Фьодор Достоевски
Идиот (44)

VI

Новината, която Варвара Ардалионовна съобщи на брат си, беше съвсем точна: вечерта щеше да има гости във вилата на Епанчини и очакваха да видят между тях Белоконская; гостите бяха поканени за него ден вечерта; все пак тя бе казала това малко по-сърдито, отколкото беше необходимо. Наистина решението да се поканят гости беше взето набързо и дори с едно съвсем излишно вълнение, и то тъкмо защото в това семейство „нищо не ставаше така, както другаде“. Всичко се обясняваше с нетърпеливостта на Лисавета Прокофиевна, която „не желаеше повече да стои в неизвестност“, и с горещите трепети на двете родителски сърца за щастието на любимата им дъщеря. Освен това Белоконская наистина щеше скоро да си замине; а тъй като нейната протекция действително имаше голяма тежест в обществото и тъй като се надяваха, че тя ще се отнесе благосклонно към княза, родителите й разчитаха, че „обществото“ ще приеме годеника на Аглая направо от ръцете на всесилната „старица“, така че и да имаше нещо необичайно в тази женитба, под такава протекция то няма да бие толкова на очи. Цялата работа беше там, че родителите не бяха способни да разрешат сами въпроса: „Има ли нещо необичайно в тази женитба и до каква степен? Или всичко е напълно естествено?“ Приятелското и откровено мнение на авторитетни и компетентни хора щеше да бъде от полза тъкмо в сегашния момент, когато поради държането на Аглая още нищо не беше решено окончателно. Във всеки случай рано или късно князът трябваше да бъде въведен в обществото, за което той нямаше никаква представа. С една дума, те имаха намерение да го „покажат“. Все пак вечерта се проектираше простичко; поканени бяха само „приятели на къщата“ в най-ограничен брой. Освен Белоконская очакваха една дама, жена на важен господин и сановник. От младите хора разчитаха едва ли не само на Евгений Павлович, който трябваше да придружава Белоконская.

Князът бе научил още преди три дни, че ще дойде Белоконская, но за поканените гости узна чак в самия ден. Естествено той забеляза угрижения вид на членовете на семейството и дори от някои смътни намеци и неспокойни разговори с него разбра, че се боят за впечатлението, което той може да направи. Но у Епанчини, у всички без изключение, се беше създало мнението, че поради своята простота той съвсем не е способен сам да се досети колко много се тревожат те за него. Затова всички го гледаха с чувство на тревога. Той не отдаваше впрочем никакво значение на предстоящото събитие; съвсем за друго беше загрижен: всеки момент Аглая ставаше все по-капризна и по-мрачна — това го убиваше. Когато научи, че чакат и Евгений Павлович, той се зарадва много и каза, че отдавна желаел да го види. Неизвестно защо тези думи не се харесаха никому; Аглая излезе ядосана от стаята и едва късно вечерта, минаваше единадесет, когато князът си вече отиваше, тя издебна един момент да му каже на изпращане няколко думи насаме.

— Бих искала да не идвате утре у нас целия ден, а да дойдете чак вечерта, когато ще се съберат вече всички тези… гости. Нали знаете, че ще имаме гости?

Тя каза тези думи нетърпеливо и подсилено сурово; за пръв път говореше за тази „вечер“. И за нея също мисълта за гостите беше почти непоносима; всички го бяха забелязали. Може би й се искаше ужасно да се скара по тоя повод с родителите си, но я въздържа чувството за гордост и свенливост. А князът веднага разбра, че и тя се бои за него (но не иска да го признае) и изведнъж сам се изплаши.

— Да, поканен съм — отговори той.

Тя явно се стесняваше да продължи.

— Може ли да се говори с вас сериозно? Поне веднъж в живота ви? — изведнъж се разсърди тя много, без да знае защо и без да може да се владее.

— Може, аз ви слушам; много се радвам — смотолеви князът.

Аглая помълча около минута и започна с нескривано отвращение:

— Не исках да споря с тях по този въпрос; има случаи, когато не можеш да ги убедиш. Винаги са ме отвращавали някои правила за държане в обществото, на които понякога maman се подчинява. Не говоря за татко, от него няма какво да се иска. Maman, разбира се, е благородна жена; опитайте се да й предложите нещо безчестно и ще видите. А пък пред тази… смет — се прекланя! Не говоря за Белоконская; лоша старица и с лош характер, но умна и знае да ги държи всичките в ръцете си — поне за това я бива. О, каква низост! И това е смешно: ние винаги сме били хора от средна ръка, от най-средната, каквато може да има — какво ще се пъхаме в това висше общество? И сестрите ми ги избива натам; княз Шч. им обърка главата на всичките. Защо вие се радвате, че ще дойде и Евгений Павлич?

