Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Walk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 222 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА. 1992. Изд. Бард, София. Роман. Превод: Юлиян СТОЙНОВ [The Long Walk, by Stephen King (1979)]. Художник: Ивайло НАНОВ, Лъчезар РУСИНОВ. Формат: 60×84/16. Страници: 384. Тираж: 15 000 бр. Цена: 26.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Дългата разходка от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Дългата разходка“
The Long Walk
АвторСтивън Кинг
Създаване1979 г.
САЩ
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман

ПреводачЮлиян Стойнов

„Дългата разходка“ (англ. The Long Walk) е роман от Стивън Кинг, издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1979 г. Сюжетът е в стил алтернативна история и действието се развива в деспотична и тоталитарна версия на САЩ.

Съдържание

Историята разказва за провеждането на годишно състезание по издръжливост, в което участниците трябва да ходят без да спират, докато не остане един-единствен победител. По време на състезанието участниците са извън закона. Всеки трябва да се движи със скорост не по-ниска от 4 мили в час или ще получи предупреждение. Предупреждения се получват и за други нарушения, като нападение на друг участник или отклонение от маршрута. Участниците имат право на три предупреждения, като за всеки час без предупреждение отпада по едно от натрупаните. При четвърто предупреждение състезателят бива застрелян от наблюдаващите войници.

По време на състезанието няма спирания, периоди за почивка или финал. „Дългата разходка“ приключва, когато един-единствен участник остане жив. Победителят получава „Наградата“ – „всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание“.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

  • Кралска битка: Филм/манга/роман, който има големи сходства с „Дългата разходка“ на Стивън Кинг.

Външни препратки

Осма глава

„Три-шест-едно, гъсока напи се с вино,

Маймуна в трамвая се тъпче,

тютюн във устата си дъвче.

Трамваят назад се отплесна,

маймуната се заплесна,

и райският свод над главите им блесна…“

Детско стихче

Рей Гарати затегна колана с концентратите, твърдо решен да не хапне нищо преди девет и половина сутринта. Още отсега усещаше, че ще му е трудно да спази това решение. Стомахът му се гърчеше и свиваше. Навсякъде около него прегладнели Участници шумно се тъпчеха. Вече двадесет и четири часа бяха на път.

Скрам се ухили на Гарати с уста пълна с трохи и сирене и рече нещо приятно, но нечленоразделно. Бейкър стискаше в ръка бурканче с маслини — истински маслини — и ги пъхаше една по една в устата си като картечница. Пиърсън хрускаше бисквити с крем, а Макврайс дъвчеше замислено сандвич с пилешки пастет. Очите му бяха притворени, сякаш беше погълнат от ужасна болка, или неописуемо удоволствие.

Още двама бяха отпаднали от играта между осем и половина и девет, единият от тях беше Уейн, на който бе заложил бензинаджията. Но въпреки всичко бяха успели да изминат деветдесет и девет мили само с тридесет и шест отпаднали.

„Не е ли чудесно? — мислеше си Гарати, усещайки как устата му се изпълва със слюнка докато Макврайс изстисква последните остатъци от тубичката с пилешки пастет и после я захвърля извън пътя. — Страхотно е! Как ми се иска и останалите да тупнат, още сега.“

Един тинейджър с изтъркани дънки успя да спечели надпреварата с жена на средна възраст и пръв стигна да захвърлената от Макврайс празна туба, която за миг бе изминала историческия преход от предмет за употреба в скъпоценен сувенир. Жената беше по-близо до тубата, но момчето тичаше по-бързо и я изпревари на самия финал.

— Благодаря! — извика момчето на Макврайс, размахвайки в ръка смачканата тубичка. Той изтича обратно при приятелите си, като продължаваше да я размахва. Жената го изпроводи с кисел поглед.

— Ти няма ли да ядеш? — попита го Макврайс.

— Наложих си с воля да потърпя.

— Докога.

— До девет и половина?

Макврайс го огледа замислено.

— Практикуваме самодисциплина, а?

Гарати сви рамене, готов за нови иронични подмятания, но Макврайс го гледаше добродушно.

— Знаеш ли какво? — запита той най-накрая.

— Какво?

— Ако имах един долар… един-единствен долар, не се чуди… бих го заложил на теб, Гарати. Струва ми се, че само ти имаш шанс да спечелиш играта.

Гарати се разсмя малко пресилено.

— Ти да не ме урочасваш?

— Какво да правя?

— Да ме урочасваш. Все едно да кажеш на център-нападателя, че в този мач гол няма да вкара.

— Ами може и така да се каже — отвърна Макврайс. Той протегна ръце пред себе си. Ръцете му леко трепереха. Макврайс ги гледаше намръщено съсредоточен. В погледа му имаше нещо налудничаво. — Надявам се, скоро да му дойде реда на Баркович — рече той.

— Пит?

— Какво?

— Ако трябва да решаваш отново… ако знаеше предварително какво ще бъде… щеше ли пак да участваш?

Макврайс свали ръце и погледна към Гарати.

— Ти шегуваш ли се? Май се шегуваш, а?

— Не, сериозно.

— Рей, не бих го направил дори Майорът да забоде пистолета си в топките ми. Това е най-близкото нещо до самоубийството и единствената разлика е, че самоубийството е далеч по-бързо.

— Вярно — обади се Олсон. — Съвършено вярно — той ги надари с изнурена, концлагеристка усмивка, от която стомахът на Гарати се преобърна наопаки.

Десет минути по-късно минаха под огромен надпис в червено и бяло, на който пишеше:

100 МИЛИ! ПОЗДРАВЛЕНИЯ ОТ ИМЕТО НА ТЪРГОВСКА ПАЛАТА ДЖЕФЕРСЪН! ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ТАЗГОДИШНИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА „КЛУБ СТО“ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА!

