Роджър Зелазни
Пясъчни врати (11)

Глава 11

Не почувствах нищо, макар че Рагма ме предупреди за началото на трансформацията. Чарв кръжеше около машината на Рьониус, от време на време надзърташе в ръководството и натискаше разни копчета. Проблемът не беше в това, че изпитвах необяснима нервност. От друга страна, може би тъкмо моята нервност обясняваше всичко.

Раната от порязване на лявата ми ръка отначало взе да пулсира и постепенно бе обхваната от тъпа болка. Рагма се стремеше да избягва въздействието на допълнителни химични препарати, тъй като никой не знаеше до какво могат да доведат. Все пак съумях да се съсредоточа и да осъществя известен контрол върху физиологичното състояние на моя организъм. Лявата ми ръка лежеше върху задигната от хотела хавлиена кърпа, която първоначално беше снежнобяла, но доста бързо изгуби това си състояние, особено след като Рагма обработи кожата ми със спирт, а сетне направи неголям разрез и инжектира вътре малко количество алкохол. Седях на въртящ се стол, принадлежащ на един от пазачите, и се стараех да не мисля за предстоящото извличане на Звездния камък от тялото ми. Всичко вървеше според плана. Виждах го по лицата на Пол и Надлер.

Седнал близо до пулта на машината, доктор М’мрм’млрр се поклащаше равномерно, очевидно опитвайки да се съсредоточи — какво друго би могъл да прави? — та нали от него зависеше толкова много. През един от прозорците на покрива надничаше луната. В залата беше хладно като в гробница и всички звуци отекваха зловещо.

Все още не бях напълно уверен, че постъпваме правилно. Разбира се, и дума не можеше да става за измяна или предателство на близък приятел или за нещо друго, тъй като моят гост всъщност беше неканен. Пък и вече бе получил онова, което желаеше — аз самият го бях „включил“.

И въпреки това не ми даваше покой мисълта, че именно той ме бе запознал със съдържанието на закона, от който се нуждаех, за да попреча на Чарв и Рагма да ме отведат на друга планета. Освен това ме беше излекувал. И не на последно място — обеща да ми обясни всичко. Някога.

Желанията ми едва ли имаха някакво значение, когато ставаше дума за моето здраве и за пагубните последствия върху метаболизма ми. Впрочем беше късно да мисля за това. Оставаше ми само да чакам.

Нашият Снарк е Буджум!

Ето го отново, произнесено с тон на отчаяние — а на стената отсреща изникнаха грамадни зъби, очертани в рамка от кървавочервени устни. Изображението започна да се разтваря… разтваря… и накрая изчезна.

— Ето го! — извика Рагма и натисна ръката ми върху кърпата. — Задръж така.

— Добре де.

Едва сега посмях да извърна глава.

Върху кърпата се мъдреше Звездният камък. Не отговаряше кой знае колко на картината от спомените ми, формата му беше леко променена, а и цветовете изглеждаха по-ярки — и съвсем видимо пулсираха.

Нашият Снарк е Буджум. Това можеше да е всичко — от неясна молба за преосмисляне на решението, до скрито предупреждение, разкривено от процеса на преодоляване на бариерата. Какво ли не бих дал, за да разгадая истинското му съдържание.

— Какво ще правите с него? — попитах ги тогава.

— Ще го отнесем на сигурно място — отвърна Рагма — но преди това трябва да те ремонтираме малко. Крайното решение остава на вашата ООН, тъй като в настоящия момент Звездният камък е под нейна юрисдикция. Що се отнася до моите действия, вече съм подготвил подробен отчет за случилото се и за новите разкрития около камъка, който ще бъде разпространен сред всички заинтересовани страни — в цялата галактика.

— Мога да си представя — рекох аз и се пресегнах да го докосна.

— Знаех си, че на теб може да се разчита — отекна в залата неприятно познат глас. — Внимателно, внимателно! Бъди добър, увий го в кърпата. Не искам да се надраска.

Зимайстер и Бъклер доближиха нашата малка компания с насочени пистолети. Захиленият до уши Джейми поглеждаше към вратата, а Мортън, който изглеждаше неимоверно доволен от себе си, застана до мен.

— Ето значи къде си го криел, Фред. Голям хитрец си.

Не отговорих. Надигнах се бавно, обмисляйки всички възможни ходове.

