Майкъл Маршал Смит
Само напред (24)

Двадесет и едно

Бях на осем, когато срещнах Робърт Алфред. По това време „Книги Старк“ вървеше добре — процъфтяваше по онзи тих начин, който се харесваше на баща ми. Бяхме се преместили в самостоятелна къща в околността. Бях тихо момче, сериозно и любознателно. На мен можеше да се разчита, че ще си почистя стаята, че ще бъда учтив с гостите.

Когато Рейф дойде в нашето училище, аз вече си имах свой живот. Бях мирен и ученолюбив. Всички виждаха само това в мен, а много малко бяха онези, които искаха да научат повече.

Рейф бе доста по-различен. Той беше лошото момче, което сякаш винаги стои наказано в коридора. Не можеше да мине урок, без да възрази на учителя. Не беше глупав, само темпераментен. Но училищата не харесват такива деца.

Случайно и противно на очакванията станахме приятели. Играех на топчета на двора с моите приятелчета, а Рейф играеше на няколко ярда в друга група. Отделните групи в двора приличаха на суверенни щати, всеки от които отричаше съществуването на останалите. Никога до този момент не бях разменял нито дума с Рейф. Макар да бяхме в един клас от няколко месеца, нашите пътеки просто не се бяха пресичали. Приличахме на изхвърлени от кораб товари. Носехме се по течението на реката, далеч един от друг. Странното е, че ако не беше онзи сблъсък тогава в двора, всичко щеше да си остане както преди и нищо от това, което ви разказвам, нямаше да се случи.

Дори и не помня вече как се играе на топчета, нямам и най-малка представа какво им беше толкова важно на правилата. Всичко, което си спомням, е, че топчето ми полетя по чакъла, влезе в съседната игра и разпръсна другите топчета.

Веднага скочих да се извиня, тъй като си бях добро момче, но Рейф не искаше и да чуе. Той грабна топчето ми и го хвърли зад оградата. Беше глупаво и детинско, но на Рейф не му вървеше много — всички го възприемаха като лошо момче. Открих, че разбирам импулса му. Преди да разбера какво правя, гневно грабнах едно от неговите топчета и го запокитих в същата посока.

Рейф ме погледна за миг, озадачен. После сграбчи шепа топчета от нашата игра и те отлетяха. През това време момчетата, с които бяхме играли, се бяха разпръснали на сигурно разстояние. Бяха ни оставили до оградата само двамата. Редувахме се да хвърляме трудно завоюваните топчета на другия извън оградата със съсредоточения гняв на боговете.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

И двамата се стреснахме от крясъка. Мистър Маргант крачеше заплашително към нас. Изведнъж се превърнахме в две малки момченца, хванати натясно. Учителят ни крещеше, искаше да знае какво би се случило, ако някой минава отвън. Усетихме горещия срам на глупостта. Заповяда ни да влезем в училище и да седнем на пейката пред директорския кабинет.

Тогава бе основан съюзът ни. Доброто и лошото момче на една и съща пейка, за едно и също провинение. Нямахме какво да си кажем един на друг. Но бяхме замесени в едно и също нещо и Рейф ми се усмихна, когато ме повикаха в кабинета. Имаше хубава усмивка. След това започнахме да си кимаме по коридорите. Не след дълго вече си говорехме. На десет бяхме най-добрите приятели.

* * *

Бил съм в Памет веднъж преди доста време. Не е много по-различна от Страната на Звездите всъщност, но някак по-силна, по-ясна^[1]. Ето откъде съм. Това съм аз.

Гигантски секвои стояха от двете страни на пътеката, докъдето ти стигаше погледът в тъмното. Приличаше малко на гората на Окланд, но беше по-величествена, по-първична.

Обичам секвои. Стволовете са дебели по няколко метра и стигат небето, дори не се разклоняват преди да се извисят трийсет ярда над главата ми. Нито лъч не проникваше през плътната покривка на листата. Вървях по пътеката пред мен, без да си правя труда да погледна назад. Нямаше друг път.

* * *

Обичам да си мисля, че съм спасил Рейф от нещо. Ако не бе станал мой приятел, щеше да продължи да пропада. Щяха да го изгонят, да го изключат. Всъщност, може би това е вярно. Както и това, че той също ме спаси.

Имах интерес към неща, които се случваха отвъд „тук“ и „сега“. Винаги съм бил страстен читател — нищо не можеше да се направи, приличах на родителите си. Знаех, че има и други светове освен нашия. Светове, които можеш да откриеш в книгите.

