Розмари Роджърс
Джини (14)

14

По-късно, поглеждайки назад, Джини не можеше да си спомни почти нищо от седмицата, последвала конфликта й със Соня и посещението на сър Ерик. Сякаш наблюдаваше случващото се от дистанция или през някакво съвсем тънко було.

Всички неочаквано бяха започнали да се отнасят прекалено мило с нея. Дори и Соня, която й се извини за гневния изблик и невъздържаността си. Иван пък й подари смарагдов пръстен, който бе толкова масивен, че почти й тежеше, а също и шишенце с подсилващ сироп, предписан както й обясни той, за нервите й от граф Черников.

— Според него си станала прекалено слаба. А и това главоболие…

— Но то ще изчезне веднага щом си изпия прахчето!

— Да, разбира се можеш да продължиш да го вземаш, но само когато наистина е необходимо. Този подсилващ сироп трябва да направи съня ти по-спокоен и да придаде малко цвят на лицето ти.

Съчувствената му загриженост би я трогнала, ако Джини дори и в това полусънно състояние не осъзнаваше, че зад нея се крият някакви користни мотиви. Но в края на краищата тя бе обещала да се държи като мило, отзивчиво момиче.

Всички бяха щастливи и благодарни. Дори и баща й… дали той бе неин баща? Не бе ли историята, разказана й от Иван и графа, съчинена от тях самите? О, да. Сенаторът дори се гордееше с нея. Не й ли го бе казвал и сам? Нещата вървяха зле за притежателите на акции от Комщок. Информацията, която можеше да измъкне по време на посещението й в имението на сър Ерик, можеше да се окаже много полезна.

— Иван и аз сме… така да се каже, партньори. Когато пристигна тук, той разполагаше с известни средства, които желаеше да инвестира в ценни книжа и аз му дадох някои съвети. Но сега… — За пръв път сенаторът й се бе сторил малко измъчен и Джини забеляза как пръстите му несъзнателно започнаха да барабанят по бюрото. — Джини, сега за мен е изключително важно да разбера какво става в мините — рязко рече той — и в кои акции инвестират хората, които са в течение на нещата. И тъй като съм политик, не мога да си позволя официално да се занимавам с това или да показвам прекалено голям интерес. Затова и няма да отида на това парти. Мъжете, поканени там, се познават добре помежду си и в твое присъствие ще разговарят по-свободно, отколкото в мое.

— Ах, да. Спомням си какво ми каза Иван. Трябвало да бъда красива декорация, а в главата ми да няма нищо друго, освен фриволни мисли!

Въпреки троснатите й думи гласът на Джини звучеше почти апатично. В края на краищата, по-лесно бе, когато не трябваше да мисли. Нито да си спомня.

Баща й бе проявил необикновено спокойствие, когато тя го заговори за Стив, за пръв път дръзвайки открито да отвори дума за него. Той я бе уверил с успокоителен тон, че не трябва да се безпокои за този негодник. Не си заслужавало. А що се отнасяло до премията от петдесет хиляди долара, Соня бе преувеличила! Всичко било замислено само като предупреждение. Намек за Стив Морган, че трябва да си остане в Мексико, където му е мястото.

Да продължи да протестира, да се бори с всички тях бе все едно да се блъска в стените на копринен пашкул — борбата бе твърде уморителна.

Веднъж или дваж, особено когато не бе взела прахчето си и всеки нерв в тялото й сякаш крещеше, Джини си бе помисляла за бягство. В крайна сметка не бе пленница. Но къде би могла да отиде? И което бе най-унизително, тя нямаше никакви собствени средства или поне не толкова, че да избяга достатъчно надалеч. Значи все пак бе пленница, пленница на разкоша и комфорта, който я заобикаляше, както и на всички онези хора, които постоянно повтаряха, че й желаели само доброто. Мислейки за това каква бе преди година или дори само преди няколко месеца й се струваше, че е съвсем друг човек. Непозната, толкова фрапиращо различна от жената, която бе сега, че почти не виждаше мост между тях двете.

