Чарлин Крос
Дамата на лорда (5)

Глава 5

С изопнати до скъсване нерви Чандра чакаше в двора оседланата й кобила да бъде доведена от конюшните заедно с жребеца на Монтбърн. Хапеше долната й устна, докато постоянно си повтаряше, че трябва да се държи учтиво с настойника си, защото в противен случай планът й ще се провали. Уверена, че разходката им ще завърши катастрофално, тя се молеше той да я уведоми, че съжалява, но не може да я придружи. Да се пребори с глиган, може би щеше да й бъде по-лесно, отколкото да се държи любезно с този мъж. Да се държи с него по друг начин, освен с презрение, след като толкова много го презираше, си беше чисто двуличие.

— Щом искаш да излезеш насаме със саксонеца, значи си глупачка — каза Седрик, който бе дошъл при нея, за да се опита да я разубеди за пореден път. — Казвам ти, на него не може да му се вярва. Откъде знаеш, че писмото на Джеймс не е фалшиво или пък, че той е онзи, за когото се представя? Той може да е английски наемник, решил да те отвлече, за да вземе откуп за теб. Като пренебрегваш предупрежденията ми, му даваш възможност да осъществи плановете си.

Уморена от непрестанните словоизлияния на чичо си, чиито зловещи думи бяха измъчвали слуха й през последния четвърт час, Чандра се обърна ядосано към него.

— Казвам ти, че нищо няма да ми се случи. Ако той наистина искаше да ме отвлече, щеше ли да остави хората си в замъка? Защо да го прави?

— Той може да ги остави в замъка, за да ни нападнат.

Чандра се разсмя.

— Това е смешно, чичо. Ние сме няколко пъти повече от тях. Няма начин да ни победят в бой. Пък и ние не сме богати. Какво може да се надява да спечели той от нас? — Седрик отвори уста, но Чандра го прекъсна, преди да бе заговорил. — Не, чичо, онова, което казваш, е смехотворно. Ти виждаш неприятности там, където ги няма. Писмото на Джеймс е истинско. Подписът му беше скрепен с восъчния печат, който остана здрав, докато не го счупих аз. Поканих саксонеца да излезе с мен, а не обратното. Ако той реши да приеме поканата ми, можеш да бъдеш уверен, че е наясно с последствията, ако с мен се случи нещо лошо. Кралят ни няма да остави подобно нещо ненаказано.

— Въпреки това не му вярвам.

Чандра беше съгласна с чичо си, но да признае това гласно щеше да доведе само до нова поредица от оплаквания, а тя не искаше това. Решението й вече беше взето и въпреки че тя предпочиташе да бъде придружена от няколко души охрана, знаеше, че Монтбърн никога нямаше да се съгласи на такова нещо, освен ако не бъде придружен от равен брой свои бойци. Това не беше добра идея, тъй като тогава на Чандра и Алек щеше да им се наложи да концентрират вниманието си върху придружителите си. Заета да поддържа мира между двете групи, тя нямаше да успее да постигне много. Колкото и да не й харесваше, трябваше да излезе насаме с англичанина. Трябваше да намери начин да спечели съчувствието му. Като знаеше колко е арогантен, тя се чудеше дали той изобщо притежаваше подобно чувство.

С ъгълчето на окото си Чандра забеляза как мъжът, за когото си мислеше, излиза от голямата зала заедно с рицаря си.

— Не спори повече с мен, чичо. Вече реших. Ще яздим сами. Но ако това ще те успокои, знай, че в ботуша си съм скрила една кама. Ако англичанинът се приближи твърде много, няма да се поколебая да я използвам.

Втренчен в Чандра и чичо й, Алек забеляза мрачното изражение на лицето на Седрик.

— Между тях, изглежда, има някакво несъгласие — каза той на сър Джон. — Нещо ми подсказва, че спорът им е заради това, че двамата с нея ще яздим без придружители.

Рицарят се изсмя.

— Като се има предвид славата ти по отношение на жените, не мога да кажа, че не оправдавам колебанието му да я остави насаме с теб. Смея ли да попитам дали момичето рискува нещо?

Алек спря внезапно и се втренчи гневно в придружителя си. По някаква необяснима причина въпросът на рицаря го беше обидил. Репутацията му беше широко известна — Алек не беше монах. Но той не беше и похитител на невинни момичета.

— Не сме в двора, сър Джон, където похотливи мъже и жени флиртуват открито и никой не обръща внимание на това. Намираме се в замъка Лохли — каза с раздразнение той. — Знам, че се говори, че любовните ми афери наброяват няколко десетки — преувеличение, подкрепяно с клюки, заради което често ме наричат женкар. Но трябва да знаеш едно — всичките ми любовници едва ли наброяват повече от една дузина, като това включва и онази, която ме направи мъж, когато бях на петнайсет години. Аз си подбирам внимателно жените, сър Джон, и мога да те уверя, че не се интересувам от неопитни девици. — Не и след всичко, което бе изстрадал с покойната си съпруга! — Лейди Лохли е в абсолютна безопасност с мен. По дяволите, човече, тя е моя повереница, а не любовница!

— Моля за извинение, сър — каза сър Джон. — Не исках да ви обидя. Думите ми, изречени толкова необмислено, бяха казани само защото от изражението на чичо й съдя, че той не ви вярва.

Алек се вгледа отново в Седрик.

— Да — съгласи се той. — Чичо й изобщо не е доволен. — Увери се, че той няма да ни последва, когато излезем от замъка.

— Бъди сигурен, че няма да го направи — обеща сър Джон.

