Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Doorways in the Sand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)
Корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Роджър Зелазни. Пясъчни врати

Редактор: Катя Петрова

ИК „Камея“, 1998

ISBN: 954–834-036–3

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Чакаха ме да кажа или да направя нещо. Нямаше нищо за казване и нищо не можеше да се направи. Щяхме да си умрем и това е всичко.

Погледнах през прозореца към плажа, където морето изхвърляше на брега боклуци и си ги прибираше обратно. Това ми напомняше за последните дни и нощи, прекарани в Австралия. Само че тогава се появи Рагма и ми посочи пътя за спасение. В истинските лабиринти винаги има изход. Но този път не виждах никакви пясъчни врати и колкото и да се стараех, не можех да се убедя, че този лабиринт е истински.

— Е, Фред? Ще ни кажеш ли нещо? Или да продължаваме? Оставям на теб да решиш.

Погледнах към Мери, завързана на стола до мен. Плъзнах очи по изплашеното й лице. От другата ми страна се чуваше тежкото дишане на Хал, сякаш вдигаше щанги в гимнастическия салон. Стори ми се, че се готви да скочи, но Джейми Бъклер явно също го видя и пистолетът в ръката му се завъртя. Хал се отказа от скока.

— Господин Зимайстер — рекох аз, — ако камъкът беше в мен, щях да го завържа с панделка и да ви го предам. Ако знаех къде е, отдавна да съм ви казал. Не искам да видя Мери мъртва, нито Хал, нито себе си. Готов съм да отговарям на всичките ви въпроси.

— Друго не ме интересува — изръмжа той и взе клещите.

Ако не предприема нещо ни очакваха мъчения и дори смърт. Впрочем, второто изглеждаше неизбежно, дори и да знаех отговора. Значи изход няма…

„Където и да сте — помислих си с отчаяние, — които и да сте, ако можете да ни помогнете с нещо, направете го незабавно!“

Зимайстер държеше Мери за ръката и разтваряше пръстите й. В мига, когато посягаше с клещите, в стаята нахлу Коледния призрак, или някой от неговите съратници…

* * *

Изхвърчах от Джеферсън хол и докато сипех проклятия през здраво стиснатите си зъби, реших, че следващият, на който ще разбия носа трябва да бъде онзи тип — Тиъдър Надлер от Държавния департамент. Но докато заобикалях площада с фонтана, си спомних, че обещах на Хал да му позвъня по телефона веднага след срещата с Уексрот.

Взех си кафе и сандвичи от близката будка и потърсих с очи телефон — след тринайсет години в университетското градче ми беше ужасно трудно да се ориентирам сега, когато всичко е обърнато наопаки. Влязох във фоайето на съседната сграда, където имаше цял ред телефони, но всички се оказаха заети. Започнах да се разхождам напред-назад и да посръбвам от кафето. Крачка — глътка — крачка — глътка.

Зад гърба ми долетя глас:

— Здрасти, Касиди! Ей, погледни, това е човекът, за когото ти разказвах!

Беше Рик Лиди, студент по английска филология, който знаеше отговорите на всички въпроси, освен на един — какво да прави с дипломата си, когато завърши. В компанията на собственото си копие, само че малко по-високо и издокарано с футболна фланелка на Йелския университет.

— Фред, да ти представя брат ми Пол. Прескочи насам да ме види.

— Здрасти, Пол.

Оставих кафето на масата и протегнах не тази ръка, която трябваше. Усетих се навреме и я смених с другата.

— Това е въпросният — продължаваше Рик. — Наречи го Скитника евреин, или Летящия холандец, но той никога няма да се дипломира. Тема на безброй балади и епични сказки. Фред Касиди — Вечният студент.

— Пропусна Червената шапчица — поправих го аз. — И вече съм доктор Касиди, дявол да го вземе!

Рик започна да се смее.

— Вярно ли е, че нощем се катерите по покривите? — попита Пол.

— Понякога. Да, истина е.

— Невероятно. Отдавна мечтая да се запозная с Фред Касиди — катерача.

— Боя се, че мечтата ви се осъществи.

В този момент някой окачи слушалката и аз се метнах към свободния телефон.

— Извинявайте.

— Няма нищо. До скоро виждане, Фред. Извинявай — докторе.

