Нора Робъртс
Опасна тайна (2)

Първа глава

Бар Харбър

1991

Трентън Сейнт Джеймс беше в лошо настроение. Той бе от хората, които очакват вратите да се отварят пред тях, когато почукат, и телефоните да отговарят, когато позвънят. Това, което не очакваше и което го вбеси, бе да му се счупи колата на петнайсетина километра от мястото, за където бе тръгнал по това тясно двупосочно шосе. Добре поне, че телефонът в колата бе наред и успя да повика най-близката пътна помощ. Не му харесваше много и мисълта, че ще трябва да пътува в колата на пътна помощ до Бар Харбър.

След десетина минути чу пронизителен клаксон и спасителят му спря до него, изключи двигателя и измуча между двете хапки от огромния сандвич, който бе преполовил.

— Викай ми Ханк — рече шофьорът и надигна бутилка сода. — И не се тревожи. Кейти ще те оправи за нула време. Най-добрият механик в щата Мейн, и не взема скъпо.

Трент реши, че при създалите се обстоятелства ще е най-добре да повярва на „викай ми Ханк“. За да спести време, той тръгна с шофьора, който го свали в селището с напътствия как да намери сервиза и бутна в ръцете му мръсна карта, която Трент разгледа, като я държеше едва-едва за краищата.

Както винаги, когато попаднеше в непредвидена ситуация, реши да се възползва, доколкото можеше, от нея. Докато поправяха колата му, проведе половин дузина телефонни разговори с офиса си в Бостън, с което уплаши и създаде суматоха сред секретарките, служителите и вицепрезидентите. Това повиши малко настроението му. Обядва на терасата в малък ресторант, като обърна повече внимание на документите, които извади от куфарчето си, отколкото на отличната салата от раци и свежия пролетен бриз. По навик често поглеждаше часовника си. Изпи няколко кафета и уби остатъка от времето си, като наблюдаваше движението по улицата.

Две сервитьорки не сваляха очи от него и го одумваха от разстояние. Беше в началото на април, няколко седмици преди откриването на сезона и ресторантът бе полупразен. Момичетата бяха единодушни, че е хубавец. От върха на тъмнорусата му коса до токовете на идеално лъснатите му италиански обувки. Явно беше също така, че е бизнесмен. При това голям и важен. Личеше си както по скъпото кожено куфарче, така и по прекрасния сив костюм и вратовръзката. Освен това носеше златни копчета за ръкавели. Наистина златни.

Докато сгъваха салфетки, те решиха, че е доста млад, не повече от тридесет. А когато взеха празната му чаша от кафе и го разгледаха по-отблизо, установиха, че всъщност е неприлично хубав. Чисти фини черти и кожа като полиран въздух, което би му придавало кукленски вид, ако не бяха очите. Те бяха тъмни, замислени и някак неспокойни, което накара сервитьорките да решат, че може би е бил изоставен от жена. Макар да не можеха да си представят коя нормална жена би направила такова нещо.

Трент не им обърна внимание, дори когато плати сметката.

Това ги разочарова. Щедрият бакшиш, който им остави, не ги зарадва. А той би се изненадал, ако случайно разбереше, че момичетата биха се зарадвали много повече на една негова усмивка, отколкото на парите. Затвори куфарчето и се приготви да отиде при монтьора, който бе на другия край на градчето.

Не беше студен човек и не се възприемаше като надменен или високомерен. Като истински Сейнт Джеймс беше израсъл заобиколен от прислуга, която винаги се бе грижила да направи живота и работата му по-прости. Плащаше им добре, може да се каже дори щедро. Ако не показваше открито привързаност или някакъв личен интерес, то бе само защото никога не бяха го спохождали подобни чувства. Не беше му се случвало.

В момента мисълта му бе заета с работата, която се надяваше да приключи до края на седмицата. Беше наследил от баща си голяма хотелска верига. И я управляваше със здрава ръка.

