Фьодор Достоевски
Идиот (42)

IV

Срещата бе определена между единадесет и дванадесет часа, но князът закъсня поради едно съвсем непредвиждано обстоятелство. Когато се върна в къщи, завари генерала, който го чакаше. От пръв поглед забеляза, че той беше недоволен може би тъкмо задето е бил принуден да чака. Князът се извини и побърза да седне, но някак особено плахо, като че гостенинът му беше от порцелан и той се боеше всеки момент да не го строши. Досега той никога не беше изпитвал страх в присъствието на генерала, а и подобна мисъл никога не му бе идвала на ум. Скоро князът забеляза, че има пред себе си съвсем различен човек от вчерашния: смущението и разсеяността бяха сторили място на някаква необикновена сдържаност; човек би рекъл, че той бе взел някакво безвъзвратно решение. Спокойствието му беше впрочем повече външно, отколкото истинско. Във всеки случай държането му беше благородно и непринудено, макар и с отсянка на сдържано достойнство; в началото дори той заприказва на княза с известна снизходителност, точно както говорят понякога някои горди хора, в чийто тон на благородство и непринуденост проличава, че са оскърбени несправедливо. Той говореше любезно, но с известна горчивина в гласа си.

— Ето списанието, което взех от вас тези дни — кимна той важно към масата, дето го бе сложил, — благодаря.

— Ах, да, прочетохте ли тази статия, генерале? Харесва ли ви? Интересна, нали? — каза князът, зарадван, че може да почне един по-страничен разговор.

— Интересна може би, но нескопосно написана и, разбира се, глупава. А може да е и от край до край лъжа.

Генералът говореше със самоувереност, като дори малко провлачваше думите си.

— Да, но това е един толкова наивен разказ; авторът е стар войник, който е бил свидетел на пребиваването на французите в Москва^[1]; някои места са прелестни. Впрочем всякакви записки на очевидци имат голяма цена, който и да е авторът им. Нали?

— Да бях на мястото на редактора, нямаше да го напечатам; колкото до записки на очевидци въобще, склонни сме по-скоро да вярваме на грубия, но забавен лъжец, отколкото на един достоен и заслужил човек. Аз знам някои записки за дванадесета година, които… Княже, аз реших: напускам тази къща, къщата на господин Лебедев.

Генералът погледна многозначително княза.

— Вие си имате жилище в Павловск у… у вашата дъщеря… — каза князът, като не знаеше какво да каже. Той си спомни, че генералът бе дошъл да иска съвет по един важен въпрос, от който зависи съдбата му.

— У моята жена; с други думи, у дома и в къщата на моята дъщеря.

— Извинете, аз…

— Аз напускам къщата на Лебедев, скъпи княже, защото скъсах с този човек; скъсах снощи, съжалявайки, че не съм го направил по-рано. Аз изисквам уважение, княже, и желая да ми го засвидетелствуват дори онези, на които дарявам, така да се каже, сърцето си. Княже, аз често дарявам сърцето си и почти винаги бивам излъган. Този човек не беше достоен за моя подарък.

— Той е доста объркан — сдържано забеляза князът — и има някои черти… но между всичко това се забелязва сърце, хитър, а понякога и забавен ум.

Изтънчените изрази и почтителният тон явно поласкаха генерала, макар че от време на време все още личеше в погледа му известна недоверчивост. Ала тонът на княза беше толкова естествен и искрен, че не можеше да има никакво съмнение.

— Той има и хубави качества — поде генералът — и аз пръв му ги признах, като насмалко не подарих приятелството си на този индивид. Но аз не се нуждая нито от неговия дом, нито от гостоприемството му, защото си имам собствено семейство. Пороците си не оправдавам; аз съм невъздържан; пиех с него вино и сега може би си плащам за това. Но мигар само за пиенето (извинете, княже, грубата откровеност на един раздразнен човек), само за пиенето се привързах към него? Аз бях пленен тъкмо от качествата му, за които споменахте вие. Ала всичко си има граница, дори и качествата; и когато той изведнъж има дързостта да твърди пред мене, че в дванадесета година, още като дете, загубил левия си крак и го погребал във Ваганковското гробище в Москва, това вече минава всяка мярка и е проява на неуважение и нахалство…

— Може би това е било само шега, за да се посмеете весело.

