Роджър Зелазни
Изменящата се земя (4)

Глава 4

Баран от Блекуолд крачеше напред-назад из малката си стая. Няколко дебели древни книги лежаха разтворени на масата до стената. Всички необходими принадлежности за призоваване на духове бяха разпилени на пода, но той вървеше, без да се оглежда къде стъпва.

Високо огледало със сивкава повърхност в изкусно изработена рамка, украсена с животински и човешки фигури, потънали в занимания от явно насилствен характер, бе окачено на стената. В дълбините му, като риба в засенчено езеро, плуваше продълговат златистооранжев силует. Той не бе отражение на нищо, намиращо се в стаята. Ритуалът вече беше започнал.

— Призовавам те, говори — каза тихо Баран. — Имаше достатъчно време да разбереш как действа огледалото. Кажи ми го!

Близо до огледалото пропя мелодичен, почти бодър глас:

— Много е сложно.

— Това вече ми е известно.

— Искам да кажа, че разбирам как действа, но не ми е ясно как са били заложени ефектите му. Заклинанията, положени в него, са изключително изтънчени.

Фигурата отплува към повърхността. Нарасна. Извърна се. Тялото й бе прикрито от блестяща, издължена глава, която се стрелна напред и зае цялата повърхност. Имаше очи с триъгълна форма, обсипани със златисти люспи, мъничка уста, и всичкото това разположено между тясна, заострена брадичка и широко чело, където три малки рогчета стърчаха сред мека, разрошена грива от пера или пламъци.

— А сега ме пусни — примоли се тя. — Това е път към други места. Нищо повече не бих могла да ти кажа.

Баран спря и вдигна глава, сключил ръце зад гърба си. Огледа я и се усмихна.

— Опитай — каза той. — Опитай се да ми опишеш механизма на защитата му. Всеки страж, който бях поставил да не му позволи да действа, изчезна за броени дни. Защо става така?

— Трудно ми е да предположа. Сега заклинанието бездейства и изчаква истинския ключ. И все пак като че ли нещо изключително студено се раздвижва в дълбините му, опитва се да си проправи път, ако му се попречи.

— Ти можеш ли да го блокираш?

— Да.

— А какво би направила, ако студеното нещо се опита да удари?

— Тази студенина не ми харесва.

— И все пак, какво би могла да направиш?

— Да се защитя от него със собствените си пламъци.

— Такава защита ще се окаже ли успешна?

— Не знам.

— Не би ли могла да проучиш тази страна на заклинанието и да ми кажеш как да го неутрализирам?

— Уви! Заложено е прекалено дълбоко.

— Призовавам те в името на всички сили, които те доведоха тук, остани в дълбините на това огледало. Не му позволявай да разреши на никой или нещо да премине или излезе от тази стая. Защитавай се с всички сили, с цялата мощ, която притежаваш срещу студеното явление, ако се опита да те унищожи или прогони.

— Значи няма да бъда освободена?

— Не и сега.

— Умолявам те — помисли пак. Тук е опасно. Не искам да ме сполети съдбата на останалите.

— Опитваш се да ми кажеш, че огледалото не може да бъде блокирано дълго време?

— Опасявам се, че може да се окаже точно така.

— Тогава ми обясни, щом се имаш за мъдра: неотдавна в Ледената Кула, човек, на име Ридли, блокира огледало като това за неопределено време. Как успя да надделее?

— Не знам. Може да е използвал страж със сила, много по-голяма от моята, и да я е наложил срещу магията.

— Това е неосъществимо. Използваната сила би трябвало да е изключителна или пък той притежава невероятни умения.

— Може да е било едното или другото, или и двете. Затова се разчу чак до моите владения.

Баран поклати глава.

— Не вярвам да е толкова умел или да обладава такава сила. Някога го познавах.

— Аз пък не.

Баран сви рамене.

— Чу заповедта ми. Остани вътре и блокирай действието на ключа. Ако междувременно бъдеш унищожена, следващият ще продължи делото ти. Ако не ми стигнат силите или умението, разполагам с неизчерпаем избор от такива като теб.

— Не можеш! — извика тя.

После запищя, гласът й бе пронизителен, режещ ухото.

— Млъкни! Върни се в дълбините и прави, каквото ти е наредено!

Лицето се извърна, смали се, почти изчезна, превърна се в малка стрелкаща се светлинка в огледалото. Баран започна да прибира магическите си принадлежности и да ги подрежда в шкафове, чекмеджета и кошчета.

Когато стаята бе подредена, той донесе една кошница и нощно гърне, които измъкна от рицарската броня до единствения прозорец. Постави ги пред огледалото и ритна малка пейка редом с тях. Прекоси стаята и махна резето от вратата.

— Ей, ти — извика той, като я отвори. — Ела тук!