Предното лято, докато бе плавал с яхтата и четвъртата си жена в „Залива на Французина“, баща му бе попаднал на нещо интересно. Инстинктите на Трентън Сейнт Джеймс Втори спрямо жените бяха известни с непостоянството си, но неговият нюх към бизнеса бе безпогрешен. Целта винаги бе на мушката и той не я пропускаше дори когато почиваше.

Огромната каменна къща с изглед към „Залива на Французина“ му бе направила неотразимо впечатление и почти веднага бе започнал преговори за закупуването й.

Апетитите му бяха изострени от съпротивата на собствениците да продават нещо, което бе толкова неподходящо за частен дом, колкото бял слон. Както обаче трябваше да се очаква, старият Трентън успя да обърне нещата в своя полза и работата вече вървеше към успешен край.

Ала изведнъж цялата сделка се изсипа върху Трент, защото баща му започна за пореден път сложно бракоразводно дело. Съпруга номер четири се задържа почти осемнадесет месеца.

Цели два повече от съпруга номер три. Трент дори се съмняваше, че зад ъгъла вече се навърта съпруга номер пет. Старецът бе върл привърженик на женитбата, така, както обичаше парите.

Трент се надяваше да приключи с покупката на Замъка преди мастилото от поредния развод на баща му да е изсъхнало. Веднага след като вземеше БМВ-то си от гаража, щеше да отиде и разгледа мястото, което баща му толкова много хвалеше.

Той тръгна из града. Много от магазините бяха затворени поради все още неоткрития сезон. Но въпреки това успя да прецени възможностите, които предлагаше селището.

Знаеше, че по време на сезона улиците на Бар Харбър са претъпкани от туристи с кредитни карти и пътнически чекове, готови да ги изпразнят. А туристите, както е известно, се нуждаят от хотели. В куфарчето му лежеше направеното от експертите му маркетингово проучване. При едно солидно планиране Замъкът щеше да възвърне капиталовложенията за не повече от петнадесет месеца.

Това, което трябваше да направи, бе да убеди четири сантиментални жени и тяхната стара леля да вземат парите и да бягат.

Трент погледна часовника си и зави към авторемонтната работилница. Беше решил, че два часа стигат, за да се справи монтьорът с онова, от което страдаше БМВ-то. Два часа според него бяха напълно достатъчни.

Разбира, се можеше да вземе самолета на фирмата от Бостън. Би било по-разумно и по-практично, а той бе практичен мъж. Ала този път му се искаше да покара. Необходимо му бе. Нуждаеше се от тези няколко часа спокойствие и самота.

Бизнесът му процъфтяваше, но личният му живот вървеше към пълен провал. Кой би помислил, че Марла така неочаквано ще постави ултиматум? Женитба или раздяла. Все още бе объркан и разстроен.

Тя беше предупредена още от самото начало на връзката им, че при него бракът никога не е бил на дневен ред. Той нямаше намерение да повтаря безумните грешки на баща си.

Не че не бе привързан към нея. Марла бе хубава и умна, интелигентна и известна в областта, в която работеше — моден дизайн. При нея всичко си бе на мястото, дори всяко косъмче на прическата й, а Трент приемаше и уважаваше този вид педантичност у жените. Така, както приемаше нейното практично отношение към връзката им. Тя уж твърдеше, че не иска брак, нито деца, и не се кълнеше във вечна любов. За Трент бе почти предателство, че така неочаквано промени отношението си и започна да иска нещата, за които казваше, че не я интересуват. Жени!

Той не бе в състояние да й ги даде. Разделиха се преди две седмици като непознати. Само две седмици, а Марла вече бе сгодена за един прочут професионален играч на голф.

Болеше го. И въпреки това болката му доказваше още веднъж, че е бил прав. Жените бяха непостоянни, променливи същества, а бракът бе един вид безкръвно самоубийство. Марла явно не го обичаше. И слава Богу! Просто бе искала „сигурност и стабилност“, както му бе казала. Трент се надяваше много скоро тя да открие, че бракът е последното място, където може да ги намери. Тъй като знаеше, че е безполезно да прави подробен анализ на грешките, просто я остави да излезе от мислите му. Време беше да си почине от жените, реши той. За известно време.