Зимайстер поклати глава:

— Не си прави труда, Фред. Този път си в безопасност. Всички сте в безопасност, стига да получа камъка.

Помислих, завладян от слаба надежда, че доктор М’мрм’млрр би могъл да проникне телепатически в мозъка на Зимайстер и да го унищожи — един достоен принос към неговите научни изследвания за ползата от агресията.

Изглежда, мисълта ми беше приведена в изпълнение тъкмо в мига, когато Зимайстер вдигна камъка, защото изкрещя и започна се дърпа конвулсивно.

Сграбчих с две ръце дулото на пистолета му. Джейми беше достатъчно далеч, за да ми попречи.

Пистолетът гръмна два пъти, преди да го изтръгна от ръцете му. Не успях да го задържа, защото Мортън ме удари в корема, а след това ми прасна такъв страшен ъперкът, че се озовах на пода. Пистолетът се плъзна по плочките и изчезна под платформата на машината.

Зимайстер изрита Рагма, който бе избрал този момент да го нападне. Без да изпуска камъка той измъкна дълго и святкащо острие някъде от левия си ръкав. След това викна нещо на Джейми, но гласът му секна по средата.

Обърнах се да видя какво толкова го е впечатлило и реших, че това ще е поредната халюцинация.

Пистолетът на Джейми се търкаляше на пода, а той самият разтъркваше китката си, облещен в едър мъж с акуратна брадичка и къса гумена палка в ръка.

— Ще те убия — чух гласа на Джейми.

— Не, Джейми! Недей! — извика Зимайстер. — Не се приближавай до него! Бягай!

Зимайстер започна да отстъпва, като пътьом ритна едно от пипалата на М’мрм’млрр, сякаш знаеше, че там е източникът на неговите душевни страдания.

— Не е толкова страшен! — викна Джейми.

— Това е капитан Ал! — отвърна Зимайстер. — Изчезвай, глупако!

Но Джейми вече бе избрал атаката.

Зрелището беше колкото поучително, толкова навяващо тъжни мисли. Джейми едва бе посегнал да удари противника си, когато гумената палка затанцува по тялото му — прекалено бързо, за да я проследя с поглед. Измина не повече от секунда и той се строполи почти безжизнен на пода.

Продължавайки да върти палката — небрежно, бих казал дори весело — халюцинацията прекрачи проснатото тяло на Джейми и се насочи към Зимайстер.

— Аз пък те мислех за умрял — произнесе Мортън.

— Очевидно си грешал — отвърна привидението.

— Но какво общо имаш с тази работа?

— Вие двамата се опитахте да премахнете Фред Касиди — а аз съм вложил немалко средства за образованието му.

— Нито за миг не съм свързвал името му с твоето — измънка Зимайстер. — Освен това не съм имал намерение да му сторя нищо лошо.

— Аз пък чух други неща.

Зимайстер продължаваше да отстъпва, мина покрай въжетата на ограждението и спря едва когато въртящата се платформа на машината го подпря в глезените. Изведнъж се завъртя рязко и мушна с ножа Чарв, който приближаваше към него, размахвайки гаечен ключ. Чарв изблея, отскочи назад и се озова редом с Надлер и доктор М’мрм’млрр.

— Какво смяташ да правиш, Ал? — попита Зимайстер, докато ни оглеждаше всичките.

Отговор не последва. Вместо това халюцинацията продължи да напредва, размахвайки с усмивка късата черна палка. Усещайки, че всеки миг ще попадне в опасния й обсег Зимайстер скочи върху платформата и претича няколко крачки. Тъй като не беше отчел скоростта на нейното въртене той политна напред и се блъсна в разтворения като великанска длан корпус. Инерцията го завъртя, преметна го и тялото му се стовари право върху лентата. Ножът и увитият в кърпа камък паднаха на пода, а Зимайстер изчезна в отвора на машината. Уплашеният му вик секна така внезапно, че аз побързах да обърна глава — и все пак не бях достатъчно чевръст.

Машината просто го бе обърнала наопаки.

Това, което лентата изсипа на пода от другата страна, беше купчина органи, свързани с все още пулсиращи съдове.

Органите също бяха обърнати. Почувствах, че съдържанието на стомаха ми настоява да се присъедини към зловещата гледка. Съдейки по звуците около мен, стомасите на присъстващите бяха на същото мнение.