— Приятно ми беше да се запознаем.

Изпитвах странна потиснатост, докато набирах обърнатите наопаки числа от телефонния номер на Хал. Никой не отговаряше. Тогава позвъних на Надлер. Женски глас от другата страна ми предложи да оставя име и номер, или да предам кратко съобщение. Отказах и на двете предложения. Отново опитах да се свържа с Хал.

Този път някой вдигна слушалката още преди да приключи първия сигнал.

— Да? Ало?

— Ти какво, да не си тичал? — попитах аз. — Защо си се запъхтял?

— Фред! Най-после! Божичко!

— Извинявай, че не звъннах по-рано. Случиха се разни неща…

— Трябва да се срещнем!

— Имах същата идея.

— Къде си?

— Във фоайето на Студентския съюз.

— Не мърдай оттам. Не! Чакай малко!

Почаках. Минаха десет или петнайсет секунди.

— Мъча се да се сетя за някое място — каза той. — Да. Слушай. Не го казвай, но спомняш ли си точно къде бяхме преди два месеца, когато се заяде с онзи от медицинския факултет — Кен май се казваше? Слабичък, навъсен.

— Не, не помня — отвърнах.

— Аз също не помня за какво спорихте, но накрая ти твърдеше, че доктор Ричард Джордан Гатлинг[1] е направил повече за развитието на съвременната хирургия, отколкото Халщед[2]. Той те попита каква нова техника е разработил доктор Гатлинг, а ти му отговори, че е изобретил картечницата. Той каза, че не го намира за смешно и си тръгна. А ти го нарече задник, който вярва, че ще получи Свещения Граал, когато завърши университета, а не диплома за лечение на хора. Помниш ли къде беше това?

— Спомних си.

— Добре. Иди там, моля те. И ме чакай.

— Разбрано.

Той затвори, а аз последвах съвета му. Странно все пак. Разговорът започна да ме безпокои. Очевидно Хал се опитваше да скрие от някого мястото на срещата. Защо? От кого? Сетих се, че в разговора бях споменал къде се намирам и побързах да изчезна. Извървях три преки, свих в третата и извървях още две. Наблизо имаше малка книжарница, в която имах навика да се отбивам веднъж седмично. Нерядко идвахме и двамата с Хал.

Помотах се половин час в задната част на книжарницата, преглеждайки обърнатите наопаки заглавия. От време на време се опитвах да зачета някоя страница, колкото да се поупражнявам в новия начин на четене — ами ако се наложи да прекарам в това състояние остатъка от живота си? Направи ми впечатление встъпителното изречение от „инсеп инавунелБ“ на „немиреБ ножД“ — все едно, че беше писано за мен:

,неладелго ис азарбо мавделсерП

,ародирок оп

…адоп ас илаписоп нем то атечсък и

Замислих се за късчетата от огледалната истина, които аз преследвах. Заслужаваше ли си да гоня огледалото? Това ли е преломният миг в живота ми? Или…

Вече се колебаех дали да не си купя книгата, когато някой положи ръка на рамото ми.

— Фред, да вървим.

— Здрасти, Хал. Тъкмо се питах…

— Побързай — рече настойчиво той. — Паркирал съм насред улицата.

— Добре де.

Пъхнах книгата на лавицата и последвах Хал. Заобиколих колата и се настаних от другата страна. Хал подкара. Очевидно беше обезпокоен от нещо. Реших да оставя обясненията за по-късно, когато бъде готов да ми разкаже какво се е случило.

Запалих цигара и се загледах през прозореца.

Изминаха няколко минути, докато се прокрадвахме по тясната улица. Хал заговори чак като излязохме на булеварда.

— В бележката, която ми бе оставил, се казваше, че ти е хрумнала една странна мисъл и би искал да я провериш. Доколкото разбирам, свързана е с камъка.

— И цялата бъркотия, в която ни замесиха — добавих аз. — Няма съмнение, че камъкът също играе важна роля. Само не разбирам каква.

— Защо не ми разкажеш всичко от начало?

— Нали имаше важна работа?

— Първо искам да чуя какво се е случило с теб. Става ли?

— Щом настояваш. Кажи поне къде отиваме.

— Ей така, возим се. Хайде, почвай, какво стана, след като си тръгна?

