Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Идиот, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция; отделяне на бележките като допълнително произведение
kipe (2015 г.)

Издание:

Фьодор М. Достоевски. Идиот

Стиховете в романа са преведени от Цветан Стоянов.

Редактор: Милка Минева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Любка Иванова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 18.XII.1959 г.

Народна култура, София, 1960

 

Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в десяти томах

Государственное издательство художественной литературы, Москва, 1957

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от kipe

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник
Интернет-библиотека Алексея Комарова / Ф. М. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Л., „Наука“, 1988. Том 6.

История

  1. — Добавяне

II

Генерал Епанчин живееше в своя собствена къща, малко настрана от Литейная, към черквата „Преображение“. Освен тази (великолепна) къща, пет шести от която се даваха под наем, генералът имаше и грамадна къща на Садовая, носеща му също значителен доход. Освен тези две къщи той притежаваше досам Петербург един много доходен и обширен имот; имаше и някаква фабрика в Петербургска околия. Всички знаеха, че едно време генерал Епанчин бе събирал някои приходи за държавата. Сега той участвуваше и имаше доста влиятелен глас в някои солидни акционерни дружества. Минаваше за човек е много пари, за много зает и с големи връзки. Успял бе да стане крайно необходим на някои места, между другото и в службата си. Ала също така се знаеше, че Иван Фьодорович Епанчин е човек без образование и произхожда от войнишко потекло; последното несъмнено можеше само да му прави чест, но генералът, макар и умен човек, си имаше също своите малки, твърде извинителни слабости и не обичаше някои намеци. Но той беше безспорно умен и хитър човек. Например имаше за принцип да не излиза на показ, да се спотайва, дето трябва, и мнозина го ценяха тъкмо за неговата простота, тъкмо затова, че винаги си знаеше мястото. А де да можеха тези съдии да видят какво ставаше понякога в душата на Иван Фьодорович, който така добре си знаеше мястото! Макар наистина да имаше и практика, и опит в живота, и някои доста забележителни способности, той обичаше да се представя по-скоро като изпълнител на чужди идеи, отколкото като независим ум, да минава за човек „предан без ласкателство“[1] и в духа на времето дори за истински руснак със сърце. В това отношение с него се бяха случили даже няколко забавни приключения; ала генералът никога не се отчайваше, дори и при най-забавните приключения; освен това му вървеше, дори на карти, а той играеше много на едро, и то нарочно не само не искаше да крие тази своя уж малка слабост към картите, от която много пъти извличаше добра печалба, но и я подчертаваше. Обществото му беше смесено, на всеки случай, разбира се, „тузовско“. Но животът тепърва започваше: има време, има много време и всяко нещо ще дойде с времето си и по реда си. А и по години генерал Епанчин беше още, както се казва, в пълния си разцвет, тоест най-много на петдесет и шест години, което във всеки случай представлява цветуща възраст, възраст, от която започва действително истинският живот. Здравето му, цветът на лицето, яките му, макар и почернели зъби, набитото му, здраво телосложение, загриженият израз на физиономията сутрин на служба, весел вечерно време при игра на карти или у негово сиятелство — всичко спомагаше за сегашните му и бъдещи успехи и постилаше с рози живота на негово превъзходителство.

Генералът имаше цъфтящо семейство. Наистина не всичко в него тънеше в рози, но имаше и много неща, върху които негово превъзходителство отдавна вече бе почнал да насочва сериозно и сърдечно главните си надежди и цели. Пък и има ли в живота по-важна и по-свята цел от целта на родителите? Към какво да се привържеш, ако не към семейството? Семейството на генерала се състоеше от съпругата му и от три големи дъщери. Генералът се беше оженил много отдавна, още като поручик, за девойка почти на едни години с него, която не беше нито хубава, нито образована и му донесе зестра само петдесет крепостни, които всъщност му послужиха като основа за бъдещото му състояние. Ала генералът никога по-късно не се оплакваше от ранния си брак, никога не го смяташе за нещастно увлечение на неразумната си младост и толкова уважаваше съпругата си и толкова се боеше понякога от нея, че дори я обичаше. Генералшата беше от княжеския род на Мишкини, род, макар и не блестящ, но твърде стар и тя се уважаваше много за своето потекло. Някакво влиятелно лице на времето, един от онези покровители, за които впрочем покровителството не струва нищо, се съгласи да прояви интерес към женитбата на младата княгиня. Той отвори вратичката на младия офицер и го блъсна в нея; а за него не едно блъсване, но само един поглед би бил достатъчен и не би отишъл на вятъра! С малки изключения съпрузите прекараха дългия си живот в сговор. Още съвсем млада, генералшата умееше да си намери — понеже бе родена княгиня и последна в рода си, а може би и поради личните си качества — някои много високопоставени покровителки. По-късно, поради богатството и служебното положение на съпруга си, тя почна дори донякъде да свиква това висше общество.

През последните години израснаха и се развиха и трите генералски дъщери — Александра, Аделаида и Аглая. Наистина и трите бяха само Епанчини, но по майка от княжески род, с не малка зестра, с баща, който можеше да претендира по-късно и за много висок пост и — което е също доста важно — трите бяха забележително хубави, без да се изключи и най-голямата Александра, която бе прехвърлила вече двадесет и пет години. Средната беше на двадесет и три, а най-малката Аглая едва-що бе навършила двадесет. Тя беше дори истинска хубавица и в обществото започваше да обръща голямо внимание върху себе си. Но това не беше още всичко: и трите се отличаваха със своето образование, ум и дарби. Знаеше се, че те се обичаха извънредно много и държаха една за друга. Говореше се дори за някакви уж жертви, които двете по-големи правели в полза на общия домашен идол — най-малката. Те не само не обичаха да бият на очи в обществото, но даже бяха много скромни. Никой не можеше да ги укори във високомерие и предвзетост, ала всички знаеха, че са горди и си знаят цената. Най-голямата беше музикантка, средната — много добра художничка; но дълги години почти никой не знаеше това; разбра се едва напоследък, и то случайно. С една дума, за тях се приказваха много похвални неща. Но имаха и недоброжелатели. С ужас се говореше колко книги са прочели. Те не бързаха да се омъжат; макар че държаха за известен кръг от обществото, все пак не го ценяха много. Това правеше още по-голямо впечатление, защото всички знаеха стремежите, характера, целите и желанията на техния баща.