— Разбирам. Невинната шега, измислена, за да се посмее човек весело, дори да е груба, не оскърбява човешкото сърце. Някои лъжат пък, ако искате, само от приятелство, за да бъдат приятни на събеседника си; но ако личи, че има неуважение, ако тъкмо с това неуважение искат да ви покажат, може би, че сте им дошли до гуша, тогава на благородния човек остава само да обърне гръб и да скъса, за да постави оскърбителя на мястото му.

При тези думи генералът дори се изчерви.

— Но Лебедев не е могъл да бъде в дванадесета година в Москва; той е твърде млад за това; смешно е.

— Това първо; но да речем, че по онова време е бил вече роден; ала как може да твърди в очите ми, че един френски стрелец насочил срещу него топа и му откъснал крака ей тъй, само за развлечение; че той прибрал този крак и го занесъл у дома си, после го погребал във Ваганковското гробище и казва, че поставил над него паметник с надпис от едната страна: „Тук е погребан кракът на колежкия секретар Лебедев“, а от другата: „Почивай, мили прах, до радостното утро“^[2] и че най-после му прави всяка година панихида (което е вече богохулство) и по този случай всяка година отива в Москва. А за доказателство ме кани да го придружа в Москва, за да ми покаже гроба и даже в Кремъл същия оня френски топ, паднал в плен; уверява ме, че бил единадесетият предмет, като се почне от вратата, френски фалконет^[3] от стара система.

— А пък като гледаш, и двата му крака цели! — засмя се князът. — Уверявам ви, че това е невинна шега; не се сърдете.

— Но позволете ми и аз да разбирам; а пък дето и двата му крака наглед са цели, това е още, да речем, не съвсем невероятно; той уверява, че има изкуствен крак, доставен от Черносвитов…

— Ах, да, казват, че с такъв крак може и да се танцува.

— Положително го знам; когато изнамери своя изкуствен крак, Черносвитов най-напред дотича при мене да ми го покаже. Но такъв крак бе изнамерен много по-късно… А освен това Лебедев твърди, че дори покойната му жена не е знаела в продължение на целия им брачен живот, че той имал дървен крак. Когато му забелязах, че цялата тази история е глупава, той ми възрази: „Щом ти си бил в дванадесета година придворен паж на Наполеон, позволи и на мене да съм погребал крака си във Ваганковското гробище.“

— Но нима вие… — започна князът и смутено спря.

Генералът погледна княза решително отвисоко и едва ли не подигравателно.

— Доизкажете се, княже — особено плавно провлече той, — доизкажете се. Аз съм снизходителен, кажете всичко: признайте си, смешно ви се вижда дори да гледате пред себе си човек, изпаднал до такава степен на унижение и… безполезност и в същото време да слушате, че този човек е бил личен свидетел на… велики събития. Той още ли не ви е казал… някоя и друга клюка?

— Не; нищо не съм чул от Лебедев, ако говорите за него…

— Хм, аз мислех обратното. Всъщност и нашият разговор вчера започна все по повод на тази… странна статия в „Архив“. Аз забелязах, че е глупава и тъй като съм бил личен свидетел… вие се усмихвате, княже, гледате ме в лицето?

— Не, не, аз…

— Аз съм младолик на вид — каза провлечено генералът, — но съм малко по-стар, отколкото изглеждам всъщност. В дванадесета година бях на десет или единадесет години. И аз сам не си знам точно годините. В служебния списък са намалени, а и самият аз имах слабостта да ги намалявам през целия си живот.

