Ан Фергюсън
За честта на брата (13)

13

— Никога не влизаме в тази постройка — потрепери Клариса, посочвайки с чадърчето си към каменната къщичка до езерцето в самия център на градината.

— Защо? — запита Абигейл, докато слизаше по стълбата към градината, за да застане до младата жена.

Прикри с ръка прозявката си. Не скучаеше, просто много й се спеше. Миналите две нощи пак имаше непрекъснати гръмотевични бури. Тя се свиваше под завивките, хапейки устни, за да не извика от ужас. Защото тогава Доминик щеше да дойде в стаята й. Абигейл знаеше, че няма да бъде достатъчно силна, за да се възпротиви на желанието си да се озове в прегръдките му. Но това желание я плашеше повече от гръмотевиците, отекващи над главата й.

— Мама казва, че е опасно. Вътре има кладенец и някой сигурно се е удавил в него — блеснаха дяволито очите на Клариса. — Искате ли да надникнем там?

— Вие като че ли казахте…

— Мама казва да не влизаме там. Нищо не е казала за надникване.

— Освен това — извиси се гласът на Доминик, — много изкушаващо е да се надникне.

Смутена руменина обля бузите на Клариса. Тя премига кокетно, вдигнала очи към Доминик, но Абигейл не се усмихна. Детинският флирт на младото момиче не я притесняваше, тревожеше я мисълта как ще реагира лейди Съдли, ако открие истината за Доминик Сен Клер. Той изглеждаше много елегантен в красиво скроеното си палто и безупречни панталони, което си беше основателно оправдание за опитите на Клариса да изпробва женския си чар върху него. Но дори това облекло не пречеше на Абигейл да го вижда като пират, застанал надменно на палубата на кораба си, вгледан в далечните хоризонти.

— Да, много е изкушаващо, но съм сигурна, че вътре е опасно — каза Клариса с мек глас. — Разбира се, мама няма да има нищо против да влезем вътре, ако сте с нас, господин Сен Клер.

Нютън изскочи иззад едно дърво, захапал дълъг стрък трева, все едно селянин пуши с лулата си.

— Мама каза, че никой не бива да влиза там. Дори господин Сен Клер. — Засмя се дяволито. — Не се тревожете, Клариса няма да влезе вътре, защото е догоре пълно с паяци.

— Ще вляза — заинати се сестра му.

Абигейл трябваше да се помъчи да прикрие усмивката си. Като видя Доминик да намигва, й стана още по-трудно да се сдържа. Клариса не беше много по-млада от нея, но обезпеченият й отвсякъде живот на графска дъщеря я правеше доста по-незряла. Единствената й грижа беше коя рокля да облече за следобедния чай. Такава ли беше и Абигейл, преди Доминик и неговите пирати да нахлуят в живота й? Може би… защото не бе могла да си представи, че баща й ще я изостави сама на борда на „Република“.

Доминик протегна ръка към нея и запита:

— Да надникнем там, Нютън, и да видим дали майка ти има основание да се тревожи.

Нютън изтича с радостен вик към постройката. Клариса го последва. Като накара Абигейл да го хване под ръка, Доминик тръгна след тях, вече без да куца.

— Вървиш доста по-добре — забеляза Абигейл.

— Нютън смята, че една разходка из парка ще ми помогне да се раздвижа — засмя се Доминик.

— Глезиш го.

— Той е добро момче и има нужда от баща си. Лорд Съдли е в Лондон вече над три месеца заради работи, свързани с имението, и вероятно по държавна работа.

— Но семейството ще се събере в края на седмицата — отбеляза Абигейл, загледана към езерцето, което проблясваше под слънчевата светлина.

Доминик спря и изрече бавно:

— Ако всичко върви така, както очаквам, скоро ще видиш баща си.

— С нахлузена на врата примка ли? — Тя дръпна ръката си от неговата. — Колко мило, че ми го напомни.

Той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.

— Съдбата му още не е решена. Всички доказателства за престъплението му изчезнаха и може би това е основната причина „Република“ да бъде потопена.

Тя отвори широко очи.

— Вярно е, но ако свидетелстваш срещу него, съдът със сигурност ще повярва на думите на един французин срещу американеца.

— Може би. Нищо не се знае. — Той взе едно камъче и го хвърли във водата. — Трябва да призная, че завиждам и на тебе, и на Нютън за надеждите ви да се съберете отново с бащите си.

Абигейл не можа да отговори, защото Нютън притича към тях и дръпна Доминик за ръкава.

— Елате! — завика момчето. — После ще я гледате. Искам да надникнете вътре.

