Нора Робъртс
Опасна тайна (3)

Втора глава

Леля Коко подреждаше парникови рози в двете дрезденски вази, които все още не бяха продадени.

Тя си тананикаше някакъв рок, докато работеше, като от време навреме потропваше с крак или с ръка нещо от рода на „бум-бум-бум“ или „та — да-да“.

Като всички жени от рода Калхун, леля Коко беше висока, стройна и имаше, както сама бе решила, царствена фигура, макар и леко понатежала през годините.

Беше се облякла и нагласила много внимателно за случая. Късата й пухкава коса бе боядисана червена и много й приличаше. Суетата не беше грях, нито недостатък, според Коко, а свято женско задължение. Лицето й, което се бе запазило доста младо благодарение на пластичната операция, която си направи преди шест години, бе внимателно гримирано. Най-хубавите й перли красяха ушите и шията й. Коко реши след един бърз поглед в огледалото, че черният костюм бе едновременно драматичен и елегантен. Високите обувки без пети, които обу, потропваха тържествено по стария дървен паркет и я караха да се полюшва, според нея много елегантно, на всяка крачка.

Коко разнасяше импозантната си и, разбира се, царствена фигура, от стая в стая, като проверяваше по няколко пъти всеки детайл.

Момичетата сигурно щяха да се стреснат мъничко от това, че бе поканила човека, без да ги предупреди. Но тя винаги можеше да се оправдае със склерозата. Както и правеше, без каквито и да е угризения, когато й бе изгодно.

Коко бе по-малката сестра на Джадсън Калхун, който се бе оженил за Дилайла Брейди и бе създал четири дъщери. Джадсън и Дилайла, която Коко искрено обичаше, загинаха преди петнадесет години. Частният им самолет се разби над Атлантика.

Оттогава Коко бе и баща, и майка, и приятел за малките сирачета. Тя самата бе вдовица повече от двадесет години. Нямаше деца.

Удивителна жена с лукав ум и сърце, направено от сметанов крем. Коко искаше, не, тя бе убедена, че е предопределена от съдбата да постигне и получи най-доброто за своите скъпи момиченца. Независимо дали те го искаха или не. А в Трентън Сейнт Джеймс Коко бе видяла чудесна възможност.

Изобщо не я интересуваше дали ще купи тяхната рушаща се крепост за хотел. Само един господ знаеше колко дълго щяха да издържат на данъците, необходимите за ремонт средства и сметките за отопление. Според нея Трентън Сейнт Джеймс Трети или щеше да остане или щеше да незабавно да си тръгне. Ала тя имаше друг план.

Независимо дали щеше да купи къщата или не, той трябваше да си замине с едно от момичетата. Все още не знаеше кое. Знаеше само, че това ще стане. Още от мига, когато получи първото му писмо.

Това момче трябваше да отведе една от скъпите й племенници в света на любовта и лукса.

И нека я вземат всички дяволи, ако не го постигне!

С въздишка Коко нагласи свещта в изящния свещник. Беше в състояние да им даде любов, но лукс…

Ако брат й и Дилайла бяха живи, нещата щяха да бъдат различни. Джадсън сигурно щеше да се справи с финансовите трудности. С неговият ум и поддръжката на Дилайла всичко би било друго.

Ала те бяха мъртви и парите ставаха все по-голям и по-голям проблем. Как мразеше да продава парче по парче наследството на момичетата, само и само да запази пробития покрив над главите им. Покрива, който толкова много обичаха.

Трентън Сейнт Джеймс трябваше да промени всичко това, като се влюби лудо в едно от скъпите й дечица.

Може би това щеше да бъде Сузана, помисли си Коко, като оправи възглавниците на дивана. Бедното малко създание! Сърцето й бе разбито от оня грубиян, за който се омъжи. Устните на Коко недоволно се свиха. Като си помисли само човек! Да излъже всички! Дори нея! Беше объркал живота на бебчето й, беше я измъчвал, докато най-накрая се разведе и се ожени за онази едрогърда бамбина.