— Уверявам ви, генерале, че не виждам нищо странно в това, че сте били в дванадесета година в Москва и… естествено можете да имате спомени за разправяне… тъй както всички, които са живели в оная епоха. Един от нашите автобиографи^[4] започва книгата си тъкмо с това, че в дванадесета година е бил кърмаче и френските войници са го хранили с хляб в Москва.

— Ето виждате ли — забеляза снизходително генералът, — моят случай, разбира се, без да има нищо изключително, все пак не е от обикновените. Много често истината изглежда невероятна. Придворен паж! Странно звучи наистина! Ала приключението на едно десетгодишно дете се обяснява може би тъкмо с възрастта му. То не би ми се случило на петнадесет години, сигурно не, защото на тази възраст аз нямаше да избягам от нашата дървена къща в Стара Басмания в деня, когато Наполеон влязъл в Москва, нямаше да избягам от майка ми, която закъсня да напусне Москва и трепереше от страх. На петнадесет години и аз щях да се уплаша, а на десет не се страхувах от нищо и се проврях през тълпата чак до входа на двореца в момента, когато Наполеон слизаше от коня.

— Наистина много право забелязахте, че тъкмо на десет години можеш да се покажеш безстрашен… — съгласи се князът, като се стесняваше и измъчваше от мисълта, че ей сега ще се изчерви.

— Наистина и всичко стана така просто и естествено, както може да се случи само в живота; ако един романист се бе заловил да опише това приключение, то щеше да гъмжи от измислици и невероятности.

— О, така е! — извика князът. — Тази мисъл и мене ме е поразявала, и то неотдавна. Аз знам една истинска история за убийство зарад един часовник, сега вече и вестниците пишат за нея.^[5] Ако това престъпление бе измислено от писател — познавачите на народния живот и критиците веднага щяха да викнат, че е невероятно, но прочетете ли го във вестниците като свършен факт, чувствувате, че тъкмо тези факти хвърлят светлина върху руската действителност. Много добре сте забелязали това, генерале! — с жар завърши князът, като страшно се зарадва, че можа да избегне изчервяването.

— Нали? Нали? — извика генералът и очите му дори светнаха от удоволствие. — Едно хлапе, едно дете, което не схваща опасността, се провира през тълпата, за да види блясъка, униформите, свитата и най-после великия човек, за когото са му говорили толкова много. Защото тогава, няколко години поред, всички приказваха само за него. Светът беше изпълнен с това име; закърмен бях с него, така да се каже, както с млякото на майка си. Наполеон минава на две крачки от мене и неочаквано улавя моя поглед; аз бях в костюм на господарско дете, хубаво ме обличаха. Само аз бях облечен така сред тази тълпа, съгласете се…

— Без съмнение сигурно това го е смаяло и му е доказало, че не всички са заминали и че в Москва са останали и дворяни с децата си.