Алек забеляза, че рицарят се затвори в себе си, и съжали, че го бе срязал толкова остро. Обикновено приемаше добронамерените шеги, като се смееше на себе си също толкова високо, колкото се смееха и останалите, особено когато шегата беше свързана с мъжествеността му. Но по някаква странна причина той не можеше да приеме никакво предизвикателство, отнасящо се до намеренията му към лейди Лохли. Независимо от причината, той не можеше да отрече, че бе започнал да се държи като защитник на повереницата си.

Докато двамата англичани се приближаваха към тях, Чандра чу Седрик да казва:

— Казвам ти, те заговорничат.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. С издишването част от гнева й също я напусна.

— Въобразяваш си. А сега иди да се погрижиш за конете. — Чичо й се отдалечи към вратата на конюшнята.

— Добро утро, милейди — поздрави я Алек, който се беше приближил откъм гърба й. — Готова ли сте за езда?

Вниманието на Чандра беше насочено към чичо й и думите на Алек я изненадаха и тя се обърна рязко. Видът на сините му очи я омагьоса и тя не можа да направи нищо, освен да го гледа втренчено. Очите му притежаваха сила, на която не можеше да устои, и докато го гледаше, си помисли, че може да направи всичко, което той поиска от нея — абсолютно всичко. Съзнанието й беше отвлечено от мърморенето на Седрик и тъй като не бе имала достатъчно време да подсили сетивата си, сега женският й интерес нарасна. По загорялото лице на Алек се изписа широка усмивка.

Чандра премигна. Тя знаеше, че трябва да отговори на поздрава му.

— След малко — каза тя. — Ще тръгнем веднага щом конете бъдат готови.

— Отлично — отвърна Алек, който сякаш не бе забелязал реакцията й. — Горя от нетърпение да разбера какво ни очаква. Може би тази разходка ще ме убеди, че има нещо, което си струва да бъде видяно в тази пустош. От това, което видях досега, ми е трудно да разбера защо вие шотландците браните толкова ожесточено земите си.

Чандра бързо възвърна самообладанието си. Този човек демонстрираше превъзходството си, както просяк би се перчил с палто със златна везба. Тя се зачуди дали някой изобщо го беше учил на най-елементарни обноски. Чандра се вгледа внимателно в англичанина и реши, че някой без съмнение бе опитал, но като се имаше предвид какъв е ученикът, учителят е бил обречен на провал. При това безславно. Мислено тя нарече Алек клоун, но тъй като не беше забравила защо бе поискала той да я придружи, му се усмихна възможно най-любезно.

— Тъй като вие англичаните смятате, че тук няма нищо ценно, на мен също ми е трудно да разбера защо постоянно нахлувате в земите ни. Очевидно тук трябва да има нещо ценно, защото в противен случай вие щяхте да си останете завинаги от вашата страна на границата.

Алек се втренчи за миг в нея само за да открие, че не може да опровергае логиката й. Той се разсмя високо.

— Примирие, милейди. Денят е твърде хубав, за да го разваляме с разговори за политическите интриги на отдавна починали крале. Така няма да разрешим нищо. Въпреки че нашите страни продължават да воюват, нека помежду ни има мир.

— Да, денят е твърде хубав. — Усмивката й се разшири, защото тя знаеше, че го е надиграла. — Тъй като и двамата осъзнаваме стойността му и искаме да му се насладим, ще приема примирието.

— Значи имаме примирие. — Той се огледа. — Братовчед ви оправи ли се?

— Той се чувства много по-добре, но аз му наредих да си почива — каза Чандра, уверена, че Девин я наблюдава от прозореца си. — Отново искам да ви благодаря за навременната намеса.

— Радвам се, че успях да помогна. И ви благодаря за вашата намеса — отвърна Алек.

Погледът й се спря на влажната му коса. Гъстите гарвановочерни къдрици блестяха на слънчевата светлина като излъскан ебонит.

— Значи банята на милорд е била задоволителна?

— Много по-приятна от първата — отвърна той, спомняйки си за това преживяване.

 

С първите слънчеви лъчи на вратата му се почука и Алек я отвори, за да види Ангус застанал от едната й страна. Мъжът влезе в стаята с две стъкленици под мишница, а трима други мъже вкараха голяма вана в стаята.

Ангус забеляза, че Алек се намръщи, и каза:

— Водачката ни ми нареди да донеса тези неща — той подаде стъклениците на Алек. — Тази тук — той посочи към едната — трябва да се използва първи. Натъркай се целия със съдържанието й, включително и косата. Ще те изгори, но няма да ти останат белези. След като се изкъпеш, намажи се с това. — Той посочи към другата стъкленица. — То ще спре сърбенето. Не забравяй да се намажеш с него, иначе ще се изприщиш целия.

— Каква дяволия е намислила водачката ви сега? — попита Алек, у когото се надигнаха подозрения.

— Няма никаква дяволия — отвърна сопнато мъжът. — Това ще ти върне естествения цвят. Но ако на теб ти харесва да приличаш на купчина мъх, ще й кажа, че си отказал щедрото й предложение. Ако зависеше от мен, щях да те оставя такъв, какъвто си сега.

Двамата се сборичкаха за кратко за стъклениците и Алек спечели.

— Помогни ми да си изтрия гърба — нареди той на мъжа, но без резултат. — Моля…

— По-добре си махни дрънкулката. — Алек повдигна вежди. — Това украшение на врата ти — поясни Ангус и кимна към медальона. Алек се поколеба, но все пак се подчини. Той свали веригата от врата си и я сложи встрани. Усети върху кожата си студена топка от мазна паста, който дребният мъж бързо размаза по гърба му. — С останалото можеш да се справиш сам — каза Ангус и се отдалечи.

