Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only Forward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2010)

Издание:

Майкъл Маршал Смит. Само напред

ИК „Пан“, София, 1999

Редактор: Лидия Манолова

ISBN 954–657–245–4

История

  1. — Добавяне

Осем

Знаете онези мисли, които ни навестяват понякога. Сигурни сте, че нещо не е наред, има нещо, което ви тревожи, но не разбирате точно какво е? Обикновено забравяте за него и малко по-късно то ви връхлита с голяма сила.

За една кратка секунда ме навести подобна мисъл.

И аз я забравих.

* * *

Толкова бях изтощен, че горещият камък ме унесе и подремнах няколко минути. Окланд седеше до мен и гледаше ръцете си. Поизправих се и го погледнах. Това, което видях, ме обезпокои. За пръв път виждах лицето му на близка до нормалната светлина след ресторанта в Сила преди дванайсет часа. За това време то се беше променило значително. Изглеждаше не само изтощен, но и много болен. Строгото му лице бе пребледняло, видях тъмни кръгове под очите му. Изкашлях се да му дам знак, че съм буден. Той се обърна стреснат. За миг ми заприлича на разтревожен млад мъж. Усмихна се и отново стана разтревожен мъж на шейсет.

— Вече съм бил на ръба. Пътят надолу е дълъг, да знаеш. Ще се гмуркаме или какво?

Почти се задуших от смях. Стабилния е висок около осемстотин ярда. Той се усмихна внимателно. Надяваше се да кажа, че, разбира се, няма да се гмуркаме и вместо това ще го науча да лети. За да приключа мъките му, аз извадих видеофона си.

— Не — отговорих аз. — Да се надяваме, че ще пътуваме удобно.

Набрах номера на Шелби от Квартала Брандфийлд и след по-малко от пет позвънявания искрящото й лице се показа.

— О, Божичкоо, Старк! Как си?

— Добре. Как е купонът?

— Чудесно, Старк, наистина… къде си, Старк?

— Върху Стабилния Квартал.

— Божичкоо…

— Знам, знам. Виж, Шелби. Имам нужда от помощ.

— Имаш я, изцяло.

— Трябва някой да ме вземе оттук.

— Добре. Аз мога да го направя. Приемам. Абсолютно.

— Има един проблем, Шелби.

— Ъхъ? Казвай!

— Двама сме.

— Не е голяма работа. Ще бъде тесничко и няма да мога да пристигна веднага, но ще дойда.

Приседнах облекчен.

— Шелби? Ти си хубав човек и аз оценявам приятелството и подкрепата ти.

— Ще го направим заедно, Старк, заедно. Оглеждай се за мен следващия половин час. Чао!

Изгасих видеофона. Отдъхнах си.

— Коя беше тя?

— Приятелка. Има хелипортер.

— Стори ми се малко… напрегната.

— Добре си е. Просто е от Брандфийлд, това е всичко.

Брандфийлд бе Квартал за богаташи, чист и обикновен Квартал. Всеки възрастен там бе или лекар, или адвокат, или зъболекар, или съпруга. Красивите им дъщери се разхождаха насам-натам, устройваха партита, пазаруваха и чакаха реда си да станат лекар, адвокат или съпруга на зъболекар. Около една трета от площта на Квартала бе заета от игрища за голф. Битката да си член на най-престижния клуб бе изключително жестока. Първите три клуба не биха допуснали абсолютно никого да стане нов член.

Шелби си бе коренячка от Брандфийлд, но си имаше и други качества. Много от нейните приятели смятаха, че е ексцентрично да знаеш как се навива часовник. Тя самата се размотаваше като луда с хелипортера си и предполагам, че дори знаеше как работи той. Поне не ми повярва напълно, когато й казах веднъж, че е вълшебен. Някой лекар, адвокат или зъболекар щеше да се поизпоти с нея, когато му дойде времето.

Действащият поклати глава.

— Никога не съм бил там. Всъщност, почти никъде не съм бил. Къде се намира?

— На няколко Квартала оттук. Тя каза половин час, но по принцип закъснява.

Помълчахме. Окланд се обади:

— Значи ще успеем все пак?

— Така изглежда. Тъпо, нали?

