Рей Олдридж
Императорът на света (22)

Глава 22

Доколкото Руиз разбра, жената не го последва, макар да му се стори, че когато напускаше ротондата, улови нейния интерес. Бившият агент вървеше колкото се може по-бързо, за да не привлича излишно внимание към себе си. Докато крачеше през залите и коридорите, той размишляваше за шпионското кълбо, споменато от митолога. Със сигурност приборът го следваше през цялото време. Как да се избави от нежелателния спътник преди да стигне до двореца за развлечения?

Руиз напусна „Зелен вятър“ през задния вход, предназначен за онези, които не искаха да афишират хобито си и предпочитаха да останат незабелязани. След като изскочи през изхода, той моментално се обърна и се върна във фабуларията.

Както и се надяваше, паралелният вход беше снабден с прибори, които унищожаваха средствата за проследяване. Тази услуга се правеше на посетителите срещу допълнително заплащане и Руиз изчака в шлюза за безопасност, докато електрониката пречисти въздуха и открие в него шпионските кълба, които се оказаха цели три. Една механична ръка ги изгреба от дезактивизационната камера и ги подаде на клиента в запечатан найлонов плик.

Той ги погледна с известно учудване. Три? Зачуди се кой ли можеше да го следи. Едното кълбо почти със сигурност беше на Публий. Не бе изключено вторият наблюдател да е Диамантен накит. Той сви рамене, изхвърли топченцата в процепа на утилизатора и отново излезе от фабуларията.

Установи, че на две нива над „Зелен вятър“ има пазар. Залата с нисък таван беше изпълнена с палатки, лавки и павилиони, където се продаваха храна, модни дрънкулки, оръжие, многобройни и доста примитивни средства за развлечение: наркотици, компютърни игри, фойерверки и импланти.

Руиз обикаля пазара, докато не попадна на павилион, търгуващ с информация от най-различни видове. Оттам той си купи актуална карта на небостъргача. В срещуположния край на залата откри кафене. Под сянката на растения от Старата Земя бяха наредени петнайсетина масички. Личеше си, че зелените красавци са били подложени на генетична обработка, за да понасят синкавата изкуствена светлина. Агентът седна до надеждната метална стена на залата, за да може безпрепятствено да наблюдава останалите посетители, без да се притеснява, че някой ще се промъкне незабелязано зад гърба му.

Ролята на сервитьорка се изпълняваше от претърпяла лоботомия жена на преклонна възраст. Тя мълчаливо му връчи менюто, записа поръчката му и все така безмълвно се затътри към задната стая, където се намираха всички обслужващи кафенето механизми. Тя се върна почти моментално и донесе всичко, което той бе поръчал. Храната се състоеше от сиви гранули протеин и отгледани чрез хидропоника водорасли. Всичко това беше заляно със синкав сос, при това водораслите светеха в различни оттенъци. Ястието не беше по-добро на вкус, отколкото на външен вид, но той все пак го изяде, докато изучаваше картата.

Картата — механизъм, снабден с екранче — щеше да му позволи да премине през небостъргача, показвайки му всяко равнище, наистина, доста приблизително. Главните особености на зданието бяха представени чрез допълнителни точки, които се увеличаваха при натискането им, изпълвайки целия екран. Когато Руиз най-накрая откри „Блясъка на насладата“, беше поразен от факта колко подходящо за организиране на засада е това място. Ако можеше да се вярва на картата, в целия дворец имаше само два входа, които можеха да бъдат наблюдавани лесно от един-единствен човек. В коридора, където се намираше стая В–448, имаше едва още шест стаи и той можеше да бъде напуснат само с помощта на единствения асансьор.