— Имам едно местенце, където ако искат могат да се пъхнат с техния „Клуб сто“ — изръмжа Коли Паркър. — Дълго, с кафяви стени и слънцето никога не огрява вътре.

Изведнъж гъстите борови насаждения, които ограждаха от две страни пътя изчезнаха, скрити зад първата за деня истински гъста тълпа от зрители. Разнесе се оглушителен рев, последва още един и още един. Беше като разбиващ се в скалите прибой. Ослепително блеснаха светкавиците на фотоапарати. Полицаите едва удържаха напиращата напред тълпа, зад опънатите край пътя яркооранжеви въжета. Един от полицаите се вкопчи в дребно, истерично крещящо момче с отдавна немито лице. Момчето размахваше писалка в едната ръка и бележник за автографи в другата.

— Боже! — възкликна Бейкър. — Божичко, погледнете ги само!

Коли Паркър размахваше ръце усмихнат и едва когато Гарати се приближи до него, го чу да повтаря със западняшкия си акцент:

— Пр’ятно ми е да ви видя, проклети глупаци! — усмивка, помахване. — Как си, мамче МакКри, дъртофелница такава? Лицето ти и моя задник — каква двойка биха били, а? Как си, как си?

Гарати вдигна ръка към устата си и се закикоти истерично. Един мъж от първия ред размахваше възторжено табела с името на Скрам, без да забележи, че му се е разкопчал ципа. Малко по-нататък възпълна жена подскачаше, облечена в тесен бански, а плътно зад нея трима студенти се наливаха с бира.

„Каква умопомрачителна дебелана“ — помисли си Гарати и се разсмя още по-силно.

Май те хваща истерията, О Боже, не й позволявай, спомни си за Грибъл… не й позволявай… недей…

Но нищо не можеше да направи. Смехът бълваше от гърдите му, докато накрая стомахът му се сви на върви и той започна да пристъпва превит одве. Някой го викаше, крещеше, мъчейки се да надсили рева на тълпата. Беше Макврайс.

— Рей! Рей! Какво има! Наред ли си?

— Смешни са! — той почти плачеше от смях. — Пит, Пит, те са толкова смешни, просто… просто… са толкова смешни!

На тревата досами пътя бе приседнало малко момиченце, със сериозно дори обидено лице и нацупени устни, облечено в отдавна непрана рокля. Тя ги гледаше намръщено, докато минаваха край нея. Гарати едва не падна от смях и получи предупреждение. Странно бе, че независимо от оглушителната шумотевица чуваше съвсем ясно предупрежденията.

„Така ще си умра — помисли си той. — Както се смея, така ще свърша, няма ли да е страхотно?“

Коли продължаваше да се хили дружелюбно, да маха с ръка и да ругае сочно зрителите и репортерите и това изглеждаше най-смешно от всичко. Гарати падна на колене и отново получи предупреждение. Той продължи да се смее на къси, задъхани пресекулки, които едвам смогваха да изстрелват изпразнените му дробове.

— Ще повърне! — възторжено извика някой в тълпата. — Гледай внимателно, Алис, ей сега ще повърне!

— Гарати! Гарати! За Бога! — ревеше Макврайс. Той го обгърна с ръка и се вкопчи подмишницата му. Неизвестно как успя да го дръпне на крака и Гарати се запрепъва напред.

— О, Божичко — изпъшка Гарати. — Исусе Христе, тия ще ме убият. Аз… не… мога — той отново избухна в истеричен смях. Коленете му се подгънаха. Макврайс го дръпна с последни сили. Яката на Гарати се скъса. И двамата получиха предупреждение.

„Това ми е последното предупреждение — мина му неясната мисъл. — Ей сегичка ще се отправя към ловните полета. Съжалявам, Джен, но аз…“

— Хайде, прасе такова, да не мислиш, че ще те нося — изсъска Макврайс.

— Не мога да вървя — едва прошепна Гарати. — Изкарах си въздуха…

Макврайс замахна и го зашлеви два пъти през бузата и челото с опакото на ръката си. После забърза напред, без да се обръща обратно.

Смехът най-сетне го бе напуснал, но коремът му беше като желе, белите дробове — празни и сякаш загубили способността да се напълнят отново. Той се залюля пиянски, размаха ръце и направи отчаян опит да си поеме дъх. Пред очите му танцуваха черни кръгове и той някак подсъзнателно усети, че е съвсем близко до припадъка. Кракът му се препъна в другия, той се люшна напред и с последни усилия запази равновесие.

„Падна ли, мъртъв съм. Няма да успея да стана“.

Всички гледаха в него. Тълпата бе затаила дъх. Възторжените възгласи бяха преминали в тих, почти еротичен шепот. Всички очакваха мига, в който ще падне.

Той продължи да върви, съсредоточил цялото си внимание върху усилието да поставя краката си един пред друг. Когато беше в осми клас, попадна на разказ от човек на име Рей Бредбъри и там се разказваше за тълпата, която се събира на мястото на фаталните инциденти, за това че тази тълпа винаги има едно и също лице, как всички в тълпата винаги знаят дали раненият ще оживее или ще умре. „Аз съм от тези, които ще оживеят — рече им Гарати. — Аз ще живея. Ще живея поне още малко, ще видите“.

Той почти машинално вдигаше и спускаше крака, сякаш в главата му кънтеше невидим метроном. Забрави за всичко друго, дори за Джен. Не забелязваше нито жегата, нито Коли Паркър, дори вече не си спомняше Фрики Д’Алесио. Не чувстваше нарастващата болка в подпухналите ходила, нито скованите мускули в коленните сгъвки. Една и също мисъл ехтеше отново и отново в него. Като равномерните удари на сърцето. „Ще живея поне още малко. Ще живея поне още малко. Ще живея поне още малко.“ — докато накрая тези думи загубиха всякакво значение и се сляха с нищото.