Чарв беше първия, който съумя да възвърне самообладание и да покрие тленните останки на Мортън с нечие палто. Едва след това се огледа и извика с уплашен глас:

— Камъкът! Къде е камъкът?

Заозъртах се с насълзени очи и изведнъж съгледах Пол Байлер, стиснал кървавата кърпа под мишница, да спринтира право към изхода на залата.

— Вълкът козината си мени — подвикна поучително той, — но нрава си никога!

Настъпи ужасна суматоха.

Моята халюцинация завъртя за последен път палката, обърна се, кимна ми и се приближи към нас. Надигнах се от пода, кимнах в отговор, извадих една подходяща усмивка от гардероба и му я показах.

— Фред, момчето ми, да знаеш само колко си пораснал — поде той. — Чух, че си се дипломирал и си намерил подходяща работа. Моите поздравления!

— Благодаря — отвърнах скромно.

— Как се чувстваш?

— Все още замаян. И малко изненадан от характера на вносно-износния бизнес, с който, както научих, се занимаваш.

Той се захили. Пресегна се и ме прегърна.

— Тихо, малкият. Тихо. Чакай да те огледам. Каква я мислехме, а каква стана, а? Но можеше и да е по-зле, много по-зле.

— Байлер отмъкна камъка! — изпищя Чарв.

— Човекът, който току-що излезе… — подех аз.

— Няма да стигне далеч, синко. Отвън дебне Френчи със задача да не пуска никой да излиза. Ако се заслушаш, може да чуеш тропота на копита върху мрамор.

Чувах ги, наистина. Освен това чувах псувни и шум от борба.

— А вие кой сте, сър? — попита Рагма, изправи се на задните си крака и се приближи до нас.

— Това е чичо ми Алберт — рекох аз, — човекът, който ме издържаше в университета. Алберт Касиди.

Чичо Ал разглеждаше с присвити очи Чарв, а аз продължих:

— А този, чичо, е Рагма. Дегизирано извънземно ченге. Партньорът му се нарича Чарв. Той пък е кенгуру.

Чичо Ал кимна.

— Изкуството на дегизирането е стигнало далеч — отбеляза невъзмутимо той. — Как постигате този ефект?

— Ние сме извънземни пришълци — беше всичко, което измъдри Рагма.

— А, това вече обяснява много. Простете невежеството ми по тези въпроси. В течение на много години, по причини, които няма да изброявам, бях напълно лишен от възможността да се движа и да усещам. Вие приятел на Фред ли сте?

— Опитвах се да бъда — отвърна Рагма.

— Радвам се да го чуя — кимна чичо Ал и се засмя. — Извънземен или не, косъм да беше паднал от главата му по ваша вина и цялото Чишърско сирене нямаше да откупи безопасността ви. Фред, кои са другите присъстващи?

Не съумях да му отговоря, тъй като по някаква случайност избрах този момент да погледна нагоре и това, което видях, пробуди в съзнанието ми едновременно тревожния вой на алармите, предупредителния сигнал на железопътния семафор, че дори първите злокобни тонове от „Увертюра 1812 година“.

— Усмивката! — извиках аз и се втурнах към дъното на залата.

Досега не бях преминавал отвъд тази врата, затова пък вече се бях катерил върху покрива на изложбената зала. И това ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката.

Прелетях през вратата и се понесох по тесния коридор. Свърнах наляво при първа възможност. Десет бързи крачки, още един завой и вдясно се показа стълба. Прескачайки по две стъпала, затърчах нагоре.

Не зная кога и как всички детайли се бяха подредили в една завършена картина. В едно бях сигурен — че не греша.

Озовах се на първата площадка, взех завоя и продължих нагоре. Краят вече се виждаше.

Най-сетне се добрах до горната площадка и вратата с малки, скрити от гъста решетка прозорчета. Надявах се вратата да се отваря отвътре — с просто натискане на дръжката и без ключ, инак щях да изгубя безценно време, за да разбивам прозорчетата. Въпреки това докато се изкачвах нагоре се оглеждах за подходящи инструменти.