— Именно, именно! Той искаше да привлече болярите! Когато хвърли към мене орловия си поглед, сигурно в отговор очите ми са блеснали. „Voila un garçon bien éveillé! Qui est ton père?“^[6] Аз веднага му отговорих, почти задъхан от вълнение: „Генерал, умрял на бойното поле за своята родина.“ — „Le fils d’un boylds et d’un brave par-dessus le marché! J’aime les boyards. M’aimes-tu, petit?“^[7] На този бърз въпрос аз отговорих също така бързо: „Руското сърце е способно да познае великия човек дори във врага на своята родина!“ Право да си кажа, не си спомням дали буквално така се изразих… аз бях дете… но смисълът на думите ми е бил сигурно тоя! Наполеон беше поразен, той помисли и каза на хората от свитата си: „Харесва ми гордостта на това дете! Но ако всички руси мислят като него, тогава…“ Той не се доизказа и влезе в двореца. Аз веднага се смесих със свитата и припнах след него. Хората от свитата вече ми правеха път и ме смятаха за фаворит. Но всичко това трая само един миг… Спомням си само, че когато влезе в първата зала, императорът се спря изведнъж пред портрета на императрица Екатерина, дълго го гледа замислен и най-после каза: „Това е била велика жена!“ — и отмина. След два дни всички вече ме знаеха в двореца и в Кремъл и ми казваха „le petit boyard“. Ходех си в къщи само за нощуване. Домашните ми насмалко не се побъркаха. След още два дни почина придворният паж на Наполеон, барон дьо Базанкур^[8], съсипан от похода. Наполеон си спомнил за мене; дойдоха да ме вземат и да ме заведат без никакво обяснение, премериха ми униформата на покойния, момче на дванадесет години, и когато вече ме отведоха така облечен при императора и той ми кимна с глава, казаха ми, че съм удостоен с благоволението да бъда назначен за придворен паж на негово величество. Аз се зарадвах, защото от дълго време вече изпитвах горещи симпатии към него… И освен това, ще се съгласите, блестящата униформа значи много нещо за едно дете… Аз носех тъмнозелен фрак с дълги и тесни поли; златни копчета, червени кожени обшивки на ръкавите със златни галони, висока, права, открита яка, везана със злато, галони и по полите; бели опнати панталони от еленова кожа, бяла копринена жилетка, копринени чорапи, обуща с токи… А когато императорът се разхождаше на кон и аз участвувах в свитата, носех високи ботуши. Макар че положението не беше блестящо и се предчувствуваха вече огромни бедствия, етикетът се спазваше, доколкото бе възможно, и дори толкова по-точно, колкото по-силно се предчувствуваха тези бедствия.

— Да, сигурно… — избърбори князът почти съвсем смутен — вашите записки биха били… извънредно интересни.

Генералът, разбира се, разправяше неща, които до вчера бе разправял на Лебедев, и затова ги разказваше плавно; но сега пак погледна недоверчиво княза.

— Моите записки? — каза той с удвоена гордост. — Вие ми говорите да напиша записките си? Това не би ме съблазнило, княже! Ако искате да знаете, те са вече написани, но… аз ги държа под ключ. Нека ги обнародват, когато затрупат с пръст очите ми, тогава без съмнение те ще бъдат преведени и на други езици не заради литературната им стойност, о, не, а зарад важността на огромните събития, на които аз бях, макар и дете, очевидец; нещо повече: благодарение на това, че бях дете, аз можах да проникна в най-интимната, така да се каже, спалня на „великия човек“! Нощем слушах стенанията на този „великан в нещастието“, той нямаше основание да се срамува от своите стенания и сълзи пред едно дете, макар че аз вече разбирах, че причина за неговите страдания беше мълчанието на император Александър.

— Наистина той му е писал писма… с предложения за мир… — намекна плахо князът.

— Всъщност ние не знаем какви предложения са съдържали неговите писма, но той пишеше всеки ден, всеки час, писмо след писмо! Ужасно се вълнуваше. Една нощ, когато бяхме сами, аз се спуснах със сълзи на очи към него (о, колко го обичах!): „Поискайте, поискайте прошка от император Александър!“ — извиках му аз. Ясно, че аз трябваше да му кажа: „Сключете мир с император Александър“, но нали бях дете; изразих наивно мисълта си. „О, дете мое! — отговори той, като ходеше насам-натам из стаята. — О, дете мое! — той като че ли забравяше тогава, че съм на десет години и дори му правеше удоволствие да приказва с мене. — О, дете мое, аз съм готов да целувам краката на император Александър, но затова пък вечно ще мразя пруския крал и австрийския император и… най-после… ти не разбираш нищо от политика!“ Спомни си сякаш изведнъж с кого говори и млъкна, но дълго време още от очите му изскачаха искри. Ех, ако опиша всички тези събития — а аз съм бил свидетел и на най-велики събития — и ги издам сега, та като почнат всички тези критици, всички тези литературни славолюбия, всички тези зависти, пристрастия и… о, не, покорно благодаря!

