Чарлин Крос
Дамата на лорда (4)

Глава 4

— Правилно предполагате — каза рязко Чандра. — Пуснете ме, ако не искате това да бъде последното ви предположение.

На устните на Алек се появи безгрижна усмивка.

— Не мисля така, милейди. Ако ви пусна, може отново да ми се изплъзнете, а аз не мога да си позволя да поема такъв риск. С вас имаме да обсъждаме важни неща.

— Арогантен мръсник — тросна се тя. — Не ви ли стига ума да разберете, че ако кажа дори една дума, ще бъдете мъртъв само след една секунда?

— Знам това — заяви Алек, — но предполагам, че вие имате достатъчно ум, за да знаете, че ако аз загина, Джеймс ще срине със земята замъка Лохли, а кланът Морган ще бъде избит. Ако това искате, дайте знак на хората си. Ако ли не, кажете им да приберат оръжията си.

Погледите им се срещнаха. Най-накрая, знаейки, че няма друг избор, Чандра се обърна към Седрик.

— Няма да има бой — каза тя и като забеляза колебанието на чичо си, извика така, че да бъде чута от всички: — Приберете оръжията си. — Из двора се чу недоволно мърморене, но всички мечове, включително и този на Седрик, бяха прибрани в ножниците. — Днес мирът възтържествува, саксонецо. Но само защото аз пожелах така — каза Чандра с гордо вдигната глава. — А сега си свали ръцете от мен и ми кажи защо те е изпратил кралят.

Алек я пусна.

— Ще го направя — каза той, — но първо трябва да измия калта от себе си. След това ще се присъединя към вас в голямата зала.

— Желае ли милорд още една баня? — попита тя, наклонила високомерно глава.

— Не. — Отговорът му бе подхвърлен през рамо, докато Алек вървеше към коня си. Той повдигна седлото, издърпа тръна и видя, че е покрит с кръв. — Вече изпитах достатъчно от гостоприемството на лейди Лохли. — Той захвърли тръна на земята. — Конят ми също.

Чандра гледаше как англичанинът сам отвежда жребеца обратно в конюшнята и у нея се надигна съжаление. То обаче бе предназначено не за мъжа, а за коня. Животното бе страдало ненужно, защото планът й се бе провалил. Той вече знаеше коя е тя и тя повече не можеше да му се изплъзва. Всичките й детински маневри не бяха довели до нищо, освен може би да й доставят удоволствието да го види как пада от коня си в калта. Но отговорът, който търсеше, все още си оставаше загадка.

С наведени рамене тя тръгна към входа на голямата зала. Девин и Седрик я последваха. Вътре тя се обърна към чичо си.

— Когато англичанинът влезе, доведи го в преддверието на стаята ми. Ще го чакам там. — Тя хвана Девин за ръка и го задърпа към стълбите.

— Какво ще правиш сега? — попита братовчед й, докато се изкачваха по старите стълби.

— Няма какво друго да направя, освен да изчакам. Скоро ще науча истината.

Седнал на ръба на масата, Алек наблюдаваше как лейди Лохли разчупва восъчния печат и чете писмото на краля. Ръцете й започнаха да треперят и тя впери поглед в Алек. От изражението й той разбра, че е стиснала зъби и се опитва да се овладее.

— Решението не беше мое, а на краля — каза той в отговор на изписаното на лицето й обвинение. — Истината е, че аз бих предпочел той да беше избрал някой друг.

— Избрал? — намеси се Седрик, като се приближи откъм вратата, до която бе застанал. — Избрал за какво?

— Да — присъедини се към него и Девин и се приближи към Чандра, за да се опита да прочете съдържанието на писмото над рамото й. — Какво е направил Джеймс?

Чандра не свали поглед от очите на Алек, докато сгъваше пергамента.

— В своята безгранична мъдрост Джеймс обявява граф Монтбърн — този саксонец! — за мой настойник.

— Настойник! — извикаха едновременно Девин и Седрик.

— Тя няма нужда от настойник — настоя Девин и се приближи още повече до братовчедка си. — Тя е Морган от клана Морган, предводителка на клана. Тя води всички нас и няма нужда от надзирател. Никой не може да казва какво може и какво не може да прави тя.

— Така е — допълни Седрик. — Особено ако не е шотландец.

— Грешите — каза Алек, стана от масата и отмести очи от погледа на Чандра. — Има един човек, който има това право, и той по рождение е шотландец. Тъй като той ме е обявил за неин настойник, аз съм и настойник. По силата на кралската заповед, аз съм човекът, който може да определя какво може и какво не може да прави тя. Да се изправяте срещу мен, означава, че се изправяте срещу Джеймс и короната. Само някой глупак би направил подобно нещо.

Очите на Седрик хвърляха искри и той посегна към меча си.

— Овладей се, чичо — нареди Чандра. — Вече казах, че няма да има кръвопролития. Искам да се прибереш в покоите си и да стоиш там, докато не успокоиш гнева си. — Тя забеляза как чичо й свива устни още по-силно. Той, изглежда, не смяташе да изпълни заповедта й. — Върви с него, Девин — нареди тя на братовчед си. — Искам да говоря насаме с лорд Монтбърн.

— Но…

— Нищо няма да ми се случи, братовчеде. — Погледът й се върна върху англичанина. — На Джеймс няма да му хареса да научи, че новият ми настойник е навредил на онази, която е бил изпратен да защитава. Няма причина за безпокойство, нали, милорд?