От това състояние го върнаха изстрелите на карабините.

В настъпилата сред тълпата тишина изстрелите имаха потресаващ ефект, веднага след тях се разнесе нечий остър писък. „Сега вече знаеш — помисли си той. — Живя достатъчно дълго за да чуеш тези изстрели и собствения си писък…“

Кракът му подритна дребно камъче и Гарати почувства, че го пронизва болка. Но не той, а номер 64 бе получил картон, едно приятно на вид и винаги усмихнато момче на име Френк Маргън. В момента тъкмо извличаха трупа му встрани от пътя. Очилата му подрънкваха на паважа, все още вкопчени упорито за едното ухо. Едната леща се бе счупила при падането.

— Не съм умрял — проговори замаяно Гарати. Заляха го горещите, печални вълни на шока и той почувства, че отново му се подкосяват краката.

— Да, но малко ти оставаше — обади се Макврайс.

— Ти го спаси — сякаш го прокле Олсон. — Защо го направи? Защо го направи? — очите му блестяха, но сякаш излъчваха мрак. — Де да можех, щях да те убия. Мразя те! Ти ще умреш, Макврайс. Почакай и ще видиш! Бог ще те накаже за това, което направи. Господ Бог ще те смачка като кучешко лайно! — гласът му звучеше бледо и глухо. Гарати почти долавяше дъха на обреченост откъм него. Той запуши устата си с ръка и въздъхна дълбоко и звучно. Истината беше, че дъхът на обреченост се долавяше от всички тях.

— Да ти пикая в устата — Макврайс звучеше ужасно спокойно. — Просто си платих дълга, това е всичко — той погледна към Гарати. — Сега сме квит, човече. Това е краят, ясно ли е? — той се отдалечи без да бърза и съвсем скоро беше само една от многото разноцветни ризи на двадесет ярда пред тях.

Дишането на Гарати се възстановяваше мъчително бавно, известно време дори му се струваше, че му се е скъсало нещо… но после всичко отмина. Макврайс му бе спасил живота. Беше го обхванала истерия, пристъп на налудничав смях и Макврайс го бе спасил да не тупне на земята. Сега вече сме квит, човече. Това е краят, нали? Добре.

— Господ ще го накаже — продължаваше да припява Хенк Олсон с някаква мъртвешка и неземна увереност. — Господ Бог ще го накаже.

— Млъквай, да не те накажа аз — закани се Ейбръхам.

Денят ставаше все по-горещ и тук-там започнаха да избухват като горски пожари раздразнени спорове. Откак се бяха отдалечили от телевизионните камери и репортерските коли тълпата се бе поразредила, но все още не бе се стопила напълно. Тълпата бе дошла и тълпата щеше да остане. Хората, от които бе съставена образуваха едно анонимно Лице на Тълпата, блудкав, жаден за развлечения облик, който се повтаряше миля след миля. Това лице ги гледаше от прозорци и врати, от градини, паркинги, места за пикник, площадки на бензиностанции (където предприемчивите съдържатели искаха наем за престоя), имаше го и в следващия град, който прекосиха, от двете страни на пътя и на огромния паркинг пред градския супермаркет. Лицето на Тълпата ревеше, бърбореше неразбрано, или викаше възторжено, но в края на краищата оставаше едно и също. То проследи с лаком апетит сцената, в която Уейман приклекна, за да изпразни червата си. Мъже, жени и деца — лицата им ставаха еднакви зад завесата на това Лице, от което Гарати вече се бе уморил.

Искаше да благодари на Макврайс, но кой знае защо се съмняваше, че Макврайс държи да му благодарят. Виждаше го как крачи недалеч напред, близо до Баркович. Макврайс бе втренчил замислен поглед във врата на Баркович.

Минаваше девет и половина. Тълпата сякаш екранираше жегата и Гарати разкопча ризата си чак до пояса. Замисли се дали Фрики Д’Алесио се е досетил какво го чака, миг преди да се случи инцидента. Стигна до извода, че дали човек се досеща или не, това няма никакво значение и не би могло да промени нещата.

Пътят рязко пое нагоре и тълпата моментално изчезна. Пресякоха четири прелеза с железопътни линии от изток на запад, които хвърляха наоколо металически отблясъци. На върха на хълма, докато пресичаха някакъв стар дървен мост, Гарати успя да зърне в далечината пред тях поредния пояс от гори, който се извиваше от двете страни до гъсто заселените райони, през които тъкмо бяха преминали.

Полъхна прохладен ветрец, който го накара да потрепери. Скрам подсмъркна няколко пъти.

— Май че настивам — рече разтревожено той.

— Както си почнал ще си изцедиш запасите от скорбяла — рече Пиърсън. — Тая хрема е голяма гадост.

— Изглежда, ще трябва да се позагрея малко — отвърна Скрам.

— Абе ти да не си от стомана — възкликна Пиърсън. — Ако аз бях настинал, досега да съм се проснал мъртъв. И без това почти не ми останаха сили.

— Ами просвай се и умирай! — извика през рамо Баркович. — Така ще си запазиш силите!

— Млъквай и продължавай да вървиш, убиецо! — незабавно го контрира Макврайс.

Баркович изви глава към него.

— Защо не се разкараш от гърба ми, Макврайс? Иди да се разхождаш някъде другаде.

— Това е свободен път. Ще вървя където си искам.

Баркович изхъмка, после плю на шосето и продължи напред.