Коко въздъхна горчиво и хвърли поглед към напуканата мазилка на тавана. Трябваше обаче да бъде сигурна, че ще се грижи като истински баща за двете деца на Сузана. Ако ли пък не… То тогава можеше да бъде Лайла. Нейната любимка. Лайла имаше нужда от някой, който да приема жизнеността и ексцентричността й. Някой, който да я гледа, да се грижи за нея и да я успокоява. Но с мярка. Съвсем мъничко. Коко не би допуснала и най-слабия опит да бъдат променени мистичните наклонности на скъпото й бебче.

Може би щеше да бъде Аманда. Старата дама нагласи завесата така, че да не се вижда мишата дупка. Практичната, трезва Аманда. Каква двойка щяха да бъдат само! Преуспяващ бизнесмен и трезвомислеща съпруга! Ала той трябваше да се задоволи с ролята на по-слабата страна. Да приеме, че Аманда се нуждае от любов толкова, колкото и от уважение. Макар че самата тя не си го признаваше.

С доволна въздишка Коко премина от салона във всекидневната, от нея в библиотеката, после в кабинета. Накрая идеше ред на Катрин, или както от бебе всички й викаха Кейти. Клатейки глава, поправи картината така, че да скрие следите от теклата по овехтелите копринени тапети вода.

Това дете бе наследило ината и упоритостта на Калхунови в изобилие. Представете си само, такова хубаво момиче, а прахосваше живота си като поправяше мотори и бензинови помпи! Едно изцапано мръсно маймунче! Бог да ти е на помощ!

Беше съмнително мъж като Трентън Сейнт Джеймс да се заинтересува от жена, която прекарва цялото си време под развалени автомобили. Освен това Кейти бе най-малката от всички, само на двадесет и три, успокояващо си помисли Коко. Имаше достатъчно време да й потърси прекрасен съпруг.

И така, сцената бе готова. Скоро господин Трентън Сейнт Джеймс щеше да стъпи на нея. И щеше да започне Действие първо!

Външната врата се хлопна. Коко се намръщи, защото знаеше, че течението ще разклати картините по стените и глинените вази по масите. Тя се запъти към хола през лабиринт от стаи, оправяйки пътьом вещите.

— Лельо Коко!

Ръцете й машинално се притиснаха към гърдите, когато разпозна гласа на Кейти и гнева, който преливаше в него. Какво ли беше се случило, че така да се ядоса момичето, зачуди се тя и лепна най-приветливата усмивка на лицето си.

— Тук съм, скъпа. Не те очаквах толкова рано. Каква приятна… — застина, като видя племенницата си, застанала във войнствена поза, със скъсаните си джинси, мръсна тениска, следи от масло по лицето и скръстени на гърдите ръце. И мъжът зад нея. Същият, когото Коко току-що си бе представяла като бъдещ зет. — Изненада — довърши тя и отново възвърна усмивката си. — Ах, господин Сейнт Джеймс, колко хубаво! — Пристъпи и протегна ръка. — Аз съм госпожа Макпайк.

— Здравейте.

— Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че сте пътували добре.

— О, може да се каже.

— Дори повече от добре! — леля Коко потупа ръката му, преди да я пусне, оценявайки спокойния му глас и поглед. — Моля, влезте. Винаги съм твърдяла, че денят се познава от сутринта. Та, значи, както тръгне отначало, така и ще върви. Бих искала да се чувствате тук като у дома си. Затова съм приготвила чай.

— Лельо Коко — с нисък глас изръмжа Кейти.

— Да, скъпа, ти не искаш ли чай?

— Искам обяснение. И то веднага.

Сърцето на Коко заби като чук, но тя погледна племенницата си с леко учудена усмивка.

— Обяснение ли? За какво?

— За това, какво прави той тук, по дяволите!

— Катрин, скъпа! — възмути се Коко. — Езикът ти! Един от дребните ти недостатъци. Влезте, господин Сейнт Джеймс. — Може ли да ви наричам Трентън? Сигурно сте малко изморен от пътуването. Казахте, че сте шофирали, нали? Защо направо не отидем в салона? — Тя го облекчаваше с приказките си. — Чудесно време за пътуване, нали?

— Стига! — Кейти бързо й препречи пътя. — Стига! Няма да го заведеш в салона и няма да пиете чай. Искам да знам защо си го поканила!

— Кейти — въздъхна дълбоко Коко. — Работата винаги е по-приятна и по-успешна, когато се върши в приятна атмосфера. Съгласен ли сте, Трентън?