— Колкото до пристрастията, вие, разбира се, право забелязахте и аз съм съгласен с вас — отговори спокойно князът, след като помисли един миг. — Ето аз прочетох наскоро книгата на Шарас за битката при Ватерло^[9]. Книгата, разбира се, е сериозна и специалистите твърдят, че е написана с голямо познаване на въпроса. Ала на всяка страница личи радостта от унижението на Наполеон и, изглежда, че Щарас би бил извънредно щастлив, ако можеше да отрече на Наполеон всякакъв признак на талант дори в другите битки; а това вече не е хубаво за едно толкова сериозно съчинение, защото показва дух на пристрастие. Много ли бяхте заети тогава със службата си при… императора?

Генералът беше във възторг. Забележката на княза със своята сериозност и искреност разсея и последните му съмнения.

— Шарас! О, и аз бях възмутен! И му писах още тогава, но… всъщност не си спомням сега. Питате ме дали съм бил зает в службата си. О, не! Назначиха ме за придворен паж, но още тогава аз не го смятах за сериозно. Освен това Наполеон много скоро загуби всяка надежда за сближение с русите и естествено щеше да забрави и мене, като се има пред вид, че ме беше привлякъл при себе си поради политически съображения, ако… ако лично не беше ме обикнал, смело мога да го кажа сега. Колкото до мене, сърцето ме теглеше към него. Не бяха взискателни за службата ми; трябваше да се явявам от време на време в двореца и… да придружавам императора в разходките му на кон. Това беше всичко. Аз яздех доста добре. Той излизаше на разходка преди обед, свитата му се състоеше обикновено от Даву^[10], от мене, от мамелюка Рустан^[11].

— Констан — промълви почти машинално князът.

— Не, Констан не беше тогава; той бе отпътувал тогава да занесе писмо… на императрица Жозефина; но вместо него имаше двама адютанти, няколко полски улани… това беше цялата му свита освен генералите и маршалите, разбира се, които Наполеон водеше със себе си, за да проучва местността, разположението на войските и за да се съветва… Доколкото си спомням сега, най-често биваше при него Даву: грамаден, пълен, хладнокръвен човек с очила и със странен поглед. С него най-често се съветваше императорът. Ценеше мислите му. Спомням си, веднъж се съвещаваха няколко дни; Даву идваше и сутрин, и вечер, често дори се препираха; най-после Наполеон почна като че ли да отстъпва. Те бяха двамата в кабинета, аз бях третият, но те почти не ме забелязваха. Изведнъж погледът на Наполеон пада случайно върху мене, странна мисъл се мярва в очите му. „Дете! — казва ми той изведнъж. — Как мислиш ти: ако приема православната вяра и освободя вашите роби, ще тръгнат ли русите подир мене, или не?“ — „Никога!“ — извиках аз възмутен. Наполеон беше смаян. „В блесналите от патриотизъм очи на това дете — каза той — аз прочетох мнението на целия руски народ. Достатъчно, Даву! Всичко това са фантазии! Изложете ми другия си проект.“

— Да, но и в този проект е имало велика идея! — каза князът, явно заинтересуван. — Значи, вие приписвате този проект на Даву?

