Стивън Ериксън
Среднощни приливи (21)

17.

Друга като нея никой не беше виждал.

Мелницата на Чорум беше

чудо на чудесата. Колела и колела, гранит и преплетени

зъбчати механизми, железни оси, пръти и гривни,

машина, която се издигаше на цели три ката

и мелеше най-финото брашно, каквото Ледер

бе виждал… Според някои виновен бил

дъждът, пороят, изпълнил водното русло

през каменните пръсти на мелницата.

Според други причината за всичко била

самата й сложност, заблудата във въображението

на един смъртен. Според трети капризната

приумица на Блудния прогласила гръмовния

рев в онова утро, взривовете на камъка

и писъка на желязото, щом огромните

колелета се откъснали и изхвърчали през

дебелите стени, а перачките край

бързея, разпенен около бедрата им,

вдигнали глави да видят връхлитащата

отгоре им гранитна орис — ни една гънка

не останала и ни едно петно; и старият

Мискър, яхнал мулето Рибъл, но мулето

си знаело мястото, хукнало

презглава и скочило в кладенеца, а

горкият Мискър се докопал

до ведрото на въжето, люшнал се и

изскочил, и одрал колене в каменните

плочи, гръмко изругал и възбуденият

му дъх предварил съдбовно

търкалящата се зъбата смърт,

зъбчатото гранитно колело,

високо цял човешки бой,

ала много по-високо от Мискър

(макар и яхнал мулето), и хич нямало

да е трудно, щом го довършило, защото плъхът…

о, нима забравих да спомена за плъха?

 

Откъс от „Опашката на плъха (причината за всичко това)“

Прип

Пияният беше паднал в канала. Техол — стоеше на ръба на покрива, почти го беше изгубил от поглед, но чуваше плясъците и ругатните, и дращенето по железните халки, набити в каменната стена.

Въздъхна и се обърна към безименните стражи, които му беше пратил Брис. Или по-точно към единия от тях. Тримата братя изглеждаха съвсем еднакви и никой не си беше казал името. Нищо изпъкващо, нищо, което да впечатли или да внуши страх. И ако се съдеше по безизразните им лица, стиснатите усти и присвитите очи — ужасно неподходящи за приятна компания.

— Приятелите ви могат ли да ви различават? — попита Техол и се намръщи. — Хм, странен въпрос. Но вие трябва да сте свикнали със странни въпроси, след като хората ще приемат, че сте някъде, където не сте, или по-точно не вие, а другото ви „вие“, и всички тия „виета“ може да са навсякъде. Всъщност да — да не отвръщаш нищо е чудесен начин да се справиш с подобно объркване, за което всеки от вас трябва да е съгласен, че е подходящата реакция, освен ако не сте същите и помежду си, в който случай е мълчаливо споразумение. Винаги най-доброто.

Пияният долу се измъкваше от канала и сипеше ругатни на повече езици, отколкото Техол можеше да допусне, че съществуват.

— Чувате ли го? Отвратително. Да слушаш такива несъмнено мръсни думи, изричани с такава страст… о, чакайте, това не е никакъв пияница, това е слугата ми! — Техол замаха с ръце и извика: — Бъг! Какво правиш там? За това ли ти плащам?

Подгизналият слуга — гледаше нагоре — изрева нещо, което Техол така и не можа да разбере.

— Какво? Какво каза?

— Ти… не ми… плащаш!

— О, я вземи сега, че го кажи на всички!

Бъг се дотътри до мостчето, мина по него и се скри зад близките сгради.

— Колко неловко. Време е сериозно да си поговоря с милия Бъг.

Стъпки отдолу и още ругатни. Стъпалата заскърцаха.

Окаляното лице на Бъг се показа от дупката.

— Значи — развика се Техол, — сигурен съм, че те пратих по важна работа, а ти какво направи? Да паднеш в канала! Това беше ли в списъка на задачите? Не мисля.

— Караш ли ми се, господарю?

— Да. Ти какво си мислиш?

— Мисля, че щеше да е по на място, ако наистина ме беше пратил по важна работа. А то само се разхождах, очарован от лунната светлина…

— Не стъпвай там! Назад! Назад!

Стъписан, Бъг замръзна и отстъпи назад.

— За малко да смачкаш Езгара! Той щеше ли да успее да се отдръпне, а? Не мисля! — Техол коленичи до насекомото, което бавно пълзеше по неравната повърхност на покрива. — Ох! Виж, изплашил си го!

— Как разбра? — попита Бъг.

— Ами, смени посоката, нали? Това трябва да е от уплах според мен.

— Знаеш ли, господарю, бях сигу… не мислех, че ще го направиш домашен любимец.

— Защото си лишен от чувства, Бъг. Докато Езгара е двойно…

— Овоиден?

— В което му е чарът. — Техол хвърли поглед към пазача, който на свой ред го изгледа, както винаги. — И този мъж е съгласен. Или ако не той, братята му. Ами че един от тях остави Езгара да запълзи по лицето му, без даже да мигне!

— Как Езгара се е добрал до лицето му, господарю?

— И по елека на другия пълзя, без той да трепне! Топли сърца имат тези хора, Бъг, погледни ги добре и ще разбереш.

— Добре, господарю.

— Е, плуването хареса ли ти?

— Не особено.

— Грешна стъпка, викаш?

— Стори ми се, че чух някой да шепне името ми…

— Шурк Елале?

— Не.

— Харлест Еберикт? Кетъл? Главен следовател Ръкет? Ормли?

— Не.

— Да не би да си си въобразил нещо?

— Твърде възможно. Например, струва ми се, че ме преследват плъхове.

— Сигурно, Бъг. Може някой от тях да ти е шепнел името.

— Неприятна мисъл, господарю.

— Да, наистина. Мислиш ли, че ще ми хареса слугата ми да го ухажват плъхове?

— Не сте ли гладен? — Бъг бръкна под ризата си.

— Да не си…

— Не, котка е — отвърна Бъг и извади малко одрано трупче без глава и лапи. — Мирише на канал, уви.

