Иван Радоев
Садал и Орфей (9) (Опитите на Садал)

9

 

САДАЛ. Орфей обичал с неземна сила своята красива и любима жена нимфата Евредика. Един ден подземният цар Хадес видял Евредика, влюбил се в нея и изпратил една змия, която клъвнала Евредика по крака. Така Евредика попаднала в подземното му царство. Обезумелият Орфей потънал в скръб. Дълго молил подземния лодкар Харон да го отведе при Хадес. Смилил се Харон над нещастния Орфей и го завел при подземния цар. „Добре, рекъл Хадес, ще ти върна Евредика, но при едно условие. Ти ще я изведеш от моето царство, без да се обръщаш да я видиш, преди да сте стъпили на горния свят.“ Тръгнал Орфей. Пред него вървял Хермес, за да му сочи пътя, а след него — Евредика. Дълго време се лутали в мрака, а Орфей все нямал търпение — след него ли е любимата Евредика? Ето че просветнал отворът към горния свят. Още няколко крачки, и Орфей ще прегърне Евредика. Ами ако тя не е след него? Той не чувал стъпките й. Не се стърпял Орфей и преди да стъпи на горния свят, обърнал се назад. Погледът му зърнал сянката на Евредика, но още преди да я види, тя потънала в облак от мрак. Четири години оплаквал Орфей своята любима жена… Когато запеел, птиците млъквали, сърните спирали своя бяг, а гората преставала да шумоли… Един ден върху него се втурнали ревнивите вакханки, на които той не обръщал никакво внимание, и го разкъсали на парчета. Това е историята на великия певец Орфей… Нека той стои вечно тук, за да напомня на траките, че песента е дар за тях от боговете, че тя ги прави равни помежду им, равни на боговете. Слава на великия Орфей! Слава на Тракия!

ОРФЕЙ. Свини! Пияни, пеещи свини!

КАЗАНДЖИЯТА. Чужденецо, не се перчи, а седни да пиеш вино. Аз плащам.

ГРЪНЧАРЯТ. Слушай, чужденецо…

ОРФЕЙ. Чужденецо?! Слушай ти, пиян казанджийо, вгледай се добре в мене! Толкова ли си пиян?

НОЖАРЯТ. Тоя сигурно е кожар. Хайде да му съблечем кожата!

ОРФЕЙ. Вие наистина ли не ме познавате, или сте толкова пияни, че и себе си не познавате? Аз съм Орфей — бъчварят Орфей.

ГРЪНЧАРЯТ. Орфей ли? (Сочи паметника.) Ето го Орфей, понеже се обърнал да види жена си.

ОРФЕЙ. Дай ми китарата.

КАЗАНДЖИЯТА. Защо да ти я давам?

ОРФЕЙ. За да ти докажа, че наистина съм Орфей!

КАЗАНДЖИЯТА. Значи, който има китара, той е Орфей! Тогава и аз съм Орфей!

КОЖАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГРЪНЧАРЯТ. И аз съм Орфей!

ГЛАСОВЕ. И аз съм Орфей!

ОРФЕЙ. (Вика.) Ксантипо!

КСАНТИПА. Кой хвърли чашата?

ГРЪНЧАРЯТ. Този тук чужденец. Или е пиян, или е луд.

ОРФЕЙ. (Приближава към Ксантипа.) Ксантипо! Ти кажи, не бой се, не съм луд… Изменил ли съм се много? Гласа ми поне не познаваш ли?… Аз съм Орфей, ти ме познаваш, нали?

КСАНТИПА. Сигурно, чужденецо… Би трябвало да те познавам, щом си Орфей. Само че аз много остарях и очите ми не виждат добре. Петнайсет години минаха, откак видях Орфей за последен път.

ОРФЕЙ. Не си ли спомняш онзи ден, когато дойдох за Евредика?

КСАНТИПА. Времената се менят, виното се мени и хората се менят, чужденецо!