Гарати отвори един от джобовете на колана с хранителни концентрати и си намаза на една бисквита сирене. Стомахът му се сви мъчително при първата хапка и той с мъка се сдържа да не погълне всичките си запаси наведнъж. Изстиска в устата си тубичка с пастет и бавно започна да го смуче. После отпи глътка вода и си наложи да спре дотук.

Минаха покрай една дърводелска работилница, откъдето им махаха подредени върху купищата дъски хора, черните им силуети на фона на небето приличаха на танцуващи странен танц индианци. После отново навлязоха в гората и тишината сякаш се стовари върху тях. Тишината, разбира се, не беше абсолютна, някои Участници разговаряха помежду си, монотонно бръмчеше отзад двигателят на камионетката, някой се оригна звучно, друг се изсмя, нечий глас зад Гарати продължаваше тихичко да стене. От двете страни на пътя все още бяха подредени зрители, но тълпата от великия „Клуб Сто“ изглежда се бе разкарала и сега всичко изглеждаше съвсем спокойно. Във високите клони на дърветата пееха птички, от време на време подухваше ветрец, който прогонваше за кратко време жегата и караше листата да шумят, сякаш оттам нашепваха с устни изгубени души. На един от горните клони, бе замръзнала в напрегнато очакване кафеникава катеричка, с разперена опашка, стиснала орех в предните си лапички. Катеричката избърбори нещо неразбрано, след това изприпка още по-нагоре и се загуби. Самолет избръмча високо в небето като огромна муха.

На Гарати, всичко това му изглеждаше, сякаш нарочно го бяха подложили на терапия чрез мълчание. Макврайс продължаваше да ломоти в гърба на Баркович. Пиърсън и Бейкър разговаряха за шах. Ейбръхъм дъвчеше шумно и триеше омазнените си ръце в пуловера си. Скрам бе откъснал парче от ризата си и го използваше за носна кърпа. Коли Паркър разкриваше любовните си подвизи пред Уейман. А Олсон… дори не се налагаше да поглежда към него. Олсон просто се мъчеше да привлече всички за съучастници в надвисналата над главата му гибел.

И Гарати започна да изостава, много внимателно и съвсем по-малко (все пак имаше три предупреждения) докато най-накрая се изравни със Стебинс. Панталоните му бяха покрити с прах. Огромни мокри петна се очертаваха под мишниците на ризата му. Каквото и да беше Стебинс, той не беше Супермен. Той погледна за миг въпросително Гарати и след това отново сведе очи към пътя. Върхът на вратния му прешлен бе щръкнал видимо.

— Защо вече не се виждат хора? — поде с колеблив глас Гарати. — Искам да кажа — зрители.

В първия миг му се стори, че Стебинс въобще не възнамерява да отговори. Измина доста време преди той да вдигне глава, да отърси коса от челото си и да отвърне:

— Ще има. Почакай малко. Ще са наредени на три редици по покривите, само и само да ни виждат.

— Но нали някой каза, че са заложени милиарди. Чудя се защо отсега не са се наредили в три редици. А и телевизията никаква не се вижда…

— Не й позволяват.

— Защо?

— Защо мен питаш?

— Защото ти знаеш — отвърна уморено Гарати.

— Откъде знаеш?

— Божичко, понякога ми приличаш на гъсеницата от „Алиса в страната на чудесата“! — изпъшка Гарати. — Ти въобще можеш ли да говориш?

— А ти колко дълго би могъл да издържиш, ако от всички страни непрестанно ти крещят? Само миризмата на потни тела ще е напълно достатъчно да си загубиш ума не след дълго. Все едно да изминеш триста мили по „Таймз Скуер“ в новогодишната вечер.

— Но нали не им забраняват да ни гледат? Някой дори каза, че от Олдтаун нататък тълпата става монолитна.

— Нали вече разбра, че не съм гъсеницата — отвърна с тайнствена усмивка Стебинс. — Струва ми се, че по-скоро съм белия заек, не мислиш ли? Само че си забравих златния часовник у дома, а и никой не ме кани на чай. Или, доколкото знам никой не ме кани. Може би това е първото нещо, което ще поискам след като спечеля. И когато ме попитат, какво бих искал да получа за Награда, аз ще отговоря: „Ами, искам да ме поканят у дома на чай“.

— Дявол да го вземе!

Стебинс се усмихна малко повече, но все още това приличаше на тренировки по разпъване на устата.

— Мда, от Олдтаун, или някъде наблизо лудницата ще е пълна. Там вече никой няма да дава пукната пара, за това, че непреодолимо мирише на пот. Ще се излъчва непрекъснат телевизионен репортаж от Оугюста. В края на краищата, Дългата разходка е събитие с национално значение.

— А защо не отсега?

— Твърде рано е — рече Стебинс. — Твърде рано.

Иззад следващия завой отново прогърмяха карабините и един подплашен фазан се надигна от близките храсти, пърхайки ужасено с криле. Гарати и Стебинс излязоха от завоя, но тялото вече бе напъхано в чувал. Бързо обслужване. Така и не видяха кой е бил този път.

— Рано или късно, — заговори Стебинс — настъпва един момент, в който тълпата престава да съществува за теб. Тя престава да бъде както стимул така и съществена част от това, което се случва. Просто изчезва. Същото, предполагам е и с осъдените на смърт, когато ги извеждат на площада за екзекуция. Те заравят глава в пясъка и спират да виждат тълпата.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — отвърна замислено Гарати.

— Ако наистина разбираше, едва ли щеше да изпаднеш в истерия одеве, та трябваше да те спасява приятелчето ти. Но ти изпадна.

— А ти до каква степен си заровил глава?

— А ти?