Беше вече към единадесет часа, когато князът позвъни в квартирата на генерала. Генералът живееше на втория етаж и помещението, което заемаше, можеше да мине за скромно, макар и да отговаряше на неговото положение. На княза отвори един слуга в ливрея и той трябваше дълго да се обяснява с този човек, който още от самото начало погледна подозрително него и вързопчето му. Най-после, след като обясни ясно и на няколко пъти, че наистина е княз Мишкин и че трябва непременно да види генерала по важна работа, смаяният слуга го заведе в една малка чакалня непосредствено пред самата приемна, до кабинета, и го предаде направо на друг слуга, който дежуреше сутрин в тази чакалня и докладваше на генерала за посетителите. Този слуга беше във фрак, минал бе четиридесетте, имаше угрижена физиономия и беше специален кабинетен прислужник, който докладва на негово превъзходителство, поради което си знаеше цената.

— Почакайте в приемната, а вързопчето си оставете тук — каза той, като бавно и важно сядаше в креслото си и със строго учудване поглеждаше към княза, който се настани до него на един стол с вързопчето в ръце.

— Ако позволите — рече князът, — предпочитам да почакам тук при вас, там какво ще правя сам?

— В чакалнята не можете да стоите, защото сте посетител, тоест гост. Лично генерала ли искате да видите?

Изглежда, лакеят не можеше да се помири с мисълта да пусне такъв посетител и още веднъж се реши да го попита.

— Да, имам работа, която… — започна князът.

— Не ви питам каква именно работа — моето задължение е само да доложа за вас. А без секретаря, казах, не мога да доложа за вас.

Подозрителността на този човек като че ли все повече и повече растеше; князът не приличаше никак на всекидневните посетители и макар че генералът доста често, едва ли не всеки ден, в известен час, трябваше да приема, особено по работа, понякога дори най-различни гости, все пак въпреки опита си и доста подробното нареждане камердинерът беше в голямо колебание; необходима беше намесата на секретаря, за да доложи.

— Но вие наистина ли идете… от чужбина? — някак неволно попита най-после той и се обърка; може би искаше да попита: „Наистина ли сте княз Мишкин?“

— Да, току-що слязох от вагона. Струва ми се, вие искахте да попитате: наистина ли съм княз Мишкин? Но не попитахте от вежливост.

— Хм… — изръмжа учуден лакеят.

— Уверявам ви, че не ви излъгах и вие няма да носите отговорност заради мене. Колкото до моята външност и вързопчето, няма какво да се чудите; положението ми в този момент не е розово.

— Хм! Не се боя от това, да ви кажа ли. Аз съм длъжен да доложа, а при вас ще дойде секретарят, освен ако вие… Там е работата, че има едно „освен ако“… Вие не идвате ли при генерала да го молите нещо по бедност? Ще се осмеля да попитам, ако е възможно.

— О, не, бъдете напълно спокоен. Идвам по друга работа.

— Вие ще ме извините, но аз попитах ей тъй, просто като ви гледах. Почакайте секретаря; генералът сега е зает с един полковник, а след това ще дойде и секретарят… на дружеството.

— Щом е тъй, ще трябва дълго да чакам. В такъв случай бих помолил: не може ли някъде тук да попуша? Аз си нося лула и тютюн.

— Да по-пу-шите? — погледна го учудено и презрително камердинерът, сякаш още не вярваше на ушите си. — Да попушите? Не, тук не можете да пушите, дори е срамотно да помислите такова нещо… Чудна работа!

— Но аз не исках да пуша в тази стая; нали знам, че не може; бих отишъл някъде другаде, дето ми кажете, защото съм свикнал, а ето вече два-три часа не съм пушил. Впрочем, както обичате, а и нали знаете пословицата: всяка къща…[2]

— Е, как да доложа за такъв като вас? — измърмори почти неволно камердинерът. — Първо, вие не трябва да седите тук, а в приемната, защото сте посетител, тоест гост, а мене държат отговорен… Ама вие какво, да не смятате да живеете тук? — прибави той, като още веднъж погледна накриво към вързопчето на княза, което явно не му даваше мира.

— Не, не смятам. Дори да ме поканят, няма да остана. Дошъл съм просто да се запозная и повече нищо.

— Как? Да се запознаете? — с учудване и с тройно по-голяма подозрителност запита камердинерът. — Но нали отначало казахте, че идвате по работа?

— О, то почти не е работа! Тоест, ако искате, идвам по една работа, да помоля просто за съвет, но главното е да се представя, защото аз съм княз Мишкин, а генералшата Епанчина е също последната от княгините Мишкини и освен нас двамата няма други Мишкини.

— Ще рече, вие сте и роднина? — сепна се вече почти съвсем уплашен лакеят.

— И това почти не е така. Впрочем, ако се поровим малко, ще излезем, разбира се, роднини, но толкова далечни, че дори не може да се говори за истинско роднинство. Писах веднъж от чужбина на генералшата, но тя не ми отговори. Все пак сметнах за нужно да вляза във връзка с нея след завръщането си. А всичко това ви обяснявам сега, за да не се съмнявате, защото виждам, че все още се безпокоите: доложете, че е дошъл княз Мишкин, това стига, за да разберат целта на посещението ми. Ако ме приемат — добре, ако не ме приемат — също може би е много добре. Само че не могат, струва ми се, да не ме приемат: генералшата сигурно ще поиска да види най-големия и единствен представител на своя род, а тя много държи за потеклото си, както със сигурност съм чувал за нея.