ОРФЕЙ. Защо вие всички ме наричате „чужденецо“? Аз съм Орфей! Дайте ми китарата! (Спуска се към Дърваря и дърпа китарата му.) Дайте ми китара!

КАЗАНДЖИЯТА. (Хваща ръцете на Орфей.) Умири се, чужденецо!

ОРФЕЙ. Пуснете ме, ще ви избия! Всички ще ви избия като кучета!

КСАНТИПА. Орфей никога не правеше скандали при мене. Напротив, той усмиряваше другите. По това се познаваше, че Орфей е в кръчмата… Пуснете го!

Иди си, чужденецо. Иди си в мир! Ние сме мирни хора. Пощади и старата Ксантипа, която не те познава поради слабостта на очите си… А колкото до гласа — у човека има много гласове. Знаеш ли кога и кой глас говори?

ОРФЕЙ. Не бой се! Няма да те ударя. Мислиш, че ще взема камък да те цапардосам по великата дървена глава и тя да се търкулне в нозете ми? Бъди спокоен, ще има кой да направи това. Някой ден ще дойде Мегабаз и ще поиска да се изпикае на площада в чест на своята победа. „Махнете това дървено нищо, защото ми пречи!“ — ще извика той на своите перси. И тогава ти ще се проснеш по очи в локвата на победителя. Нищо чудно дори да се опиташ да запееш: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ А от песента ще излязат само солени мехури. Защо ли? Защото, когато победителят пикае, на победения му се струва, че върху него се излива морето. Какво остава за победения? Той трябва да се научи да диша под водата… Ти мислиш, че аз говоря на тебе, дървено нищо? Аз говоря на себе си, защото „ти“ — това съм „аз“. Ти също си роб. Ти си роб, окован завинаги, осъден да не напусне никога този площад, за да могат живите да идват тук, да те гледат и да се радват, че те поне се движат. Аз също мога да застана до тебе, да поставя ръката си ето така и да стоя неподвижен, но не искам, защото ще ме вземат за луд, а те и без това са ме взели… А ти, дървено достойнство, ще имаш ли куража да кажеш: „Не се смейте, това е истинският Орфей.“ Няма да посмееш, защото могат и тебе да те сметнат за луд. А едно лудо достойнство ще погуби твоето дребно достойнство. А без достойнство накъде? Ето защо ти никога няма да посмееш да извикаш: „Не се смейте, това е истинският Орфей!“… Хайде, дървено достойнство, настъпи с достойния си крак очите ми! Или се боиш да се не подхлъзнеш и да разбиеш тук, на площада, дървения си задник?

ТАМИРИД. (Скрит в тъмното зад паметника.) От кого да се боя?

ОРФЕЙ. Кой си ти?

ТАМИРИД. Аз съм Тамирид.

ОРФЕЙ. (Вглежда се в него.) Тамирид! Учителю!

ТАМИРИД. Учителю? Напротив, аз съм твой ученик и дойдох да се поуча от дървената ти слава.

ОРФЕЙ. Тамирид, учителю, ти ме позна, нали? Да вървим! Ти можеш да докажеш, че аз съм Орфей, самият Орфей, истинският Орфей!

ТАМИРИД. Къде ще вървим? Ти не можеш да мръднеш оттук. А аз съм твърде стар, за да понеса на плещите си това тежко дърво.

ОРФЕЙ. Стремежът към славата е човешки.

ТАМИРИД. Тогава ти няма защо да си недоволен. Ти имаш и двете неща — ти си жив и едновременно с това имаш своята дървена слава. Това не е имал още никой от траките.

ОРФЕЙ. Плюя аз на траките! Някога аз пеех за тяхната мъка, разбират ли те сега моята мъка?

ТАМИРИД. Мъка! Каква отвратителна дума. Това не е дума, а жаба. Стига си се перчил с нея.

ОРФЕЙ. Аз не се перча. Как може тялото да се перчи със своята болест?