Робът, млад мъж, облечен в туника с неопределен цвят, гети и сандали, се вмъкна странично в стаята, очите му се стрелкаха.

Той се сви от страх, щом Баран протегна ръка към рамото му.

— Няма да ти причиня зло — освен ако не направиш, каквото ти кажа. Всъщност, осигурил съм ти всичко, от което имаш нужда — той го повлече към пейката. — В тази кошница има храна и вода. Причината гърнето да е тук е, че не трябва да напускаш това място по никакъв повод.

Младият мъж бързо кимна.

— Погледни това огледало и ми кажи какво виждаш!

— Стаята… господарю. И нас двамата…

— Вгледай се по-внимателно! Там има нещо, което е извън тази стая.

— Имате предвид ярката малка светлинка, която се движи в дъното?

— Точно така. Точно така. Трябва да я наблюдаваш през цялото време. В случай че изчезне, незабавно ще дойдеш да ми кажеш! Не трябва да заспиваш в никакъв случай. По-късно ще изпратя друг роб, който ще те смени, преди да се изтощиш. Разбираш ли?

— Да, господарю.

— Имаш ли някакви въпроси?

— Ами ако не сте в покоите си?

— Тогава моят човек ще е там. Той ще знае къде да ме намери. Нещо друго?

— Не, господарю.

Баран се върна до бронята и измъкна метла и купчина парцали. На връщане ги хвърли на пода пред слугата.

— А сега, млади човече, набий си в главата, ако мечтаеш да доживееш до почтена възраст и да умреш в леглото си — ако кралицата мине насам, в никакъв случай не трябва да й казваш защо си тук или че аз съм те накарал. Хвани тия парцали, тази метла, гледай виновно. Кажи й, че са ти наредили да почистиш това място. Ако продължи да разпитва, извини се, че си намерил тази храна тук и не си могъл да устоиш на глада си. Разбра ли?

Човекът кимна отново.

— Но вие няма да ме накажете за това, нали, господарю!

— Може и да не го направя — отвърна Баран, — макар че наказанието в никакъв случай не би могло да се сравни с агонията, която ще последва, ако й кажеш. Но ако понесеш всичко с кураж, ще те възнаградя и ще те издигна.

— Господарю!

Баран го потупа по рамото.

— Не се бой, съмнявам се, че ще мине оттук.

Той отиде до масата, затвори книгите и ги пъхна под мишница, преди да излезе, като си подсвиркваше.

 

 

Семирама се чудеше какъв ли може да е светът сега отвъд стените на Вечния Замък, отвъд Изменящата се земя. Тя се огледа, докато скиташе из зали и галерии и откри, че се е върнала до собствените си покои. Настани се върху купчина кожи и множество възглавници и бавно фокусира поглед върху изкусно резбовано абаносово пано в дъното на просторната стая. Нещо ароматно пушеше в мангала от лявата й страна. Гоблени, на които бяха изобразени дворцови и ловни сцени, покриваха по-голямата част от стените. Шестте прозореца на стаята бяха високи и тесни. Животински кожи застилаха пода. Леглото бе широко, с балдахин, от тъмно дърво, украсено с резба. Семирама докосна веригата, висяща около шията й, и прехапа сочната си долна устна. Дочу тътрене на сандали — някой идваше откъм стаята, прикрита зад паното.

Снажна жена със силно побеляла коса, на средна възраст, надникна откъм дясната страна на паното.

— Мадам? — попита тя. — Стори ми се, че ви чувам да влизате.

— И наистина е така, Лиша.

— Да ви донеса ли нещо? Нещо да ви трябва?

Семирама остана безмълвна, докато обмисляше.

— Може би малко от отлежалото вино от… Билдеш? Вече забравих откъде е. Знаеш какво обичам — каза тя.

Лиша влезе в стаята и отиде до един шкаф в дъното. Дочу се звън на чаши. Не след дълго се върна със сребърен поднос и го постави върху малката масичка отдясно на Семирама.

— Ще желаете ли още нещо, Мадам? — запита тя.

— Не. Мисля, че не — тя вдигна чашата й отпи. — Влюбвала ли си се някога, Лиша?

Жената се изчерви и отвърна поглед.

— Като че ли веднъж да. Беше много отдавна.

— И какво стана?

— Взеха го войник, госпожо. Загина в първото сражение.

— А ти какво направи?

— Спомням си, че доста си поплаках. И остарях.

— Знаеш ли, че някога бях кралица в един град, който вече не съществува? Този Джелерак ме призова от страната на мъртвите, защото родът ми знае езика на Древните Богове — нуждаеше се от преводач, когато онзи, който му служи, започна да се държи странно.