Докато Алек натъркваше голямо количество от съставката по лицето, косата, врата и ръцете си, а след това и надолу по гърдите си, тялото му започна първо да го сърби, а след това и да гори. Когато и гърбът и краката му също бяха намазани, Алек се изправи и се поколеба за миг. Втренчен в срамните си части, той затвори очи, стисна зъби и бързо намаза и тях. Когато последната кофа вода беше налята във ваната, кожата му гореше. Той почти се хвърли във водата.

След като натърка тялото си със сапун, той се изправи и се изми с няколко кофи вода. Когато се изсуши, натърка цялото си тяло със съдържанието на втората стъкленица. Балсамът незабавно го охлади.

— Виждаш ли — каза Ангус, който отново му помагаше да си изтрие гърба, — няма никаква дяволия. Мек си като бебе и розов почти колкото бебешко дупе.

Алек беше готов да спори с мъжа за това, че нямало никаква дяволия, но като поразмисли, реши, че страданията, които беше изтърпял си струваха резултата.

— Много любезно беше, че се съжалихте над мен — каза усмихнат той на Чандра. — Така повече няма да се сливам с дърветата.

Звънкият смях на Чандра изпълни въздуха и Алек почувства някакво странно усещане.

— Ако се бяхте държали като джентълмен — каза тя, като се молеше и той да я съжали по същия начин, — нямаше да изстрадате нито едно от нещастията, които ви сполетяха.

Втренчен в очите на повереницата си, които го гледаха усмихнато, Алек усети как нещо се надига у него. Помисли си колко красива и невинна е тя, прииска му се да прокара пръсти през гъстата й коса, която се спускаше свободно до кръста й. Ръката му сама се повдигна. „Овладей се, глупако!“

Движението на ръката му беше прекратено незабавно. За да прикрие грешката си, Алек сложи ръка пред гърдите си и се поклони.

— Обещавам да се държа както подобава.

Обещанието беше дадено пред нея, но беше предназначено за него. Тогава с ъгълчето на окото той забеляза, че чичото излиза от конюшнята.

— Конете ни пристигат.

Когато Чандра се качи на кобилата си, Седрик отиде до мястото, на което се намираше жребецът на Алек.

— Погрижи се нищо лошо да не й се случи, саксонецо — каза той, втренчил гневно поглед в графа, — ако не искаш ти да понесеш последствията.

На Алек не му убягна омразата в очите на мъжа.

— Уверявам те, че тя ще бъде в безопасност. — Сложил ръка върху извивката на седлото си, той се наведе към Седрик. — Само се постарай — каза той толкова тихо, че да бъде чут само от събеседника си — да не си намислил нещо срещу нас, докато яздим, или ти, планинецо, ще страдаш много повече от мен.

Алек се изправи и кимна на сър Джон, напомняйки му безмълвно да държи под око избухливия шотландец; след това двамата с Чандра напуснаха замъка.

Високо на хълма, който се извисяваше над едно езеро, Чандра спря кобилата си. Двамата с настойника й бяха обикаляли земите на клана в продължение на повече от час. През по-голямата част от времето бяха яздили мълчаливо, като говореха само когато спираха и Чандра на някое по-интересно място обясняваше историческото му значение. От време на време тя насочваше вниманието на Монтбърн към вдъхващата страхопочитание красота на дивата земя, която той бе казал, че мрази, като се надяваше да промени мнението си. Докато изучаваше красивите черти на лицето му, се зачуди дали вече не го беше променил.

— Още ли мислите, че в тази северна страна няма нищо, което да привлича окото и да възвисява душата? — попита тя, описвайки широк кръг с ръка над езерото. — Или според вас това е просто един обикновен водоем, незначителен и мрачен?

Алек не можеше да отрече, че гледката беше възхитителна. Слънчеви лъчи, блестящи като милиони диаманти, танцуваха върху повърхността на дълбоките сини води на езерото. Топъл вятър духаше между боровете под тях и поклащаше клоните им. Свеж, сладникав въздух се вдигаше над езерото, изкачваше се по хълма и изпълваше дробовете им. Той почувства прилив на енергия.

— Трябва да призная — каза той, като се обърна към Чандра и забеляза, че очите й са сини като водата, — че това място кара човек да изпитва страхопочитание. Красотата му е ненадмината. — Усмивка огря лицето на Чандра. Омагьосан от красотата й, Алек се поправи мислено — тя беше още по-възхитителна от гледката пред него. Той се овладя и отново се обърна с лице към езерото. — Ще отидем ли по-близо?

— Да — отвърна момичето и потупа кобилата си по врата. — Конете са жадни.

Алек погледна към дърветата около тях и забеляза бързо движение. Едно момче с разрошена коса, което едва ли беше на повече от дванайсет годни, тичаше босо през гората, облечено само в сафронова риза. В едната му ръка висеше мъртъв заек.

— Имате си бракониер — каза той и обърна жребеца си, готов да преследва нарушителя. — Да го хвана ли?

— Не. Това е Оуен. — Тя забеляза въпросителния поглед на настойника си. — Оуен — поне така го наричаме ние — е ням. Той живее сам в гората.

— И той ли е Морган?

— Не мисля. Появи се един ден, малко след смъртта на баща ми. Избягва хората и много рядко може да бъде видян. Независимо дали е Морган или не, е добре дошъл тук. Издала съм заповед никой да не го закача.

Чандра се бе опитала да се сприятели с момчето, когато на два пъти бе застанала лице в лице с него, но той не бе отговорил на молбите й да се премести да живее в замъка. Затова, за да бъде сигурна, че не е оставен на произвола на съдбата, тя се грижеше той да получава храна и всичко необходимо, за да преживява. Някой ден Оуен може би щеше да приеме предложението й за приятелство; това беше най-голямата й надежда.

