Ан Фергюсън
За честта на брата (8)

8

Като чу някой да ходи около колибата, Доминик се събуди и посегна към ножа. Стисна юмруци, после ги отпусна. Да, можеше да надвие всеки неканен посетител.

Свали ножа, когато Абигейл се озърна и го запита:

— Буден ли си вече?

— Да.

Изстена и процеди една френска ругатня, разтривайки туптящото от болка рамо.

— Много ли те боли? — запита тя, протягайки му чаша вода.

Той тъкмо щеше да я скастри, че рискува живота си, но после разбра, че слънцето едва сега изгрява. През изминалите десет дни Абигейл беше сдържала обещанието си да не ходи до потока по светло. Доминик се надяваше, че ще сдържи и други обещания, които се налагаше да поиска от нея.

— Доминик?

Като се усмихна така, че тя да не заподозре истинските му мисли, той каза:

— Да, боли ме, но аз съм си виновен. Цяла нощ внимавах да не лежа на изгореното ляво рамо. И като се събудих, дясното рамо беше цялото изтръпнало от това, че съм спал само на него. — Протегна се и отново смръщи вежди. Почеса се по бузата, която неудържимо го сърбеше, понеже не можеше да се обръсне. — Защо се смееш?

Абигейл се изкикоти.

— Защото си в такова чудесно настроение тази сутрин.

Той я изгледа втренчено, но след миг се отпусна. Неспирните й опити да го развесели сигурно й струваха също толкова усилия, колкото и на него — да ги възприеме.

Опита се да помръдне глезена си и бръчките по челото му се изгладиха. Болката беше почти изчезнала. Предпазливо протегна лявата си ръка, после дясната и се усмихна широко. Само главата продължаваше да го боли. Раните щяха да заздравеят след още няколко дни. Време беше да намерят обратния път към „Песента на морето“.

Когато Абигейл му подаде парче стар хляб за закуска, той й благодари от сърце. Колко неуморно се грижеше за него! Всеки ден се бе промъквала в селото, за да намери нещо за ядене. Беше чудесен съюзник, но щеше ли да остане такава и след като научи това, което той смяташе да й каже?

Усмихна се, докато отпиваше от прясната вода, и погледна над ръба на чашата, възхищавайки се на Абигейл. Със свободно пуснатата си риза и панталоните, които очертаваха стройните й крака, тя го караше да забрави за опасностите, които го дебнеха при минаването през Англия, и да мисли само как да се люби с нея.

Абигейл сведе очи пред усмивката на Доминик. Ако той си мислеше, че тя не забелязва погледа му, значи беше глупак. А тя знаеше, че той не е глупак. Когато бъдеше в състояние да ходи, щяха да тръгнат, за да каже тя веднъж завинаги сбогом на Англия и на този интригуващ френски пират. Крехкото примирие помежду им не биваше да бъде нарушавано, но Абигейл се страхуваше, че това е невъзможно.

— Селяните днес говореха за някакъв панаир — каза тя, отпивайки още една глътка.

— Кога ще е?

— Утре.

Той се засмя.

— Възможно най-подходящият момент. На смрачаване вече ще са изтощени.

— И можем да тръгнем?

— Да.

— Накъде?

— Към Лондон.

Абигейл го загледа смаяно.

— Да не си полудял?

— Може би, защото, ако не греша, се намираме в един район на Англия, който се казва Дартмут.

— Къде е това?

Той се усмихна.

— Горе-долу на другия край на Англия, ако се гледа от Лондон. Бурята ни отвлече на север, почти до Карнарвън, в Уелс. Когато кормилото беше поправено, дадох заповед „Република“ да се насочи на юг, за да заобиколим Корнуол. Бяхме изминали доста път, когато екипажът на баща ти реши да унищожи кораба, вместо да посрещне съдбата си във Франция.

Абигейл се намръщи, отминавайки думите му, които сега нямаха никакво значение.

— Не исках да кажа това. Трябва да си луд, за да отидеш в Лондон.

— Може би, но Лондон ни предлага най-добрата възможност да избягаме от този остров, защото там идват много кораби.

— Но не и френски или американски.

Той се изсмя.

— Ще се учудиш, скъпа. Не е трудно да се скрие откъде идва корабът, когато става дума за пари. — Сложи чашата си на пода. — „Песента“ е влизала в лондонското пристанище поне пет-шест пъти за последните две години. Понякога е по-лесно да купиш провизии в Лондон, отколкото да се връщаш във Франция.