— Слушайте, Аглая — каза князът, — струва ми се, че вие много се страхувате да не загазя утре… в това общество?

— Да се страхувам? За вас? — изчерви се цялата Аглая. — Защо да се страхувам за вас, ако ще би… ако ще би и съвсем да се посрамите? Какво ме интересува? И как можете да употребявате такива думи? Какво значи „да загазя“? Това е лоша, просташка дума.

— Това е… ученическа дума.

— Е да, ученическа дума! Лоша дума! Вие имате май намерение да говорите утре все такива думи. Потърсете у дома си в речника още такива думи: ей, че успех ще имате! Жалко, че вие знаете, струва ми се, да се представите добре; къде сте научили това? Ще можете ли също да вземете и изпиете прилично една чаша чай, когато погледите на всички ще бъдат насочени нарочно към вас?

— Смятам, че ще мога.

— Жалко; иначе бих се посмяла. Строшете поне китайската ваза, която е в гостната! Тя струва скъпо: моля ви се, строшете я; тя е подарък, мама ще си загуби ума и ще се разплаче пред всички — толкова държи за нея. Направете някое от тези движения, които винаги правите — ударете я и я счупете. Седнете нарочно близо до нея.

— Напротив, ще гледам да седна колкото се може по-далече: благодаря ви, че ме предупреждавате.

— Ще рече, предварително се боите от вашите жестикулации. Аз се обзалагам, че вие ще изберете някоя „тема“, ще заприказвате за нещо сериозно, научно, възвишено. Как всичко това ще бъде… прилично!

— Аз смятам, че то ще бъде глупаво… ако не е казано на място.

— Слушайте веднъж завинаги — не се стърпя най-после Аглая, — ако заприказвате за нещо подобно на смъртното наказание или за стопанското положение на Русия, или за това, че „красотата ще спаси света“, аз… разбира се, ще се забавлявам и ще се посмея много, но… предупреждавам ви отнапред да не ми се мяркате после пред очите! Слушайте: аз ви говоря сериозно! Този път вече ви говоря сериозно!

Наистина тя произнесе тази си заплаха със сериозен тон, дори в думите и в погледа й се долавяше нещо необичайно, което по-рано князът не бе забелязвал никога и което, разбира се, не приличаше вече на шега.

— Ето на, вие така направихте, че сега аз непременно „ще заприказвам“ и може би… ще счупя… дори и вазата. Преди малко не се боях от нищо, а сега се боя от всичко. Непременно ще загазя.

— В такъв случай мълчете. Седнете и мълчете.

— Ще бъде невъзможно; сигурен съм, че от страх ще заприказвам и от страх ще строша вазата. Ще се строполя може би на гладкия под или ще направя нещо подобно, защото с мене вече се е случвало това; пяла нощ ще го сънувам сега; защо ми говорихте за това!

Аглая го погледна мрачно.

— Знаете ли какво: по-добре съвсем да не идвам утре! Ще се пиша болен и свършено! — реши той най-после.

Аглая тропна с крак и дори побледня от гняв.

— Господи! Къде се е виждало такова нещо! Няма да дойде, когато нарочно за него и… о, Боже! Ей, че удоволствие да имаш работа с един такъв… неразумен човек като вас!

— Добре, ще дойда, ще дойда! — прекъсна я бързо князът. — И ви давам честна дума, че няма да кажа нито дума през цялата вечер. Така ще направя.

— И това ще бъде чудесно. Току-що казахте: „Ще се пиша болен“; къде намирате наистина подобни изрази? Отде това желание да ми говорите на такъв език? Да не би да искате да ме дразните?

— Извинете; и това са ученически думи; няма вече. Много добре разбирам, че вие… се боите за мене… (моля, не се сърдете!) и това ми прави голямо удоволствие. Няма да повярвате какъв страх изпитвам сега и — как ме радват вашите думи. Но кълна ви се, целият този страх е глупава и празна работа. Бога ми, Аглая! Ще остане само радостта. Страшно ми харесва, дето вие сте такова дете, такова хубаво и добро дете! О, Аглая, колко очарователна можете да бъдете!

Аглая, разбира се, беше на път да се разсърди, но изведнъж някакво чувство, на което тя самата не се надяваше, нахлу за един миг в душата й.

— А нали вие няма да ме укорите един ден… по-късно… за грубите думи, които ви казах преди малко? — попита внезапно тя.