Алек се усмихна.

— Никаква, милейди. Абсолютно никаква.

Вратата на стаята се отвори и Седрик и Девин излязоха с нежелание в коридора и вратата зад тях се затръшна. Монтбърн кимна на сър Джон да ги последва.

— Не споделихте цялото съдържание на писмото на Джеймс с роднините си — каза Алек. Той отново седна на ръба на масата и скръсти ръце върху гърдите си. — Затова ли искахте да говорите насаме с мен?

— Точно така — тросна се Чандра. — Ако си мислите, че ще ви позволя да ми изберете съпруг, грешите. Когато ми дойде времето да се омъжа — а то още не е настъпило, — ще си взема мъж, когото сама си избера. Нито Джеймс, нито вие няма да имате дума при избора ми.

— О, напротив, милейди.

— Няма!

Алек погледна дръзката й уста и издадената й по-напред долна устна и у него отново се надигна желанието да впие устни в нейните. Щеше да я наказва с целувките си, докато не започнеше да стене от желание. Или пък докато не го ухапеше. Последната мисъл го развесели толкова, че в очите му заиграха палави пламъчета и той се разсмя, защото бе напълно уверен, че тя щеше да постъпи точно така. Той забеляза, че Чандра го гледа, сякаш е полудял.

— Предизвиквате съдбата — каза той и устните му се разтвориха в опустошителна усмивка. На всяка от бузите му се появи по една дълбока трапчинка. Лейди Лохли изглеждаше омагьосана и бузите й внезапно почервеняха. — Като се противопоставяте на настойника си — продължи той, все по-уверен в мъжкото си превъзходство, — със сигурност няма да получите снизходителността, която иначе ще съм склонен да ви дам.

Чандра бързо се окопити.

— Снизходителност ли? — извика тя. — Съмнявам се, че тъкмо вие бихте проявили снизходителност към мен или към когото и да било от клана Морган.

— Може и да го направя, ако с мен се отнасят с уважението, което заслужавам като ваш настойник.

— Уважение ли? Твърде много искате след всичко, което направихте!

— И какво толкова съм направил? — отвърна той, като скочи на крака забравил за желанието си да вкуси устните й. — Може и да съм ви обидил, като изразих мислите си по отношение на тази пуста земя, лошото време и безвкусната храна — която като по чудо се подобри стократно тази сутрин — и всички онези некултурни диваци, които обитават този замък, но аз просто казах истината. Ако някой трябва да се чувства обиден, това съм аз.

— Истината ли? Ха! Вашето отношение към нас беше формирано преди още да стъпите на наша земя.

— Може и така да е… до известна степен. Но то се основаваше върху онова, което други англичани са били принудени да изстрадат от вас шотландците и особено от планинците. Техните истории са безброй, а сега и аз ще имам какво да разказвам.

Чандра знаеше какво щеше да разкаже той, но искаше да разбере дали Алек е достатъчно смел, за да приеме истината.

— И какво ще разкажете?

— При пристигането си заявих високо, че съм изпратен от Джеймс да се срещна с лейди Лохли. Поканиха ли ме в замъка? Не. Посрещнаха ме със заплаха да обстрелят мен и хората ми със стрели. По някакво чудо стрелите не бяха изстреляни, но въпреки това бях принуден да стоя под проливния дъжд и да чакам разрешение да вляза. Когато най-после ми разрешиха, ме нахраниха с невъзможна за ядене помия и сухи сладкиши и ме напоиха с вода. Разбира се, аз съм почетен гост и затова бях настанен в просяшка стая, където ме боядисаха в зелено, докато се къпех, и трябваше да прекарам нощта на кораво легло. Конят ми беше наранен жестоко, а аз бях принуден да се въргалям в калта като някаква свиня. Кой кого обиди повече, лейди Лохли — аз вас или вие мен?

Чандра се беше втренчила виновно в краката си.

— Те не бяха изстреляни, защото аз така наредих — каза тя след няколко секунди.

Алек сбърчи объркано вежди.

— Какво?

— Стрелите… аз им попречих да ги пуснат.

— Проява на любезност? Простете ми, ще зачеркна първата заплаха от списъка. — Алек зачака, но Чандра не отговори нищо. — Един съвет. Обикновено съм много търпелив човек. Всъщност, доста често хората злоупотребяват с търпението ми. Не бях изпратен тук по свое желание, нито пък искам до остана. По мое мнение, колкото по-бързо ви намеря подходящ съпруг, толкова по-бързо ще мога да се завърна в Англия. Затова ви предлагам да повикате всички подходящи мъже, които са лоялни на Джеймс, за да мога да проведа с тях необходимите разговори и да ви омъжа до края на месеца.

— До края на месеца? Няма да се омъжа за когото и да било, подходящ или не — заяви предизвикателно тя. — Особено пък ако е избран от вас.

— О, напротив, ще се омъжите — повтори Алек и отново спря поглед върху устните й. — Но преди това съм много любопитен да разбера нещо. — Той се приближи бавно към нея с плавни движения на голяма котка. Чандра стоеше твърдо на мястото си, без да отстъпва. Алек спря на няколко сантиметра от нея. — Искам да разбера това от мига, в който те видях за първи път, Морган.

— Чандра — тросна се тя, без да знае защо.

— Да, това е истинското име на лейди Лохли, нали?

— Какво искаш да разбереш? — попита тя, без да отвърне на въпроса му.