— Но акцентът ти ще те издаде.

— Хората, които се интересуват от печалбата, рядко отдават значение на политиката на правителствата си. Ако успеем да стигнем до Лондон, познавам няколко души, които мога да уговоря да ни помогнат.

— На нас или на тебе?

Той се усмихна мрачно.

— Надявам се да помогнат и на двама ни.

— Искаш да градя живота си на една надежда? — Тя започна да си играе с полите на дългата си риза. — Дори да искат да ни помогнат, там няма да съм по-добре, отколкото съм сега. Ще бъда сред врагове във Франция вместо в Англия.

— Помислих и за това. — Веселостта изчезна от лицето му, когато пое ръцете й. — Скъпа, помогни ми да стигна до Лондон и ще се погрижа да те изпратят при леля ти в Ню Бедфорд.

Абигейл знаеше, че трябва да се съгласи, преди той да е променил намеренията си, но не можа.

— Ами баща ми?

— Ако Ожие го е предал на властите, няма да мога да направя нищо. — Сложи пръст на устните й, за да възпре следващия въпрос. — Дългът ми е към тебе, Абигейл. Ти ми спаси живота и ще направя всичко, което ми е по силите, за да те върна при вашите.

Тя кимна, не знаеше какво да каже. Доминик Сен Клер нямаше да стигне чак дотам, да погази законите на родината си, но имаше известно чувство за чест. Тя не искаше да си го признае, защото тогава трябваше да признае и че беше започнала да харесва остроумието му и усилията му да я спаси от притеснения… и беше започнала да харесва целувките му.

Погледна към халката на лявата му ръка. Може би нямаше намерение да бъде така почтен по въпроса за положените от него брачни обети, както когато обещаваше, че ще й помогне, но тя трябваше да бъде почтена.

— Добре — изрече тя почти шепнешком. — Ще ти помогна, ако и ти ми помогнеш.

— Това обещание ли е, Абигейл?

— Да.

— И аз ти обещавам — вдигна дясната й ръка към устните си и бегло я целуна. — Обещание, запечатано с целувка, скъпа, е нещо, което никой от нас не може да наруши.

Абигейл се засмя, не можеше да се въздържи, защото думите му й прозвучаха невероятно сериозно. Когато суровото му лице се озари от лека усмивка, тя беше сигурна в едно. Пътуването, което им предстоеше, нямаше да бъде скучно.

Нощта се измъкна изпод дърветата, за да се прехвърли към брега. Светлините на селото в далечината изглеждаха като приковани към земята звезди, фенерът на кърмата на някакъв далечен кораб подскачаше заедно с вълните.

Абигейл напъха съсипаните си дрехи под една дъска на пода. Нищо не трябваше да издава, че някой е живял тук. Погледна към брега. Труповете вече бяха изчезнали. Морето ли ги беше отвлякло или селяните ги бяха отнесли и заровили?… Дори да бяха направили такъв жест на уважение към мъртъвците, тя се съмняваше, че милосърдието им щеше да се разпростре и върху някои живи американци или французи.

Замаза отново дъската с малко кал, доволна, че така няма да привлече нечие внимание. Стана и се запита кой ли се е подслонявал тук и после е изличил следите от присъствието си. Огледа се за последен път, преди да се отправи към вратата. Безлунната нощ беше идеална за пътуването им.

Една тъмна сянка мина пред вратата, накуцвайки на всяка крачка. Абигейл взе затъмнения фенер, който беше отмъкнала от един дюкян в селото. Излезе навън и загледа Доминик, който се опитваше да ходи. При всяка стъпка се облягаше на стената. Щом стигна до края на колибата, се обърна и закуцука към нея.

— Няма да е лесно, скъпа — изрече той. — Този глезен няма да може да ме крепи както трябва.

— Тогава ще вървим по-бавно. — Тя се насили да се засмее. — Не че сме длъжни да стигнем някъде в точно определено време. — Поколеба се, но в крайна сметка запита: — Доминик, нали всичко ще бъде наред?

Той прокара ръката й по бузата си, почерняла от наболата брада. Когато тя стигна до устните му, целуна дланта й.

Абигейл се дръпна, уплашена от сладостния огън, който се разля по ръката й. Не трябваше да се поддава на съблазънта му.

— Виждам, че пак си си същият! Не знам защо си губя времето да се безпокоя за тебе. Да тръгваме.