— Чувала съм за това. Бях тук в деня, когато ви призова. За първи път ви видях онази вечер. Донесоха ви при мен, все още спяща, за да се погрижа за вас. Изминаха цели три дни, преди погледът ви да се изясни, преди да заговорите.

— Толкова дълго? Никога не бих допуснала. Бе изминала само седмица, когато горкият стар Джелерак замина и ни предостави на самите себе си. Толкова много месеци оттогава…

— Горкият Джелерак?

Семирама се извърна и изгледа изпитателно прислужницата си, после се намръщи.

— Намирам, че реакцията ти е странна. Не се случва за първи път. Винаги е бил толкова внимателен. Според теб като че ли не е така.

Лиша прокара пръсти по перваза. Очите й блуждаеха.

— Аз съм само една обикновена прислужница.

— Но защо толкова много хора реагират така? Би могла да ми кажеш.

— Бях… чувала, че много отдавна, той е бил такъв, какъвто вие казвате…

— Но вече не е!

Лиша кимна.

— Странно… как времето си играе с нас — замисли се Семирама. — Бях чувала различни неща за него, дори и в моя край. Обаче не им вярвам. Но тогава бях прекалено заета да мисля за някой друг, за да обръщам внимание на такива неща. Съпругът ми се занимаваше с наложниците си, а моето сърце копнееше за друг…

Лицето на Лиша светна, погледът й се върна върху господарката й.

— Да… — каза Семирама, докато разглеждаше изображенията по абаносовото пано и вдигна чаша да отпие отново. — Обичах един мъж от Елфите, онзи, който замина за Шоредан и надви могъщия Владетел Хохорга, когото дори Джелерак напразно се опитваше да победи. Казваше се Селар. Той се самоуби веднага щом извърши подвига…

— Аз… Аз съм чувала за него, госпожо.

— Аз самата щях да се самоубия тогава, но не го направих. Живях още няколко години. Утешавах се с други мъже. Умрях в съня си. Сега, като се замисля, трябва да не е било случайно. Подозирам в мръсната игра съпруга ми, Рандел. Бях слаба — тя кратко се изсмя. — Да бях знаела, че ще ме възкресят, със сигурност щях да го направя.

Кралицата се протегна и въздъхна.

— Можеш да си вървиш, Лиша.

Жената не помръдна.

— Вие… вие сега няма да се нараните, нали, господарке?

Семирама се усмихна.

— Бог да те поживи, не. Прекалено много време измина, за да има този жест някаква стойност. Вече не съм онова момиче. Другите неща ме поизмориха, а и умът ми отиде в главата. Сега си върви и не се тревожи. Имах нужда от отзивчив слушател. Това е всичко.

Лиша кимна и се извърна.

— Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте.

— Добре.

Тя гледаше жената, докато излизаше. След малко протегна ръка към веригата около шията си и вдигна нагоре малък, осмоъгълен медальон от синкав метал, обточен с потъмняло сребро. Отвори го и се взря в лицето, гравирано в него.

Беше портрет на млад мъж с дълга светла коса, чертите му бяха малко остри, погледът — пронизващ, имаше къса брада, а изразът на лицето говореше за сила и решимост, съсредоточени в извивката на веждите, в очертанията на устните му.

Тя се загледа за момент, докосна го с устни, затвори медальона и го пусна. Допи питието си.

Надигна се, обиколи стаята, като вдигаше и разместваше разни дреболии. Накрая стигна до вратата, отново се озова в антрето, застана нерешително за момент и тръгна.

Повече от час броди из зали, галерии, нагоре и надолу по стълбища, без да срещне никого; понякога случайно попадаше на нетрайни блянове, които й бяха подвластни, както например стаята, която се бе превърнала в подводна пещера, залата, в която бушуваше ураган, коридора, блокиран от ледове, мастилената дупка във въздуха, която не водеше никъде, макар че от нея се долавяше тиха, екзотична музика. Някъде пътят й бе застилан от цветя, другаде — задръстван от жаби. В главната зала вилнееше буря; нежен син водопад струеше в предходната стая.

Неусетно краката й промениха посоката, поеха нагоре и я понесоха към залата на Кратера. Но сега не възнамеряваше да разговаря с Туалуа, дори и само за да се върнат към спомени от отдавна отминали времена. Нима съм последният — не за първи път се зачуди тя — последният човек на този свят, който умее да разговаря с него!

Тръгна по галерията около залата. Спря се да погледне навън и надолу. От дясната й страна се простираше мрачна зона, сякаш нощта преждевременно бе спуснала своя купол върху далечните скалисти земи. Отляво земята отново бе в състояние на метаморфоза, гънеше се сякаш под натиска на нажежени вълни, надигаше се, изменяше цветовете си. Мъглите бяха отстъпили на изток, където образуваха висока, жълта стена.

Семирама се приближи и седна на перваза, опряла гръб на възглавница. В гледката отдолу нямаше нито едно живо същество.