— Само това. — Той сграбчи сплетената й коса и я уви около китката си. Главата й се отметна назад, устните й се разтвориха, за да протестират, и устата му се спусна и покри изцяло нейната. Целувката беше твърда, гореща, влажна и свърши, когато едва бе започнала.

Алек пусна плитката й и Чандра се отдръпна назад и започна да търка ожесточено устните си с опакото на ръката си.

— Никога вече не смей да ме докосваш!

— Всеки път, когато решиш да ме провокираш или да не ми се подчиниш, можеш да очакваш още от същото. Особено когато не можеш да търпиш присъствието ми.

Тя го гледаше ядосано.

— Арогантен варварин!

— Този път ще ти простя за обидата, но следващия няма — подхвърли той през рамо, докато вървеше към вратата. — И знай, че аз също си имам име. — Той се обърна и я погледна с порочна усмивка. — Казвам се Алек, а по-официално Алекзандър Хоук, шести граф Монтбърн.

Докато Алек отваряше вратата, фамилното му име не излизаше от съзнанието на Чандра. Хоук!^[1] Хоук! Хоук! При последното повторение тя едва не се свлече на пода. Дали крилатият ловец от легендата и този мъж не бяха едно и също? Отказваше да повярва, че това е възможно.

— Свиня! — извика високо тя само за да чуе смеха му да влиза в стаята през старата дървена врата.

Малко след като настойникът й си тръгна, Чандра започна да крачи из стаята. Скръстила ръце пред гърди толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели от напрежение, тя се опитваше да пропъди тревогата, която я бе обзела. Името му беше просто съвпадение. Приумица на съдбата. Но точно това беше проблемът. Подобно на крилатия ловец от легендата, този Хоук имаше властта да промени съдбата й. За разлика от птицата от легендата обаче, Чандра нямаше къде да избяга. Тревогата й нарасна, защото тя не приемаше властта, която той имаше над нея. Стиснала зъби, тя продължаваше да се разхожда из стаята.

„Арогантно животно!“ — беснееше мислено момичето. Той нямаше да й казва какво може и какво не може да прави. Нито пък щеше да й избере съпруг. Тя по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи на някой мъж да решава вместо нея. Заповедта на Джеймс можеше да върви по дяволите! Но какво можеше да направи?

Девин наблюдаваше братовчедка си от стола, в който седеше. Наложеният й брак не беше тайна за никого, тъй като тя и Алек бяха спорили толкова високо, че думите им се бяха чували през вратата като артилерийски огън. Никой от тримата души, които чакаха в коридора, не знаеше какво се бе случило по време на краткото затишие, но реакцията на Чандра бе предизвикала съмнения у Девин. Най-накрая той не можа да издържи.

— Братовчедке, ще износиш килима… а и краката си.

— Килимът си е мой, краката също — сопна се тя в отговор. — Ще правя с тях каквото си искам.

— Както кажеш, но според мен се изтощаваш без причина.

Чандра се спря.

— Без причина ли? Искат да ме омъжат за някой непознат, който ще бъде избран от онзи надут саксонец, моя настойник. За да мисля, трябва да се разхождам. Няма да си почина, преди да намеря решение.

— Решението се съдържа в писмото на Джеймс. Или поне аз мисля така.

— Къде? — Тя се приближи до Девин и взе писмото от ръцете му. След като го прочете отново, се намръщи. — Не виждам никакво решение. Тук пише само, че трябва да се омъжа, а Монтбърн в качеството си на мой настойник трябва да ми избере съпруг.

— Така, както го чета аз, в писмото има две изисквания, поставени от Джеймс към евентуалния ти съпруг, и Монтбърн е длъжен да се увери, че те са изпълнени, преди бракът да бъде сключен. Първото е кандидатът да се е заклел във вярност към краля, а другото е да е лоялен на короната.

— Има десетки мъже, които отговарят на тези условия. Какво решение виждаш в това?

— Има също толкова, ако не и повече, които не отговарят на тези изисквания. Монтбърн иска да те омъжи до края на месеца, за да може по-бързо да се върне в Англия. Затова и той иска от теб да събереш всички подходящи мъже, за да разговаря с тях и да ти избере съпруг. Прав ли съм?

— Да, той каза точно това.

— Ами ако събереш само онези мъже, за които знаеш, че не отговарят на изискванията на Джеймс? Не беше толкова отдавна времето, когато нашият крал изигра мръсния си номер при Мул.

Чандра си спомняше за това тревожно време. Раздразнен, че поданиците му от планинската част на Шотландия отхвърлят управлението на короната, Джеймс бе изпратил на север голяма армия. В замъка Арос бе свикано събрание. С обещанието да присъстват на литургия, голям брой предводители на кланове — между тях и бащата на Чандра — бяха подмамени да се качат на борда на кораб, където бяха арестувани и затворени из английските затвори, докато един по един не се заклеха във вярност на краля. Действията на Джеймс бяха нечестни — поне по отношение на баща й. Колан Морган наистина бе желал мир и бе доказал това, като бе живял в хармония със съседите си в продължение на десет години.

— Защо ми напомняш за Мул?

— Въпреки че много от водачите на клановете се подчиниха на краля, остават стотици планинци, които отказват да приемат управлението му. Те страдат мълчаливо, готови да се разбунтуват. В продължение на векове клановете се борят за правото сами да решават съдбата си, въпреки че с техните междуособни войни не са постигнали нищо, освен може би да намалят броя си.