— Нима си се тревожила за мене?

Изненада се прокрадна в обсидиановите му очи.

— Както бих се тревожила за някое ранено животно. Ако продължаваме да се бавим, няма да тръгнем преди изгрев — слънце.

Когато той смръщи въпросително чело, тя реши да не се стряска от черните му вежди под изпоцапаната превръзка.

— Ще вървя наравно с тебе — каза той.

— Ако не го направиш, може да се озовеш седнал край пътя на разсъмване.

Той кимна и това я изненада, защото беше сметнала, че пак ще започне да й възразява. Тогава осъзна, че и на него, както на нея, му е ясно, че трябва да се отдалечат поне на няколко мили от селото, преди зората отново да ги накара да се скрият.

— Намери ли котето си? — запита той.

— Да.

— Ще го вземем ли с нас?

Тя поклати глава.

— То си е харесало за дом една мандра край селото. Там ще му е добре.

— Умно животинче. Иска ми се и ти да си така умна. Много по-лесно ще е, ако ми съдействаш.

— Аз? Нали ти съдействам?!

— Колкото го направи и баща ти. Когато видя, че е безполезно да се бори, прие да се предаде на „Песента“. — Той се засмя тихо. — В действителност, се предаде, преди да бях сигурен, че ще спечеля.

Тя спусна капаците на фенера.

— Мисля, че ще е най-добре да престанеш да се хвалиш час по час с победата си над „Република“

— Не го казвам, за да се хваля с победата си, а защото ми е чудно, че такава смела жена може да има такъв безхарактерен баща.

Абигейл не отговори. И как би могла? Още не разбираше защо баща й беше капитулирал пред французите или защо „Република“ плаваше в английски води, или — което най-много я безпокоеше — защо баща й я бе оставил заложница в ръцете на Доминик. Независимо по какъв начин се опитваше да си обясни действията на баща си, не можеше да намери обяснение. Сигурно имаше основателна причина той да постъпва така, но тя не можеше да я отгатне. Надяваше се да получи възможност да го попита.

Взе ръката на Доминик и я прехвърли през рамото си. В оскъдната светлина на звездите зърна как устните му болезнено се присвиват, когато той направи една крачка, натоварвайки десния си глезен. Пръстите му болезнено се впиха в рамото й.

— Извинявай — прошепна той. — По дяволите, боли ужасно!

— Не мога да те крепя, ако така си забиваш ноктите в мене.

Отговорът му се изгуби в мъчително простенване, когато двамата направиха още една стъпка. При третата той каза:

— Благодаря ти, скъпа, че ми напомни.

— Какво? — запита тя, докато го водеше към дърветата.

— Че не премълчаваш, като те боли.

— Не бих могла.

Смехът му прелетя покрай ухото й и тя се помъчи да потисне тръпката, която пробягна през нея.

— Но грешиш — чу след това гласа му.

— Така ли?

— Претърпя всякакви унижения от мене и от екипажа ми, без да кажеш нищо.

— Оплаках се.

— Когато те докоснах — да, но не си ми казала, че Журдан ти е налетял в каюткомпанията.

— Ти си знаел?

Той пак се засмя, после изстена, опирайки се на едно дърво.

— Като капитан съм длъжен да знам всичко, което се случва на моя кораб. Една грешка мога да простя. Но две — в никакъв случай. — Тя усети как тялото му отново се напряга, когато поеха по пътеката. — Сигурно е много уместно да те хваля колко храбра си била, когато аз самият едва мога да ходя.

Веселостта му се изпари, когато отново го преряза остра болка. Изруга, а тя побърза да го настани на земята. Доминик стисна клепачи, докато тя сръчно наместваше глезена му.

Абигейл коленичи до него.

— Оттук нататък ще е по-лесно.

— Ако вървим по пътя.

— Страхувам се, че нямаме друг избор. Не мога да те нося из гората през цяла Англия.

Той започна да разтрива глезена си.

— Заздравява добре. След един-два дни ще мога да стъпвам както трябва.

— Надявам се.

И тя докосна тъмното петно.

— По дяволите! — избухна той. — Внимавай!

— Внимавам. — Абигейл набърчи угрижено чело. — Ако си умен, ще избягваш да го натоварваш.

— Само че не съм нито умен, нито търпелив.

Тя се засмя.

— Несъмнено си най-нетърпеливият пациент на света.