— Напълно — отвърна той и с изненада откри, че трябваше да потисне напиращата усмивка.

— Оттук.

— Нито стъпка повече! — вдигна заплашително ръце Кейти. — Не съм съгласна да продавам.

— Разбира се, че не — спокойно отвърна Коко. — Затова и Трентън е тук. Просто ще обсъдим всички възможности. Ти обаче трябва да се качиш горе и да се измиеш преди чая. Имаш машинно масло, или както там се казва, по лицето.

С опакото на ръката си Катрин се опита да го изтрие.

— Защо не знаех, че ще дойде?

Коко премига и се опита леко да разфокусира очите си, уж че е объркана.

— Не знаеше ли? Как така не знаеше? Аз никога не каня гости, без да ви предупредя.

С ядосана физиономия Кейти настояваше на своето.

— Не си ми казала!

— О, Кейти… Аз… — Коко прехапа устни. Знаеше, защото го бе опитвала пред огледалото, че това придава на лицето й обърканост и смущение.

— Не съм ли? Сигурна ли си? Мога да се закълна, че ви казах в мига, в който получих съгласието на господин Сейнт Джеймс.

— Не си!

— О, Боже! — вдигна ръце Коко. — Какъв пропуск! Трябва да се извиня. Каква ужасна бъркотия! Грешката е моя. Ето на, започнах да забравям! Кейти, моля те да ме извиниш. В края на краищата, това е твоят дом. Твой и на сестрите ти. Никога не съм се съмнявала в добротата и гостоприемството ви към мен…

Преди да успее да довърши изречението, номерът й вече действаше. Кейти почувства вина. Бедната леля! Сякаш я гонеше!

— Това е и твой дом, лельо. Знаеш го много добре. Не става дума, че трябва да искаш разрешение от нас, за да поканиш някого. Аз просто мислех, че би трябвало да…

— Не, не, направо е непростимо от моя страна! — Коко премига още веднъж безпомощно. — Наистина не знам какво да кажа. Тази склероза! Чувствам се ужасно. Опитвам се само да помогна, а виж какво излиза…

— Не се тревожи. Няма за какво — Кейти взе ръката на леля си. — Наистина няма. Просто в първия миг се стреснах и реагирах не както трябва. Знаеш ли какво, аз ще направя чая, а ти можеш да седнеш с… него.

— Много мило от твоя страна, скъпа.

Кейти промърмори нещо неразбрано и тръгна към кухнята.

— Поздравявам ви — продума тихо Трент, като изгледа възхитено и учудено Коко. — Това бе едно от най-брилянтните изпълнения, на които съм бил свидетел. Вие сте истинска Сара Бернар.

Коко цялата засия и го хвана под ръка.

— Благодаря ви. А сега защо да не си поприказваме?

Тя го заведе до люлеещия се стол пред камината, тъй като знаеше, че пружините на дивана отдавна бяха сдали багажа.

— Трябва да извиня Кейти. Тя е много темпераментна, ала има златно сърце.

Трент наведе глава.

— Ще се помъча да ви повярвам.

— Е, нали сте тук. Това е важното — Коко седна срещу него. — Убедена съм, че Замъкът и неговата история ще ви очароват!

Той се усмихна, като си помисли, че вече е очарован от обитателите му.

— Дядо ми — започна възрастната дама, като посочи портрета на един мъж със строго лице и тънки устни, който висеше над камина. — Той е построил къщата през 1904 година.

Трент се загледа в очите, пълни с неодобрение, и свъсените вежди.

— Изглежда… страхотен — забеляза учтиво той.

Коко се разсмя.

— О, наистина! И доколкото знам, е бил безмилостен. Спомням си Фъргюс Калхун като треперещ старец, който спореше със сенките. Накрая го изпратиха в старчески дом през четиридесет и пета, след като се опита да застреля иконома заради лошата храна. Беше съвсем невинен… Дядо искам да кажа. Не икономът.

— Разбирам.

— Преживя още дванадесет години и стигна осемдесетте. Калхунови или живеят до дълбока старост или умират трагично млади — тя кръстоса дългите си здрави крака. — Познавах баща ви — неочаквано смени темата.

— Моят баща?