Спря пред пепелявосива сграда с много паркирани коли. Надписът над вратата на сервиза гласеше „Кейти — Авторемонти“. Под него се мъдреше допълнение, че сервизът работи двадесет и четири часа, че тук се прави пълен ремонт на всякакви чужди и местни автомобили и безплатна техническа профилактика. Стори му се малко прекалено.

През вратата се чуваше рок. Капакът на неговото БМВ бе вдигнат, а под колата се виждаха два крака, обути в износени, мръсни ботуши. Монтьорът от време на време потропваше с тях в такт с музиката. Трент се начумери и огледа. Миришеше на грес и на нещо сладко. Смешна комбинация.

Беше разхвърляно. Навсякъде се търкаляха инструменти и авточасти. Имаше смачкана броня от автомобил и кафе машина, от която течеше нещо като черна тиня. На стената висеше надпис: „Чекове не се приемат. На вересия — дотук.“

На няколко други листи пишеше какви услуги предлага работилницата и на какви цени. Трент реши, че са поносими, макар да не беше специалист. Имаше два монетни автомата до стената, единият за безалкохолни напитки, другият за сандвичи.

— Извинете — обади се той. Ботушите продължиха да потропват. — Извинете — повтори по-високо.

Музиката се ускори, заедно с нея и танцът на ботушите. Трент побутна единия с крака си.

— Какво, какво? — извика някой под колата. Гласът бе приглушен, ала личеше, че е раздразнен.

— Искам да ви попитам за колата си.

— Чакайте си реда! — след което се чу дрънкане на инструменти и сподавено проклятие.

Веждите на Трент се вдигнаха и събраха заедно по онзи начин, който караше подчинените му да треперят.

— Аз съм пръв на опашката.

— И все пак сте след този идиот с неговото фамозно возило. Пази Боже от нахакани баровци, които си купуват такива страхотни коли, а хич не правят разлика между карбуратор и джанта. Имай малко търпение, приятелче, или потърси Ханк. Сигурно е наблизо.

Трент бе застинал още на думата „идиот“.

— Къде е собственикът?

— В момента е зает. Ханк! — изрева монтьорът. — По дяволите! Ханк! Къде се е дянал?

— Не мога да ви кажа — Трент отиде до радиото и намали музиката. — Ще бъде ли прекалено невъзпитано, ако ви помоля да излезете отдолу и да ми кажете какво е състоянието на моята кола?

— Аха… — от легналото си положение под БМВ-то Кейти се озърна и видя чифт италиански обувки. Веднага не ги хареса. — Ръцете ми са заети в момента. Ако искаш, ела тук и ми помогни, щом толкова бързаш. Или пък си закарай колата до сервиза на Макдърмит в Северозападен Харбър.

— Трудно ще ми бъде, докато сте под нея — вметна Трент, макар че идеята доста му хареса.

— Какво? Това вашата кола ли е? — Кейти подсмръкна и затегна болта. Този тип имаше бостънски акцент, който много пасваше на модните му италиански обувки. — Кога за последен път сте ходили на профилактика? Да смените маслото, да проверите туй-онуй?

— Аз не съм…

— Сигурно не сте — в гласа имаше толкова задоволство, че челюстта на Трент се стегна. — Знаете ли, вие не си купувате просто кола и край. Трябва да проявявате и отговорност. На много хора годишната заплата е по-малка от цената на тази красавица. С повече грижи и поддръжка това бебче ще може да го карат дори внуците ви. Колата не е обикновена стока. Хората са или прекалено мързеливи или прекалено глупави, за да се грижат за автомобилите си. Още преди шест месеца е трябвало да отидете на сервиз.

Трент стисна дръжките на куфарчето си.

— Младежо, плащам ви да оправите колата ми, а не да ми четете лекция за отговорностите ми — по навик, който му бе като дишането, той погледна часовника си. — Така че, искам да знам кога ще стане готова колата ми, защото имам насрочени няколко срещи. И освен това бързам.