— Е, това е нещо, което ще трябва сам да откриеш. Разкрий неразкритите бездни на Гарати. Звучи почти като реклама за пътешествие, нали? Зарови се надолу, докато се блъснеш в твърдата скална основа. После започни да се ровиш в самата основа. И най-накрая ще стигнеш до дъното. А след това ще се озовеш навън. Поне аз така си представям нещата. Сега да чуем ти как си ги представяш.

Гарати не отвърна. Точно в този момент, нямаше никакви представи.

Разходката продължи. Жегата нарастваше. Слънцето увисна ниско над короните на дърветата, през които беше прорязан пътя. Сенките им се бяха смалили. Малко преди десет един от войниците хлътна във вратата под платформата и измъкна отвътре няколко рейки, към които бе прикрепено парче брезентов плат. Той разпъна рейките и пъхна най-долната в един отвор на платформата. После се протегна нагоре и завъртя нещо, нещо което тихичко изщрака. Само след миг над главите на войниците се разтвори шарен чадър. Почти цялата платформа потъна в сянка. Тримата войници се наместиха под чадъра.

— Мръсни копелета! — изкрещя някой. — Моята Награда ще бъде вашата публична кастрация!

Войниците не изглеждаха кой знае колко притеснени от тази зловеща заплаха. Те продължиха да следят с безизразни погледи Участниците, като от време на време правеха справки с екрана на компютъра.

— Сигурно после си го изкарват на жените — предположи Гарати. — Когато всичко свърши.

— Уверен съм, че е така — изсмя се Стебинс.

Гарати не искаше повече да разговаря със Стебинс. Поне не в този момент. Стебинс го караше да се чувства неспокоен. Можеше да го възприема на малки дози. Той ускори крачка и остави Стебинс зад себе си. 10:02. След двадесет и три минути ще отпадне първото от трите предупреждения. Колкото и странно да беше, не бе чак толкова уплашен от мисълта, че има три предупреждения. В него продължаваше да живее сляпата увереност, че организмът Рей Гарати не може да умре. Другите могат, те са само фон във филма за неговия живот, но не и Рей Гарати, главен актьор в нашумелия многосериен филм „Животът на Рей Гарати“. Може би не след дълго най-сетне ще осъзнае погрешността на тази вътрешна увереност — емоционална и интелектуална — може би именно това е онази последна степен на разбиране, за която говореше Стебинс. Тази мисъл му се стори неприятна и той потрепера.

Несъзнателно бе оставил зад гърба си три четвърти от групата. Отново крачеше недалеч зад Макврайс. Бяха се подредили тримата като в индианска нишка: най-отпред Баркович, все още наперен, но в походката му вече се долавяше известна неувереност; след него Макврайс — със сведена глава, стиснал юмруци, левия му крак все така се провлачваше и най-отзад звездата от филма „Животът на Рей Гарати“. „Как ли изглеждам аз отстрани?“ — зачуди се.

Гарати отърка опакото на ръката си в бузата и се заслуша в тихото дращене на кожата в наболата от снощи брада. Сигурно и той не изглеждаше кой знае колко блестящо.

Ускори крачка и се изравни с Макврайс, който му хвърли кос поглед и отново обърна очи към Баркович. Имаше нещо мрачно и неясно в погледа му.

Изкачиха един нисък и напечен от слънцето хълм и след това пресякоха поредния дървен мост. Минаха петнадесет, после двадесет минути. Макврайс продължаваше да мълчи. На два пъти Гарати прочисти гърло, но така и не заговори. Замисли се за това, че колкото по-дълго крачиш в мълчание, толкова по-трудно ти е да го нарушиш. Макврайс сигурно се ядеше, че му бе спасил живота. Съжаляваше, че го е сторил. При тази мисъл Гарати почувства, че стомахът му се свива. Всичко му се стори безнадеждно, глупаво и безсмислено, цялата история дори не беше достойна за съжаление. Той отвори уста, за да запознае Макврайс с мислите си, но миг преди това Макврайс го изпревари.

— Всичко е наред — при тези думи Баркович подскочи и Макврайс добави. — Не за теб, убиецо. За теб вече нищо няма да е наред. Така че, продължавай да се влачиш.

— Да ми ядеш оная работа — изръмжа Баркович.

— Предполагам, че ти създадох известни проблеми — рече с тих глас Гарати.

— Казах ти вече — сметките ни са чисти, пито-платено и толкова — отвърна с равен глас Макврайс. — Втори път няма да го направя. Искам да знаеш това.

— Ясно ми е — отвърна Гарати. — Аз само…

— Не ме убивайте! — извика някой. — Моля ви, недейте!

Беше червенокосо момче, привързало пуловера си на пояса. Момчето бе спряло по средата на пътя и хлипаше. В същия миг получи своето първо предупреждение. Изведнъж то се затича към камионетката с обляно в сълзи лице и развети, грейнали на слънцето коси.

— Недейте… не мога… моля ви… майка ми… аз не мога… повече… краката ми… — момчето се вкопчи в ръба на платформата и направи опит да се изкатери. Един от войниците стовари приклада на карабината си върху пръстите му. Момчето извика от болка и се строполи на пътя.

То продължи да крещи, звукът бе толкова висок и силен, че сякаш би могъл да изпочупи всички прозорци, ако наоколо имаше такива.

— Краката миииииииииииииииииииииииииииииииииииии…

— Божичко — прошепна Гарати. — Защо не спре? — но крясъкът продължаваше и продължаваше.

— Съмнявам се, че ще може — отвърна с циничен глас Макврайс — Задните колела на камионетката му минаха през краката.

Гарати погледна натам и почувства, че стомахът му се обръща. Вярно беше. Нищо странно, че червенокосото момче пищеше за краката си. И двата бяха премазани.