Тя бе… безучастна. Да, това беше думата. Колко приятно бе да се откъснеш от всичко угнетяващо, да се затвориш в собствения си вътрешен свят, докато тялото ти продължава да живее по инерция, да се движи, да се смее и изрича подходящите баналности в подходящия момент.

— Принцеса Сарканова? — казваха всички приятели на сър Ерик — прекрасно младо създание, наистина, но доста отегчителна. Не е много приказлива. Наистина изненадващо, ако се вярва на всички тези истории…

— Очевидно всичко е преувеличено! — махваше с ръка сър Ерик. — А що се отнася до ума, кому е нужна умна жена? Дайте ми привлекателна жена с красива фигура, която знае как да се облича и не се напъва да мисли сама. Такъв е идеалът ми за жена!

Въпреки скучното си и сякаш недодялано държание, сър Ерик бе удивително алчен и хитър бизнесмен. Говореше се, че се хвалил с това, че в края на краищата постигал всичко, което желаел. За най-приближените приятели не бе тайна, че е избрал принцеса Сарканова за поредната си жертва.

А публична тайна бе, че принцът е човек с европейско възпитание и светски разбирания, удивително толерантен и добронамерен съпруг. Мъж, който често и с удоволствие пътувал, и както се говореше, търсел да купи земя в Калифорния. Носеха се слухове също, че имал слабост към игралните зали. Поне не бил от онзи тип егоистични мъже, очакващи от една млада и привлекателна съпруга да си стои в къщи вехнеща от скръб и да го чака. Сър Ерик наричаше принца „добро момче“, а за американците, които макар и демократи, бяха впечатлени от титлата му той беше „чудесен момък“.

Много малко хора знаеха кой всъщност се крие зад привлекателния, усмихнат чужденец, най-малкото пък Джини.

Когато Иван бе далеч, Джини се опитваше да не мисли за него и се чувстваше безкрайно облекчена, че той, в следствие нейната капитулация, спазваше своята част от отвратителния договор помежду им и стоеше далеч от леглото й.

Затворена в кулата си от слонова кост, Джини откри, че може да наблюдава приготовленията за пътуването до полуострова почти хладнокръвно. Графът отново й бе изписал от прахчетата против главоболие, а и сиропът, донесен й от Иван, като че ли наистина помагаше. Сега тя спеше по-спокойно и се чувстваше укрепнала. Дори и дебелашките задевки на сър Ерик или тайното настъпване под масата по време на вечерята в дома на сенатора, на която бе поканен, не можаха да я ядосат.

Джини не чувстваше предишното неразположение, а дори известен прилив на енергия. Вече не бе постоянно уморена, което не остана незабелязано от Соня.

— Е, Джини, мисля, че в Сан Франциско започва да ти харесва! Признай, не се ли радваш поне малко за уикенда?

Напуснаха Сан Франциско съвсем рано в петък сутринта, лично съпроводени от сър Ерик. Иван бе заминал предния ден за Сакраменто и къщата щеше да бъде заключена до следващата сряда и поверена на грижите на прислугата.

Всички тези приготовления се сториха на Джини малко комични, тази великолепна процесия, сякаш отиваха на няколкомесечно пътешествие. Толкова много куфари с дрехи! Ами кутиите с аксесоари, бижутата и всичко останало. Освен това личните им камериерки, които пътуваха в отделна карета заедно с иконома на сенатора, а накрая и прислугата на сър Ерик.

Почти невероятно й се струваше, че някога двете със Соня бяха тръгнали на път, вземайки само две памучни и две вечерни рокли. А освен това трябваше сами да управляват каретата си. По пътя дори бяха нападнати от индианци… но всичко това спадаше към нещата, за които бе свикнала да не мисли.