— Хайде де, какво говорите! И защо пак се изчервихте? Ето пак гледате мрачно! Много мрачно почнахте да гледате понякога, Аглая, както не сте гледали никога по-рано. Аз знам отде иде това…

— Мълчете, мълчете!

— Не, по-добре да го кажа. Отдавна исках да ви го кажа; аз го казах вече, но… това не стига, защото вие не ми повярвахте. Все пак помежду ни има едно същество…

— Мълчете, мълчете, мълчете, мълчете! — прекъсна го живо Аглая, като го хвана здраво за ръката и го погледна едва ли не ужасена. В този момент я извикаха; зарадвана сякаш от това, тя го остави и отърча.

Князът беше през цялата нощ в треска. Чудно нещо, няколко нощи вече поред той беше в треска. Но този път, в състояние почти на бълнуване, му хрумна една мисъл: ами ако утре пред всички му дойде припадък? Нали бяха му идвали припадъци в будно състояние? Тази мисъл го вледеняваше; цялата нощ се виждаше в някакво небивало и невиждано общество, сред някакви странни хора. Най-важното беше, че той „заприказва“; знаеше, че не трябва да говори, но през цялото време говореше и за нещо убеждаваше слушателите си. Евгений Павлович и Иполит бяха също между гостите и си приказваха като най-добри приятели.

Минаваше осем часът, когато князът се събуди с главоболие, с объркани мисли, със странни впечатления. Кой знае защо, ужасно му се прииска да види Рогожин; да го види и да приказва дълго с него — за какво точно, сам не знаеше; после без никакъв повод реши да отиде у Иполит. Чувствуваше нещо толкова смътно в сърцето си, че приключенията, които му се случиха тази сутрин, макар и да му направиха силно впечатление, все пак не го завладяха напълно. Едно от тези приключения беше посещението на Лебедев.

Той дойде доста рано, малко след девет, и почти съвсем пиян. И въпреки че напоследък князът не беше много наблюдателен, хвърлило му се беше някак в очи, че откак генерал Иволгин не живееше у тях, ето вече три дни, Лебедев имаше много лош вид. Изведнъж почна да ходи някак извънредно мръсен и изцапан, връзката му стоеше накриво, а яката на жакета му бе изпокъсана. Той буйствуваше в къщата си и това се чуваше през дворчето; Вера идва веднъж разплакана и разправи някои неща. Щом дойде сега, той заприказва някак много особено, като се удряше в гърдите и се обвиняваше в нещо…

— Получих… получих възмездие за предателството и подлостта си… Получих плесница! — заключи най-после той трагично.

— Плесница! От кого?… И в такъв ранен час?

— В ранен час? — усмихна се саркастично Лебедев. — Времето не играе тук никаква роля… дори и за физическото възмездие… аз получих морална… морална плесница, а не физическа!

Изведнъж той седна без много церемонии и почна да разказва. Разказът му беше много несвързан; князът се намръщи и помери да излезе, но изведнъж няколко думи го смаяха. Той се вдърви от учудване… Странни неща разправяше господин Лебедев.

Отначало говореше, изглежда, за някакво писмо, във връзка с което произнесе името на Аглая Ивановна. След това Лебедев почна да обвинява разпалено самия княз; личеше, че е обиден от него. Според думите му князът го зачел отначало с доверието си относно връзките си с една известна „персона“ (Настасия Филиповна); след това скъсал напълно с него и го изпъдил позорно, и то дори по такъв обиден начин, че последния път уж грубо отклонил „невинния въпрос за скорошни промени в къщи“. С пиянски сълзи Лебедев призна, че „след тази обида аз вече никак не можех да се помиря, толкоз повече, че знаех много неща… твърде много… и от Рогожин, и от Настасия Филиповна, и от приятелката на Настасия Филиповна, и от Варвара Ардалионовна… от нея самата… и от… и от самата дори Аглая Ивановна, можете ли да си представите, чрез посредничеството на Вера, чрез моята любима дъщеря Вера, единствената ми дъщеря… да… впрочем тя не е единствена, защото имам три. А кой пишеше на Лисавета Прокофиевна, за да я осведомява, и то под най-дълбок секрет, хе-хе! Кой й донасяше за всички връзки и… за движенията на персоната Настасия Филиповна, хе-хе-хе! Позволете да ви попитам кой, кой беше този анонимен кореспондент?“

— Нима вие? — извика князът.

— Именно — с достойнство отговори пияницата, — и днес дори, в осем и половина, само преди половин час… не, преди три четвърти, аз съобщих на тази много благородна майка, че имам да й разправям за едно значително… приключение. Съобщих й с една бележка, пратена по слугинята, през задния вход. Тя я получила.