— Предупреждение! Предупреждение 38!

— … ииииииииииииииииииииииииииииииии…

— Искам да си отида вкъщи — рече с тих глас някой зад Гарати. — О, Боже, как само искам да се прибера у дома!

След няколко секунди пръснаха черепа на червенокосото момче.

— Аз пък смятам да се видя с моето момиче във Фрипорт — натърти Гарати. — Никакви предупреждения, няма дори да я целуна, Боже, как само ми липсва, Исусе, видяхте ли краката му? А те продължаваха да му отправят предупреждения, Пит, сякаш наистина мислеха, че ще може да ходи…

— Още едно момче към Сребърния град се отправи, млади момко — запя Баркович.

— Млъкни, убиецо — прекъсна го с отсъствуващ глас Макврайс. — Тя хубава ли е, Рей? Твоята мацка?

— Много е хубава. Аз я обичам.

Макврайс се усмихна.

— Ще се ожениш ли за нея?

— А-да — избърбори Гарати. — Ще станем мистър и мисис Норман Нормал, ще си имаме четири деца, куче коли, краката му, той нямаше крака, те го прегазиха, нямаха право да го газят, това не е по правилата, някой трябва да съобщи за това, някой…

— Две момчета и две момичета — това ли искаш да имаш?

— Да, тя е хубава, ако знаеш как съжалявам, че…

— И първото дете ще се казва Рей младши, а кучето ще си има чиния с написано отстрани името, нали така?

Гарати бавно вдигна глава, като боксьор след тежък удар.

— Ти подиграваш ли се с мен? Или какво?

— Не! — извика Баркович. — Направо ти се изсра в устата, момче! Не го забравяй! Но аз ще танцувам на гроба му и заради теб, не се безпокой — той се изкиска.

— Млъквай, убиецо — рече Макврайс. — Не ти се подигравам, Рей. Хайде, ела да се махнем от този мръсен убиец.

— Пъхни си го отзад! — извика след тях Баркович.

— А тя обича ли те? Твоето момиче? Джен?

— Мисля, че да — отвърна Гарати.

Макврайс бавно поклати глава.

— Всички тези романтични глупости… знаеш ли, истина са. Поне за някой, поне за малко, но е така. И с мен беше така. Чувствах се като теб — той погледна към Гарати. — Все още ли държиш да научиш за белега?

Завиха в поредния завой и отстрани с рев ги посрещна група деца.

— Да — каза Гарати.

— Защо? — той погледна към него, но Гарати бе потънал в себе си.

— Защото искам да ти помогна — рече Гарати.

Макврайс посочи левия си крак.

— Боли ме. От известно време не мога да си мърдам пръстите. Вратът ми се е схванал, а и бъбреците се обаждат. Моето момиче излезе кучка, Гарати. Попаднах на Дългата разходка точно както някой момчета постъпват в Чуждестранния легион. Или, казано с думите на един велик поет на рокендрола — аз й дадох сърцето си, тя го разби, и кой дава пет пари.

Гарати мълчеше. Беше 10:30. Фрипорт бе още далеч.

— Казваше се Присила — започна Макврайс. — Мислиш, че вече всичко ти е ясно? Аз бях първият в нейния живот. Целувах върховете на пръстите й. Дори й четях Кийтс в плевнята, когато времето беше подходящо за това. Баща й отглеждаше крави и вонята на кравешките лайна, да го кажем прозаично, по някакъв странен начин си вървеше с поезията на Джон Кийтс. Може би трябваше да й чета Суайнбърн, когато времето не беше подходящо — Макврайс се изсмя.

— Играеш си с чувствата си — отбеляза Гарати.

— Ах, Гарати, ти си този, който си играе, но това няма никакво значение. Всичко, което помниш, е Големият романс, а не ония нещастни моменти, когато си се прибирал вкъщи и си лъскал пръчката само минути, след като си нашепвал в нежното й ушенце за любов.

— Добре, ти си играй по твоите правила, аз ще играя по моите.

Макврайс изглежда не го чу.

— Тези неща, те дори не могат да издържат един нормален разговор — рече той. — Дж. Д. Селинджър… Джон Ноулз… дори Джеймз Къркууд и онзи там — Дон Бредз… всички те заедно унищожиха чувството да бъдеш подрастващ, Гарати. В наше време, едно шестнадесетгодишно момче не е в състояние да обсъжда с околните проблемите на любовта. Единственото, което можем, е да мучим като оня тъпанар, Рон Хауърд.

Макврайс се разсмя, в смеха му имаше нещо истерично. Гарати нямаше и най-малко понятие за какво му говори Макврайс. Верен бе в любовта си към Джен и не изпитваше и нотка на съмнение. Краката им продължиха да дращят пътната настилка. Гарати усещаше, че подметката на лявата му обувка се е разшила. Скоро шевовете ще поддадат докрай и тогава ще трябва да захвърли обувката като стара кожа. Някъде зад тях Скрам се закашля мъчително. Това, което тревожеше Гарати беше Разходката, а не проблемите на романтичната любов.