И наистина, в един от ъглите се въргаляше някаква желязна пръчка. Изглежда никому не бе минавало през ума, че е възможно да се излезе оттук. Впрочем, оказа се, че няма да са ми нужни подръчни средства, тъй като вратата се отвори веднага щом я ударих от движение с рамо. Беше тежка и бавно подвижна врата, но в мига, когато се озовах зад нея, осъзнах, че съм се натъкнал на нещо много важно. В непрогледния мрак, сред който се озовах, се опитах мислено да подредя тръбите, купчините неприбрани боклуци, сенките и капандурите така, както ги помнех от предишното си посещение. Някъде в центъра на това мрачно място, сред всичките тези безполезни вещи, под звездите, луната и небето на Манхатън, се намираше едно нещо, което силно ме интересуваше. Положението всеки миг можеше да се обърне срещу мен, но аз не губех време. Ако догадката ми бе вярна, все още има шанс…

Затаих дъх и огледах околността. Заобиколих предпазливо стъклената будка с гръб към нея, вглеждайки се внимателно в най-тъмните места, във всяко черно петно и вдлъбнатина на покрива.

Това, което търсех, разполагаше с известни преимущества пред мен. Въпреки това чувствах нарастваща увереност в собствената си правота, а заедно с това набираше сили и желанието да се справя с него. За нищо на света нямаше да се откажа. Ако дебне някъде в тъмнината, ще го чакам, докато търпението му се изчерпи. Ако пък се опита да избяга, ще го последвам.

— Зная, че си тук — произнесох полугласно — и че ме чуваш. Време е да изясним нещата, защото стигнахме твърде далеч. Готов ли си да се предадеш и да отговаряш на въпросите ни? Или възнамеряваш да усложняваш и без това сериозното си положение?

Отговор не последва. Все още не бях зърнал онова, което се надявах да открия.

— Е? — продължих. — Чакам те. Ще остана тук токова, колкото е необходимо. Сигурен съм, че нарушаваш закона — твоят закон. Вероятно съществува закон, забраняващ подобна дейност. Вече зная какво те кара да постъпваш така, но сега това няма особено значение. Трябваше да се досетя по-рано за всичко, но тогава все още не бях запознат с огромното разнообразие на извънземни форми на живот. Една от причините да постигнеш толкова много. Там, в къщата на плажа! Точно там трябваше да се досетя, когато се върнах втория път. Вероятно и преди сме се срещали, и то неведнъж, но едва ли мога да бъда обвиняван, че не обръщах внимание на тези срещи. А в онази нощ, когато изучавах машината… Готов ли си вече да се покажеш? Не? Както искаш. Предполагам, че притежаваш телепатични способности, а това би означавало, че думите са излишни. Доказателства? Не чух да казваш нищо на Зимайстер. Все пак, за да съм абсолютно сигурен, ще продължа нашето общуване по този начин. Подозирам, че имаш защитен слой или нещо подобно, подходящо за твоя модел. Когато бях долу видях слабо сияние. Искаш или не, ще трябва да стоиш със затворени очи или да извърнеш глава, иначе ще забележа отблясъците. Затова пък ти няма да можеш да ме виждаш. Освен ако разчиташ на телепатичните си сетива. Не, едва ли ще го сториш — тогава доктор М’мрм’млрр ще те засече. Не е толкова далече. С други думи, не си в най-изгодното положение. Какво ще кажеш? Не е ли време за малко благоразумие? Или предпочиташ продължителната обсада?

Тишина, както преди. Не можех да позволя на съмненията да вземат връх над мен.

— Инатим се, значи — продължих аз. — Разбирам, имаш много за губене. Рагма и Чарв сгрешиха, след като се озоваха толкова далеч от епицентъра на събитията. Но може би знаят някакъв начин, с който да облекчат участта ти. Не се сърди. Просто разсъждавам на глас. Имаш още време. Струва ми се, че никой не ме последва. Сигурно защото М’мрм’млрр чете мислите ми и докладва за нашия разговор на останалите долу. Така че те също знаят това, за което пръв се досетих. Не бива да се обвиняваш за нищо. Сигурен съм, че съвсем доскоро не си имал никаква представа — както и всички останали — за разумния характер на Звездния камък и за това, че веднага щом го „включа“ той ще започне да събира и обработва получената информация. Вече ми е ясно защо не ми съобщи за теб — пак тази проклета бариера, която нарушаваше връзката помежду ни. Добре, че ме подсети с онзи цитат от Луис Карол — сигурно го е видял, докато се навъртах в книжарничката. Не зная. Нищо чудно просто да го е изкопал от инвертираните ми спомени. Така или иначе, първоначално цитатът не ми говореше нищо. Дори след като камъкът предприе втория си опит да ми помогне. Първият сигнал беше усмивката. Отново не схванах за какво става въпрос. Чак докато чичо Ал произнесе думата „чишърско“, а аз погледнах нагоре и зърнах на лунния фон очертанията на котка. Ти си бутнал мрежата върху Пол Байлер. Зимайстер също е твое творение. Нуждаеше се от хора-агенти и Морти бе великолепен избор — човек с престъпни наклонности и способности, с богат опит, алчен, лесен за манипулиране и добре запознат с обстановката. Ти го купи и го изпрати да гони камъка. Само че Звездният камък имаше други идеи и почти в последния възможен момент успях да ги схвана. Ти си черната котка, която ми пресече неведнъж пътя. Какво ще кажеш, да чакаме ли още? Всеки момент някой от моите хора долу ще се сети да запали светлината. И тогава ще те открия.