Отново млъкнахме. Тайно наблюдавах Действащия. Очевидно бе много изморен. Олюляваше се, но не искаше да заспи. Сякаш нещо го тормозеше. Изправи се и се обърна към мен.

— Старк, когато се махнем оттук, къде ще отидем?

Не бяхме обсъждали ситуацията, откакто той ме изненада на сала. Очаквах този въпрос. За момента определено изглеждаше, че ще продължим да живеем. Това означаваше, че трябва да обсъдим някои въпроси.

— Ами, това зависи от теб. Аз трябваше да те намеря и да те върна в Центъра.

Той кимна и се усмихна болезнено.

— Но — продължих аз — Мисля, че може да си дадеш малко време да се преориентираш към нещо друго. Например — да дойдеш с мен в Цветния.

— Ти там ли живееш?

— Йеа. С моя котарак. Центъра все още няма да знае, че сме се появили. А и няколко часа не са от значение. Аз съм гъвкава личност. Ти решаваш.

— Ако нямаш нищо против, наистина, бих желал да имам малко време преди да се върна. Проблем ли е?

Той изглеждаше невероятно отчаян в този миг. Приличаше на изгубено дете. Без малко да го запитам направо какво, по дяволите, става с него. Но най-добре е, когато другите ви проговорят първи. Научавате много повече. Няма нужда да ги подканвате, нито да се притеснявате доколко са правилни въпросите ви. Затова не го попитах. Аз съм поразително внимателен с клиентите си. Да бяха и другите така с мен…

— Няма проблеми. Виж, сигурно ще чакаме около четиридесет минути. Изглеждаш изморен. Защо не поспиш?

— Да. Трябва да поспя. Не мисля, че ще мога, но ще се опитам.

— Добре. — Отново ми направи впечатление колко блед изглежда, с изморените си очи като на бухал. — Не се безпокой, няма да тръгна без теб.

Той подложи сакото си за възглавница, легна на камъка и заспа след минута. Запалих цигара и се загледах в небето. Чаках полицаите и обмислях ситуацията.

Нямах представа какво ще се случи като се върнем в Цветния. От мен се очакваше да върна Окланд в Центъра. Такава бе работата, която ми бяха възложили, и друг на мое място би я свършил точно по правилата. Но Окланд изобщо не е бил отвлечен, сам е дошъл тук. Това променяше нещата за мен.

Виждате, че не мисля за пари. Правя това, което искам или което ми е интересно, или това, което ми изглежда правилно. Това ме прави добър човек. Следвам инстинктите си. Обикновено те ме водят в правилна посока. Често хората ми благодарят накрая. Но не винаги искат това, което правя. Някой печели, друг губи и понякога аз трябва да избирам кой ще спечели. Единственият, който никога няма шанса да спечели, съм аз. За мен не може да има победа, а само бъдещи битки. Понякога ми се иска да не беше така. Но няма начин.

* * *

Както се оказа, веднъж в живота си Шелби дойде навреме. Това бе дяволски добре за нас. Рано, но не чак толкова скоро.

Окланд спеше. Аз станах да се разходя до ръба и да огледам. Гледката оттам си бе, ами, гледка. И още нещо. Най-високата стена в Града бе тази на Вавилонския Квартал, но тя беше нещо различно и бе много надалеч — беше само на триста ярда, но с миля по-нависоко. Там живеят хора, които обичат високите сгради. Някои етажи ги използват за офиси, други за резиденции, хотели, комплекси за развлечение. Там може да видите шестетажен парк, също и най-добрите асансьори в света.

Стабилния беше следващият в класацията. Бяхме от страната на Кралския. Боклукът долу блестеше на слънцето. Отгоре се виждаше ниският покрив на Червения, малко по-отгоре — покривът на Центъра. Над него, но скрит в далечината, бе Цветния. Вляво бе Фнаф, вдясно Нацисткия и няколко Квартала нататък — Обърни се. Шелби щеше да дойде някъде откъм гърба ни. Щеше да прелети първо над Йо! И после над Житния.