— Но това няма никаква връзка с историята — рече Макврайс, сякаш му бе прочел мислите. — Говоря за белега. Беше през миналото лято. И двамата искахме да се разкараме от къщи, от родителите и от вонята на кравешки фъшкии, която пречеше на Големия романс да разцъфне с пълна сила. Затова се хванахме да работим в оная фабрика за пижами в Ню Джърси. Как ти се струва това, а Гарати? Фабрика за пижами в Ню Джърси. Наехме отделни апартаменти в Нюарк. Страхотен град, този Нюарк, има дни, в които сякаш всички лайна на Ню Джърси се събират в Нюарк. Родителите ни вдигнаха малко пушилка, но като видяха че живеем в отделни апартаменти и имаме добри перспективи за лятна работа, бързо омекнаха. Аз работех с още две момчета, а Прис — с три момичета. Тръгнахме на трети юни с моята кола и още по пътя се отбихме за малко в един крайпътен хотел и се справихме набързо с досадния проблем с девствеността. Чувствах се като истински мъж. Тя не гореше от кой знае какво желание да се чукаме, но искаше да ми достави удоволствие. Мотелът се казваше „Шейди Нук“. Като свършихме, измих се набързо на умивалника и после си изплакнах устата с хартиената чашка на мотел „Шейди Нук“. Всичко беше много романтично, много ефирно. После пристигнахме в Нюарк и потънахме отново във вонята на фъшкии, само дето бяхме уверени, че това са други фъшкии. Закарах я в нейния апартамент и после се прибрах в моя. Следващия понеделник започнахме и двамата в „Плимътската фабрика за нощници“. Не беше като във филмите, Гарати. Миришеше на необработена кожа, моят шеф беше копелдак, а през почивките се забавлявахме да ловим плъхове на кука. Но всичко това нямаше никакво значение за мен, защото бях влюбен. Разбираш ли? Влюбен.

Той се изкашля пресипнало, плю в прахта, отпи глътка вода и повика за нова манерка. Изкачваха се нагоре по склоновете на един полегат хълм и гласът му излизаше на пресекулки от гърлото.

— Прис работеше на първия етаж, където вкарваха онези видиотени туристи, които умираха от желание да видят как се правят пижами. Поне обстановката беше приятна. Стени в меки пастелени цветове, доста модерни машини, еър-къндишън. Прис зашиваше копчета от седем до три. Помисли си само, колко мъже в тази страна носят пижами, на които тя е зашила копчетата. Ето една мисъл, която би могла да стопли и най-леденото сърце.

— Аз работех на петия етаж. Бях мешкаджия. Суровото платно се изсушаваше долу в мазето и после го изпращаха на петия етаж по тръбите с горещ въздух. Като свършат с поредната пратка, отдолу натискаха звънец, тогава отварях капака и отвътре се показваше цял наръч с разноцветни конци. С една вила ги изгребвах, свивах ги във вързопи от по двеста фунта и след това ги нареждах на голяма купчина пред трепачната машина. Там ги разделяха, плетачните машини изплитаха тъканта, после скрояваха пижамите, съшиваха ги и ги сваляха на първия етаж с пастелените стени, където Прис им зашиваше копчета, докато зад стъклото я зяпаха разни глупави туристи… както сега нас ни гледат. Ясно ли се изразявам, Гарати?

— Белегът — напомни Гарати.

— Непрестанно се разсейвам, а? — Макврайс избърса чело, запотен от изкачването и разкопча ризата си. От двете страни на пътя се простираха гори, чак до окичения с планински върхове хоризонт. Върховете се врязваха в небето като нащърбени зъбци на машина. На около десетина мили от тях, забулена в маранята се издигаше пожарна кула. Сребристата лента на пътя се извиваше пред очите им като безкрайно дълга змия.

— В началото и радостите и пришките бяха съвсем като от света на Кийт. Опънах я още три пъти, все на автокиното и миризмата на кравешки фъшкии ни заливаше щедро от близкото пасище. Колкото и да се мъчех, все не можех да измия косата си от конците, които се бяха набили в нея, но най-лошото беше, че тя се отдалечаваше от мен, че се разминавахме, аз я обичах, наистина я обичах, знаех го, но нямаше как да я накарам да го разбере. Дори не успявах да го начукам в нея. Вечно между нас се изправяше тая проклета миризма на фъшкии.

— Проблемът беше в това, Гарати, че фабриката работеше на парче. А това значи, че заплатата е ниска, но прескочиш ли определена граница — получаваш процент. Не бях от най-добрите мешкаджии. На ден правех около двадесет и три бали, но нормата достигаше до тридесет. И това хич не ме правеше по-скъп в очите на другите момчета, защото им развалях работата. Долу в сушилнята Харлън непрестанно трябваше да забавя темпото, защото задържах пълна тръбата. От друга страна, Ралф, който работеше на трепачната машина все трябваше да чака да му подам бали. И всичко това никак не беше приятно. И те се постараха да ми покажат, че не им е приятно. Разбираш ли?

— Да — кимна Гарати. Той изтри с ръка потния си врат и после се избърса в панталоните. Остана мокро петно.

— А, междувременно, долу в шивалнята Прис не си губеше времето. Случвало се е по цели нощи да ми говори за приятелките й и все едно и също. Колко изкарвала тази. Колко онази. И колко изкарвала тя. А тя изкарваше доста. С други думи, открих какво значи да се съревноваваш с момичето, за което искаш да се ожениш. В края на седмицата се прибрах вкъщи с чек за 64.40 и си намазах пришките с одеколон. Тя изкарваше близо деветдесет на месец и ги влагаше в банката със скоростта, с която успяваше да дотича до нея. И когато от време на време предлагах да отидем някъде да се повеселим, както се досещаш, все едно че й предлагах да извършим ритуално убийство.

Не след дълго дори спрях да я чукам. Не бих имал нищо против да казвам, че съм спрял да лягам с нея в леглото, но нито веднъж не си легнахме в свястно легло. Не можех да я заведа в моя апартамент, където обикновено минимум петнадесет пияндета се наливаха с бира, а в нейния също винаги имаше разни досадници — или поне така казваше тя. Не можех да си позволя и повече мотелски стаи, камо ли да й предложа подобни разходи, така че не ни оставаше нищо друго, освен да се чукаме на задната седалка на таратайката. И тя не криеше отвращението си. Виждах го, това ме караше да я мразя… и да я обичам и за това реших да й предложа да се оженим. Точно там. Тя започна да се гърчи под мен, мъчеше се да ме отблъсне, но аз продължавах да настоявам, да или не.