— Вие сте видели преди малко Лисавета Прокофиевна? — попита князът, като едва вярваше на ушите си.

— Видях я преди малко и получих плесница… морална. Върна ми писмото, хвърли ми го дори неразтворено… а мене с ритници ме изгони… впрочем само морално, а не физически… впрочем малко оставаше да бъде физически!

— Какво е това писмо, което ви е хвърлила, без да го отвори?

— Но нима… хе-хе-хе! Нима още не съм ви казал! А аз мислех, че вече съм ви казал… Бях получил едно такова писъмце за предаване…

— От кого? Кому?

Извънредно мъчно беше обаче да се разберат някои „обяснения“ на Лебедев и да се схване поне нещичко от тях. Князът можа само да се досети, че писмото е било предадено рано заранта чрез една слугиня на Вера Лебедева, за да го препрати по предназначение… „както и по-рано… както и по-рано на една известна персона и от същото лице… (Защото едната от тях аз наричам «лице», а другата просто «персона», за да унизя последната и да подчертая разликата; тъй като има голяма разлика между невинната и високоблагородна генералска дъщеря и… камелията.) Както и да е, писмото беше от едно «лице», чието име започва с буквата А.“

— Как е възможно това? Тя да пише на Настасия Филиповна? Глупости! — извика князът.

— Пишеше, пишеше, ако не на нея, то на Рогожин, все едно, на Рогожин… и дори веднъж имаше писмо за предаване на господин Терентиев от лицето, чието име започва с буква А — смигна и се усмихна Лебедев.

Тъй като той често скачаше от едно на друго и забравяше за какво бе почнал да говори, князът млъкна, за да го остави да се доизкаже. Но все пак беше много неясно: през неговите ръце ли са минавали писмата, или през ръцете на Вера? Щом той твърдеше, че е все едно дали се пише на Рогожин, или на Настасия Филиповна, по-правдоподобно беше да се смята, че ако е имало писма, те не са минавали през него. А как е попаднало сега у него това писмо — оставаше съвсем необяснимо; най-вероятното беше, че го е откраднал по някакъв начин от Вера… задигнал го е тайничката и го е занесъл с някаква цел на Лисавета Прокофиевна. На това предположение най-сетне се спря князът.

— Вие сте полудял! — извика той извънредно смутен.

— Не съвсем, многоуважаеми княже — не без злоба отговори Лебедев, — наистина първата ми мисъл беше да го дам на вас, в собствените ви ръце, за да ви услужа… но размислих, че е по-добре да услужа там и да съобщя всичко на най-благородната майка… тъй като и по-рано веднъж я бях осведомил с анонимно писмо: и когато й написах преди малко бележката, с която я молех да ме приеме в осем и двадесет, също така се подписах в нея: „Ваш таен кореспондент“; пуснаха ме веднага, начаса, дори с голяма бързина, през задния вход… при най-благородната майка.

— И после?…

— Знаете вече, насмалко не ме наби; тоест толкова малко оставаше, та дори може да се смята, че ме наби. А писмото го хвърли в лицето ми. Вярно, че за момент й се искаше да го задържи — видях това, забелязах го, — но размисли и го хвърли в лицето ми с думите: „Щом на такъв като тебе са се доверили да го предадат, тогава предай го…“ Обидена беше дори. Щом не се засрами да каже подобно нещо пред мене, значи, се е обидила. Сприхава жена!

— А къде е сега писмото?

— Ами все още е у мене, ето го.

И той даде на княза записката на Аглая до Гаврила Ардалионович, която Гаврила същата сутрин, след два часа, бе показал тържествено на сестра си.

— Това писмо не може да остане у вас.

— Ваше е, ваше е! На вас го давам — каза с жар Лебедев. — Сега съм пак ваш, цял съм ваш, телом и духом ваш слуга след кратковременната измяна! Удрете в сърцето, но пощадете брадата ми, както е казал Томас Мор…^[1] в Англия и във Великобритания. Mea culpa, mea culpa^[2], както казва римската папа… тоест римският папа, но аз го наричам: „Римската папа“.

— Това писмо трябва веднага да бъде изпратено — засуети се князът, — аз ще го предам.

— А не е ли по-добре, не е ли по-добре, благовъзпитани княже, не е ли по-добре… ей таканка!

Лебедев направи странна, угодническа гримаса; почна да се върти ужасно на едно място, сякаш го бяха боднали изведнъж с игла, и като смигаше хитро, правеше и показваше нещо с ръцете си.

— Какво значи това? — го попита заплашително князът.

— Ей тъй, предварително да го отворим! — пошепна той мазно и някак поверително.

