— Така те искам, Лекси. Знаех, че ще се опомниш. — Той отново започва да говори на висок глас, този път по-весело. — По-късно имам среща с Джеймс Гарисън, новия на дистрибуторите. Какво ще кажеш за него?

Най-сетне имам представа какво да кажа.

— А, да — възползвам се от възможността. — За съжаление дистрибуторите не са на ниво, Саймън. Ще трябва да си потърсим други.

— Я стига, Лекси! — избухва в смях Байрън. — Те ни предложиха нови маршрути и пакетни цени. — Обръща се към Саймън: — Миналата седмица прекарах с тях цял ден. Джеймс Гарисън е преобразил фирмата. Останах силно впечатлен.

Цялата пламвам. Мръсна гадина.

— Лекси, не си ли съгласна с Байрън? — обръща се изненадан към мен Саймън. — Ти познаваш ли Джеймс Гарисън?

— Ами… не, не се познаваме. — Преглъщам. — Сигурно си прав, Байрън.

Този път ми заби ножа много успешно. Направи го нарочно. Следва неловко мълчание. Забелязвам, че Саймън ме наблюдава, без да крие разочарованието си.

— Така — въздъхва накрая той. — Трябва да вървя. Радвам се, че се видяхме, Лекси.

— Чао, Саймън — изпращам го от офиса и се опитвам да си придам самоуверен шефски вид. — Нямам търпение да наваксам. Може някой ден да обядваме заедно…

— Я погледни, Лекси. — Байрън сочи дупето ми. — Има нещо на полата ти. — Извивам се и отлепям една бележка. Поглеждам и ми се приисква земята да се отвори и да ме погълне. Някой е написал с яркочервен маркер: „Падам си по Саймън Джонсън.“

Поглеждам Саймън. Имам чувството, че главата ми ще избухне.

Байрън едва сдържа кикота си.

— Ето още едно. — Пресяга се и отлепва ново листче. „Саймън, изчукай ме.“

— Това е глупава шега! — Смачквам листчетата напълно отчаяна. — Персоналът се забавляваше…

На Саймън Джонсън обаче никак не му е забавно.

— Ясно — заявява след малко той. — Доскоро, Лекси.

Обръща се и се отдалечава по коридора заедно с Байрън. След секунда чувам гласа на Байрън:

— Сега сам се убеди, Саймън. Тя е напълно…

Гледам след тях все още разтреперана. Това беше. Кариерата ми е съсипана още преди да успея да вляза в крачка. Връщам се в кабинета си и се тръшвам на стола. Не мога да я върша тази работа. Прецакана съм отвсякъде. Байрън ме изигра. Никой не иска кифличките ми.

Последната мисъл ми се струва най-болезнена, не се стърпявам и по бузите ми рукват сълзи. Заравям лице в ръцете си и се оставям на риданията. Мислех, че ще бъде страхотно. Мислех, че да си шеф, е забавно и вълнуващо. Не съм и предполагала… Не ми е минавало през ума, че…

— Здрасти. — Някакъв глас пронизва мислите ми и аз вдигам глава. Фи е застанала на прага.

— А, здравей. — Бърша очи с един замах. — Извинявай, аз просто…

— Добре ли си? — пита тя с известно неудобство.

— Да, добре съм. Съвсем добре. — Отварям едно от чекмеджетата на бюрото, за да извадя кърпичка и да си избърша носа.

— С какво да ти помогна?

— Извинявай за лепящите се листчета. — Тя прехапва устни. — Изобщо не ни мина през ум, че Саймън може да слезе. Просто искахме да се посмеем.

— Няма нищо. — Гласът ми трепери. — Откъде ще знаете.

— Той какво каза?

— Не беше много доволен. — Въздишам. — Но той така или иначе не е особено доволен от мен, така че какво значение има?

Отчупвам хапка шоколадова кифла, натъпквам я в устата си и настроението ми веднага става по-добро. Само че това трае не повече от наносекунда.

Фи не откъсва поглед от мен.

— Мислех, че вече не ядеш въглехидрати — промълвява най-сетне.

— Да бе. Да не би да си въобразяваш, че мога да изкарам без шоколад? — Отхапвам нова огромна хапка кифличка. — Жените имат нужда от шоколад. Това е научно доказано.

