Стивън Кинг
Библиотечна полиция (7)

1.

На половината път до библиотеката изведнъж му хрумна една идея — беше толкова очевидна, че се чудеше как не се е сетил за нея по-рано. Беше загубил две библиотечни книги; после беше открил, че са унищожени; значи трябваше да ги плати.

И това беше всичко.

Осъзна, че Арделия Лорц беше постигнала по-голям успех в стремежа си да го накара да се почувства четвъртокласник, отколкото беше смятал досега. Когато дете загуби книга — това за него е краят на света, — безсилно то се свива под сянката на бюрокрацията и чака да се появи Библиотечния полицай. Но Библиотечна полиция нямаше и Сам като възрастен знаеше това отлично. Имаше само градски служители като госпожица Лорц, които понякога раздуваха прекалено представата за мястото си в структурата, и данъкоплатци като него, които понякога забравяха, че те са конете, които теглят каруцата, а не обратно.

„Ще вляза, ще се извиня и после ще я помоля да ми изпрати сметката за възстановяването на екземплярите — помисли Сам. — И това е всичко. Това е краят.“

Беше удивително просто.

Все още леко нервен и малко разстроен (но много по-уверен при овладяването на тази буря в чаша вода) Сам паркира на пряката срещу библиотеката. Лампите от двете страни на главния вход светеха и хвърляха мека, бяла светлина върху стъпалата и гранитната фасада на сградата. Вечерта придаваше на сградата мекота и приветливост, която определено липсваше при първото му посещение — а може би това беше просто пролетта, която явно вече настъпваше — нещо, което не можеше да се каже за мрачния мартенски ден, когато той за пръв път се беше срещнал с живеещия вътре дракон. Застрашителното лице на каменния робот беше изчезнало. Това отново си беше Обществената библиотека.

Сам започна да излиза от колата и после спря. Преди малко му беше дошло едно откровение — сега внезапно се беше появило още едно.

Отново си представи лицето от плаката на Мръсния Дейв — жената с подноса с пържено пиле. Тази, която Дейв беше нарекъл Сара. Жената се беше сторила позната на Сам и изведнъж някаква неясна верига в мозъка му се включи и той разбра защо.

Това беше Наоми Хигинс.

2.

На стъпалата се размина с двама ученици в униформа и хвана вратата, преди да се затвори напълно. Влезе във фоайето. Първото нещо, което го порази, беше звукът. В читалнята зад мраморните стъпала в никакъв случай не беше шумно, но това не беше и дълбоката яма от тишина, която го беше посрещнала в петък на обяд преди седмица.

„Е, сега е събота вечер — помисли си той. — Децата са свободни и може би учат за контролните си.“

Но щеше ли Арделия Лорц да търпи, такова бърборене, макар и приглушено? Ако се съдеше по шума, отговорът беше „да“, но това в никакъв случай не отговаряше на характера й. Второто нещо се отнасяше до единственото предупреждение за тишина, което беше поставено на триножника.

ТИШИНА!

беше изчезнало. На негово място имаше портрет на Томас Джеферсън. Под него беше написан цитат:

„Не мога да живея без книгите.“

Томас Джеферсън (в писмо до Джон Адамс)

10 юни, 1815 г.

Сам го разгледа за момент и си помисли, че това променя целия аромат в устата на човек, решил да влезе в библиотеката.

ТИШИНА!

предизвикваше чувства на тревога и неудобство (ами ако на човек му куркаше коремът или изведнъж му се бяха събрали газове, чието излизане изглеждаше неизбежно и невинаги безшумно?). Обратно,

„Не мога да живея без книгите“

предизвикваше чувства на задоволство и предвкусване — караше човек да се чувства така, както се чувстват гладните мъже и жени, когато храната най-сетне е пристигнала.

Като се чудеше как такова малко нещо може да предизвика такава съществена разлика, Сам влезе в библиотеката… и замръзна на място.

3.