Князът подскочи така разярен, че Лебедев се спусна да бяга; но когато стигна до вратата, спря се и зачака да види няма ли да има милост.

— Ех, Лебедев! Може ли, може ли да се стигне до такъв безпорядък и до такава низост, както сте стигнали вие? — извика тъжно князът.

Лицето на Лебедев се проясни.

— Аз съм низък, низък! — приближи се той веднага; имаше сълзи на очите и се удряше в гърдите.

— Ами че това е безчестие!

— Именно — безчестие. Точната дума!

— И що за навик да постъпвате така… странно? Та вие сте… просто шпионин! Защо сте писали анонимно и сте тревожили… една толкова благородна и добра жена? Защо най-после Аглая Ивановна да няма право да пише комуто си ще? Да се оплаквате ли сте ходили днес там? Какво се надявахте да постигнете? Какво ви накара да доносничите?

— Единствено за да задоволя любопитството си и да услужа на една благородна душа, да! — смотолеви Лебедев. — Но сега съм целият ваш, пак целият ваш! Обесете ме, ако искате!

— И в такъв вид ли, както сте сега, се явихте пред Лисавета Прокофиевна? — с отвращение полюбопитствува князът.

— Не… по-свеж… и дори по-приличен; след като ме унижиха вече, изпаднах… до това състояние.

— Добре, оставете ме сега.

Но той трябваше да повтори няколко пъти тази молба, преди гостенинът му да се реши най-после да си отиде. Дори след като отвори широко вратата, той пак се върна на пръсти до средата на стаята и пак почна да показва с ръце как се отварят писма; но не посмя да придружи с думи съвета си; след това си излезе, като леко и любезно се усмихваше.

От всичкия този брътвеж, мъчителен за слушане, се отделяше един важен и необикновено голям факт: Аглая беше в голяма тревога и нерешителност, нещо много я измъчваше („ревността“ — пошепна си князът). Разкриваше се също, че я тревожеха без друго и лоши хора, а най-странното беше, дето тя толкова много им се доверяваше. Без съмнение в тази неопитна, но пламенна и горда главичка зрееха някакви особени планове, може би пагубни и… невъобразими. Князът беше страшно уплашен и в смущението си не знаеше какво да реши. Чувствуваше, че става нещо, което той трябва на всяка цена да предотврати. Погледна още веднъж адреса на запечатаното писмо: о, то не пораждаше в него съмнения и безпокойства, защото вярваше; друга тревога му създаваше това писмо: той нямаше доверие в Гаврила Ардалионович. И все пак той бе почти решен да му предаде сам писмото, лично, и дори излезе с това намерение от къщи, но по пътя се разколеба. Сякаш за проклетия князът срещна досам къщата на Птицин Коля и го натовари да предаде писмото в ръцете на брат си, като че го е получил направо от Аглая Ивановна. Коля не разпитва и предаде писмото, така че Ганя не можеше и да се досети, че то е минало през толкова ръце. Когато се прибра в къщи, князът помоли Вера Лукияновна да отиде при него и й разправи, каквото трябваше, за да я успокои, защото и досега тя все търсеше писмото и плачеше. Тя се ужаси, когато научи, че го е задигнал баща й. (По-късно князът узна от нея, че неведнъж тя е посредничила тайно между Рогожин и Аглая Ивановна; и през ум не й бе минавало, че е това може да навреди нещо на княза.)

А князът накрая толкова се разстрои, че когато след два часа дойде пратен от Коля човек да съобщи, че баща му е болен, в първия момент почти не можа да разбере за какво става дума. Но то му подействува благотворно, защото много го разсея. Прекара целия ден, почти чак до вечерта, у Нина Александровна (където естествено бе пренесен болният). Той не помогна почти с нищо, но има хора, които, кой знае защо, е приятно да виждаш при себе си в тежки минути. Коля беше ужасно поразен, късаше се от плач, но през цялото време тичаше насам-натам: отърча за доктор и намери трима, тича в аптеката, в бръснарницата. Съживиха генерала, но той все още беше в безсъзнание; докторите казваха, че „във всеки случай пациентът е в опасност“. Варя и Нина Александровна не се отделяха от болния; Ганя беше смутен и потресен, но не искаше да се качи горе и даже се боеше да види болния; той кършеше ръце и в един несвързан разговор, който има с княза, намери сгода да каже, че „това е голямо нещастие и като че ли напук дошло в такова време“. Князът сметна, че разбира за какво именно време намеква.