— Поредният подарък от Ръкет?

— Не, колкото и да е странно. Измъкнах я от канала.

— Уф!

— Мирише на съвсем прясно…

— Каква е тази жица, дето виси от нея?

Слугата вдигна по-високо леша, после хвана провисналата жичка с два пръста и я проследи, докъдето се скриваше в месото. Дръпна и изсумтя.

— Какво?

— Води до кука.

— О!

— И се е откъснала от този край — стори ми се, че нещо се закачи в мен, като паднах. — Откъсна парче месо от единия крак на котката и сложи две късчета от двете страни на насекомото, наречено Езгара: то почна лакомо да яде. — Все едно, като се пооплакне, ще имаме две, че и три яденета. Голям късмет вадим напоследък, господарю.

— Мда. Вече се изнервям. Е, имаш ли някакви новини за мен?

— Господарю, разбирате ли, че Джерун Еберикт е трябвало да убива средно между десет и петнайсет души на ден, за да постигне годишната си бройка? Как тогава е намирал време за каквото и да било друго?

— Може да е наел главорези, споделящи безумния му апетит.

— Може. Все едно, Шурк е изчезнала. Харлест и Ублала са отчаяни…

— Харлест пък защо?

— Имаше си само Ублала, на когото да може да показва новите си зъби и нокти, а Ублала хич не се впечатлил и даже натикал Харлест в саркофага и го запечатал.

— Горкият Харлест.

— Той обаче се приспособи много бързо. Сега размишлява над драматичното си възкресение… когато се случи.

— Обезпокоителна вест за Шурк Елале.

— Защо?

— Означава, че не се е отказала. Означава, че ще нахлуе в Данъчното хранилище. Може би още тази нощ.

Бъг хвърли предпазлив поглед към пазача.

— Господарю…

— Опаа. Това му се вика небрежност, нали? — Стана и се приближи небрежно до пазача. — Прав си, той чува всичко. Приятел, поне за едно нещо можем да се съгласим, нали?

Пазачът, вторачен в Техол, примига.

— Всеки крадец, опитал се да нахълта в Хранилището, е все едно мъртъв, нали? — Усмихна се и се обърна към слугата си.

Бъг беше започнал да смъква мокрите си дрехи.

— Май съм хванал настинка.

— Каналът е прочут с нездравословния си…

— Не, от по-рано е, господарю. Петото крило. Успяхме да укрепим основите…

— Вече? Хм, необичайно.

— Нали? Все едно, в ония тунели е студено… вече.

— Смея ли да попитам?

Бъг стоеше гол, загледан в трепкащите звезди.

— По-добре недейте, господарю.

— А Четвъртото крило?

— Е, точно там работят екипите ми в момента. Седмица, десет дни примерно. Под него има стар дренажен отток. Вместо да се борим с него, инсталираме керамичен тръбопровод…

— Тръба имаше предвид.

— В занаята се нарича тръбопровод.

— Извинявай.

— Който после ще натъпчем с чакъл. Не знам защо Грум не се е сетил, но той губи, а ние печелим.

— Сух ли си вече, Бъг? Моля те, кажи ми, че си сух. Виж пазача ни, ужаси се човекът. Онемя.

— Виждам и се извинявам.

— Май не съм виждал толкова белези на едно място — каза Техол. — Какво правиш в свободното си време, Бъг, с ядосани кактуси ли се бориш?

— Не разбирам. Защо трябва да са ядосани?

— А вие, драги ми слуга, нямаше ли да сте, ако ви нападнеха без никакъв повод? Ей, такъв въпрос мога да задам на пазача ни, нали?

— Само ако той — или те — са си изпатили от същото, господарю.

— Правилно. И ще трябва да си свали дрехите, за да разберем.

— Едва ли.

— Не. Бъг, ето ти ризата ми. Облечи я и бъди благодарен за жертвата, която правя за теб.

— Благодаря, господарю.

— Няма защо. Готови ли сме? Време е да тръгваме.

— Къде?

— Територията ти е позната. Или поне така разбрах, за моя изненада. Ти си човек на многото загадки, Бъг. Ту жрец, ту знахар, ту Чакащия, общуващ с демони, и още по-ужасни неща. Ако не бях толкова егоцентричен, сигурно щях да се заинтригувам.

— Благодарен съм за егоцентричността ви, господарю.

— И с право, Бъг. Значи допускаме, че нашият мълчалив пазач ще ни придружи. С което ставаме трима. Трима хубавци, крачещи целеустремено в нощта. Е?

 

 

Бяха в лабиринта от коптори в южния край на Ледерас. Нощният въздух беше горещ, душен и спарен. Твари пробягваха през купищата гнила смет, псета се промъкваха из сенките на ръмжащи глутници, достатъчно опасни, та телохранителят му да извади меча. Щом виждаха блесналото острие, псетата се разбягваха със скимтене.

Бедняците, оказали се достатъчно смели или отчаяни, за да приемат опасностите, дебнещи по тъмните улици, бяха вдигнали навеси и колиби от събрани откъде ли не вехтории. Други бяха измолили място по хлътналите покриви на паянтови коптори и спяха на пресекулки, ако изобщо можеха да заспят. Техол усещаше безбройните очи, които ги следяха отгоре, докато навлизаха все по-дълбоко в недрата на гетото.

И докато вървяха, говореше:

— … допускането, което е основният камък на ледерийското общество, а може би и на всички общества по света. Идеята за неравенството, приятели. Защото от неравенството произтича понятието за стойност, все едно дали я измерваме с пари, или с безбройните други средства за оценка на човешката стойност. Казано просто, у всеки от нас се таи неоспоримото убеждение, че бедните и гладуващите по някакъв начин заслужават съдбата си. С други думи, винаги ще съществуват бедни хора. Банална истина, придаваща структура на непрекъснатото сравняване, установяването чрез наблюдение не на нашите взаимни прилики, а на съществените ни различия.

