Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Идиот, 1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Н. Голчев, 1960 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 101 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2009)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
- Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
- kipe (2015 г.)
Издание:
Фьодор М. Достоевски. Идиот
Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.
Редактор: Милка Минева
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова
Дадена за печат на 18.XII.1959 г.
Народна култура, София, 1960
Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах
Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от kipe
Метаданни
Данни
- Година
- 1867–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1988. Том 6.
История
- — Добавяне
VII
Когато князът млъкна, всички го гледаха весело, дори Аглая, но най-вече Лисавета Прокофиевна.
— Ето че го изпитахте! — извика тя. — Е, уважаеми госпожици, вие мислехте, че ще го покровителствувате като сираче, а той самият едва ви удостои с избора си, и то с уговорката, че ще идва само от време на време. Ето че ние излязохме изиграните, най-вече Иван Фьодорович, и аз се радвам. Браво, княже, преди малко ни поръчаха да ви изпитаме. А това, което казахте за моето лице, е чиста истина: аз съм дете и знам това. И преди да ми го кажете, го знаех; вие изразихте моята мисъл с една дума само. Аз смятам, че вашият характер съвсем прилича на моя и много се радвам; приличаме си като две капки вода. Само че вие сте мъж, а аз жена и не съм ходила в Швейцария; там е цялата разлика.
— Не бързайте, maman — извика Аглая, — князът казва, че във всичките си признания е имал особени съображения и е говорил преднамерено.
— Да, да — засмяха се другите.
— Не се присмивайте, милички, той може би е по-хитър и от трите ви заедно. Ще видите. Само че защо вие, княже, не казахте нищо за Аглая? Аглая чака, а и аз чакам.
— Нищо не мога да кажа сега; ще кажа по-късно.
— Защо? Да няма в нея нещо особено?
— О, да, има; вие сте необикновена красавица, Аглая Ивановна. Толкова сте хубава, че човек го е страх да ви гледа.
— И само толкова? А качества? — настояваше генералшата.
— Мъчно е да се съди за красотата; аз още не съм се приготвил. Красотата е загадка.
— Ще рече, вие дадохте загадка на Аглая — каза Аделаида, — хайде разгадай я сега, Аглая. А тя е хубава, княже, нали е хубава?
— Необикновено! — с жар отговори князът, като погледна възхитено Аглая. — Почти като Настасия Филиповна, макар че лицето й е съвсем друго!…
Всички се спогледаха смаяни.
— Като кого-о-о? — каза провлечено генералшата. — Като Настасия Филиповна? Къде сте виждали Настасия Филиповна? Коя Настасия Филиповна?
— Преди малко Гаврила Ардалионович показваше портрета й на Иван Фьодорович.
— Как, донесъл портрета й на Иван Фьодорович?
— Да го покаже. Настасия Филиповна подарила днес портрета си на Гаврила Ардалионович, а той го донесъл да го покаже.
— Искам да го видя! — избухна генералшата. — Къде е този портрет? Щом му го е подарила, сигурно е у него, а той, разбира се, е още в кабинета. В сряда винаги идва да работи и никога не излиза преди четири часа. Повикайте веднага Гаврила Ардалионович! Не, не съм толкова чак примряла да го видя. Бъдете така любезен, княже, миличък, идете в кабинета, вземете портрета от него и го донесете. Кажете, че искаме да го видим. Моля ви се.
— Добър е, но е твърде простичък — каза Аделаида, когато князът излезе.
— Да, твърде много — потвърди Александра, — толкова, че дори е и малко смешен.
И едната, и другата като че не доизказаха цялата си мисъл.
— Впрочем лесно се изплъзна, когато говори за нашите лица — каза Аглая, — всички ни поласка, дори и maman.
— Не се подигравай, моля ти се! — извика генералшата. — Не той ме поласка, а аз бях поласкана от думите му.
— Ти смяташ, че той си извъртя думите? — попита Аделаида.
— Не ми се вижда толкова простичък.
— Я се махай! — разсърди се генералшата. — А според мене вие сте още по-смешни от него. Простичък е, ама е хитър в най-благородния смисъл на думата, разбира се. Също като мене.
„Лошо направих, разбира се, дето споменах за портрета — мислеше си князът, като влизаше в кабинета, и чувствуваше известно угризение. — Може би пък добре направих, дето споменах…“ В главата му почна да се мярка една странна мисъл, впрочем още не съвсем ясна.
Гаврила Ардалионович още седеше в кабинета, задълбочен в книжата си. Сигурно не на вятъра му плащаше заплата акционерното дружество. Той се смути страшно, когато князът му поиска портрета и му разправи как са научили там за него.
— Е-е-ех! Защо ли ви трябваше да дрънкате! — извика той със злобна ярост. — Нищо не разбирате… Идиот! — процеди той през зъби.
— Извинете, съвсем не съобразих; стана дума. Казах, че Аглая е почти толкова хубава, колкото и Настасия Филиповна.
Ганя го помоли да разправи по-подробно; князът разправи. Ганя отново го погледна подигравателно.
— Не ви излиза от ума Настасия Филиповна… — измърмори той, но не довърши и се замисли.
Виждаше се, че бе разтревожен. Князът му напомни за портрета.
— Слушайте, княже — каза изведнъж Ганя, сякаш го бе осенила внезапна мисъл, — имам една голяма молба към вас… Но аз наистина не знам…
Той се смути и не се доизказа; решаваше нещо и като че се бореше със себе си. Князът чакаше мълчаливо. Ганя още веднъж го изгледа с изпитателен, втренчен поглед.
— Княже — поде той, — сега там на мене… по повод едно съвсем странно обстоятелство… дори смешно… и за което нямам вина… с една дума, безполезно е да говорим — там на мене, изглежда, малко ми се сърдят, затова известно време не искам да ходя там, без да ме повикат. Крайно необходимо ми е да поприказвам сега с Аглая Ивановна. За всеки случай написах няколко думи (той държеше в ръцете си сгънато листче) — и ето не знам как да го предам. Не бихте ли се съгласили, княже, да предадете това листче на Аглая Ивановна, веднага, само че лично на Аглая Ивановна, тоест никой да не види, нали ме разбирате? То не е бог знае каква тайна, в него няма нищо такова… но… ще ми направите ли тази услуга?
— Не ми е много приятно — отвърна князът.
— Ах, княже, крайно ми е необходимо! — замоли се Ганя. — Тя може би ще отговори… Повярвайте, че само поради крайна нужда, съвсем крайна нужда се обръщам към вас… По кого да го пратя?… То е много важно… Ужасно важно е за мене…
Ганя се боеше много, че князът няма да се съгласи и го гледаше в очите със страхлива молба.
— Добре, ще го предам.
— Само че никой да не забележи — настоя зарадван Ганя — и вижте какво, княже, нали мога да разчитам на вашата честна дума?
— Никому няма да го покажа — каза князът.
— Записката не е запечатана, но… промълви крайно развълнуван Ганя и не довърши от смущение.
— О, аз няма да я прочета — съвсем просто отговори князът, взе портрета и излезе от кабинета.