— Лекцията е безплатна — Кейти се изтласка с крака и се измъкна изпод колата. — Освен това не съм ви никакъв младеж.

Това вече беше очевидно. Макар че лицето бе доста мръсно и тъмната коса бе подстригана по момчешки, тялото в изцапания с грес и масло работен гащеризон определено беше женско. Всеки сантиметър от него. Трент не бе от мъжете, които лесно могат да бъдат изненадани, но този път направо си глътна езика, докато гледаше как непознатата се измъква изпод колата и застава пред него, с гаечен ключ в ръка. Въпреки черните следи по лицето й, веднага се виждаше, че кожата й бе много бяла в сравнение с косата. Очите й, с цвят на млада гора, бяха присвити под дългите, тъмни мигли. Плътните, сочни устни бяха извити в нещо, което при други обстоятелства би могло да бъде окачествено като много секси усмивка. Беше висока и добре сложена, с тяло на богиня, както се казва. Значи тя миришеше на масло и „орлови нокти“, помисли си той.

— Какво има? — попита го момичето.

Много добре осъзнаваше, че я оглежда от главата до пръстите на краката и обратно. Беше свикнала мъжете да я гледат по този начин. Все едно я събличаха. Не й беше приятно.

Гласът й имаше абсолютно различен ефект, когато човек осъзнаеше, че дрезгавият му нюанс принадлежи на жена.

— Значи вие сте монтьорът!

— Не, дизайнер съм. Занимавам се с вътрешно обзавеждане — с явен сарказъм отвърна тя.

Трент огледа гаража, пълен с какво ли не. Подът бе изцапан с масло и боя, по масите имаше разхвърляни инструменти и части. Той не се сдържа.

— Имате много интересна работа.

Момичето въздъхна и остави ключа на тезгяха.

— Трябваше да сменя масления и въздушния филтър. Карбураторът ви се нуждаеше от настройка. Все още имате нужда от почистване на радиатора и смяна на маслото.

— Ще върви ли?

— Да, разбира се. Ще върви — Кейти извади парцал от джоба си и започна да бърше пръстите си. Беше го преценила като човек, който обръща повече внимание на вратовръзките си, отколкото на колата си. Сви рамене и мушна обратно парцала в джоба си. Това не я засягаше. — Елате в офиса да уредим сметката.

Поведе го към задната част на сервиза, през тесен коридор до стаичка, оградена със стъклени стени. В нея имаше бюро, върху което цареше пълен безпорядък. Дебели каталози, пишеща машина, калкулатор и два въртящи се стола. Кейти седна и по чудноватия начин, по който хората намират върху бюрата си необходимия документ въпреки бъркотията, извади фактурите.

— В брой или…? — попита тя.

— По банков път.

Не беше женомразец, нито анти феминист. Поне така си мислеше. Беше направил всичко възможно жените в неговата фирма да получават същите пари и възможности за изява като мъжете. Досега не беше му се случвало да дели хората на мъже и жени, стига работата им да бе добра, а те — лоялни и отговорни. Ала колкото повече гледаше жената срещу себе си, толкова повече се уверяваше, че никак не й приличаше да бъде автомонтьор.

— От колко време се занимавате с тази дейност? — попита и сам се изненада от въпроса си.

Подобно любопитство не беше в стила му.

— Откакто станах на дванадесет години — зелените й очи срещнаха неговите. — Не се безпокойте. Знам си работата. Всичко, направено в моята работилница, има гаранция.

— Вашата работилница?

— Да, моята.

Момичето отвори калкулатора и започна да смята с дългите си елегантни пръсти, все още изцапани с масло. Този мъж я объркваше. Може би заради обувките, помисли си Кейти. Или заради вратовръзката. Имаше нещо арогантно в кафяво-червената му вратовръзка.

— Ето, това са повредите — тя обърна фактурата към него и започна да обяснява точка по точка.