— Знам какво си мислите, при което нямам друг избор, освен да предизвикам и двама ви — не спираше той. — Ето така. Представете си, че вървите по тази улица и щедро раздавате монети, с хиляди. Докато всеки тук не се окаже собственик на огромно богатство. Решение ли е това? Не, казвате вие, защото между тези изведнъж забогатели хора мнозинството вероятно ще се окажат немарливи, разточителни и глупави и много скоро отново ще са бедни. Освен това, ако богатството бъде разпределено по такъв начин, самите монети ще изгубят стойността си — ще престанат да са полезни. А без това удобство цялата социална структура, която всички ние толкова много обичаме, ще се срине.

— Е, но на това аз казвам — и какво? — Той размаха ръце. — Има и други начини да се измери себестойността. На което вие разгорещено отвръщате: премахне ли се цената на труда, изчезва целият смисъл на стойността! А в отговор на това аз просто се усмихвам и поклащам глава. Трудът и неговият продукт се превръщат в стока, подлежаща на договаряне. Но почакай, възразявате вие, нали в края на краищата в това ще се промъкне цената! Защото този, който прави тухли, не може да се приравни към, примерно, човек, който рисува портрети. Материалът по природа е стойностно обременен, въз основа на нашата необходимост да налагаме сравнение… но, ах, нима не оспорвах самото допускане, че трябва да се борави с толкова сложни структури като цена и стойност?… И ето, че вие питате: каква всъщност беше гледната ти точка, Техол? На което аз отвръщам със свиване на рамене. Нима казах, че моят дискурс е ценен начин да запълним това време? Не съм. Не, вие допуснахте, че е. Което доказва гледната ми точка!

— Прощавай, господарю, но каква всъщност беше гледната ти точка?

— Забравих. Но виж, вече пристигнахме. Погледнете бедните, господа.

Стояха в края на стар пазарен площад, превърнал се в гъмжаща от хора мешавица от бордеи и коптори. Тук-там тлееха общи огнища. Районът бе обкръжен от купища смет — най-вече кокали от псета и котки, — из които пъплеха плъхове. Измършавели от недохранване деца с посърнали очи сновяха из тесните проходи. Новородени се въргаляха из мръсотията, повити в парцали и буквално оставени на съдбата. Ехтеше свадлива глъч, а някъде в другия край се вихреше свада. Хора със смесена кръв, нереки, фареди, тартенали и даже от чудатите фенти. Мяркаха се и ледерии, избягали от заробващите дългове.

Бъг погледа мълчаливо няколко секунди, после отрони:

— Господарю, прехвърлянето им по Островите няма да реши нищо.

— Нима?

— Духовете им са сломени.

— И няма надежда да се съживят?

— Е, зависи колко бащинска грижа си решил да положиш, господарю. Предишният суров стил на живот вече е непосилен за тези хора. Закъснели сме с едно поколение, или повече. Няма ги уменията, на които да се опрат. Ако това е общност, тя е вътрешно порочна. Поражда насилие, немарливост и почти нищо друго.

— Разбирам те, Бъг. Искаш да кажеш, че си имал и по-приятни нощи от тази, че моментът изобщо, ама изобщо не е добър за това. Ти си нещастен, настинал си и ти се иска да си легнеш на топло.

— Благодаря, господарю. Тъкмо се чудех какво искам да кажа.

— Но признавам, че в идеята ти за бащинско покровителство има нещо ценно — каза Техол, докато оглеждаше мръсното гето. — Искам да кажа, че си прав. Все едно, съдбата скоро ще помете това тъжно място. Ледер е във война, Бъг. Ще има… мобилизация.

— Насилствен набор. — Слугата кимна навъсено.

— Да, цялото това зло насилие, приложено с добро намерение. Разбира се, всички тези злощастни войници ще бъдат принесени в жертва. Жестоко решение на този дълготраен проблем, вярно, но с отдавнашен прецедент.

— Какво си намислил, господарю?

— Предизвикателството пред мен и острите умове от Гилдията на ловците на плъхове беше, както си забелязал, как човек може да промени цяло едно общество? Как се превръща този впечатляващ пример на инстинкта за оцеляване в общественополезна сила? Ясно е, че трябваше, да, трябваше да се вдъхновим от една здраво установена, силно успешна структура като…

— Плъховете.

— Браво, Бъг. Знаех си, че мога да разчитам на теб. И така, започнахме с признаването, че е необходим водач. Властен, динамичен, харизматичен, опасен.

— Душата и мозъкът на престъпния свят, с банда главорези, които да налагат волята му.

Техол се намръщи.

— Твоят избор на думи ме разочарова, Бъг.

— Ти?

— Аз? Не, разбира се. В смисъл — не пряко. Истински успешният водач е този, който го прави с неохота. Не някой, чиито думи се посрещат с разпалени възгласи — в края на краищата какво става в ума на такъв водач, след като подобни сцени започнат да се повтарят непрекъснато? Нарастваща самоувереност, вяра в собствената му непогрешимост — и така се стига до ужасния провал. Не, Бъг, не искам да ми целуват краката…

— Радвам се да го чуя, господарю. Краката ви не са виждали сапун от доста време.

— Тялото рано или късно възстановява естествените си самопочистващи механизми, Бъг.

— Като смяната на перушината?

— Точно. Все едно, говорех за лидерството в най-общ смисъл…

— Кой, господарю?

— Е как, Чакащия, разбира се. Ту жрец, ту знахар, общуващ с демони…

— Идеята май не е много добра, господарю — рече Бъг и се потърка по наболата брада. — Аз съм… доста претрупан с работа в момента.

— Един водач трябва да е претрупан с работа. Зает. Готов да делегира.

— Господарю, наистина не мисля, че идеята е добра. Наистина.

— Изпълнен с нежелание. Идеално! И виж! Забелязват те! Виж тези обнадеждени лица…

— Това е глад, господарю.

— За спасение! Разчуло се е, разбираш ли! Те са готови за теб, Бъг. Чакали са…

— Това е много лошо, господарю.