Поех си дъх и започнах. Разказвах, а край нас се нижеха сгради, сетне зад банкета израсна трева, след нея изникна храсталак, редки дръвчета, крави, хълмчета и даже пробягващи из полето зайци. Хал слушаше, кимаше, задаваше въпроси и въртеше волана.

— Значи в този момент за теб всичко изглежда огледално? — попита ме той.

— Да.

— Потресаващо.

Едва сега забелязах, че минавахме покрай многобройните летни вили, които бяха празни по това време на годината и приближаваме океана. Така се бях увлякъл в разказа, че неусетно бе изтекъл половин час.

— И казваш, че си вече новоизпечен доктор?

— Май така изглежда.

— Странна история.

— Хал, нещо го увърташ. Какво има? Защо не ми кажеш?

— Погледни на задната седалка.

— Хубаво, погледнах. Пълно е с боклуци. Кога най-сетне ще почистиш…

— Якето в ъгъла. Виж в джоба.

Вдигнах якето и пъхнах ръка в предния джоб.

— Камъкът! Значи е бил у теб!

— Не, не е бил.

— Къде тогава го намери? Къде е бил?

Хал сви в една странична уличка. Само две чайки ни последваха.

— Разгледай го внимателно — рече той. — Този е, нали?

— Ами, така поне изглежда. Никога не съм го разглеждал отблизо.

— Той е, същият — закима Хал. — Можеш да смяташ, че съм го открил на дъното на багажника. Придържай се към тази версия.

— Какво искаш да кажеш с това: „Придържай се към тази версия?“

— Снощи се вмъкнах в лабораторията на Байлер и го взех от лавицата. Бяха останали няколко. Досущ като онзи, който ни даде. Не намираш някаква разлика, нали?

— Не, но не съм специалист. Какво става?

— Отвлякоха Мери.

Облещих се в него. Лицето му беше безизразно, каквото е, когато говори истината.

— Къде? Кога?

— Скарахме се и тя отиде при майка си… Вечерта, когато ти се появи…

— Да, спомням си.

— Мислех да й се обадя на другия ден и да изгладя нещата. Но колкото повече обсъждах със себе си въпроса, толкова повече ме изпълваше увереността, че тя трябва да ме потърси първа. Ето защо реших да чакам. На няколко пъти едва не се предадох, но все намирах сили да отложа поне за малко — с надеждата, че всеки миг ще позвъни. Тя не се обади оная вечер и реших да изчакам до сутринта. Като се съмна звъннах у майка й — не само че я нямаше там, но и въобще не се беше появявала. Майка й не знаеше нищо за нея. Е, какво пък, рекох си, сметнала е, че не бива да тревожи близките си с нашите проблеми. Взех да звъня на приятелките й. Никакъв резултат. После, между две набирания, ми позвъни някакъв тип. Попита ме дали знам къде е жена ми. Отначало помислих, че й се е случило нещо. Нещастен случай или кой знае какво. Но той каза, че с нея всичко е наред и ще ми позволи да я чуя. Държали я при тях. Нарочно се били забавили, за да се поизпотя малко. Искали нещо от мен и щели да ми я върнат веднага щом им го дам.

— Камъкът, разбира се.

— Точно така. Излишно е да ти казвам, че не ми повярва, когато му отговорих, че не е у мен. Даде ми един ден срок, след това щял да позвъни и да ми каже какво да правя с него. Чак след това ме свързаха с Мери. Звучеше доста изплашено, но твърдеше, че нищо й няма. Помолих онзи да не й причиняват болка и му обещах да потърся камъка. С последното се захванах незабавно. Прерових всичко вкъщи — ама всичко. Нито следа. Отидох у вас. Нали още имам ключ.

— Някой там да вдигаше тостове за кралицата?

— Твоите гости бяха изчезнали. Преобърнах всичко, но и там не открих камъка. Накрая се предадох. Изчезнал — изчезнал.

Той млъкна. Движехме се по някакъв тесен път, от време на време между къщите се мяркаше морската синева.

— Е? — не издържах. — Карай нататък.

— Онзи се обади на другия ден и веднага попита за камъка. Казах му, че не е у мен, а той заяви, че ще убият Мери. Молих му се, обещавах му всичко, което имам…

— Чакай малко. Защо не позвъни в полицията? Хал поклати отчаяно глава.