Следва мълчание, аз вдигам очи и забелязвам, че Фи ме гледа напълно объркана.

— Много странно — признава тя. — Говориш като старата Лекси.

— Че аз съм старата Лекси. — Щом разбирам, че се налага да започна с обясненията от начало, ме притиска силна умора. — Фи… представи си, че се събуждаш утре и откриваш, че е 2010 година. Налага ти са да приемеш новия си живот и разбираш, че си била съвсем различен човек. Така е при мен. — Отхапвам отново, оглеждам кифлата и я оставям на бюрото. — Да не говорим, че не познавам новия човек, в когото съм се превърнала. Нямам представа защо е станала такава. Доста е… ами… трудно е.

И двете мълчим. Аз не вдигам очи от бюрото, дишам тежко и роня кифлата на малки парченца. Не смея да вдигна поглед, да не би Фи да каже нещо саркастично, както става всеки път напоследък, или да ми се присмее, защото отново ще избухна в сълзи.

— Лекси, съжалявам.

Когато заговаря, гласът й е толкова тих, че едва го чувам.

— Аз… нямах представа. Просто ти… външно си съвсем същата…

— Знам. — Усмихвам й се тъжно. — Приличам на кукла Барби, само че брюнетка. — Кичур кестенява коса се измъква от кока, но аз не го прибирам. — Когато се видях в огледалото в болницата, за малко да получа удар. Просто нямах представа коя съм.

— Виж… — Тя хапе устната си и навива на пръст кичур коса. — Много се извинявам. Извинявай за кифличките, за листчетата и за… за всичко. Защо не обядваш днес с нас? — Фи пристъпва към бюрото, обзета от неочакван ентусиазъм. — Хайде да пробваме отново.

— С удоволствие. — Усмихвам се с благодарност. — Само че днес не мога. Имам среща със Скапаняка Дейв. Ще обядвам с него.

— Със Скапаняка Дейв ли? — Тя ми се струва толкова шокирана, че аз избухвам в смях. — От къде на къде? Лекси, да не би да си решила да…

— Не! Не, разбира се! Просто се опитвам да разбера какво се е случило през изминалите три години. — Колебая се, защото осъзнавам, че Фи по всяка вероятност знае отговорите на всичките ми въпроси. — Фи, ти знаеш ли как скъсах със Скапаняка Дейв?

— Нямам никаква представа — свива рамене тя. — Така и не ни разказа как сте скъсали. Ти просто ни изключи от живота си. Дори мен. Като че ли… единственото, което те интересуваше, беше кариерата ти. Затова накрая престанахме да те търсим.

Долавям обидата в гласа й.

— Съжалявам, Фи — отвръщам засрамено. — Не съм искала да ви прогоня. Поне така си мисля… — Това е наистина невероятно. Излиза, че се извинявам за нещо, което дори не помня. Все едно че съм върколак.

— Не се притеснявай. Ти не беше на себе си. Ти си беше ти, но… всъщност не беше ти… — Фи млъква. Струва ми се доста объркана.

— Трябва да вървя. — Поглеждам часовника и се изправям. — Може пък Скапаняка Дейв да ми каже какво е станало.

— Лекси — продължава притеснено Фи. — Не си видяла едно. — Тя се протяга към полата ми. Извивам се и дръпвам поредното листче. На него пише: „Саймън Джонсън, веднага ще ти пусна“.

— Няма да стане — заявявам аз и смачквам листчето.

— Няма ли? — хили се Фи. — Аз пък ще го направя.

— Да бе! — Не се сдържам и избухвам в кикот, когато забелязвам изражението й.

— Обзалагам се, че все още става.

— Той е дъртофел! Сигурно не може и да го вдигне… — Срещам погледа й и двете избухваме в неудържим смях, също както едно време. Пускам сакото и присядам на облегалката на канапето, притиснала ръка към корема и не мога да спра. Май не съм се смяла така нито веднъж след катастрофата. Имам чувството, че цялото напрежение излиза, че смехът ме пречиства.

— Господи, нямаш представа колко ми липсваше — заявява Фи, все още превита.