Бях абсолютно уверен, че съм готов за всичко, но и този път ме чакаше изненада. Той се хвърли право към очите ми и аз нададох ужасен писък. Какъв глупак съм бил!

Търсех го навсякъде, а той се спотайвал на покрива на павилиона.

Ноктите му се впиха в скалпа ми и задраскаха по лицето ми. Сграбчих плъзгавото създание, но все не съумявах да го откъсна от мен. Завладян от отчаяние, ударих главата си в стената на павилиона.

Пострадах само аз, нали котката владееше телепатията и беше предугадила неочакваното ми решение.

Изругах, полузаслепен от болка и се люшнах, стараейки се да запазя равновесие. Така загубих няколко безценни секунди…

Най-сетне се изправих, изтрих кръвта от челото си и се озърнах. Почти веднага засякох някакво движение. Черното животинче се катереше към покрива, вече наближаваше предпазните перила…

Спря. Огледа се. Надсмиваше ли ми се? Не можех да различа нищо в тези хипнотизиращи очи.

— Ще си го получиш! — викнах и се втурнах след него.

То също се затича. Наближаваше ъгъла. Прекалено бързо, за да спре навреме.

Така и стана.

Не вярвах, че ще успее, но бях подценил силата му.

Лампите блеснаха тъкмо в мига, когато полетя във въздуха с протегнати напред лапички — черен котешки контур отвъд края на сградата. После изчезна от погледа ми — кой разправяше, че котките имали девет живота? — и чух отчаяно стържене на нокти и слаб, приглушен удар.

Изтичах напред, за да установя, че продажното същество е сполучило да прехвърли разстоянието между двете сгради и вече се отдалечаваше по една напречна греда на отсрещния строеж.

Тогава и аз скочих. Не зная дали взех това решение в пълно съзнание, или отново гръбначният мозък ме бе изпреварил.

Бях преценил автоматично силата на скока, отскочих точно от мястото, което ми посочи окомера и полетях напред с очи, вперени в жертвата и протегнати напред ръце.

Открай време все треперя да не си ударя коленете. Едно погрешно движение може да доведе до толкова сериозни неприятности. Да не говорим за координацията, която изисква всяка разходка по покривите. В идеалният случай, в момента на издигането не бива да се извършва повече от едно движение едновременно. В краен случай — две. Координацията на повече от две различни движения създава реална опасност от провал и политане в бездната.

При всеки друг случай не бих рискувал. Много рядко се решавам на скок, винаги предпочитам да се държа за нещо солидно. Не искам да кажа, че скокът, който извърших, е невъзможен, само че му е необходима известна осигуровка. Каквато в момента нямах. Също както нямах друг избор.

Ударът, с който ме посрещна стената, ме разтърси чак до корените на мъдреците. Прегърнах с лявата си ръка една напречна греда и стиснах зъби да заглуша напиращия в гърдите ми болезнен вик — Торквемада^[1] щеше да е направо възхитен. Краката ми се преметнаха от другата страна и повлякоха след себе си тялото — успях да се задържа чак когато вкопчих пръстите на дясната си ръка в грапавата повърхност. Едва сега имах възможност да потърся с очи моя противник.

Зърнах го в далечния край на бетонната плоча, където работниците бяха оставили купчина неизползвани материали, покрити с брезент. Втурнах се напряко през строежа, заобикаляйки чевръсто внезапно изпречилите се препятствия. Котката забеляза, че я догонвам, скочи върху купчината, покатери се на един преобърнат кашон и се озова на горния етаж. Последвах я по същия път, но когато стигнах там тя вече беше на следващото ниво. Наложи се да повторя отново същите действия.