— Предупреди ме да не го правя. Още при първия разговор. Намеси ли се полиция, вика, смятай, че нямаш жена. И аз исках да потърся ченгетата за помощ, но се боях. Ако открият само… не можех да рискувам. Ти какво би направил?

— Не зная. И после какво стана?

— Пита ме зная ли къде си, дори намекна, че би могъл да ми помогнеш…

— Брей! Извинявай. Продължавай.

— Казах му, че не знам къде си, но очаквам всеки момент да се появиш. Той отвърна, че ми дава още един ден да открия камъка — или теб. След това затвори. Като се поуспокоих, се сетих за камънаците в лабораторията на Пол и се зачудих, дали още са там. Ако е така, защо пък да не им пробутам някой от дубликатите? Очевидно бяха добре изработени. Някъде следобед се отбих до лабораторията и влязох, като счупих бравата. В отчаянието си бях готов на всичко. На лавицата имаше четири бройки, взех този, който държиш сега. Отнесох го вкъщи и зачаках. Звъннаха на сутринта — точно преди теб — и им казах, че съм намерил камъка на дъното на багажника. Не можеш да си представиш как се зарадва онзи. Дори ми даде да разговарям с Мери и тя пак каза, че с нея всичко е наред. Сетне той взе слушалката и ми обясни къде и как ще стане смяната — камъка срещу Мери.

— Там ли отиваме сега?

— Да. Нямаше да те забърквам, но те изглежда те имат за нещо като специалист по въпроса, та сметнах, че ще е добре ако присъстваш и потвърдиш автентичността му. Нали разбираш — въпросът е на живот и смърт.

— Аха. Какво им пречи да ни изтрепят всичките?

— Защо ще го правят? Нали ще получат каквото искат. Няма никакъв смисъл да си цапат ръцете.

— Излишни свидетели — подхвърлих аз.

— На какво? Ние дори не знаем кои са. Не разполагаме с никакви доказателства. Защо им е да си утежняват положението, ако всичко се размине благополучно?

— Защото цялата тази история мирише, ето защо. Откъде да знаем какви са истинските им цели?

— И така да е, какво друго можех да сторя? Да се обадя в полицията, а после да се окаже, че не си поплюват?

— Вече ти казах — не зная отговора на този въпрос. Само не виждам защо трябваше да въвличаш и мен.

— Извинявай — погледна ме той. — Избързах и сигурно съм сгрешил. Имаме още малко време. Нарочно те взех по-рано. Ако искаш, можеш да се откажеш от веселбата. Решавай сам — но побързай.

Той метна очи към часовника.

— Кога е срещата?

— След половин час.

— Къде?

— На седем-осем мили оттук. Следвам ориентирите, които ми дадоха. Там ще паркираме и после ще чакаме.

— Ясно. А позна ли гласа, който се обаждаше?

— Не.

Погледнах фалшивия камък, наполовина прозрачен, наполовина матов, иначе идеално гладък, с тънички кървавочервени и млечни жилки вътре. Напомняше ми на вкаменена гъба или на парче от корал, полиран като стъкло и проблясващ по ръбовете. Беше колкото голям портокал и доста по-тежък, отколкото предполагах.

— Фина изработка. По нищо не се различава от другите. С теб съм.

— Благодаря.

Изминахме още осем мили. Зяпах наоколо и се чудех какво ще правим нататък. Хал зави по един стар и затревен коларски път — съвсем близо до брега. Паркирахме на края на мочурлива поляна, заобиколена от гъсти ниски дръвчета. После излязохме навън, запушихме и се заехме да чакаме.

До ушите ми достигаше шумът на прибоя, усещах в ноздрите си солената влага, с която бе наситен въздухът. Подпрях крак на един пън и се загледах в изхвърлените наблизо гниещи морски водорасли.

След няколко цигари Хал погледна нетърпеливо часовника си.

— Закъсняват.

Свих рамене.

— Сигурно оглеждат околността, за да се уверят, че си нямаме компания. Във всеки случай аз бих постъпил точно така. Освен това щях да оставя пост до пътя.

— Май си прав — кимна той. — Нещо ми прималя. Ще поседна в колата.