— Да. Бегло. Той ме придружаваше на някои партита през нашата младост. Спомням се, че танцувах с него един възхитителен котильон в Нюпорт. Беше много елегантен и хубав. И фатално чаровен. Беше направо поразителен — старата дама се усмихна. — Вие много приличате на него.

— Как така ви е оставил да му се изплъзнете от ръцете?

В очите й се мярна чисто женско задоволство.

— Напълно сте прав. Как е той?

— Добре. Мисля, че ако тогава бе осъществил връзката, сега нямаше да съм тук.

Тя вдигна вежди. Като жена, която следеше светските клюки редовно, беше добре запозната с разводите на Сейнт Джеймс старши.

— Последният му брак изглежда не върви много добре?

Това едва ли бе тайна за някого, ала Трент се почувства неудобно.

— Нещо такова. Да му предам ли вашите поздрави, когато го видя?

— Моля — една болезнена тема, отбеляза си на ум Коко, и я смени. — Кой ви запозна с Кейти?

Съдбата, помисли си Трент.

— Нуждаех се спешно от сервиз. Или по-точно моята кола се нуждаеше. Не направих веднага връзка между „Кейти Авторемонти“ и Катрин Калхун.

— Не бих ви обвинила — рече Коко и плесна с ръка. — Надявам се, че не е била… Как да кажа… Прекалено страшна.

— Щом още съм жив! Вашата племенница явно не иска да продава.

— Така е — намеси се Кейти, като влезе, бутайки пред себе си количката с подноса за чай, която постави между двата стола. — И ще трябва повече от присъствието на някакъв си нафукан бостончанин, за да бъда убедена.

— Катрин, за грубостта няма извинение!

— Всичко е наред — Трент се облегна назад. — Започвам да свиквам. Всичките ви племенници ли са толкова, как да кажа… напористи, госпожо Макпайк?

— Наричайте ме Коко. Те са чудесни момичета. — Тя взе чайника и се обърна към Кейти. — Ти нямаш ли работа, скъпа?

— Ще почака.

— Но ти отвори сервиза само преди два часа…

— Днес нямам клиенти — Кейти седна на облегалката на дивана и скръсти ръце.

— Добре тогава. Сметана или лимон, Трентън?

— Лимон, ако обичате.

Като люлееше небрежно крака си, Кейти ги наблюдаваше как пият чай и си говорят. Безсмислени приказки, помисли си тя. Губене на време.

Той беше от мъжете, които още от пеленки са възпитани да седят в гостните и да си говорят глупости. Скуош, поло, голф. Ръцете му сигурно са като на бебе. Под добре скроения костюм тялото му вероятно е меко и закръглено. Мъже като него не се изпотяват, не чувстват. Седят си по цял ден зад бюрото, купуват и продават и никога не се сещат за съдбите, които разрушават. За мечтите или надеждите, които събуждат или отнемат.

О! Кейти нямаше да му позволи да обърка нейната съдба. Нямаше да му позволи да покрие тези любими, напукани стени с тапети. Нямаше да му позволи да превърне стария салон за танци, пълен със спомени, в нощен бар. Нямаше да му позволи да докосне и един сантиметър от пропуканите греди на покрива. Тя щеше да се погрижи за това. И за него също.

Ама че ситуация, мислеше си Трент. Пиеше чай и си бъбреше кротко с Коко, докато кралицата на амазонките, както бе кръстил Кейти, седеше на хлътналия изтърбушен диван, клатеше крака и си точеше зъбите. В друг случай той просто би се извинил учтиво, би се върнал в Бостън и би прехвърлил цялата работа на своите агенти. Ала отдавна не беше се сблъсквал с истинско предизвикателство. А това тук беше може би точно това, което му трябваше, че да го върне отново на пистата.

Самото място бе удивително. По-точно, удивително разпадащо се. Отвън приличаше на нещо смесено между почтено английско имение и замъка на Дракула. Кули и бойници от строг сив камък, забити в небето. Капчуци с чудати форми на животни — един от тях обезглавен — се зъбеха и хилеха зловещо от двете страни, докато изкачваше стълбите. И всичко това увенчаваше двуетажен дом от гранит с елегантни веранди и тераси.