В главната зала беше много по-светло, отколкото при първото му посещение, но това беше само една от промените. Стълбите, които стигаха до най-горните рафтове, ги нямаше. Нямаше нужда от тях, защото сега таванът беше на височина два и половина — три метра, а не на десет — единайсет. Ако искаш да си вземеш книга от горните рафтове, трябваше просто да придърпаш едно от пръснатите наоколо столчета. Списанията бяха поставени в подканящо ветрило на една широка маса до бюрото за взимане на книги. Дъбовата стойка, на която бяха висели като кожи на убити животни, я нямаше. Нямаше го и надписа

Рафтът за новите романи си беше там, но табелата „ЗАЕМАНЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ“ беше заменена с табела, на която пишеше: „ПРОЧЕТЕТЕ НЯКОЙ БЕСТСЕЛЪР ПРОСТО ЗА УДОВОЛСТВИЕ!“

Хората — повечето от тях млади — идваха и си отиваха, говореха тихо. Някой се хилеше. Леки, неосъзнавани звуци.

Сам погледна към тавана и отчаяно се опита да разбере какво, по дяволите, беше станало тук. Наклонените прозорци на покрива ги нямаше. Най-горната част на помещението беше скрита зад съвременен висящ таван. Старомодните висящи глобуси бяха заменени от панелно флуоресцентно осветление, вградено в новия таван.

Една жена, която отиваше към главното бюро с няколко криминални романа в ръка, проследи погледа му към тавана, не видя там нищо необикновено и го погледна любопитно. Едно от момчетата, което седеше зад дълго бюро отдясно на масата със списанията, смушка с лакът другарчетата си и посочи към Сам. Друго се удари по челото и всички захихикаха.

Сам не забеляза нито погледите, нито хихикането. Не съзнаваше, че просто е застанал на входа на главната читалня и зяпа към тавана с отворена уста. Опитваше се да побере в ума си тази огромна промяна.

„Е, поставили са висящ таван след последния път, когато си бил тук. И какво от това? Вероятно така се пести отопление.“

Да, но библиотекарката Лорц не беше казала нищо за промени.

Не — защо трябваше да му казва каквото и да било? Сам едва ли можеше да се нарече редовен посетител на библиотеката, нали?

„Все пак трябва да е била разстроена. Стори ми се, че е ужасно консервативна. Това не би й харесало. Ни най-малко.“

Това беше вярно, но имаше и нещо друго — нещо още по-смущаващо. Поставянето на висящ таван беше голяма реконструкция. Сам не разбираше как би могло да бъде извършено само за една седмица. А високите рафтове и всички книги, които бяха по тях? Къде бяха отишли рафтовете? Къде бяха отишли книгите!

Сега и други хора гледаха към Сам — даже една от библиотекарките го гледаше от другата страна на бюрото за оборотни книги. Повечето от живите, приглушени приказки в голямото помещение бяха замрели.

Сам разтърка очи — наистина разтърка очи — и отново погледна нагоре към висящия таван с вградени флуоресцентни правоъгълници. Той все още си беше там.

„Аз не съм в същата библиотека! — помисли си той ужасено. — Ето къде е причината!“

Обърканият му ум се хвана първо за тази мисъл и после отново се върна — като котенце, което са подлъгали да се хвърли върху сянка. По стандартите на централна Айова Джънкшън сити беше доста голям град с население около трийсет и пет хиляди души, но беше смешно да се мисли, че може да поддържа две библиотеки. Освен това мястото на сградата и разположението на залата бяха същите… просто всичко останало беше друго.

За миг Сам се почуди дали не полудява, но после отхвърли тази мисъл. Огледа се и чак сега забеляза, че всички са спрели и го гледат. Всички гледаха към него. Почувства моментно лудо желание да каже: „Вършете си работата — просто отбелязвам, че тази седмица библиотеката е различна.“ Вместо това бавно тръгна към масата със списанията и взе един екземпляр от „Ю. С. нюз енд уърлд рипорт“. Запрелиства списанието с престорен интерес, а с ъгълчетата на очите си видя как хората в читалнята започват отново да се връщат към работите си.

Когато почувства, че може да се движи без ненужно да привлича ничие внимание, Сам остави списанието върху масата и тръгна към Детската библиотека. Почувства се донякъде като шпионин, който пресича територията на врага. Табелата над вратата беше същата — златни букви върху тъмен дъб, но плакатът беше различен. Червената шапчица в момента на ужасното си откритие беше заменена от племенниците на Патока Доналд — Хюи, Дюи и Луи. Те носеха бански гащета и се гмуркаха в басейн, пълен с книги. Надписът отдолу гласеше:

— Какво става тук? — промърмори Сам. Сърцето му заби учестено — усети ситни капчици пот по ръцете и гърба си. Ако беше само плакатът, щеше да помисли, че онази Лорц са я уволнили… но не беше само плакатът. Беше всичко.