Ще кажете, стига география, но е впечатляващо, нали? Много от хората посещават само три или четири Квартала в живота си. Не мога да го разбера, но е така. Небето навсякъде бе празно. Хелипортерите бяха отмрели преди стотина години. Този на Шелби бе антика, предавана поколения наред в семейството и неизползвана от никого преди нея. Вече никой не пътуваше до други планети. Пък и там хората си живееха точно като нас.

Нямаше какво повече да се търси. За всеки си имаше място, отиваш там и оставаш. Всъщност, повечето хора оставаха в Кварталите, където се раждаха. Те бяха вече толкова различни, специализирани. Пораснеш ли в един от тях, трудно ще се почувстваш добре на друго място. Има хора, на които им се скита, на които им се пътува просто така, за да видят нови места и различни неща, но те не са много. Щом си намерил най-доброто, защо са ти останалите? Повечето си бяха открили пасбището и си пасяха. Не и аз. Имам чувството, че никога никъде няма да се почувствам у дома.

Гледах така петнайсет минути. Не се случва често да видиш подобно нещо. Изпълвах се от гледката. Когато се наситих, се обърнах към Окланд. Трябваше по-рано да се върна при него.

Окланд сънуваше кошмар, по-лош от онзи в хотелската стая. Имах намерение да го изследвам в Цветния, за негово добро. Не че на всяка цена ми бе нужно присъствието му, но така щеше да е по-лесно.

От опит знам, че ако искаш да направиш добро на някого, който сънува кошмар, не е добре да го будиш насила. Затова седнах близо до него, запалих цигара и насочих дима към намръщеното му лице.

Две минути по-късно чух нещо. Нещо тихо, но тъй като там на покрива на света цареше абсолютна тишина, целия ме разтърси. Идваше от дупката. Повтори се по-силно. Веднага разбрах какво ставаше. Изругах, издърпах якето изпод главата на Окланд и покрих дупката с него. Опитах се да симулирам ефекта, който би постигнала решетката върху светлината. Поставих в средата едно от оръжията, които бях взел със себе си. Окланд не се бе събудил напълно. Сръгах го и той се ококори. След миг се ориентира в обстановката.

— Какъв е проблемът?

— Полиция. Отново. — Чух приглушено кихане и подсмърчане. — Те са в дъждовната зала. Това са ония двамата, същите, които бяха в хотела, но, сигурен съм, че този път са си довели и компания.

— Мили Боже! — изправи се Окланд. — Колко време остава до пристигането на приятелката ти?

Бяха минали само двайсет и пет минути, откакто се бях обадил. Това означаваше най-малко още петнайсет.

— Достатъчно дълго. Мисля, че трябва да се махаме оттук. Бързо.

Поех ръката на Окланд и го поведох по покрива по най-бързия начин. Или някоя отломка от сала се бе заклещила във водопровода и бе задействала аларма, или те бяха изключително прецизни и хитри. Надявах се да не е последното. Не ни ли намереха в дъждовната зала, щяха с точност да разберат къде сме, на единственото възможно място. Опитвах се да изследвам небето, докато бягахме, за следа от хелипортер, но напразно.

— Не е добре работата, нали?

— Не е добре — отговорих аз. — Този път са домъкнали армия от полицаи и ще стрелят на месо. Никакви свидетели. Няма къде да избягаме.

За миг се сетих за идеята си от предишната вечер да се скрием на плажа и се усмихнах тъжно.

И тогава — чудо! — съзрях точица в небето да пълзи към нас над Житния Квартал. А кавалерията щеше да пристигне всеки момент. Секунда по-късно чух викове зад нас.

— Копелета — забелязах ги аз и дръпнах Окланд. — Да побързаме. Открили са по кой улей сме минали.

Хелипортерът вече се виждаше в далечината, придобиваше форма, бръмченето се усилваше. За миг се обнадеждих. Но се обърнах и видях една глава да се подава от дупката.

— Виждам ги — изкрещя мъжът и излезе отгоре. Бе облечен в тъмносиньо. От Снед знаех, че така се обличат силите за сигурност. Сърцето ми се сви.

— Сега трябва да се сбъркаме от бягане — казах на Окланд.