Щом остана сам, Ганя се хвана за главата.
— Една нейна дума и аз… и аз наистина може би ще скъсам!…
От вълнение и очакване той не можеше да се залови отново за книжата и почна да ходи из кабинета от единия ъгъл до другия.
Князът тръгна, замислен; неприятна му беше поръчката, неприятна му беше и мисълта, че Ганя праща записка на Аглая. Но още не стигнал до двете стаи преди гостната, изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо, огледа се, отиде до прозореца, за да бъде по-близо до светлината, и се загледа в портрета на Настасия Филиповна.
Искаше му се като че ли да разгадае нещо, което се таеше в това лице и което преди малко го беше смаяло. Първото впечатление почти не го оставяше и сега той сякаш бързаше наново да го провери. Освен с необикновената си красота сега това лице го смая и с нещо по-силно. В това лице имаше сякаш безкрайна гордост и презрение, почти омраза, и в същото време някаква доверчивост, някаква чудна наивност; при наблюдение тези два контраста пораждаха дори като че ли известно чувство на състрадание. Тази ослепителна красота беше дори непоносима, красота на бледо лице, на малко хлътнали страни и на блестящи очи; странна красота! Князът гледа портрета около една минута, после изведнъж се сепна, огледа се, приближи го бързо до устните си и го целуна. Когато след минута влезе в гостната, лицето му беше съвсем спокойно.
Но когато влезе в трапезарията (през една друга стая до гостната), почти се сблъска на вратата с Аглая, която излизаше. Тя беше сама.
— Гаврила Ардалионович ме помоли да ви предам това — каза князът, подавайки й записката.
Аглая се спря, взе записката и някак особено погледна княза. В погледа й нямаше ни най-малко смущение, личеше само известно учудване и то като че ли се отнасяше единствено до княза. Спокоен и горд, този поглед сякаш искаше от него сметка, как така е станал съучастник на Ганя в тази работа? Те постояха два-три мига един срещу друг; най-сетне по лицето й едва-едва се изписа някакъв присмех; тя се усмихна леко и отмина.
Някое време генералшата мълчаливо и с известна отсянка на пренебрежение разглежда портрета на Настасия Филиповна, който държеше в протегната ръка пред себе си, необикновено и ефектно отдалечила го от очите си.
— Да, хубава е — каза най-после тя, — дори много хубава. Виждала съм я два-три пъти, но само отдалеч. Значи, такъв вид красота цените вие? — обърна се тя изведнъж към княза.
— Да… такъв вид… — отговори князът с известно усилие.
— Точно такава красота?
— Точно такава.
— Защо?
— В това лице има… много страдание… — промълви князът някак неволно, сякаш говореше на себе си, а не отговаряше на въпроса.
— Впрочем вие може би бълнувате — реши генералшата и надменно хвърли портрета на масата.
Александра го взе, до нея се приближи Аделаида и двете почнаха да го разглеждат. В този момент Аглая се върна в гостната.
— Каква сила! — извика изведнъж Аделаида, като жадно се взираше в портрета през рамото на сестра си.
— Къде? Каква сила? — остро попита Лисавета Прокофиевна.
— Такава красота е сила — каза разпалено Аделаида, — с такава красота можеш света да обърнеш.
Тя се върна замислено при статива си. Аглая хвърли бърз поглед върху портрета, присви очи, издаде долната си устна, след това се отдръпна и седна встрани, като скръсти ръце.
Генералшата позвъни.
— Повикайте Гаврила Ардалионович, той е в кабинета — каза тя на влезлия слуга.
— Maman! — извика многозначително Александра.
— Искам да му кажа две думи — и престани! — отсече бързо генералшата, явно ядосана и с тон, който не търпи възражение. — Виждате ли, княже, у нас сега всичко е тайна. Всичко е тайна! Така изисквал някакъв етикет. Глупости. Толкова повече, че по тези въпроси е нужна най-много откровеност, яснота, честност. Предстоят сватби, но тези сватби не ми харесват…
— Maman, какво говорите? — пак побърза да я спре Александра.
— Какво искаш, мила дъще? А нима на тебе самата харесват? Нека слуша князът, нали сме приятели. Аз поне съм му приятелка. Бог търси хора, добри, разбира се, а злите и капризните не му трябват; особено капризните, които днес решават едно, а утре говорят друго. Разбирате ли, Александра Ивановна? Те казват, княже, че съм чудачка, а аз знам да правя разлика. Затова най-важно е сърцето, а останалото е празна работа. Умът също е необходим, разбира се… може би умът е най-важното нещо. Не се подсмивай, Аглая, аз не си противореча: една глупачка със сърце, но без ум е също така нещастна като глупачката с ум, но без сърце. Това е стара истина. Ето аз съм глупачка със сърце и без ум, а ти си глупачка с ум, но без сърце; и двете сме нещастни, и двете страдаме.
— Но защо сте толкова нещастна, maman? — не се стърпя да попита Аделаида, която единствена от цялата компания не бе изгубила като че ли веселото си настроение.
— Първо, поради учените си дъщери — отсече генералшата, — тъй като и това е предостатъчно, няма какво да се разпростирам по-нататък. Доста празни приказки се казаха. Ще видим как ще излезете наглава вие двете (не говоря за Аглая) с вашия ум и с вашите празни приказки и ще бъдете ли вие, многоуважаема Александра Ивановна, щастлива с вашия уважаем господин?… О!… — извика тя, като видя влизащия Ганя. — Ето още един брачен съюз. Добър ден! — отговори тя на поздрава на Ганя, но не го покани да седне. — Значи, вие встъпвате в брак?
— В брак?… Как?… В какъв брак?… — смотолеви Гаврила Ардалионович, сащисан и страшно объркан.
— Питам ви дали ще се жените, ако предпочитате този израз?
— Н-не… аз… н-не — излъга Гаврила Ардалионович и червенина от срам заля лицето му. Той хвърли бегъл поглед към седналата настрана Аглая и бързо отмести очи. Аглая го гледаше студено, втренчено, спокойно, но не откъсваше очи от него и наблюдаваше смущението му.
— Не? Вие казахте: не? — упорито го разпитваше безмилостната Лисавета Прокофиевна. — Достатъчно, аз ще запомня, че днес, сряда сутринта, вие казахте „не“ на моя въпрос. Кой ден сме днес, сряда ли?
— Май че сряда, maman — отговори Аделаида.
— Никога не знаят дните. А кое число?
— Двадесет и седмо — отговори Ганя.
— Двадесет и седмо? Това е добре до известна степен. Сбогом, вие имате, струва ми се, много работа, а аз трябва да се облека и да изляза; вземете портрета си. Поздравете от моя страна нещастната Нина Александровна. Довиждане, княже, миличък! Идвай по-често, а аз ще отида нарочно у старата Белоконская, за да й кажа за тебе. И чуйте, скъпи: аз вярвам, че тъкмо за мене Бог ви е довел от Швейцария в Петербург. Може би имате и други работи, но най-вече сте дошли за мене. Тъкмо така е наредил Бог. Довиждане, мили. Александра, дете мое, отбий се при мене.