Не бях енергичен. Бях отвлечен романтик. Седях и си мислех. Можеше да продължа по същия начин все по-безсмислено да съществувам до края на дните си. Рейф бе моята противоположност — буря от активност и воля. Винаги в движение, увлечен в нещо.

Растяхме, сближавахме се, смеехме се. Превърнахме се в две половини на едно цяло. Рейф ме научи да действам, аз го научих да мисли. Той ме теглеше след себе си, аз набивах идеи в главата му. Не след дълго се научих да поемам инициатива. Понякога и на него му хрумваха идеи.

Всъщност, да се научим да свирим, бе идея на Рейф. Изнуди родителите си да му купят китара като стана на четиринадесет. Скоро и моите родители направиха същото. Усмихвам се с умиление като си спомня за търпението им в онези дни. Къде пише, че родителите трябва да търпят гротескно силен и отвратително фалшив звън на китара, както и всичко останало?

Научихме акордите, стремяхме се към едни и същи мелодии. Точно това правехме и на шестнадесет. Щяхме да създадем рокгрупа, да станем известни. Вярвахме в себе си. А какво може да ви попречи, ако вярвате в себе си? Желаехме едно и също нещо. Щяхме да подчиним света на желанието си.

Но не се случи, разбира се. Въпреки всичкото време, прекарано заедно, въпреки общите неща между нас, ние все пак си оставахме различни. Моите приятелки бяха сладкодумни, неговите — простовати. След училище аз имах запазено място в колеж, а Рейф — не.

Заминах. Виждахме се само през ваканциите и през случайните пиянски уикенди, когато Рейф се домъкваше до колежанското градче, напиваше се и плямпаше цяла вечер. Нямаше как да репетираме повече, постепенно идеята за рокгрупа започна да отмира. Но друг път, излегнати на пода в стаята ми, прекалено вкочанени, за да се изправим, си повтаряхме, че ще я направим. И така вместо музика, започнахме да споделяме нещо друго — една идея.

Какво кара хората да мислят за други светове, за реалността, която никой не вижда? Не може да са само книгите, защото много хора четат, но малко вярват и чувстват това, което аз вярвах и чувствах. Сигурно някои неща се случват на определени хора така, както и на мен. Случайно възприятие или необяснимо събитие, нещо, което ги кара да не си спомнят първопричината. Не мисля, че много от тях са видели мъж без глава на балкона като малки, но нещо друго трябва да им се е случило, нещо, което ги е накарало да повярват. И ги е повело през тъмни стаи — протягат се в копнеж да достигнат онова, което искат да повярват, че е там. При мен бе по-различно. Освен това бях взел Рейф със себе си.

Осъзнах, че мозъкът, който използваме през деня, е оня същият, който е при нас и през нощта. Това може да не прозвучи като умна и извисена мисъл, но всъщност вцепенява всички останали, както ще покажат следващите събития. Умът, който привлича сцени и събития отникъде в сънищата ни, е същият, който може само бледо да си представя, докато сме будни. Ум, който се изплъзва, изменя посоката. Хрумна ми, че ако успея да накарам мозъка си да работи докато е буден така, както докато спя, ще мога да сънувам, докато съм буден и да видя различен свят.

Опитахме с Рейф да го направим, опитвахме години наред. Правехме упражнения за концентрация, за медитация. Не се получи, загубихме интерес и така се провали още едно постижение на Новия Век.

Сега разбирам, че дори тогава сме се движели в различни посоки. Връзките, които невидимо ни свързваха, вече бяха започнали да се охлабват. Споделените преживявания и детското приятелство могат да ни отведат надалеч, но не могат да се борят с останалия свят, дори със самите нас.

Когато напуснах колежа, бях по-зрял и по-тъжен. Върнах се при родителите си, докато изясня какво ще правя с живота си. Рейчъл остана в колежа за по-висока степен.

Срещнах Рейчъл в колежа през първия семестър. Влюбихме се. Беше простичко и прекрасно. Наслаждавахме се един на друг, опознавахме се бавно. Сякаш по някаква странна интуиция знаехме, че това ще е най-добрият начин. Минаха месеци преди да се случи неизбежното, но когато стана, ние на мига се разделихме с предишните си партньори.

Как казвате на някого, че го обичате? Спомням си толкова много ситуации, толкова мигове. Седим в горното отделение на автобуса, усмихваме се един на друг, безмълвни от силата на чувството. Топла стая в тъмен зимен следобед, слаб зелен блясък от стереото в ъгъла и бели лъчи от лампите отвън. Вървим, прегърнал съм я, чувствам тялото й до моето, свиваме зад ъгъла. Стоим на различни чинове, извръщаме се по едно и също време, усмихваме се един на друг, показваме си, че все още сме тук. Лежа в леглото до нея с ръка върху гръдта й, заслушан в ритъма на спящия й дъх.