— Да — съгласи се Чандра. — Твърде много млади мъже загубиха живота си за нищо.

— Такъв е животът на планинеца. Всички сме твърдоглави шотландци. Всеки от нас вярва, че е прав, и е готов да умре, за да го докаже.

— Да — повтори Чандра, тъй като знаеше, че и тя е също толкова твърдоглава като сънародниците си. — Но тук не виждам решение — каза тя и потупа писмото със свободната си ръка. — Баща ми се закле във вярност пред Джеймс и аз не мога да наруша обета му. Това ще донесе нещастие на всички ни.

— Решението е тук, но е само временно. То просото ще забави неизбежното. — Той забеляза въпросителния й поглед. — Монтбърн трябва да разговаря с всеки мъж, който поиска ръката ти, нали?

— Да.

— Той иска да се върне в Англия, нали?

— Да.

— Ами ако твоят настойник след всичките си разговори не успее да ти намери подходящ съпруг, който да е верен на Джеймс и на короната?

Чандра започваше да разбира какво имаше предвид братовчед й.

— Предполагам, че доста ще се ядоса. Колкото по-дълго бъде принуден да остане в Шотландия, толкова повече ще се ядосва. Отблъснат от всички и изпълнен с желание да се върне в любимата си Англия, той скоро ще прекрати търсенето. С неговия характер, сигурно ще си е тръгнал оттук до края на месеца, а може би дори и по-рано. А аз ще остана неомъжена и без настойник. — Тя се разсмя. — О, Девин, наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Да, ако обмислим добре всичко. Когато Монтбърн се махне, ти можеш сама да си избереш за съпруг човек, когото можеш да обичаш. — Чандра се намръщи. — Ако не се омъжиш, Джеймс просто ще изпрати някой друг, вместо Монтбърн. Ние само забавяме неизбежното. Ти ще трябва да се омъжиш, и то скоро.

Чандра въздъхна тежко.

— Предполагам, че си прав. Но засега отказвам да мисля за това. Ела — каза тя и го издърпа от стола. — Трябва да направим списък на мъжете, които със сигурност ще се провалят на изпита.

Двамата се настаниха един срещу друг на масата за писане в стаята и след около час вече имаха списък с около двеста имена. Между потенциалните кандидати имаше хора, които открито мразеха властта на короната, както и такива, чиято лоялност се променяше в зависимост от това колко беше часът.

— Мислиш ли, че тези ще бъдат достатъчни? — попита тя, като прегледа още веднъж списъка.

— Надявам се да е така — отвърна Девин и протегна схванатите си пръсти. — Не забравяй, че остава да им напишем писмата, с които ги каним в замъка Лохли.

— Иска ми се да познавахме двойно повече хора — каза тя, като галеше долната си устна с върха на перото си. — Хубаво щеше да бъде, ако те се наредяха пред вратите на замъка. При вида на толкова много кандидати, Монтбърн веднага щеше да избяга обратно в Англия.

— Хубаво щеше да бъде, но нека да се придържаме към списъка. Когато новината се разчуе, вероятно ще дойдат и други.

— Ами ако те са лоялни на Джеймс?

— Аз лично ще разпитвам всеки кандидат много преди Монтбърн да го види. Който не издържи моята проверка, ще бъде връщан обратно.

— Девин, ти си най-добрият братовчед, който съм можела да имам — каза Чандра и вдигна ръката му от масата, за да я целуне по кокалчетата. — Какво щях да правя без теб?

Той се усмихна леко. Силите му го напускаха с всеки изминат ден, а пристъпите на кашлицата ставаха все по-лоши. Сега той дори плюеше кръв. Девин се страхуваше, че Чандра скоро щеше да научи отговора на въпроса си.

— Щеше да си намериш друг любимец, братовчедке. Някой, който щеше да държи на теб също толкова, колкото държа аз.

Изненадана от отговора му, Чандра се вгледа в лицето му. Когато осъзна колко болен беше той, очите й се изпълниха със сълзи.

— Никога — прошепна тя и стисна ръката му. — Ти не си просто част от семейството ми, ти си най-добрият и най-скъпият ми приятел. Никой никога няма да може да те замени. Никой. — Тя бързо смени темата, защото усещаше, че всеки момент ще се разплаче. — Сигурен ли си, че саксонецът няма да заподозре измамата ни?

— Надявам се, че няма — каза той и пусна ръката й. — Истински верните на краля шотландци са едва шепа хора. Мнозинството от останалите имат някакви малки оплаквания срещу короната или срещу самия Джеймс. Останалите неколцина са просото глупаци. При най-малкия знак за конфронтация те ще избягат през първия мярнал им се хълм. Независимо дали някой от тях харесва Джеймс или не, ти не трябва да забравяш, че всички те са шотландци, а Монтбърн е англичанин. Всеки един от тях със сигурност ще обиди графа. Като се има предвид настроението му, той няма да одобри нито един от тях. Изборът, разбира се, е негов.

— Точно от това се страхувам най-много.

През следващия половин час двамата преписаха списъка, след което написаха и едно писмо и изпратиха двата документа на граф Монтбърн, придружени от бележка, с която се искаше одобрението му. Десет минути по-късно писменият му отговор бе върнат на Чандра по същия пратеник. Писмото беше одобрено, но списъкът трябваше да бъде намален наполовина. Алек бе решил, че подходящ съпруг може да се намери и сред по-малко кандидати.