Двамата се изправиха заедно. Той прехвърли ръка на рамото й и сви вежди, когато тя обгърна кръста му.

— Полека. Изгореното още боли.

— Трябваше да ми позволиш да го прегледам, преди да тръгнем. Ако се възпали, положението ти много ще се влоши.

— Тогава го прегледай.

Доминик взе фенера от нея и леко вдигна капаците. Когато мъждивата светлинка озари пустата пътека, той откопча оцелелите копчета на ризата си.

— Какво правиш? — запита тя?

— Не искаш ли да съблека това?

— Не тук. Не сега. Почакай до разсъмване, тогава ще спрем. И ще ти прегледам гърба.

Той закопча ризата си и се усмихна.

— Така ще имам на какво да се надявам, възнаграждение за милите, които ще изминем тази нощ.

— Първо трябва тези мили да останат зад гърба ни.

Абигейл очакваше той да възрази, защото обичаше да има последната дума във всеки разговор, но Доминик замълча и двамата продължиха по пътеката. Тя го забеляза как оглежда внимателно пътя пред тях и често хвърля погледи през рамо. Пръстите й напипаха дръжката на ножа, затъкнат в колана му, тя знаеше, че той няма да се поколебае да го използва. И започна да вярва, че може би ще направят невъзможното и ще успеят да се измъкнат от Англия.

Абигейл изпита невероятно силна радост, когато видя как нощта избледнява в гъста предутринна сивота. Над крайбрежието се бе спуснала мъгла, която не им позволяваше да виждат на повече от няколко крачки пред себе си. Беше пронизващо студена и лепкава, но тя се радваше, защото знаеше, че никой няма да излезе навън в такава нощ.

Всички мускули на гърба и краката я боляха, заплашвайки да се предадат, ако направи и една крачка повече. Но тя не обръщаше внимание на спазмите. Беше казала, че ще вървят до разсъмване, и щеше да направи точно това, дори ако всяка следваща стъпка заплашваше да се окаже последната. Доминик вървеше мълчаливо до нея. Нямаше нужда да поглежда лицето му, за да усети как се напряга за всяка стъпка. Пръстите му се забиваха в рамото й, изпухтяваше, щом преместеше крак. Сякаш навеки бе загубил склонността си да се шегува.

— Слънцето изгрява — промърмори той.

— Още е тъмно.

Тя се изненада, когато го чу да се изсмива.

— Мъглата те заблуждава — Свали ръка от рамото й и посочи на изток. — Виждаш ли? Светлината там е доста по-силна. Слънцето е излязло над морето.

— Слава на небесата — прошепна тя.

— И аз това си помислих. — Но вместо да прехвърли отново ръка на рамото й, той посегна и улови пръстите й. Закуцука настрани от пътеката, където дърветата се очертаваха като тъмна стена. — Време е да спрем и да си починем.

— След като намеря вода.

— Не първо ще си починем, скъпа. Няма нужда да се запознаваш край потока с някой от новите ни съседи.

Абигейл се съгласи с довода му. В края на краищата, не беше жадна. През цялата нощ беше гълтала достатъчно мъгла.

Доминик я поведе към дърветата с по-уверена стъпка, отколкото беше очаквала.

— Ходенето като че ли е накарало мускулите ми да се отпуснат — обясни той, показвайки, че е забелязал учудването й.

— Сигурно ще искаш да разтриеш добре глезена си, преди да тръгнем на път довечера. Мускулите ти пак ще се стегнат, докато седим да почиваме.

Той седна до един бряст. Тя внимателно се настани на земята до него. Въздъхна, идеше й да заспи моментално. Не знаеше откъде бяха минавали през последния половин час, защото вървеше полузаспала.

— Преди да си починеш, Абигейл… — Доминик положи ръка на рамото й, когато тя вече беше готова да се свие на кълбо на влажната земя. — Искаше да ми прегледаш гърба.

— Не може ли да почака?

— До довечера? — Той се засмя приглушено. — Тогава така ще напираш да тръгваме, че ще се ядосваш на себе си, че не си го направила сега.

Тя въздъхна. Никак не й харесваше той да има право.

— Добре — промърмори и преглътна мъчително, когато ръкавите се смъкнаха по ръцете му.

Въпреки че се грижеше за него още откакто морето ги беше изхвърлило на брега, движението на мускулите под бронзовата кожа отново я омая.