Всеки си спомня лошите неща, но как разказваме за добрите? Мога да ви ги разкажа, но не мога да ви накарам да ги видите. Все едно да изпратя картичка от мястото, където съм, но да ви забраня да ме посетите.

Обичах я. Все още я обичам. И винаги ще я обичам.

Провалих се последната година в колежа. Рейчъл бе много привлекателно момиче — най-красивото, с което някога съм бил. За съжаление и други я забелязаха. Бях ненадежден, бях зает. Вече не се поглеждахме често. Рядко и вяло се прегръщахме.

И двамата направихме грешки. И двамата прекарахме нощи в обятията на някой друг, който взема това, което е пред него, и нищо не си спомня на сутринта. Но ние се обичахме много и останахме заедно, кърпехме, залепяхме, поправяхме и подпирахме. Но знаете, че тези неща не помагат. Може да запълните празнотата с приказки и обещания, извинения, аргументи и сълзи, но колкото и да е прозрачно и качествено лепилото, тя все пак е там. Отдолу нищо не се променя, отчуждението остава.

Още по-лошо стана, когато заминах. По това време бях толкова неуверен, изпълнен с горчивина и неодобрение. Виждах всичко в най-лоша светлина. Живеех в свой собствен свят, тапетите на който бяха в цветовете на безверието и болката. Бях се вманиачил в Рейчъл, мислех само за нашата връзка. Не можех да си представя живота без нея. Водех безкрайна, изтощителна битка с неизбежното, както и тя. Аз също не бях идеален. Останахме заедно и продължихме да тъчем тъжния си свят. Изпълвахме се от съсирена любов и залитахме по наклона на спомените си.

Отчайващо се нуждаех от промяна. Имах нужда да замина, да повярвам в нещо друго. Имах нужда някой да дойде при мен, да ме предизвика, да ме изправи на крака, но никой не можеше, защото в себе си носех прекалено голяма тежест. Бях попаднал в капан, закован за земята. Знаех, че и Рейф се чувства по същия начин. Никоя жена не го бе наранявала или пък му беше позволявала той да я нарани. Но светът бе направил всичко, за да го обезкуражи. Проваляше се във всички начинания.

Спомням си тъмните нощи, които прекарахме с него. Търсехме нещо вътре в себе си. Говорехме си понякога, споменавахме за рокгрупата, която и двамата знаехме, никога нямаше да се получи. Китарите, които преди смятахме, че ще станат символ на успеха ни, се оказаха отражение на провала. Осъзнахме какво точно ще се случи. След двайсет години щяхме да почистим таваните си и да намерим китарите, прашни и забравени.

Изглежда ние никога не споделихме мислите си, но знаехме, че приятелството ни преживява горчив завой. Бяхме предали общите си мечти. Един за друг бяхме живото доказателство за това как животът не върви по начина, по който искаме. Светът позволява на детето някои неща — полетите на въображението, усещането за незаменимост, но рано или късно привилегиите намаляват. Всичко, което ни остава, е поразяващата горчивина на осъзнаването, че сме като всички други.

Ние отричахме всичко около нас. Нуждаехме се от филм, в който да блестим като звезди. Необходимостта се увеличаваше с годините на разбирателство, със завоите в приятелството, което се разпадаше под тежестта на разочарованието. И накрая, мисля, че тази необходимост ни помогна да постигнем онова, което не успявахме дотогава.

Онова и нещо друго.

Бях във ваканция, когато направих експеримента. Или точно след това. Един познат от колежа се женеше в Ню Йорк. Прескочих Атлантическия, за да му пожелая попътен вятър в брачното блаженство.

Хубаво си прекарах — отпуснах се, нещо, което не можех да направя в Англия. Вкъщи се чувствах оплетен в паяжина от факти и обстоятелства, в капана на общоприетите неща, изсмукан от еднообразни мисли. Безкрайно кърпех и раздирах една и съща любов — отново и отново. На сватбата избягах за малко от всичко това и все още се радвам, че го направих. Това бе последното ми истинско време.

По време на пътуването, докато чаках тоалетната в самолета да се освободи, надзърнах да видя океана. Стори ми се, че гледам безкрайна кална равнина, набраздена с височини и падини. Отнесох се. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой се спусне надолу с въже. Дали просто ще падне във водата или ще стъпи на тази равнина — земя от някой друг свят?