— И отговорът беше не.

— Разбира се, че беше не. „Пит, не можем да си го позволим. Какво ще каже мама. Пит, трябва да почакаме“. Пит това и Пит онова и през цялото време истинската причина бяха нейните пари, парите, които бе изкарала от шиене на копчета.

— Е, не си постъпил честно.

— Разбира се, че не постъпих честно! — отвърна ядосано Макврайс. — Знаех го още тогава. Исках да я накарам да се почувства като една малка, алчна, егоистична кучка защото тя ме караше да се чувствам некадърник.

Ръката му неволно се вдигна към белега.

— Само дето не се налагаше тя да ме кара да се чувствам като некадърник, защото аз си бях некадърник. С нищо не я превъзхождах, освен с една пишка, дето я завирах от време на време в нея, но дори и тогава не се чувствах мъж, благодарение на нежеланието й да ми откаже по свестен начин.

Зад тях прогърмяха изстрели.

— Олсон? — попита Макврайс.

— Не. Виждам го отзад.

— Ох…

— Белегът — напомни му Гарати.

— Защо не ме оставиш на мира?

— Ти ми спаси живота.

— Майната ти.

— Белегът.

— Сбих се — заговори най-накрая Макврайс след дълга пауза. — С Ралф, момчето от трепачната. Той ми насини окото и после ми каза да се разкарам от фабриката, преди да ми е счупил ръцете. Още същата нощ казах на Прис, че напускам. Тя и сама виждаше на какво приличах. И разбра. Каза, че може би така ще е най-добре. Аз й казах, че се връщам вкъщи и я помолих да дойде с мен. Тя отказа. Тогава й рекох, че не е нищо друго, освен робиня на любимите си копчета и че съжалявам, че съм се срещнал с нея. Направо се задавях от жлъч, Гарати. Казах й, че е глупачка и безчувствена кучка и че не вижда по-далеч от проклетата си спестовна книжка, която стиска в чантата си. Знам, че не беше честно… но във всичко това имаше истина. Много истина. Бяхме в нейния апартамент. За първи път двамата бяхме сами, съквартирантките й бяха излезли. Отишли бяха на кино. Опитах се да я сваля на леглото, но тя ми сряза бузата с ножа за отваряне на писма. Имаше го подарък, от някакъв неин приятел от Англия. Дръжката бе като глава на мечка. Сряза ме сякаш се опитвах да я изнасиля. Сякаш съм някакъв бацил и ще я заразя. Ясен ли съм, Рей?

— Да, напълно — рече Гарати. Далеч напред край пътя бе спрял огромен фургон с надпис „НЮСМОБИЛ“ на едната страна. Щом приближиха, от покрива започна да ги снима мъж с масивна на вид, професионална кинокамера. Пиърсън, Ейбръхъм и Дженсен мигом се хванаха за топките и започнаха да вирят носове към камерата. Направиха го с такъв невероятен синхрон, че Гарати ги загледа с увиснало чене.

— Плаках — продължи Макврайс. — Плаках като дете. Паднах на колене, сграбчих я за полата и започнах да я моля да ми прости, а кръвта се стичаше на пода. Сцената беше направо отвратителна, Гарати. Тя се задави и избяга в банята. Там повърна. Чувах я съвсем ясно как се напъва. Когато излезе, ми подаде кърпа да си избърша лицето. Заяви, че не иска повече да ме вижда. Плачеше. Попита ме защо съм постъпил така с нея, защо съм я наранил. Каза ми, че нямам право да постъпвам така с нея. Представи си, Рей, аз седях на колене пред нея с разпрано лице, а тя ме питаше защо съм я наранил!

— М-да.

— Излязох навън без да свалям кърпата от лицето си. После ми сложиха дванадесет шева и с това свърши тайнствената история на белега. Доволен ли си?

— И от тогава не си ли я виждал?

— Не — рече Макврайс. — Нямах никакво желание. Изглеждаше ми ужасно малка, ужасно далечна. В този момент, за мене Прис не е нищо повече от прашинка на хоризонта. Тя наистина не беше в ред, Рей. Имаше нещо… може би от майка й, тя също беше побъркана на тема пари. Ужасно неприятна персона. Е, нищо, казват, че разстоянието стеснява перспективата. Вчера сутринта Прис все още бе нещо важно за мен. Сега е нищо. Тази история, която току-що ти разказах, мислех че ще ме боли. Но не ме боля. Освен това, мисля, че тя няма нищо общо с въпроса какво търся тук. Просто в един момент ми се стори подходящо извинение.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо си тук, Гарати?

— Не знам — гласът му беше механичен, като на кукла. Фрики Д’Алесио не можеше да вижда идващата към него топка — нещо не беше наред с очите, нарушена бе дълбочината на възприятието — и топката го удари по челото. После се наложи да го шият. А при друг случай (но кога бе това — всичко му изглеждаше толкова объркано) удари най-добрия си приятел с приклада на пушката. Може би и той носи белег, също като Макврайс. Джими. Двамата с Джими си играеха на доктор.

— Не знаеш — рече Макврайс. — Умираш, а не знаеш защо.

— Няма никакво значение, след като си умрял.

— Да, може би — отвърна Макврайс. — Но има още едно нещо, което трябва да знаеш, Гарати, за да не ти се стори безсмислено всичко.

— Какво е то?

— Как, че са те измамили. Да не искаш да кажеш, че не знаеш, Рей? Наистина ли?