— Изражението ти е идеалното, Бъг. Болнаво, отчаяно, дълбоко угрижено и нервно — чудесно. Самият аз нямаше да се справя по-добре.

— Но, господарю…

— Иди сред своето стадо, Бъг. Кажи им — те заминават. Утре през нощта. Всички. Очаква ги по-добро място, по-добър живот. Хайде, Бъг.

— Стига да не ме боготворят — отвърна слугата. — Не обичам да ме боготворят.

— Просто си остани несъвършен — каза Техол.

Бъг го изгледа много странно, после тръгна навътре в бордея.

 

 

— Благодаря, че дойде, Брис.

Куру Кан седеше на тапицираното кресло до стената срещу входа на библиотеката. С лещи и парче плат в ръцете. Почисти едната, после другата, после повтори, после още веднъж и още веднъж. Очите му бяха приковани в нещо невидимо за Брис.

— Нещо ново от Трейт, Цеда?

— Има, да. Но ще го обсъдим по-късно. Все едно, трябва да приемем, че градът е изгубен.

— Окупиран.

— Да. Предстои друга битка, при Високи форт.

— Значи кралицата и принцът са изтеглили силите си? Разбрах, че са тръгнали да заемат прохода.

— Твърде късно. Едур вече се бяха прехвърлили.

— Ще подпомогнете ли отбраната? — попита Брис, докато се настаняваше на пейката вляво от Цеда.

— Не.

Изненадан, Брис замълча. Почти цялата вечер беше прекарал в компанията на краля и Унутал Хебаз, в оглед на придвижванията на вражеските армии, потънал в болезненото усилие да се опита да предскаже що за съвети дава брат му Хул на императора на Едур. Хул явно беше предвидил изпреварващото нападение на селата. За Брис везните се бяха наклонили заради бясната проява на алчност в лагера на кралицата и принца. Джанал, Квилас и приближените им вече си поделяха очакваната плячка, което показваше желанието им за бърза война, която да опустоши Тайст Едур, а това означаваше да ги хванат неподготвени. Походът на Джанал към прохода показваше, че нищо в мисленето им не се е променило. Но ето, че тя се беше оттеглила.

Тайст Едур бяха отнели инициативата. Появата им при Високи форт, падането на Разлив Фент и падането на Трейт показваха, че са налице поне две армии, както и две флоти, и всички настъпваха бързо.

— Цеда, научихте ли нещо повече за демона, който нахлу в залива на Трейт?

— Опасността не е единична, а множествена — отвърна Куру Кан. — Виждам пред себе си Цеданса и разбрах, за свой ужас, че е… непълен.

— Непълен? Какво означава това?

Цеда продължаваше да чисти лещите си.

— Трябва на всяка цена да съхраня силата си за подходящия момент. Морето трябва да се освободи. Толкова.

Брис изчака, но след като Куру Кан не продължи, се осмели да попита:

— Имате ли задача за мен, Цеда?

— Бих посъветвал да се изтеглим от Високи форт, но кралят няма да се съгласи на това, нали?

Брис поклати глава.

— Преценката ви е точна. Дори на едно поражение ще се погледне като на… носещо изгода.

— Премахването на жена му и сина му, да. Трагично положение, нали, млади ми приятелю? Знаете ли, стигнах до извода, че сърцевината на Цеданса може да се намери в едно систематично отрицание. А от тази сърцевина произтича всичко останало. Самият ни начин на живот и начинът, по който гледаме на света. Изпращаме войници на смърт и как гледаме на тази смърт? Като на достойна за слава саможертва. Мъртвият враг? Жертва на доблестната ни праведност. Докато в градовете ни, из тесните и мръсни улички, свършекът на живота е само една трагична несполука. Какво тогава е отрицанието, за което говоря?

— Смъртта.

Куру Кан постави лещите пред очите си и се вгледа в Брис.

— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Брис, не съществува Крепост на Смърт. Задачата ти? Нищо освен тази нощ да правиш компания на един старец.

Кралският защитник потърка чело. Едва държеше клепачите си отворени и беше неописуемо премръзнал. И ужасно уморен.

— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.

— Нима бихте предпочели да въздигнем в култ смъртта, Цеда?

— Също толкова безсмислено. Човек няма нужда от вяра, за да умре, човек все едно умира. Говорех за систематично отрицание, а тя наистина във всяко отношение е систематична. Самата тъкан на нашия свят, тук и може би навсякъде другаде, е усукана около това… несъществуване. Би трябвало да има Крепост на Смърт, разбираш ли? Щеше ли да е уместна? Най-уместната. Трябва да е съществувала някога. Може би дори бог, някой ужасен скелет върху трон от кости, въртене и танц на студенокраки мухи за корона. Но ето ни нас, и не сме й дали никакво лице, никаква форма, никакво положение в цялата ни сложна схема на съществуване.

— Навярно защото е самата противоположност на съществуването…

— Но не, Брис, не е. Блудния да ни вземе, смъртта е навсякъде около нас. Газим по нея, вдишваме я, всмукваме миризмата й в дробовете и с кръвта си. Храним се ежедневно с нея. Процъфтяваме сред гниене и развала.

Брис го изгледа замислено.

— Струва ми се, че самият живот е празненство на отрицанието. Отрицанието, за което говорите, Куру Кан. Нашето бягство… ами, да избягаш означава да се издигнеш над костите, над пепелищата, над онова, което е паднало.

— Да избягаш — къде?

— Вярно. Никъде, но другаде. Чудя се дали това, което казахте, е проявено у същества като Кетъл и онази крадла, Шурк Елале…

Старецът вдигна рязко глава и очите му изведнъж светнаха много будно зад лещите.

— Моля? Какво каза?

— Ами, говорех за онези, които наистина са отрекли смъртта, Цеда. Онова дете, Кетъл…

— Пазачката на Азат? Тя е немряща?

— Да. Сигурен съм, че го споменах…

Куру Кан се изправи.