Генералшата излезе. Съсипан, смутен, озлобен, Ганя взе портрета от масата и с неестествена усмивка се обърна към княза:
— Княже, ей сега си отивам в къщи. Ако не сте променили намерението си да живеете у нас, ще ви заведа, защото не знаете дори адреса ни.
— Почакайте, княже — каза Аглая, като стана изведнъж от креслото си, — трябва да ми напишете нещо в албума. Папа каза, че сте краснописец. Ей сега ще ви го донеса.
И тя излезе.
— Довиждане, княже, и аз си отивам — каза Аделаида.
Тя стисна силно ръката на княза, усмихна му се любезно и мило и излезе, без да погледне Ганя.
Щом всички излязоха, Ганя изведнъж се нахвърли върху княза и скръцна със зъби:
— Вие сигурно сте раздрънкали, че се женя — измърмори той бързо и шепнешком с разярено лице и святкащи от злоба очи, — вие сте безсрамен дърдорко!
— Уверявам ви, че грешите — спокойно и вежливо отвърна князът, — аз дори не знаех, че ще се жените.
— Вие чухте преди малко, когато Иван Фьодорович каза, че довечера всичко ще се реши у Настасия Филиповна и сте го разправили! Лъжете! Откъде са могли да го научат? Че кой освен вас е могъл да им го съобщи, дявол да ви вземе? Нима старата не ми намекна?
— Щом виждате намек в думите й, вие трябва да знаете по-добре от мене кой й го е съобщил; аз не съм казал нито дума.
— Предадохте ли записката?… Има ли отговор? — прекъсна го Ганя в трескаво нетърпение. Но точно в този момент се върна Аглая и князът не можа нищо да отговори.
— Ето, княже — каза Аглая и сложи на масичката албума си, — изберете си някоя страница и ми напишете нещо. Ето и перо, съвсем ново. Няма значение, че е стоманено, нали? Чувала съм, че краснописците не употребяват стоманени пера.
Разговаряйки с княза, тя сякаш не забелязваше присъствието на Ганя. Но докато князът нагласяше перото, търсеше страница и се готвеше да пише, Ганя се приближи до камината, дето бе застанала Аглая, вдясно от княза, и с треперещ, пресеклив глас й каза почти на ухото:
— Една дума, една само ваша дума — и аз съм спасен.
Князът бързо се извърна и ги погледна и двамата. По лицето на Ганя бе изписано истинско отчаяние; човек би рекъл, че той каза тези думи някак без да мисли, бързешката. Аглая го гледа няколко секунди със същото спокойно учудване, както преди малко бе гледала княза, и това нейно спокойно учудване, това недоумение, сякаш не разбира нищо от това, което й казват, беше в този момент за Ганя още по-ужасно от най-дълбокото презрение.
— Какво да ви напиша? — попита князът.
— Ей сега ще ви го продиктувам — каза Аглая, като се обърна към него, — готови ли сте? Тогава пишете: В пазарлък не влизам. Сложете сега отдолу датата и месеца. Дайте да видя.
Князът й подаде албума.
— Великолепно! Чудесно сте го написали; имате прекрасен почерк! Благодаря ви. Довиждане, княже… Почакайте — прибави тя, като че изведнъж си спомни нещо, — елате, искам да ви подаря нещо за спомен.
Князът тръгна след нея, но когато влязоха в трапезарията, Аглая се спря.
— Прочетете това — каза тя, като му подаде записката на Ганя.
Князът взе записката и погледна в недоумение Аглая.
— Аз знам много добре, че вие не сте я чели и не можете да бъдете довереник на този човек. Четете, искам да я прочетете.
Записката бе написана явно набързо:
„Днес ще се реши моята съдба, вие знаете как. Днес трябва да кажа думата си решително. Нямам никакво право на вашето съчувствие, не смея да се надявам на каквото и да било; но някога вие казахте една дума, една-единствена дума и тази дума освети черната нощ на моя живот и стана за мене фар. Кажете сега още една такава дума — и ще ме спасите от гибел! Кажете ми само: скъсай всичко и аз ще скъсам всичко още днес. О, какво ви струва да кажете това! В тази дума, за която ви моля, аз виждам само знак за вашето съчувствие и съжаление към мене — и само това, само това! И нищо повече, нищо! Не смея да помисля за каквато и да било надежда, защото съм недостоен за нея. Но кажете ли тази дума, отново ще поема моята нищета, с радост ще почна да понасям отчаяното си положение. Ще посрещна борбата, ще й се радвам, ще се възродя в нея с нови сили!
И тъй, пратете ми тази дума на състрадание (само на състрадание, кълна ви се!). Не се сърдете на дързостта на отчаяния, на потъващия, задето е посмял да направи последно усилие, за да се спаси от гибел.
— Този човек уверява — каза строго Аглая, когато князът прочете записката, — че думите „скъсайте всичко“ няма да ме изложат и няма да ме обвържат с нищо и както виждате сам, ми дава писмена гаранция с тази записка. Забележете колко наивно е побързал да подчертае някои думички и как грубо прозира тайната му мисъл. Ала той знае, че ако скъсаше всичко, но по собствен почин, без да чака моята дума и дори без да ми говори за това, без да храни никаква надежда в мене, аз бих променила чувствата си към него и може би бих станала негова приятелка. Той го знае отлично! Но душата му е мръсна: знае го и не се решава; знае го и все пак иска гаранция. Не е способен да вземе решение, почиващо на доверие. Преди да се откаже от стоте хиляди, иска да му позволя да има надежда в мене. Колкото до казаната по-рано дума, за която споменава в записката, че някога уж осветила живота му, той лъже нахално. Аз просто веднъж проявих към него съжаление. Но той е дързък и безсрамен: тутакси му е минала тогава през ума мисълта, че може да се надява; веднага го разбрах. От него ден той почна да ме дебне; дебне ме и сега. Но стига вече; вземете записката и му я върнете, още сега, щом излезете от дома, но не преди това, разбира се.
— А какъв отговор да му дам?
— Никакъв естествено. Това е най-добрият отговор. Значи, вие имате намерение да живеете у тях?
— Преди малко самият Иван Фьодорович ми препоръча това — каза князът.
— Тогава пазете се от него, предупреждавам ви; сега той няма да ви прости, задето му връщате записката.
Аглая стисна леко ръката на княза и излезе. Лицето й беше сериозно и намръщено, тя дори не се усмихна, когато му кимна с глава за сбогом.
— Ей сега, да взема само вързопчето си — каза князът на Ганя, — ще излезем заедно.
Ганя тропна с крак от нетърпение. Лицето му дори почерня от ярост. Най-после излязоха на улицата, князът с вързопчето си в ръце.
— Отговорът? Къде е отговорът? — нахвърли се върху него Ганя. — Какво ви каза? Предадохте ли писмото?
Князът му подаде мълчаливо записката. Ганя се вкамени.