Руиз приключи с яденето и няколко минути разглежда обикалящите пазара хора. Никой от шумната тълпа купувачи не напомняше за жената със стоманените токчета. Той излезе от кафенето и затърси специализиран магазин за продажба на телесни маски. Откри го в огромен надуваем хангар, покрит с метални люспи — постройката наподобяваше ангинария с лавандулов цвят. Продавачката — също подложена на лоботомия старица — го обслужи, без да прояви ни най-малко любопитство и след няколко минути агентът, превърнал се в дебел търговец, напусна магазина. Сега беше облечен с отровнозелен на цвят костюм, блестящи като огледало златисти обувки до глезена и кокетна розова козирка-окуляр. Закрепеното за тила му соматично индукционно устройство превърна походката му от хищническа в свински тръс и го накара нелепо да се потупва с ръце по бедрата и силно да наведе напред глава.

Руиз беше сигурен, че никой няма да го познае, само не биваше да попада на някоя от бандитските шайки, с които бе пълен града — тогава нямаше как да избегне нападението. Телесната маска ограничаваше движенията му и му пречеше да достигне до по-голямата част от оръжията си, а глупавата козирка намаляваше обзора му. Най-лошото беше, че му се наложи да остави бронята си в обществен трезор за съхранение, който сигурно е бил разбит веднага след тръгването му. Руиз се чувстваше гол и уязвим, защитен само с пласт синкава синтетична плът.

Но не му хрумваше нищо по-добро. Така че той се насочи към асансьора и се спусна на равнището на двореца за развлечения „Блясъка на насладата“.

 

 

Реминт лежеше неподвижно на кушетката, очите му бяха затворени. Кореана си помисли, че точно така изглеждат роботите по време на презареждането на акумулаторите. В моментите на почивка лицето на убиеца изглеждаше още по-нечовешко, а подсилените с допълнителни тъкани лицеви мускули го правеха подобен на чуждопланетна маска на смъртта. Похитителката на роби беше изумена от факта, че той спи, когато Руиз Ау се намира толкова близо до подготвената за него засада. Тя си помисли, че навярно не спи, а просто хладнокръвно трупа сили. Интересно, какво ли щеше да стане, ако жената се доближи до кушетката и го докосне? Щеше ли да оцелее тя след такъв експеримент?

Кореана се върна при монитора, който сега показваше само коридора пред стая В–448. През последните няколко минути там се забелязваше известно оживление. Някакъв дебелак със смешен зелен костюм превзето прегръщаше доста неугледно момче-албинос с кожено яке. На няколко крачки зад тази двойка уверено пристъпваше мъж с черен космически екип — униформата на привържениците на Мъртвия Бог. Той беше висок и слаб като скелет. Зад него се мъкнеха няколко девойчета с пъстри дрехи. На лицата им беше застинало едно и също изражение — не детски покорност и смирение.

Изведнъж светлината в коридора угасна.

Преди да съобрази, че нещо не е наред, Кореана за секунда се вцепени. Понечи да отвори уста, за да предупреди Реминт, но в същия момент се включи червеният сигнал за тревога, примигна и също се изключи. В този кратък миг тя видя как дебелакът със страшна скорост се носи по коридора, а на лицето му е застинало изражение на нечовешка целеустременост. Албиносът падаше, разперил ръце, а над тялото му в лъвски скок прелиташе високият последовател на Мъртвия Бог.

Тя се обърна и закрещя, за да предупреди Реминт, който вече се надигаше от кушетката, когато вратата се пръсна на трески и в стаята нахлу дебелакът, стиснал отломомет.

В този микроскопичен отрязък от време тя осъзна, че Реминт, въпреки нечовешката скорост на реакциите си, няма да успее да отскочи и дебелакът ще го убие или обезвреди, преди убиецът да извади оръжието си и да скочи на крака.

Но в същия миг в разбитата врата се появи тънка ръка и заби в шията на нападателя парализираща игла. Дебелакът се преви, после размаха ръце и падна встрани, абсолютно безпомощен.

 

 

Руиз дойде на себе си когато двамата наемници на Реминт изрязваха телесната му маска. Той не успя да потисне напълно стона си, когато повредената му нервна система започна да реагира на това толкова грубо отношение към него. Над него се надвеси преобразеното от отмъстителното наслаждение лице на Кореана.

— О, как чаках този момент! — гласът й звънтеше от удоволствие.