— Правилно — въздъхна той и наистина ускори ход. Трябва да са му се отразили добре всичките онези часове работа по плувки. Поне не се влачеше. Бягах и от време на време извръщах глава назад. Имахме преднина от около сто ярда. Трябва да си дяволски добър стрелец, за да улучиш някого от подобно разстояние, при това бягайки.

Лошата новина беше, че хелипортерът все още бе половин миля далеч, а петима в синьо ни гонеха по покрива и бяха по-бързи от нас. Значи бомбата ми не бе свършила работа. Това беше ужасно. Бях поставил Летаргична бомба, която при задействане значително би увеличила шансовете ни.

След малко забелязах двете безстрашни ченгета да пълзят по покрива. Все пак бомбата се бе задействала. Тези двамата можеха да се вкочанят. Защо тогава не сваляха униформите си? Може би са минали първи през кладенеца и бяха поели заразата. Освен това, те все още бяха болни от грип. Радвах се, че не съм на тяхно място. Сигурно се чувстваха ужасно. От друга страна, те бяха в по-изгодна позиция. Полицията си избираше място. Малко по-късно прелетяха и първите куршуми — на пет ярда от нас.

— О-о, — въздъхна Окланд. — Нещата се влошават.

— Трудно ти е да го повярваш, нали?

Хелипортерът бръмчеше. Шелби сигурно бе разбрала ситуацията. Приземяваше се — бе само на около сто ярда от нас, но мъжете в синьо ни приближаваха. Друг куршум профуча покрай ушите ни. Водачът на полицаите бе стрелял. Изведнъж този зад него спря, отпусна ръце и се намръщи:

— Знаете ли — промърмори той, — не ме занимавайте повече с това.

Отклони се от отряда и се заоглеждаше за място, където да полегне. Миг по-късно се обади и друг от задната редица:

— Мен също ме оставете. Забравете — и се присъедини към другия. Бомбата бе свършила работа, но тия бяха добре подготвени професионалисти. Веществото действаше слабо и се проявяваше бавно. Хелипортерът все още бе далеч. Шелби се опитваше да кацне точно до нас. Един куршум почти ме одраска. Разбрах, че бе дошъл моментът да спрем с бягането.

— Ти продължи — извиках на Окланд. — Ще те настигна.

Той се замисли за миг, после хукна. Извадих пистолета си и го настроих на максимум интензивност. Още един полицай спря, протегна се и седна на земята. Прицелих се и стрелях, като не преставах да се изтеглям.

Трудно е да стреляш точно и да бягаш заднешком в същото време. Първият ми изстрел излетя някъде в пространството, но вторият бе по-точен. Мъжът отпред забави крачка да се прицели по-добре. Хелипортерът ревеше. Погледнах нагоре към него — кръжеше близо до покрива. Окланд почти го беше достигнал.

Вторият полицай също стреляше. Движенията му бяха позабавени от тези на водача му, но не изглеждаше, че ще заспи. Или е бил далече от бомбата, когато е избухнала, или бе страшно мотивирано и уверено копеле. Той стреля отново. Без малко да ми отнесе главата. Не ми се беше случвало преди. Когато наближих хелипортера, Окланд вече се бе качил.

Хелипортерите по принцип са роторни, съставени от една отвесна част и перпендикулярно на нея хоризонтална. В двата края на хоризонталната част имаше по една седалка. Налагаше се да промуша крака в средата и да увисна на оста. Но преди това трябваше да се погрижа за първия полицай. Той ни беше доближил и стреляше в хелипортера, не в мен. Повредеше ли го, бяхме изгубени.

Не обичам да го правя, но понякога се налага. Улучих го точно в гърдите.

Разполових го през белите дробове и той падна назад. Видях лицето му — бледо и ужасено. Не бях изненадан. Това бе единственият му гръден кош. Нещата се променяха за него от този момент нататък.

Скочих в хелипортера. Шелби го извъртя шеметно във въздуха. Един куршум изсвири под нас.

— Пълен напред, Шелби — поех си дъх аз.

— Абсолютно — отвърна тя.

* * *

Летенето до Цветния, жуженето на свобода в ранното утринно слънце, високо над Кварталите и далеч от Стабилния, остава в спомените ми завинаги като една от най-хубавите случки в живота ми.