Той не обръщаше никакво внимание на написаното, което също не му беше присъщо. Та Трент Сейнт Джеймс бе от хората, които изчитаха всяка буква в докладите, които му носеха. Но сега гледаше тази жена като омагьосан и не откъсваше очи от нея.

— Имате ли въпроси? — тя вдигна очи и закова поглед в неговия. Можеше да се закълне, че чу щракане, когато очите им се срещнаха.

— Вие сте Кейти?

— Точно така! — момичето се опита да прочисти гърлото си.

Странна работа, помисли си. Всъщност той има обикновени очи. Може би малко по-тъмни, малко по-настойчиви, ала все пак най-обикновени. Нямаше никаква причина да не може да се откъсне от тях. А ето че точно това правеше. Ако беше фантазьорка или имаше развинтено въображение — а тя си внушаваше, че не е така — можеше да се закълне, че въздухът в стаята се сгъсти и й стана трудно да диша.

— Имате грес на бузата — каза тихо Трент и се усмихна.

Промяната бе удивителна! Той се превърна от досаден и недостъпен тип в добър, прекрасен, приятелски настроен мъж. Извивката на устата му се смекчи, а напрегнатостта в очите изчезна. Сега в тях имаше смях, закачка, хумор. Един заразителен хумор, на който не можеше да устои. Кейти почувства, че също се усмихва.

— В съответствие с обстановката — отвърна тя. Но може би бе малко остра, затова направи опит да се поправи. — Вие сте от Бостън, нали?

— Да. Как познахте?

Устните й останаха извити в усмивка.

— Между говора в равнините на Масачузетс и вашия има голяма разлика. Тук идват много туристи от Бостън. На почивка ли сте?

— Не, по работа — Трент се опита да си спомни кога за последен път бе ходил на почивка, ала не успя. Преди две? Или преди три години?

Кейти измъкна изпод камарата каталози календар и прегледа програмата си.

— Ако останете и утре, бихме могли да сменим маслото.

— Ще го имам предвид. На острова ли живеете?

— Да. Откакто се помня — столът изскърца, докато тя кръстоса дългите си крака по индиански. — Бил ли сте някога в Бар Харбър?

— Като момче прекарах няколко уикенда с майка си тук — беше преди цяла вечност, помисли си той. — Може би ще ми препоръчате някой ресторант или интересни места, където да убия свободното си време.

— Не бива да пропускате парка — тя измъкна отново лист хартия и започна да пише. — Няма да сбъркате, където и да влезете, за да ядете морски деликатеси. Навсякъде са вкусни. А сезонът все още не е в разгара си. Тъй че няма да се опасявате от тълпи или опашки.

Кейти му подаде листа. Трент го сгъна и пъхна в горното джобче на ризата си.

— Благодаря. Ако сте свободна тази вечер, може би ще ми помогнете да опитам от местните морски специалитети. Тъкмо ще поговорим и за моя карбуратор.

Разтреперана, Кейти взе кредитната му карта. Беше готова да се съгласи, когато прочете името, напечатано върху нея.

„Трентън Сейнт Джеймс Трети.“

— Трент — усмихна се той.

Ами да, всичко съвпадаше, помисли си Кейти. Абсолютно съвпадаше. Шикозна кола, луксозни обувки, костюм, маниери. Трябваше да се досети. Трябваше още отдалеч да го подуши! Кипнала от гняв, тя му подаде фактурата.

— Подпишете се тук.

Трент извади златна писалка и се подписа, а тя стана и отиде да вземе ключовете на колата му от таблото. Той я следеше с поглед като хипнотизиран. Неочаквано момичето ги хвърли, по-точно запрати върху него. Трент успя да ги хване, преди да го ударят по лицето. Стисна ги в ръката си, силно изненадан от поведението й, докато тя сложи ръце на хълбоците си. Лицето й потъмня от гняв.

— Едно просто „не“ би свършило работа.

— Мъже като вас не разбират от просто „не“! — Кейти се обърна към стъклената стена, а сетне отново към него. — Ако знаех кой сте, щях да пробия дупки в радиатора ви.

Трент бавно пусна ключовете в джоба си.