В приказките на княза като че ли имаше голяма простота; но колкото по-прости бяха, толкова по-безсмислени изглеждаха в дадения случай и опитният камердинер не можеше да не почувствува, че нещо, което е съвсем прилично между прислужник и прислужник, е съвсем неприлично между госта и прислужника. А тъй като прислужниците са много по-умни, отколкото обикновено мислят за тях господарите, то и на камердинера му мина през ума, че тук има две неща: или князът е някакъв вагабонтин и е дошъл без друго да проси милостиня, или князът е просто глупчо и няма честолюбие, защото един умен княз, с честолюбие, няма да седне в чакалнята да говори с един лакей за своите работи; така че и в единия, и в другия случай дали няма да го държат отговорен заради него?

— Все пак бих ви помолил да минете в приемната — забеляза той колкото се може по-настойчиво.

— Ами ако седях там, нямаше да мога да ви обясня всичко това — весело се засмя князът — и, значи, все още щяхте да се безпокоите, като гледате пелерината и вързопчето ми. А сега можете да не чакате секретаря и да отидете да доложите за мене.

— За такъв посетител като вас не мога да доложа без разрешението на секретаря, освен това генералът специално ми заповяда преди малко да не го безпокоя за когото и да било, докато при него е полковникът, а Гаврила Ардалионич влиза направо.

— Чиновник ли е той?

— Гаврила Ардалионич ли? Не. Той служи в Дружеството. Сложете поне вързопчето си ей тук.

— Вече мислех за това; ако позволите. А мога ли да снема и пелерината?

— Разбира се, няма да влезете при него с пелерина я.

Князът стана, свали бързо пелерината си и остана по доста прилично и добре ушито, макар и износено вече сако. На жилетката му имаше металическа верижка. На верижката висеше женевски сребърен часовник.

Макар че князът беше глупчо — така поне лакеят бе решил, — все пак на генералския камердинер се видя най-после неприлично да продължи разговора си с посетителя, въпреки че, кой знае защо, князът му се харесваше, от известна гледна точка, разбира се. Но от друга гледна точка той му вдъхваше решително и грубо негодувание.

— А генералшата кога приема? — попита князът, като седна пак на предишното си място.

— Това вече не е моя работа. Различно приема, според човека. На модистката разрешава дори в единадесет часа. Гаврила Ардалионич също влиза преди другите, дори в часа на утринната закуска.

— Тук в стаите е по-топло, отколкото зимно време в чужбина — забеляза князът, — затова пък там по улиците е по-топло, отколкото у нас, а зиме в тамошните къщи руснак, който не е свикнал, не може да живее.

— Не палят ли?

— Палят, но и къщите другояче са направени, тоест печките и прозорците.

— Хм! Дълго ли сте пътували?

— Ами четири години. Впрочем почти все на едно и също място живях, на село.

— Отвикнали сте от нашия живот?

— И това е право. Ще повярвате ли, чудя се как не съм забравил да говоря руски. Ето на, приказвам сега с вас, а си мисля: „Но аз говоря добре.“ Може би затова и говоря толкова много. Вярно, че от вчера все ми се говори руски.

— Хм! А по-рано живели ли сте в Петербург? (Колкото и да се държеше лакеят, невъзможно му беше да не поддържа такъв учтив и вежлив разговор.)

— В Петербург ли? Почти съвсем не съм живял, само съм минавал. И по-рано нищо не знаех тук, а сега, чувам, имало толкова нови неща, та казват, че и който го е познавал, пак трябва да почне да го изучава. Тук говорят сега много за съдилищата.[3]

— Хм!… Съдилища. Вярно, има съдилища. А как е там, по-справедливи ли са съдилищата?

— Не знам. За нашите съм чувал много добри неща. Ето пак няма у нас смъртно наказание.[4]

— А там има ли?

— Има. Гледах във Франция, в Лион.[5] Заведе ме Шнайдер.

— Бесят ли?

— Не, във Франция отсичат главите.

— Е, крещят ли?

— Къде ти! Трае само един миг. Повалят човека и ей такъв широк нож се спуска по машината, гилотина се казва, тежко, силно нещо… Главата отскача толкова бързо, че нямаш време и да мигнеш. Но най-мъчителни са приготовленията. Например, когато четат присъдата, нагласят, връзват, качват на ешафода, ето това е ужасното! Стича се много народ, дори жени, макар че там не одобряват това, дето гледат жените.

— Не е тяхна работа.

— Разбира се! Разбира се! Такава мъка!… Престъпникът беше човек умен, безстрашен, силен, възрастен, Легро се казваше. И ето, ако щете, вярвайте, когато се качваше на ешафода — беше блед като платно и плачеше. Нима може така? Нима не е ужасно? Та кой плаче от страх? Не вярвах, че от страх може да заплаче — не казвам дете, а човек, който никога не е плакал, човек на четиридесет и пет години. А какво ли става с душата в този момент, до какви ли гърчения я докарват? Гавра над душата, нищо друго! Казано е: „Не убивай“, а за това ли, че той е убил, и него трябва да убият? Не, не бива така. Ето вече почти месец как видях това, а и досега ми е като че ли пред очите. Най-малко пет пъти съм го сънувал.

Князът дори се оживи, като говореше, лека руменина изби по бледото му лице, макар и да приказваше все още спокойно. Камердинерът го наблюдаваше със съчувствие и любопитство, сякаш не му се искаше да откъсне очи от него; може би и той беше човек с въображение и склонен към размисъл.

— Хубаво е поне, че мъката е кратка — забеляза той, — когато отхвръкне главата.