Князът не завари вече Иполит у Птицин. Привечер дотича Лебедев, който след утринното „обяснение“ бе спал досега на един дъх. Сега той беше почти изтрезнял и плачеше за болния с истински сълзи, сякаш му беше роден брат. Той се обвиняваше на висок глас, без да обясни обаче в какво се състои вината му, й не оставите на мира Нина Александровна, като час по час й повтаряше, че „той е причината за всичко и никой друг освен него… единствено за да задоволи любопитството си… и че «покойният» (кой знае защо, той упорито наричаше така генерала, който беше още жив) бил дори много гениален човек!“. Особено твърдо настояваше на гениалността, като че ли това можеше да бъде сега от грамадна полза. Виждайки искреността на сълзите му, Нина Александровна му каза най-после без никакъв укор и дори любезно: „Хайде, Бог да ви е на помощ, не плачете, Бог ще ви прости!“ Тези думи и тонът, с който бяха казани, така силно подействуваха на Лебедев, че през цялата тази вечер той не се отдели от Нина Александровна (а и през следните дни, чак до смъртта на генерала, той прекарваше почти от сутрин до вечер в тяхната къща). Два пъти през деня идваха у Нина Александровна да питат от страна на Лисавета Прокофиевна за здравето на болния. А когато вечерта, в девет часа, князът се яви в салона на Епанчини, вече пълен с гости, Лисавета Прокофиевна веднага го заразпитва с интерес и подробно за болния и с важен тон отговори на Белоконская, която я беше запитала: „Кой е болен и коя е тази Нина Александровна?“ Това се хареса много на княза. Самият той в обясненията си, които даде на Лисавета Прокофиевна, говори „прекрасно“, както се изразиха по-късно сестрите на Аглая: „скромно, спокойно, без излишни думи, без жестикулации и с достойнство; влезе много добре; облечен беше великолепно“ и не само не „се строполи на гладкия под“, както се беше страхувал предния ден, но явно направи на всички дори добро впечатление.

От своя страна, след като седна и се огледа, той начаса забеляза, че цялото това общество никак не приличаше на призраците, с които го беше плашила вчера Аглая, нито на кошмарите, които бе сънувал през нощта. За пръв път в живота си той виждаше едно кътче от онова, което се нарича със страшното име „общество“. От дълго време вече, с оглед на някои свои специални намерения, съображения и влечения, той жадуваше да проникне в този омагьосан кръг от хора и затова живо се интересуваше какво ще бъде първото му впечатление. Това негово първо впечатление беше дори очарователно. Изведнъж някак му се стори, че всички тези хора са родени, за да бъдат заедно; че у Епанчини няма днес никаква „вечер“ и никакви поканени гости, а всички тези хора са „най-близки“, при които той се връща сега след кратка раздяла като отдавнашен техен предан приятел и съмишленик. Очарованието от изящните им маниери, от тяхната простота и привидна сърдечност бяха за него почти вълшебни. И през ум не можеше да му мине, че искреност, благородство, остроумие, силно чувство за собствено достойнство — всичко това е може би само великолепна художествена постановка. В своето мнозинство гостите бяха дори, въпреки внушителната им външност, доста празни хора, самодоволството на които впрочем им пречеше да си дадат сметка, че много от техните хубави качества са само лустро, за което те нямат никаква заслуга, защото са го получили несъзнателно или по наследство. Под очарованието на своето първо впечатление князът не искаше дори да подозира това. Той виждаше например, че този старец, този важен сановник, който би могъл да му бъде дядо, дори спира да говори, за да изслуша един толкова млад и неопитен човек като него; и той не само го изслушва, но, изглежда, че цени неговото мнение, така любезен е с него, така искрено добродушен, а пък те са чужди един на друг и се виждат едва за първи път. Може би тъкмо тази изтънчена вежливост подействува най-вече на горещата и впечатлителна натура на княза. Може би пък и предварително бе дошъл до едно състояние, което го предразполагаше към оптимизъм.