— Сигурен ли си в това? Брис Бедикт, тя е немряща, така ли?

— Да. Но не разбирам…

— Ставай, Брис. Тръгваме. Веднага.

 

 

— Всичко е заради падналите — каза Кетъл. — Те искат отговори. Няма да си отидат, докато не получат отговори.

Шурк Елале изрита насекомото, пропълзяло на ботуша й.

— Отговори за какво?

— Защо са умрели.

— Няма отговори — отвърна Шурк. — Хората просто умират. Умират. Винаги умират.

— Ние не умряхме.

— О, да.

— Е, не се махнахме.

— Според това, което чух, те също, Кетъл.

— Вярно. Чудно защо не се сетих за това.

— Защото си умряла на десет годинки.

— Добре, а сега какво да правя?

Шурк огледа обраслия с тръни разровен двор.

— Ти ми го подсказа и затова съм тук. Каза, че мъртвите се сбират. Сбират се наоколо, трупат се извън стените. Можеш ли да говориш с тях?

— Че защо? Не казват нищо интересно.

— Но би могла, ако се наложи.

Кетъл сви рамене.

— Предполагам.

— Добре. Помоли ги за доброволци.

— За какво?

— Искам да дойдат с мен. На разходка. Тази нощ и утре през нощта пак.

— Защо, майко?

— Кажи им, че ще видят повече злато, отколкото могат да си представят. Ще научат тайни, които малцина в това кралство знаят. Кажи им, че ще ги заведа да разгледат Данъчното хранилище и кралската съкровищница. Кажи им, че е дошло време за забавление. В плашене на живите.

— Защо призраците ще искат да плашат живите?

— Знам, идеята е странна, но предричам, че ще открият, че са много добри в това. И предричам, че ще им е много забавно.

— Но как ще го направят? Те са призраци. Живите не могат да ги видят дори.

Шурк Елале се обърна рязко и се вгледа в струпалите се зад стената тълпи.

— Кетъл, за нас те изглеждат съвсем плътни, нали?

— Но ние сме мъртви…

— Защо тогава не можехме да ги видим преди седмица? Тогава все още бяха само нещо, което прехвърчаше в крайчеца на полезрението ни, нали? Тъй че какво се е променило? Откъде е дошла силата им? Защо нараства?

— Не знам.

Шурк се усмихна.

— Аз знам.

Кетъл пристъпи към ниските стени.

И заговори на призраците. „Чудно дали разбира. Дали съзнава, че вече е повече жива, отколкото мъртва. Дали разбира, че се връща към живота.“

След малко детето се върна, прокара пръсти през косата си да разроши сплъстените кичури.

— Ти си умна, майко. Точно затова се радвам, че си ми майка.

— Има ли доброволци?

— Всички ще дойдат. Искат да видят златото. Искат да плашат хората.

— Трябват ми такива, които могат да четат и да смятат.

— Добре. Но кажи ми, майко, защо стават по-силни? Какво се промени?

Шурк погледна през рамо към тромавата квадратна каменна кула.

— Онова, Кетъл.

— Азатът?

— Да.

— О! Разбирам. Той умря.

— Да — кимна Шурк. — Той умря.

 

 

След като майка й си отиде, с хилядите призраци след нея, Кетъл пристъпи до входа на кулата. Огледа подредените пред вратата каменни плочи, избра си една и коленичи пред нея. Пръстите й се заровиха под нея, за да я изкърти. Щипещата болка и избилите капки кръв я изненадаха.

Не беше казала на Шурк колко трудно й бе да говори с онези призраци. Несекващите им гласове бяха започнали да затихват в последните един-два дни, сякаш бе започнала да оглушава. Въпреки че други звуци — на вятъра, на шумолящите сухи листа, дращенето на насекомите из двора, а и звуците на самия град — всички те бяха по-чисти от всякога. Нещо ставаше с нея. Изтупванията в гърдите й се бяха учестили. Вече по пет, по шест пъти на ден. Местата, където преди време кожата й се беше разкъсала, сега се затваряха с нова розова кожа, а днес беше изпитала жажда. Отнело й беше известно време, докато разбере — докато си спомни по-скоро — какво е жажда, какво означава това, но застоялата вода, която откри в един от траповете в двора, се оказа чудесна на вкус. Толкова много неща се променяха като че ли, и това я объркваше.

Издърпа каменната плоча на една страна и седна до нея. Избърса прахта от гладката лъскава повърхност. По нея се виждаха някакви чудновати шарки. Раковини, отпечатъци от растения — тръстики с лукоподобните им корени и впечатани корали. Тънки костички. Някой се беше трудил много, за да извае тази красива сцена с мъртви неща.

Погледна към пътеката, през портата и към улицата. Странно колко пуста беше сега. Но знаеше, че няма да е задълго.

И зачака.

Кървенето от пръстите й скоро спря. А после чу приближаващите се стъпки. Вдигна глава и се усмихна, като видя чичо Брис и стареца със стъклените очи — онзи, когото не беше виждала никога, но въпреки това го познаваше.

Видяха я и Брис влезе през портата; старецът вървеше след него, плахо и с колебливи стъпки.

— Здравей, чичо.

— Кетъл. Изглеждаш… по-добре. Доведох ти гост, Цеда Куру Кан.

— Да, онзи, който винаги гледа към мен, само че не ме вижда, но все пак гледа.

— Не знаех — промърмори Цеда.

— Не както сега — каза Кетъл. — Не и когато си сложиш тези неща пред очите.

— Искаш да кажеш, когато гледам Цеданса? Тогава ли те гледам, без да те видя?

Тя кимна.

— Крепостта на Азата си отиде, дете, но ти оставаш тук. Беше нейният пазач, докато тя беше жива — а ти — не. А сега все още ли си нейният пазач? След като тя е мъртва, а ти не си.

— Не съм ли мъртва?

— Не съвсем. Сърцето, поставено в теб. Било е замръзнало, но сега… се разтапя. Не разбирам силата му и, признавам, тя ме плаши.