— Не трябваше да му даваме списъка — каза Чандра, когато прочете отговора на настойника си.

— Не се притеснявай. В крайна сметка всички имена от списъка ще бъдат използвани. Той просто ни дава повече време да напишем останалите покани.

— Тогава по-добре да започваме веднага, защото той иска първите кандидати да пристигнат тук следващата седмица.

През следващите ден и половина Чандра и Девин написаха почти стоте писма, в които канеха кандидатите за ръката й в замъка Лохли. За щастие, нито чичо й, нито настойникът й дойдоха да ги безпокоят. Всъщност, те не видяха нито единия, нито другия, което може би се дължеше на факта, че се хранеха в стаята на Чандра.

Сега Чандра стоеше до отворената врата и гледаше как последният куриер заминава, пъхнал последните десет покани в пояса си. Усети как изведнъж й става нервно.

— А сега какво ще правим? — обърна се към Девин, който стоеше близо до нея.

— Ще изчакаме да видим дали ще получим отговор. Междувременно ще трябва да се погрижим за нуждите на най-почетния гост на лейди Лохли.

— Да не би да очакваш от мен да се държа любезно с него?

— Това няма да навреди на никого. Ако демонстрираш учтивост, ако го очароваш с ума и интелекта си, той може да се съжали над теб, когато се изправи пред идиотите, които сме поканили. Планът е той да бъде много по-внимателен в избора си, отколкото е възнамерявал първоначално. Ще мисли не само за Джеймс и короната, но и за твоите желания. Струва си да се опита.

— Но ние вече знаем, че той няма да намери сред кандидатите човек, верен на Джеймс.

— Така е, но не трябва да забравяш, че в желанието си да се завърне по-скоро в Англия, той може да избере онзи, който най-много се доближи до критериите на краля. Ние не искаме това да се случи. Затова той трябва да бъде накаран да се погрижи нито един от тези мъже да не бъде преценен като подходящ за очарователната лейди Лохли. Той ще отхвърли всички кандидати, въпреки че сам няма да знае защо.

Снизходителност. Тази дума изскочи в съзнанието й. Настойникът й сам бе предложил подобно нещо. Колкото и да не й се искаше да му показва и най-малката любезност, по всичко личеше, че Чандра нямаше друга алтернатива. Тя беше готова да опита всичко, само и само да му попречи да й избере съпруг.

— Ще опитам, Девин. Но отказвам да се държа твърде приятелски с него. Той знае какво мисля за него и бързо ще разбере, че това е поредният ми трик.

Чандра се изкачи на горния етаж на замъка и тръгна към стаята на настойника си. Останал без дъх от изкачването, Девин я следваше с по-бавна крачка.

Тя застана пред вратата на скромната стая, изправи рамене и почука. Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори.

— Писмата са изпратени — каза тя на Алек, вдигнала високо брадичката си. Беше твърде висок и това я дразнеше, но не го показа. — Последният куриер тръгна преди няколко минути.

— Благодаря, че ме информирахте. — Той забеляза, че тя стоеше, без да мърда, сложила на кръста изцапаните си с мастило ръце. — Знам, че казах, че искам първите кандидати да пристигнат тук следващата седмица, но не очаквах толкова бързо подчинение, особено от онази, която твърдеше, че няма да бъде принудена да се омъжи. — Погледна към Девин, който стоеше зад Чандра и забеляза, че братовчед й едва се държеше на краката си и дишането му беше неравномерно и затруднено. Девин се отдръпна и Алек отново насочи вниманието си към Чандра. — Да не би внезапно да сте променили мнението си?

— Никога! — тросна се тя, забравила за нуждата да се държи любезно с него. — Вие наредихте това да бъде направено и то бе направено.

— Тази новина ме радва — каза той, скръсти ръце върху мускулестите си гърди и облегна масивните си рамене на рамката на вратата. Само преди няколко минути той бе наблюдавал как тя върви с братовчед си през двора. Двамата бяха наклонили глави един към друг, сякаш крояха някакъв план. Алек наведе глава и се вгледа в Чандра. — Но защо ми се струва, че изведнъж проявявате твърде голямо желание да приключите с това?

Чандра забеляза предпазливата му усмивка.

— Голямо желание ли? — попита тя, като се чудеше дали той някак не бе разкрил измамата. — Грешите, лорд Монтбърн — каза тя, след като се вгледа внимателно в изражението му и реши, че той си е подозрителен по природа. — Ако ви се струва, че проявявам твърде голямо желание, то е, защото имам и друга работа за вършене. Тя е свързана със задълженията ми като предводителка на клана. След като писмата са написани и изпратени, мога да се заема с нея. А сега, ако ме извините, ще…

С крайчеца на окото си Алек видя как братовчед й пада срещу стената пред вратата на стаята си. Той се опита да влезе в стаята си, но когато вратата се отвори, не можа да се задържи на крака и падна. Коридорът се изпълни със звуците на раздираща кашлица.

— Девин? — извика Чандра и се втурна към стаята на братовчед си.

Уплахата в гласа й накара Алек да действа; той се втурна след нея. Когато стигнаха пред вратата на Девин, в коридора вече бе настъпила тишина. През отворената врата Алек видя Девин, който се бе навел над малка масичка, върху която имаше леген. Лицето му беше тъмночервено, почти пурпурно; очевидно беше, че не може да диша.