Ала всички тези хора — макар и приятели естествено на домакините и помежду си — далеч не бяха толкова големи приятели, нито на домакините, нито помежду си, за каквито ги сметна князът, щом го представиха и запознаха с тях. Тук имаше хора, които никога и за нищо на света не биха признали, че Епанчини са що-годе равни на тях. Имаше дори хора, които силно се мразеха; старата Белоконская цял живот бе „презирала“ жената на „стария сановник“, а тя пък на свой ред никак не обичаше Лисавета Прокофиевна. Този „сановник“, мъжът й, който, неизвестно защо, беше покровител на Епанчини от най-ранната им младост и тази вечер заемаше у тях председателското място, се радваше на такава грамадна почит пред Иван Фьодорович, че в негово присъствие генералът не можеше да изпитва нищо друго освен благоговение и страх и дори искрено би се презирал, ако дори само за момент би сметнал, че е равен нему и че той не е Юпитер Олимпийски. Тук имаше и хора, които не бяха се виждали от години и не изпитваха помежду си нищо друго освен равнодушие, ако не и отвращение, но така се срещаха сега, сякаш едва вчера са били заедно в най-приятелска и понятна компания. Впрочем нямаше много гости. Освен Белоконская и „стария сановник“, който беше наистина важна личност, освен съпругата му, тук беше, първо, един много солиден военен генерал, барон или граф, с немско име; този извънредно мълчалив човек минаваше за отличен познавач на държавните работи и едва ли не за учен — един от онези администратори-олимпийци, които познават всичко „освен самата Русия“, човек, който всеки пет години казва по едно „забележително по своята дълбочина“ изречение, и то такова, че непременно става поговорка и стига до ушите дори на най-високопоставени личности; един от онези началствуващи чиновници, които обикновено след извънредно продължителна (дори за чудене) служба умират с големи чинове, на прекрасни постове и с много пари, макар и да не са вършили в живота си големи подвизи и дори да са изпитвали известна враждебност към тях. Този генерал беше пряк началник на Иван Фьодорович в службата, който — поради това, че имаше горещо признателно сърце и дори някакво особено честолюбие — също го смяташе за свой благодетел, макар че той съвсем не се смяташе за благодетел на Иван Фьодорович, държеше се към него съвсем равнодушно и въпреки че приемаше на драго сърце разните му услуги, веднага би го заменил с друг чиновник, ако това се наложеше от някои съображения, па били те и не толкова висши. Между гостите беше и един възрастен важен господин, който минаваше дори за роднина на Лисавета Прокофиевна, макар че това не беше вярно; той произлизаше от добър род, беше богат и имаше завиден чин и положение; як и набит, с цъфтящо здраве и голям бърборко, той дори бе известен като недоволен човек (макар и впрочем в най-позволения смисъл на думата) и дори злъчен (но и тая черта в него беше приятна); имаше маниерите на английски аристократ и вкусовете на англичанин (по въпроса например за кървавите ростбифи, за конските хамути, за лакеите и прочее); Той беше голям приятел на „сановника“, забавляваше го и освен това, кой знае защо, Лисавета Прокофиевна си беше турила в ума странната мисъл, че този възрастен господин (доста лекомислен и донякъде любител на женския пол) изведнъж ще се сети един ден да ощастливи Александра, като й поиска ръката. След тези най-знатни и най-солидни гости идеше една група от по-млади хора, които впрочем също блестяха с изящните си качества. Освен княз Шч. и Евгений Павлович към тази група се числеше и известният очарователен княз N., някогашен прелъстител и победител на женските сърца из цяла Европа; на около четиридесет и пет години вече, той все още имаше прекрасна външност и умееше чудесно да разказва; макар че благосъстоянието му беше малко разклатено, той беше запазил навика си да живее повечето в чужбина. Най-после следваше една трета група хора, които съставляваха особена група и сами по себе си не принадлежаха към „затворения кръг“ на обществото, но които можеш да срещнеш понякога, както и самите Епанчини, в този „затворен“ кръг. Водени от известен такт, приет от тях за правило, Епанчини обичаха в редките случаи, когато канеха гости, да смесват висшето общество с хора от по-средна ръка, с избрани представители на „средната класа“. Епанчини получаваха дори похвала за това и за тях казваха, че си знаят мястото и са хора с такт, а те се гордееха с тая преценка. Един от представителите на тая средна ръка хора беше тази вечер един инженер с ранг полковник, сериозен човек и твърде близък приятел на княз Шч., който го бе въвел у Епанчини; той беше впрочем мълчалив между хората и носеше на показалеца на дясната си ръка голям и тежък пръстен, по всяка вероятност царска награда. Тук имаше най-сетне и един поет-литератор от немски произход, но руски поет; той беше на около тридесет и осем години и имаше напълно прилични обноски, така че без всякакъв страх можеше да бъде въведен в доброто общество. Той имаше прилична външност, макар и малко антипатична; обличаше се