— И ти ми липсваше. — Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да си събера мислите. — Фи, много съжалявам за онова, което… каквото и да е било, каквото и да съм направила…

— Я не ставай тъпа — срязва ме остро Фи и ми подава сакото. — Върви да се видиш със Скапаняка Дейв.

 

 

Оказва се, че Скапаняка Дейв добре се е справил в живота. Ама наистина добре. Сега вече е старши мениджър по продажбите. Още щом слиза от асансьора, забелязвам, че е в изискан костюм на райе, с много по-дълга коса, отколкото едно време, и с фини очила. Скачам от мястото си във фоайето и възкликвам:

— Скапаняка Дейв! Виж се само!

Той веднага се мръщи и се оглежда крадешком.

— Вече никой не ми казва Скапаняка Дейв — сопва се тихо. — Казвам се Дейвид, разбра ли?

— Разбира се. Извинявай… ъъъ… Дейвид. Не си ли вече Буч? — Просто не се сдържах, а той ми отправя отровен поглед.

Закръгленото шкембе също го няма, забелязвам аз, когато се навежда, за да каже нещо на рецепционистката. Сигурно тренира усилено напоследък, за разлика от преди, когато правеше по пет лицеви опори, след което се награждаваше с бутилка бира и сядаше да гледа футбол.

Като си припомням какво е било, просто не мога да повярвам, че съм го търпяла. Мръсни боксерки се търкаляха из целия му апартамент. Непрекъснато пускаше груби шеги по адрес на жените. Гонеше го параноя, че се опитвам да го впримча, за да се омъжа за него, да му родя три деца и по цял ден да му дудна недоволно.

Тъпак, щеше да извади късмет с мен.

— Изглеждаш добре, Лекси. — Обръща гръб на рецепцията и ме оглежда от горе до долу. — Отдавна не сме се виждали. Гледах те, разбира се, по телевизията. В „Амбиция“. Едно време и аз щях да се навия да участвам в такова риалити. — Той ме поглежда със съжаление. — Само че надскочих тези мераци. Сега вече съм в бързата лента. Тръгваме ли?

Много се извинявам, но просто не мога да приема Скапаняка Дейв в ролята на „Дейвид“, бизнесмен от бързата лента. Излизаме от сградата и се отправяме към заведение, което Скапаняка Дейв нарича „нелоша квартална кръчма“. Той изобщо не престава да говори по телефона, обсъжда на висок глас разни „сделки“ и почти на всяка дума ме поглежда.

— Иха — възкликвам аз, когато най-сетне приключва. — Личи, че си станал шеф.

— Дадоха ми „Форд фокус“. — Той небрежно подръпва ръкави, за да видя копчетата за ръкавели. — Ползвам служебна кредитна карта „Амекс“. През зимата ходя на ски в базата на компанията.

— Браво! — Вече сме пред ресторанта, който се оказва приятно италианско заведение. Сядаме, аз подпирам лакти на масата и отпускам брадичка в ръце. Скапаняка Дейв ми се струва малко напрегнат, докато подмята ламинираното меню и непрекъснато поглежда телефона.

— Дейвид — започвам аз. — Нямам представа дали си получил съобщението ми. — Обясних защо искам да се видим.

— Секретарката ми каза, че си искала да поговорим за едно време — отвръща предпазливо той.

— Да. Работата е там, че претърпях катастрофа. Сега се опитвам да събера парчетата и да разбера какво се е случило, да поговорим за раздялата ни…

Скапаняка Дейв въздиша.

— Миличка, мислиш ли, че е разумно да ровим в миналото? И двамата казахме, каквото имахме да казваме още навремето…

— Какво по-точно?

— Нали знаеш… — Той се оглежда и подвиква на сервитьор, който минава наблизо: — Тук има ли кой да ни обслужи? Вино предлагате ли? Я една бутилка домашно червено, ако обичате.

— Но аз не помня. Нямам представа какво се е случило! — Навеждам се напред и се опитвам да привлека вниманието му. — Страдам от амнезия. Секретарката ти не ти ли предаде? Не помня нищо.

Скапаняка Дейв много бавно се обръща към мен и ме зяпва така, сякаш очаква да се разсмея на собствената си шега.

— Ти си с амнезия?

— Да! Бях в болница.