Алек мина покрай Чандра, която бе застанала, без да мърда, на прага и отиде до братовчед й. Той удари младежа с юмрук по гърба — веднъж, два пъти. При последния удар голямото количество слуз, която се беше събрала в гърлото на Девин, излезе навън. Звукът на влизащия в дробовете на младежа въздух накара Алек да се намръщи. В легена имаше кръв и едва сега той разбра колко болен беше в действителност Девин.

— Девин? — попита Чандра и тръгна към него.

— Дръж я далеч от мен — помоли се Девин на Алек, без да обръща лице към англичанина. — Не искам да вижда… — След това той се опита да се отблъсне от масата, за да отиде до леглото си, но силите му го напуснаха.

Знаейки състоянието на Девин, както и че Чандра вече е зад него, Алек вдигна Девин на ръце, обърна се и застана между Чандра и легена, като й пречеше да види какво има в него. Той кимна към леглото.

— Махни завивките — каза той.

Тя се втурна да изпълни нареждането му и Алек пренесе братовчед й през стаята.

— Имаш моята благодарност, саксонецо — чу Алек гласа на Девин, докато го слагаше върху леглото.

Алек се изправи и погледът му се спря за миг на очите на Девин. Те сякаш му казваха, че младежът е приел съдбата си. Загрижеността, която излъчваха, бе предназначена за Чандра. Едва тогава Алек осъзна колко дълбоко този мъж обичаше братовчедка си, не само като близък роднина, но и като мъж.

Той усети как у него се надига съжаление, придружено от някакво друго чувство, което обаче не можа да определи точно. Докато гледаше колко нежно Чандра се грижи за братовчед си, как слага възглавници зад гърба му и гали с ръка мокрото му чело, Алек разбра колко силна беше тяхната връзка. Алек не бе имал толкова дълбока връзка с когото и да било още от детството си и сега изпита завист, но без обичайната злоба. След това отново го обзе странното чувство, което може би беше причинено от знанието, че Девин скоро щеше да си отиде. Той реши, че смъртта му ще бъде голяма загуба.

Докато гледаше идеалните черти на Чандра, разкошната й червена коса, която се спускаше по раменете й и галеше гърба й, той осъзна, че скръбта й щеше да бъде голяма, и сърцето го заболя. У него се надигна желание да я защитава и той се изненада от силата на емоциите си. Алек се обърна и тръгна към масичката, сбърчил чело от удивление. Като не намери къде да изхвърли кървавата слуз, която беше доказателството за сериозността на заболяването на Девин, той покри легена с една дреха.

Алек се обърна, за да погледне отново Чандра. Тя не беше глупава и се зачуди защо беше скрил доказателството. От начина, по който се бе втурнала към стаята на братовчед си, от изражението на лицето му, от начина, по който му се мръщеше сега, Алек разбра, че тя знаеше, че състоянието на Девин е по-лошо, отколкото братовчед й показваше. Алек й съчувстваше, но всичко това изобщо не го засягаше. В края на месеца той щеше да си е тръгнал, Чандра щеше да бъде омъжена, дългът му щеше да бъде изпълнен. Но защо тогава внезапно се почувства, сякаш му предстоеше да понесе тежка загуба?

Алек започваше да се ядосва от смесените чувства, които го изпълваха, и отиде до леглото.

— Да извикам ли някой да ти помогне? — Очите му срещнаха нейните и Алек почувства, че се замайва. — Ако не искаш — продължи той, като си наложи да отмести поглед, — ще се върна в стаята си.

— Сама ще се погрижа за него. — Той кимна и тръгна към вратата; Чандра го последва и го спря, когато той вече бе излязъл в коридора. — Благодаря ви, че реагирахте толкова бързо. Вие спасихте живота му — каза тя и го погледна по нов начин. — Задължена съм ви за цял живот.

Нервите на Алек бяха опънати до скъсване. С него ставаше нещо, но той не разбираше какво. Нито пък искаше това да продължи.

— Не трябва — изръмжа в отговор той и веднага усети, че я нарани. Погледна към изящната й ръка, която се намираше върху неговата, и тя незабавно я отдръпна. — Намерете някой друг да се грижи за него. За това си имате слуги.

Чандра се ядоса.

— Кланът е моето семейство и аз не смятам роднините си за слуги. Ние просто се грижим едни за други.

— Изборът е ваш — каза той и си тръгна.

Чандра се загледа след него. Преди минута бе решила, че е видяла в очите му нещо, което издаваше някаква нежност, загриженост и обич. Очевидно бе сгрешила. Тя чу звука от затварянето на вратата на англичанина и се обърна, влезе в стаята на Девин и тръгна към легена.

— Чандра, не гледай там.

Тя чу слабия глас на братовчед си тъкмо в мига, в който отметна дрехата, с която бе покрит легенът, като възнамеряваше да полее вода върху чистата кърпа за лице, която бе взела. Гледката, която се откри пред очите й, я изненада и уплаши. Тя се обърна към леглото.

— Той се опита да скрие това от мен… но защо?

— Защото аз го помолих.

— О, Девин, защо не си ми казал?

— Не исках да те тревожа. Лошо е, Чандра — каза той с дрезгав глас. — Не знам какво е. Страхувам се за теб, когато си до мен. Ако е заразно, може и ти да пострадаш. Затова трябва да стоиш далеч от мен. — Главата му се отпусна на възглавницата и той обърна лице към стената. — А сега си върви… трябва да си почина.

— Ще си починеш, но аз няма да те оставя.