Отвори вратата на Детската библиотека и надникна вътре. Видя същия приятен малък свят с ниските маси и столчета, същите светлосини завеси, същата ниска чешмичка в стената. Само че сега висящият таван тук беше като висящия таван в главната читалня, а плакатите бяха сменени. Пищящото дете в черния седан

(„Глупчо, нарекоха го Глупчо. Презират го. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)

го нямаше, нямаше го и Библиотечния полицай с шлифера и странната звезда с много лъчи. Сам се отдръпна, обърна се и бавно тръгна към главното бюро за взимане на книги. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се беше превърнало в стъкло.

Двама помощник-библиотекари — момче на студентска възраст и момиче — го гледаха как се приближава. Самият Сам не беше толкова разстроен, та да не забележи, че изглеждаха малко нервни.

„Бъди внимателен. Не… бъди НОРМАЛЕН. Те вече те мислят за полупобъркан.“

Изведнъж се сети за Луки и почти го обхвана ужасен порив за разрушение. Почти се виждаше как отваря уста и крещи с пълен глас на тези двама нервни младежи и иска малко от проклетите локуми, защото това е кльопачка, кльопачка, и то каква.

Но вместо да го направи, заговори със спокоен, нисък глас.

— Може би можете да ми помогнете. Трябва да говоря с отговорника на библиотеката.

— О, съжалявам — каза момичето. — Господин Прайс не е на работа в събота вечер.

Сам погледна надолу към бюрото. Както и при предишното му идване в библиотеката, до устройството имаше малка табелка с име — но на нея вече не пишеше

Сега беше написано

Спомни си как Наоми беше казала: „Висок мъж? Слаб? Към петдесетте?“

— Не — каза той. — Не господин Прайс. Не и господин Пекъм. Библиотекарката. Арделия Лорц.

Момчето и момичето размениха озадачени погледи.

— Тук не работи никой на име Арделия Лорд — каза момчето. — Може би мислите за някаква друга библиотека.

— Не Лорд — каза им Сам. Гласът му сякаш идваше някъде отдалече. — Лорц.

— Не — каза момичето. — Сигурно грешите, сър.

Отново го гледаха внимателно и макар че Сам имаше желание да бъде настойчив и да им каже, че разбира се, че Арделия Лорц работи тук, че се е запознал с нея само преди осем дни, той се насили да се откаже. По някакъв странен начин всичко имаше смисъл, нали? Наистина, имаше смисъл в рамките на пълната лудост, но това не променяше факта, че вътрешната логика беше безупречна. Както плакатите, прозорците на покрива и стойката за списания Арделия Лорц просто беше престанала да съществува.

Наоми отново заговори в главата му: „О! Госпожица Лорц, нали? Трябва да е било забавно.“

Наоми позна името — промърмори той.

Сега помощниците на библиотекарите го гледаха еднакво вцепенени от ужас.

— Извинете ме — каза Сам и се опита да се усмихне. Почувства как лицето му се изкриви. — Днес нещо не ми е добре.

— Да — каза момчето.

— Личи си — каза момичето.

„Мислят, че съм луд — помисли си Сам, — и колкото и да е странно, ни най-малко не ги обвинявам.“

— Има ли още нещо? — попита момчето.

Сам отвори уста да каже, че няма и после бързо да си тръгне, но после промени решението си. Беше казал „а“ — трябваше да каже и „б“.

— От колко време главен библиотекар е господин Прайс?

Двамата помощници размениха още един поглед. Момичето сви рамене.

— Откакто сме тук — каза тя, — но това не е много отдавна, господин…

— Пийбълс — каза Сам и протегна ръка. — Сам Пийбълс. Съжалявам. Маниерите ми, изглежда, са отлетели заедно с остатъка от ума ми.

Двамата малко се успокоиха — това беше нещо, което не можеше да се определи точно, но го имаше и то помогна на Сам също да се успокои. Независимо че беше разстроен, той беше успял да покаже поне част от немалката си способност да предразполага хората. Ако един агент на недвижими имоти и застраховки не може да го прави, значи трябва да си търси ново занятие.

— Аз съм Синтия Бериган — каза момичето и раздруса ръката му. — А това е Том Станфорд.

— Приятно ми е — каза Том Станфорд. Не изглеждаше съвсем сигурен в това, но също бързо раздруса ръката на Сам.