Руиз реши, че е най-добре да не се опитва да говори, докато действието на парализатора не отмине напълно. Той с усилие обърна глава и видя високата гола жена със стоманените токове, която се освобождаваше от остатъците от телесната маска на фанатичен последовател на Мъртвия Бог.

— Опитът не беше лош — отбеляза тя.

Очевидно тя не работеше за пиратите, митологът го бе излъгал. Останалото също беше ясно и без коментар — най-вече, че Руиз Ау се беше оказал невероятен идиот и напълно заслужаваше сполетялата го участ. Той въздъхна.

Реминт Юбере седеше на кушетката, сложил ръце върху коленете си и видът му беше най-невъзмутим. Изглежда, бурните събития, разиграли се пред очите му, не му бяха направили никакво впечатление. „Генширан е“ — помисли си Руиз и потрепери. Съвсем скоро и той щеше да стане толкова спокоен.

— Правилно — изчурулика Кореана, сякаш бе добавила и четенето на мисли към останалите си умения. — Сега си само мой!

Тя протегна ръка и докосна бесния нашийник на врата му.

— А това на кого е? Всъщност няма значение.

Тя закрепи към контролната верига на нашийника модул-шперц и регулира заглушаващото му поле така, че то влезе в резонанс с полето на ключалката. Обръчът изщрака, разтвори се и падна.

— Ето така — весело каза тя. — Реминт!

Убиецът я погледна без никакво изражение.

— Откарай ни обратно в крепостта на брат ти — нареди тя.

Реминт кимна:

— Както кажеш.

Той стана от кушетката и се обърна към момчетата за удоволствия. Те продължаваха да лежат върху кревата, притиснали се едно към друго и запищяха с тънките си гласчета, когато погледът на убиеца се спря върху тях. Той ги умъртви с две кратки избухвания на игления лазер.

На лицето на високата жена се мярна изражение на неувереност, но тя веднага го потисна. Останалите двама наемници се разсмяха и се заеха да слагат на пленника контролен нашийник, но размислиха и за всеки случай извадиха специален впряг. Устройството наподобяваше трупохода, използван от Публий. Когато то се включеше, Руиз нямаше да може да направи нито едно движение, освен продиктуваното от онзи, който управлява прибора. След като му го сложиха, го накараха да седне.

— Дайте ми пулта за управление — нареди Реминт.

— Разбира се — отвърна единият от съучастниците и му подаде пулта.

Убиецът докосна уреда с един пръст и крайниците на Руиз се свиха конвулсивно. Силата на болката го изуми, измъчената нервна система отчаяно протестираше. Той стисна силно зъби — кой знае защо, изобщо не му се искаше да показва колко го боли.

Реминт за последен път огледа бавно стаята. После уби останалите свидетели. Двамата наемници рухнаха толкова бързо, че дори не забелязаха смъртта си. Високата жена, която беше с по-добра реакция, успя да отскочи, малко преди лазерният лъч да изпепели гръдната й кост.

Руиз изпита нещо като безнадеждно злорадство, наблюдавайки ужаса в очите на Кореана, докато тя гадаеше дали й е съдено да загине в съответствие с плановете на Реминт. Но убиецът се обърна към вратата и каза:

— Да вървим. Алонсо ни чака.

Странната храброст, характерна за обречените на смърт, накара Руиз да се обади.

— Алонсо Юбере е мъртъв — разнесе се хрипливият му глас.

Дори и преди този момент Реминт да му беше изглеждал страшен, това впечатление избледня и се стопи пред напрежението, с което се изпълни изражението на убиеца.

— Какво? — попита той, затаил дъх.

Руиз събра повече въздух в гърдите си.

— Алонсо Юбере е мъртъв.

— Кой го уби? — произнесе приглушено Реминт, приближавайки свирепата си физиономия към лицето на пленника, сякаш искаше да проникне в тъмните дълбини на съзнанието му. Ако не беше парализиран, агентът щеше да се отдръпне.

— Аз — отвърна той.

— Ооо… — убиецът започна да се поклаща назад-напред, бавно и предпазливо въртейки глава, сякаш се страхуваше, че тя ще се пръсне от препълнилите я мисли. — Ти го уби, значи… Защо?