Какви ли са градовете сега? — помисли си тя. — Колко ли трябва да са се променили?

 

 

Мелиаш, седнал пред архивите си, по-скоро усети, отколкото чу някой да вика името му. Той премести встрани принадлежностите за писане и започна да рови за кристала.

Кристалът се изясни почти незабавно и той се оказа лице в лице с влажния поглед на Роук, който леко му се усмихна.

— Да не те безпокоя? — попита старецът.

— Не.

— Жалко. Е, имам нещо за теб. В Книгата на Знаците открих датата, когато е бил използван онзи знак. Било е преди около двеста години. Като проверих регистрите на членовете за онзи период, узнах, че сред Братята е имало поне един Дилвиш — наполовина Елф, от рода Селар, по-низш адепт, който явно е бил воин. Май съм го срещал веднъж. Един такъв висок.

— Може да се окаже той. Какво още научи?

— Изличен е от списъците няколко години по-късно. Причини не са посочени. Сега, като се връщам назад, мисля, че имаше още нещо във връзка с това. Но не мога да си спомня какво.

— Опитай!

— Опитах. Но явно е било много отдавна.

— А другият?

— В сегашните регистри има някакъв Уилиънд от далечен малък градец в Муркейв. Низш магьосник. От онези с добро положение.

— С изключителни способности, предполагам?

— Не, посредствен е.

— А Дилвиш?

— Не.

— Има ли още нещо за който и да било от тях?

— Нищо, освен дето разбуди любопитството ми. Би ли ми казал за какво е всичко това?

Мелиаш се облегна назад и се опита да подреди чувствата, впечатленията и идеите си. После бавно заговори:

— В задълженията ми влиза да проверявам всичко необичайно, което има отношение към… към бившия собственик на замъка, който е в центъра на всичко. Виж сега, този Дилвиш е единственият, минал оттук, който твърди, че не е тръгнал да завладява силата, заключена в мястото. Всъщност, той твърди, че единствената причина за идването му тук е да убие… бившия властелин на замъка. Той не би се преструвал.

— Мнозина биха искали да си отмъстят на онзи.

— Разбира се. Но Дилвиш е единственият, който мина оттук и се обади. Освен това знае какво е станало в Ледената Кула…

— Това вече едва ли представлява някаква тайна за членовете на Организацията.

— Така е. Но той спомена, че неотдавна е бил в далечния север.

Роук задъвка брадата си.

— Не разбирам за какво намекваш. Не мога да си припомня някаква трета страна да е участвала в тази работа.

— Нито пък аз. Ридли нямаше ли сестра?

— Да. Хубавица. Казва се Риина. Тя самата е член на Организацията.

— Струва ми се чух, че е избягала, с известна помощ…

— Вярно е.

— Има ли начин това да бъде проверено?

— Вероятно. Доста от членовете на Организацията наблюдаваха конфликта от безопасността на своите жилища, естествено. Някои от тях може да разполагат с допълнителна информация.

— Ще се опиташ ли да научиш заради мен?

Роук въздъхна.

— Не виждам какво ще докаже това.

— Нито пък аз, поне засега. И все пак чувствам, че тук се крие нещо.

— Добре. Ще попитам неколцина и ще ти се обадя, ако науча нещо. Но какво общо има Уилиънд с всичко това?

— Не ми е известно. Той мина оттук по-рано и ме предупреди за идването на Дилвиш, като намекна, че той следва по-скоро тъмната, отколкото неутралната страна и че не трябва да му се има доверие.

— Най-вероятно е нещо лично. Ще те потърся, когато науча повече.

Образът му избледня.

Мелиаш лъсна кристала в ръкава си, преди да го положи на място. После се надигна и обходи периметъра на Изменящата се земя с поглед, вперен в тъмнеещото петно, което се бе появило на югозапад.

 

 

Дилвиш се метна встрани, успя да подложи рамо и да спре падането на Блек.

— Какво има? Какво се е случило? — долетя тих, почти познат женски глас.

— Помогни ми! — извика Дилвиш, напрягайки сили, без дори да погледне към мястото, където сега бе застанало момичето и отмяташе коси от лицето си. — Не трябва да го оставим да падне! Бързо!

Само за миг тя се оказа до него, гърбът й подпря лявата страна на Блек.

— Стормбърд, приближи се внимателно — каза тя на изискан елфски език.

Белият кон се приближи.

— Заобиколи — тя го насочи с глава и се плъзна към Дилвиш.

Конят отстъпи назад и се обърна.

— Подложи рамо там, където е моето! Опри се!

Конят се придвижи и пое част от теглото на Блек върху себе си. Момичето се извърна към Дилвиш, като премина на обикновен език:

— Сега какво?

