Розмари Роджърс
Джини (7)

7

Джини се насили да хапне и дори да отвръща на шегите на графа, но въпреки всичките си усилия остана потисната, а черните буреносни облаци, скупчили се над тях, правеха всичко да изглежда още по-мрачно.

Дъжд. Тя познаваше краткотрайните поройни дъждове, които се изливаха по тези места, и тяхната разрушителна сила. Валеше като из ведро, прашната земя се превръщаше в кал, а след това слънцето отново изгряваше и изсушаваше всичко. Това бе Мексико. Скоро тя щеше да напусне тази страна, а с това — да загърби част от живота си.

Заради предстоящата буря граф Черников не бе настоявал повече да му прави компания, а й бе предложил да я изпрати с наетата от него кола до стаята, която Джини междувременно бе намразила, заради безличието й и самотата, налягаща я в нея.

Бе излязъл вятър и Джини уви шала още по-плътно около раменете си. В далечината небето бе раздирано от светкавици, последвани от приглушен тътен. Значи се задаваше буря… през юни. Колко непредвидимо бе времето по тези места! Непредвидимо като обратът, който бе приел животът й!

Джини помоли да прекарат колата пред задния вход на гостилницата, в която бе останала да живее въпреки протестите на графа. Още преди старата, доста раздрънкана двуколка да спре, Джини вече бе скочила.

— Е, добре. Няма нужда да слизате. Поне дъждът е спрял. Благодаря ви — бързо добави тя, придърпвайки шала над главата си и с мъка отваряйки вратата.

Оглуши я музика и висок смях. Гостилницата отново бе препълнена и шумът нямаше да й даде мира до късно през нощта. Джини не знаеше защо всъщност настоява да живее тук. Навярно с това искаше да запази независимостта си. Изведнъж се почувства смъртно изморена. Защо продължаваше да се безпокои? Само след няколко дена щеше да отпътува за Америка заедно с двама мъже, които почти не познаваше, а на единия от тях открито не се доверяваше. Междувременно бе изоставила всякаква надежда, че Стив може да промени мнението си и да се върне. Нали сам принцът, преливащ от радост, бе споделил с нея, че майорът имал нова задача! Твърде опасна… това трябваше да й е вече напълно безразлично. Стив бе привикнал с опасностите, можеше да се грижи за себе си. Трябваше да престане да мисли за него!

— Госпожо, п-с-с-т! Госпожо! Едно опърпано хлапе, едва десетгодишно, бе изникнало неочаквано и я дърпаше за полите.

— Госпожо, моля ви, не викайте. Не трябва да съм тук, но имам съобщение за вас. Мъжът каза да наблюдавам за госпожа с огненочервени коси и ми даде цели две песос. Госпожо? Чувате ли?

Джини се опитваше да укроти диво блъскащото в гърдите й сърце. Съобщение? Навярно това, което подсъзнателно бе очаквала. Може би…

— По-добре ела горе в стаята ми — тихо рече тя. — Ела, може да получиш още едно песо за труда си.

Името му било Бернардо. И понеже баща му загинал във войната, трябвало да изхранва майка си и сестрите си.

— Справям се добре — разказваше то, любопитно оглеждайки стаята. — Едър съм за възрастта си, нали? Господинът каза, че сте говорела мексикански… толкова добре, колкото мен самия. А съобщението трябва да е много спешно. Защо иначе ще ме спира на път за църквата? — Бернардо се надуваше, горд, че госпожата го слуша с нескрито любопитство. Странните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше нещо, което детето не можеше да разбере.

— Той каза… значи, първо ми описа как изглеждате и каза къде мога да ви намеря. Заръча да ви чакам, колкото и да се забавите. Трябвало да ви предам да отидете в църквата. Сама, каза той. С ребозо на главата си, за да се сливате с множеството. „Кажи й, че е важно“, заръча той, „имам новини от Естебан, така й кажи.“

Навън гръмотевиците трещяха по-силно от преди и сякаш отекваха в ускореното сърцебиене и пулсиращите й слепоочия.