— Платиха ми, за да го направя.

— Кой? — устните на Реминт така се изкривиха, че започнаха да се виждат зъбите му. Не беше възможно да се разбере какви мисли го терзаят.

Руиз едва успя да си поеме въздух, за да отговори, но от него се изтръгна:

— Публий, създателят на чудовища, ми поръча да убия Алонсо Юбере. Това беше цената за помощта, която поисках от него.

Поне този път Публий нямаше да се отърве невредим. Именно неговите машинации бяха довели до толкова печален край за Руиз, така че агентът изпитваше дълбоко задоволство, представяйки си възможната среща между Реминт и създателя на чудовища.

Убиецът се отдръпна, чертите му се изгладиха от студен размисъл.

— А, Публий. Знаем го ние него. Стар враг и колега — той извърна поглед, помълча за секунда и попита меко: — Нали няма да вземеш да ме лъжеш, Руиз Ау?

— Не.

— И аз така мисля. Каква полза би имало сега от това? — той отново замълча, после продължи да говори със същия тих, мек глас: — Ти много приличаш на мен. Същото оръжие в чужди длани, остра стомана за слабите ръце.

— Може ли да те попитам нещо? — Руиз установи, че дори в този безнадежден момент стремежът към целта не го беше напуснал.

Реминт кимна сериозно:

— Питай.

— Какво направи с моите хора… с робите от Фараон?

— Отведох ги в крепостта на брат ми. Не знам какво е станало с тях след това — убиецът се обърна към Кореана и й подаде пулта за управление: — Сега постъпи, както сметнеш за необходимо.

Похитителката на роби отново беше способна да говори:

— Почакай! Ние все още трябва да отведем Руиз Ау в крепостта.

Реминт поклати глава:

— Императивите ми в случай на смърт на брат ми отменят всички останали инструкции и поръчения. Сега съм длъжен да открия и накажа убиеца му.

Той тръгна към вратата.

И в този момент Кореана извърши сериозна грешка. Тя пристъпи, преграждайки пътя на убиеца и сложи ръце върху гърдите му в опит да го задържи.

— Почакай! — изкрещя тя секунда преди той да замахне с бронираната си ръка и да я удари. Кореана прелетя през цялата стая, блъсна главата си в стената и се свлече долу. Повече не мръдна — беше или в безсъзнание, или мъртва.

Реминт излезе, а Руиз остана сам в пълната с трупове стая, без сили да помръдне нито един мускул по-надолу от шията си.

 

 

Времето минаваше. Болката постепенно отстъпваше, тъй като периферната нервна система се приспособяваше към прибора, закрепен за Руиз. Агентът гледаше Кореана и гадаеше дали тя е мъртва или просто е в безсъзнание, и ако е така — след колко време ще дойде на себе си. Администрацията на двореца за развлечения явно не бързаше да си изясни какво се е случило в стая В–448. Щяха да минат дълги часове, преди те да благоволят да изпратят отряд детективи, които да разследват инцидента.

След доста време агентът дочу слаб скърцащ звук. Той идваше от неочаквана посока и Руиз рязко обърна глава. За негово най-голямо смайване той видя, че високата жена се опитва да се обърне и да пълзи покрай стената. Лицето й беше бледо като на мъртвец, а раната на гърдите й при всяко движение издаваше зловещ мляскащ звук. Очевидно изстрелът с лазера не беше разкъсал сърцето й, а само бе заседнал гръбначния й стълб. Краката й се влачеха безсилно. Тя пълзеше бавно, дращейки със свитите си пръсти по мръсния килим. Изцъклените й очи гледаха към намиращия се на два метра от нея пулт за управление на закрепения за Руиз прибор.