— Имам приятел, който каза, че ще ме унищожи, ако потрябва. — Кетъл се усмихна. — Но казва, че може би няма да потрябва.

— Защо?

— Казва, че сърцето няма да се събуди. Не напълно. Затова Безименната е взела тялото ми.

Видя как устните на стареца се раздвижиха беззвучно. Чичо Брис пристъпи до него и го погледна угрижено.

— Цеда? Добре ли сте?

— Безименната? — Старецът трепереше. — Това място е… Крепостта на Смърт, нали? Превърнало се е в Крепостта на Смърт.

Кетъл се пресегна и повдигна плочата. Беше тежка като труп и трябваше да напрегне цялата си сила.

— Това е за вашия Цеданс, за там, където гледате, а не ме виждате.

— Плоча. — Куру Кан извърна очи, щом тя я сложи на земята пред него.

— Не разбирам, Цеда — промълви чичо Брис. — Какво е станало тук?

— Нашата история… толкова неща се оказват неверни. Безименните са били Първата империя. Култ. Бил е победен. Премахнат. Не е възможно да е оцелял, но изглежда, че е направил точно това. Изглежда, е надживял самата Първа империя.

— Някакъв култ към смъртта ли са?

— Не. Били са слуги на Азата.

— Тогава защо като че ли са наблюдавали равнодушно смъртта на тази кула Азат?

Куру Кан поклати глава.

— Освен ако не са разбрали, че е неизбежно. И са се погрижили да спрат заровените в могилите, които са щели да се измъкнат, щом кулата умре. На свой ред появата на Крепост на Смърт може да няма нищо общо с тях.

— Защо тогава тя все още е пазачът?

— Може и да не е, Брис. Може просто да чака, за да се справи с онези, които скоро ще излязат от земята. — Цеда отново извърна очи към Кетъл. — Затова ли оставаш тук, дете?

Момиченцето сви рамене.

— Скоро ще е.

— А онзи, когото Азатът е избрал да ти помогне, Кетъл? Той ще излезе ли навреме?

— Не зная. Надявам се.

— Аз също. — Куру Кан въздъхна. — Благодаря ти за плочката, дете. Все пак интересно ми е какво знаеш за тази нова Крепост.

Кетъл измъкна едно насекомо, пропълзяло в косата й, и го хвърли.

— Хубавият мъж ми каза всичко за нея.

— Друг посетител?

— Само веднъж. Повечето пъти само стои в сенките, от другата страна на улицата. Понякога върви след мен, щом изляза на лов, но никога не казва нищо. Едва днес дойде и си говорихме.

— Каза ли ти името си?

— Не. Но е много хубав. Само каза, че си имал приятелка. И приятели също. Освен това не трябвало да отдавам сърцето си. Точно това каза. Самият той не го правел никога. Никога.

— И този мъж ти разказа всичко за Крепостта на Смърт?

— Да, дядо. Знаеше всичко за нея. Каза, че не й трябвал нов пазач, защото тронът вече бил зает, поне навсякъде другаде. И тук щял скоро да се заеме. Уморих се да говоря.

— Разбира се, Кетъл — каза Куру Кан. — Ще те оставим тогава.

— Довиждане. О, не забравяйте плочката!

— Ще пратим хора да я вземат, дете.

— Добре.

Тя огледа след тях, докато си отиваха. После стана и тръгна към могилата на приятеля си, и усети близостта му.

— Къде ще ме отведеш този път?

Държеше я за ръката и тя се озова на някакъв нисък хълм, а пред тях се простираше огромна плитка долина, пълна с трупове.

Беше сумрачно и над цялата долина бе надвиснала гъста пелена дим. Малко над хоризонта отсреща гореше висяща във въздуха планина от черен камък и от зейналите й страни бълваха стълбове дим. Телата долу бяха най-вече от някакъв странен вид, огромни, влечугоподобни същества, покрити със странна броня. Сивокожи и с издължени муцуни, сгърчени и посечени на дълги кървави ивици. Лежаха струпани безразборно — а тук-там между тях се мяркаха и други тела. Високи, някои със сиви кожи, други — с черни.

Застанал до нея, той заговори:

— Над четиристотин хиляди, Кетъл. Тук, само в тази долина. Има и други… долини. Като тази.

В единия край на долината, далече вдясно, прелетяха десетки същества с жилави като кожа крила.

— Ооо, това дракони ли са?

— Издънки. Локуи Вайвал — търсят господаря си. Но него го няма. След като разберат това, ще се научат да чакат. Чакането ще се окаже дълго.

— А още ли чакат?

— Да.

— Кога е станала тази битка?

— Преди много хиляди години, Кетъл. Но щетата си остава. Скоро ще дойде ледът и ще покрие всичко, което виждаш. Ще задържи всичко в стазис, магия с впечатляваща мощ, толкова мощна, че ще се окаже преграда за самите мъртви — към пътя, по който биха поели духовете им. Чудя се дали точно това са искали Джагът. Все едно, земята е била изкривена от магия. Мъртвите са се… задържали. Тук, на север и далече на юг, чак до самия Ледерас. Според мен се е намесил Древен бог. Но никой не е могъл да предвиди последствията, дори един Древен бог.

— Затова ли кулата се е превърнала в Крепост на Смърт?

— Превърнала ли се е? Не го знаех. Значи това става, когато магията най-сетне отмре и светът се разтопи. Равновесието се връща.

— Шурк Елале каза, че сме във война. Казва, че Тайст Едур нахлуват в Ледер.

— Да се надяваме, че няма да дойдат, преди да се освободя.

— Защо?

— Защото ще искат да ме убият, Кетъл.

— Защо?

— От страх, че ще искам да ги убия.

— А ти ще искаш ли?

— На много нива няма причина да не искам — отвърна той. — Но не, освен ако не се изпречат на пътя ми. В края на краищата двамата с теб знаем, че истинската заплаха дебне в могилите в двора на Азата.

— Не мисля, че едурите ще спечелят войната.