— Как! Моята записка! — извика той. — Той дори не я предал! О, трябваше да се досетя! О, пр-р-ро-клет-ник… Ясно е, че преди малко тя не е разбрала нищо. Но как, как можахте да не я предадете, о, пр-р-ро-клет-ник…
— Извинете, напротив, веднага успях да предам записката ви, още в минутата, когато ми я дадохте, и то точно така, както искахте. Тя е пак в ръцете ми, защото току-що Аглая Ивановна ми я върна.
— Кога? Кога?
— Щом свърших писането в албума и тя ме покани да я придружа. (Нали чухте?) Влязохме в трапезарията, тя ми подаде записката, каза ми да я прочета и ми поръча да ви я върна.
— Да я про-че-те-те! — изкрещя Ганя едва ли не с все сили. — Да я прочетете! Вие прочетохте ли я?
И той се спря отново сред тротоара вцепенен, толкова смаян, че дори отвори уста.
— Да, прочетох я преди малко.
— И тя сама, сама ви даде да я прочетете? Самата тя?
— Самата тя и вярвайте, аз нямаше да я прочета, ако тя не беше настояла.
Ганя мълча около една минута, мъчейки се с усилие да разбере нещо, и изведнъж извика:
— Не може да бъде! Невъзможно е да ви е казала да я прочетете. Вие лъжете! Сам сте я прочел!
— Казвам истината — отговори князът със същия съвсем невъзмутим тон, — и вярвайте ми: много съжалявам, че това ви прави толкова лошо впечатление.
— Но, нещастнико, не ви ли каза поне нещо, като ви върна записката? Сигурно е отговорила нещо?
— Да, разбира се.
— Че говорете де, говорете, дявол да ви вземе!…
И Ганя, който носеше галоши, тропна два пъти с десния си крак по тротоара.
— Щом я прочетох, тя ми каза, че вие я дебнете; че бихте желали така да я изложите, та да си осигурите надеждата, че опирайки се на нея, можете да се откажете без загуба от стоте хиляди, на които се надявате. Че ако бяхте сторили това, без да се пазарите с нея, и сам скъсате, като не искате предварително гаранция от нея, тя може би щеше да стане ваша приятелка. Това е всичко, струва ми се. Ах да, и още нещо: когато я запитах, след като взех записката, какъв отговор да ви дам, тя ми каза, че най-добрият отговор ще бъде да не ви отговаря — така беше, струва ми се; извинете, ако съм забравил точния й израз, предавам, както съм разбрал.
Страшна злоба обзе Ганя и яростта му избухна неудържимо.
— А! Така, значи! — скръцна със зъби той. — Така, значи, не зачитат записките ми! О! Не влиза в пазарлък — тогава аз ще вляза! Ще видим! Не съм казал още последната си дума… ще видим!… Ще я навра в миша дупка!…
Той гримасничеше, бледнееше, пенеше се; заплашваше с юмрук. Така извървяха няколко крачки. Не се стесняваше ни най-малко от княза и понеже не го смяташе за нищо, държеше се така, като че ли беше сам в стаята си. Ала изведнъж се сети за нещо и се опомни.
— Но как така — обърна се той внезапно към княза, — как така вие (идиот! — прибави той в ума си) — можахте изведнъж да спечелите толкова много доверието й, два часа след като се запознахте? Как стана това?
При всичките му мъки липсваше му само завистта. И изведнъж тя го ужили право в сърцето.
— Това вече не бих могъл да ви обясня — отвърна князът.
Ганя го погледна злобно.
— Не искаше ли да ви подари доверието си, като ви покани в трапезарията? Та нали искаше да ви подари нещо?
— Не мога наистина да си обясня другояче това, което стана.
— Но от къде на къде това доверие, дявол да го вземе! Какво направихте там? С какво се харесахте? Слушайте — суетеше се той съвсем развълнуван (в този момент всичко в главата му беше така объркано и кипеше в безредие, че той не можеше да си събере мислите), — слушайте, не можете ли да се сетите и да си припомните поне нещо от това, което им казахте там, и да ми го повторите от началото в същия ред и със същите думи? Не забелязахте ли нещо, не си ли спомняте?
— О, разбира се, че мога — отговори князът, — още щом влязох и се представих, заприказвахме за Швейцария.
— По дяволите тая Швейцария!
— След това за смъртното наказание…
— За смъртното наказание?
— Да; това стана по повод на нещо… после им разказах как живях там три години и им разправих историята на една бедна селянка…
— По дяволите бедната селянка! По-нататък! — гореше от нетърпение Ганя.
— После им изложих мнението на Шнайдер за моя характер и как той ме накара…
— Да се пръждосва тоя Шнайдер, пет пари не давам за мнението му! По-нататък!
— След това по друг повод заприказвах за лицата, тоест за израза на лицата, и рекох, че Аглая Ивановна е почти толкова хубава, колкото Настасия Филиповна. Ето тогава споменах за портрета…
— Но се повторихте, дали не повторихте това, което чухте преди малко в кабинета? Нали? Нали?
— Още веднъж ви казвам, че не повторих.
— Та откъде тогава, дявол го взел… Чакай! Аглая не показа ли записката на старата?
— Мога със сигурност да ви гарантирам, че не я показа. Аз бях непрекъснато в стаята; а и тя нямаше време.
— Но може да е станало нещо, което вие не сте забелязали… О! Идиот пр-ро-клет — извика той вече извън себе си, — дори за разказване не го бива!
Започнал веднъж да нагрубява и понеже не срещна отпор, Ганя малко по малко престана да се владее, както винаги се случва с някои хора. Още малко и той щеше може би да почне да го ругае, толкова беше разярен. Но тъкмо тази ярост го и заслепи; иначе отдавна щеше да забележи, че този, когото смяташе за „идиот“, може понякога много бързо и тънко да схваща нещата и необикновено задоволително да ги предава. Ала изведнъж се случи нещо неочаквано.
— Трябва да ви забележа, Гаврила Ардалионович — каза внезапно князът, — че по-рано наистина бях толкова болен, че действително бях почти идиот; но отдавна вече аз оздравях и затова ми е малко неприятно, когато ме наричат в очите идиот. Макар че вашите несполуки могат да ви послужат за извинение, но в яда си един-два пъти вие дори ме оскърбихте. Това никак не ми харесва, особено така изведнъж, при първа среща, като вас; и тъй като ние стоим на кръстопът, не е ли по-добре да се разделим: вие ще тръгнете надясно за у вас, а аз наляво. Имам двадесет и пет рубли и сигурно ще си намеря мебелирани стаи.
Ганя се смути ужасно и дори почервеня от срам.
— Извинете, княже — извика той разпалено, като изведнъж замени с крайна вежливост оскърбителния си тон, — за Бога, извинете! Виждате в каква беда съм изпаднал! Вие не знаете още почти нищо, но ако знаехте всичко, сигурно поне малко щяхте да ме извините, макар че, разбира се, аз не заслужавам извинение…
— О, няма нужда толкова да ми се извинявате — побърза да отговори князът. — Та аз разбирам добре големите ви неприятности и затова сте настроен така да обиждате. Хайде да вървим у вас. Аз с удоволствие…
„Не, невъзможно е сега да го оставя да си върви — помисли си Ганя, като злобно поглеждаше по пътя княза, — този хитрец изкопчи всичко от мене, а след това изведнъж свали маската си… Има нещо тук. Но ще видим! Всичко ще се изясни, всичко, всичко! Още днес!“
Те бяха вече пред самата къща.