— Поне бяха го начертали заедно. Разбира се, идеята беше на Наполеон, идея на орел, но и в другия проект също имаше идея… Това беше прочутият „conseil du lion“,^[12] както сам Наполеон наричаше този проект на Даву. Той се състоеше в това — да се затворят в Кремъл с цялата войска, да построят бараки, да се окопаят в укрепления, да разположат топовете, да убият по възможност повече коне и да насолят месото им; да намерят и да заграбят колкото се може повече храни и да презимуват до пролетта, а запролети ли се — да си пробият път през русите. Този план увлече силно Наполеон. Ние обикаляхме на коне всеки ден стените на Кремъл, той посочваше къде трябва да се събаря, къде да се строи, къде да бъде този люнет, къде онзи равелин, къде да има редици от блокхауси — поглед, бързина, удар! Всичко беше най-после установено; Даву настояваше за окончателно решение. Пак се съвещаваха двамата, а аз бях третият. Пак Наполеон ходеше из стаята със скръстени ръце. Не можех да откъсна очи от лицето му, сърцето ми биеше. „Отивам“ — каза Даву. „Къде?“ — попита Наполеон. „Да солим коне“ — отговори Даву. Наполеон трепна, решаваше се съдбата му. „Дете! — каза ми той изведнъж. — Какво мислиш за нашия проект?“. Разбира се, той ме попита така, както понякога човек с много голям ум в последния миг взема решението си с, ези или тура. Вместо да отговоря на Наполеон, аз се обръщам към Даву и му казвам сякаш в някакво вдъхновение: „Я си вървете по-бързо в родината, генерале!“ Проектът пропадна. Даву вдигна рамене и на излизане каза шепнешком: „Ва! Il devient sperstitieux!“^[13] А на другия ден бе издадена заповед за отстъпление.

— Всичко това е извънредно интересно — каза князът с много тих глас, — ако всичко е било точно тъй… тоест искам да кажа… — побърза да се поправи той.

— О, княже! — извика генералът, толкова силно опиянен от собствения си разказ, че може би не беше вече способен да спре дори пред най-голямата непредпазливост. — Вие казвате: „Ако всичко е било точно тъй!“ Но то беше повече в действителност, уверявам ви, много повече! Всичко това са само нищожни, политически факти. Но аз ви повтарям, че бях свидетел на нощните сълзи и стенания на този велик човек; а това вече никой освен мене не е видял! Вярно, че към края той вече не плачеше, изплакал си беше сълзите, а само стенеше от време на време; лицето му все повече и повече се забулваше сякаш в мрак. Като че ли вечността простираше вече над него мрачното си крило. Понякога нощем прекарвахме по цели часове сами, в мълчание — мамелюкът Рустан хърка в съседната стая; страшно дълбоко спеше този човек. „Затова пък е верен на мене и на династията ми“ — казваше за него Наполеон. Веднъж ми беше много мъчно и внезапно той забеляза сълзите в очите ми; погледна ме нежно: „Ти ме съжаляваш! — извика той. — Само ти, дете, а може би ще ме съжали и друго едно момче, моят син, le roi de Rome^[14]; всички други ме мразят, а дойде ли нещастието, братята ми първи ще ме предадат!“ Аз се разридах и се спуснах към него; и той не можа да издържи: прегърнахме се и сълзите ни се смесиха. „Напишете, напишете едно писмо на императрица Жозефина^[15]“ — му казах аз през сълзи. Наполеон трепна, помисли и ми каза: „Ти ми напомни за третото сърце, което ме обича; благодаря ти, приятелю!“ И той седна и написа онова писмо до Жозефина, с което още на другия ден бе изпратен Констан.

— Прекрасно сте постъпили — каза князът, — сред лошите му мисли сте събудили едно добро чувство у него.

— Точно така, княже, и колко добре обяснявате това, слушайки гласа на собственото си сърце! — извика възторжено генералът и — чудно — истински сълзи блеснаха в очите му. — Да, княже, това беше велико зрелище! И знаете ли, аз насмалко не тръгнах подире му за Париж и в такъв случай, разбира се, щях да споделя с него „знойния остров на заточението“, но уви! Съдбите ни се разделиха! Ние се сбогувахме: той отиде на знойния остров, където може би в минути на ужасна скръб си е спомнил поне веднъж за сълзите на клетото дете, което го беше прегърнало и му беше простило в Москва; а аз бях пратен в кадетски корпус, дето намерих една сурова дисциплина, груби другари и… Уви! Всичко отиде на вятъра! „Не искам да те отнемам от майка ти, за да дойдеш с мене! — каза ми той в деня на отстъплението. — Но бих желал да направя нещо за тебе.“ Той бе вече на коня си. „Напишете ми за спомен нещо в албума на моята сестра“ — казах аз плахо, защото той беше мрачен и много развълнуван. Той слезе от коня, поиска перо, взе албума. „На колко години е сестра ти?“ — попита ме той с перото в ръка. „На три години“ — отвърнах аз. „Petite fille alors.“^[16] И написа в албума:

„Ne mentez jamais!