— Да, най-добре би било да се провалят.

— Та какво друго искаш да ми покажеш?

Мъртвобялата ръка посочи към долината.

— Във всичко това има нещо странно. Виждаш ли? Или по-скоро, какво не виждаш?

— Не виждам никакви призраци.

— Да. Духовете ги няма. Въпросът е къде са?

 

 

В коридора към Главната камера на Данъчното хранилище ехтяха писъци на ужас. Охрана, слуги, чиновници и чистачки до един се бяха поддали на съвсем обяснима паника. Няма нищо по-лошо от това да те навестят умрели роднини, помисли си Шурк Елале.

Двукрилата врата беше широко отворена, фенерите в огромното помещение зад нея се люшкаха сякаш под порива на припряно въодушевление.

Крадлата прекрачи и влезе.

Злочест, окаян призрак притича към нея. Прогнилото му лице бе изкривено в дивашка усмивка.

— Пипнах я! Последната ми монета! Намерих я в купчините! И я пипнах!

— Радвам се за теб. Е, къде са ви броящите и четящите?

— А?

Шурк го избута от пътя си и продължи. Залата кипеше, духове притичваха насам-натам, други стояха изгърбени над смъкнати от рафтовете свитъци, трети пъплеха по лавиците. Обръщаха сандъци, пълни с монети, лъскавите жълтици се пръскаха по мраморния под, привиденията гребяха с шепи, опипваха ги и бърбореха възбудено.

— Аз работех тук!

Шурк изгледа пъплещия към нея по пода призрак.

— Наистина?

— О, да. Сложили са още рафтове, и виж само ония ниши за фенерите — кой идиот е решил да ги тикнат където се събира най-много прах? Прахта може да причини пожар. Ужасно опасна е за пожар. Все им го казвах. А сега мога да докажа, че бях прав — само да го бутна онзи фенер ей там и…

— Да не си посмял! Никакъв пожар. Ясно?

— Щом казваш. Добре. Само се пошегувах.

— Гледа ли счетоводните книги?

— Да, да. И събирам. И запомням. Много добър бях в запомнянето, те затова ме наеха. Можех да събирам и да събирам, без да объркам сметките. Но тази прах! Тези ниши! Всичко може да пламне, да изгори. Ужасно…

— Стига. Взехме каквото ни трябваше. Време е да напускаме. Всички.

Отвърна й хор от треперливи гласове:

— Не искаме!

— Скоро ще дойдат жреци. Сигурно вече идват. И магове, потриват нетърпеливо ръце да наловят привидения и да ги заробят да им служат вечно.

— Напускамеее!

— Ти! — Шурк посочи призрака пред себе си. — Ела с мен. Говори. Искам подробности.

— Да, да. Разбира се.

— И остави на мира този проклет фенер!

— Извинявай. Ужасно рисковано е за пожар, ох, как може да пламне! Такива пламъци, всички тези мастила и бои!

— Хайде всички! — извика крадлата. — Махаме се! А ти стига си въртял тази монета — всичко да остане тук!

 

 

— Седмото затваряне — промърмори умислено Куру Кан, докато се връщаха към двореца. — Всичко се завърта на вътрешна спирала. Това съчетаване на детайли е тревожно. Азатът умира, възниква Крепост на Смърт. Появява се Безименна и по някакъв непонятен начин обсебва мъртвото тяло на дете, а после сключва съюз с обитател на гробница. Узурпатор се провъзгласява за император на Тайст Едур и вече предвожда нашествие. Сред съюзниците му е демон, роден от морето и с такава мощ, че да унищожи двама от най-добрите ми магове. А сега, ако слуховете са верни, може да се окаже, че самият император е човек с много животи…

Брис го изгледа.

— Какви слухове?

— Граждани са станали свидетели на смъртта му в Трейт. Императорът на Едур е бил посечен в битка. Но се е… върнал. Преувеличение вероятно, но все пак ме притесняват собствените ми изводи, Брис. Въпреки че Тайст Едур имат превъзходни лечители. Може би става дума за някаква обвързваща магия, задържаща душата в плътта, докато успеят да дойдат… Трябва да помисля.

— И вие, Цеда, вярвате, че всичко това по някакъв начин е свързано със Седмото затваряне на цикъла?

— С прераждането на нашата империя. Точно това е опасението ми, Защитник. Че сме допуснали фатална грешка при разчитането на древното ни пророчество. Може империята вече да се е появила.

— Тайст Едур? Защо едно ледерийско пророчество ще има нещо общо с тях?

Куру Кан поклати глава.

— Пророчеството е възникнало в последните дни на Първата империя. Твърде много неща сме изгубили, Брис. Знанието за света от онова време. Магията се е изкривила, родила е ужасни чудовища, армии немрящи, нанесли такива неизброими жертви на нашия народ, а след това — просто се махнали. Загадъчни приказки за странен свят на магия, който бил разкъсан. Възможно ли е ролята на цяла една раса да е да запълни някоя от празнините в знанията ни? Да. А другите раси, за които се споменава, но не е останало нищо освен имена — никакви описания? Баргаст, Джагът, Трелл. Съседни племена? Никога няма да научим.

Стигнаха до портата. Сънените стражи ги познаха и ги пуснаха да влязат. Вътре беше пусто и тихо. Цеда спря и вдигна очи към смътните звезди.

Брис замълча. Зачака застанал до стареца. Виждаше нощното небе, отразено в лещите пред очите на Куру Кан. И се чудеше за какво ли си мисли Цеда.

 

 

Щом я видя да си пробива път през тълпата към него, Техол Бедикт се усмихна.

— Главен следовател Ръкет, радвам се да ви видя пак.

— Не се радваш. Само се опитваш да ме принудиш да вляза в отбрана.

— Как тъй радостта ми ще те вкара в отбрана?

— Защото ставам подозрителна, затова. Няма да ме подведеш с тези нелепи гащи и това идиотско насекомо на рамото ти.

Техол погледна учудено.