Трябваше да звънна на Рейф, докато бях там. Споменах му и той се заинтересува. Знаех, че така ще стане. Казах му кога е обратния ми полет. Той се пошегува, че ще отиде на брега да види какво ще се случи. Да провери дали умът ми може да повлияе на света. Не мислех, че ще го направи.

На сватбата срещнах една жена, която изпъкваше, която забелязах. През цялото време, докато се люшкахме с Рейчъл напред-назад, това не се беше случвало. Бях спал с призраци и фантоми — момичета, които преминаваха през мен, без да оставят следа, макар че винаги бе моя, а не тяхна. Някои бях срещнал на пиянски събирания — подобни травматични сексуални събития те карат да се чудиш защо не си си направил емоционална застраховка. Останалите случки бяха просто стечение на обстоятелствата, които се нуждаеха от участници. Аз участвах с вихрещата се част на душата си, която не знаеше какво иска и оставяше всичко да се изплъзне между пръстите, защото не се познаваше достатъчно добре, за да знае какво трябва да улови.

Когато не знаете какво искате, вие се нахвърляте на всичко. Мислите, че като е ново, ще бъде по-добро. Не съзнавате, че никой с нищо не може да бъде щастлив. Но на сватбата бе по-различно. Този път значеше нещо.

Събудих се в хотелската стая по-късно, изпуснал автобуса си, чудейки се как, по дяволите, да се справя със ситуацията. Рейчъл и аз все още бяхме заедно, формално. Всъщност, последния път, когато бяхме говорили, тя звучеше топло, както отдавна не бе звучала. Сякаш любовта ме обля — бях притаил това чувство, като че ли нямаше вече какво да покажа от него. Нямах представа какво ще правя.

След сватбата се прибрах вкъщи. На връщане отново застанах до прозореца в задната част на самолета. Стана ми приятно да видя, че океанът все още изглежда по същия начин. Зачудих се какво би станало, ако Рейф е отишъл на брега, ако и двамата по едно и също време гледаме водата, аз — отгоре, той — отдолу.

Първото нещо, което направих като се върнах, бе да посетя Рейчъл. Трябваше. Тогава не можех да пазя тайни, не и по начина, по който го правя сега. Влязох в апартаментчето, което тя бе наела. Изглеждаше толкова хубава и щастлива. Сияеше в бялата памучна рокля на сини и червени райета. Толкова се радваше да ме види.

След час заминах и никога повече не се видяхме. Няма никакво приятелство след това. Излъгах ви преди.

Това беше обратът или поне началото.

Върнах се вкъщи и намерих единадесет съобщения от Рейф. Питаше къде, по дяволите, съм и настояваше незабавно да му се обадя. Единственото нещо, което виждах онзи следобед, бе лицето на Рейчъл, зачервено от плач. Не можех да му се обадя. С никого не исках да говоря. Нищо не можех да върша. Най-накрая нишката, която ни свързваше с Рейчъл въпреки всичко, се бе скъсала, брутално скъсана. Скъсана от мен. Сега, след като всичко си бе отишло, аз наистина не знаех има ли нещо останало в мен.

След час Рейф пристигна вкъщи. Баща ми му беше отворил. Почука на стаята ми. Имах само миг да осъзная от колко време не е идвал, да забележа, че моят приятел бе вече мъж, а не момче, преди да ми разкаже.

Беше направил това, което бе казал, че ще направи. Бе отишъл на брега, лежал там три часа, гледал от време на време морето. Почнал да се чувства като идиот, дори привлякъл любопитни погледи. Тогава нещо в ума му се размърдало, погъделичкало го. Затворил за миг очи и се опитал да разбере чувството. Когато ги отворил, мястото било обезлюдяло, а небето — пепелявосиво. Необикновен вятър обгръщал глезените му. Бавно, много бавно той се обърнал и погледнал морето.

Ето го началото. Излъгах ви по-рано, още един път. Нямаше никакви любовници, само аз и Рейф. Версията с любовниците е само за клиенти.

И това не е вярно. Версията с любовниците показва начина, по който желаех да се беше случило всичко. Искаше ми се да бяхме аз и Рейчъл. Но не стана така.

Стояхме с Рейф и се гледахме в стаята ми. Усетих как дълбоко в мен нещо се размърда. Знаех, че не лъже. Нямаше и причина. Това, в което винаги бях вярвал, което винаги бях знаел, бе истина.