— Сега надолу, към земята, много внимателно, да не се разпадне — отвърна Дилвиш, като за първи път от много години насам заговори на елфски език.

Тя се вгледа в лицето му за секунди, после кимна.

Отне им няколко минути и един почти катастрофален миг, докато положат Блек странично на земята.

— Не разбирам какво става — каза момичето. — Преди малко си стоях там, а сега е нощ и ти изникваш от никъде, крепейки статуята на… май не е точно кон, нали?

— Не е — отвърна Дилвиш и се обърна към нея. — Не, февера, не е.

Девойката изправи глава и присви очи.

— Кой си ти? — запита тя.

— Не можеш ли да ме познаеш?

— Аз съм Арлата от Маринта. Февера е името на баба ми.

— … от рода Мирата? — запита Дилвиш.

— Същият. Кой си ти?

— Все още ли е жива?

— Вероятно. Преди няколко години замина за Сумрачните земи. Ти явно познаваш семейството, но…

— Прости ми. Аз съм Дилвиш от Селар.

— Ти? Онзи, за когото се говори, че някога е бил превърнат в камък?

— Същият.

— Това вярно ли е?

— Че съм бил камък? Тялото ми наистина беше. Но духът ми бе другаде. А пък и ти самата бе статуя допреди малко. Не точно каменна, но от някаква стъкловидна материя — точно какъвто е конят ми сега.

— Не разбирам.

— И аз не го разбирам напълно. Един чародей на име Уилиънд някак си те съживи, като прехвърли магията върху Блек. Ти чувала ли си за такъв човек?

— Уилиънд? Не, никога не съм чувала. Значи съм била статуя?

— И ти и твоят кон. Стояхте ей там — той махна. — Изобщо ли не си спомняш какво се случи?

— Не — тя бавно поклати глава. — Последното, което помня е, че слязох от коня да си почина малко, преди да продължа. Тъкмо бях слязла, когато звукът на вятъра стана особен. После ме удари нещо като вълна и ми стана необичайно студено. Тогава дочух гласа ти, който идваше до мен като в дълбока дрямка или припадък. Съжалявам, че конят ти се оказа цената за моето пробуждане.

— Ти нямаше кой знае какъв избор в случая.

— И все пак, ако има нещо, което мога да направя…

— Дори не го споменавай! Точно такива думи от моя страна станаха причина за всичко, което последва. Продължи да говориш по този начин и ето ти го Уилиънд, готов да те преобрази отново.

Той погледна към небето. Тя проследи погледа му.

— Луната е странна — изрече тя накрая.

— Това е слънцето.

— Какво?

— Всъщност не е нощ. Мракът е неестествен. А замъкът — посочи той — е нататък.

Тя се обърна.

— Не мога да го видя.

— Повярвай ми!

— И сега какво ще правим? — запита тя. — Изучавала съм Умението, но не знам начин да съживя… — тя кимна към Блек — онова там. Какво е той?

— Тази история е прекалено дълга — отвърна Дилвиш — и каквото станало, станало. И все пак не знам какво да правя. Не мога да го оставя така, не мога и да те пусна сама.

В този миг една-единствена дума проехтя от вцепененото гърло на Блек:

— Върви!

Дилвиш се извърна, коленичи и допря глава до тази на Блек.

— Ти чуваш! Ти можеш да говориш! — извика той. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Последва тишина, колкото сърцето да отбие няколко удара, и гласът на Блек прозвъня отново:

— Върви!

Дилвиш се надигна и се обърна към Арлата.

— Обикновено той знае какво говори — каза той, — но сега се чувствам по-зле, от когато и да било. По никакъв начин не бих могъл да кажа какви други беди ще се изсипят, за да му причинят още неприятности.

— Но той трябва да притежава интелект, щом говори, и някакви сили, различни от нашите, щом може да го прави при такива обстоятелства.

— И двете предположения са верни — отвърна Дилвиш. — Той е магическо създание. Знае неща, недостъпни за нас. Не знам. Всъщност, той може да усеща еманации на Туалуа преди още вълната да е ударила, и сега се чудя дали не ни предупреждава точно за това.

— Тогава какво ще правим?

— Мисля, че трябва да постъпим, както казва и да се махнем от тук.

Дилвиш се обърна и посочи с ръка.

— Яхни коня си и тръгвай към замъка! Аз ще те следвам пеша.

— Стормбърд може да носи и двама ни.

Тя тихичко заговори на коня, той се приближи и застана пред тях.

— Яхни го!

— Така само ще ви забавя — отвърна Дилвиш.

Тя поклати глава.

— Заедно ще имаме по-добър шанс. Сигурна съм. Качвай се!

Дилвиш се подчини и тя го последва. Поведе Стормбърд на северозапад. Дилвиш се огледа назад, към мястото, където Блек лежеше неподвижно като леден блок.