— Твърде сте щедра — заяви Алек. — Не всеки би постъпил така на ваше място.

— Оуен е особен случай — отвърна тя. — Ще отидем ли до езерото?

— Да — каза Алек и момчето бързо бе забравено.

Чандра ги поведе надолу по стръмния склон. Докато я наблюдаваше, Алек усети как възхищението му от нея нараства. Интелигентна, весела, забавна и очарователна, в много отношения тя беше надраснала годините си. И въпреки това у нея се криеше едно палаво момиченце. За последното той можеше да свидетелства от личен опит!

За разлика от опитната Фелисия, която беше изобретателна, умееше да манипулира и използва хората, това наивно момиче, останало неопорочено, не беше изпълнено със злоба и нямаше никакви претенции. Но той знаеше, че като жена тя знаеше как да използва женските си хитрини и се надяваше да го манипулира също толкова умело, колкото управляваше коня си, за да постигне онова, което искаше най-много. В крайна сметка, тя беше жена.

Алек се досещаше, че тази разходка имаше за цел да го накара да изпита състрадание и да бъде спечелено съчувствието му. Засега планът й успяваше. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, той не искаше да я венчае за първия срещнат мъж. Бъдещият съпруг на Чандра очевидно трябваше да бъде мъж с изключителни качества, който да може да постави нейните интереси над своите. Алек се молеше да успее да намери такъв човек. И при това бързо, защото, въпреки че бе променил мнението си за Шотландия, чиято първична красота не можеше да отрече, той все още копнееше да се завърне в любимата си Англия и към всичко, което толкова добре познаваше. Не искаше нищо друго, освен да се върне у дома си.

Конете най-после стигнаха равна земя и ездачите им отпуснаха юздите. Животните тръгнаха в галоп към брега на езерото и спряха, когато го стигнаха. Алек слезе от седлото си и стъпи на камъните, с които беше осеяна цялата местност. Той вдигна ръка и дългите му пръсти обхванаха кръста на Чандра.

— Дръжте се — каза той.

Докато я сваляше от седлото, откри, че е много лека. Лейди Лохли не се отдаваше на леност в очакване други да свършат работата й, както правеха жените в двора. От онова, което бе видял през последните няколко дни, Алек знаеше, че тя работеше прилежно редом с останалите членове на клана. Нито една задача не беше твърде трудна или твърде лесна за нея. Той се загледа в лицето й и погледът му се плъзна по линията на брадичката й; Алек реши, че силният й дух се дължи на момичешката й упоритост. Беше шотландка от главата до петите.

Замислен за бъдещия й съпруг, Алек съжали човека, който и да беше той. Никой мъж нямаше да успее да се наложи над нея. Ако пък се опиташе, било то с метла или с меч, щеше незабавно да познае поражението. Той си представи младоженците в битка, но лицето на младоженеца някак необяснимо приличаше на неговото собствено, и по устните му се разля широка усмивка.

— Виждам, че през главата ви минават шеговити мисли — каза тя и свали ръцете си от раменете му. — Аз ли съм причината за веселието ви?

Докато конете утоляваха жаждата си, Алек и Чандра тръгнаха по брега на езерото. Кристалната вода се плискаше нежно в брега.

— По-добре ще е да откажа да отговоря — каза той, като се опитваше да се пребори с усмивката си.

— Тогава значи се присмивате на мен — обвини го тя, но без злоба.

— Не на вас, милейди. Мисълта за съпруга ви ме накара да се разсмея.

Тя бе обзета от тревога и се вгледа внимателно в него.

— Ако съдя по изражението ви, бих казала, че ме смятате за опърничава. Без съмнение се смеете, защото мислите, че мъжът ще страда.

При споменаването на думата съпруг Алек бе забелязал в очите й ярко пламъче, което бързо бе изчезнало. Мисълта, че можеше да бъде принудена да се омъжи, очевидно я тревожеше силно.

— Тази дума изобщо не ми е минавала през ума — призна си той. — Упорита, да, но не и опърничава. Ако се смея, то е, защото се съмнявам, че в списъка ви има мъж, който може да ви укроти; не че някой би се опитал. По ум и дух вие сте силна жена, Чандра Морган, и ви е нужен мъж също толкова силен, за да може да обогати живота ви. Ако е по-слаб от вас, той ще ви унищожи, бавно и сигурно. Мислите ли, че ще ви намеря такъв съпруг?

Чандра усети как от раменете й пада огромна тежест. Англичанинът, изглежда, й съчувстваше и проявяваше загриженост за благополучието й почти колкото за собственото си щастие. Девин щеше да се зарадва да научи, че поне една част от плана им се бе оказала сполучлива. Що се отнасяше до останалото, тя знаеше, че настойникът й няма да успее да й намери подходящ съпруг от списъка.

— Не мога да кажа — измънка тя, почувствала се малко виновна. Не знаеше защо тази лъжа я притесняваше, особено след като се налагаше да я изрече заради собственото си бъдеще, но това беше факт. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме и да видим.

— Предполагам, че сте права — отвърна той и се усмихна леко. След това спря и Чандра застана до него. — Знайте едно нещо, милейди. Аз възнамерявам да се съжаля над вас. Вместо да ви избера първия мъж, който отговаря на изискванията на Джеймс, ще подбирам много по-внимателно. Не мога да пренебрегна изискванията на краля си, но мога да ви уверя, че съпругът ви ще бъде мъж, когото можете да понасяте и когото може би ще се научите да обичате. С малко късмет, той ще бъде точно такъв мъж, какъвто би трябвало да бъде според мен. — Лицето на Чандра бе озарено от омагьосваща усмивка и Алек затаи дъх. По някаква неизвестна нему причина, момичето объркваше чувствата му — нещо, в което никоя жена досега не бе успявала. Ядосан, че отново бе загубил самообладание, той се опита да разруши удоволствието й. — Виждам, че се радвате, че планът ви е успял.