Napoléon, votre ami sincère“^[17]

Такъв съвет и в такъв момент, съгласете се, княже!

— Да, забележително!

— Този лист от албума бе сложен в златна рамка със стъкло, и вися цял живот на най-лично място в гостната на сестра ми, чак до смъртта й — тя умря при раждане; къде е сега — не знам… но ах, Боже мой! Два часът е вече! Как можах да ви задържа толкова, княже! Това е непростимо.

Генералът стана от стола.

— О, напротив! — смънка князът. — Вие така ме увлякохте и… най-после… това беше толкова интересно; много ви благодаря!

— Княже! — каза генералът, като стисна пак до болка ръката му и със светнали очи се вгледа втренчено в него, сякаш изведнъж се опомни и се слиса от някаква внезапна мисъл. — Княже! Вие сте толкова добър, толкова чистосърдечен, че понякога ми става дори жал за вас. Аз ви гледам с умиление; о, нека Бог ви благослови! Нека вашият живот започне и разцъфти… в любов. Моят е вече свършен! О, простете, простете!

Той излезе бързо, като закри с ръце лицето си. Князът не можеше да се съмнява в искреността на вълнението му. Той разбираше също така, че старецът излезе, опиянен от своя успех; ала все пак той смътно чувствуваше, че това беше един от онези лъжци, които, макар че се наслаждават от лъжите си чак до самозабрава, все пак и на върха на своето опиянение тайно подозират, че не им вярват и не могат да им вярват. В сегашното си положение старецът можеше да отрезвее, да се засрами извънредно много, да заподозре княза в прекомерно съчувствие към него и да се оскърби. „Не сторих ли зле, дето го оставих да се екзалтира толкова?“ — тревожеше се князът, но изведнъж не издържа и прихна да се смее гръмовито, което трая десетина минути. На път беше вече да почне да се кори за този смях; ала начаса разбра, че няма защо да се укорява, понеже му беше безкрайно жал за генерала.

Предчувствията му се сбъднаха. Още вечерта получи една странна бележка, кратка, но решителна. Генералът му пишеше, че се разделя с него завинаги, че го уважава и му е благодарен, но че дори и от него не може да приеме „изрази на състрадание, които унижават достойнството на един и без това вече нещастен човек“. Когато князът научи, че старецът се е затворил у Нина Александровна, почти се успокои за него. Но както вече видяхме, генералът бе направил някакви поразии и у Лисавета Прокофиевна. Тук не можем да разправим подробности, но ще отбележим накратко, че като последица от срещата генералът уплаши Лисавета Прокофиевна, а с горчивите си намеци за Ганя я възмути. Той бе позорно изпъден. Ето защо той прекара такава нощ и такава сутрин, съвсем се побърка и избяга на улицата почти като луд.

Коля все още не разбираше ясно какво става и се надяваше да му подействува със строгост.

— Е, къде ще се мъкнем сега, как мислите, генерале? — каза той. — При княза не искате, с Лебедев се скарахте, пари нямате, а аз още по-малко: и ето ни сега с празна торба насред улицата.

— По-добре с празна, отколкото върху празна — избърбори генералът, — с този… каламбур аз възбудих възторг… в офицерското събрание… в четиридесет и четвърта… Хиляда… осемстотин… четиридесет и четвърта година, да!… Не си спомням… О, не ми напомняй, не ми напомняй! „Къде е младостта ми, къде е свежестта ми!“ Както е извикал… кой е казал това, Коля?

— Това е цитат от Гогол, в „Мъртви души“, татко — отговори Коля и крадешком хвърли уплашен поглед към баща си.