Първите сто метра бяха някак напрегнати. Шелби увеличи скоростта докрай. Окланд залитна от ускорението и щеше да падне, ако не бях го хванал. Аз самият здраво се държах за оста. Последните прелитащи куршуми на полицаите добавиха нюанс към преживяването ми. Но скоро бяхме извън техния обсег. Когато се обърнахме и видяхме полицая да седи апатично на покрива и да изважда книга, разбрахме, че сме вън от опасност. Шелби бе взела участие в спасяване, с което много мои приятели професионалисти биха се гордели. С Окланд бяхме избегнали смъртта, бяхме първите от петдесет години насам, които бяха влезли в Стабилния и излизаха, без да ги хванат. Дали крещяхме от радост възгласи като „Йо!“ и „Всичко е наред“? Мисля, че да.

Накарах Шелби да прелети около Центъра вместо над него, да не би АИЦ автоматично да засекат внедрения в Окланд търсач. Минахме над Кралския, отдолу се виждаха мътни води и бляскав метал. Държах Окланд под око да не падне. Действащият бе толкова впечатлен, че все още е жив, че бе забравил уплахата си. Гледаше блажено надолу. През целия си живот той бе ходил два пъти до Нацисткия, един път до Стабилния през Червения и никъде другаде. Толкова зает е бил да Прави Неща, че всъщност нищо не беше направил.

Чувствах се като щастлив родител, видял детето си да се радва на нещо специално. Обърнах се и погледнах Шелби, безупречна в модерните си джинси, в модерната си бяла блуза, в модерния си червен пуловер и с модерните си перли. Тя също гледаше Окланд. Усмихнахме се един на друг. Прегърнах я импулсивно и й благодарих по най-добрия начин — с целувка.

Летяхме над Фнаф. Обясних на Окланд защо хората долу непрестанно скачат нависоко, колкото могат и после отново падат. След Фнаф минахме над ъгъла на Квартала Шунт. После навлязохме в Цветния. Шелби намали скоростта, започнахме да се приземяваме към моя блок. Окланд зяпна. Ясно ми бе защо. Цветния изглежда особен отгоре. Отвисоко човек вижда, че Координатните Компютри по Уличен Цвят не хармонизират само на хората по улицата. Целият Квартал бе една синхронна структура, която непрестанно променяше окраската си. Защо ли, когато по принцип никой не минаваше отгоре да оцени тази красота? Може би просто защото компютрите го умеят.

Цялото пътуване отне половин час. Шелби внимателно приземи хелипортера отгоре на сградата, в която живеех. Изчакахме роторите да спрат и слязохме.

— Шелби? — взех ръцете й в моите. — Задължен съм ти.

— Да — усмихна се внимателно Окланд. — Благодарим ти много.

— Благодаря и на Старк — Тя се усмихна на Окланд. — Той ме научи.

Поканих я да влезе, но тя поклати със съжаление глава.

— С голямо удоволствие, но трябва да пазарувам. Дори вече закъснявам. Но, внимавай — тя ме бутна в гърдите с пръст, — смятам, че заслужавам нещо по-специално.

— Когато всичко това свърши — продължих аз, — обещавам да те заведа на вечеря.

— Добре звучи — каза тя. — „При Максим“. В официално облекло.

— Това направо си е среща!

— Ала не чакай прекалено дълго — усмихна се тя. Качи се елегантно на хелипортера и задвижи роторите. — С твоята работа всичко може да се случи.

Изчакахме я да излети и да завие към Брандфийлд. Поведох Окланд към вратата за стълбището. Никого не видяхме на горните три етажа. Окланд се препъна веднъж надолу по стълбите и без малко да падне. Да се присягам и да го сграбчвам се оказа важна част от работата ми.

— Съжалявам — смотолеви той. — Уморен съм.

Наистина, така изглеждаше. Озовал се на сигурно място, без да го преследват фанатици с пушки, Действащият бе си възвърнал онзи болнав вид от покрива на Стабилния. Кимнах му съчувствено и го хванах за ръката. Аз самият бях изтощен.

— Няма проблеми. Можеш да си починеш тук. После ще трябва да тръгваме, но засега си на сигурно място.