Имаше пергола покрай дигата. Един бърз поглед го наведе по неведоми причини на мисълта за римски бани. Тъй като поляните бяха неравни и на тераси, по границите им бяха достроени гранитни стени.

Трябваше да бъде грозно. Всъщност, мислеше си Трент, трябваше да бъде отвратително. А не беше. Беше по един особено объркващ начин очарователно. И привлекателно.

Начинът, по който стъклото на прозореца проблясваше като езеро на слънцето. Лехите с пролетни цветя. Бръшлянът, ръждив и занемарен, който се катереше лениво по гранитните стени.

Не беше трудно дори за мъж с прагматичен ум като неговия да си представи тук градинско парти. Красиви жени с живописни шапки и ефирни муселинови рокли. Арфи и цигулки. Романтика. Освен това имаше такъв изглед, че дори за краткия път от колата до входната врата, дъхът му спря. Можеше да разбере защо баща му искаше това място и беше готов да вложи стотици хиляди долари, за да го ремонтира и притежава.

— Още чай, Трентън? — попита Коко.

— Не, благодаря — очарователно й се усмихна той. — Дали бих могъл да разгледам все пак къщата? Това, което видях дотук, е просто удивително.

Кейти изръмжа, но Коко се направи, че не е чула.

— Разбира се. Ще ми бъде приятно да ви покажа всичко — тя стана и, като се обърна с гръб към Трентън, изгледа племенницата си многозначително.

— Кейти, ти сигурно ще се връщаш в сервиза?

— А, не… — Катрин също стана и смени рязко тактиката. — Аз ще разведа господин Трентън, лельо — усмихна се тя. — Почти е време децата да си дойдат от училище.

Коко погледна часовника над камината, който бе спрял преди няколко седмици на десет и половина.

— Ами, добре тогава.

— Не се притеснявай — Кейти се запъти към вратата, като покани с жест Трентън. — Господин Сейнт Джеймс, идвате ли?

Преминаха през хола и тръгнаха към рушащите се стълби.

— Ще започнем отгоре, искате ли?

Без да дочака отговор и без да се обръща назад, тя бързо се заизкачва, като очакваше Трентън да започна да се задъхва и изпотява след третия завой.

Ала беше разочарована.

Изкачиха и последния участък, който водеше до най-високата кула. Кейти сложи ръка на дръжката и подпря дебелата дъбова врата с рамо. Със скърцане и мъка тя се отвори.

— Кулата на духовете — обяви тържествено Кейти и пристъпи вътре, вдигайки прах и ехо със стъпките си. Кръглата стая бе празна, с изключение на няколко, за щастие, празни капана за мишки.

— Духове ли? — повтори Трент, като реши да се включи в играта.

— Прабаба ми се е криела тук — Кейти отиде до закръгления прозорец. — Казват, че седяла с часове и гледала морето, докато чезнела по любимия си.

— Какъв изглед! — промърмори Трент. Главата му се замая, като погледна надолу към скалите и вълните, които се разбиваха в тях. — Много драматично.

— О, тук е пълно с драматизъм. Прабаба ми не могла да издържи повече на измамата и се хвърлила върху скалите — Кейти се усмихна загадъчно. — Понякога, в тихите нощи, човек може да чуе как ходи и плаче за изгубения си любим.

— Това може да влезе в рекламната брошура.

Кейти пъхна ръце в джобовете си.

— Не мисля, че духовете са най-подходящи за привличане на туристи.

— Напротив — сви устни Трент. — Продължаваме ли?

С ядно стиснати устни Кейти прекоси стаята. Като използва и двете си ръце, хвана дръжката, запъна се малко и се приготви да я издърпа. Трент пристъпи съвсем близо и тя се дръпна като ужилена. Точно така се и чувстваше.

— Оставете на мен — рече той. Очите му потъмняха, когато почувства тялото й до своето. Протегна ръка и почти я прегърна, като постави пръстите си върху нейните на дръжката. Сърцето на Кейти се качи в гърлото, сетне отново се върна на мястото си.

— Изглежда трудна работа — рече Трент и, като дръпна силно, затвори вратата, при което Кейти се озова в прегръдката му. Останаха така за миг. Като любовници, които се любуват на залеза. Той вдъхна мириса на косите й, докато ръцете му все още я държаха. Мина му през ума, че е доста силна. Удивително секси и силна. После тя се отдръпна рязко, като заек, към стената.