Можете ли да си представите усещането? Можете ли да си ни представите нас двамата? Стояхме там, не знаехме какво да правим, дори не можехме да се помръднем. Светът се бе наклонил по оста си и ние бяхме единствените, които знаеха това.

Бяхме открили нашия филм.

* * *

Вървях по пътеката. Знаех, че няма да продължи до безкрай. Вървях към срещата, вървях назад във времето. Краят на спомените не беше далеч. Тъмните колони, през които минавах, бяха част от мен, назидателни постройки на паметта ми. Далеч отгоре бе лицето ми, външността, листата, които миналото ми пазеше. Между дърветата нямаше нищо, само празнота.

* * *

Отне ни няколко дни да сглобим парчетата. Купихме си раници, храна, ботуши и казахме на родителите си, че заминаваме за няколко дни. Поне аз така казах на моите. Все още не искахме да споделяме с никого за откритието си. Отчасти, защото щяха да ни помислят за смахнати — нямахме доказателства. Отчасти просто искахме да го запазим за себе си, поне засега. Все още не знаехме какво сме открили, но то щеше да бъде наше.

Нямахме особена представа как ще го накараме да се повтори. Нито един от нас нямаше да наблюдава от самолет, за да помогне да се отвори портата. Вярвахме, че ще е достатъчно, че двамата знаем.

Може би бяхме прави. Случи се обаче нещо, което ме откъсна от предишната ми личност и ме избута в света с надпис на сърцето „Затворено“.

Нощта преди да потеглим си бях вкъщи. Проверих дали съм приготвил всичко и поставих лента на камерата си. Рейф си мислеше, че нищо няма да излезе на лентата, но смятах да опитам. Телефонът иззвъня, но не се обадих. Родителите ми бяха наблизо, а и едва ли някой знаеше, че съм вкъщи. Татко се обади — търсеха мен.

Беше Рейчъл. Вълна от объркващи емоции ме обля, щом чух гласа й. След откритието на Рейф се бях опитал да я забравя. Чух гласа й и се почувствах така, все едно отворих кутия, в която не знам какво има. Чудех се какво ще ми каже, дали ще продължи да ме ругае и как да реагирам, ако го направи. Рейчъл винаги ми е влияела по този начин — всеки път съм успявал като удавник за сламка да намеря изход.

Тя не ме руга. Попита ме как съм с напрегнат глас, от който настръхнах. Никога преди не я бях чувал да говори така. Казах, че съм добре и я попитах същото. Без никакво предисловие тя ми заяви, че има нещо, което трябва да знам.

Каза ми, че е била бременна и е направила аборт. Тя млъкна, а аз затворих. Не го направих, за да я нараня. Просто не можех да слушам повече.

Седнах на леглото и заплаках. Плаках, докато ме заболя главата. След няколко часа родителите ми се качиха на етажа да си легнат. Баща ми почука на вратата и ми пожела лека нощ, без да я отваря, както обикновено. Ако беше постоял секунда отвън или ако я бе отворил, щях да му кажа.

Щях да се опитам да му обясня как се чувствам, когато момичето, което четири години съм обичал, е било бременно, но е направило аборт заради нещо, което аз съм сторил. Щях да се опитам да му кажа, че много бих се радвал да имам дъщеря. Или нищо нямаше да му кажа. Само щях да подържа топлата му, суха длан, но и това щеше да е нещо.

Но нищо подобно не се случи. Чух стъпките му да се отдалечават и сърцето ми се заключи. Обърнах се и погледнах през прозореца към нощта, която все още е обсебила ума ми.

Рейф пристигна на следващата сутрин в десет и веднага ме попита какво се е случило. Тогава не му казах, но по-късно през деня, когато бяхме близо до брега, го направих. Изглеждаше шокиран, а това значеше много за мен. Беше хубаво да имаш някого до себе си, който разбира как се чувстваш.

Денят, в който пътувахме с влака към брега, бе странен ден. Сякаш всичко беше спряло, сякаш един епизод бе завършен. Мисля, че моята празнота ни помогна в начинанието, но също така промени и мястото, което открихме.

Бяхме твърде напрегнати, кипяхме от вълнение. Хората ни заглеждаха, докато вървяхме към морето. Трябва да сме изглеждали невероятно устремени.

Оказа се абсурдно лесно. Рейф ми показа къде е стоял. Не знаехме какво ще се случи, но бяхме уверени, че ще бъде приключение, нашето приключение. Хванахме се за ръце и затворихме очи в 4.05 следобед в събота, деветнадесети септември, 1994 година.