Наведе се, за да прегледа местата, където го бяха ранили разлетелите се горящи отломки от кораба. Опита се да не обръща внимание на голата кожа пред очите си. Усилията й бяха напразни, но тя се помъчи да се съсредоточи върху задачата си. Така, без риза, пред очите й неумолимо изпъкваха гъвкавите мускули на ръцете и гърдите му. Навярно беше участвал във всички работи, вършени на кораба, защото изглеждаше също толкова як, колкото и моряците, които се катереха по мачтите или носеха тежки товари по пристанищата.

Като си каза, че удоволствието, което усети да се разлива из нея, се дължи на гледката на вече заздравяващите му изгаряния, тя развърза измокрената от пот превръзка на главата му и се усмихна. Тази рана също заздравяваше добре.

— Мисля, че вече нямаш нужда от превръзка на главата — изрече, отпускайки се назад на пети. — Според мене ще оживееш.

— Не трябва да спираш, скъпа. — Той хвана ръката й и я дръпна към себе си, така, че лицето й се озова на един инч от неговото. Задържа ръката й в своите, продължавайки да говори. — Харесва ми допирът ти. — Притисна пръстите й към голите си гърди, където тъмните къдрави косми омекотяваха стегнатите мускули, и се засмя, когато я чу да ахва. — Мога ли да се надявам, че отваряш така широко очи, защото и на тебе ти харесва?

Абигейл дръпна рязко ръката си.

— Не намирам никакво удоволствие в това, да бъда съблазнявана от женен мъж.

— Женен ли? Сега пък за какво ми говориш?

Тя посочи пръстена на лявата му ръка.

— Ето за това.

Той се изсмя.

— Какво толкова смешно има? — запита тя.

Той докосна бузата й.

— Единствената жена, за която съм женен, е моят кораб. Нямам съпруга да оплаква предполагаемото ми изчезване. Пръстенът е семейно наследство и ми става на този пръст. Нищо повече. — Очите му блеснаха дяволито, докато отново я притегляше към себе си. — Ако не си свикнала да те съблазняват женени мъже, би ли приела да бъдеш съблазнявана от неженен?

— Доминик, днес нямам намерение да се оставя да ме съблазняваш нито ти, нито който и да било.

— Защо настояваш да говориш точно с този тон, когато се плашиш от мене?

— Не се плаша от тебе!

Тя се надигна, но той сложи ръка на рамото й и я задържа долу при себе си.

Когато тя ахна смаяно, той се засмя. Можеше все още да куца, но си бе възвърнал силата, която имаше на борда на „Република“. Тя трябваше да се досети, тъй като не беше изоставал от нея нито на крачка през цялата изминала нощ.

Пръстите му се плъзнаха нежно по рамото й към извивката на шията, после той нежно повдигна брадичката й към себе си. Знаеше, че трябва да му каже да спре, но не можеше да отрече плъзналото из цялото й тяло удоволствие, породено от тази нежна милувка.

— Мисля, че трябва да легнем да поспим — прошепна тя.

— Защо? — запита Доминик, докато пръстът му се преместваше към пулсиращата вена на шията й и чувствителната кожа зад ухото. — Няма закъде да бързаме, скъпа.

Хиляди думи пареха на езика й. Оскърбления и нападки, които искаше да изстреля върху него. Нямаше сега да вземе да му се предаде. Независимо дали беше женен или не, това не променяше намеренията й. Той беше неин враг и тя беше сега с него само защото имаше нужда от помощта му, за да избяга от Англия, а не защото беше омагьосана от докосването му. Искаше да му каже и това, и още нещо, но само се приближи още повече към него, когато нежният му допир събуди спомени от нощта на бурята, когато така нежно я беше прегръщал.

Върхът на пръста му погъделичка нежно извивката на ухото й, изпращайки странен водопад от усещания из цялото й тяло. Когато ръката й се отпусна на рамото му, той се усмихна. Това беше единственото му предупреждение към нея, преди да притисне гърба й към земята в същия момент, когато устните му намериха нейните.

Тя омекна, когато той й отне дъха с буреносната си целувка. Силните му мускули се напрегнаха под пръстите й. Той вдигна леко глава, за да впие поглед в очите й, и тя се запита защо толкова дълго си бе отказвала тази наслада.