Докато яздеха, небето притъмня, бледото, клонящо на запад слънце се забулваше все повече и повече. Яздиха няколко минути, като набързо подминаха още две блестящи човешки статуи, в които Дилвиш се загледа, само колкото му бе необходимо да установи, че нито едната не е на Уилиънд. Разстоянията между призрачните каменни образувания започнаха да се увеличават. Слоят талк изтъня и шумът от копитата на Стормбърд вече се чуваше ясно.

Неочаквано пеещите ветрове утихнаха. Далеч напред се появи обширна открита местност. Там земята бе по-тъмна и леко набраздена. Ходът на Стормбърд се ускори миг преди да усетят резките вибрации, последвани от ярка експлозия високо над главите им. За няколко секунди небето изсветля, като да беше ден, и после отново се смрачи.

Малко пред тях пътят се освети още веднъж, този път от дребни огнени езици, които започнаха да се сипят като сняг.

Отначало пламъците валяха само отпред и вдясно, но скоро се оказаха над тях и Дилвиш вдигна наметало да загърне Арлата и себе си. Стормбърд тихо изцвили, присви уши назад и се втурна към върховете, покрай които оставаше да преминат.

— Онова сияние пред нас — изкрещя Дилвиш. — Вода ли е?

Отговорът на Арлата, ако изобщо имаше такъв, се загуби сред множеството експлозии, които последваха някъде отзад и отгоре. Падащите пламъци станаха по-големи и по-мощни.

— Това последното прозвуча почти като нечий смях — едва успя да му каже Арлата.

Дилвиш изви тяло така, че да не бъдат изложени на пламъците, и погледна назад. Огнен, човекоподобен силует с грива от пламтяща коса, се извисяваше над безцветната, камениста земя, която току-що бяха напуснали; очертанията все още бяха видими през полуматериалната форма. Дясната ръка на фигурата бе издигната до необозрима височина и в нея държеше гигантска пламтяща купа, от която изтръскваше огнените листа, които се стелеха над земята.

— Права си! — извика Дилвиш. — Това е елементалий, при това най-големият, който някога съм виждал!

— Можем ли да направим нещо?

— Никога не съм се справял особено добре с елементалиите, освен може би със земните. Но това отпред наистина прилича на вода.

— Да, така е.

Те извиха встрани. Наметалото на Дилвиш димеше на няколко места. Той долови също и мириса на горящ конски косъм, а освен това Стормбърд все по-често изцвилваше остро.

— Само Господ знае какво може да има в тази вода — извика Арлата, когато стигнаха до нея — тъмна, с проблясъци от отразяващата се иззад тях светлина, — но не може да е по-зле от това, да бъдеш жив изгорен.

Дилвиш не отговори, а се впусна да гаси пламъците, които валяха върху тях. Друг прилив на ревящи изблици смях отекна отгоре, този път много по-близо. Дилвиш се огледа отново и забеляза, че сега елементалият бе почти над главите им — и още докато го гледаше, съществото наклони купата и непрекъснат огнен поток се проточи върху им като ярък мед.

— Напред! Готви се да излее всичкото! Точно върху нас! — изкрещя той.

Арлата извика нещо на Стормбърд и конят напрегна последни сили, подскачайки напред като една от онези големи бели котки от снежните полета. Огньовете паднаха непосредствено зад копитата му и заромоляха. Дилвиш хвана тежките си ръкавици и започна да удря по опашката на Стормбърд — по двете места, които огънят бе обхванал.

Сега около тях се носеше само плискането на вода, конят забави ход и Дилвиш усети краката си подгизнали до колене. Закачи ръкавиците на колана и прехвърли наметалото зад раменете си, защото огненият дъжд бе престанал.

Заджапаха напред, но езерото не ставаше по-дълбоко. След малко стана дори още по-плитко, макар че дъното се заблати. Водата продължаваше да е тиха и много студена. Когато Дилвиш отново погледна назад, видя, че елементалият се бе оттеглил в застиналата, бледа каменна гора и само пламтящата му, вееща се грива и сияйни рамене се виждаха, докато се отдалечаваше.

Дилвиш не можеше да си обясни усещането, че нещо не е наред, докато не осъзна, че макар пламъците да бяха угаснали, светът не изглеждаше по-тъмен от преди. Всъщност, като че ли просветляваше. Той огледа небето и установи, че луноподобното слънце бе станало по-ярко. После, като погледна напред, видя, че земята е още по-светла и близо до водата бе придобила перлен отблясък. Измъквайки се от сумрака, светът започна да изсветлява с почти всяка тяхна джвакаща крачка. Мъгливите очертания на Вечния Замък изведнъж изпъкнаха уголемени, точно отпред и отгоре; прозорците му напомняха тъмните очи на гигантско насекомо.