Сенаторът и госпожа Брандо бяха поканени да прекарат един ден и една нощ във великолепното имение на господин Уилям Ралстън в Белмон. След лек обяд и кратък отдих Джини и сър Ерик щяха да отпътуват за резиденцията му, която той скромно наричаше „виличка“. Но тъй като тя граничеше с „имота“ на Станфорд, обхващащо не по-малко от шест хиляди декара, Джини си представяше за какво става дума.

През по-голямата част от пътуването тя остана безмълвна, преструвайки се, че спи, за да се избави от словесния поток на сър Ерик. От време на време долавяше по някое от възклицанията на Соня колко хубав бил пейзажът и колко девствен в сравнение с града.

— Сигурно ще се забавляваш, Джини, ако пожелаеш — прошепна й Соня, преди да се разделят. — Ние с баща ти скоро ще се присъединим към вас. А може би и Иван, ако успее да се освободи.

— Очаквам да ми разкажеш за всичките си впечатления от Сам Мърдок — помоли я баща й с малко насилена сърдечност. — Не забравяй, че ще разчитам на тази информация, дъще моя.

И наистина, по време на краткия им престой в приличната на дворец къща на господин Ралстън сякаш всички говореха само за най-новия и ексцентричен милионер на Калифорния. „Мърдок“ — шепнеха всички, а хора като сър Ерик, които вече го бяха виждали, само се усмихваха и мълчаха.

Той бе един от малкото, достатъчно предвидливи да купят акции на двете железопътни компании Юниън Пасифик и Сентръл Пасифик, когато те бяха още почти само мечта…

— Говори се, че притежавал основния пакет на „Лейди Лайн“…

— Открил е една от най-плодоносните сребърни мини в Ню Мексико… — Продал е акциите си в Комщок…

Джини почти не даваше ухо на тези разговори. Току-що бе взела една малка доза от новия си сироп и чувството на еуфория, което той неизменно предизвикваше, я караше да се смее дори на грубите шеги на сър Ерик. Последната част от пътуването измина в компанията на баронета в неговата лондонска двуколка, през което време Джини имитираше интерес към разните забележителности, показвани й от сър Ерик.

— Сега всички купуват земя на полуострова. Мексиканците, предишните собственици продават всичко. Не могат да свикнат на по-бързия ритъм на живот. Този Мърдок… никой не знае колко земя притежава всъщност, но се говори, че е купил половината от долината Портола. Прекрасна земя… толкова древна. Вече си е построил някаква вила, истинска забележителност, доколкото чувам. Купил е и онези полуготови парцели на Ноб Хил, които клетия Грифит започна да застроява, преди да загуби всичките си пари на комар и заради неразумни инвестиции, за да сложи край на живота си.

Уморена да го слуша, Джини лениво попита:

— Защо всеки говори за този господин Мърдок, сякаш е най-тайнственият мъж на света. Познавате ли го?

Сър Ерик се подхилкваше, зарадван, че е събудил интереса й.

— Разбира се! За пръв път го срещнах във Вирджиния. Той принадлежи към старата генерация, както се изразявате вие. Избрал е по-тежкия път за издигане. Винаги е обграден от телохранители… говори се, че нямал доверие никому. Но умело играе на борсата и е умен въпреки грубиянските си маниери. Е, скоро сама ще го видите! Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че ще ми помогнете. — Той помилва дланта на Джини, хвърляйки й лукав поглед. — Пада си и по хубави жени. Ерген, подобно на мен, но чух за някакво малко испанско момиче, на което уж е настойник…

Той неочаквано занемя, сякаш се бе усетил, че е отишъл твърде далеч, а Джини не му зададе повече въпроси. Скоро щяла сама да го види. Тя с въздишка се облегна назад и затвори очи. Не се ли бе научила да приема всеки миг такъв, какъвто я връхлиташе? Нямаше нещо, което да я изненада, а и да имаше, беше й все едно.