— Знаете ли какво? — разпалено продължи князът. — Вашата забележка е точно като на всички други и ето защо са измислили машината, наречена гилотина. А мене тогава ми дойде на ум една мисъл: дали това не е дори по-лошо? Вам ви е смешно, вижда ви се странно, но при известно усилие на въображението дори и такава мисъл може да ти хрумне. Представете си: завеждат човека на изтезание; страданията, раните, физическото мъчение — всичко това отвлича вниманието ти от душевното страдание, така че само раните те измъчват чак докато умреш. А пък главната, най-силната болка не е може би в раните, а в това, дето знаеш със сигурност, че ето след час, после след десет минути, после след половин минута, после сега, ей сега — душата ще отлети от тялото и че няма да бъдеш вече човек, че това е вече сигурно; главното е това, че е сигурно. Ето когато слагаш главата си под самия нож и чуваш как той се плъзне над главата, ето тази четвърт от секундата е най-страшната. Знаете ли, че това не е моя фантазия, а че мнозина са ми казвали същото? Толкова съм уверен в това, че направо ще ви кажа моето мнение. Да убиваш зарад убийството, е несравнено по-голямо наказание, отколкото самото престъпление. Убийството по присъда е несравнено по-ужасно от убийството на разбойника. Оня, когото убиват разбойниците или го заколват нощем в гората, или някак другояче, без друго все още се надява, до последния си миг, че ще се спаси. Имало е случаи, когато гърлото е вече прерязано, а той още се надява или тича, или моли. А тук ти отнемат сигурно цялата тази последна надежда, с която е десет пъти по-лесно да умреш; тук има присъда и в това, че сигурно няма да я избегнеш, се крие цялата тази ужасна мъка, а по-силна от тази мъка няма на света. Сред сражение заведете и поставете войника срещу самия топ и стреляйте в него — той все още ще се надява, но прочетете на този същия войник неотменима присъда, той ще полудее или ще заплаче. Кой бе казал, че човешката природа е в състояние да понесе това, без да полудее? Защо е тази гавра — безобразна, ненужна, напразна? Може би има на света такъв човек, комуто са прочели присъда, оставили са го да се помъчи, а след това са му казали: „Върви си, прощават ти!“[6] Ето такъв човек би могъл може би да ни разправи. За тази мъка и за този ужас и Христос е говорил. Не, не бива да се постъпва така с човека!

Макар и да не би могъл да изрази всичко това така, както князът, камердинерът все пак разбра ако не всичко, то поне най-важното, което личеше дори по умиления израз на лицето му.

— Ако пък толкова ви се пуши — каза той, — можете да запушите, само че побързайте. Защото току-виж ви повикали, а вас ви няма. Ето тук под тази стълбичка, виждате ли, има врата. Влезте през вратата, вдясно има стаичка; там можете, само че отворете прозорчето, защото не е редно…

Ала князът нямаше време да отиде да попуши. В чакалнята изведнъж влезе един млад човек с книжа в ръцете. Камердинерът почна да сваля шубата му. Младият човек погледна княза под очи.

— Този господин, Гаврила Ардалионич — започна поверително и почти фамилиарно камердинерът, — казва, че е княз Мишкин и че е роднина на госпожата, пристигнал с влака от чужбина, с едно вързопче в ръка, само че…

Повече князът не чу, защото камердинерът почна да шепне. Гаврила Ардалионович слушаше внимателно и поглеждаше към княза с голямо любопитство, но най-после престана да слуша и бързо се приближи към него.

— Вие сте княз Мишкин? — попита той извънредно любезно и вежливо. Той беше много хубав млад човек, също на около двадесет и осем години, строен блондин, средно висок, с малка наполеоновска брадичка[7], с умно и много хубаво лице. Само в усмивката му, колкото и любезна да беше, имаше нещо твърде престорено; при това зъбите му се показаха някак твърде бисерноравни; въпреки всичката му веселост и явно добродушие, погледът му беше някак твърде втренчен и изпитателен.

„Когато е сам, сигурно съвсем не гледа така и може би никога не се смее“ — помисли машинално князът.

Князът обясни набързо всичко, което можа, почти същото, което преди малко бе обяснявал вече на камердинера, а преди това пък и на Рогожин. В това време Гаврила Ардалионович като че ли си припомняше нещо.

— Не бяхте ли вие — попита той, — който пратихте преди около година или даже по-малко писмо на Елисавета Прокофиевна, струва ми се, от Швейцария?

— Точно така.

— В такъв случай ви познават тук и сигурно си спомнят за вас. Негово превъзходителство ли искате да видите? Веднага ще доложа… Той ей сега ще се освободи. Но вие би трябвало… да минете засега в приемната… Защо стои тук? — обърна се той строго към камердинера.

— Нали ви казах, сам той не пожела…

В този момент вратата на кабинета се отвори изведнъж и оттам излезе някакъв военен с чанта в ръка, като говореше високо и се сбогуваше.

— Ти тук ли си, Ганя — извика един глас от кабинета, — заповядай при мене!

Гаврила Ардалионович кимна с глава на княза и влезе бързо в кабинета.

След една-две минути вратата отново се отвори и се чу звънкият и любезен глас на Гаврила Ардалионович:

— Княже, заповядайте!

Бележки

[1] … за човек „предан без ласкателство“. — Намек за девиза в герба на А. А. Аракчеев („Прадан без ласкателство“). Сравни епиграмата на Пушкин „На Аракчеев“ („На Русия цяла потисник…“) (1817–1820).

[2] В чужой монастырь со своим уставом не ходи — всяка къща си има закон. — Б.пр.

[3] Тук говорят сега много за съдилищата. — Като последица от съдебната реформа от 1864 година старите съсловни съдилища са били заменени със съдебни учреждения, общи за всички съсловия. В новите съдилища, за разлика от дореформените, делата са се разглеждали при открита врата с участието на съдебни заседатели и адвокат. Сведенията за съдебните заседания са се печатали във вестниците. Според А. Г. Достоевская „през зимата на 1867 г. Фьодор Михайлович се интересуваше извънредно много от дейността на съда със съдебни заседатели, който наскоро бе почнал да функционира. Понякога дори изпадаше във възторг и умиление от техните справедливи и разумни присъди и винаги ми разправяше всичко по-важно от съдебния живот, което бе прочел във вестниците.“ („Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.-Л., 1925, стр. 115–116.) Интересът на Достоевски към следреформения съд е широко отразен в романа (виж стр. 364 и бележката към нея).