Стигнах горния етаж, но котката не се виждаше никъде. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа изкачването.

Забелязах я едва три етажа по-нагоре. Стоеше върху тесния дървен мост, монтиран от работниците за връзка с товарния асансьор. Гледаше право към мен, а светлината отдолу караше очите й да блестят.

Внезапно движение!

Притиснах се до стената и прикрих очите си с длан. Излишна предпазливост, както се оказа.

Трясък, металическо стържене и звън. Наоколо се посипа дъжд от болтове и пирони, отмина светкавично и отекна някъде долу, където шумотевицата заглъхна.

Затаих дъх и едва се сдържах да не изругая — нуждаех се от свежи сили за поредното изкачване. Хладният вятър проникваше през подгизналите ми от пот дрехи. За миг погледнах надолу и зърнах няколко фигури с вдигнати глави върху покрива на съседния блок. Зачудих се как ли изглеждат нещата от тяхната позиция. По това време вече бях стигнал моста, откъдето беше литнала кофата с железарията, а целта на моето преследване бе спряла два етажа по-нагоре, изглежда също с намерение да си поеме дъх. Сега вече го различавах съвсем ясно, площадките тук бяха почти празни и ние се бяхме озовали в царството на правите линии и мрачните ъгли, класически и лаконични като Евклидовата теорема.

С нарастване на височината набираше сила и вятърът и сега вече поривите му бяха сменени от постоянни и осезаеми тласъци. Отначало с върховете на пръстите, а после с цялото си тяло, взех да усещам люшкането на сградата. Звуците от спящия град се сляха в постоянен и нескончаем тътен. Но скоро и той потъна в свистенето на вятъра. Само звездите и бледата лунна светлина озаряваха металното скеле, по което продължавахме да пълзим — все по-нагоре и по-нагоре. С други думи, всеки любител на нощното катерене можеше само да мечтае за подобна вечер.

Деляха ни два етажа. Продължавах упорито да се набирам. Остана само един.

Стоеше точно над мен и гледаше надолу. Край на изкачването — над него вече нямаше нищо.

Спрях, поех си дъх и го погледнах.

— Стига вече, а? Или искаш да играем докрай? Никакъв отговор. Стоеше съвсем неподвижно и не откъсваше поглед от мен.

Погладих с ръка гредата, която водеше към него.

Противникът ми се смали. Приседна на задните си лапи, настръхна и тялото му се напрегна. Сякаш се готвеше за скок…

Дявол да го вземе! Изравня ли се с него, поне няколко секунди ще бъда напълно беззащитен. Докато възстановя равновесие…

Но и той ще бъде изложен на същия риск — ако избере този момент за атака, ще попадне в обсега на ръцете ми.

— Мисля, че блъфираш — произнесох аз. — Сега ще те спипам.

Хванах се здраво за гредата и поех нагоре.

И в този момент ми хрумна една неочаквана мисъл, каквато отдавна не ме беше навестявала: „Ами какво ще стане, ако паднеш?“

Спрях разколебан, — толкова необичайна ми се стори тази идея. Трябва да призная също така, че бе особено неприятна. Знаех, естествено, какво може да стане. На няколко пъти ми се беше случвало да падам — за щастие, предимно от ниско. Човек избягва подобни разсъждения, когато животът му виси на косъм.

„Не ти ли се завива свят от високото? Запитвал ли си се някога каква ще е последната ти мисъл, преди да угасне светлината?“

Всеки го е правил в един или друг момент, ако питате мен. Винаги съм смятал подобни литературни отклонения за първи симптом, който може да бъде положен пред олтара на рушащото се душевно здраве. И все пак…

„Хайде, погледни надолу. Високо е, нали? Какво ли ще почувстваш, докато падаш? Усещаш ли вече тръпки в пръстите, ръцете и краката си?“

Усещам ги, да. Но защо…

Виеше ми се свят! Стовари се върху мен неочаквано като ураган. Вълна след вълна. Никога досега не бях изпитвал подобни усещания.

В същия миг осъзнах коя е истинската причина за странното ми състояние. Само глупак — или наивник — не би го разбрал.

Моят дребен, разгневен приятел излъчваше с всички сили, удряше ме право в челото с този непреодолим страх от високото и почти беше успял в замисъла си.