Обърнах се да го последвам и в същия миг видях Джейми Бъклер, изправен зад нашата кола. Не държеше никакво оръжие, а и не му трябваше — и двамата му бяхме в ръцете.

— Вие ли се обаждахте? — попита Хал и тръгна към него.

— Аз. Носите ли го?

— Как е жена ми?

— Добре е. Носите ли камъка?

Хал спря, бръкна в джоба и извади камъка.

— Ето го. Виждате ли?

— Да. Добре. Да вървим.

— Къде?

— Съвсем наблизо. Изпълнявате кръгом и поемате направо. Там има малка пътечка.

Тръгнахме по пътеката, която ни посочи. Тя се виеше сред храсталаци и постепенно приближаваше плажа. Накрая се показа и океанът — днес беше сивкав, с белезникави зайчета. После пътеката неочаквано пое в друга посока и съвсем скоро видях мястото, където извеждаше. Ниска, дървена къща със заострен покрив, кацнала върху пясъчна дюна на самия край на плажа. Прозорците й бяха разбити и ако се съдеше по вида й, стоеше тук от времето, когато двамата с Хал още ни е нямало на този свят.

— В къщата? — попита Хал.

— В къщата — се разнесе зад нас.

Поехме нагоре по песъчливия склон. Джейми ни заобиколи, чукна няколко пъти в определен ритъм по стената и извика:

— Всичко е наред. Аз съм. Носи го. Довел е и Касиди.

— Добре — чу се отвътре. Някой отвори вратата и Джейми ни кимна да влизаме.

Не бях особено изненадан, когато зад очуканата кухненска маса бавно се надигна не друг, а Мортън Зимайстер. Пред него имаше чаша кафе и пистолет. В другия край на стаята стоеше единственият фотьойл, за който беше завързана Мери. Едната й ръка беше свободна и до нея също имаше чашка кафе. В столовата от страната на кухнята имаше два прозореца и още два — в гостната. Две врати красяха отсрещната стена — едната вероятно водеше към спалнята, а другата — към тоалетната или килера. Таван нямаше, само напречни греди, по които бяха окачени рибарски мрежи и принадлежности. Оскъдната мебелировка се състоеше още от стар изтърбушен диван, чифт плетени столове, ниска масичка и настолна лампа. Пред опушената камина бе проснат проскубан килим. В тясната кухничка имаше пожълтяла печка, хладилник, шкафове и една черна котка, която старателно си ближеше лапичките и от време на време поглеждаше с нескрито отвращение към Зимайстер.

Лицето му се озари от радушна усмивка в мига, когато ни съгледа. Хал обаче се втурна към Мери и той вдигна пистолета.

— Я на място — нареди Зимайстер. — Косъм не е паднал от главата й.

— Вярно ли е? — попита Хал, като не откъсваше очи от половинката си.

— Да — отвърна тя. — Нищо ми няма.

Беше дребна на ръст, руса и добре оформена, но с прекалено резки за моя вкус черти на лицето. Боях се да не изпадне в истерия, но като се изключат видимите белези на умора и пренапрежение, изглеждаше далеч по-спокойна, отколкото го изискваше ситуацията. Хал сигурно е открил в нея нещо, което аз бях пропуснал. Искрено се радвах за него.

Чух стържене на резе, обърнах се и видях Джейми да залоства входната врата. Хал стоеше до масата, зад която бе седнал Зимайстер.

— Хайде, какво чакаш — нареди му той.

Приятелят ми извади камъка и му го подаде. Зимайстер побутна встрани кафето си, пое камъка и го заразглежда напрегнато. Завъртя го с ръце, а котката скочи от шкафа и вдигна облак прах.

— Добре сте се потрудили, момчета… — поде той.

— Ами, как да ви кажа — рече Хал. — Ние…

Зимайстер замахна и удари с длан масата. Порцелановата чашка подскочи и се преобърна.

— Това е фалшификат! — изрева той.

— Този камък е в нас от самото начало… — заговорих аз, но лицето на Хал се бе покрило с издайническа червенина. Винаги е бил слаб в блъфовете на покер.

— Чувате ли се какво говорите! — извика той. — Нали ви донесох проклетия камък! Истински е! А сега я пуснете!

Джейми направи няколко безшумни крачки и застана зад Хал. Зимайстер завъртя глава и вдигна очи нагоре. След това кимна отсечено, само веднъж и Хал спря.