— Извинете! — намеси се жената с криминалните романи. — Може ли някой да ме обслужи? Ще закъснея за играта си на бридж.

— Аз ще го направя — каза Том на Синтия и тръгна към бюрото, за да запише книгите на жената.

— Том и аз учим в колежа „Чапълтън Джуниър“, господин Пийбълс — каза момичето. — Това е работа и учение едновременно. Аз съм тук вече три семестъра — господин Прайс ме нае миналата пролет. Том дойде през лятото.

— Господин Прайс единственият щатен служител ли е?

— Ъ-хъ. — Тя имаше красиви черни очи и сега той видя в тях съчувствие. — Какво има?

— Не знам. — Сам отново погледна нагоре. Не можеше да се стърпи. — Този висящ таван тук ли е откакто работите?

Тя проследи погледа му.

— Е, не знам как се казва, но си е така, откакто съм тук.

— Знаете ли, спомням си, че на покрива имаше прозорци.

Синтия се усмихна.

— Е, така е. Искам да кажа, че те се виждат от външната страна, ако обиколите сградата. И, разбира се, виждат се от шкафовете за книги, но са заковани. Имам предвид прозорците, а не шкафовете. Мисля, че са така от години.

„От години.“

— И никога не сте чували за Арделия Лорц?

Тя поклати глава.

— Не. Съжалявам.

— А за Библиотечната полиция? — импулсивно попита Сам.

Тя се разсмя.

— Само от старата ми леля. Едно време тя ми казваше, че ако не си върна книгите навреме, Библиотечната полиция ще ме арестува. Но това беше още в Провиданс, щата Роуд Айланд, когато бях малка. Много отдавна.

„Разбира се — помисли си Сам, — може би още преди десет-дванайсет години. Когато по земята са ходили динозаври.“

— Е, благодаря за информацията — каза той. — Нямах намерение да ви побърквам.

— Нищо такова не сте направили.

— Мисля, че малко го направих. Просто се обърках за миг.

— Коя е тази Арделия Лорц? — попита Том Станфорд, щом се върна. — Името ми е познато, но да пукна, ако знам с какво.

— Точно това е! И аз всъщност не знам — каза Сам.

— Е, утре е затворено, но в понеделник следобед и понеделник вечерта господин Прайс ще бъде тук — каза момчето. — Може би той може да ви каже това, което искате да знаете.

Сам кимна.

— Мисля, че ще дойда да се видя с него. Благодаря ви още веднъж.

— Тук сме, за да помагаме, с каквото можем — каза Том. — Желая само да можехме да ви помогнем повече, господин Пийбълс.

— Аз също — каза Сам.

4.

Чувстваше се добре, докато стигна до колата, а после, когато отключваше вратата, сякаш всички мускули на корема и краката му се отпуснаха като мъртви. Наложи се да се подпре с ръка върху покрива на колата, за да не падне, докато отвори вратата. Не влезе, а просто падна зад кормилото и остана така — дишаше тежко и с известна тревога се питаше дали няма да припадне.

„Какво става тук? Чувствам се като герой от старото шоу на Род Сърлинг: Представям ви Самюъл Пийбълс, бивш жител на Джънкшън сити, сега продаващ недвижими имоти и целия си живот в… Зоната на здрача.“

Да, точно на това приличаше. Само че да гледаш как хората се срещат с необясними приключения по телевизията, беше забавно. Сам откриваше, че необяснимото губи много от очарованието, когато ти си този, който трябва да се бори с него.

Погледна към отсрещната страна на улицата, към библиотеката, където хората влизаха и излизаха под меката светлина на висящите лампи. Старата госпожа с криминалните романи вървеше забързано по улицата вероятно загрижена за играта си на бридж. Две момичета слизаха по стъпалата, говореха си и се смееха, притискаха книги до напъпилите си гърди. Всичко изглеждаше съвсем нормално… и, разбира се, че беше. Ненормалната библиотека беше онази, в която беше влязъл преди седмица. Предполагаше, че единствената причина странностите да не го поразят по-силно, беше, че мислите му бяха заети с онази проклета реч.

„Не мисли за това — заповяда си той, макар да го беше страх, че това ще е един от онези пъти, когато умът му просто няма да се подчини на заповедта. — Направи като Скарлет О̀Хара и остави мислите за утре. След като изгрее слънцето, всичко ще бъде много по-смислено.“

Включи колата на скорост и през целия път до дома си мислеше за това.