[4] … у нас няма смъртно наказание. — Смъртното наказание в Русия е било отменено формално през 1753–1754 г. г., но скоро след това е било наново въведено като най-голяло наказание за държавни, военни и някои други престъпления. Във връзка с нарастването на освободителното движение през 60-те години смъртното наказание е било прилагано особено често. Малко преди заминаването на Достоевски за чужбина, на 3 септември 1866 година на Смоленското поле е Петербург е бил обесен Каракозов. Така че казвайки, че в Русия „няма“ смъртно наказание и позовавайки се на това, че князът е видял смъртно наказание само в чужбина, Достоевски (който сам в 1849 година е бил осъден на смърт по делото на петрашевци) вероятно е искал да запази от намеса на цензурата онези страници от романа, които съдържат разсъжденията на княза за смъртното наказание.

[5] Гледах във Франция, в Лион. — Във Франция смъртното наказание над криминални престъпници до края на XIX век се е извършвало публично. (Ср. очерка на И. С. Тургенев „Екзекутирането на Тропман“, Собр. соч., т. 10, М., 1956.)

[6] Може би има такъв човек, комуто са прочели присъда, оставили са го да се помъчи, а след това са му казали: „Върви си, прощават ти!“ — Достоевски говори тук преди всичко за себе си и за другите петрашевци, на които е било съобщено за отменяването на смъртното им наказание едва след като те са изслушали смъртната присъда и са били приготвени за разстрелване. От вестниците. Достоевски е знаел, че на същото варварско измъчване са били подлагани по-късно и други осъдени (виж напр. „Московские ведомости“, 1868, № 166 от 1 август).

[7] … наполеоновска брадичка. — Става дума за Наполеон III, тогава император на Франция.

II

Генерал Епанчин жил в собственном своем доме, несколько в стороне от Литейной, к Спасу Преображения. Кроме этого (превосходного) дома, пять шестых которого отдавались внаем, генерал Епанчин имел еще огромный дом на Садовой, приносивший тоже чрезвычайный доход. Кроме этих двух домов, у него было под самым Петербургом весьма выгодное и значительное поместье; была еще в Петербургском уезде какая-то фабрика. В старину генерал Епанчин, как всем известно было, участвовал в откупах. Ныне он участвовал и имел весьма значительный голос в некоторых солидных акционерных компаниях. Слыл он человеком с большими деньгами, с большими занятиями и с большими связями. В иных местах он сумел сделаться совершенно необходимым, между прочим и на своей службе. А между тем известно тоже было, что Иван Федорович Епанчин — человек без образования и происходит из солдатских детей; последнее, без сомнения, только к чести его могло относиться, но генерал, хоть и умный был человек, был тоже не без маленьких, весьма простительных слабостей и не любил иных намеков. Но умный и ловкий человек он был бесспорно. Он, например, имел систему не выставляться, где надо — стушевываться, и его многие ценили именно за его простоту, именно за то, что он знал всегда свое место. А между тем, если бы только ведали эти судьи, что происходило иногда на душе у Ивана Федоровича, так хорошо знавшего свое место! Хоть и действительно он имел и практику, и опыт в житейских делах, и некоторые очень замечательные способности, но он любил выставлять себя более исполнителем чужой идеи, чем с своим царем в голове, человеком «без лести преданным», и — куда нейдет век? — даже русским и сердечным. В последнем отношении с ним приключилось даже несколько забавных анекдотов; но генерал никогда не унывал, даже и при самых забавных анекдотах; к тому же и везло ему, даже в картах, а он играл по чрезвычайно большой и даже с намерением не только не хотел скрывать эту свою маленькую будто бы слабость к картишкам, так существенно и во многих случаях ему пригождавшуюся, но и выставлял ее. Общества он был смешанного, разумеется во всяком случае «тузового». Но всё было впереди, время терпело, время всё терпело, и всё должно было прийти со временем и своим чередом. Да и летами генерал Епанчин был еще, как говорится, в самом соку, то есть пятидесяти шести лет и никак не более, что во всяком случае составляет возраст цветущий, возраст, с которого, по-настоящему, начинается истинная жизнь. Здоровье, цвет лица, крепкие, хотя и черные, зубы, коренастое, плотное сложение, озабоченное выражение физиономии поутру на службе, веселое ввечеру за картами или у его сиятельства — всё способствовало настоящим и грядущим успехам и устилало жизнь его превосходительства розами.

Генерал обладал цветущим семейством. Правда, тут уже не всё были розы, но было зато и много такого, на чем давно уже начали серьезно и сердечно сосредоточиваться главнейшие надежды и цели его превосходительства. Да и что, какая цель в жизни важнее и святее целей родительских? К чему прикрепиться, как не к семейству? Семейство генерала состояло из супруги и трех взрослых дочерей. Женился генерал еще очень давно, еще будучи в чине поручика, на девице почти одного с ним возраста, не обладавшей ни красотой, ни образованием, за которою он взял всего только пятьдесят душ, — правда, и послуживших к основанию его дальнейшей фортуны. Но генерал никогда не роптал впоследствии на свой ранний брак, никогда не третировал его как увлечение нерасчетливой юности и супругу свою до того уважал и до того иногда боялся ее, что даже любил. Генеральша была из княжеского рода Мышкиных, рода хотя и не блестящего, но весьма древнего, и за свое происхождение весьма уважала себя. Некто из тогдашних влиятельных лиц, один из тех покровителей, которым покровительство, впрочем, ничего не стоит, согласился заинтересоваться браком молодой княжны. Он отворил калитку молодому офицеру и толкнул его в ход, а тому даже и не толчка, а только разве одного взгляда надо было — не пропал бы даром! За немногими исключениями, супруги прожили всё время своего долгого юбилея согласно. Еще в очень молодых летах своих генеральша умела найти себе, как урожденная княжна и последняя в роде, а может быть и по личным качествам, некоторых очень высоких покровительниц. Впоследствии, при богатстве и служебном значении своего супруга, она начала в этом высшем кругу даже несколько и освоиваться.