Има неща, които излизат извън границите на физичните явления — спомнете си само мистицизма, тази объркваща картина на реалността, която настоятелно ни убеждава, че не е никак лесно да се превърне любовта в омраза, страстта в страх, или да бъде победена волята за живот с някое мигновено ирационално въздействие.

Ударих с всичка сила гредата и прехапах устни. Целият се тресях от страх. Аз, Фред Касиди, се боях от високото!

„Падаш, вече падаш… Не като листо, полюшвано от вятъра, а с главозамайващия летеж на масивно тяло… Там долу вече се вижда кървавия отпечатък… Съвсем ще заприличаш на онези не чак толкова далечни твои предци, които са скачали от клоните и от време на време са политали надолу…“

И тогава го видях. Беше ми дал онова, което търсех, без да се поддавам на уловките му — тема, върху която да съсредоточа вниманието си. А той продължаваше все така невъзмутимо да разсъждава за недостатъците на човешката раса. Дразнеше ме, досущ като Сибла, когато се срещнахме в квартирата на Мериме, но сега това ми беше от полза.

Така и направих — позволих си ужасно да се ядосам. Дори по малко подклаждах този процес.

— Хубаво де — отвърнах пресипнало. — Същите тези предци са се забавлявали, като са хвърляли във въздуха зверчета като теб, за да проверят дали е вярно, че никога не падате по гръб. Разбирай го като древна игра. Ще взема да я възродя в памет на моите прародители. Гледай сега как развеселеният антропоид ще те завърти във въздуха!

Опрях крак на гредата и се преместих още малко напред.

Той отстъпи, спря, направи крачка напред и пак замря. Почувствах, че ме завладява радостна възбуда пред очевидната нерешителност на този тъй опасен противник. Изкатерих се на платформата, където се бе спотаил, свих глава в раменете и разперих пръсти за по-добра опора. Бях готов за поредната яростна атака.

Моят противник се престори, че ще се хвърли напред, после изглежда размисли, обърна се и побягна.

Приклекнах и бавно се изправих.

Потърсих го с очи. Наближаваше отсрещния край на площадката. Пресякох я косо и доближих близкия ъгъл. Той отскочи към следващия.

Закрачих, следвайки единия й край, а той вървеше покрай другия. Спрях. Той също спря. Не ме изпускаше от поглед. И аз му се облещих.

— Така… — произнесох многозначително, извадих цигара и я запалих. — Сигурно си даваш сметка, че времето работи за мен. Моите хора долу няма да стоят със скръстени ръце. Помощта ще пристигне всеки миг. Освен това всички пътища за бягство вече са блокирани. Обзалагам се, че ще повикат дори хеликоптер — със снайперист и пушка с нощен прицел. На твое място бих се предал. А, забравих да ти се представя — вече съм служител на Държавния департамент и същевременно представител на ООН. Избери си кое от двете предпочиташ. А аз…

„Добре…“ — отекна гласът му в мислите ми. „Предавам се на теб като представител на Държавния департамент.“

Той продължи до следващия ъгъл, там спря, обърна се и тръгна право към мен. Имаше решителен вид.

— Спри — викнах му аз. — Ти си арестуван.

Не само не спря, но се хвърли към мен, изпълвайки същевременно съзнанието ми с образи, които описани с думи биха звучали приблизително така:

:благородно: :зъби :

По-: : е да умреш със : :

:присъщо : :нокти:

 

:в : :сърцето: :гнездото :

: : : : на твоя враг от :тотема :!

:върху: :гърлото: :цивилизацията:

 

Умри, гнездоразрушителю!

Замахнах с ръка в мига, когато скочи, и тъй като не разполагах с никакво друго оръжие, пъхнах запалената си цигара в разтворената му паст.

Съществото се извърна и се опита да я отблъсне с лапа, а аз на свой ред се олюлях и едва не полетях назад.

То се стовари върху мен, но не улучи гърлото или сърцето ми. Вместо това раздра лявото ми рамо, вкопчи се в него, дръпна ме и ме завъртя…

Все пак успях! Този път го сграбчих за опашката! Но…

Кратка съпротива, шум от разкъсващи се тъкани, отново движение и…

Държах в ръцете си черна, твърда, изкуствена опашка, покрита с остатъци от тънка, подобна на гума материя. За миг далеч под мен зърнах да се носи право надолу с шеметна скорост дребно, тъмно петно.

Не вярвам да се е приземил на четири крака.