VII
Когда князь замолчал, все на него смотрели весело, даже и Аглая, но особенно Лизавета Прокофьевна.
— Вот и проэкзаменовали! — вскричала она. — Что, милостивые государыни, вы думали, что вы же его будете протежировать, как бедненького, а он вас сам едва избрать удостоил, да еще с оговоркой, что приходить будет только изредка. Вот мы и в дурах, и я рада; а пуще всего Иван Федорович. Браво, князь, вас давеча проэкзаменовать велели. А то, что вы про мое лицо сказали, то всё совершенная правда: я ребенок и знаю это. Я еще прежде вашего знала про это; вы именно выразили мою мысль в одном слове. Ваш характер я считаю совершенно сходным с моим и очень рада; как две капли воды. Только вы мужчина, а я женщина и в Швейцарии не была; вот и вся разница.
— Не торопитесь, maman, — вскричала Аглая, — князь говорит, что он во всех своих признаниях особую мысль имел и неспроста говорил.
— Да, да, — смеялись другие.
— Не труните, милые, еще он, может быть, похитрее всех вас трех вместе. Увидите. Но только что ж вы, князь, про Аглаю ничего не сказали? Аглая ждет, и я жду.
— Я ничего не могу сейчас сказать; я скажу потом.
— Почему? Кажется, заметна?
— О да, заметна; вы чрезвычайная красавица, Аглая Ивановна. Вы так хороши, что на вас боишься смотреть.
— И только? А свойства? — настаивала генеральша.
— Красоту трудно судить; я еще не приготовился. Красота — загадка.
— Это значит, что вы Аглае загадали загадку, — сказала Аделаида, — разгадай-ка, Аглая. А хороша она, князь, хороша?
— Чрезвычайно! — с жаром ответил князь, с увлечением взглянув на Аглаю, — почти как Настасья Филипповна, хотя лицо совсем другое!…
Все переглянулись в удивлении.
— Как кто-о-о? — протянула генеральша, — как Настасья Филипповна? Где вы видели Настасью Филипповну? Какая Настасья Филипповна?
— Давеча Гаврила Ардалионович Ивану Федоровичу портрет показывал.
— Как, Ивану Федоровичу портрет принес?
— Показать. Настасья Филипповна подарила сегодня Гавриле Ардалионовичу свой портрет, а тот принес показать.
— Я хочу видеть! — вскинулась генеральша. — Где этот портрет? Если ему подарила, так и должен быть у него, а он, конечно, еще в кабинете. По средам он всегда приходит работать и никогда раньше четырех не уходит. Позвать сейчас Гаврилу Ардалионовича! Нет, я не слишком-то умираю от желания его видеть. Сделайте одолжение, князь, голубчик, сходите в кабинет, возьмите у него портрет и принесите сюда. Скажите, что посмотреть. Пожалуйста.
— Хорош, да уж простоват слишком, — сказала Аделаида, когда вышел князь.
— Да, уж что-то слишком, — подтвердила Александра, — так что даже и смешон немножко.
И та и другая как будто не выговаривали всю свою мысль.
— Он, впрочем, хорошо с нашими лицами вывернулся, — сказала Аглая, — всем польстил, даже и maman.
— Не остри, пожалуйста! — вскричала генеральша. — Не он польстил, а я польщена.
— Ты думаешь, он вывертывался? — спросила Аделаида.
— Мне кажется, он не так простоват.
— Ну, пошла! — рассердилась генеральша. — А по-моему, вы еще его смешнее. Простоват, да себе на уме, в самом благородном отношении разумеется. Совершенно как я.
«Конечно, скверно, что я про портрет проговорился, — соображал князь про себя, проходя в кабинет и чувствуя некоторое угрызение. — Но… может быть, я и хорошо сделал, что проговорился…». У него начинала мелькать одна странная идея, впрочем еще не совсем ясная.
Гаврила Ардалионович еще сидел в кабинете и был погружен в свои бумаги. Должно быть, он действительно не даром брал жалованье из акционерного общества. Он страшно смутился, когда князь спросил портрет и рассказал, каким образом про портрет там узнали.
— Э-э-эх! И зачем вам было болтать! — вскричал он в злобной досаде. — Не знаете вы ничего… Идиот! — пробормотал он про себя.
— Виноват, я совершенно не думавши; к слову пришлось. Я сказал, что Аглая почти так же хороша, как Настасьи Филипповна.
Ганя попросил рассказать подробнее; князь рассказал. Ганя вновь насмешливо посмотрел на него.
— Далась же вам Настасья Филипповна… — пробормотал он, но, не докончив, задумался.
Он был в видимой тревоге. Князь напомнил о портрете.
— Послушайте, князь, — сказал вдруг Ганя, как будто внезапная мысль осенила его, — у меня до вас есть огромная просьба… Но я, право, не знаю…
Он смутился и не договорил; он на что-то решался и как бы боролся сам с собой. Князь ожидал молча. Ганя еще раз испытующим, пристальным взглядом оглядел его.
— Князь, — начал он опять, — там на меня теперь… по одному совершенно странному обстоятельству… и смешному… и в котором я не виноват… ну, одним словом, это лишнее, — там на меня, кажется, немножко сердятся, так что я некоторое время не хочу входить туда без зова. Мне ужасно нужно бы поговорить теперь с Аглаей Ивановной. Я на всякий случай написал несколько слов (в руках его очутилась маленькая сложенная бумажка) — и вот не знаю, как передать. Не возьметесь ли вы, князь, передать Аглае Ивановне, сейчас, но только одной Аглае Ивановне, так то есть, чтоб никто не увидал, понимаете? Это не бог знает какой секрет, тут нет ничего такого… но… сделаете?
— Мне это не совсем приятно, — отвечал князь.
— Ах, князь, мне крайняя надобность! — стал просить Ганя. — Она, может быть, ответит… Поверьте, что я только в крайнем, в самом крайнем случае мог обратиться… С кем же мне послать?… Это очень важно… Ужасно для меня важно…
Ганя ужасно робел, что князь не согласится, и с трусливою просьбой заглядывал ему в глаза.
— Пожалуй, я передам.
— Но только так, чтобы никто не заметил, — умолял обрадованный Ганя, — и вот что, князь, я надеюсь ведь на ваше честное слово, а?
— Я никому не покажу, — сказал князь.
— Записка не запечатана, но… — проговорился было слишком суетившийся Ганя и остановился в смущении.
— О, я не прочту, — совершенно просто отвечал князь, взял портрет и пошел из кабинета.
Ганя, оставшись один, схватил себя за голову.
— Одно ее слово, и я… и я, право, может быть, порву!