Чандра изтрезня.

— План ли? — попита тревожно тя, като се чудеше какво знаеше той. — Аз… аз не разбирам за какво говорите.

Алек забеляза, че погледът й упорито отбягваше неговия.

— Избягвате истината.

— Да не би да ме обвинявате, че съм се държала нечестно с вас?

— Вие и братовчед ви заговорничите още от момента, в който пристигнах, а най-вече, след като прочетохте писмото на краля. Не съм чак такъв глупак, за да повярвам, че внезапната промяна в отношението ви не се дължи на егоистични подбуди. Ако нямаше да имате полза от тази промяна, съмнявам се, че щяхте да се държите така с мен, а все още щяхте да се опитвате да измислите начин да ме накарате да се почувствам неудобно. Въпросът ми е следният — тъй като вече обещах, че ще бъда много внимателен в избора си, обещавате ли ми, че повече няма да се държите с мен с предишното неуважение?

Чандра си бе обещала да остане учтива, но думите му я ядосаха.

— Вие напълно си заслужихте отношението към вас — заяви тя, без да се интересува дали нямаше да провали целия си план. — Първоначално се държахте арогантно и нахално.

— А вие се държахте неучтиво и безчувствено.

— Вие ме провокирахте — защити се тя. — Не бяхте ли вие онзи, който на път към замъка ми се появи на коня си и се държа с мен, сякаш съм някакво нищожество? Не бяхте ли вие онзи, който ме унижи, като си позволи да ме закача, сякаш съм някаква уличница, която може да вкара в леглото си, като й подхвърли дребна монета? Може би си мислите, че като не сте ме познавали, това извинява действията ви, но никоя жена, била тя селянка или кралица, не заслужава подобно отношение от който и да било мъж. Това, милорд, беше причината, поради която бяхте принуден да чакате отвън на дъжда.

Обвиняващият й поглед не даваше възможност за избор на Алек и той беше принуден да признае истината. Напоследък бе прекарал голяма част от времето си в двора и това го бе направило също толкова циничен, колкото и останалите придворни. Бе загубил добрите си обноски и морала си и знаеше това. Точно това беше причината за завръщането му в Монтбърн. Не беше доволен от онова, в което се беше превърнал и се беше надявал чрез отдалечаването си от двора да се промени. Може би вече бе дошло времето наистина да извърши тази промяна.

Вината беше изписана на лицето му и сега беше негов ред да отмести поглед.

— Моля ви за извинение за отвратителното си поведение — каза той, вперил поглед във върховете на ботушите си. Миг по-късно очите му се спряха на нейните. — Отношението ми спрямо вас беше порочно. Както вие сама казахте, независимо от обстоятелствата, никоя жена не може да бъде третирана по такъв похотлив начин.

— Вие не се държахте по-добре и с хората ми.

— Така е — призна той. — Трябва да призная, че от историите, които бях чувал за планинците, си представях клана Морган като сбирщина диваци с лоши обноски и без никакъв морал. — Той млъкна, защото знаеше, че е последният човек, който има правото да съди останалите. — Дори си представях как всички вие тичате голи из горите — продължи Алек след малко. — Глупаво беше от моя страна да си вадя заключения само от разказите на сънародниците ми. Това по никакъв начин не оправдава поведението ми, но искам да знаете едно — аз не исках да идвам тук. Беше ми заповядано и затова настроението ми беше отвратително. Докато яздех на север, настроението ми се влошаваше с всяка измината миля. Затова и се държах толкова лошо. Арогантният и нахален глиган, когото срещнахте в началото, не е истинското ми лице.

— Кой сте вие тогава? — попита тя и отиде до водата.

Алек я последва.

— Англичанин от благороден род, който обикновено се държи много учтиво, но на когото въпреки това му се иска да не е бил извикан в служба на краля си.

— Вие се гордеете много с произхода си. Предполагам, затова се смятате за идеален?

Алек се разсмя.

— Това, че съм англичанин, не ме прави идеален. Вие вече видяхте някои от лошите ми черти.

— А има ли други? — попита тя недоверчиво.

— Да, има още една. Когато ме предизвикат, ставам извънредно избухлив. Избухванията ми пък са нещо, на което никой не желае да става свидетел.

— Като буря — каза Чандра.

— Много по-лошо — съгласи се Алек.

— Ще запомня предупреждението ви — каза тя и изведнъж се сети за списъка. Чандра мислено се помоли, ако Монтбърн някога научи какво бяха намислили двамата с Девин, да го погледне откъм смешната му страна. Тя нямаше никакво желание да изпита силата на гнева му. Но ако той разкриеше измамата й и истината го разгневеше, беше уверена, че няма да й се случи нищо лошо. Всички членове на клана щяха да се стекат около нея и да я защитят. Уверена, че няма от какво да се страхува, Чандра се поуспокои и се загледа във водата.

— Представите ви за нас не са били чак толкова погрешни — каза тя с надеждата да намали напрежението между тях. — По време на бой понякога мъжете свалят своите наметала и лейнс. — Последната дума го озадачи и тя побърза да обясни: — Вие ги наричате сафронови ризи. Така движенията им са по-свободни и могат да се сражават по-добре. Както виждате, не сте сбъркали във всичко. Планинците наистина тичат голи из тези планини и гледката е страховита.

Алек си представи как изражението по лицата на сънародниците му, които са били изправени пред такава гледка, бързо се променя от удивление в тревога, и започна да се смее неудържимо. Когато забеляза, че Чандра се мръщи неодобрително, махна с ръка.