В эти последние годы подросли и созрели все три генеральские дочери — Александра, Аделаида и Аглая. Правда, все три были только Епанчины, но по матери роду княжеского, с приданым немалым, с родителем, претендующим впоследствии, может быть, и на очень высокое место, и, что тоже довольно важно, — все три были замечательно хороши собой, не исключая и старшей, Александры, которой уже минуло двадцать пять лет. Средней было двадцать три года, а младшей, Аглае, только что исполнилось двадцать. Эта младшая была даже совсем красавица и начинала в свете обращать на себя большое внимание. Но и это было еще не всё: все три отличались образованием, умом и талантами. Известно было, что они замечательно любили друг друга и одна другую поддерживали. Упоминалось даже о каких-то будто бы пожертвованиях двух старших в пользу общего домашнего идола — младшей. В обществе они не только не любили выставляться, но даже были слишком скромны. Никто не мог их упрекнуть в высокомерии и заносчивости, а между тем знали, что они горды и цену себе понимают. Старшая была музыкантша, средняя была замечательный живописец; но об этом почти никто не знал многие годы, и обнаружилось это только в самое последнее время, да и то нечаянно. Одним словом, про них говорилось чрезвычайно много похвального. Но были и недоброжелатели. С ужасом говорилось о том, сколько книг они прочитали. Замуж они не торопились; известным кругом общества хотя и дорожили, но всё же не очень. Это тем более было замечательно, что все знали направление, характер, цели и желания их родителя.

Было уже около одиннадцати часов, когда князь позвонил в квартиру генерала. Генерал жил во втором этаже и занимал помещение по возможности скромное, хотя и пропорциональное своему значению. Князю отворил ливрейный слуга, и ему долго нужно было объясняться с этим человеком, с самого начала посмотревшим на него и на его узелок подозрительно. Наконец на неоднократное и точное заявление, что он действительно князь Мышкин и что ему непременно надо видеть генерала по делу необходимому, недоумевающий человек препроводил его рядом, в маленькую переднюю, перед самою приемной, у кабинета, и сдал его с рук на руки другому человеку, дежурившему по утрам в этой передней и докладывавшему генералу о посетителях. Этот другой человек был во фраке, имел за сорок лет и озабоченную физиономию и был специальный, кабинетный прислужник и докладчик его превосходительства, вследствие чего и знал себе цену.

— Подождите в приемной, а узелок здесь оставьте, — проговорил он, неторопливо и важно усаживаясь в свое кресло и с строгим удивлением посматривая на князя, расположившегося тут же рядом подле него на стуле, с своим узелком в руках.

— Если позволите, — сказал князь, — я бы подождал лучше здесь с вами, а там что ж мне одному?

— В передней вам не стать, потому вы посетитель, иначе гость. Вам к самому генералу?

Лакей, видимо, не мог примириться с мыслью впустить такого посетителя и еще раз решился спросить его.

— Да, у меня дело… — начал было князь.

— Я вас не спрашиваю, какое именно дело, — мое дело только об вас доложить. А без секретаря, я сказал, докладывать о вас не пойду.

Подозрительность этого человека, казалось, всё более и более увеличивалась; слишком уж князь не подходил под разряд вседневных посетителей, и хотя генералу довольно часто, чуть не ежедневно, в известный час приходилось принимать, особенно по делам, иногда даже очень разнообразных гостей, но, несмотря на привычку и инструкцию, довольно широкую, камердинер был в большом сомнении; посредничество секретаря для доклада было необходимо.

— Да вы точно… из-за границы? — как-то невольно спросил он наконец — и сбился; он хотел, может быть, спросить: «Да вы точно князь Мышкин?»

— Да, сейчас только из вагона. Мне кажется, вы хотели спросить: точно ли я князь Мышкин? да не спросили из вежливости.

— Гм… — промычал удивленный лакей.

— Уверяю вас, что я не солгал вам, и вы отвечать за меня не будете. А что я в таком виде и с узелком, то тут удивляться нечего: в настоящее время мои обстоятельства неказисты.

— Гм. Я опасаюсь не того, видите ли. Доложить я обязан, и к вам выйдет секретарь, окромя если вы… Вот то-то вот и есть, что окромя. Вы не по бедности просить к генералу, осмелюсь, если можно, узнать?

— О нет, в этом будьте совершенно удостоверены. У меня другое дело.

— Вы меня извините, а я на вас глядя спросил. Подождите секретаря; сам теперь занят с полковником, а затем придет и секретарь… компанейский.

— Стало быть, если долго ждать, то я бы вас попросил: нельзя ли здесь где-нибудь покурить? У меня трубка и табак с собой.

— По-ку-рить? — с презрительным недоумением вскинул на него глаза камердинер, как бы всё еще не веря ушам, — покурить? Нет, здесь вам нельзя покурить, а к тому же вам стыдно и в мыслях это содержать. Хе… чудно-с!

— О, я ведь не в этой комнате просил; я ведь знаю; а я бы вышел куда-нибудь, где бы вы указали, потому я привык, а вот уж часа три не курил. Впрочем, как вам угодно, и, знаете, есть пословица: в чужой монастырь…

— Ну как я об вас об таком доложу? — пробормотал почти невольно камердинер. — Первое то, что вам здесь и находиться не следует, а в приемной сидеть, потому вы сами на линии посетителя, иначе гость, и с меня спросится… Да вы что же, у нас жить, что ли, намерены? — прибавил он, еще раз накосившись на узелок князя, очевидно не дававший ему покоя.

— Нет, не думаю. Даже если б и пригласили, так не останусь. Я просто познакомиться только приехал, и больше ничего.