Тя намокри кърпата в каната с вода и се приближи до леглото, където нежно изми лицето му и го зави. След това седна в един стол недалеч от леглото. Дишането на Девин се беше нормализирало.

— Запомни, Чандра, трябва да се държиш любезно с англичанина — каза Девин и на лицето му се появи слаба усмивка. — Въпреки лошото му настроение, подозирам, че той е разбран човек.

— Не мисля така.

— С теб изработихме стратегия. Следвай я. За твое добро е.

Девин млъкна и скоро заспа. Докато Чандра седеше до леглото му, тя си повтаряше думите на братовчед си. Двамата с него бяха изработили стратегия. За да има полза от това, тя трябваше да изиграе ролята на идеалната домакиня. Мисълта да се отнася и с най-малката любезност към графа я караше да се бунтува, защото той очевидно нямаше лесно да отвърне със същото, но тя знаеше, че няма друг избор. Чандра щеше да направи всичко по силите си, за да попречи на арогантния разбойник да изпълни дълга си, дори ако това означаваше да го убие с любезност.

 

— Изглежда, че си се издигнал, Монтбърн — каза сър Джон, когато огледа новите покои на Алек. Двамата мъже току-що бяха вечеряли и бяха потърсили уединение в мрачната стаичка на графа, само за да бъдат посрещнати от кривокракия Ангус, който ги бе отвел надолу по коридора. — Може би нещата ще се пооправят, тъй като кланът Морган, изглежда, се отнася по-доброжелателно към твоето присъствие тук.

Алек беше в мрачно настроение. Въпреки че знаеше каква е причината за това, той не искаше да я приеме. Очите му огледаха стаята. Тя беше много по-голяма от онази, в която го бяха настанили преди, но не можеше да се сравни с неговата стая в замъка Монтбърн, нито пък имаше изтънчените удобства, с които бе свикнал.

— Ще свърши работа, но не е като у дома. Поне леглото е по-голямо и по-меко. Няма да ми се наложи да се вкопчвам в него, както правех през последните няколко нощи, от страх да не падна на пода. — Той свали меча си и го сложи на масата, след което забеляза, че багажът му също е пренесен. — Що се отнася до клана Морган, те не ме искат тук повече отколкото преди. Просто тяхната предводителка им е наредила да се държат по-любезно и мисля, че знам каква е причината за това. — Той видя, че рицарят повдига вежди, и описа широк кръг с ръка. — Всичко това е подкуп — стаята, вкусната храна и хубавото вино, което току-що пихме, приятелското обслужване. Тя се надява на снизхождение, когато й избирам съпруг. Вероятно се надява, че изобщо няма да й избера съпруг. Но греши. Запомни ми думите, приятелю, когато бракът бъде сключен, ние ще си тръгнем оттук изпратени с дъжд от стрели… а може би дори преди това.

— Тогава значи смяташ, че тя е загрижена за собственото си благоденствие, а не защото се чувства виновна за начина, по който се държа с теб, както и че не те възнаграждава за това, че спаси живота на братовчед й. — Сър Джон видя колко изненадано го погледна Алек. — Чух неколцина от шотландците да разправят на другите за геройската ти постъпка.

— Геройска? Беше по-скоро рефлективна реакция. Не съм направил нищо необичайно. Възнаграждение? Съмнявам се. Вина? Едва ли. Тя е шотландка, а аз съм англичанин; ще бъде противоестествено да изпитва вина за моите страдания.

— А братовчед й?

— И сама можеше да го спаси. Аз просто стигнах до него пръв. Не, сигурен съм, че прави това само заради себе си. Ако не й бях споменал, че ако се държи любезно и с уважение, може да спечели снизходителността ми, може би щях да го приема като проява на искрено съжаление. Но аз й го споменах и ти сам можеш да видиш промените. Като се има предвид положението й, не я обвинявам, но това няма да й помогне, защото моята вярност е дадена на Джеймс. — Алек се закле мислено, че триковете на Чандра нямаше да го подлъжат, и настроението му се влоши още повече. — Тя ще се омъжи — продължи решително той. Алек нарочно държеше спомена за красивото лице на Чандра далеч от мислите си, защото знаеше, че ако го допуснеше там, със сигурност щеше да се размекне. — Не ме интересува дали съпругът й ще бъде млад или стар, слаб или дебел, висок или нисък, стига да отговаря на изискванията, които са ни поставени.

— Надявам се, че няма да й кажеш това, защото ако го направиш, отново ще се наложи да ядем сухи сладкиши и да пием вода.

Алек се разсмя.

— Не съм толкова глупав. Не, аз смятам да се наслаждавам на вниманието, което ми се отделя, а искам и ти и хората ти да правите същото, сър Джон. Но независимо колко големи удобства ни предлагат, не можем да не си държим очите на четири. Не им вярвам на тези Морган, особено на чичото на момичето. Той има твърде голямо желание за бой.

— Да, така е.

— Докато аз забавлявам лейди Лохли, за да съм сигурен, че няма да избяга, искам да държиш под око този Седрик. Не ми се иска да ме заколят, докато спя.

— И на мен — каза рицарят, докато гледаше как Алек вади сгънато парче хартия от елека си. — Ще го наблюдаваме. Можеш да разчиташ на това.

— Добре.

— В бележката й до теб… — сър Джон кимна към хартията — тя обяснява ли ти защо е сменена стаята ти?