— Този господин… как изглеждаше? Какво друго каза?

Хлапакът сбърчи чело и поклати глава, сякаш опитвайки да си припомни.

— Не можех да видя добре лицето му. Беше тъмно, знаете ли, а той носеше голяма шапка. Но си помислих, че може да е американец. Беше много висок и говореше с акцент. Гласът му звучеше доста угрижено, госпожо. Каза, че е въпрос на живот и смърт… че ще разберете. Трябвало да отидете в църквата… пред малката вратичка от източната страна. За него било рисковано да дойде дотук. — Големите, блестящи очи, които изучаваха лицето й, изведнъж светнаха. — Струва ли тази новина още едно песо, как смятате? Ние сме бедни хора, госпожо. Майка ми, сестрите ми…

С рязък жест тя сложи край на неумелите му молби, изваждайки от чантичката, която носеше на ръката си, едно песо.

— Да, струва. Благодаря, момко. А сега тичай вкъщи, преди да те е настигната бурята. Бягай!

Момчето се колебаеше, наблюдавайки я любопитно.

— За още едно песо ще ви съпроводя до църквата. Не бива да ходите сама. По улиците има прекалено много войници, а и тези американци… пфу, изобщо им нямам доверие. Правят ми предложения за сестра ми, а Росита е едва на тринайсет. Не говорите като янките. Да дойда ли с вас? На път ми е.

Въпреки объркването си, Джини го погали по косата.

— Много мило от твоя страна, но зная пътя до църквата, а и вече е късно.

Гордият му, наранен поглед я накара да промени решението си. Тази испанска гордост! Момчето вече се смяташе за мъж и се държеше с вродената южняшка галантност. А и може би тя щеше да има нужда от компания!

Джини му се усмихна и замислено рече:

— Всъщност е прекалено далече, за да ходя сама и щом за теб няма да представлява трудност, с удоволствие ще приемам компанията ти. Бъди така добър, моля, и се обърни, за да се преоблека в подходящи дрехи, които няма да привличат внимание. Няма да се бавя.

Джини съблече роклята си и небрежно я захвърли на леглото. Сега отново бе на улицата, този път с Бернардо, който напето вървеше плътно до нея.

Носеше най-старата си рокля, износена блуза и черно ребозо, което плътно покриваше главата и раменете й. Така облечена, тя почти не се различаваше от останалите жени, които срещаха.

— Не се отдалечавайте от мен — шепнешком я посъветва Бернардо. — Нищо няма да ви сторят, като виждат, че сте с мен. Ако някой ни спре, ще казваме, че сте ми сестра. Нямате нищо против, нали?

— Не, радвам се, че си с мен — отвърна Джини, която наистина се радваше на компанията на малчугана.

Бе тъмно и ветровито, а във въздуха тегнеше мириса на влага и дъжд. Неведнъж бяха спирани от пияни, нахални мъже, търсещи си жена, която да ги стопли в тази така студена нощ.

Бернардо вземаше всичко в свои ръце, впервайки враждебен поглед в натрапниците.

— Не, не! Не тази вечер, господа. Сестра ми е болна и докторът каза, че може да е заразно. Водя я вкъщи при мама.

С мърморене или с ругатни мъжете ги пропускаха да минат. Джини държеше главата си наведена, а ръцете скромно скръстени под ребозото, давайки си вид, че наистина е болна или необикновено целомъдрена.

— Виждате ли — шепнеше Бернардо, — че не биваше да излизате сама.

Тя се съгласяваше с него. Трябва да си бе изгубила ума, за да се реши на нещо подобно и то само заради възможността да научи нещо за Стив. Бе доста далеч, а пътят се изкачваше стръмно нагоре. През цялото време тя едва се сдържаше да не хукне напред, въпреки че сърцето й биеше лудо.

Надяваше се, че не се е случило нещо лошо! Че Стив й пращаше куриер, защото бе имал достатъчно време да размисли и разбере, че е постъпил детински.