— Изкривена е — продума тъжно и шумно преглътна, като се мъчеше да успокои гласа си. — Тук всичко е или изкривено, или счупено, или напълно строшено и за нищо не става. Не разбирам изобщо защо искате да го купите.

Лицето й бе бледо, което правеше очите й още по-зелени и дълбоки.

Интересно, една разсъхната стара врата не би трябвало да предизвика толкова силно вълнение и у двама ни, помисли си Трент.

— Вратите могат да се поправят или сменят — той разгледа пантите. — Добре ли сте? Какво ви е?

— Нищо ми няма — сопна се Кейти. Знаеше, че ако я докосне още веднъж, ще изхвърчи като ракета през онова, което бе останало от покрива. — Ако искате да продължим, най-добре да слизаме.

Тръгнаха по извитите стълби. Този път тя вървеше след него. Тялото й все още трепереше и гореше, сякаш бе сложила ръката си в огъня. Недостатъчно дълго, че да остане белег, но достатъчно, за да знае, че пари.

И Кейти реши, че има най-малко две причини да се отърве от Трентън Сейнт Джеймс колкото се може по-бързо.

Преведе го през горния етаж, през крилото на прислугата, през складовете, като не забравяше да му обърне внимание на напуканата мазилка, на плесента, на повредите, нанесени от гризачи. Радваше се, че въздухът бе влажен и миришеше на мухъл. Дори бе щастлива и доволна да види как костюмът му се напраши, а обувките му загубиха блясъка си.

Трент влезе в стая, пълна с кутии и счупени съдове.

— Някой ровил ли се е сред тези боклуци?

— О, някой ден сигурно ще се заемем и с тях — тя видя огромен дебел паяк да се крие в ъгъла. — Повечето от стаите не са отваряни от петдесетина години. Откакто полудя прадядо ми.

— Фъргюс Калхун?

— Точно така. Семейството използва само първите два етажа и ние кърпим само най-необходимото. — Кейти прокара пръст по пукнатината на стената, широка към два-три сантиметра. — Предполагам ще кажете, че щом не виждаме нещо, не се тревожим. И как ли покривът не е паднал на главите ни. Все още.

Той се обърна и я погледна.

— Мислили ли сте някога да превърнете това забутано място в истински източник на богатство?

Тя само се усмихна.

— Продължаваме… — искаше да му покаже стаята, където бе залепила найлон на счупения прозорец.

Той я последва, като внимателно прескочи дупката от тридесетина сантиметра на пода.

Висока сводеста врата привлече очите му и преди Кейти да успее да го спре, вече бе хванал дръжката й.

— Накъде води?

— Наникъде — бързо отвърна тя и изтърва едно проклятие, защото той, без да поиска позволение, я отвори.

Блъсна ги струя свеж въздух. Трент пристъпи и излезе на тясна каменна тераса, водеща към извити гранитни стъпала.

— Не знам колко са здрави.

Той я стрелна косо през рамо.

— Доста по-здрави са от пода вътре.

С нескрита въздишка Кейти се предаде и го последва.

— Приказно — мърмореше си Трент, като спря на една по-широка площадка между куличките. — Направо приказно!

Та нали точно за това не искаше да му го показва! Тя стоеше с ръце в джобовете, докато той се бе подпрял с ръце на каменния парапет и се оглеждаше.

Можеше да види дълбоката синя вода в залива и лодките, които се плъзгаха леко по нея. Долината, мъглива и тайнствена, като в приказките за феи. Една чайка, неясно бяло петно, се стрелна над океана и потопи човка.

— Невероятно! — вятърът си играеше с косата му.

Оттук, докъдето му стигат очите, бе само Атлантическият океан. Див, ветровит, непокорен и прекрасен.

Звукът от безконечната му битка със скалите отекваше като гръмотевица.

Имаше врати, които водеха нанякъде през различно разстояние, ала какво имаше зад тях, не го интересуваше. Някой, явно от семейството, бе донесъл столове, маси, саксии с цветя.

Трент надникна над парапета към ревящата вода.

— Удивително! — после се обърна към Кейти.

— Използвате ли го?

Тя сви рамене и не отговори.