Он уже не мог снова сесть за бумаги от волнения и ожидания и стал бродить по кабинету из угла в угол.
Князь шел задумавшись, его неприятно поразило поручение, неприятно поразила и мысль о записке Гани к Аглае. Но не доходя двух комнат до гостиной, он вдруг остановился, как будто вспомнил о чем, осмотрелся кругом, подошел к окну, ближе к свету, и стал глядеть на портрет Настасьи Филипповны.
Ему как бы хотелось разгадать что-то скрывавшееся в этом лице и поразившее его давеча. Давешнее впечатление почти не оставляло его, и теперь он спешил как бы что-то вновь проверить. Это необыкновенное по своей красоте и еще по чему-то лицо сильнее еще поразило его теперь. Как будто необъятная гордость и презрение, почти ненависть, были в этом лице, и в то же самое время что-то доверчивое, что-то удивительно простодушное; эти два контраста возбуждали как будто даже какое-то сострадание при взгляде на эти черты. Эта ослепляющая красота была даже невыносима, красота бледного лица, чуть не впалых щек и горевших глаз; странная красота! Князь смотрел с минуту, потом вдруг спохватился, огляделся кругом, поспешно приблизил портрет к губам и поцеловал его. Когда через минуту он вошел в гостиную, лицо его было совершенно спокойно.
Но только что он вступил в столовую (еще через одну комнату от гостиной), с ним в дверях почти столкнулась выходившая Аглая. Она была одна.
— Гаврила Ардалионович просил меня вам передать, — сказал князь, подавая ей записку.
Аглая остановилась, взяла записку и как-то странно поглядела на князя. Ни малейшего смущения не было в ее взгляде, разве только проглянуло некоторое удивление, да и то, казалось, относившееся к одному только князю. Аглая своим взглядом точно требовала от него отчета — каким образом он очутился в этом деле вместе с Ганей? — и требовала спокойно и свысока. Они простояли два-три мгновения друг против друга, наконец что-то насмешливое чуть-чуть обозначилось в лице ее; она слегка улыбнулась и прошла мимо.
Генеральша несколько времени, молча и с некоторым оттенком пренебрежения, рассматривала портрет Настасьи Филипповны, который она держала пред собой в протянутой руке, чрезвычайно и эффектно отдалив от глаз.
— Да, хороша, — проговорила она наконец, — очень даже. Я два раза ее видела, только издали. Так вы такую-то красоту цените? — обратилась она вдруг к князю.
— Да… такую… — отвечал князь с некоторым усилием.
— То есть именно такую?
— Именно такую.
— За что?
— В этом лице… страдания много… — проговорил князь как бы невольно, как бы сам с собою говоря, а не на вопрос отвечая.
— Вы, впрочем, может быть, бредите, — решила генеральша и надменным жестом откинула от себя портрет на стол.
Александра взяла его, к ней подошла Аделаида, обе стали рассматривать. В эту минуту Аглая возвратилась опять в гостиную.
— Этакая сила! — вскричала вдруг Аделаида, жадно всматриваясь в портрет из-за плеча сестры.
— Где? Какая сила? — резко спросила Лизавета Прокофьевна.
— Такая красота — сила, — горячо сказала Аделаида, — с этакою красотой можно мир перевернуть!
Она задумчиво отошла к своему мольберту. Аглая взглянула на портрет только мельком, прищурилась, выдвинула нижнюю губку, отошла и села к стороне, сложив руки.
Генеральша позвонила.
— Позвать сюда Гаврилу Ардалионовича, он в кабинете, — приказала она вошедшему слуге.
— Maman! — значительно воскликнула Александра.
— Я хочу ему два слова сказать — и довольно! — быстро отрезала генеральша, останавливая возражение. Она была видимо раздражена. — У нас, видите ли, князь, здесь теперь всё секреты. Всё секреты! Так требуется, этикет какой-то, глупо. И это в таком деле, в котором требуется наиболее откровенности, ясности, честности. Начинаются браки, не нравятся мне эти браки…
— Maman, что вы это? — опять поспешила остановить ее Александра.
— Чего тебе, милая дочка? Тебе самой разве нравятся? А что князь слушает, так мы друзья. Я с ним по крайней мере. Бог ищет людей, хороших, конечно, а злых и капризных ему не надо; капризных особенно, которые сегодня решают одно, а завтра говорят другое. Понимаете, Александра Ивановна? Они, князь, говорят, что я чудачка, а я умею различать. Потому сердце главное, а остальное вздор. Ум тоже нужен, конечно… может быть, ум-то и самое главное. Не усмехайся, Аглая, я себе не противоречу: дура с сердцем и без ума такая же несчастная дура, как и дура с умом без сердца. Старая истина. Я вот дура с сердцем без ума, а ты дура с умом без сердца; обе мы и несчастны, обе и страдаем.
— Чем же вы уж так несчастны, maman? — не утерпела Аделаида, которая одна, кажется, из всей компании не утратила веселого расположения духа.
— Во-первых, от ученых дочек, — отрезала генеральша, — а так как этого и одного довольно, то об остальном нечего и распространяться. Довольно многословия было Посмотрим, как-то вы обе (я Аглаю не считаю) с вашим умом и многословием вывернетесь, и будете ли вы, многоуважаемая Александра Ивановна, счастливы с вашим почтенным господином?… А!…. — воскликнула она, увидев входящего Ганю, — вот еще идет один брачный союз. Здравствуйте! — ответила она на поклон Гани, не пригласив его садиться. — Вы вступаете в брак?
— В брак?… Как?… В какой брак?… — бормотал ошеломленный Гаврила Ардалионович. Он ужасно смешался.
— Вы женитесь? спрашиваю я, если вы только лучше любите такое выражение?
— Н-нет… я… н-нет, — солгал Гаврила Ардалионович, и краска стыда залила ему лицо. Он бегло взглянул на сидевшую в стороне Аглаю и быстро отвел глаза. Аглая холодно, пристально, спокойно глядела на него, не отрывая глаз и наблюдала его смущение.
— Нет? Вы сказали «нет»? — настойчиво допрашивала неумолимая Лизавета Прокофьевна. — Довольно, я буду помнить, что вы сегодня, в среду утром, на мой вопрос сказали мне «нет». Что у нас сегодня, среда?
— Кажется, среда, maman. — ответила Аделаида.
— Никогда дней не знают. Которое число?
— Двадцать седьмое, — ответил Ганя.
— Двадцать седьмое? Это хорошо по некоторому расчету. Прощайте, у вас, кажется, много занятий, а мне пора одеваться и ехать; возьмите ваш портрет. Передайте мой поклон несчастной Нине Александровне. До свидания, князь, голубчик! Заходи почаще, а я к старухе Белоконской нарочно заеду о тебе сказать. И послушайте, милый: я верую, что вас именно для меня бог привел в Петербург из Швейцарии. Может быть, будут у вас и другие дела, но главное, для меня. Бог именно так рассчитал. До свидания, милые. Александра, зайди ко мне, друг мой.