безукорно; принадлежеше към едно от най-буржоазните, но и най-почтени немски семейства; знаеше да използува обстоятелствата, да печели покровителството на високопоставени личности и да запази тяхната благосклонност. Някога той бе превел от немски в стихове някакво значително съчинение на някакъв значителен германски поет; умееше да се хвали с приятелството си с един прочут руски поет, сега покойник (има цяла една категория писатели, които необикновено много обичат да изтъкват в печата приятелството си с велики, но умрели автори); въведен беше наскоро у Епанчини от жената на „стария сановник“. Тази дама минаваше за покровителка на литераторите и учените и наистина бе издействувала дори пенсия на един-двама писатели чрез посредничеството на високопоставени личности, пред които имаше влияние. А известно влияние тя все пак имаше. Някогашна красавица, тя беше сега на около четиридесет и пет години (ще рече, много млада за един такъв старец като мъжа си) и още имаше манията да се гизди прекалено, както е присъщо на много дами на нейната възраст; нямаше голям ум, а познанията й по литература бяха доста съмнителни. Но покровителството на литератори беше за нея от същия род мания, както и да се облича натруфено. Посвещаваха й много съчинения и преводи; с нейно позволение двама-трима писатели бяха обнародвали писма, които бяха писали до нея по много важни въпроси… И ето че цялото това общество князът взе за най-чиста монета, за най-чисто злато без примес. Впрочем всички тези хора бяха тая вечер като че ли нарочно в най-приятно настроение и много доволни от себе си. Всички до един знаеха, че правят голяма чест на Епанчини със своето посещение. Но уви, князът дори не подозираше такива тънкости. И на ум не му идваше например, че Епанчини, които възнамеряваха да направят такава важна крачка — да решат съдбата на дъщеря си, не биха посмели да не покажат него, княз Лев Николаевич, на стария сановник, признат покровител на тяхното семейство. А този стар сановник, който би посрещнал с най-голямо спокойствие известието дори за най-ужасното нещастие, сполетяло Епанчини, непременно щеше да се обиди, ако те сгодят дъщеря си, без да се посъветват с него и, така да се каже, без да го питат. Княз N., този мил, този безспорно остроумен и толкова чистосърдечен човек, беше дълбоко убеден, че неговото явяване тази нощ в салона на Епанчини може да се сравни горе-долу с изгрева на слънцето. Той ги смяташе за безкрайно по-долу от себе си и тъкмо тази наивна и благородна мисъл пораждаше у него чудно милата му непринуденост и благосклонност към същите тези Епанчини. Той знаеше много добре, че непременно трябва да разкаже тази вечер нещо, за да очарова компанията, и се готвеше за това дори с известно вдъхновение. След като изслуша после разказа му, княз Лев Николаевич разбра, че никога не бе чувал нищо подобно на този блестящ хумор и ага тази прекрасна веселост и наивност, почти трогателна в устата на такъв донжуан като княз N. А да знаеше само колко стара и изтъркана е тази история; колко заучена наизуст, овехтяла и омръзнала е тя във всички салони и единствено у наивните Епанчини можеше да мине за нещо ново, за блестяща и искрена импровизация на един очарователен и прекрасен човек! Даже най-после и немското поетче, макар и да се държеше извънредно любезно и скромно, не беше по-малко склонно да смята, че присъствието му прави чест на този дом. Ала князът не виждаше нито опаката, нито скритата причина на нещата. Тази беда не беше предвидена от Аглая. Самата тя беше чудно хубава тази вечер. И трите девойки бяха добре облечени, макар и не много разкошно, а прическите им бяха някак необичайни. Аглая бе седнала до Евгений Павлович и приказваше и се шегуваше с него извънредно приятелски. Той се държеше малко по-сериозно от друг път, също може би от уважение към сановниците. Впрочем той беше отдавна известен в обществото; макар и млад, минаваше вече там за свой човек. Той дойде тази вечер с креп на шапката си и Белоконская го похвали за този креп: при подобни обстоятелства друг светски човек може би не би си турил креп за такъв вуйчо. Лисавета Прокофиевна също изказа задоволството си, но общо взето беше някак особено угрижена. Князът забеляза, че Аглая го погледна един-два пъти внимателно и като че ли остана доволна от него. Малко по малко сърцето му почна да прелива от щастие. Предишните му „фантастични“ мисли и страхове (след разговора с Лебедев) му се струваха сега при внезапните, но чести припомняния като неосъществим, невероятен и дори смешен сън! (И без това одеве и през целия ден най-скъпото му, макар и несъзнателно желание и влечение беше да покаже, че не е имало защо да вярва на този сън!) Той приказваше малко, и то се ограничаваше да отговаря на въпросите; най-после съвсем млъкна, просто седеше и непрекъснато слушаше, но явно бе, че се топеше от наслада. Малко по малко в него самия се зараждаше нещо като вдъхновение, готово да избухне при първия случай… Но той взе думата случайно, за да отговори на един въпрос, и, изглежда, без никакви особени намерения…