Агентът не смееше да се надява, че тя ще се справи. Той сякаш се потапяше в дълбините на собственото си съзнание и не беше в състояние да следи внимателно какви са резултатите от усилията й. След няколко минути той изпадна в пълна апатия и се зае да разглежда поразителната жизнеспособност на жената от гледна точка на теорията за Съвършеното насилие, от която навремето се бяха увличали и той самият, а и Реминт. Ако човек достигне в своите действия съвършена Степен на насилието, никой и нищо не могат да му се противопоставят — така бяха смятали те тогава. Но сега той виждаше с очите си, че този постулат не съответства винаги на истината. Насилието не е безупречно. Дори Реминт, най-добрият убиец, когото беше срещал Руиз, не беше съвършен. Жената все още беше жива и мъчително продължаваше да пълзи към пулта за управление.

Когато протегнатата й ръка беше само на няколко сантиметра от пулта, красавицата отпусна глава върху килима и тялото й се заизвива в гърчове, които Руиз взе за предсмъртни. Той заскърца със зъби, всичко пред очите му се разлюля. Бившият агент си спомни за Низа, но само за миг — отчаянието му беше прекалено дълбоко, за да мисли за жената, която му беше толкова скъпа.

Ала в този момент полумъртвата блондинка отново вдигна глава и протегна ръка напред в последен отчаян опит. Треперещият й пръст докосна пулта и страшните клещи на уреда пуснаха Руиз. Той омекна и се строполи долу. Внезапното освобождаване така го порази, че той дълго лежа неподвижно, без да е в състояние да започне да мисли и да действа.

После пленникът се изправи и с удоволствие свали от себе си омразните ремъци и ги разкъса на парчета. След като се освободи напълно, той взе захвърления наблизо отломомет на един от наемниците на Реминт. И чак тогава се обърна към жената, която го бе освободила.

Тя лежеше неподвижно и само очите й, следящи движението му из стаята, показваха, че все още е жива. Руиз клекна до нея и огледа раната й. Усилията от последните минути само бяха влошили положението й. От изходната рана под плешката й на тласъци течеше алена артериална кръв. Лицето й беше посиняло. Жената се опитваше да каже нещо, но не успяваше.

— Да — изрече Руиз, опитвайки се да я утеши. — Сега ще тръгна след него и ако успея, ще го убия.

В очите й се мярна съмнение, но в тях нямаше никакъв упрек. Тя почти се усмихваше. После спря да диша и очите й помръкнаха.

Бившият агент събра останалите оръжия, взе бесния нашийник и неуверено пристъпвайки с все още неподчиняващите му се крака, излезе от стаята.

Едва когато напусна двореца за развлечения и вече крачеше към лагуната, се сети, че така и не си беше изяснил в какво състояние е Кореана. Забави крачка. Изкушението да се върне и да провери беше огромно, но ако тя се беше свестила и бе извикала своите хора, злополучната стая щеше отново да се превърне в прекрасен капан.

Руиз продължи напред. В главата му упорито се въртяха мисли за несъвършенството на собственото му насилие и той проклинаше глупостта си.

 

 

Пристанът вече се показа пред него, а Руиз продължаваше да се ругае за непростимата необмисленост на постъпките си в последно време. Внезапно до него достигна слаб, но неприятен звук. Агентът рязко се спря и се постара да се съсредоточи върху заобикалящия го свят.

Той се заслуша и разбра, че някъде далеч, от другата страна на лагуната, някой крещи. Звукът се отличаваше със смайваща отмереност, сякаш онзи, който пищеше, правеше пауза само за да си поеме по-дълбоко въздух.

По всяка вероятност нещастникът не беше от приятелите на Руиз Ау. Мъката и страданието бяха част от живота в Морекупчина. Но Руиз беше отсъствал няколко дълги часа. Кой знае каква пакост би могъл да измисли през това време Публий?

Агентът докосна закрепения за колана му бесен нашийник. Ако творецът на чудовищата му е подготвил капан, нашийникът можеше да се окаже част от него. Безумният хирург явно смяташе използването на това устройство по отношение на него за унизително ограничение на свободата му и за тежка обида на достойнството му. Може би беше изоставил надеждата да си върне властта над фалшивия Юбере. Може би беше сметнал положението за прекалено опасно, още повече, че сега бе замесен и Реминт. Или друг вариант — в плановете на създателя на чудовища можеше да има определена граница, която събитията от последните часове са го накарали да прекрачи.