Доминик се засмя.

— Това момче като че ли всеки ден само си търси белята. Ако някога имам син, ще искам да е такъв — любопитен и немирен като него.

— Внимавай какво си пожелаваш, Доминик. Може да си го получиш.

Усмивката му стана неустоима.

— Трудно ми е да го повярвам, когато не съм получил каквото искам от тебе, скъпа.

— Откъде знаеш, че аз не съм поискала точно обратното?

— Заради това, което ми казват те. — И той нежно прокара пръст по устните й.

— Господин Сен Клер! — извиси се настойчивият глас на Нютън.

Доминик пак се засмя, докато двамата с Абигейл се приближаваха към мястото, където ги чакаше момчето. Постройката не беше голяма. Отвътре се носеше миризма на влага, долавяше се леко ромолене на вода. Абигейл предположи, че това е просто заслон, построен над естествен извор.

Смигвайки на Клариса, Доминик вдигна резето и отвори дъсчената врата. Лъхна ги силна миризма на застояло, но Абигейл се усмихна. Точно така миришеше в килера на леля й. Населен със стотици паяци и разни други пълзящи твари, но извънредно любимо място за нея, щом потърсеше хладина в непоносимо горещите дни, когато дори морският бриз не освежаваше достатъчно въздуха.

Нютън надникна и направи гримаса.

— Мислех, че ще има нещо вълнуващо.

— Например заровено съкровище? — обади се сестра му.

— Или заровен труп?

Клариса потръпна.

— Какъв ужас! — И премига кокетно. — А вие как мислите, господин Сен Клер?

— Подозирам — отвърна със смях Доминик, — че майка ви е забелязала, че някой от прислужниците й липсва, ако тук се е разиграло нещо лошо.

— О! — възкликна Клариса, а Нютън измърмори нещо под нос.

Абигейл се запита как е възможно такава прозаична жена като лейди Съдли да е родила две толкова изпълнени с въображение деца. Докато се отдалечаваха, явно доста разочаровани, тя не се заслуша в разговора им. Загледа как Доминик влиза в постройката. Тя също влезе предпазливо и изчака един миг, преди очите й да свикнат с тъмнината.

— Внимавай — предупреди я той. — В средата има кладенец и подът е хлъзгав. Може би водата се надига и спада с приливите.

— Много далече е от морето.

— Може би, но е ясно, че водата понякога прелива. Внимавай — повтори той, протягайки ръка, за да хване нейната. — Най-добре излез вън и ме изчакай. И ти като Нютън нямаш търпение да напъхаш луничавия си нос във всяко нещо. — Гласът му внезапно стана съвсем сериозен. — Спомням си, че и преди съм го казвал. Когато бяхме на „Република“. Проклет да е баща ти, че погуби толкова хора.

Абигейл се обърна рязко и излезе навън под ярката слънчева светлина. Премига, мъчейки се да отпъди болката, която беше заседнала в гърлото й. Как би могла да защити баща си, когато не можеше да разбере защо е карал онези оръжия за Англия?

Доминик положи ръце на раменете й — те не искаха нищо, само й предлагаха утеха. Когато тя се облегна на гърдите му, той обви ръце около нея. Опря буза на бонето, взето назаем от Клариса, но без да казва нищо.

— Не се правя, че разбирам тази омраза между хора, които са били приятели — изрече тя с тъжна усмивка. — Между хора, които са били роднини. Някъде в Англия имам далечни братовчеди, които от време на време пишеха до леля ми и чичо ми. Струва ми се, че чичо веднъж им беше ходил на гости.

— Но не знаеш къде може да живеят?

— Не. Може да са на което и да е място в Англия. — Тя обърна лице към него. — Само дето роднините ми в Америка биха се радвали да видят роднините от Англия победени.

— Като и двата клона искат да видят Франция на колене.

— Да. — Тя въздъхна тъжно. — Толкова просто беше да вярвам в победата на всяка цена, преди да тръгна на това пътешествие.

Пръстите му нежно докоснаха ухото й.

— Разочарована ли си, че французите не са такива зверове, каквито си очаквала?

— Вие можете да се държите като зверове, но и американците го могат.

— Говориш за екипажа на баща си.

— Нямаше да ви простят, ако бяха успели да си върнат „Република“.

— Ето защо не пожелах да им дам тази възможност.

Абигейл се засмя.

— Щях по-лесно да повярвам на галантността ти, Доминик, ако не знаех колко много искаш да докараш плячката си във Франция.

— Твърде добре ме познаваш, скъпа. Един опасен неприятел ме познава прекалено добре.