— Как? Познакомиться? — с удивлением и с утроенною подозрительностью спросил камердинер. — Как же вы сказали сперва, что по делу?

— О, почти не по делу! То есть, если хотите, и есть одно дело, так, только совета спросить, но я, главное, чтоб отрекомендоваться, потому я князь Мышкин, а генеральша Епанчина тоже последняя из княжон Мышкиных, и, кроме меня с нею, Мышкиных больше и нет.

— Так вы еще и родственник? — встрепенулся уже почти совсем испуганный лакей.

— И это почти что нет. Впрочем, если натягивать, конечно, родственники, но до того отдаленные, что, по-настоящему, и считаться даже нельзя. Я раз обращался к генеральше из-за границы с письмом, но она мне не ответила. Я все-таки почел нужным завязать сношения по возвращении. Вам же всё это теперь объясняю, чтобы вы не сомневались, потому вижу, вы всё еще беспокоитесь: доложите, что князь Мышкин, и уж в самом докладе причина моего посещения видна будет. Примут — хорошо, не примут — тоже, может быть, очень хорошо. Только не могут, кажется, не принять: генеральша, уж конечно, захочет видеть старшего и единственного представителя своего рода, а она породу свою очень ценит, как я об ней в точности слышал.

Казалось бы, разговор князя был самый простой; но чем он был проще, тем и становился в настоящем случае нелепее, и опытный камердинер не мог не почувствовать что-то, что совершенно прилично человеку с человеком и совершенно неприлично гостю с человеком. А так как люди гораздо умнее, чем обыкновенно думают про них их господа, то и камердинеру зашло в голову, что тут два дела: или князь так, какой-нибудь потаскун и непременно пришел на бедность просить, или князь просто дурачок и амбиции не имеет, потому что умный князь и с амбицией не стал бы в передней сидеть и с лакеем про свои дела говорить, а стало быть, и в том и в другом случае не пришлось бы за него отвечать?

— А все-таки вам в приемную бы пожаловать, — заметил он по возможности настойчивее.

— Да вот сидел бы там, так вам бы всего и не объяснил, — весело засмеялся князь, — а, стало быть, вы всё еще беспокоились бы, глядя на мой плащ и узелок. А теперь вам, может, и секретаря ждать нечего, а пойти бы и доложить самим.

— Я посетителя такого, как вы, без секретаря доложить не могу, а к тому же и сами, особливо давеча, заказали их не тревожить ни для кого, пока там полковник, а Гаврила Ардалионыч без доклада идет.

— Чиновник-то?

— Гаврила-то Ардалионыч? Нет. Он в Компании от себя служит. Узелок-то постановьте хоть вон сюда.

— Я уж об этом думал; если позволите. И, знаете, сниму я и плащ?

— Конечно, не в плаще же входить к нему.

Князь встал, поспешно снял с себя плащ и остался в довольно приличном и ловко сшитом, хотя и поношенном уже пиджаке. По жилету шла стальная цепочка. На цепочке оказались женевские серебряные часы.

Хотя князь был и дурачок, — лакей уж это решил, — но все-таки генеральскому камердинеру показалось наконец неприличным продолжать долее разговор от себя с посетителем, несмотря на то что князь ему почему-то нравился, в своем роде конечно. Но, с другой точки зрения, он возбуждал в нем решительное и грубое негодование.

— А генеральша когда принимает? — спросил князь, усаживаясь опять на прежнее место.

— Это уж не мое дело-с. Принимают розно, судя по лицу. Модистку и в одиннадцать допустит. Гаврилу Ардалионыча тоже раньше других допускают, даже к раннему завтраку допускают.

— Здесь у вас в комнатах теплее, чем за границей зимой, — заметил князь, — а вот там зато на улицах теплее нашего, а в домах зимой — так русскому человеку и жить с непривычки нельзя.

— Не топят?

— Да, да и дома устроены иначе, то есть печи и окна.

— Гм! А долго вы изволили ездить?

— Да четыре года. Впрочем, я всё на одном почти месте сидел, в деревне.

— Отвыкли от нашего-то?

— И это правда. Верите ли, дивлюсь на себя, как говорить по-русски не забыл. Вот с вами говорю теперь, а сам думаю: «А ведь я хорошо говорю». Я, может, потому так много и говорю. Право, со вчерашнего дня всё говорить по-русски хочется.

— Гм! Хе! В Петербурге-то прежде живали? (Как ни крепился лакей, а невозможно было не поддержать такой учтивый и вежливый разговор).

— В Петербурге? Совсем почти нет, так, только проездом. И прежде ничего здесь не знал, а теперь столько, слышно, нового, что, говорят, кто и знал-то, так сызнова узнавать переучивается. Здесь про суды теперь много говорят.

— Гм!… Суды. Суды-то оно правда, что суды. А что, как там, справедливее в суде или нет?

— Не знаю. Я про наши много хорошего слышал. Вот, опять, у нас смертной казни нет.

— А там казнят?

— Да. Я во Франции видел, в Лионе. Меня туда Шнейдер с собою брал.

— Вешают?

— Нет, во Франции всё головы рубят.

— Что же, кричит?

— Куды! В одно мгновение. Человека кладут, и падает этакий широкий нож, по машине, гильотиной называется, тяжело, сильно… Голова отскочит так, что и глазом не успеешь мигнуть. Приготовления тяжелы. Вот когда объявляют приговор, снаряжают, вяжут, на эшафот взводят, вот тут ужасно! Народ сбегается, даже женщины, хоть там и не любят, чтобы женщины глядели.

— Не их дело.