— Не съм такъв глупак — рече той, — че да ми пробутвате някакъв дубликат. Това тук — посочи небрежно камъка, — не ми върши работа. И ти го знаеш не по-зле от мен. Опитът ви заслужава похвала — открили сте великолепно копие. Само че на мен тия не ми минават. Къде е оригиналът?

— Ако не е този, тогава не зная — сви рамене Хал.

— Фред, ти какво ще кажеш?

— Това е камъкът, който беше у нас от самото начало — потвърдих аз. — Ако наистина е фалшификат, значи оригиналът никога не е попадал в ръцете ни.

— Добре — Зимайстер се надигна лениво. — Да идем в гостната — предложи той и взе пистолета.

Този път и Джейми извади своя. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним.

— Не зная колко мислите, че ще получите за него — поде Мортън, — или колко вече са ви предложили. Може би дори сте успели да го продадете. Във всеки случай, очаквам от вас да ми разкажете най-подробно къде се намира камъкът в момента и кой още е замесен в тази история. Преди да започнете бих искал да ви припомня, че той едва ли ще ви е необходим след смъртта.

— Правите голяма грешка — заяви Хал.

— Не. Вие правите грешка и заради нея ще пострадат невинни.

— Тоест? — вдигна вежди Хал.

— Нима не е ясно? — учуди се Зимайстер. — Застанете тук — нареди той, а сетне се обърна към Джейми: — Ако мръднат, застреляй ги.

Застанахме точно там, където ни показваше — до стената срещу Мери. Мортън заобиколи фотьойла и спря от другата страна. Джейми ни държеше на мушка.

— Ами ти, Фред? — попита Зимайстер. — Не си ли спомни още нещо след разходката до Австралия? Може би не си разказал всичко на нещастния си приятел — сега е моментът да отървеш него и жена му… Хайде де…

Той извади от джоба си клещи и ги постави до кафето й. Хал извърна глава и ме погледна. Всички чакаха да кажа или да направя нещо. Загледах се през прозореца. Мислех си за пясъчните врати…

* * *

Видението влезе безшумно в стаята зад гърбовете на Зимайстер и Джейми. Трябва да са усетили нещо по лицето на Хал, защото аз успях да запазя пълно самообладание. Впрочем, това нямаше особено значение, тъй като видението заговори още преди Зимайстер да завърти глава.

— Не мърдай! Хвърли пистолета, Джейми! Едно движение, Мортън, и ще заприличаш на статуя от Хенри Мур! И двамата на място!

Беше Пол Байлер, с тъмно сако и хлътнало, обсипано с бръчки лице. Затова пък ръката, която държеше четирийсет и петкалибров пистолет, не трепваше. Зимайстер побърза да се престори на робот с изтощени батерии. Джейми се озърташе боязливо и току поглеждаше шефа си.

Въздъхнах и си позволих да смъкна известна част от напрежението. Така е с истинските лабиринти — винаги има изход. Освен ако бъркам нещо с правилата на тази игра…

Катастрофа!

Невероятна топка от мрежи, плавки, рибарски конци и разглобени въдичарски пръчки се претърколи през гредите на покрива и се стовари върху Пол. Той погледна нагоре, ръката му се отмести и в този миг Джейми посегна към своя пистолет.

Рефлексите, които обикновено забравям докато пъпля по майката земя, сами взеха решение, така че нямам абсолютно никаква вина. Съмнявам се обаче, че щях да се нахвърля с голи ръце срещу въоръжен човек, ако импулсът беше преминал отвъд гръбначния ми мозък.

Но от друга страна, всичко трябва да свърши добре, нали? Поне в киното винаги е така.

Метнах се стремително върху Джейми, разперил отчаяно ръце.

Дулото на пистолета му замря за секунда в нерешителност, след това се извърна към мен. Изстрелът дойде от упор.

Нещо изригна в гърдите ми и светът изчезна.

Толкова по въпроса за неделното развлечение.

Бележки

[1] амер. изобретател на Гатлинговата картечница (1862 г.?) — бел.?прев.?

[2] Уилям Халщед 1852–1922 г.? (по-правилно Холстед) — амер. пионер на научната хирургия — бел.?прев.?