— Сега мога да видя брега — обяви Арлата. — Не е чак толкова далеч. Стормбърд може да си почине…

За първи път Дилвиш усети всички места, където телата им се докосваха.

— Ти си бил воин, нали? — запита тя.

— За известно време.

— Не само преди. Имаше малко работа през последните няколко години.

— Да. Ние победихме и аз приключих с всичко това. След последната битка започнах собствено разследване. Понякога спирам и се захващам с всичко, което ми попадне под ръка, попълвам си запасите и продължавам.

— И какво е онова, което търсиш?

— Човекът, който ме превърна в камък и ме изпрати в Ада.

— Кой може да е това?

Дилвиш се изсмя.

— Защо иначе бих се озовал в този кошмар? Естествено, че е човекът, чийто замък лежи пред нас.

— Джел… старият магьосник? Чух, че е умрял.

— Не е — все още.

— Така че ние с теб не сме съперници за властта над Туалуа?

— Туалуа е твой. Просто ми остави господаря му.

— Очевидно възнамеряваш да го убиеш.

— Разбира се.

— Може напразно да си губиш времето. Поразпитах, преди да тръгна насам. Според Уишлар от Блатата, той сега не е тук. Уишлар даже почувства, че може да е мъртъв.

— Че Уишлар още ли е жив? Познавах го, когато бях момче. Все още ли е в Бан-Селар?

— Да, макар че тази област бе анексирана от Орлет Варгеш и вече никой не използва старото име. Ох, тя май принадлежеше на твоя род, нали?

— Да. Когато приключа с това тук, ще уредя и този въпрос. Ако видиш този… Орлет… преди мен, кажи му какво съм решил.

— Дилвиш, ако наистина онзи, когото търсиш, се окаже сред тези стени, имам чувството, че може и да няма връщане вкъщи.

— Много е вероятно да си права. Но ще ми е приятно да опитам, ако това ще го завлече заедно с мен.

— Често съм чувала да се говори, че омразата е саморазрушителна. Сега вече вярвам в това.

— Харесва ми да мисля, че ако успея, ще е добре за още много други, освен за мене.

— Но и да не беше така, пак би опитал, нали?

— Да.

— Разбирам.

Стормбърд забави ход, когато наближиха брега.

— Блек трябваше да ми помогне в това отношение. Срещнах го в Ада. Но дори и без него знам, че сега Джелерак е по-слаб от когато и да било. Освен това притежавам оръжия, които смятам, че са напълно достатъчни за задачата ми.

Стормбърд издаде продължителен цвилещ звук и спря, задъхвайки се.

— Той е на края на силите си — каза Арлата, като слезе от коня. — Да го отведем до брега.

— Добре — отвърна Дилвиш, като прехвърли крак и слезе долу. — Трябва да бъде изтрит, ето, вземи наметалото ми. Бихме могли да си починем за малко…

Цвиленето продължи. Сега конят сякаш се съпротивляваше, от устата му излизаше пяна.

— Аз…

Дилвиш затъна в калта. Опита се да се изтръгне, но не успя.

— Е, не! Да стигна чак дотук… — изхълца Арлата, поглеждайки напред, където яркото слънце грееше над чистия пясъчен бряг, където тревите се полюшваха, а ивици сини и червени цветя потрепваха в полето.

Тя склони глава и Дилвиш дочу ридание.

— Не е честно — промълви отчаяно.

Дилвиш се напрегна, наведе се напред, обгърна я с ръце.

— Какво правиш?

Той се повлече, напрегна се да стане. Бавно започна да се надига. Водата около тях помътня. По повърхността й се пукаха мехури. Тя се издигна нагоре, докато Дилвиш потъваше.

— Хвани се за Стормбърд — каза той, като изви тяло. — Качи се на него.

Арлата протегна ръце, сграбчи гривата на коня с лявата си ръка и прехвърли дясната през гърба му. Все още затъвайки, Дилвиш я бутна, издигна я нагоре и напред. Девойката се прехвърли през гърба на коня, преметна калния си, мокър крак и се изправи.

— Почини си. Събери малко сили — каза Дилвиш, — после плувай към брега.

— Арлата заговори на Стормбърд и го погали. Треперенето му престана. Успокои се. Тя се наведе настрани и протегна ръка към Дилвиш. Разстоянието между тях бе прекалено голямо.

— Няма смисъл — каза той. — Няма да ми помогнеш по този начин. Но щом стигнеш брега, ще видиш няколко дървета отляво… Използвай меча си, за да отрежеш дълъг клон. Донеси го.

— Добре — каза тя и разкопча наметалото си. Спря се и го огледа. — Ако хванеш единия край, може да успея да те изтегля.