Как е могла да си въобрази, че ще прогони Стив от мислите си? Каквото й да си говореше, не бе в състояние да престане да го обича.

Когато пред тях най-сетне изплува тъмният силует на църквата, бе започнало да вали. Големи, вяли дъждовни капки, предвестници на пороя, който щеше да последва. Не се виждаше жива душа и въпреки че през тесните прозорчета можеха да се различат мъждукащите светлинки на свещите, църквата изглеждаше почти празна.

— Сигурен ли си, че обеща да чака? — прошепна Джини.

— Да, госпожо! Каза, че ще бъде тук, колкото и късно да стане. — След миг Бернардо добави с едва забележимо колебание в гласа: — Май трябва да остана тук, в сянката на тези дървета. Той заръча да дойдете сама. Може би ако ни види заедно, няма да се покаже. Ще изчакам тук, за да се убедя, че всичко е наред.

Бернардо, наистина си много внимателен — промърмори Джини. Бе толкова напрегната, че почти заекваше. — Ето, заслужаваш много повече от две песос за вниманието, което прояви, но това е всичко, което взех със себе си. Купи нещо за ядене за семейството си. И предай на майка си, че има син, с когото може да се гордее.

Въпреки че външно се представяше за безстрашна, тя се радваше, колкото и невероятно да звучеше това, че момчето ще остане наблизо. Американец, бе казало то. Някой приятел на Стив или самият той?

Джини с бързи крачки се отправи към църквата, без да обръща внимание на дъжда, който шибаше лицето и просмукваше дрехите и шала й. Колко тъмно и безлюдно бе тук! От тази страна на църквата нагъсто растяха дървета, отвъд които имаше само едно празно парче земя, граничещо от другата страна с няколко уединени къщи. Подходящо място за тайни срещи. Никой вече не използваше този вход, който някога бе служил на монахините, живели в близкия, сега полуразрушен манастир. Войната и противниковите армии, кръстосващи надлъж и шир страната, бяха придали на тази част на църквата сегашния неприветлив, изоставен вид. Монахините отдавна бяха прехвърлени в един по-малко опасен манастир, а след тях бяха останали да пеят своето „Аве“ само плъхове и подивели котки.

Джини бе вече току пред църквата, когато от сянката на портата изникна една висока, тъмна фигура. Силни пръсти се впиха в китката й.

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш!

„Стив“ — тя вече бе отворила уста, за да извика името му, но само се задави от изненада и разочарование.

— Изненадана ли си? — в иначе измамно нежния глас звучеше заплашителна нотка. — Не трябва. Пред нас има още толкова много неща, Джини Брандо, Наистина ли си помислила, че просто ей така ще те оставя да си отидеш, след като си ми била почти в ръцете?

— Карл — гласът й заглъхна, преди тя да събере сили да проговори отново. — Карл, какво значи това? Не ти ли е достатъчно всичко, което стори с живота ми? Веднага ме пусни!

— О, не! — хватката му стана още по-здрава и когато Джини инстинктивно вдигна ръка, за да го удари, той я улови и грубо се изсмя.

— Мислеше, че е той, нали? Стив Морган! Как ли си се смяла при мисълта, че си ме метнала с брътвежите си за някакъв брак с мексикански офицер… за щастието си, за любовта. Да, но на Морган не му бе смешно, когато най-сетне имах възможност да му разкажа каква лъжлива малка уличница си.

Задъхвайки се, Джини направи опит да се отскубне, но с коварен трик той я извади от равновесие, притискайки я към тежката дървена порта в нишата.

— Този път няма да ти се отдаде да се измъкнеш така лесно както някога. Чуваш ли?

Мъжът грубо я разтърси, за да подчертае казаното, при което зъбите й изтракаха.

— Виждаш ли, много добре зная каква си сега и каква си била винаги. Една уличница! Да, точно така! Мислеше, че ще можеш да го скриеш ли? След нашата словесна схватка с Морган говорих с някои пленници — мъже, избягали от армията на Томас Мехиас. Говори ли ти нещо това име, повлекано?