Генеральша вышла. Ганя, опрокинутый, потерявшийся, злобный, взял со стола портрет и с искривленною улыбкой обратился к князю:
— Князь, я сейчас домой. Если вы не переменили намерения жить у нас, то я вас доведу, а то вы и адреса не знаете.
— Постойте, князь, — сказала Аглая, вдруг подымаясь с своего кресла, — вы мне еще в альбом напишете. Папа сказал, что вы каллиграф. Я вам сейчас принесу…
И она вышла.
— До свидания, князь, и я ухожу, — сказала Аделаида.
Она крепко пожала руку князю, приветливо и ласково улыбнулась ему и вышла. На Ганю она не посмотрела.
— Это вы, — заскрежетал Ганя, вдруг набрасываясь на князя, только что все вышли, — это вы разболтали им, что я женюсь! — бормотал он скорым полушепотом, с бешеным лицом и злобно сверкая глазами, — бесстыдный вы болтунишка!
— Уверяю вас, что вы ошибаетесь, — спокойно и вежливо отвечал князь, — я и не знал, что вы женитесь.
— Вы слышали давеча, как Иван Федорович говорил, что сегодня вечером всё решится у Настасьи Филипповны, вы это и передали! Лжете вы! Откуда они могли узнать? Кто же, черт возьми, мог им передать, кроме вас? Разве старуха не намекала мне?
— Вам лучше знать, кто передал, если вам только кажется, что вам намекали, я ни слова про это не говорил.
— Передали записку? Ответ? — с горячечным нетерпением перебил его Ганя. Но в самую эту минуту воротилась Аглая, и князь ничего не успел ответить.
— Вот, князь, — сказала Аглая, положив на столик свой альбом, — выберите страницу и напишите мне что-нибудь. Вот перо, и еще новое. Ничего, что стальное? Каллиграфы, я слышала, стальными не пишут.
Разговаривая с князем, она как бы и не замечала, что Ганя тут же. Но покамест князь поправлял перо, отыскивал страницу и изготовлялся, Ганя подошел к камину, где стояла Аглая, сейчас справа подле князя, и дрожащим, прерывающимся голосом поговорил ей чуть не на ухо:
— Одно слово, одно только слово от вас — и я спасен.
Князь быстро повернулся и посмотрел на обоих. В лице Гани было настоящее отчаяние; казалось, он выговорил эти слова как-то не думая, сломя голову. Аглая смотрела на него несколько секунд совершенно с тем же самым спокойным удивлением, как давеча на князя, и, казалось, это спокойное удивление ее, это недоумение, как бы от полного непонимания того, что ей говорят, было в эту минуту для Гани ужаснее самого сильнейшего презрения.
— Что же мне написать? — спросил князь.
— А я вам сейчас продиктую, — сказала Аглая, поворачиваясь к нему, — готовы? Пишите же: «Я в торги не вступаю». Теперь подпишите число и месяц. Покажите.
Князь подал ей альбом.
— Превосходно! Вы удивительно написали; у вас чудесный почерк! Благодарю — вас. До свидания, князь… Постойте, — прибавила она, как бы что-то вдруг припомнив, — пойдемте, я хочу вам подарить кой-что на память.
Князь пошел за нею; но, войдя в столовую, Аглая остановилась.
— Прочтите это, — сказала она, подавая ему записку Гани.
Князь взял записку и с недоумением посмотрел на Аглаю.
— Ведь я знаю же, что вы ее не читали и не можете быть поверенным этого человека. Читайте, я хочу, чтобы вы прочли.
Записка была, очевидно, написана наскоро:
«Сегодня решится моя судьба, вы знаете каким образом. Сегодня я должен буду дать свое слово безвозвратно. Я не имею никаких прав на ваше участие, не смею иметь никаких надежд; но когда-то вы выговорили одно слово, одно только слово, и это слово озарило всю черную ночь моей жизни и стало для меня маяком. Скажите теперь еще одно такое же слово — и спасете меня от погибели! Скажите мне только: разорви всё, и я всё порву сегодня же. О, что вам стоит сказать это! В этом слове я испрашиваю только признак вашего участия и сожаления ко мне, — и только, только! И ничего больше, ничего! Я не смею задумать какую-нибудь надежду, потому что я недостоин ее. Но после вашего слова я приму вновь мою бедность, я с радостью стану переносить отчаянное положение мое. Я встречу борьбу, я рад буду ей, я воскресну в ней с новыми силами!
Пришлите же мне это слово сострадания (только одного сострадания, клянусь вам)! Не рассердитесь на дерзость отчаянного, на утопающего, за то, что он осмелился сделать последнее усилие, чтобы спасти себя от погибели. Г. И.»
— Этот человек уверяет, — резко сказала Аглая, когда князь кончил читать, — что слово «разорвите всё» меня не скомпрометирует и не обяжет ничем, и сам дает мне в этом, как видите, письменную гарантию этою самою запиской. Заметьте, как наивно поспешил он подчеркнуть некоторые словечки и как грубо проглядывает его тайная мысль. Он, впрочем, знает, что если б он разорвал всё, но сам, один, не ожидая моего слова и даже не говоря мне об этом, без всякой надежды на меня, то я бы тогда переменила мои чувства к нему и, может быть, стала бы его другом. Он это знает наверно! Но у него душа грязная; он знает и не решается, он знает и все-таки гарантии просит. Он на веру решиться не в состоянии. Он хочет, чтоб я ему, взамен ста тысяч, на себя надежду дала. Насчет же прежнего слова, про которое он говорит в записке и которое будто бы озарило его жизнь, то он нагло лжет. Я просто раз пожалела его. Но он дерзок и бесстыден: у него тотчас же мелькнула тогда мысль о возможности надежды; я это тотчас же поняла. С тех пор он стал меня улавливать; ловит и теперь. Но довольно; возьмите и отдайте ему записку назад, сейчас же, как выйдете из нашего дома, разумеется, не раньше.
— А что сказать ему в ответ?
— Ничего, разумеется. Это самый лучший ответ. Да вы, стало быть, хотите жить в его доме?
— Мне давеча сам Иван Федорович отрекомендовал, — сказал князь.
— Так берегитесь его, я вас предупреждаю; он теперь вам не простит, что вы ему возвратите назад записку.
Аглая слегка пожала руку князю и вышла. Лицо ее было серьезно и нахмурено, она даже не улыбнулась, когда кивнула князю головой на прощание.
— Я сейчас, только мой узелок возьму, — сказал князь Гане, — и мы выйдем.
Ганя топнул ногой от нетерпения. Лицо его даже почернело от бешенства. Наконец оба вышли на улицу, князь с своим узелком в руках.
— Ответ? Ответ? — накинулся на него Ганя. — Что она вам сказала? Вы передали письмо?
Князь молча подал ему его записку. Ганя остолбенел.