— Не се смея на шотландските бойци, а на англичаните. Сега вече разбирам защо са говорили толкова лошо за шотландците.

— Защо?

— Англичаните се бият, като спазват определени правила и се срещат лице в лице с противниците си — по джентълменски. Нямам представа на какво се дължи това название. Войната е едно жестоко клане — нецивилизована, отвратителна и мръсна. В нея няма нищо нежно.

— Съгласна съм — каза Чандра. — Но какво общо има това със злословията по адрес на планинците в Шотландия?

— Не можете ли да си представите каква ще бъде реакцията на тези така наречени английски джентълмени, които са се заклели да спазват високи стандарти на поведение, независимо от обстоятелствата, ако застанат срещу голите шотландци по средата на битката?

— Предполагам, че ще избягат от бойното поле.

— Точно така. Чувствайки се неудобно, че не са останали на позициите си, те са нарекли народа ви див и варварски. Признавам, че и аз съм казвал същото. Моите думи обаче се дължаха не на личния ми опит, а на слуховете. Не беше правилно от моя страна да ги повтарям, без преди това сам да съм разбрал каква е истината.

— Да, така е. Предполагам, че в някои отношения сме напълно еднакви. Досега не бях срещала сак… — англичанин — поправи се тя, — но и аз съм злословила по адрес на вашите сънародници, съдейки само по онова, което са ми казвали.

Алек повдигна въпросително вежди.

— Ще бъдете ли така любезна да споделите с мен някои от определенията си?

— Мисля, че не — отвърна тя, втренчила поглед в обувките си. — Аз съм дама от знатен произход и предводителка на клана си. Няма да бъде учтиво да повтарям на висок глас такива неща.

Дълбокият смях на настойника й изпълни тишината.

— Но предполагам, че все още сте готова да ги използвате тихо, нали?

— Може би — отвърна Чандра и вдигна очи към него. — Но само когато бъда предизвикана. — Алек млъкна и двамата продължиха да се разхождат мълчаливо. — Трябва да разберете, че шотландците обикновено са щедри, грижовни и приятелски настроени хора — каза тя. — Но като се има предвид общата история на нашите страни, ние сме по природа подозрителни към англичаните. — Тя спря и го погледна. — Искам да запазя мира между нас. Аз съм водачка на клана и членовете му ще изпълнят нарежданията ми. Но трябва да знаете, че има и хора, които няма да бъдат съгласни с мен.

— Чичо ви — заяви Алек и тя кимна. — Омразата му към англичаните е очевидна. Съмнявам се, че някога ще промени отношението си.

— Той смята, че на клановете трябва да бъде позволено самоуправление. Самото споменаване на Джеймс или короната го вбесява. Затова и той реагира така на присъствието ви тук — затова и защото сте англичани.

— Каква е била позицията на баща ви по този въпрос? — попита той с истински интерес. Алек вече бе научил нещо за историята на клана Морган от писмото на Джеймс и сега искаше да чуе версията на Чандра. Ако имаше късмет, разказът й може би щеше да му даде някаква представа какво го очакваше както от нейна страна, така и от страна на войнствения Седрик. — И той ли споделяше мнението на чичо ви?

— Преди много години, когато бил още млад, той мислил по същия начин. Но с годините мнението му бавно се променило. Омръзнали му постоянните войни, унищоженията, но най-вече от всичко загубата на човешки живот. Както знаете, когато планинците не се биеха с англичаните, се биеха със собствения си крал, а когато и това им омръзнеше, тръгваха да се бият помежду си. Постоянните кланета бяха омръзнали на баща ми и той искаше мир. Когато предводителите на клановете бяха пленени в Мул, той беше измежду онези, които бяха хвърлени в затвора. След почти една година той беше измежду първите пуснати на свобода, след като се бе заклел във вярност на Джеймс. Ако Джеймс знаеше за истинските чувства на баща ми — че той не искаше нищо друго, освен да сложи край на безкрайните междуособици — баща ми може би щеше да бъде освободен още при пленяването му. След завръщането му всичко изглеждаше наред, а мнозинството от старейшините на клана подкрепиха решението му. След това, едва шест месеца след завръщането си, той почина.

На Алек не му убягнаха лекото заекване и сълзите в очите на Чандра. Очевидно тя все още тъгуваше за смъртта на баща си. Странното беше, че сърцето го заболя, когато осъзна това. Ръката му хвана нейната, дългите му пръсти я стиснаха нежно и той каза:

— Натъжавам се от това, че сте преживели такава голяма загуба. Родителите ми си отидоха от този живот един след друг. Те винаги ще ми липсват, но огромната печал, която изпитах в началото, вече не е толкова непоносима. Времето ще успокои тежестта в сърцето ви. Знам го от личен опит.

— Значи вече нямате семейство, така ли?

— Нямам — отвърна той. — Аз съм единствено дете и нямам други роднини. — Вятърът раздвижи повърхността на езерото и развя косата на Чандра пред лицето й. Алек вдигна ръка, отмести косата от очите й и й се усмихна нежно.

— Не се тревожи, момиченце. Един ден сърцето ти отново ще бъде изпълнено с радост. Обещавам ти.

Очите им се срещнаха и Чандра неволно изпита някаква близост с този човек. Първоначално загрижеността му я бе изненадала; след това, когато бе осъзнала, че е непресторена, тя се почувства спокойна. Бяха врагове, но еднаквата загуба, която и двамата бяха понесли, сега ги свързваше. Малцина можеха да разберат подобна връзка, освен ако не бяха еднакви по душа, както бяха Чандра и Алек.

— От опит знам, че онова, което казвате, е вярно. И въпреки това този път ми се струва, че е много по-зле от първия.