Тя успя някак си да си възвърне гласа.

— Карл, престани! Не зная защо ме подмами тук и какво си възнамерявал, но всичко това е безполезно. Ти… трябва да си се побъркал! Какво кроиш?

Той отново я разтресе и притисна гърба й толкова силно о портата, че Джини имаше чувството, че главата й ще отхвръкне от тялото, а раменете и гърбът й целите са насинени.

— Наистина ли искаш да разбереш? Имах достатъчно време да го обмисля, да планирам всичко, докато пазех леглото в болницата, където ме прати твоят проклет любовник — мелез. Дължиш ми много, Джини Брандо, за всички онези случаи, когато си ме водила за носа, преструвайки се на невинна, докато спиш с него и с проклетия французин, а и Бог знае още с кого… с всеки вонящ мексикански войник, който има едно излишно песо, не съм ли прав? Ти, курво! Сега ще ми платиш и това ще продължи, докато реша аз. Ще те използвам така, както отдавна трябваше да сторя… така, както заслужаваш… като една евтина, воняща уличница!

Той изсъска това през зъби, като през цялото време я разтърсваше, болезнено стискайки китките й.

Не, Карл, не!

— О, скоро ще ме молиш: „Да, моля те, Карл, прави с мен всичко, което пожелаеш“… само един път да свърша с теб, разбираш ли? Няма повече да ме правиш на глупак. Не ти ли казах, че имам някои планове за теб? Никой няма да разбере къде си и какво става с теб… ще мислят, че си избягала при Морган. А той… да, който се смее последен се смее най-добре, защото преди да получа премията, която баща ти дава, за да разбере къде се крие Морган, ще му дам да разбере, че си в ръцете ми и ще му предложа сделка. Е, как ти се струва?

С движение, което бе толкова бързо, че Джини не успя да го предвиди, Хоскинс жестоко изви ръката й зад гърба и накара момичето да коленичи.

— Сега си почини за миг — чу го да мърмори тя и събра сили да извика.

Само дано Бернардо да не си е заминал вече! Ако още бе сред дърветата и чуеше вика й!

— Помощ, помощ, бързо! — извика тя на испански, но в същия момент с брутален удар по устата Карл я накара да замълчи.

— Проклета уличница. Помисли за гръмотевиците и дъжда! Мислиш ли, че някой ще те чуе?

Той отново я удари в лицето, след това в гърдите, докато не й причерня и всичко не се завъртя пред очите й. Напълно замаяна, с режеща болка в главата и почти изгубила съзнание, Джини усети, как мъжът извива ръцете й зад гърба и ги връзва. Той я събори върху мократа, кална земя, след което завърза и нозете й, с наслада стягайки въжето толкова силно, че Джини имаше чувството, че кръвта във вените й спря. Накрая напъха един парцал в устата й, за да заглуши виковете й.

Стенейки и едва успявайки да си поеме дъх, Джини усети как той грубо я вдигна от земята и я понесе нанякъде. Дъждът шибаше лицето й, така че имаше чувство, че ще се удави.

Впоследствие тя не бе в състояние да си спомни колко дълго я е носил и в каква посока. Шумът от бурята тътнеше в ушите й, Джини усещаше ледения дъжд, а след това шумът утихна и в светлината на една светкавица тя като че ли съзря стени, които на места бяха разрушени, а под ботушите на мъжа сякаш се долавяше скърцане на тухли и хоросан. След това отново стана тъмно, миришеше на мухъл и Джини бе понесена по една стълба. Чуваше задъхания, хриптящ дъх на Карл и почти не вярваше в това, което ставаше с нея.

Неочаквано Джини почувства как мъжът я остави върху сухия, но студен и твърд под и го чу да мърмори:

— Сега ще лежиш послушно, докато запаля свещта, а след това ще можеш да видиш милото малко гнезденце, което съм ти намерил. Открихме го с няколко приятели преди време. Много интересно място, както сама ще се убедиш.