— Мама му стара! — Той клати глава, докато сервитьорът налива и го чака да опита. — Значи не помниш нищо.

— Нищичко от последните три години. Искам да разбера защо сме се разделили. Да не би да се е случило нещо… или просто връзката ни се е разпаднала… кажи?

Скапаняка Дейв не отговаря веднага. Наблюдава ме през очилата.

— Има ли нещо, което да помниш?

— Последният ми спомен е от вечерта преди погребение на татко. Бях в един клуб и ти бях бясна, защото не дойде… след това паднах по едни стълби, валеше… това е, друго не помня.

— Така, така — кима умислен той. — Помня онази вечер. Всъщност… тъкмо заради това се разделихме.

— Защо? — питам недоумяващо.

— Защото не дойдох. Ти ме заряза. Финито. — Той отпи глътка вино и въздиша облекчен.

— Наистина ли? Аз съм те зарязала?

— На следващата сутрин. Било ти писнало, така че всичко приключи. Разделихме се.

Мръщя се, докато се опитвам да си представя сцената.

— Много ли се карахме?

— Не бих казал — отвръща Скапаняка Дейв след кратко колебание. — Беше по-скоро разговор между зрели хора. И двамата бяхме на мнение, че е дошло време да сложим край. Ти каза, че може би правиш най-голямата грешка в живота си, но не можеш да овладееш ревността си и желанието си да ме контролираш.

— Така ли? — питам, напълно неспособна да повярвам.

— Точно така. Предложих ти да дойда на погребението на баща ти, за подкрепа, но ти отказа, защото не можеше да ме търпиш. — Той отпива нова глътка. — Не съм се обидил. Отвърнах: „Лекси, винаги ще държа на теб. Твоите желания са закон за мен“. Подарих ти роза и се целунахме за последно. След това си тръгнах. Беше красива сцена.

Оставям чашата и го поглеждам. Погледът му е открит и втренчен, също както в случаите, когато се опитва да преметне някой клиент и да го накара да приеме допълнителната застраховка.

— Това било значи — кимам аз.

— Дума по дума. — Той вдига менюто. — Какво ще кажеш да си разделим едно чесново хлебче?

Аз ли си въобразявам, или той изведнъж се развесели, когато разбра, че имам амнезия?

— Скапаняко Дейв… това ли се случи наистина? — Отправям му най-страшния си пронизващ поглед.

— Разбира се — отвръща той и се прави на засегнат. — И престани да ме наричаш Скапаняко Дейв.

— Извинявай. — Въздъхвам и започвам да разопаковам гризина. Може пък да ми казва истината. Ако не е точно истината, то със сигурност става въпрос за неговата версия за събитието. Може наистина да съм го зарязала. Спомням си, че наистина ми беше накипяло.

— Нещо друго случи ли се? — Счупвам гризината на две и отхапвам. — Нещо друго помниш ли? Например как така изведнъж съм станала толкова амбициозна и съм тръгнала да гоня кариера? Защо съм се откъснала от приятелките си? Какво е станало?

— Знам ли? — Скапаняка Дейв разглежда специалитетите. — Какво ще кажеш да си поръчаме лазаня за двама?

— Наистина съм много объркана — потривам чело. — Все едно че някой ми е връчил карта и ми е оставил стрелки, които посочват „Ти си тук“. Искам да разбера как съм стигнала тук.

Най-сетне Скапаняка Дейв вдига поглед от специалитетите.

— Трябва ти сателитна навигация — заявява той с такъв глас, сякаш е Далай Лама, който дава напътствия на простолюдието от върха на някоя планина.

— Точно така! Именно?! — Накланям се доволна напред. — Чувствам се напълно изгубена. Ако успея да проследя пътеката, по която съм стигнала дотук, ако успея по някакъв начин да се върна назад…

Скапаняка Дейв кима мъдро.

— Да сключим сделка.

— Каква сделка? — недоумявам.

— Сделка за сателитната навигация. — Той потрива носа си. — В момента предлагаме страхотно намаление.

В този момент имам чувството, че ще избухна от яд и безсилие.

— Изобщо не ми трябва сателитна навигация — повишавам глас. — Това е метафора! Ме-та-фо-ра!