При тези думи Окланд се усмихна леко и повдигна брадичка. Предполагам, бе впечатлен. Каквото и да означаваше, този израз не изразяваше безрезервно доверие.

По коридорите не срещнахме никого. Навсякъде бе пусто. Защо ви казвам това? Защото го забелязах, а забележа ли нещо, аз му обръщам внимание. Не бе изненадващо, че нямаше никой. В Цветния сутрин е много тихо, както се полага на бохемски Квартал, а и сградата, в която живея, се обитава от много хора. Защо тогава въобще забелязвам нещо?

Тръгнахме по коридора към моя апартамент. Направих знак на Окланд да мине зад мен и да забави ход. Действащият се подчини озадачен. Нещо прещрака в ума ми. Вървяхме плътно до стената. Точно преди завоя на коридора спрях и помолих със знак за тишина. После много внимателно надзърнах.

Следващата отсечка на коридора също бе пуста. Притворих очи. Не отговорих на въпросителния поглед на Окланд. Опитах да се мобилизирам. Подсъзнанието ми, което усеща нещата, които аз не забелязвам, и запомня онези, които забравям, бе напрегнато. Понякога то ми подсказва разни неща и винаги е право. За съжаление бях твърде изморен, за да го разбера и всичко, което можех да направя, бе да внимавам.

Дръпнах Окланд назад и тръгнах бавно, с гръб опрян в стената. Крачка по крачка изминах осемте ярда до последния завой преди вратата на апартамента ми. Ослушах се, но не чух нищо. Неподвижен и тих, Окланд ме наблюдаваше отдалече. Извадих пистолета си.

Около вратата бе пусто. Отдъхнах си леко. После забелязах, че боята около ключалката е издраскана. Отскочих встрани и направих знак на Окланд да легне на земята. Той се подчини безропотно, сякаш ако изпълнеше нарежданията ми, всичко щеше да се оправи. Посегнах към вратата с лявата си ръка, подпрях я с дясната да не трепери и да удържи пистолета. Натиснах бравата по най-тихия начин.

Някой бе насилил ключалката. Извърнах се леко и се присегнах да изключа осветлението в коридора. Ако в апартамента бе тъмно, не исках внезапен лъч светлина да ме предаде. И преди съм изпадал в подобна ситуация. Не винаги съм бил добро момче.

Отново натиснах бравата и отворих леко вратата. Вътре бе тихо и тъмно. Много бързо се проврях и притворих вратата.

Никъде в апартамента не светеше. Никакви големи изненади. Девет часа сутринта. Но бе по-тъмно, отколкото трябваше. Някой бе затъмнил прозорците.

Цареше пълна тишина. Това ме разтревожи. Когато поискам, наистина съм много тих, но не чак толкова, че да не ме усети Спенгъл. Когато е при мен, той винаги се затичва и измяуква, щом отворя вратата. Радва се да ме види и това е много приятно.

Но не и този път. Или не беше тук, или му се бе случило нещо лошо. Надявах се на първото. Не съм отмъстителен, но като повечето хора имам кратък списък от приятели, за които бих отмъстил по най-жестокия начин. Спенгъл е един от най-важните в този списък. Всъщност е на второ място.

Стиснах зъби. Тръгнах предпазливо към всекидневната. На крачка от вратата спрях, ококорих се и огледах цялата стая. Почти веднага се отдръпнах. После отново надзърнах, но бавно. Нещо се бе случило с всекидневната ми. Нещо толкова странно, че ми трябваха още няколко секунди, за да осъзная какво точно.

Тя беше подредена.

Подпрях се за миг на стената, с пистолет до гърдите. Опитвах се да събера мислите си. Спенгъл е мистериозно същество. Никога досега не бе подреждал апартамента ми.

Освен това не бях чувал за нашественици, които да подреждат апартаменти. Не би могло да се случи нещо подобно. Не и на мен.

Но това не беше от значение. Пак трябваше да събера смелостта си. Ослушах се още веднъж, стегнах се и се хвърлих като топка на пода във всекидневната, с пистолет в ръка.

Ала не стрелях. Видях нещо смайващо на канапето — сама в тъмното, с погрешно насочен край на Фърт към мен, трепереше Зенда.