Необходим ли беше Руиз Ау на Публий? Поради абсолютните безволевост и бездействие от страна на фалшивия Юбере, крепостта вероятно беше в пълен безпорядък, което щеше да му позволи да проникне в нея по същия начин като първия път. Възможността да реализира тази идея без помощта и знанието на стария си враг беше невероятно привлекателна. Но Руиз със съжаление поклати глава. Публий все още му беше нужен.

В този момент му хрумна още една версия: а ако е крещял именно Публий, защото Реминт се е добрал до него? Не, кой знае защо, беше сигурен, че пленникът е избягал благополучно, решил да се примири със загубите, и е напуснал полесражението.

Руиз свали от колана си нашийника, замахна и го запрати колкото се може по-нависоко, така че той пресече охранителното поле на пристана в най-високата му точка. Последва ярко избухване и ушите на агента заглъхнаха от грохота. Секунда по-късно се разнесе и втори взрив.

И в този момент агентът забеляза, че виковете са престанали.

 

 

Много преди да се добере до батискафа, Руиз вече знаеше какво точно е направил Публий. Главата на Олбани се открояваше като бледо петно на фона на кулата на перископа. Кръвта беше оцветила металната обвивка с тъмни ивици. Когато корабчето се приближи още повече, Руиз видя тялото на приятеля си, което се полюляваше върху спокойните води на лагуната. Ръцете и краката все още потрепваха ритмично под действието на невроразрушителите, прикрепени към тялото от Публий.

Бившият агент се качи на борда. Врагът беше овесил Олбани, заковавайки тънката му плитка с метална скоба към кулата. И беше оставил нещастника да крещи колкото си иска, докато не се върне Руиз Ау и не се взриви нашийника. Очите на жертвата се бяха напълнили с кръв.

Партньорът му бавно се изкачи по стълбичката. Извади ножа си и отсече плитката. Главата се търкулна по палубата, подскочи и с плясък падна във водата.

Руиз слезе в командната каюта и въведе в автопилота курс към лабиринта на Публий. Врагът му все още му трябваше.

 

 

Кореана дойде на себе си когато морасарът я изнасяше от двореца за развлечения. Тя вдъхна сторилата й се за неземен аромат смрад на неговото тяло и за миг изгуби всички усещания, освен опияняващата радост от живота. Ребрата я боляха — навярно Реминт беше счупил две-три. Това нямаше значение, те щяха да зараснат.

С крайчето на окото си забеляза Мармо, който мълчаливо летеше до тях с приготвен за стрелба енергомет.

— Мармо — прошепна тя с толкова слаб глас, че се засрами от слабостта си.

— Кореана? — старият пират се обърна към нея. — Вече почти се разсъмна. Започнах да се тревожа и тръгнахме да те търсим.

Тя нежно се усмихна, гледайки загриженото му полуметално лице.

— И правилно сте постъпили. Къде е Руиз Ау?

Мармо замълча за секунда.

— Врагът ти го нямаше там, Кореана. Контролния впряг беше разкъсан и захвърлен насред стаята и ми се стори, че един от наемниците на Реминт го е изключил, преди да умре.

Радостта й леко помръкна.

— Отново? — тя не можеше да повярва.

— Да върви по дяволите. Време е да се скриеш Кореана, докато утихне бурята. Морекупчина просто е в паника. Пиратските главатари са подивели от ярост. Сега е крайно опасно да се предприема каквото и да било. Фенш ни чака във въздушния катер, за да ни откара на някое спокойно място, където ще можем да изчакаме суматохата да отмине. Когато всичко утихне, ще напуснем града.

Похитителката на роби се опита да извика яростта си на помощ, за да отхвърли това доста разумно предложение, но не намери сили в себе си. Оказвайки се между почти механичната жестокост на Реминт и нечовешката сдържаност на Руиз, тя изведнъж се бе почувствала безпомощна и уплашена. Много й се искаше да се надява, че това е само временна слабост.

— Да — съгласи се тя и се отпусна в мощните лапи на морасара.