— Добре де, добре, разбрах — кима Скапаняка Дейв, сбръчкал чело, сякаш се опитва да проумее думите ми и мисли усилено над тях. — Това някаква вградена система ли е?

Направо невероятно! Наистина ли съм излизала с този нещастник?

— Точно така — отвръщам най-сетне. — На „Хонда“. Хайде да си поръчаме чеснов хляб.

 

 

Прибирам се вкъщи с намерението да разпитам Ерик какво знае за скъсването ми със Скапаняка Дейв. Не може да не сме обсъждали старите си връзки. Щом влизам в апартамента, усещам, че моментът изобщо не е подходящ. Той крачи нервно, говори по телефона и по всичко личи, че е подложен на стрес.

— Хайде, Лекси! — покрива телефона с ръка. — Ще закъснеем.

— За какво?

— Как за какво? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм го попитала какво е гравитация. — За представянето!

По дяволите! Днес е партито по случай представянето на „Блу 42“. Как можах да забравя!

— Разбира се — отвръщам аз. — Отивам да се приготвя.

— Не трябва ли да си вдигнеш косата? — поглежда ме неодобрително той. — Така е прекалено непрофесионално.

— А, да, разбира се.

Напълно объркана, аз обличам черен копринен костюм, обувам най-високите си черни лачени обувки и прибирам косата си на кок. Слагам диаманти и се оглеждам.

Господи! Приличам на бабичка. Тъпа работа. Трябва ми… нещо по-различно. Вече нямам ли брошки? Нямам ли копринени цветя, шалове, лъскави щипки за коса? Нямам ли нищо цветно, което да освежи тоалета? Ровя трескаво из чекмеджетата, но не успявам да открия нищо, освен сатенена бежова лента за коса. Браво. Това показва какъв ми е бил стилът.

— Готова ли си? — Ерик нахлува в стаята. — Изглеждаш супер. Тръгвай.

Мили боже! Никога досега не съм го виждала толкова напрегнат. Докато пътуваме, той не спира да говори по телефона, а когато най-сетне приключва, барабани с пръсти и гледа разсеяно навън.

— Сигурна съм, че ще мине чудесно — опитвам се да го окуража.

— Трябва — заявява той. — Това представяне ще донесе големите пари. Ултрабогатите ще са там, пресата. Целият град трябва да заговори за „Блу 42“.

Едва влизаме на оградения паркинг и аз ахвам. Пред входа горят факли. Нощното небе е озарено от лазерни светлини. За гостите е постлан червен килим, а фотографите дебнат отвън. Все едно че сме на филмова премиера.

— Ерик, наистина е невероятно. — Стискам ръката му. — Ще бъде невероятен триумф.

— Да се надяваме. — За пръв път Ерик ми отправя бърза напрегната усмивка. Шофьорът ми отваря вратата и аз грабвам чантата.

— А, Лекси. — Ерик опипва джоба си. — Докато не съм забравил. Исках да ти дам това. — Той ми подава някакъв лист.

— Какво е това? — усмихвам се и отварям листа. След това усмивката ми угасва. Фактура. Най-отгоре е името на Ерик, но то е задраскано и е написано: „За сметка на Лекси Гардинър. Голям стъклен леопард, ръчна изработка — 1 бр. Сума — 3200 $“.

— Поръчах нов — обяснява Ерик. — Можеш да платиш, когато ти е удобно. Става и с чек, но и банков превод е добре…

Той дава фактурата на мен?

— Искаш да подменя леопарда ли? — Усмихвам се насила, с надеждата той да каже, че се шегува. — С мои пари ли?

— Нали ти го счупи? — Ерик е крайно изненадан. — Проблем ли има?

— Не! Всичко е… наред. — Преглъщам. — Ще ти напиша чек. Веднага щом се върнем вкъщи.

— Не бързай — усмихва се Ерик и кима към шофьора, който продължава да държи вратата отворена. — Да вървим.

Добре съм, повтарям си аз. Съвсем справедливо е аз да платя. Очевидно така стоят нещата в брака ни.

Само че нещата в един брак не бива да са така.

Престани! Всичко е наред. Всичко е както трябва.

Натъпквам листа в чантата, усмихвам се на шофьора, слизам и тръгвам след Ерик по червения килим.