Не каза нито дума, взирайки се в тъмните му като нощта очи. Блясъкът в тайнствените им дълбини можеше да означава всичко, но не я беше грижа. Пръстите й бавно се издигнаха, за да докоснат изсеченото му като мраморна скулптура лице. Затвори очи, докато езикът му нежно очертаваше устните й, преди да потърси сред тях тайния извор на наслада.

Тя обърна глава и изрече едва чуто:

— Не, Доминик.

Тъга изпълваше гласа й. Не можеше да забрави последния път, когато я беше целувал. Тогава наистина беше готов да проникне със сила в леглото й.

— Абигейл? — Когато тя отказа да го погледне, той обхвана брадичката й и отново вдигна лицето й към себе си. — Абигейл, това беше грешка.

— Днес или онази нощ на кораба?

Той се засмя тихо, но в смеха му се долавяше само нотка на съжаление.

— Как можеш да питаш?

Тя го отблъсна лекичко, като внимаваше да не направи нещо на ранения му крак, седна на тревата и махна пръстта от ризата си. Той отново хвана ръката й. Тя му отправи бърз поглед и пак сведе очи. Не трябваше да се изненадва, че не я пуска, преди да му е отговорила на въпроса. Доминик Сен Клер беше мъж, свикнал винаги да получава онова, което иска.

— Ти ме нараняваше, Доминик — прошепна тя, — всеки път, когато дори малко отслабвах защитата си.

— Да съм те наранявал? Не мисля, че като прегръщах и целувах разкошната ти уста, съм могъл да те наранявам.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. Но ти знаеш ли какво означава това?

И той отново я привлече в прегръдките си. Слабият й протест едва докосна като леко дихание устните му. Притисната до него, тя усещаше всеки инч от кожата му. Устата му се спускаше по шията й едновременно с пръстите му, които нежно слизаха по гърба й. Тя в замая обви ръце около него. И докато го галеше с нежни докосвания, целувките му палеха рояци парещи искри в цялото й тяло.

Той вдигна глава, за да погледне в замъглените й от страст очи, а после погледът му се спусна надолу по тялото й.

— Ти си създадена за моите прегръдки, скъпа.

— Доминик… — И тя въздъхна страстно, когато езикът му нежно близна ухото й.

— Винаги си била загадка. Никога не знам дали в ръцете ми се е озовала дива котка или изкусителка.

— Сега знаеш ли какво означават целувките ми?

Да го отблъсне беше най-трудното нещо, което някога беше правила, но тя не можеше повече да му позволи да я прегръща. Копнежът, породен у нея, напираше да бъде задоволен. Но не биваше. Трябваше да си спомни коя е тя и кой е той.

— Ти си глупак!

— Може би, но дори глупакът мечтае да бъде щастлив. — Той отново обхвана в шепа брадичката й и за един кратък миг допря устни до нейните. — Сега заспивай, скъпа.

— Да. — Гласът й трепна, когато изрече тази единствена дума, но беше радостна, че е уловил смисъла й.

— Не — измърмори той, когато тя понечи да се отдръпне. — Тук, в ръцете ми.

— Да не си полудял?

Той поклати глава.

— Студено е. Ако някой от нас се разболее, може да изгубим единствения си шанс да се измъкнем от Англия.

— Обещаваш ли да не… тоест…

— Обещавам да те държа в ръцете си и нищо повече. — Той премига от болка, помръдвайки крака си. — Абигейл, аз държа на обещанията си точно така, както и ти.

— Добре.

Доминик я привлече пак към себе си и се отпусна на земята. Твърдите му гърди бяха съвършена възглавница.

— Започваш да ми вярваш, скъпа. Да не би вече да не се страхуваш от мене?

— Отдавна съм престанала да се страхувам от тебе, Доминик.

— Тогава какво те плаши, когато те прегърна?

Тя не виждаше защо да го лъже, опряла буза до гърдите му, усещайки как сърцето му бие под ухото й.

— Страх ме е да не стана пак твоя пленница.

— Моя пленница ли?

— Принудена да прави това, което ти искаш.

Той притисна глава към косата й.

— Вярвай ми поне за това, скъпа, ако не за друго. Ако си мислех, че мога да те склоня да направиш нещо само като те целуна няколко пъти, отдавна да съм го направил.

— Което никога не би могъл да сториш.

— Което никога няма да съм в състояние да сторя.

Когато целувката му отпечата върху устните й тези думи, тя позволи на съня да я обгърне. Така нямаше да е необходимо да се чуди кой от двама им все още не казва истината.