— Как? Моя записка! — вскричал он. — Он и не передавал ее! О, я должен был догадаться! О, пр-р-ро-клят… Понятно, что она ничего не поняла давеча! Да как же, как же, как же вы не передали, о, пр-р-ро-клят…
— Извините меня, напротив, мне тотчас же удалось передать вашу записку, в ту же минуту, как вы дали, и точно так, как вы просили. Она очутилась у меня опять, потому что Аглая Ивановна сейчас передала мне ее обратно.
— Когда? Когда?
— Только что я кончил писать в альбоме и когда она пригласила меня с собой. (Вы слышали?). Мы вошли в столовую, она подала мне записку, велела прочесть и велела передать вам обратно.
— Про-че-е-сть? — закричал Ганя чуть не во всё горло, — прочесть! Вы читали?
И он снова стал в оцепенении среди тротуара, но до того изумленный, что даже разинул рот.
— Да, читал, сейчас.
— И она сама, сама вам дала прочесть? Сама?
— Сама, и поверьте, что я бы не стал читать без ее приглашения.
Ганя с минуту молчал и с мучительными усилиями что-то соображал, но вдруг воскликнул:
— Быть не может! Она не могла вам велеть прочесть. Вы лжете! Вы сами прочли!
— Я говорю правду, — отвечал князь прежним, совершенно невозмутимым тоном, — и поверьте: мне очень жаль, что это производит на вас такое неприятное впечатление.
— Но, несчастный, по крайней мере она вам сказала же что-нибудь при этом? Что-нибудь ответила же?
— Да, конечно.
— Да говорите же, говорите, о, черт!…
И Ганя два раза топнул правою ногой, обутою в калошу, о тротуар.
— Как только я прочел, она сказала мне, что вы ее ловите; что вы желали бы ее компрометировать так, чтобы получить от нее надежду, для того чтобы, опираясь на эту надежду, разорвать без убытку с другою надеждой на сто тысяч. Что если бы вы сделали это, не торгуясь с нею, разорвали бы всё сами, не прося у ней вперед гарантии, то она, может быть, и стала бы вашим другом. Вот и всё, кажется. Да, еще: когда я спросил, уже взяв записку, какой же ответ? тогда она сказала, что без ответа будет самый лучший ответ, — кажется, так; извините, если я забыл ее точное выражение, а передаю, как сам понял.
Неизмеримая злоба овладела Ганей, и бешенство его прорвалось без всякого удержу.
— А! Так вот как! — скрежетал он, — так мои записки в окно швырять! А! Она в торги не вступает, — так я вступлю! И увидим! За мной еще много… увидим!… В бараний рог сверну!…
Он кривился, бледнел, пенился; он грозил кулаком. Так шли они несколько шагов. Князя он не церемонился нимало, точно был один в своей комнате, потому что в высшей степени считал его за ничто. Но вдруг он что-то сообразил и опомнился.
— Да каким же образом, — вдруг обратился он к князю, — каким же образом вы (идиот! — прибавил он про себя), вы вдруг в такой доверенности, два часа после первого знакомства? Как так?
Ко всем мучениям его недоставало зависти. Она вдруг укусила его в самое сердце.
— Этого уж я вам не сумею объяснить, — ответил князь.
Ганя злобно посмотрел на него:
— Это уж не доверенность ли свою подарить вам позвала она вас в столовую? Ведь она вам что-то подарить собиралась?
— Иначе я и не понимаю, как именно так.
— Да за что же, черт возьми! Что вы там такое сделали? Чем понравились? Послушайте, — суетился он изо всех сил (всё в нем в эту минуту было как-то разбросано и кипело в беспорядке, так что он и с мыслями собраться не мог), — послушайте, не можете ли вы хоть как-нибудь припомнить и сообразить в порядке, о чем вы именно там говорили, все слова, с самого начала? Не заметили ли вы чего, не упомните ли?
— О, очень могу, — отвечал князь, — с самого начала, когда я вошел и познакомился, мы стали говорить о Швейцарии.
— Ну, к черту Швейцарию!
— Потом о смертной казни…
— О смертной казни?
— Да, по одному поводу… потом я им рассказывал о том, как прожил там три года, и одну историю с одною бедною поселянкой…
— Ну, к черту бедную поселянку! Дальше! — рвался в нетерпении Ганя.
— Потом как Шнейдер высказал мне свое мнение о моем характере и понудил меня…
— Провалиться Шнейдеру и наплевать на его мнения! Дальше!
— Дальше, по одному поводу, я стал говорить о лицах, то есть о выражениях лиц, и сказал, что Аглая Ивановна почти так же хороша, как Настасья Филипповна. Вот тут-то я и проговорился про портрет…
— Но вы не пересказали, вы ведь не пересказали того, что слышали давеча в кабинете? Нет? Нет?
— Повторяю же вам, что нет.
— Да откуда же, черт… Ба! Не показала ли Аглая записку старухе?
— В этом я могу вас вполне гарантировать, что не показала. Я всё время тут был; да и времени она не имела.
— Да, может быть, вы сами не заметили чего-нибудь… О! идиот пр-ро-клятый, — воскликнул он уже совершенно вне себя, — и рассказать ничего не умеет!
Ганя, раз начав ругаться и не встречая отпора, мало-помалу потерял всякую сдержанность, как это всегда водится с иными людьми. Еще немного, и он, может быть, стал бы плеваться, до того уж он был взбешен. Но именно чрез это бешенство он и ослеп; иначе он давно бы обратил внимание на то, что этот «идиот», которого он так третирует, что-то уж слишком скоро и тонко умеет иногда всё понять и чрезвычайно удовлетворительно передать. Но вдруг произошло нечто неожиданное.
— Я должен вам заметить, Гаврила Ардалионович, — сказал вдруг князь, — что я прежде действительно был так нездоров, что и в самом деле был почти идиот; но теперь я давно уже выздоровел, и потому мне несколько неприятно, когда меня называют идиотом в глаза. Хоть вас и можно извинить, взяв во внимание ваши неудачи, но вы в досаде вашей даже раза два меня выбранили. Мне это очень не хочется, особенно так, вдруг, как вы, с первого раза; и так как мы теперь стоим на перекрестке, то не лучше ли нам разойтись: вы пойдете направо к себе, а я налево. У меня есть двадцать пять рублей, и я наверно найду какой-нибудь отель-гарни.
Ганя ужасно смутился и даже покраснел от стыда.
— Извините, князь, — горячо вскричал он, вдруг переменяя свой ругательный тон на чрезвычайную вежливость, — ради бога, извините! Вы видите, в какой я беде! Вы еще почти ничего не знаете, но если бы вы знали всё, то наверно бы хоть немного извинили меня; хотя, разумеется, я неизвиним…
— О, мне и не нужно таких больших извинений, — поспешил ответить князь. — Я ведь понимаю, что вам очень неприятно, и потому-то вы и бранитесь. Ну, пойдемте к вам. Я с удовольствием…
«Нет, его теперь так отпустить невозможно, — думал про себя Ганя, злобно посматривая дорогой на князя, — этот плут выпытал из меня всё, а потом вдруг снял маску… Это что-то значит. А вот мы увидим! Всё разрешится, всё, всё! Сегодня же!».
Они уже стояли у самого дома.