Поне можеше, когато пожелае, да се обвие в тънкото було на безразличието, нещо, което вече й бе станало навик. И често, наблюдавайки някого, имаше желание да се изсмее на глас, питайки се какво ли щяха да правят всички тези хора, ако можеха да прочетат истинските й мисли. Само мисленето да не й костваше такива усилия… Най-сетне безизразните й зелени очи спряха върху „виличката“ на сър Ерик, грандиозно копие на английски замък. С хладен и вежлив глас тя го увери, че й харесва и че с нетърпение очаква да разгледа интериора с поръчана от Европа мебелировка.

— Сигурно сте уморена — загрижено промърмори сър Ерик, стисвайки пръстите й. — Икономката ми ще ви покаже стаята и ще имате възможност да си починете, колкото желаете. Тя ще ви изпрати две прислужници, които да ви помогнат при разопаковането.

Двуколката изтрополи по покрита с чакъл алея и спря пред зидана тухлена порта, така както подхождаше за един баронет.

— Наредих отзад да построят няколко павилиона за гостите, видяхте ли? А после, когато си отдъхнете, трябва да видите конюшните. Имам двама индийски коняри… умеят великолепно да се оправят с конете… с онези, докараните от там. Взех ги със себе си. Може би утре ще имате настроение за една кратка езда. Сигурно яздите? Добре! Имам една жизнена арабска кобилка, която може би ще ви допадне. Елате, ще ви представя икономката си.

Облечената в черно икономка, дебела, бледа жена, чийто устни изглеждаха винаги надменно присвити, се оказа изключително дружелюбна.

— Можете да се настаните в римската стая, Ваша светлост — рече тя, посочвайки тежките шнурове с позлатени камбанки и малкото съседно помещение, предназначено за Делия. В изключително комфортната баня водата вече бе затоплена.

Джини се потопи във ваната, копие на римски басейн, и пожела гостуването й вече да е свършило.

Какво правеше тук? Какво очакваха от нея? Забранени мисли. Вместо това тя се съсредоточи върху интериора на банята — големината на ваната, стъпалата, водещи към нея, красотата на мрамора.

Когато излезе от водата, Делия я очакваше в ръце с огромна кърпа с ресни.

— О, госпожо! Всичко тук е толкова великолепно! Трябва да видите двора отзад. Казаха ми, че всеки камък тук бил от някакъв разрушен английски замък. Сър Ерик ги докарал с кораб. Чуйте, госпожо! Чувате ли музиката, която свири? Един от господата е взел със себе си испански селяни. Хубава е, нали?

— Делия, моля те, затвори прозореца! Мелодията е… много хубава, но съм уморена и не искам да будувам цяла нощ.

Нямаше смисъл да обяснява на момичето, че тази музика съвсем не е испанска, а мексиканска и й навява твърде много спомени. Колко месеци бяха минали, откакто за последен път танцува под звуците на подобен оркестър, с пола, която се увиваше около глезените й и с разпусната, стигаща до кръста коса. Но жената, танцувала така безметежно, бе някоя друга. Мястото й бе заела отегчената и нещастна принцеса Сарканова, която се нуждаеше от подсилващи сиропи и хапчета за главоболие, за да преживява ден след ден. Кога се бе отказала от борбата?

Делия й донесе лекарството в малка, скъпоценна чашка за ликьор. Течността блестеше, тъмночервена като вино. Джини вдигна мълчалив циничен тост, иронизирайки сама себе си.

— Моят еликсир на живота. Странен сок, даряващ забрава.

След малко, когато приятната сънотворна течност потече в жилите на Джини и всеки мускул в тялото й се отпусна, на нея й се стори, че лети, че се издига във въздуха, някаква чудесна немощ, която сякаш правеше тялото й безтегловно. Последното нещо, което й се яви, преди да заспи, бяха две тъмносини очи, скрити зад дълги и тъмни мигли, който се взираха в нея с едва доловима ирония — точно така я бе погледнал Стив, когато се срещнаха за пръв път. Мислите й неусетно преминаха в сънища, в които всичките й грижливо издигани защитни стени се сриваха, заливайки я със спомени, от които тя опитваше да се скрие.