Алек огледа отново новата си стая. Сега му харесваше повече, отколкото преди, но все пак не беше като у дома му. Англия. Защо изобщо я беше напуснал?

— Не, но предполагам, че е искала да ме изненада. — Погледът му се върна на сър Джон. — Пише само, че все още се грижела за братовчед си. Моли ме за извинение, че няма да присъства на вечеря, но не можела да го остави сам. Ако до утре сутрин състоянието му се подобри, тя иска да обиколя с нея земите на Морган.

— Ще отидеш ли?

— Рискувам твърде много, ако не отида — отвърна Алек. — За какво ми е да намеря младоженец, ако булката изчезне? Както вече казах, смятам да забавлявам лейди Лохли.

— В такъв случай, щом смяташ, че тя не изпитва съжаление, забавлявай я добре въоръжен. Тя може и да е дребна, но имам чувството, че е доста бърза. Няма да можеш да се забавляваш с нож в стомаха.

— Ще го запомня.

След малко сър Джон си тръгна, а Алек си легна в още по-мрачно настроение отпреди.

Бе решил, че е пропъдил странните чувства, които бе изпитал по-рано през деня, докато наблюдаваше как Чандра се грижи за братовчед си. Тяхната сила го бе изненадала и объркала. Той се опитваше да отрече истинското им значение — че изпитваше нещо към нея и то не беше просто похот. Колко удобно щеше да бъде да отдаде целия епизод на това, че бе ял нещо, което му се беше отразило зле и с това да обясни необичайното напрежение. Но не можеше да направи това.

„По дяволите! Това момиче не означава нищо за мен“.

Натрапчивите думи се мотаеха в съзнанието му, докато той се мяташе в новото си легло в напразни опити да намери спокойствие. Когато най-накрая си намери място, остана да лежи неподвижно, загледан в тавана. С огромно усилие на волята Алек най-после успя да се овладее и да се убеди, че интересът му към Чандра беше временен.

Малко след това мислите му се върнаха към предупреждението на сър Джон. Алек бе видял как Чандра и братовчед й бяха вървели с наклонени един към друг глави и смяташе, че те са заговорничели нещо срещу него. След начина, по който се бе държал с нея, не можеше да я обвини, че търси средство да го накара да се откаже, като същевременно още веднъж го накара да изглежда като глупак. Според нея той не заслужаваше друго отношение.

Алек си спомни последните секунди от спора им в стаята й и потръпна. Бе го нарекла арогантен чужденец и той се бе държал точно като такъв. За да задоволи мъжкото си любопитство, той се беше възползвал от нея, оправдавайки действията си, като си бе казал, че тя заслужава точно такова наказание. Истината беше, че ефектът беше обратен. За миг той си спомни реакцията си на целувката, но още по-бързо я пропъди от мислите си.

Алек насочи мислите си към настоящето и реши, че бе сбъркал в отношението си към Чандра. Тя не беше някакво селско момиче, което можеше да подкача и да се опита да вкара в леглото си; тя беше негова повереница. Носеше отговорност за нея. Алек си признаваше, че красотата й все още го изкушаваше, но знаеше, че трябва да удържи мъжкия си нагон. В противен случай щеше да си навлече гнева на Джеймс.

Мисълта, че главата му може да бъде отделена от тялото му не се харесваше на Алек. Нито пък му се искаше да бъде наръган с нож в стомаха — вероятност, която не трябваше да се изключва. Той отново си спомни предупреждението на сър Джон. Въпреки промяната в обстоятелствата и проявата на уважение към него, между лейди Лохли и него нищо не се беше променило. Тя все още го презираше. Той наистина щеше да я забавлява, но щеше да го прави много предпазливо.

Чандра затвори внимателно вратата на стаята на Девин с облекчение, че братовчед й спеше спокойно. Докато вървеше към стаята си, тя си спомни за последните няколко часа и се разтрепери. Когато бе влязла в стаята на братовчед си, краката й сякаш бяха залепнали за пода, а мозъкът й не й бе подсказал как да му помогне. Ако настойникът й не беше реагирал толкова бързо, Девин със сигурност щеше да умре. Състоянието му беше много по-лошо, отколкото тя бе предполагала. А дали просто не отказваше да приеме простата истина? Не можеше да загуби Девин. Той не трябваше да умре!

Вратата на стаята й се отвори и тя почти падна вътре. Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, докато вървеше към леглото си. Напоследък се бяха случили твърде много неща и тя се тревожеше много. Внезапната смърт на баща й, след която не й бе останало много време да го оплаква; задълженията й като водачка на клана и всички последствия, които произтичаха от тях; заболяването на Девин и възможността, че и той можеше да умре — всичко това бе много по-тежко бреме, отколкото тя можеше да понесе.

На всичко отгоре в замъка се намираше и англичанинът!

Припевът на древната легенда се появи внезапно в съзнанието й. Не! Легендата беше просто измислица. А може би не беше?

Обхваната от напрежението, породено от чувствата й, Чандра искаше само да си го изкара на някого. „Проклет да е!“ — извика тя на стената, проклинайки Алек, проклинайки, че той бе нахлул в дома й. Но въпреки това дълбоко в себе си му беше благодарна за това, че бе спасил живота на Девин. Независимо от това обаче Чандра не искаше да му бъде задължена, тъй като той беше източникът на последната й тревога. „Дано да гори в ада!“

Като се имаше предвид настроението на Седрик, това можеше да се окаже следващият дом на англичанина.