ТАМИРИД. Духът на слабия винаги се перчи със своята болест, наречена мъка. Разбирате ли вие моята мъка — пита проститутката и продължава своята работа. Само че на мене не ми минават тия.

ОРФЕЙ. Ти трябва да ме разбереш. Ти си длъжен!

ТАМИРИД. Длъжен? Аз? Пипни, има ли нещо тук? Има ли? Това, дето удря, е една стара змия, която се вие и блъска, хапейки опашката си. Двайсет години продължава това. Двайсет години!… Една, две, три, четири, пет, шест, седем…

ОРФЕЙ. Старче, спри!

ТАМИРИД. Да спра? Аз? Ти си ме забравил. Аз съм Тамирид, наречен по-късно от себе си Непрощаващия. Никому не прощавам и няма да простя. Дори на себе си не прощавам. Оставил съм тази змия тук и всяка нощ я насъсквам като куче: „Дръж! Яж! Ръфай!“

ОРФЕЙ. Не ти вярвам, учителю!

ТАМИРИД. Не ми вярваш ли? Че какво от това? Да не мислиш, че аз си вярвам? Твърде рано разбрах, че съм осъден от боговете да загубя вяра в себе си. Да, ученико, защото аз бях пръв, преди мене нямаше никой. Траките още не умееха да си служат със звуковете. Около мене беше тъмнина. Аз се лутах в тъмнината и не знам по силата на какво, може би по божие наказание, започнах да събирам звуковете от листата, от корените на дърветата, от копитата на сърните, от воя на чакалите. Още никой не знаеше, че сухожилието, опънато върху кухо дърво, може да плаче или да се смее. Щеше ли да знаеш ти това, ако мене ме нямаше? И ти като всички нямаше да знаеш кой е Тамирид, защото моят живот беше блъскане в тъмнината, където се вижда само нищото, смесено с тази тъмнина. Пипнешком аз събирах прашинка по прашинка от това нищо, залепвах нищо до нищо и така бавно, незабелязано се получаваше първата песен. Тя беше несъвършена, защото нямаше с какво да я сравня, да видя недостатъка й. Моят живот беше едно мъчение, защото нямах образец или, по-точно, моят образец беше нищото. И така, аз бях осъден от боговете заради дързостта на волята си. „Как може да се прави нещо от нищото?“ — казвали са си тези безсмъртни тулупи, наливайки от единия си край медовина, за да поръсят с другия си край земята на жадните орачи… Всичко, което събрах парче по парче, ден по ден, аз предадох на тебе. Ти имаше веселата, божествена дарба на съвършения. Всичко онова, което у мене беше хаос, ти подреди изкусно, просто, ясно и леко. И сега стоиш пред мене целият от дърво за слава на Тракия, но не и за слава на злото, старче Тамирид Непрощаващия. Нищо не съм искал от тебе. Не съм дори и мечтал да дойдеш и да ми кажеш: „Благодаря ти, учителю.“ Макар че ти сега имаш тази слава, аз не ти завиждам. От самолюбие ти дори и сега не забелязваш хитростта на тоя пияница дърводелец: „От тази протегната ръка и от тази уста вече никога няма да излезе песен“ — искал е да каже той… „Това е вик за помощ“ — искал е да каже той… „Тамирид, ти можеш да докажеш“ — искал е да каже той. Но Тамирид не иска да доказва, тъй като и ти сега не искаш да докажеш никому кой е сложил в сладката медовина на песента отровата на мъката. Аз я сложих, защото това е необходимо. Хайде, иди! Можеш ли сега ти да кажеш: „Ето това е Тамирид, първият мой учител?“

ОРФЕЙ. Мога, старче! Да вървим, аз ще докажа!

ТАМИРИД. Да, но аз не искам да се доказвам чрез тебе! Затова, дървена славо, изгледай за последен път задника на злото старче Тамирид Непрощаващия!

ЕВРЕДИКА. Орфей!

ОРФЕЙ. Евредика, ти ме позна, нали?