— Езгара! Мислех, че те оставих на покрива.

— Нарекъл си го Езгара? По нищо не прилича на краля ни. Е, може би ако кралят ни имаше две глави, сигурно щях да доловя някаква прилика, но… но името е глупаво.

— Тримата сме дълбоко обидени, както и охранителят ми тука, а можем да допуснем, че двамата му братя — също. Където и да са. Тъй че ставаме шестима. Дълбоко обидени.

— Къде е Бъг?

— Някъде из тълпата зад вас, предполагам.

— Е, не. Всички гледат.

— Ами там беше преди малко.

— Но вече не е, а хората вдигат глъч.

— Не вдигат глъч, Ръкет. Тълпят се.

— Сега пък ми противоречи. Явно си решил, че противореченето е сексуално привлекателно. Може и да е, за типа жени, който предпочиташ. Но възразявам да ми възразяваш на всичко, което кажа.

— Е, сега кой възразява?

Тя се намръщи.

— Исках да те поканя на късно нощно хапване. Има един ресторант-градина наблизо…

— „Стъпканият паун“.

— Да. Изумена съм, че го знаеш. Което ми подсказва, по очевидни причини, че тайните местенца за срещи са нещо обичайно за теб, което пък, от своя страна, намеква за безпътно поведение от твоя страна. Всъщност не знам защо съм изненадана, че си такъв развейпрах. Трябваше да го очаквам. Следователно не искам да имам нищо общо с теб.

— Никога не съм ходил там.

— Нима? Откъде знаеш за него тогава?

„Притежавам го.“

— По описания сигурно. Съжалявам, че не мога да съм по-точен. Кой ми е казал, кога и така нататък, но е късно, а и да не беше, едва ли щях да си спомня такива подробности.

— Е, гладен ли си?

— Винаги. А, ето го и слугата ми. Чу ли, Бъг? Главен следовател Ръкет ни кани на вечеря.

— Ами добре. Котката може да почака.

Ръкет изгледа ядосано Техол.

— Да съм казала нещо за него?

— Навсякъде ходя със слугата си, Ръкет. И с личната си охрана.

— Навсякъде? И на любовни срещи?

— Бъг, направи ли всичко, което можеш, тука? Време ли е тези бедни хорица да си лягат да спят?

— Ами, крайно време, господарю.

— Напред към „Стъпканият паун“!

— Сигурен ли си, че идеята е добра, господарю?

— Е, не беше моя, Бъг, но това е. Ръкет, води, ако обичаш.

— О, страхотно! Нощ на съкрушителни атаки по суетата ми, изгарям от нетърпение. Хайде, че губим време.

 

 

Още щом стъпиха в двора, Техол вдигна ръце.

— Невероятно! Бъг, виж кой е тук! Я, та това са Шанд, Рисарх и Хеджун! Давай да съберем двете маси и да превърнем това пиршество в събрание на съзаклятници!

— Съвпадението ме смайва — промърмори слугата.

— Кои в името на Блудния са тия жени? — попита навъсено Ръкет. — И защо са толкова гневни?

— Не е гняв — отвърна Техол, докато се приближаваше. — Познаха ни и се радват. Скъпи, как сте всички? Добре си я карате, както виждам. Решихме да се съберем с вас.

— Кое е това нелепо същество до тебе? — попита Шанд. — А това с пелерината какво е?

— Внимавай кого наричаш „същество“, тъпа главо — изсъска Ръкет.

— Техол си е намерил жена — изръмжа Рисарх. — Типично. Открадва ни мъжа, а после си намира жена…

— Започвам да ги подозирам с умрялата кучка — изсумтя Хеджун.

— Умряла кучка? — Ръкет завъртя очи, побесняла. — Той прави любов с умряла кучка?

— Ако си беше обръснала косата — изръмжа й Шанд, — всички щяхме да видим колко си грозна!

Телохранителят изглеждаше притеснен. Хората по масите махаха в паника на персонала и ги сочеха.

— Здраво се потруди над това, а? — не остана длъжна Ръкет. — Техол, какво беше това с открадването на мъжа им? Един мъж ли си делят? Още ли е жив? Не се ли е побъркал? Не се ли е писал доброволец за Давенето?

— Искаш да видиш как се трудя здраво ли? — Шанд скочи и посегна към ножа на бедрото си.

— Ах, какъв патос! — върна й го Ръкет. — Я да го сравним тука с рапирата ми.

— Дръжте я! — изрева Рисарх и се хвърли през масата. Тя се срина под нея, но Рисарх вече беше успяла да спипа Ръкет за бедрата. Главната следователка се дръпна с много странен писък, рапирата изсвистя, натресе се в изпружената китка на Шанд и ножът изхвърча във въздуха. Хеджун се докопа до ръката на Ръкет, изви я и рапирата издрънча на пода, но следователката я изрита в корема с лъскавия си ботуш и Хеджун изохка и се смъкна на пода. Техол дръпна Бъг малко по-назад.

— Знаеш ли, май беше прав, че идеята не беше много добра.

Пъшкане, размахани юмруци, бягащи през вратата гости, котешки вой откъм кухнята. Техол въздъхна.

— Трябва да си ходим. Но първо уреди с управителя четири бутилки хубаво вино, за после, като свършат с боя. Предричам, че до заранта ще са големи приятелки.

— Не съм много сигурен…

— Глупости, Бъг, винаги става така. Хайде, преди да са скочили върху нас.

Изобщо не се изненада, че телохранителят пръв изхвърча от градината.

Щом излязоха, Техол изтупа въображаемата прах от ръцете си.

— Общо взето беше чудесно, не мислиш ли? Сега да видим откъде можем да свием малко дърва за огън, пътьом. Или поне нещо, което може да гори. Печеното котешко ни зове.

Трясъците откъм ресторанта-градина изведнъж се усилиха и Техол се поколеба.

— Изкушават ме тези звуци на производство на дърва за огън…

— Не ставай глупав, господарю.

— Може би си прав. Води, Бъг. Вкъщи.