— Конечно! Конечно! Этакую муку!… Преступник был человек умный, бесстрашный, сильный, в летах, Легро по фамилии. Ну вот, я вам говорю, верьте не верьте, на эшафот всходил — плакал, белый как бумага. Разве это возможно? Разве не ужас? Ну кто же со страху плачет? Я и не думал, чтоб от страху можно было заплакать не ребенку, человеку, который никогда не плакал, человеку в сорок пять лет. Что же с душой в эту минуту делается, до каких судорог ее доводят? Надругательство над душой, больше ничего! Сказано: «Не убий», так за то, что он убил, и его убивать? Нет, это нельзя. Вот я уж месяц назад это видел, а до сих пор у меня как пред глазами. Раз пять снилось.

Князь даже одушевился говоря, легкая краска проступила в его бледное лицо, хотя речь его по-прежнему была тихая. Камердинер с сочувствующим интересом следил за ним, так что оторваться, кажется, не хотелось; может быть, тоже был человек с воображением и попыткой на мысль.

— Хорошо еще вот, что муки немного, — заметил он, — когда голова отлетает.

— Знаете ли что? — горячо подхватил князь. — Вот вы это заметили, и это все точно так же замечают, как вы, и машина для того выдумана, гильотина. А мне тогда же пришла в голову одна мысль: а что, если это даже и хуже? Вам это смешно, вам это дико кажется, а при некотором воображении даже и такая мысль в голову вскочит. Подумайте: если, например, пытка; при этом страдания и раны, мука телесная, и, стало быть, всё это от душевного страдания отвлекает, так что одними только ранами и мучаешься, вплоть пока умрешь. А ведь главная, самая сильная боль, может, не в ранах, а вот что вот знаешь наверно, что вот через час, потом через десять минут, потом через полминуты, потом теперь, вот сейчас — душа из тела вылетит, и что человеком уж больше не будешь, и что это уж наверно; главное то, что наверно. Вот как голову кладешь под самый нож и слышишь, как он склизнет над головой, вот эти-то четверть секунды всего и страшнее. Знаете ли, что это не моя фантазия, а что так многие говорили? Я до того этому верю, что прямо вам скажу мое мнение. Убивать за убийство несоразмерно большее наказание, чем самое преступление. Убийство по приговору несоразмерно ужаснее, чем убийство разбойничье. Тот, кого убивают разбойники, режут ночью, в лесу, или как-нибудь, непременно еще надеется, что спасется, до самого последнего мгновения. Примеры бывали, что уж горло перерезано, а он еще надеется, или бежит, или просит. А тут всю эту последнюю надежду, с которою умирать в десять раз легче, отнимают наверно; тут приговор, и в том, что наверно не избегнешь, вся ужасная-то мука и сидит, и сильнее этой муки нет на свете. Приведите и поставьте солдата против самой пушки на сражении и стреляйте в него, он еще всё будет надеяться, но прочтите этому самому солдату приговор наверно, и он с ума сойдет или заплачет. Кто сказал, что человеческая природа в состоянии вынести это без сумасшествия? Зачем такое ругательство, безобразное, ненужное, напрасное? Может быть, и есть такой человек, которому прочли приговор, дали помучиться, а потом сказали: «Ступай, тебя прощают». Вот этакой человек, может быть, мог бы рассказать. Об этой муке и об этом ужасе и Христос говорил. Нет, с человеком так нельзя поступать!

Камердинер хотя и не мог бы так выразить всё это, как князь, но, конечно, хотя не всё, но главное понял, что видно было даже по умилившемуся лицу его.

— Если уж так вам желательно, — промолвил он, — покурить, то оно, пожалуй, и можно, коли только поскорее. Потому вдруг спросит, а вас и нет. Вот тут под лесенкой, видите, дверь. В дверь войдете, направо каморка: там можно, только форточку растворите, потому оно не порядок…

Но князь не успел сходить покурить. В переднюю вдруг вошел молодой человек с бумагами в руках. Камердинер стал снимать с него шубу. Молодой человек скосил глаза на князя.

— Это, Гаврила Ардалионыч, — начал конфиденциально и почти фамильярно камердинер, — докладываются, что князь Мышкин и барыни родственник, приехал с поездом из-за границы, и узелок в руке, только…

Дальнейшего князь не услышал, потому что камердинер начал шептать. Гаврила Ардалионович слушал внимательно и поглядывал на князя с большим любопытством, наконец перестал слушать и нетерпеливо приблизился к нему.

— Вы князь Мышкин? — спросил он чрезвычайно любезно и вежливо. Это был очень красивый молодой человек, тоже лет двадцати восьми, стройный блондин, средне-высокого роста, с маленькою, наполеоновскою бородкой, с умным и очень красивым лицом. Только улыбка его, при всей ее любезности, была что-то уж слишком тонка; зубы выставлялись при этом что-то уж слишком жемчужно-ровно; взгляд, несмотря на всю веселость и видимое простодушие его, был что-то уж слишком пристален и испытующ.

«Он, должно быть, когда один, совсем не так смотрит и, может быть, никогда не смеется», — почувствовалось как-то князю.

Князь объяснил всё, что мог, наскоро, почти то же самое, что уже прежде объяснял камердинеру и еще прежде Рогожину. Гаврила Ардалионович меж тем как будто что-то припоминал.

— Не вы ли, — спросил он, — изволили с год назад или даже ближе прислать письмо, кажется из Швейцарии, к Елизавете Прокофьевне?

— Точно так.

— Так вас здесь знают и наверно помнят. Вы к его превосходительству? Сейчас я доложу… Он сейчас будет свободен. Только вы бы… вам бы пожаловать пока в приемную… Зачем они здесь? — строго обратился он к камердинеру.

— Говорю, сами не захотели…

В это время вдруг отворилась дверь из кабинета и какой-то военный, с портфелем в руке, громко говоря и откланиваясь, вышел оттуда.

— Ты здесь, Ганя? — крикнул голос из кабинета, — а пожалуй-ка сюда!

Гаврила Ардалионович кивнул головой князю и поспешно прошел в кабинет.

Минуты через две дверь отворилась снова и послышался звонкий и приветливый голос Гаврилы Ардалионовича:

— Князь, пожалуйте!