— Значи майка ви също е починала? — попита той, макар да бе уверен, че е така, защото в противен случай вече трябваше да се е запознал с майка й.

— Да — прошепна Чандра. — Тя умря, когато бях на четири години. Не си спомням много за нея, освен че говореше тихо и косата й беше същата като моята. Онова, което най-добре си спомням, е смехът й, винаги лек и весел. Баща ми казваше, че съм точно копие на майка си. Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням лицето й. Тя почина по време на раждане… брат ми беше мъртвороден.

— И вие съвсем естествено сте се привързали към баща си — заяви Алек.

— Да. С него бяхме много близки.

— Смъртта му… той болен ли беше? — попита Монтбърн, като си мислеше, че ако тя говори за баща си, това може би ще прогони част от тъгата й.

— Не. Имаше желязно здраве. Затова и не мога да приема, че вече го няма. Никога през живота си не беше боледувал. — Тя се втренчи някъде в пространството над езерото и си спомни за този ден, сякаш бе едва вчера. — Току-що бе обядвал и двамата с него се изчаквахме по стълбите към стаята му. Близо до площадката му се зави свят и той се хвана за стената, за да не падне. Няколко души ми помогнаха да го сложим в леглото му и той се оплака, че устата му била суха, а стомахът му горял. Жаждата му беше непоносима и не можеше да бъде утолена. След това му стана много лошо и той започна да проклина месото, което бе ял. Малко след това започна да говори несвързано. Започнаха да му се привиждат разни неща, настояваше, че майка ми била в стаята, казваше й, че скоро щял да отиде при нея. Час по-късно заспа дълбоко и към полунощ почина.

Алек се намръщи.

— Някой друг разболя ли се?

Чандра насочи вниманието си към настойника си.

— Неколцина, но не толкова зле, колкото баща ми. Всички оцеляха.

— А чичо ви?

— Той също се разболя, но отравянето не го засегна зле. Защо питате?

Алек си помисли, че тя бе използвала точната дума — отравяне. Само че то не се дължеше на заразено парче месо, престояло твърде дълго. Симптомите му бяха познати и той реши, че става дума за беладона. В Англия това растение се намираше из горите и запустелите земи, въпреки че някога го бяха отглеждали в градини. Имаше случаи, в които деца умираха, след като бяха изяли само три от плодовете му; възрастни биваха натровени от месото на птици и зайци, които се бяха хранили с растението. Възможно беше храната да е била от такова животно, но защо тогава само бащата на Чандра бе умрял, а всички останали се бяха възстановили?

— Просто бях любопитен — отвърна той, без да издава какво си мислеше. — Вие очаквахте ли да бъдете посочена за негова наследница? Не е ли обичайно титлата да бъде предавана на мъж?

— Нашите закони при избора на наследник се основават на келтските наследствени закони. Баща ми нямаше мъжки наследници. — Тя забеляза, че Алек е объркан. — Ако сте си мислили за Девин или Седрик, грешите. Ние не сме толкова близки роднини и използваме името Морган само за да избягваме объркването. Девин ми е трети братовчед, а чичо ми е полубрат на баща ми. Те нямат един и същ прадядо, дядо или баща. Малко след смъртта на дядо ми, баба ми се омъжила повторно. Седрик е син от втория й брак — разликата във възрастта между него и баща ми беше почти двайсет години — и той няма право върху титлата, тъй като не е пряк мъжки наследник. Всеки от прадедите ми, от прапрадядо ми до баща ми е имал само по едно дете — всичките са били момчета, с изключение на мен. Според келтския наследствен закон, всеки мъж, който притежава необходимата сила, възраст и характер и който има прадядо, който някога е бил предводител, може да предяви претенции към титлата. В този случай никой, освен мен не можеше да предяви такива претенции.

Алек се разсмя.

— Но вие не сте мъж.

Чандра усети, че се изчервява, и отвърна поглед.

— Не, не съм. Ако брат ми бе оцелял, той щеше да бъде единственият законен наследник, но възрастта му нямаше да бъде достатъчна. Пък и всичко това няма никакво значение. По право предводителят на клана може сам да избере приемника си и моят баща направи точно това. Старейшините на клана и Джеймс приеха избора му. — Тя отново го погледна в очите. — Но, изглежда, че нашият крал има съмнения в правотата на решението си. Сега той иска да ме върже със съпруг. Да не би да мисли, че съм твърде слаба, за да спазя клетвата, която му е дал баща ми?

— Членовете на клана подкрепят ли избора ви за предводителка?

— Имаше спор дали една жена ще може да върши мъжката работа, но протестиращите бяха твърде малко.

— Но точно те могат да създадат най-големи проблеми — каза Алек. — Може би нашият крал смята — и не без основание според мен — че ако Морган от Морган има до себе си един силен и лоялен човек, никой няма да се опита да узурпира властта й. Така Джеймс ще бъде сигурен, че клетвата на баща ви ще бъде спазена.

Чандра се ядоса.

— Това си е чиста проява на мъжка суетност. Всички мъже сте еднакви. За вас жената не е нищо повече от малоумна глупачка, която не е способна да върши нищо друго, освен да шие, да се грижи за градината си и да се ядосва за дрехите и прическата си. Вие искате да ни защитавате, защото вярвате, че сме слабачки, които припадат при най-малкия повод. Бих казала, че това е един фарс.

— Ако съдя по онова, което съм виждал в двора, не мога да се съглася с вас. — Голяма част от интригите в двора бяха замислени и се осъществяваха от жени. Жените не бяха толкова крехки и беззащитни, колкото мъжете искаха да вярват. — Освен това — завърши той, тъй като трябваше да я убеди, че има нужда от съпруг, — неоспорим факт е, че по-слабият пол не може да се съревновава по никакъв начин с мъжете.