Настроението му се смени. Не, той не избухна. Не се палеше лесно. Напротив, по жилите му плъзна лед. Ледът се разнесе из тялото му, вледени очите, скова устата.

— Бихте ли ми обяснили?

Кейти пристъпи към него и застана съвсем близо, с очи, впити в неговите.

— Аз съм Катрин Колин Калхун. И искам да държите ръцете си далеч от моя дом.

Ето какво било! Трент замълча, сякаш преценяваше чутото и подреждаше мислите си. Значи тъй, Катрин Калхун, една от четирите сестри, които притежаваха Замъка. И явно една от онези, които бяха абсолютно против продажбата. Ако имаше намерение да прави някакви маневри, май трябваше да започне още тук и веднага.

— За мен е удоволствие, госпожице Калхун.

— За мен не е! — тя се наведе и скъса копието на фактурата. — Най-добре си напъхайте задника в скапаното си БМВ и се връщайте в Бостън.

— Удивително! Какъв изтънчен език! — като я наблюдаваше, той сгъна хартията и я пъхна в джоба си. — Вие обаче не сте единствената заинтересована страна.

— Няма да позволя да превърнете дома ми в един от вашите лъскави хотели за скучаещи безделници и повехнали италиански графини.

Трент едва потисна напиращата усмивка.

— Нима сте отсядали в някой от хотелите „Сейнт Джеймс“?

— Не съм, много ми е притрябвало. Обаче знам на какво приличат. Мраморни фоайета, стъклени асансьори, петнадесетметрови полилеи и фонтани, пръскащи вода навсякъде.

— Имате нещо против фонтаните?

— Не искам фонтан във всекидневната ми. Защо не потърсите други сираци и вдовици, на които да отнемете имуществото, и не ни оставите на мира?

— За нещастие в програмата ми за тази седмица няма сираци и вдовици — той вдигна ръка. — Госпожице Калхун, дойдох по покана. Каквито и да са личните ви чувства и мотиви, Замъкът има още трима наследника. Нямам намерение да си отида, докато не говоря с тях.

— Можете да си говорите, докато ви свърши въздуха… Ала за каква покана говорите? Кой ви е канил?

— Госпожа Кордилия Калхун Макпайк.

Цветът на лицето й се промени, но Кейти не се предаде.

— Не ви вярвам.

Трент сложи куфарчето си върху купчината листове на бюрото и набра комбинацията. От една папка извади писмо, написано върху хартия с цвят на слонова кост. Сърцето на Кейти подскочи, защото позна хартията за писма на леля си. Тя взе листа и зачете.

Уважаеми господин Сейнт Джеймс, наследничките на Замъка Калхун получиха вашето предложение. Тъй като положението е сложно, смятаме, че ще бъде от взаимен интерес да обсъдим нещата лично, а не чрез писма. Като техен представител, бих желала да ви поканя за няколко дни. Вярвам, че това би било от взаимна изгода. Сигурна съм, ще се съгласите, че един по-непосредствен поглед върху имота, който ви интересува, ще ви бъде само от полза.

Моля, свържете се с мен, когато ви е удобно, ако приемете предложението ми.

Искрено Ваша

Кордилия Калхун Макпайк

Кейти го прочете втори път със стиснати зъби. Щеше да го смачка на топка, ако Трентън не бе успял да го вземе и прибере обратно в папката си.

— Вие май не сте запозната с това предложение?

— Запозната ли? По дяволите! Тази натрапница, тази дърта… О, лельо Коко, ще те удуша!

— Доколкото разбирам, госпожа Макпайк и леля Коко са едно и също лице.

— Понякога е трудно да се каже — Кейти се обърна. — Ала при всяко положение и двете са покойнички.

— Мисля да си затворя очите пред семейното насилие, ако не възразявате.

Кейти пъхна ръце в джобовете си и го погледна убийствено.

— Ако възнамерявате да останете в Замъка, ще се наложи да се забъркате дълбоко в него.

— В такъв случай ще рискувам — кимна Трентън.