— Или пък аз ще те дръпна обратно. Не, Опитай от брега. Като че ли ставам по-стабилен.

— Почакай… Ами ако нарежа наметалото си и вържа ивиците? Би могъл да се хванеш за единия край и да го завържеш под мишниците си. Ще доплувам до брега с другия му край и ще се опитам да те издърпам веднага, щом намеря опора.

Дилвиш бавно кимна.

— Може и да стане.

Тя извади меча си и започна да реже на ивици широкото наметало.

— Сега се сетих, че съм чувала за теб — каза тя, докато работеше — като за някой, живял много отдавна. Странно е — сега те виждам тук и научавам, че си бил влюбен в баба ми.

— Какво си чувала за мен?

— Че си певец, поет, танцьор, ловец. Не си представях така човека, който е бил Полковникът на Армиите от Изтока. Защо изостави всичко и се впусна в такъв живот? Баба ми ли бе причината?

Дилвиш леко се подсмихна.

— Или страстта към скитането? Или и двете? — каза той. — Беше много отдавна. Спомените закърняват. За какво ти е силата, заложена в онази купчина шарени скали пред теб?

— С нейна помощ бих могла да направя толкова добро! Светът е пълен със злини, които само чакат да бъдат поправени.

Тя свърши с рязането и прибра меча си в ножницата. Започна да връзва краищата.

— И на мен понякога ми е идвало на ум — каза Дилвиш. — Дори на няколко пъти се опитах да поправя някои. Но светът май си остана почти същият, какъвто си беше.

— Дошъл си да опиташ отново.

— Предполагам… Но не мога да се самозалъгвам. Чувствата ми не са еднозначни. При мен става въпрос много повече за отмъщение, отколкото за ликвидиране на злото в света.

— Понякога си мисля, че е по-сладко, когато се комбинират.

Дилвиш се изсмя дрезгаво.

— Не. Моите помисли не са чак толкова чисти. По-добре е изобщо да не ги знаеш. Чуй ме, дори да придобиеш силата, която търсиш, и опиташ да направиш нещата, които си намислила, това ще те промени…

— Очаквам го. Надявам се.

— Но няма да е по начина, който си мислиш, уверен съм. Невинаги е лесно да различиш доброто от злото или да поставиш граница между двете. Непременно някъде ще сгрешиш.

— Толкова си уверен в това, което вършиш.

— По-различно е, а пък и не ми доставя чак такова удоволствие. Чувствам, че трябва да бъде направено, но не ми харесва начина, по който то се отразява върху мен. Вероятно един ден отново ще мога да пея и танцувам — но когато всичко това приключи. Когато ще мога да се обърна и да се върна у дома.

— Би ли дошъл с мен?

Дилвиш извърна поглед.

— Не мога.

Тя се усмихна, докато намотаваше изделието си.

— Ето. Всичко е готово. Я се опитай да се хванеш за края му.

Девойката го подхвърли към Дилвиш, който го улови и прокара под мишниците и зад гърба си. Завърза го пред себе си.

— Добре — каза тя, като обви другия край около кръста и втъкна меча зад гърба си. — Когато и двамата стигнем до брега, един от нас може да преплува обратно и да хвърли въже към Стормбърд. Ще успеем двамата да го освободим.

— Надявам се.

Арлата отново се приведе напред и заговори на коня, като галеше шията му. Той изцвили и отхвърли глава, но не се съпротиви.

— Всичко е наред — обяви девойката, прибра нозе и се повдигна в полуколеничило положение върху гърба на коня, с една ръка все още вкопчена в гривата му за равновесие.

Отпусна хватката си и прибра ръце.

— Сега! — извика тя.

Ръцете й се стрелнаха напред, краката й се напрегнаха. Проряза водата със стремително гмуркане, което я отнесе почти до брега, без да е направила и едно движение.

Едва тогава загреба няколко пъти. Изведнъж вдигна глава в опит да се изправи и изкрещя:

— Потъвам!

Дилвиш веднага започна да придърпва отпуснатото въже, което ги свързваше. Искаше да я върне обратно във водата. Сега бе коленичила в калта, която бе хванала пясъчна коричка, и все пак продължаваше бързо да затъва.

— Не се съпротивлявай! — извика Дилвиш, като накрая успя да издърпа опънатото въже. — Хвани се с две ръце!

Девойката сграбчи въжето и се наведе напред. Дилвиш започна да тегли, бавно, равномерно. Тя вече не потъваше, беше излязла малко по-напред.

В същия миг с един-единствен остър звук въжето се скъса и тя падна с лице напред.

— Арлата!

Девойката отново се опита да се надигне. Лицето и косата й бяха оплескани с кал. Дилвиш едва успя да долови риданието й, когато отново започна да потъва. Той тихо изруга. Въжето още висеше в ръцете му.