— Може би, ако се мерят само по грубата сила. Но интелектът на една жена е равен на мъжкия, а може би дори го превъзхожда.

— Съгласен съм, че има много интелигентни жени, но тяхната слабост се дължи на техните чувства. По природа те не са способни да вършат работа, предназначена за мъже.

— Да не би да сте забравили за девствената си кралица? — попита Чандра, която започваше да се ядосва още повече. — При управлението на Елизабет Англия се превърна в световна сила. Никога през цялата история на вашата страна към Англия не са се отнасяли с такова страхопочитание. И всичко това се дължи само на една жена. И аз мога да се обзаложа, че Англия няма скоро да познае такава почит — поне докато отново не бъде управлявана от жена.

Алек обмисли дали да не й каже, че по време на управлението си Елизабет винаги бе търсила съвет от един мъж, но реши, че трябва да си премълчи, тъй като искаше да сложи край на спора им. Щеше да я остави да си мисли, че е спечелила този словесен двубой. Но преди това имаше нещо, което трябваше да разбере.

— Защо гневът ви изведнъж се стовари така силно върху мен? Казах ви, че не ми е приятно да бъда ваш настойник. Това задължение ми беше наложено, без да му бъде даден голям избор.

— Имахте ли изобщо някакъв избор? — поинтересува се Чандра.

— Или това, или Тауър.

— И каква е наградата ви?

— Херцогство, стига да успея.

Гневни пламъчета проблеснаха в очите на момичето.

— Значи въпреки всичко, което ми казахте, все пак сте имали избор — обвини го тя.

— Не бих нарекъл хвърлянето ми в Тауър добра алтернатива.

— Но ще получите награда, нали?

— Така ми беше обещано.

Чандра отметна глава и тръгна гневно към конете. Алек се загледа с удивление след нея, но бързо я настигна.

— Какво искате да кажете? — попита той и я хвана за ръката.

Тя се обърна рязко към него.

— Искам да кажа, че на мен не ми беше даден никакъв избор. Не ме чака никаква награда. Независимо от титлата й, независимо от обстоятелствата, ако една жена не е кралица, тя винаги е оставена на милостта на мъжете. С нея се държат, сякаш е някакво имущество — вещ, роб. Казват й какво и кога да го прави. Какво иска тя, не ги интересува. Аз ще бъда принудена да се омъжа само защото Джеймс смята, че съм твърде слаба. Той не дойде тук лично, за да провери дали съмненията му са основателни. Не, той просто предполага, че в клана Морган има затруднения само защото аз съм жена.

— Страховете на краля ни са основателни — настоя Алек, като си мислеше за Седрик и последователите му. — В противен случай той не би ме изпратил тук. Трябва само да се огледате край себе си и ще видите наченките на бунт в редиците на клана. Сама вие няма да успеете да се справите с него. Дали със сила или с лукавство, само мъж може да се справи с това.

Вбесена, че той я смяташе за безсилна и че вярваше, че хората й ще се обърнат срещу нея като бесни кучета, Чандра се опита да се измъкне от хватката му.

— Пуснете ме — изсъска тя, когато не успя.

— Първо ще ме изслушате. — Острите й нокти се забиха в плътта му и Алек усети как гневът му се надига. Той я тикна към конете. Упоритото момиче отказваше да повярва на думите му! Сега повече от всякога той не искаше да се заплита в интригите на клана Морган. Съпругът й сам щеше да разкрие предателите и да потуши бунта. Алек се връщаше в Англия. — Нека да повторя — страховете на краля ни са основателни. Но това няма никакво значение. Когато Джеймс издаде заповед, било то на мъж или на жена, тя или бива изпълнена, или непокорният се оказва без глава. Аз нямам никакво желание да свърша живота си на дръвника и се надявам, че същото се отнася и за вас.

Те стигнаха до конете си и Алек й хвърли юздите на кобилата й. Гневът изгаряше Чандра, но тя мъдро си замълча. Знаеше, че този ден ще завърши катастрофално, и точно това бе станало. Когато се качиха на седлата, графът я огледа строго и продължително.

— По заповед на краля ни трябва да изпълня задълженията си — каза той. — Същото важи и за вас. Обещах да ви намеря добър съпруг и ще го направя. Но бъдете сигурна, Чандра Морган, че до края на месеца вие ще бъдете омъжена. Няма да избягате от съдбата си. Ясно ли е?

Тя стисна зъби и огледа лицето му. След това отметна непокорно глава и пришпори коня си в галоп към подножието на хълма и тясната пътека, която водеше към него. Докато копитата удряха по земята, в главата й се въртеше припевът на старата легенда:

„Птиченце, птиченце, бягай, за да не промени крилатият ловец съдбата ти. Птиченце, птиченце, бягай, лети нависоко в небесата…“

Със сълзи в очите си помисли, че ако беше просто птичка, щеше да отлети някъде далеч, далеч, където щеше да бъде в безопасност.

Чандра премигна и насочи кобилата си към върха на хълма, а след това я подкара в галоп към замъка. Изобщо не я интересуваше дали саксонецът е изостанал, или се е изгубил някъде. Той не разбираше от какво има нужда тя и можеше да върви по дяволите заедно със съжалението си! Вперила поглед в замъка в далечината, чу звука от копитата на жребеца на настойника си, който я приближаваше. За да се освободи от присъствието му, подкара кобилата си още по-бързо.

Внезапно вдигна очи към небето. Там, високо над замъка Морган, кръжеше ястребът и неуморно търсеше плячката си.

„Няма да избягаш от съдбата си“.