— Не разбирам. Ще се изненадам, ако някой от вас прекарва времето си вътре, когато съществува това място.

С ръце, все още пъхнати в джобовете, Кейти се приближи до него.

— Не е само гледката. Фактът, че семейството ви, цели поколения от него, са стояли тук. Така, както къщата е стояла, въпреки годините, вятъра и огъня.

Чертите на лицето й омекнаха, когато се надвеси надолу.

— Децата са си дошли.

Трент също погледна и видя две малки фигурки да тичат по поляната. Смехът им се носеше из въздуха и вятърът го довяваше чак горе.

— Алекс и Джени — обясни Кейти. — Децата на сестра ми Сузана. Те също често идват тук.

— А какво мисли майка им за продажбата?

Кейти отвърна очи, едновременно смутена и бореща се да си възвърне самообладанието.

— Ще я попитате сам. Обаче ако я притиснете… — тя вирна глава, а вятърът разроши косата й. — Ако я изнудите по някакъв начин, ще си имате работа с мен. Не искам отново някой да я манипулира.

— Нямам намерение да манипулирам, когото и да било.

Кейти се засмя малко тъжно.

— Мъже като вас правят кариерата си чрез манипулации. Ако си мислете, че имате насреща си четири беззащитни жени, господин Сейнт Джеймс, най-добре да коригирате мнението си. Калхунови могат да се грижат за себе си и за своето имущество.

— Несъмнено, особено ако и сестрите ви са толкова заядливи като вас.

Тя присви очи. Ръцете й се свиха в юмруци. Беше готова да го цапне здраво. Да го удря, да го удря, да го удря, докато го убие, ала чу името си току зад себе си.

Трент се обърна и видя една жена до вратата. Беше висока като Кейти, но нежна като върба и с крехкото излъчване на беззащитно същество, което веднага му се прииска да закриля. Косата й бе пепеляворуса и стигаше до раменете. Очите й бяха с цвета на лятно небе. Изглеждаха спокойни и ясни, докато не се вгледаш в тях и не откриеш дълбоко стаено безпокойство.

Въпреки разликата в цветовете, между двете имаше очевидна прилика. Формата на лицето, очите, устните.

Беше уверен, че насреща му бе една от сестрите Калхун.

— Сузана — каза Кейти и застана между сестра си и него, сякаш да я защити. Устните на Сузана се извиха в гримаса, учудена и нетърпелива.

— Леля Коко ме помоли да дойда — тя сложи ръка на рамото на сестра си, сякаш искаше да я успокои по този начин. — Вие сигурно сте господин Сейнт Джеймс?

— Да. Приятно ми е — той стисна ръката й и за своя изненада откри, че бе силна и здрава.

— Аз съм Сузана Калхун Дюмон. Ще останете ли за няколко дни?

— Да. Вашата леля бе така любезна да ме покани.

— Така хитра, искате да кажете — с усмивка го поправи Сузана и прегърна сестра си. — Виждам, че Кейти ви е показала това-онова.

— Беше удивителна разходка.

— Ще се радвам, ако продължа да бъда ваш водач — пръстите й леко стиснаха рамото на Кейти. Леко, но настойчиво. — Леля има нужда от твоята помощ.

— А пък той няма нужда да вижда нищо повече — възрази Кейти. — Изглеждаш уморена.

— Никак. Ала ще бъда, ако Коко ме изпрати да търся из цялата къща дъската за хляб. Моля те!

— Добре тогава! — Кейти хвърли дълъг заплашителен поглед на Трент. — Не сме свършили още.

— Ни най-малко — съгласи се той и се подсмихна, когато тя тръшна вратата зад себе си. — Сестра ви има доста… забележителен характер.

— Тя е като огнегълтач в цирка — рече Сузана. — Всъщност ние всички сме, при известни обстоятелства. Наследствена черта на фамилията Калхун. — Тя погледна децата, които се заливаха от смях. — Това не е лесно решение, господин Сейнт Джеймс, откъдето и да го погледнете.

— Разбирам ви. Ала за мен е единствено и само работа.

Сузана знаеше, че за някои мъже работата стои на първо и единствено място.

— Тогава, най-добре да не губим време, а да действаме — тя отвори вратата, която Кейти бе затръшнала. — Защо не ви покажа къде ще ви настаним?