— Може би някой ден нашите страни отново ще бъдат съюзници.

Той избухна в гръмогласен смях.

— Надявам се да не се случи.

— Доминик, но това е ужасно! Само защото мразиш англичаните…

— Не си ме разбрала, скъпа. Най-верният ми приятел е англичанин.

Абигейл го изгледа смаяна. Сега пък какви истории й разказва?

— Шегуваш се!

— Едва ли. — Той се приближи към езерцето, взе една пръчка, наведе се и леко раздвижи водата. Надигналата се тиня я размъти. Доминик хвърли пръчката във водата и се изправи. — Не мога да повярвам колко години минаха, откакто за последен път се видях с Ивън Съмърсет. Три? Не, може би повече. Тогава се занимавахме с много изгодна контрабанда през Ламанша.

Абигейл впи очи в него.

— Контрабанда ли? Затова ли заподозря, че „Република“ пренася контрабандни стоки?

— Отчасти заради това, макар че никога не съм пренасял оръжия, за да помагам на враговете си да убиват моите съотечественици.

— Чувала съм за контрабандата в Ламанша. — Нямаше да допусне той да я отклони от темата, като оскърбява баща й. Никак не искаше да говори за това, че баща й бе пренасял оръжия за Англия, поне докато не получи възможност да чуе самия него. Ако изобщо успееше… Думите на Доминик подсказваха, че френското правосъдие ще е брутално и светкавично. Въпреки че полагаше усилия да говори спокойно, все пак додаде с внезапно трепнал глас: — Контрабандистите пренасят бренди, коприна и вино за Англия.

— Ние не носехме такива неща. — Той стана, обърна се към нея и се усмихна широко. — Занимавахме се с далеч по-екзотични работи. Обикновено с предмети на изкуството и антики.

Шокирана, Абигейл се опита да отгатне още колко лица на този загадъчен мъж чакат да бъдат открити.

— Внасяхте ли тези неща в Англия или ги изнасяхте?

— Както се случи. — Той сви рамене. — Не съм познавач на изкуството. Оставях това на Ивън. Корабът ми беше само транспортно средство. — И добави със смях, смекчен от спомена: — Имахме хубави моменти, понякога едва отървавахме кожата. Питам се дали той още се занимава с тази работа.

— Не знаеш ли къде е сега?

— Войната направи така, че не можем да се срещнем в някоя кръчма и да си разправяме истории над кана бира. Понеже е англичанин, той не може да ми изпрати съобщение през блокадата. Това може да прати и двама ни на каторга, но и двамата знаем, че ако някой от нас има нужда от другия, ще се срещнем отново.

— Ако сега е в Англия…

Доминик се засмя.

— Понеже вече знаеш плана ми, скъпа, Ивън може и да е в Лондон. Ако не е, там ще бъде поне някой от другите ми приятели. Познавам един-двама души, които ще ни помогнат да се измъкнем от Англия. По-скоро бих потърсил помощ от Ивън, защото знам, че ще направи всичко каквото трябва, за да ни помогне, както и аз за него.

— Съзнаваш ли колко си щастлив, че имаш приятел като него?

— Толкова щастлив, колкото и от това, че те открих.

— Днес си очарователен, Доминик.

Ръцете му отново я обвиха и той я притегли към себе си.

— Отдавна съм те предупредил, че смятам да те очаровам, за да те излекувам от омразата ти.

— И успя.

Тя не можа да каже нищо друго, защото устните му намериха нейните. И когато потисканите вълни на желанието си пробиха път към повърхността, Абигейл се потопи в насладата от неговата прегръдка. Ръцете й започнаха нежно да галят гърба му.

Изведнъж той я пусна. Тя понечи да го запита защо, но вече знаеше отговора. Нищо в думите, които беше изрекла, не подсказваше, че е променила намеренията си относно онова, за което бяха говорили в стаята й в нощта на първата буря. Тя посегна да хване ръката му и прошепна:

— Бъди търпелив, Доминик. Дай ми малко време.

— Време, което може би нямам. — Той я дръпна отново към себе си и я притисна до силните си гърди. — И търпение, което може би е още по-малко. Не забравяй това, скъпа.

Целувката му опари устните й, бърза и огнена, но след това той я пусна и се запъти обратно към къщата. Тя искаше да го повика, но се въздържа.

Извърна се и погледна към езерцето. Дори размътените му моди бяха по-бистри от мисълта й. Сърцето й знаеше какво иска да направи, но ако баща й я беше предал, как можеше да повярва на Доминик?

Копнееше да узнае отговора на този въпрос.