Чу се шум от запалване на кибритена клечка. Мъждивата жълта светлина й причини болка. Когато направи опит да се раздвижи, усети, че цялото тяло я боли. В следващия момент отново бе вдигната на ръце, Карл я разтърси и отново я понесе, този път надолу по каменни стъпала в една зейнала черна дупка, която изникна пред тях под тежък, дървен капак на пода.

— Някога това е било изба. Както научих, монахините сами си правели вино. Предполагам, че когато са си тръгнали, са взели всичко със себе си. Тук долу няма нищо друго, освен плъхове, паяци и хлебарки. Но ти трябва да си свикнала, нали си живяла в Мексико… и като си помисли човек в какво обкръжение!

Джини видимо потръпна, което го накара да се засмее. Той доста грубо я пусна на пода, този път изглежда върху купчина стари чували, натрупани в единия ъгъл на тясното, студено помещение.

Когато се обърна, за да постави свещта в гърлото на една празна бутилка, Карл си даде сметка за задъханото си дишане. Причина за това донякъде бе усилието, което му костваше да донесе Джини до тук, но също и някаква странна смесица от гняв и възбуда. Бе го направил! Търпението и старателните му планове бяха възнаградени и сега тя бе тук, при него.

Умишлено се движеше бавно, защото знаеше, че тя плахо го наблюдава с продълговатите си зелени очи, така обичани и мразени от него. Да, някога, обсебен от хладното й, непристъпно държание, той бе детински влюбен в нея. А сега я презираше… и същевременно я желаеше. Възнамеряваше да я накаже за всичко, най-вече за това, че го бе отблъсквала, докато се е отдавала на всички останали. Сега всичко щеше да се промени и той с наслада щеше да гледа как се извива в ръцете му, молейки за пощада. И когато след това се върнеше в щаба, със задоволство щеше да си спомня, че когато и да дойдеше, тя щеше да бъде тук и да го чака…

Бе мокър до кости. Вчеса косата си с пръсти, за да изтръска водата, която се стичаше в яката му. Докато поставяше импровизирания свещник върху един предвидливо довлечен от някъде сандък, Карл умишлено избягваше да поглежда момичето. Измъкна иззад сандъка бутилка вино, от която липсваха само няколко глътки, и я вдигна към устните си. В гърлото му се стече леко кисела, топла течност. След това, със същите демонстративно забавени движения, съблече куртката си и се извърна към Джини.

Натъпканата в устата на момичето носна кърпа закриваше почти цялата долна половина на лицето му, но очите, които вече не блестяха, се взираха в него. Със садистично задоволство установи, че ударите му бяха оставили по лицето й няколко сини петна, загрозяващи класическата хубост на чертите й.

Блузата бе разкъсана и оголваше раменете и гърдите й. Изглеждаше като проститутка, покрита с кал от главата до петите. Докато стоеше така, съвсем бавно плъзгайки поглед по тялото й, Карл усети как в него се надига непреодолимо желание.

Очите на Джини, които на мъждукащата светлина от свещите изглеждаха като от зелено стъкло, не се откъсваха от лицето му. Тя се страхуваше… за Бога, той искаше да я накара да се страхува и да се пита какво ще стане с нея.

Възнамеряваше да я измъчва по-дълго, но желанието и краткото време, с което разполагаше, го накараха да се приближи.

Челото му бе прорязано от грозен белег, получен при разпрата със Стив, а изразът му говореше недвусмислено за намеренията на мъжа. Студеното тяло на Джини изтръпна. Когато Карл се наведе към нея, тя стисна със зъби мокрия, миришещ на кръв парцал, който бе натъпкан в устата й. Донякъде се радваше, че устата й е запушена, така поне не можеше да вика и моли за пощада, което щеше да направи унижението й пълно.

Тогава усети ръцете му по тялото си и затвори очи. Чуваше разкъсването на мокрия плат, докато мъжът с умишлена жестокост свличаше дрехите от тялото й една по една.