— Мъртвите души! Аха, да, мъртви! Когато ме погребеш, напиши на гроба: „Тук почива една мъртва душа!“

Позорът ме преследва!

А това кой е казал, Коля?

— Не знам, татко.

— Не бил съществувал Еропегов! Ерошка Еропегов!… — извика той разярен, като се спря на улицата. — И това го казва моят син, собственият ми син! Еропегов, човекът, който единадесет месеца беше за мене като същински брат, за когото аз се дуелирах… Един ден княз Вигорецки, нашият капитан, както си пием, му казва: „Ти, Гриша, къде си получил ордена «Света Ана», това ми кажи?“ — „На бойното поле на моята родина, ето къде го получих!“ Аз извиках: „Браво, Гриша!“ И това стана причина за дуел, а след това той се венча… за Мария Петровна Су… Сутугина и беше убит на бойното поле… Куршумът се отплесна от кръста, който носех на гърдите си, и право в челото му. „Никога няма да го забравя!“ — извика той и падна на място. Аз… аз служих честно, Коля; аз служих благородно, но позорът… „позорът ме преследва!“ Ти и Нина ще дойдете на гроба ми… „Горката Нина!“ По-рано така я наричах, Коля, отдавна беше то, в първите години още, и това й правеше голямо удоволствие… Нина, Нина! Какво направих аз от твоя живот! Как можеш да ме обичаш, търпелива душа! Твоята майка има ангелска душа, Коля, чуваш ли, ангелска!

— Знам го, татко. Татко, миличък, да се върнем в къщи при мама! Тя тичаше подире ни! Но какво ви стана? Сякаш не разбирате… Хайде, защо плачете?

Коля сам плачеше и целуваше ръцете на баща си.

— Ти ми целуваш ръцете, на мене!

— Ами да, на вас, на вас. Какво чудно има? Хайде, защо ревете насред улицата, и това ми било генерал, военен човек, хайде да вървим!

— Бог да те благослови, мило момче, задето си запазил почитанието си към опозорения, да, към опозорения старец, твоя баща… дано и ти имаш такова момче… le roi de Rome… О, „да бъде проклет, да бъде проклет тоя дом!“

— Но какво става наистина тук! — кипна изведнъж Коля. — Какво се е случило? Защо не искате да се върнете сега в къщи? Да не сте си загубили ума?

— Ще ти обясня, ще ти обясня… всичко ще ти кажа; не крещи, ще ни чуят… le roi de Rome… О, тежко ми е, тъжно ми е!

Няня, къде е твоят гроб!

Кой е казал това, Коля?

— Не знам, не знам кой го е казал! Да вървим веднага в къщи, веднага! Ще пребия от бой Ганка, ако потрябва… но къде пак отивате?

Ала генералът го дърпаше към входа на една близка къща.

— Къде отивате? Това не е нашата къща!

Генералът седна на външното стълбище и все дърпаше Коля за ръката.

— Наведи се, наведи се! — брътвеше той. — Всичко ще ти кажа… позорът… наведи се… дай си ухото, ухото; на ухото ще ти кажа…

— Но какво става с вас! — уплаши се ужасно Коля, но все пак подаде ухото си.

— Le roi de Rome… — пошепна генералът, който като че ли цял трепереше.

— Какво?… Но отде ви е дошъл на ума все тоя le roi de Rome?… Какво значи това?

— Аз… аз… — зашепна пак генералът, все по-силно и по-силно впивайки ръце в рамото на „своето момче“ — аз… искам… всичко да ти… Мария, Мария… Петровна Су-су-су…

Коля се изтръгна, хвана генерала за раменете и го загледа като побъркан. Старецът почервеня, устните му посиняха, ситни тръпки още гърчеха лицето му. Изведнъж той се наклони и почна бавно да пада в ръцете на Коля.

— Удар! — извика Коля така силно, че се чу по цялата улица. Най-после се беше сетил какво става.