ЕВРЕДИКА. Жените познават мъжете по-добре, отколкото сами те се познават.

ОРФЕЙ. Защо Садал ме наказа с мълчание? Защо ме мразеше той толкова много?

ЕВРЕДИКА. Садал не те мрази. Виж, не прилича ли този малко и на него? Виж, това е ръката на Садал!

ОРФЕЙ. Аз мразя тая ръка. Аз бих я отсякъл заради тебе!

ЕВРЕДИКА. Защо заради мене? Ние сме стари добри приятели! Аз имам добър съпруг. Дъщеря ми Симала е на 16 години. Аз поверих възпитанието на дъщеря си на Йо, защото проститутката най-добре познава падението на жената.

ОРФЕЙ. Ти ме позна, Евредика… Можеш ли да докажеш това на другите?

ЕВРЕДИКА. Аз съм жена, Орфей, боя се.

ОРФЕЙ. Боиш се? Нима се срамуваш от мене? Ти беше почти моя жена.

ЕВРЕДИКА. Ние се разделихме отдавна. Ти поведе войниците на Садал срещу моя дом на Ойскос. Аз също съм трибалка.

ОРФЕЙ. Ще ми простиш ли, Евредика?

ЕВРЕДИКА. При едно условие. Ако престанеш да твърдиш навсякъде, че ти си Орфей, и дойдеш в моя дом като роб.

ОРФЕЙ. Садал ли те праща при мене? Орфей — роб? Ето венеца на славата! И това значи — аз да наливам чашата на Антиб, на този…

ЕВРЕДИКА. Замълчи! Ти трябва да дойдеш!

ОРФЕЙ. Защо?

ЕВРЕДИКА. Заради живота си. Сега всеки парадинаст може да те убие. Нали тебе те няма?

ОРФЕЙ. Значи, и ти като Садал, и ти заради моята сигурност. И ти за мое добро. Вашата доброта вече ме уби.

ЕВРЕДИКА. А ако аз поискам да дойдеш заради мене?

ОРФЕЙ. Обърнал се за миг, зърнал я в тъмнината и преди да осъзнае какво е направил, Евредика потънала в облак от мрак…

СИМАЛА. Мамо, защо водата тече винаги надолу?

ЕВРЕДИКА. Ти знаеш това, Симала, ти не си дете!

СИМАЛА. Напротив, дете съм! (Хвърля внезапно топката към Орфей, който я улавя.) Хвърли ми я сега ти!

А защо топката винаги отива нагоре, преди да падне на земята? Дръж! (Хвърля топката на Орфей.)

ОРФЕЙ. Винаги е така, дете! Когато някой изхвърли някого много нависоко, той винаги пада ниско. (Връща топката.)

СИМАЛА. Ти си хитър старец.

ЕВРЕДИКА. Симала, той не е старец. Той е един добър беден човек.

СИМАЛА. Щом е добър и беден, защо не го вземем у нас да помага на Ксантипа в кухнята?… Искаш ли да дойдеш? През свободното бреме ще си играем с това кожено кълбо. Дръж! (Хвърля топката към Орфей.) Ако не заради мене, заради мама кажи, че искаш. Тя също ще те обича. Кажи, че искаш!

ЙО. Кажи, че искаш, добри човече! Ако не можеш да направиш нещо добро за всички, направи го поне за един човек. Кажи, че искаш!

ОРФЕЙ. Ето… аз казвам, че искам.

СИМАЛА. Благодаря ти, бедни човече, че се съгласяваш с добро, защото иначе могат да те накарат насила. Хайде! Дай си ръката и да вървим!

А ти знаеш ли защо Орфей е бил разкъсан от вакханките?

ОРФЕЙ. Не знам, не знам…

СИМАЛА. Защото е бил горд и не им обърнал внимание.

ОРФЕЙ. Така ли?

СИМАЛА. Да вървим, бедни човече, ще ти разкажа всичко за Орфей!

ОРФЕЙ. Да вървим!